Барбара Делински
Скрити истини (3)

Втора глава

Клиника „Мидъл Ривър“ се намираше на Седър стрийт, почти на километър от „Оук“. Също като града — доста символично — сградата й бе по-голяма, отколкото изглеждаше отпред, и заемаше цяла пряка, чак до улицата покрай училището, простираше се край затревени площадки и разбира се, многобройни кедри и дъбове. Както се и полага, входът откъм училищната улица водеше право в малко спешно отделение, в което през годините бяха лекувани безброй рани, получени на игрището, възпалени гърла и алергични пристъпи. Най-старите жители на Мидъл Ривър бяха родени тук и тук бяха раждали своите деца, но това е било отдавна, когато клиниката е била истинска болница. Сега, освен при най-спешни случи, ражданията и други сериозни случаи се насочваха към Плимут.

На първия етаж бяха кабинетите на лекарите, които обслужваха града като част от Медицинска служба „Мидъл Ривър“. На втория се разполагаха специалистите — екип физиотерапевти, двама по източен масаж и един по акупунктура. Както и кабинетите на психотерапевтите — в малките градове винаги има такива, в сградата се помещаваха също адвокати, инвестиционни консултанти и компютърни специалисти. Сенди Мийд не беше придирчив, той притежаваше сградата и искаше всеки кабинет да е зает. Може би щеше да откаже да даде някое от помещенията под наем за видеотека, специализирана в забавления за възрастни — все пак си имаше принципи, но с всичко останало беше съгласен, стига редовно да си получаваше месечния наем.

Сградата бе красива тухлена постройка с бели капаци на прозорците, улуци и портал. За последен път бях идвала тук, за да посетя спешното отделение в Деня на благодарността, преди окончателно да напусна града след смъртта на татко. Сам Уинчъл, собственик на вестника, чието семейство живееше в друг щат, винаги се присъединяваше към празничната ни трапеза. През онази година той се поряза лошо, докато остреше ножа за пуйката. Аз бях най-близка с него и затова трябваше да го докарам до клиниката, докато другите останаха вкъщи да поддържат храната топла.

Преди да дойда този път, вече бях закарала Фийби до работата й, бях се отбила до пощата и се бях натъкнала на мнозина, които питаха дали имам намерение да пиша за тях, бях ходила до магазина за хранителни стоки на Хариман и се бях върнала, за да заредя хладилника с храна. Беше отчайващо празен. Яйца за трима? Фийби нямаше достатъчно дори за един. След като Сабина си тръгна — без повече спорове — двете се задоволихме с кутия стара зърнена закуска. Без мляко.

Не се заблуждавах. Докато обикалях града, се бях отбила и до „Нюз енд Чууз“ за плик шоколадови пенита. Можех да задоволя глада си за шоколад и с пакетче дражета М&М, но тях можех да си ги купя навсякъде и по всяко време. Шоколадовите пенита, приготвяни ръчно от семейство Уокър вече три поколения подред, бяха нещо различно. Струваше си риска да бъда забелязана от още повече хора.

А и без това новината вече се бе разнесла. Предполагам, че собствените ми сестри са казали на приятелите си, които са споделили със своите приятели, а те на свой ред, с други. Нямах намерение да минавам по Оук стрийт с кабриолета си — това би било нагло самохвалство от моя страна още първия ден след пристигането ми — но нямаше как да остана незабелязана в едно градче, където отчаяно се нуждаеха от тема за разговори.

Томас Мартин, лекарят, който се бе грижил за майка ми, беше директор на клиниката в Мидъл Ривър. Според разбиранията на градските жители беше новодошъл, установил се преди три години, когато старият доктор Уеслър се пенсионирал. „Мидъл Ривър Таймс“ го описваше не само като уважаван общопрактикуващ лекар, а и като човек със степен по бизнес администрация, която му служеше чудесно да се справя с изискванията към ръководството на една модерна клиника.

Не се обадих предварително, за да си запазя час за посещение; клиниката в Мидъл Ривър все пак не бе някоя от натоварените болници в големите градове. Нито пък споделих със сестрите си какво се каня да направя. Не исках да имам публика, нито напразни спекулации с идването ми. Официално бях тук просто за да благодаря на лекаря, че се е грижил за майка ми в последните й дни. Макар да се бях срещнала с него след погребението, тогава не бях в състояние да му изкажа подобаващо благодарността си. Въпреки че признателността ми би била съвсем неуместна, ако се окажеше, че е оплел конците в нейния случай и е поставил грешна диагноза. Но той бе външен човек, също като мен, и макар и само по тази причина не исках да го подозирам излишно.

Когато отидох, той имаше пациент, но секретарката му ме позна. Някога бяхме съученички, аз — вечно заровила нос в книгите, а тя — мажоретка. Тя разтвори широко очи и се усмихна, което някога изобщо не бе правила, когато ме видеше.

— Изглеждаш страхотно, Ани — с изненада в гласа възкликна тя, после незабавно добави съчувствено: — Съжалявам за майка ти. Беше добра жена, винаги много мила, независимо дали човек си купува нещо от магазина й или не. А когато идваше тук, винаги беше много учтива. Някои хора не са такива, нали знаеш. Мразят попълването на формуляри и обвиняват нас за това. Е, и ние мразим купищата бумаги. Ани, ама ти наистина изглеждаш страхотно. Сигурно е чудесно да си известен.

— Аз не съм чак толкова известна — отвърнах, защото писателският успех беше нещо различно. Хората не познават лицето ти, не си заобиколен от почитатели, не ходиш с охрана. Името ми бе познато сред читателите, но само толкова.

Не че споделих това гласно. Бях непохватна в социалните контакти, винаги се настройвах отбранително, това бе условен рефлекс, който бях придобила по отношение на всичко в Мидъл Ривър.

— Надявах се да се видя с лекаря, за да му благодаря за грижите за майка ми. Той излиза ли в обедна почивка?

— Тъкмо му е време за нея — весело отвърна тя и стана. — Ще му кажа, че си тук.

След малко той се показа. Носеше задължителната бяла престилка върху синя риза с разкопчана яка и панталони в маскировъчен цвят. Косата му бе тъмна и къса, очите — ясни и сини, а тялото — слабо. Когато се изправих, за да го поздравя, забелязах, че сме почти еднакви на ръст, той може би бе по-висок само с онзи допълнителен сантиметър, за който сестра ми винаги претендираше.

Некомпетентен новак? Ако беше така, то той не показваше никакви признаци, че изпитва вина. Вместо това пристъпи към мен с дружелюбна усмивка и протегната ръка.

— Ти си героинята на деня.

Моментално се почувствах обезоръжена от топлотата му, макар че вероятно бих го харесала и само защото не беше родом от Мидъл Ривър. Още повече, че тъй като не беше местен, нямаше никакви емоционални прегради, които да ме карат да си гълтам езика. С лекотата, която бях постигнала през последните петнайсет години, казах:

— Явно и някой друг, освен Линда вече ти е подшушнал нещичко за мен.

— Трима от общо четирима пациенти тази сутрин — потвърди той със закачливо пламъче в очите.

— Моля те, не вярвай на всичко, което казват. Имам и много други черти в характера си.

— Както всички нас — отбеляза той и без много официалности ме хвана за ръка. — Кафето е от мен — обяви категорично и ме поведе навън.

Кафенето всъщност се оказа малък ресторант, собственост на двама от внуците на Оми. Заведението бе доста по-младо от това на Оми и се наричаше „Хамбургери и зърна“, като „зърната“ явно беше кафето, ако се съди по наситения аромат, който ни посрещна още от прага. В добавка към хамбургерите се предлагаха сандвичи и салати. Решихме да се задоволим с кафето.

— Искаш ли да рискуваме и да седнем отвън? — попита Том, хвърляйки поглед към двора с кръглите масички от ковано желязо, разположени под сянката на чадърите.

Усмихнах му се признателно. Фактът, че той разбираше нежеланието ми да ме заглеждат, ме накара да го харесам още повече.

Но присъствието ми вече не бе тайна за никого. Би било абсурдно да се крия сега.

— Разбира се — отвърнах безгрижно.

Наложих си да се усмихна дръзко и тръгнах пред него към една маса в дъното на двора покрай групичка от хора, които определено ми изглеждаха познати и съвсем открито ме зяпаха. Големи бурета от уиски, преливащи от пъстроцветни циганчета, ограждаха двора от затревените площи. Седнах на слънце, леко встрани от сянката на чадъра. Все още бе достатъчно рано, за да се радва човек на топлината.

След като се настани, Том каза:

— Двамата с теб имаме нещо общо. Прекарал съм десет години във Вашингтон — колеж, медицинска академия и стаж.

— Наистина ли? — възкликнах аз и връзката помежду ни стана още по-здрава. — Къде?

— Университетът „Джорджтаун“.

— Значи сме били колеги там. Близо до Уисконсин ли си живял?

— За известно време. После в Дюпон Съркъл. Невероятно градче. Ужасно горещо през лятото, но прекрасно.

— Горещо през лятото — съгласих се и отпих от кафето си.

И в Мидъл Ривър ставаше топло — може би още днес следобед щеше да е горещо — но я нямаше онази безмилостна влажна жега, която изгаряше Вашингтон ден след ден.

— Затова ли си тук — попита Том, — за да избягаш от жегата?

Стана ми забавно.

— Какво ти казаха твоите пациенти?

— Че си тук, за да пишеш. Че ти си еквивалентът на Грейс Металиъс за Мидъл Ривър и че аз, разбира се — очите му отново проблеснаха, — няма как да не знам за паралела с „Пейтън плейс“.

— Явно наистина знаеш — отбелязах аз.

— А как иначе? На това разчита туризмът в града. В хотела се предлагат уикенди в стил „Пейтън плейс“, градският историк организира обиколки на „истинския Пейтън плейс“, вестникът излиза със специален брой „Пейтън плейс Таймс“ на първи април всяка година. А и книжарницата. Човек не може да влезе там, без да я забележи. „Пейтън плейс“ е изложена на видно място заедно с „Читателско помагало“, в което са посочени паралелите между литературния град и нашия.

— Помниш ли „Пейтън плейс“?

— Аз съм на четиридесет и две. Книгата е излязла, преди да се родя, но стоеше на нощното шкафче на майка ми години наред, цялата оръфана от прелистване. Прочетох я, когато се преселих тук.

— Накара ли те да премислиш решението си?

— Нее. „Пейтън плейс“ е художествена измислица. Мидъл Ривър има свои собствени герои, но не е лошо място.

Бих могла да възразя и да му кажа, че Мидъл Ривър е ужасно място за всеки, който не отговаря на очакванията му. Но това би прозвучало като злобна забележка на огорчен човек. Затова само се прокашлях, и казах:

— Сенди Мийд сигурно ти е направил страшно примамливо предложение, за да те накара да напуснеш мястото, където си се установил след Вашингтон и да дойдеш тук.

— Атланта — спокойно отвърна той, — но исках по-спокоен живот. Купих си къща на „Ийст медоу“. Три пъти по-голяма е от всичко, което бих могъл да си позволя другаде, а така ми останаха пари за ремонти.

— Ани? — обади се някой с любопитство.

Озърнах се и видях една жена, която веднага познах, макар да не я бях виждала от години. Казваше се Памела Фароу. Беше една година след мен в училище, но славата й на лесно момиче, което бързо си ляга с момчетата, беше стигнала не само до моя клас. По онова време тя беше привлекателна, с лъскава черна коса, топли зелени очи и женствени извивки на съответните места, дълго преди ние останалите да се развием. Сега косата й не беше толкова лъскава, нито пък очите й толкова яснозелени, а извивките й бяха по-щедри.

Възрастта не й се бе отразила така добре, както на мен.

Съжалявам. Това беше грубо от моя страна.

Компенсирах я с разкаяна усмивка.

— Здрасти, Памела. Много време мина.

— Ти все си заета. Чуваме за невероятните събития, които стават около теб. Наистина ли живееш с Грег Стийл?

Не бих предположила, че Памела знае кой е Грег; не ми приличаше на човек, който гледа новините, вечерни или каквито и да било.

Ето че отново бях груба в мислите си и именно затова мразех Мидъл Ривър. Той предизвикваше най-лошото у мен. Бях прекарала тук по-малко от дванайсет часа и вече се държах заядливо. Беше защитна реакция, разбира се. Хапливите ми думи или мисли в този случай компенсираха чувството ми за малоценност в социален аспект. Което вече не бе истина. Поне не и във Вашингтон. Тук обаче се връщах назад.

Кимнах в отговор и отново пийнах от кафето си.

— Знаеш ли, много се радваме да научим нещо ново за теб — продължаваше излиянията си Памела. — Ти си най-известната ни личност.

Тя се обърна към мъжа до себе си. Непознат за мен, с очила, риза и вратовръзка, прилежно сресан и излъчващ консерватизъм. Направо се смаях, когато Памела го представи.

— Ани, това е съпругът ми, Хал Хийли.

Никога не бих предположила. Никога. Или Памела много се бе променила, или този брак беше едно недоразумение. Протегнах ръка, той я стисна малко прекалено силно.

— Хал беше поканен да живее тук и да стане директор на училището — гордо обяви Памела и това също ме изненада.

Директорът на гимназията по мое време беше привлекателен мъж, който донякъде приличаше на Томас Макрис от „Пейтън плейс“. Хал Хийли по-скоро изглеждаше като задръстен чудак.

— Женени сме от шест години — продължи Памела. — Имаме две малки дъщери. Вие с Грег още нямате деца, нали?

Тъй като не исках да обяснявам, че с Грег нямаме интимна връзка, просто казах:

— Не, нямаме. Предполагам, че и двамата познавате Том?

— О, да — отвърна Памела и едва хвърли бегъл поглед към него. Вероятно трябваше да се почувствам поласкана от вниманието й, ако не считах това поведение за крайно грубо спрямо Том. — Е, кажи ми — продължи тя, с поверителен тон, — всички се питаме — наистина ли ще пишеш за нас?

Усмихнах се, сведох глава и разтрих слепоочията си. Все още с усмивка на лице, вдигнах поглед.

— Не. Не съм тук, за да пиша.

Лицето й помръкна.

— И защо не? Искам да кажа, има толкова неща, за които да се пише. Мога да ти разкажа толкова истории… — Тя спря рязко, когато съпругът й леко я стисна за рамото.

— Скъпа, те пият кафе. Сега не му е времето.

— Е, аз наистина мога — настоя тя, — така че, ако си промениш мнението, Ани, обади ми се. Изглеждаш толкова различна. Много преуспяла. Винаги съм знаела, че ще стигнеш далеч.

Тя се усмихна широко, махна с ръка и позволи на съпруга си да я отведе.

Смаяна се обърнах към Том.

— Изобщо не е знаела нищо подобно. Някога бях истински трън в петата за всеки — върлинесто хлапе, което си въобразява какво ли не. И пишех разни тъпи историйки.

— Е, сега не е така — отбеляза той и внезапно доби леко притеснен вид. — Прочетох „На изток от самотата“ и толкова я харесах, че си купих и прочетох и двете ти предишни книги. Ти си забележителна писателка. Успяваш да уловиш чувствата само с няколко думи. — Дори се изчерви. — Според мен успехът ти е напълно заслужен. Така че по отношение на Мидъл Ривър ти си тази, която се смее последна. Такива като Памела, те наистина се гордеят с теб. Ако изобщо има значение, никога не съм чул лоша дума за теб.

— Прекалено отскоро си в града — казах аз, поклащайки глава, но думите му бяха някаква утеха. Напомняше ми за Грег, но не толкова на външен вид, колкото с поведението си. И двамата бяха добродушни и можеха да се изчервяват. „Честни“, беше думата, която ми идваше наум.

Да. Знам. Искаше ми се да го харесам, защото имах нужда от приятел, не исках да обмисля възможността Том да е хитър и ловък измамник. Майка ми беше мъртва. Трябваше да не го забравям.

Но тогава Том подхвана единствената тема, която можеше лесно да ме накара да го забравя.

— Какво знаеш за Грейс Металиъс? — попита той.

Усмихнах се.

— Почти всичко. — Можех да съм абсолютно категорична в това отношение, както за много малко неща в живота си. — Какво искаш да знаеш?

— Наистина ли пиянството й я е довело до смъртта?

— Пиела е много, някои източници твърдят, че е изпивала близо двеста грама водка всеки ден в продължение на пет години. И е починала от цироза на черния дроб. Като събереш едно и едно…

— Ясно. Какво толкова ужасно е имало в живота й, че се е налагало да търси убежище в алкохола? Дали това, че не е могла да напише достойно продължение на „Пейтън плейс“?

— О, тя е написала продължение. Издателят й настоял да го направи. Но тя самата нямала желание, затова претупала работата само за месец. Наложило се да наемат друг автор, анонимен, който да редактира книгата, за да стане годна за публикуване. Както и да е, заклеймили я. След това имало и други две книги, едната от които била любимата й. Никоя от тях не била добре посрещната.

Без да се притеснява, той се обърна към мен:

— Значи сега и ти имаш една много успешна книга, както Грейс и романът й „Пейтън плейс“. Тревожиш ли се дали ще успееш да постигнеш отново успеха на „На изток от самотата“?

— Разбира се, че се тревожа — смело си признах аз. — Става дума за егото ми, за професионалната ми гордост, дори за оцеляването ми като писател. Светът е жестоко място. Но много обичам самия процес на писане.

— А Грейс не?

— О, напротив, обичала го е. Но моят успех не дойде след първото усилие както при нея. Когато отбележиш победния гол още с първото излизане на терена, е много трудно да надминеш себе си следващия път. Освен това е имало и други фактори, които са я дърпали назад, например агентът й. Откраднал е доста пари от нея. А малкото, които получила, пропиляла. Имала е доста скъпи вкусове.

— Като за момиче от Манчестър ли? — попита с усмивка Том и забелязал изненадата ми, добави: — Е, и аз съм слушал екскурзовода на обиколката из „Пейтън плейс“. Израснала е в Манчестър с майка си и баба си.

— Точно така. Заобиколена от жени. Като мен.

— Баща й ги е напуснал — уточни той, — а твоят е починал. Има разлика.

— Но и двете сме били около десетинагодишни, когато това е станало, и крайният резултат е един и същ. В дома е липсвал бащата, който да упражнява контрол. Тази роля са изпълнявали жените. Били са силни, защото се е налагало да бъдат такива. Което ме довежда до причината да съм тук. — „Крайно време беше, Ани!“ — Искам да поговорим за мама.

Лицето му стана сериозно.

— Съжалявам за смъртта й. Бих искал да можех да направя повече.

— Падането я е убило. Знам това. Счупила си е врата и е починала от задушаване. Но наистина ли страдаше от Паркинсон?

Не изглеждаше изненадан от въпроса ми.

— Трудно е да се каже — призна той. — Имаше множество симптоми. Треперенето на ръцете, проблеми с равновесието, трудности при ходене — все неща, определено присъщи за болестта на Паркинсон. Проблемите с паметта напомнят за Алцхаймер.

— Но ти си решил, че е Паркинсон.

— Не. Повечето симптоми, които се поддаваха на лечение, бяха онези, свързани с Паркинсон, затова именно тях лекувах.

— Посъветва ли я да се обърне към специалист? — попитах малко рязко, тъй като Том Мартин в крайна сметка бе само общопрактикуващ лекар и макар да изпитвах най-голямо уважение към него и колегите му заради начина, по който се справяха с най-различни проблеми, все пак тук не ставаше дума за обикновена настинка.

— Да — спокойно отговори той. — Дадох й адреса на един колега в Дартмут-Хичкок, но тя така и не отиде при него. Струваше й се прекалено сложно. Но това не беше толкова важно. Консултирах се с колегите там, както и в Бостън. Запознаха се със случая й посредством компютъра и потвърдиха диагнозата ми. Едно пътуване до Дартмут-Хичкок не би могло да постигне нещо повече от това. Няма някакви тестове, които категорично да установят както Паркинсон, така и Алцхаймер. Диагнозата е стриктно клинична, преценката зависи изцяло от лекуващия лекар. Лечението, което предписах, й помагаше, доколкото това въобще е възможно.

— В семейството ми няма случаи на нито едната от двете болести.

— Не е задължително да е наследствено състояние.

— Възможно ли е да е имала по-малко и от двете?

— Възможно е.

— Каква би била вероятността за това на нейната възраст?

— Слаба.

Колкото и да не бях специалист в областта, все пак се съгласих.

— Може ли симптомите й да са били резултат от нещо друго?

Той леко се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Не знам. — Нарочно се стараех да бъда уклончива. — Нещо във въздуха например…

— Като киселинен дъжд ли?

— Може би — съгласих се аз. — Като се имат предвид въздушните течения, Нова Англия е подложена на влиянието на най-различни токсини от заводите в Средния Запад. Но си мислех по-скоро за нещо от местен характер, като например оловото.

— Олово ли?

— От боите. Цялата стара боя беше свалена, когато направиха ремонт на „Мис Лиси“. Въздухът сигурно е бил наситен с олово.

Да. Знам. Сабина ми каза, че мама е имала симптомите от пет години, а ремонтът бе преди четири. Ами ако преди това мама просто е остарявала? Губела е интерес към домакинските грижи? Или е била в криза, дължаща се на менопаузата? Ами ако натравянето с олово е дошло в добавка към другото?

Том се усмихна тъжно.

— Не. Съжалявам. Проверих това от самото начало. Нямаше никакво олово в кръвта й.

Здраво се сепнах. Бях сигурна, че е олово.

— Възможно ли е да го е имало и да е изчезнало?

Той поклати глава.

— Сестра ми, изглежда, има същите симптоми.

Това го накара да се намръщи.

— Сабина?

— Фийби.

— Изобщо не съм забелязал никакви симптоми. Какви са?

— Лошо равновесие. Проблеми с паметта. Отскоро са. Когато бях тук през юни, забелязах едва началото на процеса. Сабина казва, че това е част от скръбта й по мама. Симптоми, наподобяващи нейните. Но ако не е така?

— Ако не е така, трябва да дойде при мен — посъветва ме той. — Мислиш ли, че ще можеш да я доведеш?

— Не знам. Може да се окаже трудно, докато Сабина я пази. Ако Фийби дойде на преглед, ще можеш ли да прецениш дали проблемът е реален, или всичко е на психосоматична основа?

— Вероятно. Майка ти не можеше да контролира симптомите. При сестра ти може да не е така. Това би било от голямо значение. Освен това мога да я изследвам за олово.

Допих кафето си и оставих чашата.

— Да се върнем на другото. Нали се сещаш, киселинен дъжд или каквото и да било. Смяташ ли, че има извънредно много болести в този град?

Той изпи кафето си, сякаш потънал в мислите си за малко. После примигна и остави чашата.

— Може би.

— Каква, мислиш, е причината за това?

— Опитвам се да реша каква е, откакто съм дошъл.

— Как?

— Наблюдавам. Задавам въпроси.

— И какво е мнението ти?

Остана мълчалив, просто въртеше чашата си на плота и я гледаше. После спря, постоя за миг неподвижен и най-сетне вдигна очи.

— Киселинен дъжд или нещо подобно. Но не си го чула от мен.

— И защо не?

— Защото нямам научно доказателство.

— Поставяш диагноза като Паркинсон или Алцхаймер без научно доказателство — изтъкнах аз.

— Тук става дума за друго. За много голям проблем, който е силно политизиран. Мога да изкажа мнението си и дори да посоча определен модел, но има такива, които ще кажат, че съм луд, и те може да се окажат достатъчно силни, за да унищожат доброто ми име в този град.

— Би ли рискувал здравето на хората заради доброто си име? — попитах аз, настръхнала наново.

Том се изправи на стола си, доста напрегнат.

— Живял съм достатъчно дълго във Вашингтон и познавам някои хора там. Споделям с тях разни неща, повярвай ми. Може да е вярно, че засега думите ми не са оказали някакво влияние, но до известна степен съм с вързани ръце. Трябваше да направя своя избор — да стана политик или лекар. Да, тревожа се за репутацията си. Смятам, че съм най-способният лекар, който този град е имал някога, отчасти защото задавам всички възможни въпроси и лекувам пациентите си съобразно всеки отделен случай. Ако се откажа от практиката си и поема на кръстоносен поход, за да защитя каузата си, кой ще се грижи за хората тук?

— Заместник — отвърнах аз, разбрала какво има предвид, — но такъв, който може да е толкова задължен на семейство Мийд, че да отрече всичко, което ти се опитваш да прокараш във Вашингтон. Говорил ли си с някой Мийд за това?

— За кое?

— За киселинния дъжд или каквото е там.

Много предпазливо, той попита:

— Защо да говоря с някого от семейство Мийд?

— Защото те са собственици на единственото индустриално предприятие в града.

— Мислех, че обсъждаме замърсяването, идващо от Средния запад.

— Така беше.

Том замълча за миг. След малко каза:

— Казват, че съм сбъркал адреса.

— За кое, за киселинния дъжд или за другото?

Очите му задържаха погледа ми.

— За другото.

— Какво е то?

— Не съм сигурен.

— Правил ли си проучвания?

— Няколко.

— Можеш ли да ми подскажеш нещо?

— Ако го направя и някои хора разберат, може да остана без работа.

— Както би могъл да изгубиш доброто си име ли?

— Задаваш много въпроси — леко се подразни той.

Укротих малко топката, дори се усмихнах.

— Много по-дипломатична съм, когато съм във Вашингтон. Тук се връщам към старото си аз. Винаги съм задавала много въпроси. Това не ми донесе нищо добро като малка.

— Може и сега да се окаже същото — предупреди ме той. — Има хора, които ще кажат, че просто си търсиш изкупителна жертва за смъртта на майка ти.

— Така е. Почти ми се щеше да си ти.

— Понякога и на мен ми се е искало. Когато някой пациент умре, се разкъсвам от съмнения какво още съм могъл да направя. Но в този случай бях напълно безсилен. Проучих симптомите на Алиса, консултирах се с колеги, посъветвах я да иде другаде за второ мнение. Задавах й всякакви въпроси, за които можех да се сетя, за да разбера дали не е била изложена на вредни вещества. Без да я изпращам да търси напразно лек за някаква мистериозна болест, направих каквото можах, за да облекча страданията й.

— Знам — казах аз. И наистина го вярвах. — Но сега трябва да си намеря друг.

Ако бе почувствал облекчение, че вече не го подозирам, то изобщо не го показа.

— Внимавай, Ани. Семейство Мийд властва над този град. Знаеш го по-добре от мен.

Помълчах за миг.

— Значи си чул и тази история?

— За теб и Ейдън Мийд ли? — Той кимна.

— Е, какво пък. — Поех си дълбоко въздух. — Работата е там, че сега съм друг човек. Тези, които държат властта в Мидъл Ривър, не са единствените силни на деня. Ти може и да си с вързани ръце, но аз не съм. Знам как да задвижа нещата. Виж какво — подхванах кротко, — може да е вярно, че симптомите на мама наистина са били в резултат от болестта на Паркинсон или на Алцхаймер, но сега и Фийби проявява същите, а ти казваш, че не се дължи на оловото. Разполагам с цял месец, имам сили, а също и стимул да използвам и двете. Така че смятай, че мога да ти свърша черната работа. Не ме е грижа за репутацията ми тук и определено няма защо да се тревожа за работата си. Грижил си се за майка ми, затова съм дошла да ти благодаря. Така казах на секретарката ти. Вероятно новината вече е обиколила половината град. — Наведох се през масата към него и едва прошепнах настоятелно: — Насочи ме в правилната посока, Том. Ще ти бъда вечно задължена.

Той изпи остатъка от кафето си, взе и моята празна чаша и остави и двете на близкия сервизен плот. Тъкмо бях започнала да си мисля, че това е всичко, когато той се върна, отново седна на мястото си и каза съвсем тихо:

— Чудя се дали не е живак.

Въздъхнах.

— Не може да е. Фабриката престана да го използва, много преди майка ми да се разболее.

— Но живакът е уникален в това отношение — обясни Том. — Прониква в тялото, засяда в някой орган и чака. Симптомите може да не се проявят с години след като си бил изложен на влиянието му. Именно това прави толкова интригуваща вероятността в Мидъл Ривър да става дума за натравяне с живак.

Усетих прилив на адреналин.

— Интригуваща е много слабо казано. Сигурен ли си, че именно така действа?

— Че остава скрит ли? Напълно. Проблемът е, че никога не съм успявал да свържа някой от пациентите си с инцидент, при който е имало излагане на въздействието му. Направи това, Ани, и ще надминеш Грейс.