Барбара Делински
Скрити истини (32)

Тридесет и първа глава

Веднага го забелязах, когато се появи, и трябва да кажа, че изглеждаше забележително. В деловия си костюм бе също толкова достолепен, колкото и всеки от знаменитите държавници, които бях виждала във Вашингтон. Стройната му фигура, изразителните черти и прошарената коса само допълваха очарованието му. Загледан в джипа си на паркинга, той крачеше напред, когато отмести очи встрани и забеляза колата ми.

Лицето му се озари. О, господи, как ме развълнува това. Притиснах ръка до сърцето си, за да не ме предаде и да изскочи от гърдите ми.

Докато идваше към мен, той разхлаби вратовръзката си и свали сакото. Когато стигна до колата ми, се усмихваше широко. Остави сакото на предния капак, отвори вратата и се пъхна вътре. Седеше настрани, за да е с лице към мен, а после преметна ръка на облегалката на седалката ми.

Забелязах тържеството, изписано на лицето му, и съвсем естествено очаквах да отбележи каква огромна победа е била извоювана току-що за фабриката и за града, когато той каза:

— Ти беше великолепна.

Мисля, че се изчервих. Всъщност само подозирам, но не съм сигурна, понеже като тийнейджърка нямах особени основания да го правя, а когато пораснах, изчервяването вече не беше на мода.

— Просто говорех това, което знам.

Усмивката му се стопи.

— Съжалявам, че бях толкова потаен преди това, но от известно време обмислях да го направя. Когато се появи тази възможност, знаех, че ще имам само един шанс. Ако нещо се объркаше, щеше да е краят. Затова се боях от всичко. Опасявах се, че ще ни открият и ще провалят всичките ни усилия. Баща ми много го бива в това. Парите говорят най-силно. Страхувах се.

— Разбирам.

— Но не бях прав. Една сериозна връзка означава преди всичко доверие между партньорите.

Сериозна връзка? Изведнъж ме обзеха еднакво силно желание и страх. Желанието идваше изцяло от сърцето ми, страхът — от разумната част на съществото ми, а то трябваше да е с предимство, нали така? Страхът ми бе свързан с практичността. С реалния свят. С фактите.

Свих рамене. Опитах се да си придам спокоен вид.

— Връзката ни е толкова нова. Едва се познаваме.

Очите на Джеймс бяха тъмни като нощ и напрегнати.

— Значи, ако те помоля да останеш тук и да заживееш с мен, няма да се съгласиш?

Дотук със спокойствието. За миг останах съвсем без дъх. Ръката ми отново се спря върху сърцето.

— Джеймс — възразих аз, — не казвай такива неща.

— Говоря напълно сериозно.

— Но ние наистина едва се познаваме. Нямаш никаква представа какво се случва с един писател, когато е в разгара на писането на поредната книга.

— Прилича ли на това да си в разгара на страстта? — попита ме с абсолютно сериозно лице.

— Не — отвърнах му. — Категорично не. Все едно да живееш с някой, който не е на себе си.

— Грег го е понасял.

— Грег не е… той не… просто е различно, Джеймс. Но има един основен фактор. Аз живея във Вашингтон. Притежавам собствено жилище и имам свой живот. Освен това съм Барнс, а ти си Мийд. Барнс и Мийд не… не съжителстват заедно. И трето, имаш Миа. Ако се пренеса при теб, а после установим, че не можем да се понасяме, и аз си тръгна, Миа ще бъде наранена.

— Не мисля, че ще се случи.

— Какво, че Миа ще страда ли?

— Че ти ще си тръгнеш. Мисля, че това между нас е сериозно, Ани. Не съм изпитвал такива чувства към друга. Никога.

— Но аз съм Ани Барнс! — извиках с раздразнението на тийнейджърка.

— Да, ти си Ани Барнс — повтори той, но вместо раздразнение, в думите му звучеше възхищение.

Възхищение? Сериозно? Коя жена не искаше да й се възхищават? Коя жена не си мечтае за възхищението на мъжете? Но мечтите не се превръщат в реалност.

— Ами Ейприл? — попитах го, улавяйки се за сламка. — Бил си с нея шест години, преди да разбереш, че няма да се получи.

Джеймс клатеше глава още преди да довърша изречението си.

— Останах с Ейприл толкова дълго, защото знаех, че няма да се получи. Поне дълбоко в себе си го осъзнавах. Никога не съм я молил да се омъжи за мен.

Вдигнах и двете си ръце.

— Не казвай това. Точно сега ме ужасява. — Преди да сваля ръце, махнах да прогоня мухата, която бръмчеше около главата ми. — Наистина, Джеймс — започнах сериозно. — Виж само какво ти предстои. Както и да го погледнеш, току-що си навлече сериозни проблеми на главата. Сега трябва да оглавиш цялата фабрика, а не само отдела за разработване на нови продукти, а освен това трябва да се издирят всички засегнати от изтичането на живака, за да се положат грижи за тях. Сега не е най-удачното време да правиш сериозна промяна в личния си живот.

— Не съм съгласен. Това е най-подходящият момент — заяви той. — Искам да има при кого да се прибирам у дома.

— Миа.

Погледът му казваше, че не е едно и също.

— Добре — казах, — но трите предишни аргумента са все така валидни. Ние сме възрастни хора. Трябва да се държим разумно. — Мухата се въртеше около неговата глава. Той замахна да я изгони. — Между другото, мисля, че това е Грейс.

Джеймс изсумтя.

— Жива досада.

— Грейс Металиъс. Тя се появява в различни форми. Като мъркаща котка. Или бръмчаща муха.

Той изглеждаше едновременно заинтригуван и развеселен.

— Грейс Металиъс е мъртва от години.

Погледнах го право в очите.

— Понякога разговарям с нея.

— Наистина ли? — попита отстъпчиво.

Кимнах, предизвиквайки го да ми се присмее.

— Започнахме да си говорим, когато бях малка.

Изведнъж той стана сериозен като мен.

— Ако се опитваш да ме изплашиш, като намекваш, че си побъркана, няма да стане. Ти си писателка. Богатото въображение е част от това, което правиш. Освен това бих казал, че когато си била малка, си имала нужда от приятел. Не мисля, че ти е било лесно да растеш в този град. Така че разкажи ми какво казва тя.

Бе схванал всичко толкова ясно, че не можех да не му отговоря.

— Казва, че съм добра писателка и един ден ще стана известна. Беше ми като по-голяма сестра.

— Въображаема приятелка.

— Насърчаваше ме.

— А сега?

Трябваше да помисля. Отговорът не бе толкова прост.

— Сега спорим често — казах аз. — Сякаш ме притиска да правя разни неща поради грешни мотиви. Иска да съм ядосана на всичко.

— Ядосана?

— За всяка дреболия, която не е наред в Мидъл Ривър. Според Оми, Грейс ме използва като средство за изпълнение на собствените й стремления, но това означава отмъщение, а аз не мога да го направя. Във всеки град има нередности, ако човек се разрови достатъчно надълбоко. А има и друго — да си ядосан, е много изтощително. Не искам да съм гневна през следващите двайсет години. Няма идеални неща. Няма идеални мъже. — Сепнах се, защото усетих, че споря с Грейс. — Между другото, тя смята, че си великолепен. Каза ми го още в онзи първи ден, когато те видях да тичаш.

— Така ли? — възкликна Джеймс, доволен чисто по мъжки. — Какво още ти каза за мен?

— Питаше разни неща — къде живееш, дали си женен, от този сорт. Все ме караше да тичам по-бързо, за да те настигна.

— Чудесен съвет.

— Освен това те нарече враг номер едно. Харесваше й драматизмът на ситуацията. Все още мисли, че трябва да напиша книга за случилото се тук. Най-вече за това спорим.

Джеймс замълча и леко смръщи чело за миг. Накрая каза:

— Ще излезе чудесна книга.

— Казах ти, че няма да го направя — избухнах яростно. — И на нея казах, че няма. Както и на сестрите си.

— Но ти си спечели правото…

— Не искам да пиша книга за това, Джеймс. Изживях го. Защо ще искам да го преживея отново?

— Нали така правят писателите?

— Някои. Но не и аз. И категорично не в този случай. Освен това историята не е приключила. Предстои да видим какво ще стане с фабриката, след като мълвата за това се разнесе.

— Знам — каза Джеймс и отново стана съвсем сериозен. — Но това ни връща към началото. Каквото и да се случи, искам да бъдеш до мен.

Отчаяно махнах с ръка.

— Как можеш да си сигурен?

— Мога. Знам го. Ти си различна от всяка друга жена, която съм познавал.

— Хм. Различна, странна, свадлива — о, и какво каза баща ти? — неуравновесена.

— Той не разбира.

— Но откъде знаеш? — попитах, внезапно разсеяна. Бе започнал да разкопчава светлосинята си риза. — Какво правиш?

— Искам да усетиш нещо.

— Джеймс — прошепнах и се озърнах наоколо. Денят наистина клонеше към края си, но имаше още доста време до смрачаване. — Тук ли?

Той хвана ръката ми и я пъхна под ризата си.

— Усещаш ли го?

Усещах го. О, господи. Усещах го. Грубите косъмчета по гърдите му върху топлата стегната кожа, но не за това говореше той. А за сърцето, което биеше силно под дланта ми.

— Така става, когато съм с теб. Сякаш съм по-жив, отколкото преди.

Искаше ми се да изкрещя: „Да! Така е!“. Но се страхувах. Много неща се случиха прекалено бързо. Дори да не се брояха трите много логични причини, които вече бях изтъкнала, оставаше въпросът за любовта.

Любов — уф! Не бях дошла в Мидъл Ривър да търся любов. Нещо повече — ако в нощта, когато пристигнах, бях разбрала, че ще срещна любовта тук, щях да завия обратно и да се върна във Вашингтон.

Дали обичах Джеймс… Как бих могла да знам? Не го бях виждала в житейските ситуации, с които се сблъсква всяка двойка.

Моите родители се обичаха. Исках да имам онова, което имаха те. И да, исках да срещна идеалния Адам, както го бе търсила Грейс. Може би това бе Джеймс. Но можех ли да преценя сега, когато във вените ни течеше адреналин след победата над баща му и брат му? Всички познаваме хора, които са се събрали при извънредни обстоятелства и са смятали, че са лудо влюбени, само за да разберат, че не си подхождат, след като заживеят заедно в ежедневието.

А и Джеймс не бе изрекъл думичката „любов“, нали. Не ви питам. Казвам го. Това е факт.

Оставих ръката си върху сърцето му, погалих лицето му с другата, вложих цялата си душа в гласа си и помолих:

— Имам нужда от време, Джеймс. Можеш ли да ми го дадеш?

 

 

Трябваха ми четири месеца, през които се люшках между чувствата си към Джеймс и борбата с тях. Беше ме страх. И преди бях харесвала мъже. Дори бях обичала някои. Но нищо не можеше да се сравни с чувствата ми към Джеймс. Те бяха част от всичко в живота ми: от тичането до храненето, четенето, спането, работата и срещите с приятели. И секса. Не мога да пропусна това. Той ставаше все по-добър. Можете ли да повярвате?

О, откривахме различия помежду ни. Аз харесвах силно кафе, а той слабо. Аз обичах да го пия от голяма порцеланова чаша, а той от картонена. Аз харесвах кафето на „Макдоналдс“, а той — на „Дънкин Донътс“. И това само по отношение на кафето. Имаше и други различия — той например предпочиташе желе вместо шоколад — но те бяха съвсем дребни в сравнение с цялостната картина.

Най-напред Миа. С настъпването на есента тя проходи. Нямаше нищо по-хубаво от това да се върна в Мидъл Ривър след седмица или две във Вашингтон и тя да тръгне право към мен с дребните си стъпчици и ръчички, протегнати за прегръдка. Подозирам, че двете се сближихме заради Джеймс, но наистина станахме много близки — и ако си мислите, че за Джеймс е било много удобно да има на кого да разчита, когато закъснява на работа вечер или е прекалено зает, или уморен, не беше така. Аз се грижех за нея с огромно удоволствие, защото я обичах, но той рядко пропускаше да прекара времето си с нея. Наистина му доставяше удоволствие да я храни, да играе с нея, да я къпе. А когато имаше някоя особено миризлива пеленка — имам предвид воняща наистина ужасно — никога не ме молеше да я сменя аз, правеше го сам. И аз го оставях. Все пак не съм мазохистка. Но това, което исках да изтъкна, е, че си поделяхме домашните задължения. Никога не съм се почувствала използвана.

Второ, работата. И досега съм силно впечатлена от начина, по който Джеймс подходи към проблема с живака. Той успя — наистина го постигна! Използва печалбите на фабриката, за да осигури пострадалите хора, и го направи така, че да предотврати всякакви съдебни дела. Беше безкрайно щедър. Естествено, нито брат му, нито баща му бяха доволни. Обвиниха го, че краде цялата печалба на компанията, но Джеймс остана верен на обещанията си. Доведе експерти, които да се заемат с правните и икономическите аспекти и те свършиха прекрасна работа.

Колкото до моята работа, нямаше значение къде живея. Всъщност направих последната редакция на книгата си в кабинета на Джеймс в къщата му, защото дори и с Миа и бавачката наоколо там бе по-тихо, отколкото в градския ми апартамент.

Трето, семейството. Семейството на Джеймс беше ужасно, наистина бяха като трън в петата му, защото баща му и брат му не приемаха леко поражението. След като се посъвзеха от загубата на властта, те се заеха да заговорничат и да кроят планове, привлякоха на своя страна Сайръс и Хари и правеха всичко по силите си да саботират плановете на Джеймс. Чисто теоретично, биха могли да успеят. При осем членове на борда гласовете за и против бяха винаги равни. Никога не бе имало подобна ситуация. Джеймс надхитри баща си, като избра представител на Мидъл Ривър за девети член на борда и го огласи на първа страница на „Мидъл Ривър Таймс“. След като това стана факт, вече бе прекалено късно — градът щеше да вдигне вярва до бога, ако Сенди Мийд би поискал да отмени решението.

Колкото до моето семейство — Сабина си върна работата, Фийби бавно се възстанови, макар процесът да продължава и в момента. Двете приеха лесно Джеймс като мой партньор. Май изобщо не се изненадаха. Сякаш новата светлина, в която ме виждаха, бе напълно съвместима с образа на Джеймс в очите им. Вероятно им хареса идеята един Мийд да се присъедини към семейството ни.

Това ме изненада най-много. Бях предполагала, че усещат антипатията между Мийд и Барнс като мен. Смятах, че целият град го знае. Но бях само аз, беше само в моята глава. Само моят гняв. Когато се отървах от него, можех да видя ясно истина номер десет: Какво всъщност означава едно име? Не много. Името не е важно. А личността.

Като стана дума за личности, сестра ми Сабина предприе неочакван ход: убедила Джеймс да й остави Миа за уикенда (беше средата на октомври), за да може той да ме изненада във Вашингтон. И как само ме изненада! По това време той бе затънал в работа покрай споразуменията за компенсации на засегнатите от живака и би могъл да използва уикенда, в който ме нямаше, за да се наспи. Но ето че стоеше на прага на жилището ми, с топлите си кафяви очи и плик шоколадови пенита. Каза, че искал да се запознае с Грег. А също и с Бери, Джослин и Аманда. Искал да види къде спя, когато не съм с него, какво обичам толкова във Вашингтон.

Естествено, всичко във Вашингтон бе още по-хубаво заедно с Джеймс.

Искам да ви разкажа и за това, но първо нека добавя още нещо за Сабина. Близостта, която се бе появила помежду ни в онези дни между уволнението й и преврата на Джеймс, продължи да расте. Всъщност тя стана една от най-добрите ми приятелки, което много ме улесни да направя голямата крачка.

И така, Вашингтон.

Обичам Вашингтон. Винаги ще е така. Но дори и тогава, през август, когато се бях върнала заради Грег и счупения му крак, нещо се бе променило. Обикалях из целия град, както през онзи уикенд и после през есента, опитвах се да си припомня всичко, което харесвах, и да убедя себе си, че няма друго място на света, където бих искала да живея, но не се получаваше. Вярно, имах приятели във Вашингтон. Но и те като мен ползваха намаление на самолетните билети, защото пътуваха много често, а Ню Хемпшир беше гостоприемен щат. След като се запозна с Джеймс (и вероятно разбра накъде ме тегли сърцето), Грег ми дойде на гости. Бери също. А всяка седмица, която прекарвах в Мидъл Ривър, се сприятелявах с нови хора.

Сега имах не един дом, а два. Може би трябва да нарека това истина номер единайсет.

Защо не? Защото и в това отношение бях сбъркала. Когато Джеймс ме бе помолил да заживея с него, аз си представях, че това ще означава да загърбя живота си във Вашингтон. Истината е, че с телефоните, факса, експресните куриерски услуги, дигиталните фотоапарати и интернет, географията вече не е толкова важна. Привържениците на изолацията могат да си приказват до посиняване за злините, до които води глобализмът, но светът е станал значително по-малък. Моят вашингтонски живот продължава, макар да продадох дела си от жилището на Грег и да се преместих на север.

Мидъл Ривър е прекрасен град. Но едва ли сте изненадани, че го казвам, нали? Ще бъда откровена. Бях влюбена в един от лидерите на града и знаех, че дори и никога повече да не издам книга, няма да имам никакви финансови затруднения. Хората от „другата страна“ може и да не са толкова ентусиазирани защитници на градчето ни, колкото мен, но и те ще се съгласят с едно: Мидъл Ривър е домът ни.

Това казах и на Грейс. Беше един снежен декемврийски ден. Бях у дома за празниците (да, у дома — думите сякаш галят слуха ми) и много мислех за Грейс. Не бяхме разговаряли от онзи ден през август, когато я бях накарала да млъкне. Чувствах се виновна за това, сякаш помежду ни имаше недовършен разговор. Тъй като тя не идваше при мен, аз отидох при нея.

Грейс Металиъс е погребана в Джилмънтън, малкото градче, където е живяла най-дълго през различни периоди от живота си. Намира се южно от Езерния регион и е доста далеч от Мидъл Ривър. Джеймс знаеше, че планирам това пътуване. Бях говорила за него, бях разпечатала карта на маршрута от интернет и бях отбелязала с кръстче датата на календара. Времето в този ден обаче се оказа не особено благоприятно за пътуване и той настоя да ме закара.

Беше мрачен и студен зимен ден. Дърветата бяха голи, някога пъстрите им листа лежаха сухи покрай дънерите, покрити със снежна пелена. Минахме под желязната арка на входа на гробищния парк и лесно намерихме надгробната й плоча. Стоеше самотна на една открита поляна. Но наблизо растяха вечнозелени храсти и малко хълмче бе обрасло с дървета, които отново щяха да се раззеленят напролет, а отвъд тях бяха спокойните води на езерото, сега почти замръзнало и неподвижно.

Гледката заслужаваше перото на Грейс.

Джеймс паркира. Остана в колата, докато аз вдигнах качулката на якето си и тръгнах по тънката снежна покривка. Носех гербери; от всички цветя в магазина на Макрийди те ми се сториха най-подходящи. Бяха крещящо ярки — червени, оранжеви, жълти и розови, но съвсем обикновени на вид. Противоречие? Също като Грейс.

Положих цветята върху снега до големия гранитен блок. Името „Металиъс“ бе изписано с печатни букви високо горе на камъка, а под фамилията стоеше „Грейс“. Отдолу бяха само годините на раждането и смъртта й, нищо друго.

— Съжалявам — казах тихо. — Държах се грубо с теб последния път, когато разговаряхме, прекъснах те. Ти заслужаваш нещо повече. Беше ми добра приятелка, когато се нуждаех от това.

Замълчах. Някъде сред дърветата изписука катеричка. Тихо сипещият се сняг приглушаваше горските звуци, но се долавяше скърцането на клоните, разлюлени от ветреца. Зимното ми яке също изшумоля, когато се загърнах по-плътно в него. Не чух никакъв звук от Грейс.

— Научих толкова много — продължих все така тихо. — Най-вече за самата себе си и за това колко глупаво упорита съм била за някои неща. Добра съм в писането на книги. Ти също. Но не се справяме добре в личните си взаимоотношения.

Отново замълчах. Грейс все така не отговаряше.

— Помниш ли последния ни сериозен спор? Беше след пожара, когато прекарах нощта у Джеймс. Ти каза, че го обичам, аз отрекох. После ти продължи да ме притискаш и да се опитваш да ме накараш да кажа какво искам от живота, а аз просто не знаех. Сега знам. Много от нещата, които искам, са като онези, които ти си имала. Искам книги, деца и Джеймс. Но има и още нещо, което искам и което ти може би никога не си имала. Ти си написала за „Пейтън плейс“, а аз съм живяла в такъв град. Двете непрекъснато се връщаме към него, макар да се кълнем, че го мразим. С какво толкова ни привлича? С това, че е домът ни, Грейс, домът ни.

Вятърът хвърли няколко снежинки в лицето ми и за миг се зачудих дали това не е Грейс, която ми казва да взема дълбокомислените си прозрения и да се махам. Но след студеното докосване у мен остана някакво усещане за спокойствие. Сякаш бях пречистена.

— Опитваше се да ми кажеш нещо през онзи ден. Тогава, когато говорихме за последен път, след събранието във фабриката. Седях в колата си и чаках да се появи Джеймс, а ти все повтаряше: „Просто искам да знаеш… просто искам да знаеш…“. Какво искаше да знам?

Зачаках, но тя не отговори. Затова прошепнах:

— Чуваш ли ме, Грейс?

След още минута се усмихнах тъжно и издишах шумно. Грейс беше мъртва.

Останах загледана в надгробната й плоча, макар студът да се просмукваше през дрехите ми и бях започнала да треперя. След известно време погледнах дърветата, после езерото и отново надгробната плоча. Този път очите ми се спряха на герберите, които бях донесла. Радвах се, че съм избрала точно тях. Бяха толкова ярки, сякаш грееха на снега.

Отново въздъхнах, обърнах се и погледнах назад. Там, в края на следата от стъпките ми в снега, като пътечка към дома, беше големият, топъл джип с Джеймс вътре.

— Искам само да знаеш… — прошепнах за последен път, защото краката ми все още не искаха да помръднат, — просто искам да знаеш…

Замълчах. Какво да кажа? Че ще ми липсва? Че завинаги ще бъде част от мен? Че нямаше да съм това, което бях, без нея и че я обичах за това?

Не казах нищо на глас. Нямаше нужда. Ако духът на Грейс беше някъде наблизо, щеше да го знае.

Когато осъзнах това, краката ми сякаш се отлепиха от земята и тръгнах обратно към колата. Сега ми беше много по-лесно да стъпвам, защото от раменете ми се бе смъкнал товар. Имах нужда да дойда тук. Сега можех да продължа напред.

С леко сърце и все по-нетърпелива с всяка крачка, вече бях изминала половината разстояние до Джеймс, когато разбрах. Той е мъжът. Това се бе опитвала да ми каже Грейс. Сега я чувах. Той е идеалният.

Не знам дали беше идеален. Все пак обичаше да пие кафе от картонени чаши дори и в уюта на собствената си кухня. Но можех да му го простя.

Усмихнах се при мисълта за това и изтичах през снега. Когато вратата се отвори, бързо се пъхнах вътре.