Каси Едуардс
Страсти и копнежи (8)

Глава осма

Чарлз погледна към индианката. Все повече започваше да се притеснява, че я отвежда далеч от народа й, от начина й на живот. А какво щеше да стане, ако тя въобще не си спомни миналото си?

Какво щеше да прави с нея?

Разбира се, не можеше да я изостави така, без тя да знае коя е и кои са роднините й! Сега той бе отговорен за нея. Това значеше, че трябва да я вземе със себе си и да я заведе в къщата на родителите си.

— И тогава какво? — прошепна на себе си.

Една мисъл го накара да почувства приятно затопляне. Съвсем наскоро се бе замислил, че е време да се ожени. Дали пък съдбата не му бе изпратила нарочно тази жена, тази красива индианка?

Дори сега, когато тя бавно се пробуждаше от дългата си дрямка, той бе очарован от прелестта й. Не можеше да не я гледа как се протяга и се прозява, а одеялото се смъква от раменете й. Роклята й вече беше суха и бе по-свободна около гърдите й, но той пак виждаше идеалната им закръгленост. Особено когато тя вдигна ръце, за да се протегне.

Осъзнавайки колко много го привлича и че с голямо удоволствие би се оженил за нея, Чарлз бързо извърна поглед.

Кръвта му внезапно се сгорещи. Той желаеше тази жена.

Да, мислеше си той и й се усмихваше, ще я заведе вкъщи. Ще бъде мил и внимателен с нея. Щеше да я приласкае и да я накара да го обикне.

И тогава ще могат да си дадат брачната клетва.

При мисълта какво още могат да си дадат един на друг, той се почувства замаян от страст, каквато не бе изпитвал никога преди.

Вече напълно будна, Снежна сърна се загледа в белия мъж. Паметта й се бе възстановила напълно, но тя не изпитваше никакъв страх. Никога нямаше да забрави колко внимателен бе, когато я извади от водата. Докато губеше съзнание и идваше на себе си след падането си в реката, тя непрекъснато чувстваше защитата на нечии любящи ръце.

Когато съзнанието й се възвърна дотолкова, че да разбере чии са тези ръце, тя видя лицето на мъжа, който сега седеше до нея. Не се бе изплашила от него, непознатия, дори тогава. Човек, който рискува собствения си живот, за да спаси една жена, не би могъл да таи лоши чувства.

Той нямаше нищо общо с мръсните трапери, които я отвлякоха. Ако го помоли да я върне вкъщи, сигурно ще го стори, без да задава въпроси.

Тя беше доволна, че белият човек /сега си спомни, че се казва Чарлз/ не поглеждаше към нея, така че можа да го разгледа внимателно. Докато беше в ръцете му, бе видяла достатъчно, за да се увери, че е красив. Въпреки че кожата му беше бяла, имаше бронзов загар. Явно прекарваше по-голямата част от времето си навън. Това я накара да се усмихне — един мъж трябваше да е близо до природата.

Погледна го по-отблизо. Изваяните му черти предизвикаха непознати за нея приятни усещания. Челюстта, правият нос и добре оформените му устни бяха твърде красиви за мъж.

Забеляза очилата му. Според нея те въобще не отнемаха от красотата му. Приятелят на баща й, съдията Нюман, също носеше очила и те въобще не го загрозяваха. Докато гледаше Чарлз, той се обърна към нея. В дълбоките му кафяви очи тя видя топлота, съчувствие и нежност.

Припомни си, че повече от веднъж го бе хващала да я гледа така, сякаш я обожава… а за него тя бе просто една непозната!

Това означаваше, че и в него са се пробудили чувства към нея.

Чарлз почувства, че очите на жената го изучават. Преглътна — никога преди не бе подлаган на толкова внимателно проучване от жена! Чудеше се защо изведнъж й се стори толкова интересен. Какво ли си мислеше, като го гледаше? Дали го намираше непривлекателен?

Или пък цялото това изучаване се дължеше единствено на факта, че никога преди бял човек не е бил мил с нея?

Сигурно траперите се бяха отнесли с нея като с дивачка!

Или все пак имаше нещо друго?

Ръката му бързо докосна очилата. Господи, сега вече разбра какво толкова гледаше. Проклетите очила!

Той ги махна и бързо я погледна. Тя докосна ръката му, в която държеше очилата.

— Не ги махай — каза нежно Снежна сърна. — Те не са грозни. Сложи ги, за да виждаш по-добре.

— Как разбра какво си мисля? — Чарлз бе слисан. — Откъде знаеш за очилата и защо се носят?

— Баща ми има един приятел, чиито очи не виждат толкова добре, колкото тези на другите хора. Виждала съм този човек да се чувства неудобно заради очилата си. Ти изглеждаше по същия начин.

Чарлз се засмя и отново сложи очилата си.

— Мразя ги! Притесняват ме.

— Притесняват…? Какво значи това?

Чарлз забеляза колко сладка е в невежеството си. Чувстваше се завладян от очарованието й.

— Означава, че се чувствам неудобно. Не исках да ме гледаш с тях.

— Защо те е грижа какво чувствам аз? — Очите й танцуваха закачливо.

Той се усмихна и отмести погледа си. Пулсът му препускаше.

— Казвам се Снежна сърна — внезапно изтърси тя и му се усмихна.

Той се разтопи от удоволствие.

— А ти — Чарлз. Или предпочиташ да те наричам Си Си?

— Както искаш — каза Чарлз и преглътна. Изведнъж очите му се разшириха. — Ти си спомни как се казваш! — възкликна той. — Ти помниш и моето име, дори прякора ми! Ти си спомни за приятеля на баща ти и за очилата му. Значи паметта ти се е върнала!

— Да, сега вече си спомням всичко — каза Снежна сърна и усмивката й изчезна. Погледна към реката. — Бях с приятелки. Връщахме се от излет за събиране на корени. Видях някаква странна, блещукаща светлина. Изостанах от приятелките си, за да видя какво е това. А там бяха траперите. Излъгаха ме с едно огледалце! — В очите й блестяха сълзи, когато отново погледна Чарлз. — Бе толкова глупаво от моя страна да се хвана — каза тя тихо. — После ме плениха.

— Колко време остана с тях? — попита Чарлз. Струваше му се странно да разговаря с нея така, сякаш винаги са се познавали.

— За съвсем кратко — отговори Снежна сърна, докосна с ръка косата си и се намръщи, когато откри, че няколко кичура са се измъкнали от плитките й.

Чарлз я погледна покровителствено.

— Значи не са те наранили?

Тя знаеше какво има предвид Чарлз, затова наведе очи, а лицето й порозовя.

— Само гордостта ми бе наранена — промълви тя. Докосна с ръка цицината на главата си. Погледна към Чарлз и му се усмихна. — И главата ми, но за това са виновни скалите.

— Да, скалите — засмя се Чарлз, но бързо се намръщи. — Боли ли те още?

— Малко — кимна Снежна сърна, свали ръката си и махна одеялото, с което се бе наметнала. Намръщи се, когато видя роклята си. — Изглежда, от падането в реката роклята е пострадала повече от Снежна сърна.

— Роклите не са толкова важни, но Снежна сърна е. — Чарлз не разбра колко сериозно са прозвучали думите му, докато не видя въпросителния й поглед.

Той погледна настрани, внезапно почувствал се неловко в присъствието й. Тя го вълнуваше по начин, по какъвто друга жена не бе го вълнувала досега. Не се бе чувствал така дори в онези далечни години, когато беше влюбен в Елиза.

Но знаеше, че нищо не може да се направи. Сега, когато Снежна сърна бе възвърнала паметта си, той нямаше друг избор, освен да я заведе при народа й.

Но можеше ли да го направи? Това щеше да забави връщането на вуйчо Хайръм в Блумфийлд!

Не беше сигурен как трябва да постъпи. Чувстваше се отговорен за тази жена. Но той се чувстваше отговорен и за чичо си. Майка му с нетърпение очакваше пристигането на брат си.

Снежна сърна забеляза внезапната мълчаливост на Чарлз.

— Защо изведнъж млъкна? — попита тя меко.

— Тревожа се за вуйчо Хайръм — отговори той и я погледна. — Трябва да го закарам в Блумфийлд възможно най-бързо. Бях се запътил към брода, за да пресека реката и да премина в Илинойс, когато се случи нещастието с теб. Трябва да го закарам при сестра му, за да се видят още веднъж, преди…

Снежна сърна бе обзета от паника. Почти не чуваше какво й казва. Ако пресече реката с него, тя ще се отдалечи твърде много от народа си. Земята, наречена Илинойс, бе от другата страна на река Охайо. Тя искаше да остане от тази страна, където бе селото на народа й!

Но тя разбираше и загрижеността на Чарлз за вуйчо му. Старият човек умираше. Чарлз искаше да го заведе при родителите си, за да види още веднъж сестра си, преди да поеме дългия път към отвъдното.

Ако помоли Чарлз първо да я върне вкъщи, вуйчо му би могъл да умре.

Снежна сърна разбираше силните чувства между брат и сестра. Към никого не изпитваше толкова специални чувства, както към по-големия си брат — Свирещия лос. Знаеше колко важно е за Хайръм да бъде още веднъж, за последен път, със сестра си.

Но пък ако шайенската принцеса се отдалечи твърде много от народа си, отсъствието й ще причини на семейството й тревога.

Снежна сърна се обърна и повдигна платното, което бе опънато над възрастния човек.

Тя въздъхна, върна го на мястото му и бързо погледна Чарлз. Как да му каже, че вуйчо му е вече мъртъв?

Снежна сърна не знаеше как да му каже. Не искаше да види отчаянието, което новината ще извика в красивите му очи. Не искаше да му причинява болка.

Но нямаше друг избор. Старият човек бе мъртъв. Трябваше да го погребат. Твърде горещо бе, за да го карат без…

Чарлз почувства промяната в настроението на Снежна сърна. Тя сякаш не смееше дори да диша, когато го погледна. Не бе направил нищо, което да я изплаши. Защо тогава се държи толкова странно?

— Какво има? Защо ме гледаш така?

— Как да ти кажа…? — Снежна сърна премига.

— Какво да ми кажеш? — Очите му я умоляваха. Когато я видя да хвърля бърз поглед през рамо към покривалото, сърцето му прескочи един удар. Вуйчо му! Беше я видял как вдига платното и бързо се обръща.

Пулсът му се ускори. Той плесна с камшика и направи широк завой надясно, като се отдалечи от реката.

Когато стигна до една горичка, скочи от капрата и се втурна към каруцата.

Стисна зъби, когато протегна ръце към покривалото. Потрепери. Колебаеше се дали да го вдигне.

Снежна сърна дойде при него.

— Искаш ли аз да го направя вместо теб? — промълви тя. Разбираше, че той има нужда от някого сега, както и тя имаше нужда от него, когато бе толкова близо до смъртта.

Чарлз се изненада от вниманието й. Като че ли усещаше страха и болката му. Като че ли той и Снежна сърна се разбираха без думи, сякаш винаги са се познавали и грижили един за друг!

„Могат ли двама души толкова бързо да се влюбят?“ — чудеше се той. — Могат ли да се влюбят двама души с различни вярвания и цвят на кожата?

Излезе от унеса си, когато Снежна сърна бавно отмести покривалото. Обзе го отчаяние, като видя изцъкления поглед на вуйчо си. Ужасяващите предсмъртни хрипове бяха престанали.

Не издържайки повече гледката на мъртвия вуйчо Хайръм, Чарлз се извърна и скри лицето си в ръце. Беше като обезумял, едва понасяше мъката, стегнала сърцето му.

Като видя тъгата на Чарлз, Снежна сърна сложи глава на гърдите му и го прегърна.

— Не се отчайвай толкова — промълви тя. — Не знаеш ли, че вуйчо ти вече е в един друг свят, по-добър от нашия? Там птиците никога не спират да пеят. Небето винаги е синьо. Той е с тези, които са ни напуснали преди него. Той е щастлив да се срещне с прадедите си, както ще бъдеш щастлив и ти някой ден, когато духът напусне тялото ти.

Слушайки сериозните думи, с които го успокояваше, усещайки ръцете й около себе си и бузата й, допряна в гърдите му, Чарлз усещаше, че губи ума си по нея. Ръцете му я обгърнаха и той я притисна към себе си. Повдигна брадичката й, за да види очите й. Те го гледаха с толкова съчувствие, с толкова разбиране…

Дори нещо повече. Разбира се, би могла да се привърже към него, защото той я спаси. Но знаеше, че в очите и усмивката й има нещо много повече от благодарност. Той усещаше, че привързаността й към него е дълбока и страстна, както неговата към нея.

— Благодаря. — Гласът му се пречупи. — Благодаря ти за загрижеността. Господ ме е благословил, като ме срещна с теб. Ти направи смъртта на вуйчо ми по-малко болезнена.

— Аз също съм губила хора, които обичам — каза Снежна сърна. Мислеше си за времето, когато майка й я заведе при баща й. — Не е лесно, но все пак може да се преодолее. Животът продължава.

Чарлз се отдръпна от нея и се втренчи в каруцата.

— Майка ми — каза той тихо. — Тя разчиташе, че ще заведа брат й вкъщи. Ще я разочаровам.

— Може би защото изгуби време с мен? — попита меко Снежна сърна.

Чарлз бързо я погледна.

— Не, не заради теб. Виж, времето, което загубих, за да те спася, е само частица от тези три дни, които са ми необходими, за да стигна до Блумфийлд. — Той погали бузите й. — Господи, ако не бях там, когато падна в реката… — Той спря. — Толкова съм щастлив, че можах да ти помогна.

— Съдбата те заведе там — каза нежно Снежна сърна. — Твоята и моята съдба.

Изплашена докъде могат да стигнат, Снежна сърна почувства отчаяна нужда да смени темата. Никога не бе мислила, че е възможно да се влюби в бял мъж.

Тя взе ръцете на Чарлз, задържа ги за момент, после ги пусна и погледна към каруцата.

— Какво ще правиш сега? — попита тихо.

— Блумфийлд е твърде далеч, за да го погреба там. — Чарлз нервно ровеше в косата си. — Но пък и не ми се иска да го погребвам толкова далеч от къщи. — Повдигна едната си вежда. — А и как да го погреба? Дори нямам лопата.

— Нямаш нужда от лопата. — Снежна сърна знаеше много начини за погребване на мъртвите. Бе наблюдавала обичаите на племето си по време на дългите пътувания в търсене на мирна земя. — Първо увий тялото в одеяла. След това ще го затрупаме с камъни, за да не го достигнат хищниците.

Те избраха място за гроба близо до голямо поле със слънчогледи. Чарлз си спомни колко много обичаше вуйчо му слънчогледите с техните яркозелени листа и жълти венчелистчета, по-прекрасни от злато.

Чарлз тъжно премина през слънчогледите. Много сипки, жълти като цветовете, кръжаха над него, а бели кардинали кацаха и кълвяха кафявите семена.

Чарлз и Снежна сърна се погрижиха тялото на вуйчо Хайръм да бъде добре затрупано с камъни.

— А сега да се помолим — каза Чарлз и коленичи до гроба.

Преди той да започне молитвата си, се изви нежният глас на Снежна сърна. Той бързо я погледна — тя бе коленичила до него и се молеше на Великия дух за вуйчо Хайръм. След това изпя една песен на индианския си език.

Изключителната сладост на гласа й, както и фактът, че е толкова загрижена за един абсолютно непознат човек, извикаха сълзи в очите на Чарлз.

Дълбоко трогнат, той искаше отново да я прегърне, за да й благодари.

Но той трябваше да каже своите молитви, своето сбогом, да преодолее мъката си. Това вече не беше толкова трудно. Снежна сърна бе облекчила товара му, бе му помогнала да облекчи болката, която стягаше сърцето му.

Снежна сърна стана тихо и се отдалечи, за да го остави за последен път насаме с вуйчо му.

Тя спря, обърна се и го погледна. Той се молеше на своя Бог. Тя се заслуша в молитвата му. Бе чувала тези думи и преди. Нейната бяла майка ги изричаше, когато беше тъжна или когато губеше близък човек.

Тъй като бе отгледана от бяла жена, Снежна сърна познаваше много от обичаите на белите. Това й помогна да се довери на този състрадателен бял мъж. Тя прошепна една молитва на благодарност към махео, за да й позволи да обича този човек. Той бе толкова различен от тези, които я отвлякоха и й желаеха злото, само защото беше с друг цвят на кожата.

Никога нямаше да забрави как й се подиграваха по време на пътуването им по течението на реката.

Чарлз изтри сълзите си и стана.

Погледна за последен път към гроба и се обърна, но спря, когато видя, че Снежна сърна коленичи и остави букет от слънчогледи върху скалите.

— Моля те, усмихни се на Чарлз от света на духовете и му покажи, че се чувстваш добре там — обърна се тя към духа на вуйчо Хайръм.

Изведнъж един лъч слънчева светлина се промуши през листата над тях и обля лицето на Чарлз с топлината си.

Снежна сърна се изправи и му се усмихна:

— Милувката на слънцето е милувката на вуйчо ти.

Учуден, че всичко стана така, сякаш бе отговор на молбата й, Чарлз докосна бузата си.

— Това наистина се случи — каза Снежна сърна, отиде до него и взе ръката му. — Ти толкова обичаше вуйчо си, не знаеш ли, че той винаги ще бъде с теб? Той ще бъде винаги и с майка ти. — Преди Чарлз да успее да каже нещо, Снежна сърна изпъна рамене и му се усмихна. — Ти разбра името ми, но казах ли ти, че съм шайенска принцеса? — внезапно изтърси тя и вдигна гордо брадичка.

— Не, не си. — Гласът на Чарлз бе изпълнен със страхопочитание.

Тя бе толкова специална… той никога не би могъл да я напусне!

Тя бе точно жената, която бе търсил през целия си живот. Не беше претенциозна като повечето жени, които бе срещал. Тя бе толкова чиста, толкова сладка, че караше сърцето му да се разтапя всеки път, когато му заговореше!

Надяваше се само, че и той я вълнува толкова, колкото и тя него.

Ако е така, трябваше само да убеди семейството й, че ще я обича и ще се грижи за нея, ако й позволят да се омъжи за него.

Чудеше се дали шайените ще го приемат в селото си и в живота на принцесата си — или ще видят само заплаха в присъствието му.