Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Looking for Peyton Place, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Барбара Делински. Скрити истини

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2006

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954-260-387-8

История

  1. — Добавяне

Двадесет и шеста глава

Стоях до късно през нощта в петък и четох дневниците на мама, после станах призори, за да си събера багажа, което означаваше, че две нощи подред не бях спала достатъчно. Това може би обясняваше повишената ми емоционалност. Макар да подозирам, че покрай обясненията на Джеймс и писанията на майка ми имах достатъчно основателни причини да съм в подобно състояние.

Бях готова, когато Том мина да ме вземе на път към летището в Манчестър, но нямах настроение за приказки. Той сякаш го разбра, без да се налага да му го казвам, което ме накара да се чудя защо не можех да се влюбя в този мъж. Добър, почтен и състрадателен. Привлекателен и интелигентен. Успял в професията си и… не беше заслепен от моя успех. Да, възхищаваше ми се. Но нито за миг не бях усетила да ми се подмазва, защото съм известна и имам солидно инвестиционно портфолио.

Може би ви звучи високомерно от моя страна? Е, вярвайте ми, бе ми се случвало. Особено през последната година, когато се прочух с книгите си, изведнъж станах привлекателна за мъже, които по-рано не ме бяха забелязвали. Срещах ги, докато раздавах автографи, на благотворителни вечери, дори на светските партита на Грег. Повечето бяха деликатни, но някои бяха откровени. „Според мен — каза ми един — всеки мъж си мечтае да бъде свързан с жена, която може да го издържа и да му осигури висок стандарт на живот.“ Вярвате или не, той каза точно това! Естествено, отговорих му, че за нищо на света не бих се свързала с мъж, който иска да го издържат, и той набързо се измъкна, но съм сигурна, че не е бил само той. Тази година струвах много повече от миналата. Имаше мъже, за които това бе от значение.

За Том не бе важно. Той имаше място в живота ми като приятел и знаех, че отношенията ни ще продължат и след като се върнех във Вашингтон през есента. Щеше да остане мой приятел завинаги. Но нищо повече.

Ако нямах толкова други грижи, сигурно през цялото пътуване щях да се чудя защо това е така и вероятно щях да измисля няколко възможни отговора. Но мислех за дневниците на майка ми и я чувствах близо до себе си, дори повече, отколкото на гробищата. Чувствах я близка така, както не бях я усещала от години.

„Знам, че трябва да чета за пазарните тенденции — бе написала тя с четливия си почерк, — но бюлетините на бюрото ми ще почакат. Току-що свърших да чета книгата на Ани за втори път и ми се стори дори още по-добра, отколкото първия път. Тя е толкова талантлив автор. Може би, ако и аз бях толкова талантлива, щях да успея като писателка. Но не. Нужно е нещо повече от талант. Нужно е да имаш воля да успееш. Ани я има.

Винаги съм знаела това за Ани, но много дълго нямах представа накъде ще я поведе тази силна воля. Можеше да тръгне в толкова различни посоки и много от тях щяха да я съсипят. Но тя пое по добър път, който я изведе на хубаво място, и го направи без моята помощ. Не й отделях толкова внимание, колкото трябваше. Подозирам, че се е захванала с писане като тийнейджърка отчасти и за да привлече моето внимание. Е, успя. Сега съм толкова горда от нея, че не бих могла да го изразя с думи.“

Какво може да направи човек, когато прочете такова нещо? Седях така, на обществено място, до човек, който бе в съзвучие с настроението ми, и хапех устните си отвътре, за да се разсея от болката, иначе щях да се размекна и да заплача. Но не можех да спра да чета, не можех да заключа чувствата си и да престана да копнея за това, майка ми да е жива, за да можем да си поговорим за тези неща.

Продължих да чета и трупах в главата си разни дребни сведения, които не знаехме дотогава. И изведнъж ми хрумна, че ако самолетът излети заедно с мен и дневниците, а после стане нещо немислимо, тогава всичко ще бъде загубено. Затова изчаках до последния миг, докато не видях служителите на авиолинията да помагат при качването на пътниците с деца и на тези, които се нуждаят от специални грижи. Тогава се дръпнах встрани, за да си осигуря малко лично пространство, и реших да се застраховам, така че набрах мобилния номер на Сабина.

— Как е Фийби? — попитах я.

— Чувства се добре. У дома е.

— У вас ли?

— Не, у тях. Сестрите в клиниката се съгласиха, че ще е най-добре там, където всичко й е познато. Освен това още съм сърдита на Рон.

— Още ли не си говорите?

— Не.

— О, Сабина.

— Всичко е наред. Вярвам в тази кауза, Ани! Забелязвам у Фийби някакво мъничко подобрение и знам, че това е само началото. Мисля, че постъпваме правилно.

— Знам, че е така — убедена съм. — Намерих доказателството, което търсехме.

Чух как сепнато си пое дъх и после едва чуто попита:

— Какво?

— В онзи петък през март, когато клубът на бизнес дамите в Мидъл Ривър е имал сбирка в „Нортууд“, Фийби е била там. Мама, която винаги е искала да стане писателка, била неофициалният писар на групата, но когато тръгвала от магазина за срещата, без да иска, взела друга папка. Обадила се на Фийби, която й занесла нужната. Било съвсем логично да хапне нещо, след като и без това била там, така че и тя останала на срещата.

Усетих сдържаното вълнение на Сабина.

— Откъде разбра това?

— Помниш ли дневниците на мама? Онези, които тя пазеше на рафтовете в магазина?

— Дневниците са на баба.

— Не. На мама са.

— Сигурна ли си? Не съм ги виждала напоследък.

— Знам. Фийби ги е преместила. И аз не ги бях забелязала и съвсем бях забравила за тях до снощи.

— И всичко е записано там? С почерка на мама?

— С почерка на мама и ясно отбелязана дата. — Вече започваха да се качват всички пътници. Видях как Том стана и ме погледна. — Трябва да тръгвам, Сабина. Мислиш ли, че новината е добра?

— Чудесна!

— Така че, ако самолетът се разбие, ще знаеш какво да питаш Фийби, когато тя…

— Самолетът няма да се разбие.

— А ако тя все още не си спомня, подложи я на хипноза.

— Самолетът няма да се разбие.

— И знаеш ли кое е най-хубавото? — подхвърлих аз, докато премятах чантата си през рамо.

— И още ли има?

— Бордът на директорите на „Нортууд“ се събира в понеделник в четири часа. Поканена съм и аз. Не е ли страхотно?

 

 

Летяхме на юг на единайсет хиляди метра височина, когато чух гласа на Грейс. Сепнах се. Толкова много неща се бяха случили напоследък, че двете с нея не бяхме разговаряли. Наистина си мислех, че е останала в миналото.

„Защо сме тук! — попита тя недоволно. — Веднъж едва не загинах при полет от Далас до Атланта.“

„Това е било през 1961-ва. Самолетите тогава са били съвсем различни.“

„Защо не тръгнахме с кола? Много повече би ми харесало. Не искам да съм тук.“

„Не можехме да тръгнем с кола, защото щеше да отнеме много време. Освен това, ако не искаш тук, къде искаш?“

„В Ню Йорк. Винаги съм обичала хотел «Плаза». Искам да се върна там. Плащаш и всички те обичат. Няма значение колко старомодно си облечена. Там можех да бъда самата себе си. Или в Париж. Обичам Париж. Или в Бевърли Хилс. Бих могла да живея на някое от тези места.“

„В хотел“ — уточних, за да съм сигурна, че разбирам смисъла на думите й.

„Защо не? Хотелите са чудесни. Не се налага да готвиш, да чистиш, да си оправяш леглото и никой не те вини за това.“

„Много хубаво — съгласих се. — Но за колко време? Не можеш вечно да живееш на хотел. Хотелите са бездушни и студени“.

„А градчета като Мидъл Ривър не, така ли? О, боже, колко бързо забравяш. Сто пъти бих предпочела студения хотел пред другото. Ако ти омръзне един хотел, местиш се в друг. Това е цигански живот, но на мен ми харесва.“

„Мразела си го — възразих аз. — Била си нещастна. Била си самотна дори когато си била заобиколена с хора, затова си запълвала тази празнота с алкохол. Знаеш ли, Грейс, може би твоят проблем е бил именно в циганския начин на живот. Може би си щяла да бъдеш по-щастлива, ако бе останала на едно място и бе пуснала корени.“

„Плевелите пускат корени. Аз исках нещо повече.“

„Точно така. За теб щастието винаги е било някъде другаде. В това отношение си приличала на майка си, все си търсела нещо повече. Е, може би не си знаела какво имаш. Може би, ако си оставела хората да те опознаят, те са щели да те приемат. Да си намериш приятели. Да, да, знам. Имала си приятели, но само такива, които са подчертавали самотата ти. Очаквала си от тях да бъдат верни до гроб, но това не се получава веднага. Иска се време. Може би, ако беше положила усилия, щеше да изградиш взаимно доверие. Би станала част от обществото. Не би била такъв аутсайдер.“

— Ани? — Някой разтърси ръката ми. — Ани?

Бързо отворих очи и видях Том — гледаше ме загрижено.

— Добре ли си? — попита ме. Кимнах, но той каза: — Изглеждаше страшно. И мърдаше устни.

— Така ли? — възкликнах засрамено. — О, боже. Съжалявам. Водех въображаем разговор. Всъщност… спор. Писателите често правят така. — Махнах с ръка. — Но свърших, край. Забрави, че се е случвало. Моля!

— Мога ли да ти помогна в спора?

Усмихнах се и поклатих глава.

— Не и в този.

— Тогава в другия — предложи той и знаех какво има предвид.

— Време е да поемем отговорността си, нали? — попитах го.

Той кимна.

— Затова съм тук.

 

 

И двамата бяхме тук заради това, но точно тази среща щеше да се състои в неделя сутрин. Съботата бе посветена на личните ни задачи. След като кацнахме на летище „Рейгън“, се качихме в едно такси, но Том ме остави пред къщи и продължи, за да се срещне с приятели.

Дали се вълнувах, че се връщам в жилището си? Не бях чак във възторг.

Но сигурно го подозирахте, нали? Знаехте, че мястото ще ми се стори различно, че познатата атмосфера ще бъде само половината от онова, което бързо се превръща в установен ритъм на живота ми. Че няма да мога да вляза през вратата и да не се сетя за Джеймс, Фийби или Сабина, за върбите в задния двор, надвиснали над реката.

Въпреки това беше толкова приятно да видя Грег, когато той най-сетне докуцука в апартамента с Нийл. Но бях сгрешила, мислейки, че той ще е прикован към леглото. Макар и скоро след операцията, Грег бе свикнал с патериците, както се случваше с повечето физически упражнения, с които се захващаше. Вярно, имаше известно неудобство. Бяха го предупредили да очаква леко подуване и го бяха посъветвали да държи крака си повдигнат, но на него това бързо му омръзна. Истината бе, счупеният крак изобщо не можеше да помрачи радостта му, че бе изкачил върха, и през по-голямата част от следобеда говорехме именно за това. Грег бе запълнил със снимки повече фотокарти, отколкото можех да изброя, и ми показа всеки кадър. Твърдеше, че междувременно бил изтрил десетки зле направени снимки. Ако не го бе направил, направо не мога да си представя колко време щяхме да седим на дивана, сгушени един до друг — аз, той и Нийл — загледани в монитора на фотоапарата му, докато Грег ни показваше снимка след снимка и ни разказваше за пътешествието си; опасявах се, че няма да свършим навреме, за да му разкажа всички новини, и че няма да ни остане време да си починем добре — защото за нищо на света не исках да пропусна събота вечер в града. Стигаше само Грег да каже, че иска да излезе, и аз се заех да организирам всичко.

Започнахме с вино и сирене на стъпалата пред мемориала на Линкълн, защото това винаги ни е харесвало. Сиренето носехме в торбичка, а виното — в термос — знам, знам, че човек не бива да се отнася така с хубавото вино, но, първо, това не беше хубаво вино и второ, виното не беше важно. Важното бе, че се бяхме издигнали поне мъничко над града както физически, така и духовно. После седнахме в любимия си ресторант, където сервираха бургери и където ни познаваха достатъчно, че да се погрижат за гипсирания крак на Грег.

Ако не беше този проблем, бихме обиколили баровете след вечеря. Вместо това решихме да отидем в друго любимо наше местенце на „Дюпон съркъл“, където можехме да пийнем бира, да гледаме мача между „Ориолс“ и „Янките“ на плазмения екран на стената и да се срещнем отново със стари познати. Също както и с Нийл, отначало те бяха приятели на Грег, но впоследствие бяха приели и мен, което означаваше много смях, приятни разговори и пълно разтоварване. Мястото бе дискретно, с ламперия от тъмно дърво. Тук-там някои се държаха за ръце или се прегръщаха, но външен човек трудно би отгатнал кой с кого е. Аз не бях единствената жена. Много момичета, които искаха една спокойна и приятна вечер, предпочитаха този гей бар, защото знаеха, че тук няма опасност някой да ти налети.

И въпреки това нощта не бе съвсем лишена от шокиращи събития за мен — моля, не бързайте със заключенията си. Знаете сексуалната ми ориентация. Вече доста интимно, бих казала. Онова, което не знаете — тъй като и аз не го знаех, не се бях досетила; би трябвало да го заподозра, ако не бях прекалено заета със собствения си свят — е сексуалната ориентация на Том.

Да, Том. Том Мартин от Мидъл Ривър. И досега не знам какво ме накара да вдигна поглед точно в този миг. Но въпреки приглушената светлина в бара, забелязах Том да стои в другия край на помещението с група приятели. Беше също толкова дискретен, колкото и Грег, и държеше приятеля си за лакътя по начин, който би могъл да се сметне за съвсем невинен, ако бяхме, да речем, в Париж, където физическата близост между мъже е нещо по-обичайно. Но не и тук, във Вашингтон. Преплетените им ръце имаха своето значение, но то бе едва загатнато и съм сигурна, че беше по същата причина, поради която Грег толкова внимаваше с публичния си образ, включително и че живееше с мен. Да бъде заклеймен като хомосексуалист, можеше да рефлектира отрицателно върху кариерата на човек като него, той бе считан за секссимвол от жените в Средна Америка. Това би съсипало и кариерата на Том, чиито всеотдайни грижи към умствено недоразвитата му сестра и пациентите му бяха спечелили любовта на жителите на Мидъл Ривър.

Том се огледа. Когато го попитах по-късно за това, той призна, че усетил гъделичкане в тила, когато очите му срещнали моите. Забелязах мигновено обзелата го паника въпреки тъмнината наоколо. Това ме накара да си проправя път през тълпата към него. Докато стигна, той вече бе отдръпнал ръката си и чакаше присъдата ми. Предполагах, че в този момент си представя как кариерата му се срива надолу и увисва на косъм над пропастта. Мидъл Ривър приемаше един лекар ерген. Но хомосексуалист? Не и сега. Още не.

Ако се страхуваше от мен, значи ме бе подценил. Но пък той явно бе толкова смаян от това, че ме вижда, че не бе забелязал, че съм с Грег. Ако беше видял, щеше да разбере.

Прегърнах го през врата и го стиснах здраво.

— Сега си обяснявам толкова много неща — това, колко удобно се чувствах с теб от самото начало, колко ми напомняше за Грег и защо нямаше никакво сексуално привличане между нас.

— Разочарована ли си? — попита той.

Дръпнах се леко.

— Да, но не от теб. Разочарована съм, че Мидъл Ривър не приема различните.

— Но те са добри хора, Ани. Ако не го вярвах, нямаше да съм там.

Именно това бе едно от нещата, които се бях научила да ценя у Том. Имаше широко сърце, със сигурност по-голямо от моето. Аз бързах да съдя хората; ако можех да се науча на толерантност от него, той щеше да се окаже безценен приятел за мен.

* * *

На следващата сутрин станах рано и веднага излязох да тичам по познатите ми улици, с познатата жега, после продължих все с любими занимания — късна закуска с Джослин и Аманда, айскафе с Бери и Джон (когото много харесах, между другото), студен чай с друга приятелка. Между всичко това тичах да изпълня разни поръчки на Грег и се отбивах да посетя любими места, като Музея на авиацията и астронавтиката в центъра „Смитсониън“, аквапарка и магазините на Адамс-Морган.

Не оставах дълго на никое от тези места и с никого от приятелите си. Времето ми бе прекалено малко. Но изпитвах нужда да видя, да чуя, да почувствам всичко онова, което ми бе станало толкова скъпо през последните петнайсет години. Опитвах от всичко, обикалях и си припомнях, защото бях започнала да се опасявам, че съм забравила всички тези важни за мен неща. Когато бях в Мидъл Ривър, градът поглъщаше цялото ми внимание. Тук, сега, имах нужда да си припомня всичко онова, което обичах и което Мидъл Ривър не можеше да ми даде.

 

 

Срещнахме се в апартамента в два следобед. Бяхме аз, Грег и Том, който след неочакваната ни среща бе останал с нас в бара за малко. Нийл пристигна в два и отдели от времето си за подготовка за връщане в съда на следващия ден, за да ни даде юридически съвет за правата на пострадалите. Присъстваше и Нанси Бейкър, която беше фармаколог от Агенцията по опазване на околната среда, а също и адвокат. Двамата с Том се познаваха от години. Бяха обсъждали проблемите с живака още когато Том за пръв път заподозрял подобно нещо в „Нортууд“. Ролята й бе да ни насочи, само като приятел, за позицията, която би заело правителството, ако случаят стане известен.

Два часа обсъждахме различните аспекти. Научих каквото ми трябваше, за да съм по-добре осведомена за събранието на борда на другия ден. Не бих ви отегчавала с подробности, но когато с Том най-сетне стигнахме до летище „Рейгън“ за обратния полет, обърнах празна страница в дневника на майка ми и си направих списък. Изгледите бяха доста мрачни.

Първо, нямаше как да осъдят „Нортууд“ за нарушаване на разпоредбите за токсичните отпадъци, защото давността на нарушението бе изтекла.

Второ, според документите, които Нанси прегледа, фабриката стриктно спазваше настоящите разпоредби, което изключваше възможността да бъдат повдигнати нови обвинения.

Трето, ако можеше да се докаже, че е имало незаконно изхвърляне на отпадъци, можеха да бъдат заведени граждански искове за нанасяне на лични щети както от отделни лица, така и от цели групи, но това би наложило доказването на живачно натравяне при всеки от тъжителите.

Четвърто, водите бяха допълнително размътени от рибата с високо съдържание на живак. Години наред щатските власти бяха слагали предупредителни табели за гражданите на Мидъл Ривър да не ядат уловеното в реката. Години наред хората от „другата страна“ ги бяха пренебрегвали и бяха предпочитали да ядат опасна храна, вместо никаква.

Пето и последно, единствената възможност за повдигане на обвинения срещу „Нортууд“ бе, ако можеше да се докаже, че незаконното изхвърляне на токсини е довело до един или повече смъртни случаи. Това би било убийство. За убийство няма давност.

— Това няма как да стане — обади се Том, който надничаше през рамото ми. — Невъзможно е да се докаже връзката между случаите на незаконно изхвърляне и конкретен смъртен случай. Не знаем със сигурност, че майка ти е страдала от живачно натравяне. Можем да го предполагаме въз основа на случая с Фийби. Но дори ако аутопсията покаже, че в тялото й е имало живак по времето на смъртта й, тя не е починала от него. Тя почина от задушаване, вследствие на падането си по стълбите.

— Това е техническа подробност — възразих аз.

Обявиха нашия полет.

— Беше на шейсет и пет — изтъкна Том, докато пъхаше едно списание във външния джоб на кожената си пътна чанта. — Може и сама да е паднала. Оми беше на осемдесет и три. Старите хора често се разболяват от пневмония. С времето телата им се изтощават и сърцата им спират. Дали е било заради живака? Всичко това са само косвени доказателства, Ани.

— Ами ако съберем всички косвени доказателства и те сочат в една определена посока? Тогава какво?

— Тогава ще влезем в заглавията и върху нас ще се нахвърлят и адвокатите, и медиите — все неща, които току-що ми каза, че не желаеш.

— Знам — отвърнах аз, докато вдигах чантата си. — И наистина не ги искам. Но те не го знаят, а заплахата си я бива, не мислиш ли? Ключът тук е в заплахите. В създаването на впечатление, че имаме неоспорим случай. „Нортууд“ трябва да разберат какво могат да изгубят, ако решат да се борят.

Разбира се, под „Нортууд“ разбирах триумвирата Сенди, Ейдън и Джеймс. Но Джеймс всъщност планираше преврат. Безкръвен преврат, както бе казал. Чудех се какво е намислил, дали ще успее и ако не, какво ще стане тогава. Предполагах, че ще се наложи да напусне града. Щеше да си намери друга работа. Можеше да е и по-добра. Може би дори щеше да се премести във Вашингтон. Това би било обещаващо.

Обещаващо за мен. Не и за Мидъл Ривър. Градът се нуждаеше от него. Затова се молех безкръвният му преврат да успее. И в този ред на мисли, знаех, че всяко доказателство, което мога да представя на заседанието на борда, би било от полза.

— Имаме Фийби — казах, опирайки се на надеждата, докато мятахме чантите си на рамо. — Сигурно има и други като нея.

Когато тръгнах напред, Том леко ме задържа с ръка.

— Не съм ти благодарил — каза тихо.

— За какво да ми благодариш? — попитах го, макар да знаех.

— За това, че днес си съвсем същата като вчера.

Бях трогната от начина, по който го каза, и изпитах нужда да го уверя в чувствата си.

— Днес по-различен човек ли си от вчера? Не.

Той се усмихна тъжно.

— Не. Променя се гледната точка. В град като Мидъл Ривър това е основното. Нали знаеш!