Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Looking for Peyton Place, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Барбара Делински. Скрити истини

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2006

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954-260-387-8

История

  1. — Добавяне

Двадесет и трета глава

Излязох да бягам в шест на другата сутрин отчасти защото трябваше да закарам Фийби при Том в осем. И отчасти понеже знаех, че Джеймс не може да тича толкова рано. Бях му ядосана. Бях ядосана на всички мъже, защото ТруБлу още не ми бе отговорил. Искаше резултати от мен, а той самият не ми даваше нищо. И той ли не ми вярваше?

Върна се старото ми усещане за самота. Бях отново сама срещу целия свят.

„Добре — обади се Грейс. — Може би сега ще се заемеш с това, което трябва да бъде направено.“

„Забрави — възпротивих се аз. — Няма да те слушам. Няма да пиша книга. Няма да съсипя семейство Мийд само за да оправдая действията ти.“

„Тогава си глупачка. Джеймс Мийд не се оказа чак толкова идеален, нали? Какво ти казах? Всички са двулични негодници. Вземат каквото си поискат, а после — Исусе! — после си отиват.“

„Е, аз не съм си отишла. Все още съм тук. Мийд ще отговарят за стореното. Но книгата би била напразно усилие. Времената са се променили, Грейс. Откровено написаните книги се продават по няколко за едно пени. Не. Искам открита конфронтация.“

„О, скъпа! Я, стига. Наистина ли вярваш, че ще се получи нещо? Хората трябва да са на твоя страна. Имаш публика. Използвай я.“

Не се нуждаех от хора зад гърба си, осъзнах изведнъж. Имах нужда законът да е на моя страна.

Въодушевена от това, първото, което направих, когато стигнах до „Ателието на мис Лиси“, бе, да се обадя на приятеля на Грег — Нийл, който беше адвокат във Вашингтон.

Вярно е. Бях се споразумяла с ТруБлу да не се забърквам с адвокати, но имаше различни пътища, по които можех да поема. ТруБлу ненавиждаше показния и масов съдебен процес, който междувременно можеше да съсипе целия град. Онова, което бях намислила, бе по-деликатно. Ако можех да събера достатъчно доказателства, за да покажа на Мийд, че могат да загубят много, ако някога бъде заведено публично съдебно дело, може би щях да ги принудя да сключат сделка. Наречете го изнудване, ако искате. Аз го наричам убеждаване.

Оказа се, че от обаждането ми няма голяма полза. Нийл беше на дело, а аз знаех колко продължават тези процеси. Можеше да е вързан в съда седмици наред. Само фактът, че се водеше през август, когато повечето служители на закона почиваха, говореше за сериозността му. Нийл със сигурност щеше да ми се обади. Само че не знаех кога.

Може би щях да се обезкуража донякъде, ако тъкмо тогава в магазина не бе дошла Сабина, настроена много предизвикателно.

— Рон ми е много ядосан — заяви тя и тръшна чантата си на бюрото в офиса. — Казва, че съм постъпила безотговорно, като съм говорила с когото и да било във фабриката за нещо, което може да не е вярно. Казва, че съм поставила собствените си нужди над неговите и тези на децата, а това сериозно ме вбеси. Първо, ако Ейдън се кани да го уволни заради мен, защо му е изобщо да работи на такова място? Това, че съм изразила позицията си открито, не е ли въпрос на принципи? И второ, защо пък трябва аз да съм основният човек, който изкарва прехраната у дома? Къде остава неговата отговорност? Ако се притеснява за пари, да си намери втора работа. Колкото до мен, аз съм загрижена за здравето на децата си! Защото нещо става, Ани. Този път си улучила десетката. Ейдън нямаше да ме уволни, ако не бях засегнала болно място.

— Нуждаем се от доказателство — предупредих я аз.

Тя се усмихна широко. Със заговорнически блясък в очите, бръкна в чантата си и извади куп дискове.

— Вчера сутринта имаше проблеми с електричеството в офиса. Реших, че мога да поработя в някоя от другите сгради, докато го оправят, затова ги пъхнах в куфарчето си. Така и не ги използвах, но и не ги извадих оттам. Когато Ейдън и горилите му пристигнаха да ме ескортират, началникът на охраната претърси куфарчето ми, но явно не е запознат какво представляват малките дискове в тънки кутийки. Бях ги пъхнала в един страничен джоб. — Тя доволно ги размаха. — Тук има копия на някои от най-важните информационни файлове, включително и кодове за достъп. Мога да вляза във всеки компютър, който си поискам, Ани. Всичко, което е в компютрите на фабриката, е наше.

— Дори и електронната им поща ли? — попитах с все по-голяма радост, защото инстинктът ми подсказваше, че там може да има ценна информация.

Усмивката й стана още по-широка.

— Фасулска работа.

Фактът, че всичко е толкова лесно, ме накара да се замисля.

— Това включва ли и личната поща?

Всичко. Щом е в системата на компанията, значи е собственост на компанията.

— Ако правителството направи разследване на компанията и те ли биха могли да видят всичко?

Сабина кимна.

— Страшно е.

— Но законно.

— Според последните законодателни актове — да.

— Това, което правим ние, законно ли е?

Сабина не изглеждаше притеснена.

— Вероятно не, но винаги бих могла да кажа, че съм търсила свои неща. Освен това те няма да разберат. Ейдън е прекалено самонадеян, за да си помисли, че бих проникнала в системата, а Сенди не е достатъчно наясно с техниката, за да разбере, че е възможно да се направи. Единственият Мийд, който разбира нещо, е Джеймс, но той се занимава с неговите си работи.

Възползвах се от шанса.

— Значи Джеймс действа отделно? Кой ще наследи властта, когато Сенди си отиде?

— Ейдън.

— А не Джеймс? — попитах я, защото исках да съм сигурна и защото макар ТруБлу да го бе намекнал, това противоречеше на очакваното. — Джеймс е по-големият брат.

— Джеймс може и да успее, ако има борба за властта. Фабриката е това, което е днес, благодарение на него. Той стои зад всяко нововъведение през последните десет години, а без това, „Нортууд“ щеше да изгуби пазарите си. Но дали Джеймс ще си отиде, ако Ейдън поеме контрола… И ако го направи, какво ще стане с фабриката — това са трудни въпроси, не знам.

— Смяташ ли, че Сенди знае отговорите?

— Мисля, че той вярва в онова, което му харесва.

— Дори ако не е в интерес на завода ли?

Сабина сви рамене.

— Той харесва Ейдън повече от Джеймс. С него си приличат като две капки вода.

— Винаги ли е било така?

— Дали е предпочитал Ейдън? Не, така е от няколко години.

— Защо в града продължава да се говори, че Джеймс е наследникът?

— Защото им се иска да е така. Почти никой не харесва Ейдън.

* * *

Джоан пристигна, за да подготвим магазина за отваряне, и явно бе напълно способна да се справи с всичко, което ми бе поръчала Фийби. Докато тя проверяваше отново касовите бележки от предния ден и опаковаше поръчки, аз направих кафе в голямата кана, почистих с прахосмукачката и сгънах разбърканите пуловери. Свърших тъкмо когато бе време да отворим магазина. Тогава куриерите доставиха четири големи кашона със стока. Докато Джоан обслужваше клиенти, аз ги прегледах и веднага забелязах проблем с цветовете в една от пратките — горнищата не си отиваха с долната част на комплекта. Затова двете с Джоан си разменихме местата; тя взе телефона и се обади на доставчика, а аз се заех да обслужвам клиентите.

Беше много поучително преживяване. Първо, бях посрещната топло, сякаш бях част от града. Освен това се бе разчуло за лечението на Фийби. Звънчето над вратата се чуваше много често, което показваше, че хората идват да чуят и новините, освен да пазаруват. Очевидно Фийби не бе успявала да прикрива симптомите си толкова добре, колкото смяташе. Всички знаеха, че не е добре, бяха загрижени за нея.

Групичката около мен растеше, докато в един момент се оказах заобиколена от шест жени, които ми задаваха въпроси за Фийби, а аз се опитвах да отговарям уклончиво. Но те съвсем не бяха глупави, много добре усещаха, че се опитвам да увъртам. Когато поредната клиентка ме запита от какво се лекува Фийби, се предадох. Честно казано, не разбирах защо не бива да го правя. Те искаха да знаят. А и аз исках да разберат.

— Предполагаме, че има живачно натравяне — казах аз.

Последва общо смайване, а после ме затрупаха с въпроси кога, къде, как.

— Няма да знаем нищо със сигурност, докато не приключи лечението — отвърнах им. — Всичко е доста хипотетично.

Последваха още няколко въпроса, но общо взето, всички започнаха да изразяват подкрепата си. Изобщо нямаше да се изненадам, че щяха да разгласят новината веднага щом напуснат „Ателието на мис Лиси“.

 

 

След около час Сабина дойде да помага на Джоан, докато аз отида в клиниката при Фийби. Беше в голяма стая с двама други пациенти, включени на системи за химиотерапия. Наблюдаваше ги много повече персонал, отколкото бях очаквала, включително и Том. Двамата поговорихме малко — да разговарям с него, ми бе толкова приятно, че отново ми напомни за Грег — преди да се върна в магазина.

Първият човек, който ме посрещна там, бе Кейтлин. Разбрала, че Фийби е в клиниката, а двете със Сабина сме в магазина, и искаше да ни помогне. Джоан веднага й намери работа, като я накара да разопакова кашоните със стока, които бяха пристигнали след излизането ми. Пратих Сабина в офиса и продължихме работа. Редувахме се да помагаме на Джоан в магазина и да тичаме до клиниката, за да сме до Фийби. Но Сабина бе също толкова отдадена на общата ни кауза, колкото и аз. Седна пред компютъра на Фийби, проникна в системата на „Нортууд“ и започна да рови за кирливи ризи.

Аз трябваше да намеря хора, които да говорят открито. При предишните си опити разчитах на сляпата случайност. Но ако исках скоро да попадна на нещо, трябваше да стесня кръга. Това означаваше да намеря засегнати — хора, които са били в клуба или в павилиона в дните точно преди пожара.

Започнах издирването с посещение при Сам и го сварих, също както преди две седмици, тъкмо когато излизаше да играе голф.

— Настъпваш хората по палците — каза той, без да изважда пурата от устата си, докато събираше нещата си, — но ми харесва куражът ти. Какво ти трябва?

— Искам да знам какви мероприятия е имало в клуба и в павилиона точно преди пожарите. Отразяваш такива събития в „Таймс“. Когато пишеш за събирания в града, винаги посочваш къде са се състояли. Искам отново да се поровя в архива ти.

— Имаш ли точните дати?

— Имам ги.

Сам отиде до вратата на кабинета си и изрева:

— Ангъс!

Предполагах, че офисът е празен, след като вестникът бе излязъл от печат същата сутрин, но на вратата се появи светлокос и очилат младеж. Сам ме посочи с цигарата си:

— Трябва й информация. Потърси в архива вместо нея, като добро хлапе. Тя ще ти даде датите и местата.

Много доволна, аз не само му ги дадох, но му казах също така и номера на мобилния си телефон. Докато той се занимаваше с това, аз посетих Марша Клаусон в книжарницата. Както винаги ме посрещна ароматът на орлови нокти, но ако той не бе сгрял душата ми, то топлотата на собственичката щеше да го стори.

— Казах ли ти, че се наложи да поръчам още екземпляри и от трите ти книги? — попита тя веднага щом се доближи до мен. — Направо ги разграбиха след смъртта на Оми. Сигурно на хората им е станало любопитно, като са те видели в заведението й.

— Любопитството им добро ли е? — попитах предпазливо.

Госпожа Клаусон кимна.

— Заинтригувани са. И преди беше известно име, но винаги са те свързвали с Грейс. Мисля, че сега започват да гледат на теб като на различен човек, и е крайно време. Ти си много различна от Грейс.

И аз самата започвах да мисля така. Когато бях дете, никога не спорех с Грейс. Сега го правех.

Но исках да чуя теорията на госпожа Клаусон по въпроса. Затова попитах:

— В какво отношение?

— Грейс е била по-рязка. Личи си в творчеството й. Хората за нея са или много добри, или много лоши. Ти винаги си била по-нюансирана. Забелязваш оттенъците в характерите на хората. По-конструктивна си.

— Конструктивна ли?

— Може би практична е по-точно казано. Вярно, че и ти се бунтуваш. Но си по-скоро заинтересувана да намериш решение на проблема. Това го има и в книгите ти. Героите ти израстват.

— Ето ти тогава въпрос — казах аз, защото в момента определено имах нужда от решение: — Ти си сред основателките на клуба на бизнес дамите в Мидъл Ривър, нали?

— Точно така. Началото поставихме шест жени — Оми, Илейн Стауб от магазина за домакински стоки, брокерите на недвижими имоти Джейн и Сара Райт и разбира се, майка ти.

— Илейн почина. — Сетих се веднага щом спомена името й.

— Да, преди няколко години. Накрая й беше много тежко. Ако не беше грип, беше настинка, дори пневмония или херпес. Това е доста болезнено, да знаеш.

Ето още един човек, чиято смърт можеше да се свърже с излагането на вредното въздействие на живака преди доста време.

— А Райт са се преместили — продължих аз, като се сетих за прочетеното в старите броеве на „Мидъл Ривър Таймс“.

— Да. Не бяха много стари, но Джейн страдаше от ревматоиден артрит. Когато състоянието й се влоши толкова, че не можеше да работи, се преместиха в Аризона, заради топлото слънце. Джейн почина преди година-две — нищо общо с артрита, отиде си от сърце. Сара остана да живее там.

— Тя добре ли е?

— Доколкото знам. Разменяме си картички за Коледа, но тя напълно промени живота си. Мисля, че си е намерила някакъв заможен вдовец. Струва ми се, че е щастлива.

— Значи от вас шестте четири са починали.

— Да. — Собственичката на книжарницата се намръщи. — Страшно е колко е крехък животът, нали? Джейн не беше стара, нито майка ти. А като се замисля, и Илейн.

Оми беше стара, напомних си аз, но не колкото са били родителите й. Имах чувството, че се натъкнах на нещо.

— Помниш ли кога започнахте да се събирате в клуба?

— Беше преди пожара.

— Точно преди пожара ли?

— О, да. Помня как си мислех, че сме извадили голям късмет, че не сме се озовали там точно по същото време. Пожарът започнал в кухнята, докато приготвяли храната за някакво събиране. Не беше за нашата среща, но можеше и така да е. Ние бяхме там само дни преди това. — Тя отново се намръщи. — Дали бяха две сбирки? Защо ли помня тези неща! Пожарът в понеделник ли беше?

— Във вторник.

Очите й светнаха.

— Вторник! Сега си спомням. Щяхме да се събираме на закуска същия ден — вторник — но го отложихме, защото някакъв стомашен вирус беше плъзнал из града. Майка ти, Илейн, Оми и Джейн също го бяха прихванали. Аз и Сара го изкарахме предната седмица, затова пропуснахме сбирката в петък. Точно така беше.

 

 

— Ако е било така — казах на обяд, когато повторих историята пред Сабина, — определено е възможно някой от заровените варели да е протекъл точно в онзи петък. Госпожа Клаусон и Сара са пропуснали събирането, защото случайно били болни от грип. Когато и останалите се разболели, предположили, че и те имат грип. Но както знаем, симптомите на острото живачно натравяне приличат на грип. Може и други да са били в подобно състояние — например готвачът, сервитьорите. Когато шефовете в „Нортууд“ са го забелязали, са разбрали, че имат проблем, и са знаели точно какъв е. Затова са запалили сградата. Така са имали повод да почистят под нея и да я построят наново, без никой да разбере нищо.

— А мама и другите, които са се разболели?

— Симптомите на острото живачно натравяне са преминали, живакът се е просмукал в органите им и е останал латентен години наред. После се е появил като хронично натравяне под формата на заболявания на имунната система, ревматоиден артрит, а при мама с оплаквания като при Паркинсон. И четирите жени, които са били в клуба през онзи ден, са мъртви. Това обяснява доста неща.

— Но не и за Фийби. Знаем ли дали е била на онази петъчна сбирка?

— Питах госпожа Клаусон. Тя доста се помъчи да се сети, но като не е присъствала, няма спомен да е чула нещо за Фийби. А тя по онова време не е работила при мама. И определено не е била опитна бизнес дама. Защо й е било да ходи?

— Не знам. Значи още не сме установили къде е била изложена на въздействието на живака.

Погледнах компютъра.

— Откри ли нещо там?

— Много празни приказки, но нищо полезно. Надявах се да намеря имейл от Ейдън до баща му или до Джеймс, в който да се споменава за живак, но засега нищо.

— Нали каза, че Сенди не се оправя с компютрите? Как пише имейли?

Сабина се усмихна иронично.

— Също като Ейдън — казва на секретарката си какво иска и тя го изпраща.

— Може би секретарките ще поговорят с нас?

Още преди да довърша въпроса, Сабина вече клатеше глава.

— Страшно лоялни са — каза тя тъкмо когато мобилният ми телефон звънна. — Харесват си работата.

Изрових телефона от чантата си. Обаждаше се Ангъс от редакцията. Извадих тефтера си и започнах да пиша, докато той говореше. Според архивите на „Таймс“ са били проведени четири мероприятия в клуба и павилиона в дните точно преди пожарите. Благодарих му сърдечно, затворих и показах списъка на Сабина. В същото време извадих първоначалния си списък с болни хора и го поставих до другия.

— Можеш ли да свържеш някои имена с тези събития? — попитах я.

Не й се наложи да се взира дълго. Посочи по една точка от всеки от двата списъка.

— Ето. Сузана Олбън има няколко аборта. И тук. Сватбата й с Дънкан се е състояла в павилиона само два дни преди пожара. — В очите й, които срещнаха моите, се четеше страх. — Знам за абортите на Сузана, защото първият от тях съвпадаше с един от абортите на Фийби.

— Фийби била ли е на сватбата й? — попитах я, надявайки се да е било така.

Но Сабина поклати глава.

— Сузана е по-скоро моя приятелка, отколкото на Фийби. Двамата с Рон щяхме да идем, но тържеството бе наистина в много тесен кръг, а след това се радвахме, че не сме били поканени. Всички гости получиха хранително натравяне. Беше горещ августовски ден. Храната била стояла на слънце. Звучеше съвсем логично.

Определено бе така. Също както обяснението, че всички от клуба на бизнес дамите са пипнали грип, който върлувал из града по това време.

— Други? — попитах аз с нараснало вълнение. На ТруБлу това много щеше да му хареса.

Сабина отново се съсредоточи върху списъците. След минутка посочи отново:

— Сами Дахил. Сбирка на Ротари клуб. Сами му беше председател преди време. Знам го, защото живее на нашата улица. Има проблеми с бъбреците.

Знаех за тях, пишеше го в здравната рубрика на „Таймс“.

— Оми спомена, че това се предавало по наследство. Според вестника вече три поколения Дахил страдат от бъбреци.

— Вярно е — съгласи се Сабина, — но онова, което вестникът не съобщава, е, че Сами е осиновен.

— Осиновен ли? Защо Оми не го знаеше?

— Старческа разсеяност. Но така проблемите с бъбреците изглеждат прекалено голямо съвпадение, не мислиш ли?

Опитах се да сдържа вълнението си.

— А по-важното е какво би казал Сами. — Събрах си нещата. — Отивам при него. И при Сузана. Ако единият или и двамата се съгласят да приказват, работата ни е в кърпа вързана.

 

 

Никой от двамата не пожела. Сузана бе много заета да се грижи за три деца на възраст под пет години, всичките осиновени след толкова аборти. Беше убедена, че проблемите след сватбата й са били просто хранително натравяне. В крайна сметка изтъкна, че и двамата със съпруга й са работили във фабриката по онова време, семейство Мийд платили всички разходи и поканените не бивало да се оплакват от малко болки в стомаха. Освен това Мийд били изключително щедри, когато се появили децата, и дори преместили съпруга на Сузана в отдел „Продажби“ и му позволявали да работи понякога у дома, когато проблеми със съня (още един възможен страничен ефект от живачното натравяне!) направили рисковано оставането му във фабриката.

Колкото до Сами Дахил, той притежаваше печатницата, която изработваше не само канцеларските материали, но отпечатваше също годишните отчети и рекламите за фабриката. Твърдеше, че не помни дали е имало масово заболяване след срещата на Ротари клуба през март 1989-а. Прекалено много години били минали оттогава.

Лично аз не му повярвах. Слабата памет беше удобно извинение.

Вече бях ужасно гладна, затова минах да си взема плик с шоколадови пенита и се запътих към клиниката, докато си похапвах от тях. Но се обзалагам, че се чудите къде се е загубил Маршал Грийнуд. Аз поне се чудех. Беше ме тормозил чак до смъртта на Оми. Не беше много логично да спре точно сега.

Затова го попитах. Не, не ме следеше. Не го забелязах нито пред дома на Сузана Олбън, нито на Сами Дахил, но след като излязох от магазина с шоколадовите пенита, видях колата му паркирана пред „Шийп пен“. Той явно гледаше собствената си работа. Обърнах зад ъгъла, приближих се до патрулната кола, преглътнах шоколадчето, докато паркирах, и отидох при него.

— Здравей — усмихнах му се над сваления прозорец. На седалката до него забелязах торбичка с емблемата на „Шийп пен“, което подсказваше, че току-що е хапнал нещо от бара — вероятно пилешки хапки или сандвич; въпреки това му протегнах плика с шоколадчета. — Искаш ли?

Маршал ме изгледа недоверчиво.

— Какво има в тях?

— Само шоколад.

— Нищо ли не си добавила? — попита с обичайния си дрезгав глас.

Не можех да реша дали говори сериозно. Но си спомних казаното сутринта от госпожа Клаусон — че проявявам повече разбиране в преценките си за хората. Затова отново се усмихнах.

— Би трябвало, след всички неприятности, които ми създаде миналата седмица. Но наистина не съм някакво чудовище. — За да му покажа, че няма нищо друго в шоколадовите пенита, хапнах едно.

Предложих му отново й той си взе няколко.

Не ми благодари, но аз не се нуждаех от благодарности.

— Приятели ли сме вече? — попитах го.

— Зависи — отвърна той.

Наведох се по-близо и казах по-тихо:

— От това дали ще кажа на света какво знам за теб, за Норми или Хал Хийли ли?

Колкото и изтъркано да звучи сравнението, в този миг Маршал наистина заприлича на подплашена от фаровете сърна.

— Какво е направил Хал?

— Няма да го издам, защото точно това искам да ти докажа. Аз не правя така, Маршал. Всички имаме своите малки тайни, своите дребни лични проблеми. Те не ме интересуват. Не съм тук заради това. Не пиша книга, а дори и така да беше, нямаше да става дума за теб. Така че, ако затова си ме преследвал, моля те, недей. В безопасност си.

Той се замисли за момент, после отрони неохотно:

— И ти си в безопасност, дори и без това уверение. Имаш приятели нависоко.

Изправих гръб.

— Кой?

Той се усмихна лукаво.

— Кажи ми за Хал, а аз ще ти кажа за твоя приятел. Това беше тест — дали наистина бих предала някого. Нямаше да го направя. И беше много по-важно Маршал да разбере това, отколкото да узная кой ме е защитил. А и не беше чак такава голяма загадка. Знаех, че не е Сенди Мийд, определено не беше и Ейдън. Оставаше само още един Мийд С достатъчно власт, че да ме отърве от Маршал.

Джеймс. Опитвах се да не мисля за него.

Тъй като не исках да го правя и сега, просто казах:

— Шах и мат. — Протегнах му плика. — Още няколко за из път?

Маршал си взе цяла шепа, след което за мен останаха съвсем малко, но гладът ми вече бе заситен, засега. Върнах се в колата си и отидох до клиниката. Не бях поседяла и пет минути с Фийби, когато Том се появи на вратата и ми направи знак с глава. Излязох при него в коридора.

— Как е тя?

— Добре — отвърна той. — Показателите й са в норма. Започва да се чувства изтощена и дезориентирана, което е част от влошаването на състоянието й, преди да настъпи подобрение. Интравенозното преливане е почти към края си, но бих искал да я задържа тук през нощта. Искам да следя всичко, което се отделя от организма й, а тя може да не е в състояние да го направи сама. Съгласна ли си?

Нямах нищо против. Всъщност много се радвах. Ако Фийби останеше в клиниката, бих могла да поработя до късно със Сабина, а колкото повече работех с нея, толкова повече доказателства щях да успея да събера и толкова по-малко време щеше да ми остане да мисля за Джеймс.

— Абсолютно. Появиха ли се вече някакви следи от живак?

— Нужно е да мине малко време. По-късно през нощта или рано утре сутрин — това са критичните моменти.

— Какво ще правиш, ако пробите са положителни?

Той ме погледна право в очите.

— Ще бъда изправен пред морален избор. Тук има много болни хора. Да ги лекувам ли от живачно натравяне, или да не го правя? Трябват ми доказателства, че са били изложени на въздействието му.

— За Фийби нямаше доказателства, че е била изложена.

— Знам. В това е проблемът. Можеш ли да намериш такива?

 

 

Решена да го сторя, аз се върнах в магазина, но мястото бе доста оживено. Сабина помагаше на Джоан, а имаха нужда и от мен. Едва след като заключихме вратата, затворихме касата и прибрахме парите и чековете, двете със Сабина имахме време да помислим, а тогава вече бяхме гладни. Сестра ми бе предупредила семейството си, че ще остане до късно с мен в магазина. Тъй като се нуждаеше от малко въздух, тя предложи да донесе нещо за хапване от заведението на Оми.

Когато тръгна, аз отидох отзад в офиса и влязох в интернет, за да проверя пощата си. Нямаше нищо от Грег, макар да си го представях как се спуска по снежните склонове на връх Макинли. Бери ми бе изпратила кратка бележка, за да ми каже, че с Джон са все така страстно влюбени. Имаше и съобщение от редакторката ми — която казваше, че преработените глави са чудесни и че ще е извън града до Деня на труда. Така че дотогава нямаше да чуя нищо повече от нея, което ме устройваше напълно. Чувствах се далеч от работата си, но не и от приятелките си. Усетих топлота, докато четях имейла на Джослин, която вече почти приключваше „Пейтън плейс“ и се чудеше доколко книгата е автобиографична. Заявяваше, че се опитва да си представи мен там. Натиснах бутона „отговор“.

„Грейс не би казала, че «Пейтън плейс» е най-автобиографичната й книга. Като такава би определила «В Рая няма Адам». Но има много прилики между нея и Алисън Макензи. И двете са израснали в дом без баща. Алисън е донякъде изолирана от обществото, както и Грейс. Алисън навлиза късно в пубертета, Грейс също. Като тийнейджърка дори я наричали «дъската», защото била абсолютно плоска. На шестнайсет вече била наваксала всичко, но прякорът може би е задълбочил раните в душата й.

Колкото до това, че се опитваш да си представиш мен в град като Пейтън плейс, по-добре недей. Мидъл Ривър приличаше на Пейтън плейс, когато бях малка, но сега, когато се върнах, разбирам колко е различен. Като начало, е напълно модернизиран. Мидъл Ривър не е стоял на едно място, всички имат мобилни телефони, при Оми звучи попмузика, бизнесът е компютризиран, пратките по куриер пристигат два пъти на ден. Дори бар «Шийп пен» е станал модерен и предлага бира от различни малки пивоварни.

Странно, но не се чувствам така изолирана, както си мислех преди. Не е ли прекрасно нещо електронната поща?“

Натиснах „изпращане“, после нетърпеливото отворих последното съобщение от ТруБлу и го прочетох отново. Усетих в него тревога. Затова натиснах „отговор“.

„Добрата новина е, че открих двама, които са били в клуба и в павилиона преди онези пожари и оттогава страдат от хронични заболявания. Лошата е, че никой от тях не иска да говори. Опитах се да ги придумам и се надявам, че ще размислят. Междувременно се опитвам да намеря и други.

Вероятно си чул, че сестра ми е на лечение в клиниката. Ако се докаже, че е имала живачно натравяне — ако лечението има резултат — умът й вероятно ще се проясни и ще може да си спомни повече за събитията от миналото. Но ще отнеме известно време.

Какво ново при теб?“

Изпратих съобщението и бързо получих отговор.

„Много шум за нищо. Мийд се чувстват застрашени. Ейдън тълкува напускането на сестра ти като знак за надвиснала опасност. Свикано е заседание на борда на директорите. Трябва да действаш бързо.“

Четях имейла, когато Сабина се върна. Вероятно бих могла да го скрия от нея, имах достатъчно време. Но сега тя ми беше съюзник.

— Това е източникът ми на информация — обясних й. — Той ми каза за използването на живак във фабриката. И за прочистването на терена след пожарите.

Тя прочете съобщението.

— Кой е?

— Не казва. Работи във фабриката от години и се надява да остане там дълго, но имам само потребителското му име в мрежата. ТруБлу. Някакви идеи?

Сабина ме погледна. Бих се заклела, че на лицето й за миг се изписа самодоволство.

— Всъщност да. Предполагам, че е Джеймс.

— Джеймс!? — Сърцето ми подскочи. — Джеймс Мийд ли? Защо мислиш така?

Сега тя определено излъчваше самодоволство. Гледаше ме направо покровителствено.

— По-голямата част от деня прекарах в четене на имейли в системата на „Нортууд“. Джеймс напоследък си разменя много писма с някакъв приятел, който живее в Демойн, доколкото разбрах, е адвокат. Явно са приятели от колежа. Онзи го нарича Блу. Звучи ми като колежански прякор.

Не беше ли ми казал ТруБлу, че съквартирантът му от колежа е адвокат?

— Това е повече от странно — отбелязах аз. Не исках ТруБлу да се окаже Джеймс. С Джеймс бяхме станали прекалено интимни, за да не сподели с мен нещо толкова важно. Освен това ме подразни и тонът на Сабина. Не исках да е права. Сякаш отново бяхме деца и тя ме бе надминала. — Сигурна ли си, че онзи адвокат нарича Блу тъкмо него? Може да е ставало дума за някой друг.

Сестра ми и за това имаше готов отговор.

— Невъзможно. Той пише: „Здрасти, Блу, радвам се да те чуя“, и „Е, Блу, как е Миа?“, или „Добре казано, Блу. Не ми изпращай имейл. Ще ти се обадя“. Джеймс му поставял разни правни въпроси, които искал да запази в тайна. Не е ли съвпадение, че той задава такива въпроси тъкмо когато Ейдън и Сенди започват да нервничат по повод живака?

Не, не беше съвпадение. Но дали въпросите бяха от името на Ейдън и Сенди? Или от името на ТруБлу…

— И знае за свикването на борда — изтъкна Сабина. — Редовите служители не разполагат с такава информация.

— Защо приятелят му от колежа го нарича Блу? — попитах, все още отказваща да повярвам.

Сабина остави торбата с храна на бюрото.

— Защото, Ани, той винаги носи синьо. Сини ризи, сини сака, сини пуловери и якета. Ако питаш мен, ужасно скучно, но какво пък — тя разтвори торбата, — всеки с вкуса си. — Извади кутии с храна за вкъщи и ми подаде едната. — Яхнията на Оми, в нейна памет. Винаги казваше на децата ми, че яхнията й е храна за ума. Може би ще помогне и на нас. Щом предстои заседание на борда на директорите, трябва ни нещо повече от това, което имаме.

Точно така. Фийби беше най-големият ни коз, но тя не разсъждаваше ясно, а сега се налагаше да помисля и за Джеймс. Имаше толкова много логични обяснения за това, че той е ТруБлу, и колкото повече се замислях, толкова по-ясно ми ставаше. Но това повдигаше и големия въпрос на чия страна е, а как бих могла да съм сигурна? Джеймс не ми вярваше достатъчно, за да сподели друго, освен най-общото: „Правя каквото мога“.

Е, от това, което можех да видя, явно не бе достатъчно. Равносметката? И аз не му вярвах.

* * *

Веднага щом се нахранихме, се обадихме на Сузана Олбън, Сами Дахил и Емили Макрийди с надеждата, че ако Сабина ги помоли, някой от тях може да реши да говори. Никакъв късмет. Изровихме пълния списък на членовете на Ротари клуб. Беше в архивите на градския съвет и тъй като Мийд много щедро позволяваха на града да използва сървъра на фабриката, Сабина успя да се докопа до него. Три от имената в него съвпадаха с тези в моя списък, но двама бяха починали, а третият не искаше да говори.

Четвъртото мероприятие, проведено преди пожара в павилиона, беше фотосесия за каталог за дрехи. Тъй като „Таймс“ не посочваше имена (попитах за това Ангъс по телефона) и тъй като повечето участници не бяха от щата, Сабина трябваше да порови в системата на „Нортууд“ за подробности.

Засега тя преглеждаше внимателно имейлите на завода. Очевидно Ейдън бе започнал диалог със служител от държавната Агенция за опазване на околната среда и предлагаше да спонсорират ден за информиране на обществеността, каквито агенцията организираше периодично. „Нортууд“ го бяха правили и по-рано. Заводът бе толкова близък с агенцията, че човек направо започваше да се чуди. А и точно в този момент предложението изглеждаше малко подозрително. Но кореспонденцията не разкриваше нищо.

Тръгнахме си объркани от магазина към десет. Отбихме се за кратко в клиниката, където заварихме Фийби, настанена в частна стая, дълбоко заспала. Когато най-сетне се прибрах вкъщи, минаваше десет и половина. Тъкмо си бях оставила чантата си на масата в кухнята, когато телефонът звънна.

На дисплея бе изписано името на Джеймс и изведнъж се почувствах ядосана, наранена и объркана едновременно. Колебаех се дали да вдигна. Просто не знаех какво да му кажа.

Но не можех просто да го оставя да звъни. Затова вдигнах.

— Да, Джеймс.

Пауза, а после тихо:

— Как е Фийби?

— Спи в клиниката.

— Как се чувства?

— Зле, както ми казаха.

— Съжалявам.

— Че е болна ли? Че половината град е болен? Че ти не ми вярваш достатъчно, за да ми се довериш ли? — Усещах Грейс, която ме караше да му кажа, че знам, че е ТруБлу, но не исках да го правя. Не бях готова.

— Трябва да поговорим — каза той все така тихо.

Вдигнах очи към тавана.

— Колко ли пъти съм го чувала?

— Трябва да поговорим за нас.

— За нас ли? — извиках и в същия миг осъзнах, че изобщо няма да го питам за ТруБлу. Защото този разговор нямаше нищо общо с ТруБлу. Това беше между Джеймс Мийд и мен. — Какво нас? Няма такова.

— Мисля, че има. Затова всичко е толкова трудно.

— Кое е трудно? — отвърнах му рязко. — Да лъжеш ли?

Този път мълчанието му се проточи толкова дълго, че си помислих, че е затворил. Изненадах се, когато го чух да прошепва още по-тихо:

— Искам да те видя.

Сякаш някой стискаше сърцето ми в менгеме. С насълзени очи, отговорих:

— Е, ти имаш дете, така че не можеш да напуснеш дома си, а аз имам отговорности пред моето семейство и много други хора в този град, затова трябва да ставам рано утре, за да работя. А и не съм сигурна, че има някакъв смисъл да се виждаме, защото след две седмици се връщам във Вашингтон, така че дори и да има някакво „нас“ тук, с него е свършено. Беше забавно, Джеймс, нали така?

Докато го чаках да отговори, се проклинах, че звуча като някоя сприхава тийнейджърка.

Той остана мълчалив и аз разтрих сърцето си. Болеше ме.

Нямаше никакъв отговор минута, две, три… и чак тогава осъзнах, че този път наистина е затворил.