Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Looking for Peyton Place, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Барбара Делински. Скрити истини

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2006

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954-260-387-8

История

  1. — Добавяне

Двадесет и осма глава

Залата за конференции беше голяма, облицована с дървена ламперия, с дебели персийски килими по пода, а по стените висяха масивни маслени портрети на родителите и дедите Мийд. Бяха представени като аристократи, което бе почти измислица. Прапрадядото не е ходил на лов за лисици, както и прапрабабата не е била светска дама. Според Джеймс тази измама не прави чест на паметта им, тъй като сякаш ги уличава, че в действителност не са били достатъчно добри хора. За него най-истински тук били откритата морава, редките дървета и реката, които се разкриват в цялата си прелест зад стъклената стена.

Днес обаче седеше с гръб към тях. На дългата махагонова заседателна маса бе поставена чаша студена вода за всеки от присъстващите и купчинки с листове за записки. Главата на фамилията бе седнал в далечния край, Ейдън от дясната му страна, а членовете на борда, които не бяха от семейство Мийд, общо петима, се бяха разположили без особен ред между тях и Джеймс. Тук бяха адвокатът на фабриката Лоуъл Банкър; дългогодишният приятел на Сенди Сайръс Таули, президент на кънтри клуба; интелектуалецът на борда Хари Монтен, вицепрезидент на частен колеж в Плимут. Брад Милър, щатски сенатор и най-новият член, бе приятел на Ейдън и бе вкаран в борда тъкмо по тази причина. И най-накрая, в далечния край на масата седеше Сам Уинчъл. Понякога приятел, друг път противник на Сенди, той беше тук, за да се покаже на града, че господин Мийд иска да се знае истината за състоянието на фабриката. Събранията обаче следваха стриктно определения дневен ред, така че Сам не можеше да представи на града нещо, което фамилията не искаше да бъде огласено.

Джеймс бе с морскосин костюм, който съвсем не бе обичайното за него облекло, но това не му пречеше да седи съвсем спокойно на стола си, с ръце, отпуснати на тапицираните облегалки, докато баща му откриваше заседанието. Той винаги следваше все същия формат, по-скоро лично представяне на събитията, отколкото делови отчет. Днес това се струваше още по-нелепо на Джеймс, като се има предвид пожарът предната нощ. Разбира се, миризмата на изгоряло не проникваше в заседателната зала. Въздухът тук бе също толкова строго филтриран, колкото и дневният ред на събранието. Ако членовете на борда не бяха научили вече за пожара, можеше изобщо да не разберат, че е имало подобно нещо.

Но Сенди работеше точно така. Истински майстор в манипулирането на чуждото мнение, той оставяше истинската цел на събранието за най-накрая, само за да подцени важността й.

Намести очилата си по средата на носа и започна да чете извадки от документи, отнасящи се до финансовото здраве на фабриката. Продължи с разглеждане на най-новия продукт на завода — хартия за дигитални изображения, отдели заслужено внимание на възможността да я произвеждат с различно покритие според нуждите на клиентите и на последвалия голям интерес от страна на болниците, похвали разработката като продукт на бъдещето — и всичко това без дори веднъж да спомене името на Джеймс, чието творение бе проектът. Говори за перспективите, които фабриката се надяваше да развие, и представи още цифри и таблици. Докато свърши, повечето от присъстващите вече бяха потънали в собствените си мисли.

Но не и Джеймс. Той знаеше какво цели баща му, но сдържаше гнева си и докато минутите течаха, полагаше усилия да се съсредоточи върху думите му. Най-сетне ги чу:

— … наистина много лошо. — Сенди заговори за пожара: — Защото детският център е много важна част от нашия град. Но Ейдън вече е намерил къде да бъдат настанени временно децата, докато го възстановим. Ейдън, обясни, моля те.

Ейдън сякаш се събуди. До този момент бе седял в нещо като транс, с допрени пръсти и поглед, втренчен в прозореца. Това беше неговата интерпретация на замислен човек.

Замислен ли? Джеймс много добре знаеше за какво се е замислил, и то съвсем не бе работата. Беше изпълнителната му асистентка, която явно му създаваше някакви грижи, ако се съди по ядното му мърморене цяла сутрин.

Това, което още повече вбесяваше Джеймс обаче, бе, че не Ейдън бе направил нещо по отношение на детския център. Баща ми се бе обадил в католическата църква и убедил отец Уилям църковното училище да премести часовете си вечер и да предостави помещенията си на детския център през деня. Той знаеше тайната на свещеника и икономката му и не би изпитал никакви угризения да използва това като средство за натиск.

Не, Ейдън, не бе направил нищо. Баща му го посвети в идеята само час преди събранието. Да го представи като дело на малкия си син, бе в съответствие с плановете му. Ейдън трябваше да бъде представен като компетентен, деен и загрижен ръководител.

Джеймс сигурно би се изсмял, ако измамата не бе толкова жалка. Ако брат му застанеше начело на фабриката, това щеше да е началото на края. Ейдън беше марионетка. Нито разбираше, нито се интересуваше от същината на работата в завода. Старият искаше да има средство, с което да продължава политиката си на тайнственост, подкупи и измами дори и след като се оттегли от активна дейност. Ейдън щеше да е това средство.

Джеймс кипеше от гняв, но не защото завиждаше. Гневеше се, защото го беше грижа за фабриката и за Мидъл Ривър. В противен случай щеше да напусне града и да се опита да спаси връзката си с Ейприл заради бебето. По същата причина би обмислял и как да замине и да заживее с Ани Барнс. Но това бе съвсем друга тема.

— Така че държим положението под контрол. — Сенди Мийд пое бързо думата отново, защото Ейдън нямаше какво толкова да каже. — Сега за живака. — Той измъкна друг лист. — Из града се носят слухове, че фабриката има проблеми с живака. Ако отгърнете материалите в папките си на следващата страница, ще видите копия от последните сертификати, които сме получили от щатските власти.

Джеймс знаеше как ще протече и тази част. За да ограничи щетите, баща му се впусна в представяне на научни факти и цифри, които бяха прекалено сложни, за да ги разберат членовете на борда, но това не бе важно. Той самият също не ги разбираше. Неведнъж го бе признавал пред Джеймс, когато двамата още си говореха, когато си мислеше, че подготвя големия си син за наследник, и искаше да го научи как да ръководи хората. Целта му бе просто да накара членовете на борда да повярват, че той знае за какво говори, в този случай — че според щатските власти фабрика „Нортууд“ е чиста от живак.

— Чакай малко — обади се Джеймс. Това бяха първите му думи днес и всички впериха погледи в него. — Това е само половината от истината.

Баща му се усмихна угоднически.

— Е, това е половината, която ни е нужно да знаем — каза той и се обърна към останалите, готов да продължи.

— Не! — настоя Джеймс, изправи се на мястото си и привлече вниманието към себе си. — Не е вярно. Трябва да знаем цялата истина.

— Каква е цялата истина? — попита Сам Уинчъл.

— Господи, Сам, не го окуражавай! — сопна се Сенди.

Джеймс вдигна ръка, за да успокои Сам. Човекът беше любопитен по природа, а имаше и някои философски различия със Сенди и затова бе задал въпроса. Но Джеймс знаеше какво трябва да се каже.

— Цялата истина е, че има потенциално опасни огнища на територията на фабриката, където са заровени токсични отпадъци. Ако тези варели започнат да пропускат, опасността за човешкото здраве може да доведе до редица съдебни дела срещу „Нортууд“, които ще ни извадят от бизнеса и ще съсипят града заедно с нас.

— Джеймс… — престорено въздъхна баща му. — Опитваш се да драматизираш нещата. Няма такава опасност.

— Вече се е случвало, и то два пъти — изтъкна Джеймс.

Сенди огледа членовете на борда извинително.

— Съжалявам, той просто не знае какви са фактите.

Джеймс беше доволен — така щеше да му падне право в ръцете, колкото повече се опитваше да го дискредитира, толкова повече оплиташе себе си.

Междувременно Ейдън мълчеше. Не го биваше много да изразява собствено мнение. Но изглеждаше притеснен.

Джеймс вдигна куфарчето си от пода, остави го на масата, отвори го, извади документите и започна да ги раздава на присъстващите. Баща му продължаваше да се държи така, сякаш е заблуденият му син, който не знае какви ги върши.

— Какво правиш, Джеймс? — Въздъхна измъчено и се обърна към другите: — На ваше място не бих си давал труд да чета тези листове. Това са лъжи.

Джеймс не му обърна внимание, а заговори:

— Това са списъци с имената на хора в затруднено положение, които „Нортууд“ подкрепя. Можете да видите, че всеки от тях е загубил работоспособността си в резултат на изредените болести. Посочени са датите, когато са започнали проблемите им, както и датите на последните два пожара във фабриката. Онова, което няма да видите, е, че онези пожари, както и снощния, са били запалени нарочно, след като от заровените в земята варели е започнал да изтича живак и да разболява хората.

Баща му се изправи.

Достатъчно.

Джеймс продължи.

— Симптомите на живачното натравяне наподобяват оплакванията при други болести и затова често ги бъркат. Точно това се е случило. Само че ние знаехме истината.

Глупости! — изрева Сенди, но Джеймс не бе приключил.

Всъщност едва сега започваше, тъкмо намираше верния ритъм. Донякъде му се щеше Ани да е в стаята, но още не й бе дошло времето. Щеше да остане доволна обаче. Членовете на борда слушаха. Ако още не му вярваха, много скоро щяха да повярват.

— На страница трета — каза той — ще намерите копия от първите поверителни докладни, изготвени по повод на всяко от изтичанията. Били са кодирани, така че да няма пряко споменаване на думите „живак“ и „болест“. Но ако обърнете на страница шеста — изчака да заглъхне шумоленето от прелистване на хартия, — ще видите, че Ейдън казва всичко само с една докладна.

Сенди се обърна към Ейдън:

— Какво, по дяволите, си направил?

Ейдън изглеждаше стреснат.

— Не съм аз. Не съм го писал. Това е фалшификат.

Джеймс го изгледа строго.

— Пазя оригиналите заключени на сигурно място. Инициалите ти са там, написани с мастило.

— Не съм изпращал никаква докладна.

— Инициалите ти, Ейдън. Написани собственоръчно с мастило — с тиха увереност повтори Джеймс и тонът му оказа сериозно въздействие.

Брад, който се бе държал резервирано, сега слушаше внимателно. А също и Хари. Лоуъл, адвокатът на Сенди, бе сложил очилата си и много внимателно четеше документите. А Сам седеше облегнат на стола си и попиваше всяка дума от устата на Джеймс.

Затова той продължи:

— След докладната на Ейдън можете да видите документите, свързани с мъжете, които са помогнали за почистването на ямата. Има фактури, в които са описани закупените предпазни средства, за да не бъдат изложени те на вредното въздействие. Между другото, не им е било казано за изтичането на живак. Знаели са, че трябва да носят екипите като предпазна мярка, в случай че стане инцидент, докато работят. Обяснено им е било, че павилионът и без това трябвало да бъде построен наново, просто било логично да се махнат варелите.

Това беше истината — назидателно се обади Сенди. — Нямаше изтичане.

Джеймс продължи спокойно:

— Последните две страници описват подробно връзките на баща ми с определени хора както на местно, така и на щатско ниво, хора, които са били в позиция да оспорят данните за токсичност в „Нортууд“. Както виждате, той се е отнасял с тях много добре през годините. Не е чудно, че са си затваряли очите.

— Това е клевета — изръмжа старият Мийд към адвоката си. Той седна на мястото си и прехвърли отговорността за битката.

Лоуъл погледна Джеймс над очилата си и заяви с равен и поучителен тон:

— Баща ти може би има право, ако разчиташ само на документите. — Той вдигна листовете и ги разтърси, сякаш не струваха пукнат грош. — Тези неща могат да бъдат фалшифицирани.

Преди още да е свършил, Джеймс вече бе тръгнал към вратата. Изобщо не се бе съмнявал, че Бен и Ани ще са там, но при вида им някакво ледено късче в сърцето му се разтопи. Те двамата бяха сред хората, на които най-много се възхищаваше, макар за единия това да важеше само от броени дни, а за другия — от години. Покани ги да влязат.

На Сенди това не му хареса.

— Това е събрание на борда. Външни хора нямат място тук.

— Често каним гости — отвърна Джеймс. И представи Бен като свой добър приятел и личен адвокат, а Ани — като гласа на хората.

— Глас на хората ли? — извика Ейдън възмутено. — О, я стига! Тази жена търси отмъщение за нещо, което се е случило преди толкова години.

Джеймс се обърна към него:

— И го заслужава — заяви той твърдо, — само че днес не е дошла за това. Тук е, защото има доказателство, изслушайте я! Доказателство, че сестра й Фийби е с живачно натравяне. — Очите му се върнаха на членовете на борда. — И не се опитвайте да намекнете, че е била изложена на въздействието му някъде другаде в града, защото последните страници от разпечатките, които имате, подробно описват годините, когато фабриката е използвала живак в хлоралкалния цех, и признание за това от страна на щата. Използвали сме живак и сме отделяли токсични отпадъци. Тези факти са доказани публично и са част от щатските архиви.

Той придърпа столове за Ани и Бен.

Сенди скочи на крака и се обърна към борда.

— Онова, което синът ми не ви казва, е, че Бен Бирмингам е негов личен приятел. Били са съквартиранти в колежа. Човек може да се запита защо Джеймс не се е обърнал към истински адвокат! А колкото до Ани Барнс, тя е емоционално неуравновесена. Много хора в града могат да свидетелстват какви ги вършеше тя тук преди години.

Джеймс изобщо не се смути. Знаеше точно колко уравновесена е Ани. Беше сигурен, че има също толкова трезв ум в главата, колкото и всеки от присъстващите в залата.

Усмихнат, той огледа останалите. Беше истински син на баща си. Можеше да премери сили с него.

— Ще ви предложа нещо — добродушно заяви той. — Ако някой от вас смята, че моите гости не могат да кажат нищо съществено, и иска да си тръгне, моля. Ще пропуснете исторически момент в развитието на града. — Той протегна подканящо ръка към вратата, повдигна въпросително вежди и погледна всеки от присъстващите.

— Е, аз може и да го направя — заяви баща му. — Тук е прекалено горещо. Навън ще ми е по-добре — добави той и погледна към прозореца само за миг, но очите му останаха там като приковани. Вторачи се, намръщи вежди, протегна врат. — Какво е това, ден за разходка на открито ли? Още няма пет часа. Какво, по дяволите, правят там навън?

Джеймс се обърна към прозореца, както и останалите в залата. На пръв поглед изглеждаше, сякаш хората просто се разхождат по моравата. Но при втори ставаше ясно, че те спират точно под прозорците и се вторачват нагоре.

Той погледна въпросително Ани, но тя само поклати глава, озадачена също като него.

Сенди се усмихна.

— Ето. Виждате ли? Не знам как са разбрали за събранието ни, но явно не вярват на измислиците на Джеймс. — Той се наведе напред, опрял длани на масата, и пронизващите му очи обхождаха едно след друго лицата на членовете на борда. — Защото именно това прави той — опитва се да ви пробута куп измишльотини. Големият ми син разбира положението си тук. Знае, че времето му е ограничено.

Джеймс не отговори. Нито отстъпи.

— Ани, моля те. Първо ти.

Седна на мястото си и я загледа как се изправя. И само за миг отново се изненада. Онази Ани Барнс, която помнеха от миналото, бе на светлинни години от изисканата и красива жена, която стоеше пред тях сега. Дрехите й идеално подхождаха на случая, косата й бе подредена в чудесна прическа, а лицето й бе гримирано съвсем дискретно. Дори тонът й, малко колеблив в началото, бе идеален за случая. Ако бе заговорила прекалено самоуверено, щяха да я нарекат надменна. Започвайки по този начин, тя изглеждаше дълбоко развълнувана, не толкова опитна в тези неща и следователно много по-искрена.

Обичаше честността й. Наистина.

Отначало тя спомена смъртта на майка си, но после гласът й стана по-уверен. Започна да изрежда хората, с които бе разговаряла, здравословните им проблеми, нежеланието им да обвинят фабриката и причините за това. Тя внесе лична нотка в безличните списъци, които той бе предоставил. Когато заговори за Фийби, бе дълбоко развълнувана. А страстта, която влагаше в думите си, въздействаше най-силно. Джеймс знаеше всичко, което тя се канеше да изрече, но усети, че е увлечен от патоса й. Обичаше тази нейна страст. Не се съмняваше, че тя се вълнува от съдбата на хората в града, нито че високо цени семейството си. Ани разказа за организацията на бизнес дамите, изреди датите на срещите им в клуба преди пожара и описа последвалото влошаване на здравето на всяка от жените. Показа дневника на майка си, прочете откъса, в който се говореше за присъствието на Фийби на онази съдбовна сбирка, разказа им за абортите на сестра си и за страданията й в последно време. Когато най-сетне приключи с разказ за тестовете в Ню Йорк, за първата процедура от лечението й и за последните лабораторни резултати, в залата се възцари тишина.

По това време тълпата отвън бе набъбнала значително. Джеймс не знаеше дали това е добър или лош знак.

Баща му сякаш не забелязваше събраните хора. Бе прекалено погълнат от собственото си самодоволство.

— Е, сега със сигурност знаем защо книгите й се продават. Умее да разказва приказки.

Джеймс скочи на крака.

— Това не са приказки! — развълнувано заяви той. — Това е истината, която ни довежда до началната точка. — Посочи с палец към прозореца. — Не можем нищо да сторим за хората от „другата страна“, които ядат риба от реката, след като са предупредени да не го правят, но когато оставяме служителите си да водят децата си в сграда, за която знаем, че стои върху буре с барут, това е неморално. Когато оставяме хората да страдат, без да са получили нужната медицинска помощ, защото не знаят от какво са болни, това е неморално. Част от проблемите не можем да решим. Нищо не можем да направим за сина на Макрийди, който страда от аутизъм. Такова увреждане, получено вследствие на отравяне на плода по време на бременността, остава завинаги. Но можем да помогнем за образованието му и да създадем обезпечителен фонд на негово име.

— Вече го правим! — обади се баща му.

— Можем да кажем на Емили Макрийди, че астмата й се дължи на хронично живачно натравяне и може би, само може би, има лечение за това.

— О, за бога, Джеймс! — извика баща му и вдигна високо ръка в знак на отчаяние. — Какво ще правиш, ще кажеш истината и ще предизвикаш паника тук, надолу по течението на реката и навсякъде, където хората търсят виновник за болестите си ли?

— Ако се наложи, ще го направя — заяви твърдо Джеймс. — Можем или да свършим работата докрай, но тихомълком, или да извадим всичко на показ и да вдигнем голям шум. Изборът е твой.

Мой ли? Забрави за живака! Истината може да убие хората. Кажи им истината и това ще бъде краят на фабриката. Не те ли е грижа за това? Не е ли важно за теб? Или ще си доволен да вземеш онова бебе, което и без това няма да си намери мястото тук, и да отпрашиш нанякъде?

Джеймс направо пребледня от гняв.

— Онова бебе е моя дъщеря.

— Осиновената ти дъщеря — хладно отбеляза баща му.

— Не — каза Джеймс и откъсна поглед от него, за да се обърне към другите в залата. — Мия е моя дъщеря. С майка й имахме връзка в продължение на шест години.

Сенди го прекъсна.

— Някой виждал ли е някога тази жена, с която той е бил шест години? — Вдигна очи към тавана.

— О, тя е идвала тук — продължи Джеймс, все така обърнат към членовете на борда. — Била е тук цели три пъти по различни поводи и всеки път добрият ми баща я караше да се чувства като пълно нищожество, така че тя се закле да не стъпи повече в града. — Погледът му се закова върху Сам Уинчъл. — Аз съм биологичният баща на Миа. Имам пълните родителски права над нея и съм единственият й попечител, защото Ейприл не искаше да живее тук, а аз не можех да напусна града. Това е достатъчно, за да ви докаже какви са чувствата ми към Мидъл Ривър. Така че, давай. Напечатай всичко това в „Таймс“. Омръзна ми да играя по свирката на баща ми. И докато си се захванал с това…

— Джеймс… — предупредително се обади старият.

Но той вече не можеше да спре.

— Докато си на темата, можеш да публикуваш и факта, че майка ми е жива и здрава и е щастливо омъжена за човек много по-добър от онзи, който седи начело на масата. А това пък — продължаваше той, без да обръща внимание на реакцията, която думите му предизвикаха, — ме подсеща за причината тук да присъства моят съквартирант от колежа. Бен е един от най-добрите правни специалисти в страната по отношение на семейния бизнес. В работата му става дума за психология, както и за правни аспекти. Той ме съветва от известно време за това как да накарам баща си да разбере колко ужасна е цялата ситуация с живака, но той просто отказва да види истината. „Ще стане по моя начин или изобщо няма да го бъде“, заявява ми и всичко щеше да е наред, ако стотици хора в този град не се нуждаеха от помощ. Затова ние ще им помогнем.

— Как ли пък не — обади се Сенди, макар и не толкова властно, както по-рано. Гледаше през прозореца и явно бе объркан от нещо.

Джеймс остана съсредоточен върху членовете на борда.

— Ще прегледаме списъците си и ще се постараем хората, на които може да се помогне, да получат помощ, ще компенсираме останалите и ще се отървем от всички живачни отпадъци.

— Ще последват съдебни дела — предупреди Лоуъл.

— Не и ако направим всичко както трябва — каза Джеймс, — а имаме пари за това и ще ни останат достатъчно за бъдещото развитие на фабриката. Не разбирате ли — обърна се той към останалите, — че това е правилният начин да постъпим. Фабриката има моралното задължение да изчисти името си.

— Само през трупа ми — тросна се Сенди, но гласът му звучеше уморено. Все още гледаше през прозореца.

Сега и Джеймс се обърна да погледне. Сигурно бе реагирал по някакъв начин, защото изведнъж всички се обърнаха, а седналите в далечния край на масата се надигнаха, за да видят какво става на моравата.

Тълпата бе нараснала и изпълваше цялото пространство пред сградата. Но още по-поразителен бе плакатът. Беше само един и беше огромен. С големи букви на него пишеше: „Искаме Мидъл Ривър чист“.

Ани стискаше ръката на Джеймс.

— Виждаш ли кой е там? — попита го тихо, но развълнувано.

Той кимна. Най-отпред стояха Сабина и Фийби. Но до тях бяха семейство Макрийди. Както и Олбънови и Дахил. Джеймс забеляза Иън Бърк, Джон Деву и Кейлъб Кийн. Хора и от двете страни на реката, болни, здрави, работници във фабриката и безработни. Ставаше ясно, че ако нещата опрат дотам, тези хора щяха да се борят срещу фабриката.

Джеймс погледна баща си и видя, че и той го разбира. През тези няколко минути сякаш се бе смалил. Изведнъж Джеймс се натъжи. Със стария не бяха на едно мнение за повечето важни неща, но той все пак му беше баща.

— Не искам това да стане през трупа ти — каза му, сякаш двамата бяха сами в стаята. — Искам едно ясно и разумно предаване на властта, с уважение към нуждите на всички. — Той се протегна и взе папката, която Бен държеше. Отвори я и я сложи на средата на масата. — Според документите ще останеш председател на борда на директорите, но аз ще поема президентския пост и работата на главен изпълнителен директор.

Баща му изглеждаше поразен.

— Исусе… — промълви той. — Така цялата власт минава в твои ръце.

Джеймс не реагира.

Ейдън гледаше баща си и явно очакваше той да каже още нещо. Когато това не стана, се обърна към Джеймс:

— Ами аз?

— Какво за теб?

— Аз щях да наследя онова, което ти вземаш.

— Ти ще останеш на досегашния си пост — обясни брат му. — Добре си вършиш работата като лице на компанията.

— Но ти вземаш каквото ми се полагаше.

Джеймс би могъл да изтъкне, че само си връща онова, което винаги е било негово. Но сега това не бе важно.

— За доброто на фабриката е. Имаме нужда от смяна на ръководството, дори само за да получим доверието на хората. Онези хора навън. Погледни ги. Те са сила и са прави, трябва да почистим кашата, която сме забъркали. Не става дума за теб или мен, Ейдън, нито за татко. Важен е Мидъл Ривър. Каквото стане с фабриката, същото ще стане и с града. Толкова е просто.