Барбара Делински
Скрити истини (12)

Единадесета глава

„До: Ани Барнс

От: ТруБлу

Относно: Знам за фабриката

Ровиш наоколо. Имам информация. Питай.“

Нямаше електронен подпис, нито нещо, което да подсказва кой е ТруБлу. Натисках всички възможни бутони, но не открих нищо, освен онова, което вече виждах на екрана. Хубавото бе, че компютърът не блокира, което означаваше, че ТруБлу не е някакъв опасен вирус или поне не действа моментално.

Натиснах „отговор“, но дори и когато кликнах два пъти върху адреса на ТруБлу, не научих нищо ново. Така. Какво знаех? Първо, че ТруБлу знае името и адреса ми, второ, че той (или тя — можеше да е и жена) знае, че се интересувам от фабриката, и трето, че имейлът е изпратен в девет и трийсет същата вечер, т.е. преди около час.

„До: ТруБлу

От: Ани Барнс

Относно: Знам за фабриката.

Кой си ти?“

Поколебах се, преди да натисна „изпращане“. Знаех, че като отговоря, ще потвърдя съществуването си, което беше огромна грешка, когато човек се опитва да се бори с нежеланите имейли. Но това не беше типично нежелано съобщение от онези, които рекламират нещо непотребно за мен. ТруБлу знаеше, че съм любопитна; той (или тя) споменаваше фабриката. Но дали беше нашата фабрика? Не непременно. Подателят можеше да е някой еколог-природозащитник, отговарящ на проучването ми за живака. Бях посетила доста сайтове; всеки от тях би могъл да проследява посетителите си и да им отговаря, ако пожелае. Дали това означаваше зли намерения? Не непременно. Освен това пред вратата ми нямаше тълпи от други доброволци.

Изпратих отговора си, после поседях десетина минути, като на всеки трийсет секунди натисках бутона „изпращане/получаване“. Докато не осъзнах колко абсурдно е да смятам, че ТруБлу седи пред компютъра си и чака отговор, в случай че и аз съм пред компютъра си точно в този час.

При все това, колкото повече се точеха минутите, толкова повече исках да разбера кой стои зад това име. Импулсивно посегнах към телефона и се обадих на сестра си, компютърния специалист.

Докато телефонът й звънеше, се запитах дали е добра идея да се обадя точно на Сабина, като се има предвид темата на съобщението. Но вече бе прекалено късно; на телефона й се изписваше номерът на позвънилия. Тя щеше да разбере, че съм аз или Фийби, така че щеше да се обади. После тя вдигна телефона и сложи край на колебанията ми.

— Здравей — казах аз. — Нали не спеше?

— Не — отвърна тя, определено нащрек.

— Имам въпрос. Току-що получих имейл от подател с неизвестен за мен псевдоним. Как мога да го проследя?

— Рекламно съобщение ли е? — попита тя и в гласа й прозвуча известно облекчение.

— Не. Свързано е с работата ми. — Отново натиснах „изпращане/получаване“. Нищо.

— Да не е някой почитател?

— Не.

— Заплашват ли те?

— Не. Мисля, че е свързано с едно проучване, което правя. Искам да проверя достоверността на източника.

— Не познаваш ли адреса?

— Ами, познавам го. — Казах й откъде идва писмото.

— Това не е хубаво — заяви тя. — Адресът е на базирана в интернет пространството пощенска служба, което прави проследяването почти невъзможно. Опита ли обратно търсене?

— Не, получих съобщението преди малко.

— Ами, пробвай. Можеш също да потърсиш адреса с някоя интернет търсачка. Може да излезе нещо.

— В търсачката ли? За човек, който желае да остане анонимен?

Сабина не отвърна на предизвикателството ми. Беше спокойна, явно напълно уверена в знанията си.

— Който и да е той, може да е използвал същия адрес в някой чат или форум. Ако попадне в търсачка, може да се покаже на екрана ти. Не че така непременно ще научиш истинското му име, но ще има за какво да се захванеш. Опитай тези варианти. Ако не свършат работа, мога да поровя аз. Може да успея да открия някакъв код, който да ти подскаже нещо.

Предложението й би ме зарадвало при други обстоятелства. Но изведнъж се почувствах виновна, че използвам Сабина, за да стигна до информация, която можеше да доведе до обрат, за който тя ме бе предупредила. Щеше да побеснее, ако разбере.

— Нека да опитам тези неща — казах аз. — Благодаря, Сабина. Помогна ми.

— Благодаря за вечерята — отвърна тя. — Сега сме квит.

Затворих телефона, като си мислех, че тази размяна на услуги при сестри е тъжно нещо, но мигом се разсеях, щом натиснах отново „изпращане/получаване“ на екрана.

„До: Ани Барнс

От: ТруБлу

Относно: Знам за фабриката

Няма значение кой съм. Знам за фабриката «Нортууд».“

Отговорих незабавно.

„Много е важно кой си. Как мога да вярвам на думите ти, след като криеш името си? Може да си някой бивш служител, който има зъб на фабриката, и би казал всичко, само за да създаде проблеми. Само страхливците се крият зад анонимността.

Освен това кой твърди, че ровя наоколо?

И как намери адреса ми?

Ако търсиш пари, забрави.“

Още щом изпратих съобщението, си представих смайването на Грег. „Разполагаш с потенциален източник на информация, а си седнала да го обиждаш? Това категорично е против правилата, Ани. ТруБлу има нещо, което ти искаш. Докато не го получиш, отнасяй се нежно с него. Ако изгубиш информатора си, все едно да останеш без гребло насред езерото.“

Колкото и да натисках „изпращане/получаване“, нямаше никакъв отговор. Тъкмо бях започнала да мисля, че съм се озовала насред „езерото“, когато ТруБлу отговори.

„Съжалявам, скъпа, но предизвикателството ти не върши работа. Вече знам, че съм страхливец. Не съм бивш служител. От доста време съм в «Нортууд» и имам намерение да остана, така че нямам нужда от парите ти. Знам, че търсиш нещо, защото целият град го знае. А един електронен адрес е много по-лесно да се намери, отколкото да се проследи.“

Отговорът му беше показателен — и да, използвах местоимението за мъжки род. Една жена не би ме нарекла „скъпа“. Дори и Грейс не го правеше, а тя понякога беше много рязка.

Зет ми бе използвал това обръщение едва преди няколко часа, но ако сте си помислили, че Рон е ТруБлу, бъркате. Рон бе съвсем искрен и много сериозен, докато миехме чиниите. Не би рискувал работата си или жена си, като ми издаде тайните на фабриката. Освен това Рон нямаше собствен компютър, което означаваше, че ако е ТруБлу, трябва да използва компютъра на Сабина, а бе достатъчно умен да не го прави. А също беше и толкова отдаден на сестра ми, че не би излязъл от къщи, за да използва чужд компютър по това време на нощта.

Не, ТруБлу не беше Рон. Можеше да е всеки от четиримата мъже, които вече си бях набелязала като потенциални информатори. Или някой съвсем различен и непознат за мен. Във фабриката работеха стотици хора на най-различни длъжности.

Следвайки съвета на Сабина, написах адреса му в интернет търсачка. Нямаше съвпадения. Същото се оказа и когато пуснах обратно търсене. „Електронните адреси са много по-лесни за намиране, отколкото за проследяване.“ ТруБлу беше прав за това. Тогава как се беше добрал до моя? Възможно беше, ако е свързан в мрежата на „Нортууд“ и разбира от компютри, да го е взел от компютъра на Сабина. Или съвсем встрани от „Нортууд“, но определено уязвим за хакери — от компютъра на Фийби. Или от този на Сам. За съжаление не можех да питам никого от тримата, без да се издам.

Всъщност проблемът с издаването стоеше и по отношение на ТруБлу. Изобщо не бях сигурна дали има намерение да ми даде някаква информация, или просто се опитва да разбере какво търся. Ейдън Мийд например, изобщо не би се поколебал да се свърже с мен под фалшива самоличност; Господ ми е свидетел, че и по-рано се е преструвал на друг пред мен. Само да научеше, че търся живак, и щеше да се постарае да не намеря нищо.

Този път формулирах отговора си по-внимателно.

„Ровя звучи прекалено подло за онова, което правя. Само се опитвам да открия истината за смъртта на майка си. Не обвинявам никого в нищо. Просто прекарвам лятната си ваканция, опитвайки се да си обясня смъртта й.

Не искам да повявам, че е била болна от Паркинсон. Така никой не е виновен. По-скоро мисля, че е била изложена на въздействието на вредни токсини. Тя не работеше във фабриката, така че неразположението е хипотетично.

Казваш, че имаш информация. За какво е?“

Вече наближаваше единайсет и половина. Вярно, че беше петък вечер и ТруБлу вероятно нямаше да става рано на сутринта за работа. И все пак се питах защо е сам пред компютъра си. Затова зададох следващия си въпрос.

„И защо си буден и пишеш имейли толкова късно? Пил си прекалено много кафе? Гледал си страшен филм? Или страдаш от гузна съвест?“

След като изпратих съобщението, осъзнах, че съм пропуснала най-вероятната причина: поверителността. ТруБлу сигурно не искаше никой да знае какво прави. Това включваше съпруга, партньорка в живота или който и да било вкъщи.

Отговорът му дойде след минути.

„Наречи го всеотдайност към каузата. Би трябвало да спя. След няколко часа трябва да ставам. Ами ти? Винаги ли си нощна птица?“

Бързо набрах отговора, първото от няколко скоростно разменени съобщения.

„Само когато получавам бележки от непознати, които твърдят, че имат информация за мен. Защо си избрал псевдонима ТруБлу?“

 

 

„Ако ти кажа, ще се издам донякъде. Ти защо използваш ръкописен шрифт?“

„Аз съм човек на изкуството. Полага ми се. Делиш ли компютъра си с някого?“

„Не. А ти? Компютърът на сестра си ли използваш?“

„Съвсем не. И ако трябва да знаеш, тя не одобрява проучването ми. Нито пък другата ми сестра, Сабина, така че ако си мислиш да я издадеш пред шефовете, спести си труда. Тя направо ще побеснее, ако разбере, че си пиша с теб. Да не би да ви карат да подписвате някаква декларация за лоялност или нещо подобно?“

„Няма декларация за лоялност. Поне засега. Какви са предположенията ти относно вида на токсините, които са причинили смъртта на майка ти?“

„Ако ти кажа, ще се издам донякъде — цитирам теб. Но ти сам предложи услугите си. Никой друг не го е направил. Защо точно ти? Защо сега? Каква е ролята ти във всичко това? Какво ще получиш ти?“

Измина известно време без отговор, но не съжалявах за въпросите си. Първо, вярвах, че са важни. А и така имах време да пратя писмо до Грег. Той трябваше да е прелетял от Сан Франциско до Анкоридж по-рано днес. С него беше и лаптопът му.

Обясних му какво става и потърсих съвет. Да се доверя или не — това беше въпросът.

„Книга ли пишеш?“

„Винаги пиша някаква книга. Но не става дума за Мидъл Ривър. Действието се развива в Аризона и се разказва за семейство бобри.“

„Бобри? Детска книжка ли е?“

„Не. Хора, които се държат като бобри. Не споделят нищо един с друг, а всеки пази своите малки тайни вътре в себе си. Главната ми героиня е най-голямата дъщеря, която се опитва да открие себе си и да разбере какво иска от живота. Когато родителите й умират, използва всички онези дребни тайни, които те са крили през живота си, за да сглоби картината на миналото си. Както се изразява рекламният ми агент, малките неща, които крием, се превръщат в улики в едно пътешествие към самия себе си.“

„Семейни тайни? И това ако не е нова идея!“

„За твое сведение единствените нови идеи, които съществуват, са свързани с развитието на новите технологии или медицината. Аз пиша за човешките взаимоотношения. Обрисувам емоционални портрети, които карат читателите да се замислят.“

„Докачливи сме, значи! Но сега ти ми издаде сюжета си. Не се ли страхуваш, че ще го открадна?“

„Шегуваш ли се? Дай един и същи сюжет на шестима писатели и ще получиш шест съвсем различни книги. Да не би да имаш намерение да се заемеш с писане?“

„Не, но ако имах такова, нямаше да съм толкова голям кавалер като теб. Няма ли да се притесниш, ако някой вземе, че използва твоя сюжет?“

„Само ако го напише по-добре от мен.“

„Ха-ха. Какво правиш, докато чакаш отговорите ми?“

„Явно обмислям сюжета, винаги е полезно да го обсъдиш гласно или в случая — да го разкажеш на приятел, не че ти си приятел, но разбираш какво имам предвид. Често най-добрите идеи ми идват нощем. И като стана дума за идеи, хрумна ми нещо. Искаш ли да ми звъннеш на мобилния телефон? Мога да ти дам номера и никой няма да разбере, че си се обаждал. Или ти ми дай своя. Чакането на няколко изречения е доста глупаво. Използваш ли чат?“

„Не. Не използвам чат. Нямам време за това. И не, никакви телефонни обаждания. Така е по-сигурно.“

„Но ти си анонимен, а аз не съм. Никак не е забавно.“

„Мисля, че е много забавно. Хубаво е да съм свободен от онова, което съм и което правя. На бюро ли седиш, или използваш лаптоп?“

Запитах се кой ли от моите „заподозрени“ би искал да избяга от себе си. Определено не и Ейдън Мийд. Прекалено самовлюбен беше, за да иска да се дистанцира от себе си. Предполагам, че всеки от останалите трима би могъл. Нали всички понякога се опитваме да избягаме от онова, което сме.

„Лаптоп. А ти?“

„Също. В леглото ли си?“

„Не. В кухнята. Трябва ми телефонна линия. Ами ти?“

„В леглото съм. Използвам безжична връзка.“

„Безжична? В Мидъл Ривър? Впечатлена съм.“

Едва го бях написала и осъзнах две неща. Първо, щом използва компютъра си в леглото, значи спи сам. И второ, ние всъщност флиртувахме.

Това също изключваше Ейдън Мийд. Ейдън не флиртуваше, той просто вземаше каквото пожелае. Изключих и брат му Джеймс; липсваше му чувство за хумор. ТруБлу беше грамотен — нито една грешка досега — и бе по-красноречив, отколкото си представях, затова реших, че не е Алфи Монро. Алфи беше от типовете, които си падат по големите и мощни машини.

Тони О’Рурк беше възможен вариант. За него не знаех нищо, най-малкото пък дали спи сам.

Бих включила и Том Мартин, само че той работеше в клиниката, а не във фабриката.

Флирт. Интересно. Никога не бях флиртувала в интернет досега. Грег изобщо нямаше да одобри. Но щеше ли да навреди, ако изкопча някаква информация? В този дух добавих още един ред към имейла си, преди да го изпратя.

„Мъж ли си?“

„Според последната проверка да.“

„Ха-ха. Какво правиш във фабриката?“

„Достатъчно, за да знам какво говоря. Ти какво търсиш?“

„Нещо, което да ме убеди, че си достоверен източник.“

„Опитай с това. Фабриките за хартия като «Нортууд» използват дървесина и я превръщат в хартия. Част от процеса включва използването на белина — за избелване на хартията. Белината, или хлорът, както е по-популярно, се произвежда в хлоралкални цехове. «Нортууд» разполага с такъв, който задоволява нуждите им.

Знаеше ли го?“

„Не. Продължавай.“

„Хлоралкалните цехове използват сол и електричество, да произвеждат хлор. По принцип се използва живак, за да се стабилизира продуктът, когато електричеството минава през солта. Казвам «по принцип», защото знаем, че живакът е изключително токсичен. Когато се изхвърля от хлоралкалните цехове като отпадък, той замърсява въздуха, почвата и водата близо до завода. Като се добавят кръговратът на водите и въздушните течения, се получава сериозно замърсяване на околната среда.“

„Имаме ли сериозно замърсяване тук?“

„Нортууд спазва всички щатски разпоредби. Вече не използваме живак.“

„Тогава какъв е проблемът?“

„Твой ред е. Ти ми кажи.“

Той може и да беше достатъчно силен, за да устои на предизвикателството, но аз не бях. А бях и нетърпелива. Флиртът бе хубаво нещо, предпазливостта беше хубаво нещо — но именно той пръв бе споменал живака. Ако разполагаше с някаква информация, исках да я получа.

„Живакът. Или все още го използвате в разрез със закона, или има замърсяване от миналото, което не е било почистено. Как се справям?“

„Не е зле. Забрави за първото; сега не използваме живак. Но миналото продължава да бъде проблем.“

„В какъв смисъл?“

„Ако ти кажа, какво ще направиш с информацията?“

„Зависи дали ще реша, че мога да ти вярвам, все още не си ми казал защо го правиш. Какво ще получиш от всичко това? Какво очакваш от мен? И защо сам не направиш нещо?“

„Защо сам не направя нещо? О, опитвал съм. Разговарял съм с разни хора, но те отказват да слушат. А съм и в трудна позиция. Ако стигна прекалено далеч, ще изгубя връзките си в «Нортууд». Те означават много за мен.

Какво очаквам от теб? Има информация, с която не разполагам. Ти трябва да ми я предоставиш. А за останалото — искам да бъдеш моят глас.“

Помислих си за Том. Той не беше ли приказвал с хората? Не беше ли и той в трудна позиция? Не, не вярвах, че Том е ТруБлу. ТруБлу беше казал, че е в „Нортууд“ от доста време. Том не само че беше в града отскоро, но и изобщо не работеше във фабриката.

И все пак той ме използваше. Това беше общото между двамата. Затова сега отговорих на ТруБлу:

„Тоест искаш да бъда твоя жертвен агнец.“

Натиснах бутона „изпращане“ по-рязко, отколкото беше нужно, но бях смаяна от хладнокръвието на този тип. Искаше да му свърша черната работа. Дотук с флирта. Той ме използваше.

Изкушавах се да изключа компютъра — да му затворя, тъй да се каже — просто да се обърна и да се махна. Така ме караше да постъпя моето старо аз, което отчаяно се защитаваше.

Но вече бях достатъчно голяма, за да спра за миг, да помисля и да осъзная, че ако този човек има информация, която може да ми е от полза, тогава използването щеше да е двустранно. Ако разполагаше със сведения, които биха могли да обяснят болестта на майка ми и едновременно с това уличават като виновник „Нортууд“, нямаше ли да постигна успех на два фронта?

„Как би могла да станеш жертвен агнец? Та ти ще поправиш неправдата. Ще разбереш защо е починала майка ти. Ще направиш нещо добро за всички, които живеят в Мидъл Ривър. Ако не друго, то помисли за децата. Живакът е пагубен за децата. Как можеш да обърнеш гръб на това?“

„Ти го правиш.“

„Не. Ако не се съгласиш да помогнеш, ще намеря друг. Занимавам се с това от доста време. Имам и други варианти. Може и да не искам да изляза открито и да застана пред всички. Може и да не искам да жертвам името и мястото си. Но съм се посветил на тази кауза. Помисли си за това — може да не получиш по-добро предложение. Сега ще изключвам.“

Наистина мислих дълго над това и естествено, се успах на другата сутрин, което означаваше, че не ми остана време за бягане, понеже бях обещала да помагам на Фийби в магазина. Това развали настроението ми, което вероятно обяснява параноята ми. Бях убедена, че Фийби не ме иска близо до себе си, тъй като едва бяхме стигнали до магазина и тя ми връчи дълъг списък с дребни задачи. Сигурна бях, че е нарочно — да изхвърля боклука, да купя препарати за почистване, да занеса лично чифт чорапогащи на една местна клиентка.

Където и да отидех, хората ме зяпаха; и в това бях убедена. Сякаш знаеха, че съм се свързала с ТруБлу, и подозираха, че двамата заговорничим да предизвикаме неприятности.

Всъщност не получих нищо повече от ТруБлу. Но пък имах съобщение от Грег, кратичка бележка, изпратена малко преди хеликоптерът му да кацне в базовия лагер на ледника Каилтна. Казваше, че му е студено, но се чувства изпълнен с енергия, че това ще е последният му имейл, докато не се изкачат на четири хиляди метра височина за четири дни, ако времето позволи, и че трябва да потърся потвърждение на всяко нещо, научено от който и да било информатор. Това ме подразни. Е, разбира се, че щях да проверя всичко. Да не би Грег да мислеше, че съм съвсем наивна?

През деня се наложи да свърша и куп други поръчки. Изпратих по пощата разни сметки, донесох обяд, напълних резервоара на минивана — след като чаках десет минути зад минибуса на „Роудс енд ин“, пълен с туристи, тръгнали на обиколка „Пейтън плейс“.

Фийби имаше и моменти на просветление; наистина разчисти безпорядъка, който бе сътворила в офиса си предния ден. Но освен че ме пращаше да върша разни дребни и досадни неща, ми възложи и някои напълно абсурдни задачи. В един момент например ме изпрати с цял списък адреси, на които да търся дърводелеца. Бил обещал да дойде в неделя в магазина, за да поправи всички рафтове и етажерки в едната стая. Искаше той да потвърди, че ще дойде. А аз исках да знам защо този тип няма мобилен телефон, на който тя може да се обади. Господ беше свидетел, че почти всички в града имаха.

Така и не го открих, което ме наведе на мисълта, че Фийби е знаела, че няма да го намеря. Вярно, не бях справедлива. Не ме беше молила за помощ; сама й предложих. Дали съм очаквала, че ще ме направи отговорник на магазина? Тя може би се опасяваше тъкмо от това — че ще се опитам да поема контрола, което беше направо нелепо. Аз бях писател, а не управител на магазин. И казвам това с най-голямо уважение към работата на Фийби. Аз направо бих излязла от кожата си при нерешителността на някои клиенти — „черната пола е супер“, „не, тъмносинята ще отива повече на обувките ми“, „но пък черната ме прави по-слаба“, „разбира се, бежовата ще бъде идеална за септември“.

Писането е самотно занимание, което означава, че правех само онова, което искам и когато реша. Да, трябваше да се съобразявам с графика на издателството, но книгата си беше лично моя отговорност. Имах пълен контрол над съдържанието. Работата ми не включваше задължения от типа да чакам някой да реши дали да си купи мокасини или чехли, пуловер с остро или кръгло деколте, вълнен или кашмирен. Нямах търпение за подобни неща. В никакъв случай не исках да се занимавам с магазина.

Може би Сабина й беше внушила тази идея.

Отново параноя.

А това беше по вина на Фийби. Ако ми беше възложила задачи, които изискваха мислене, нямаше да имам време да си въобразявам разни неща. Но тя ми даваше само досадни задачки. Да тичам безсмислено из Мидъл Ривър. Това беше най-ужасният ми кошмар. Толкова беше неловко. Не само че всички ме зяпаха, където и да отидех, но и когато трябваше да разменим по някоя дума, се държаха нащрек.

А и си имах сянка. Някой ме следеше. Бях убедена в това. Не мога да изброя колко пъти изпитах онова странно усещане за очи, втренчени в гърба ми, и колко пъти се извръщах бързо през рамо.

Така и не зърнах никого, разбира се.

Но имаше някой. Не разбрах кой е, докато не посетих гроба на майка ми на следващия ден. Дотогава бях в отвратително настроение, което вероятно бе детинско, но беше факт. Преди да настъпи събота вечер, бях толкова ядосана на всички в Мидъл Ривър, че бях съгласна да помогна на ТруБлу, с каквото пожелае.

„До: ТруБлу

От: Ани Барнс

Относно: Твоето предложение

Имаш право. Какво ще правим от тук нататък?“