Барбара Делински
Скрити истини (31)

Тридесета глава

Никол си бе взела болничен и не бе отишла на работа. Все още се опитваше да осмисли случилото се между нея и Ейдън, да реши как се чувства и какво означава това за работата й. Той й бе звънял цяла сутрин, ту ядосан, ту разкаян, но тя нямаше желание да го вижда. Но на обяд отиде при приятелка и след като се разбра, че не е на работа, телефонът й не спря да звъни. Така че тя знаеше точно какво ще става в „Нортууд“. Дори при това положение обаче нямаше никакво намерение да се доближава до завода.

Но продължи да гледа часовника си цял следобед и когато наближи четири, се качи в колата си и потегли. Не бе решила съзнателно да вземе участие в протеста. Сякаш някаква сила я увлече и я задържа там.

Едва след като моравата се изпълни с хора и издигнаха онзи плакат, едва след мълчаливото бдение, загледани нагоре в прозорците, зад които се решаваше съдбата на Мидъл Ривър, едва след като иззад ъгъла на сградата се появи Ани Барнс и бе заобиколена първо от сестрите си, а после и от всички останали, едва тогава Никол осъзна какво я бе накарало да дойде и да остане тук. И то нямаше нищо общо с живака.

Беше дъщеря й, която вероятно дори не знаеше, че тя е там, но изглеждаше толкова уверена и толкова на мястото си сред групичката, заобиколила Ани. Дъщеря й изглеждаше толкова красива сред тези хора, съвсем очевидно приемана от тях и щастлива. Нейната дъщеря. Нейната. Това наистина ли беше Кейтлин? Пораснала… Независима…

Не можеше да откъсне поглед. Неизбежно, Кейтлин погледна към майка си, обърна се за миг и отново я погледна, а после остана вторачена в нея.

Никол се опита да й се усмихне в отговор, но не се получи. Беше прекалено объркана.

Кейтлин сигурно го бе усетила някак, защото, когато всички започнаха да се разотиват по колите си, тя остана на мястото си. Изглеждаше толкова смутена, колкото и майка й.

Накрая Никол се приближи към нея.

— Знаех, че ще си тук.

Дори и в смущението й имаше нотка на предизвикателство.

— Затворихме магазина по-рано. Мислех, че си болна.

Би могла да й каже, че й е било зле сутринта, но вече се чувства по-добре, само че не бе вярно, а и изведнъж се почувства уморена от вечните оправдания.

— Исках да се махна за малко. Когато разбрах за събитията тук, просто ми се стори редно да дойда.

— Той знае ли, че си тук?

Беше наясно, че дъщеря й има предвид Ейдън. Замисли се над възможностите — да му се е обадил пазачът, да я е видял през прозореца… или да разбере после от хорските приказки. Дали знаеше в момента?

Тя сви рамене. Нямаше представа.

— Ами работата ти? — попита Кейтлин. — Уволнил е Сабина, само защото се е осмелила да спомене думата „живак“ пред някого. А ти си тук и участваш в протеста. Ще те уволни, ако разбере.

— Щом трябва, да го направи.

Кейтлин беше шокирана.

— Не мога да повярвам, че го казваш толкова спокойно. Работата ти значи всичко за теб.

— Така беше. Но може би вече не е. Просто не знам.

Момичето изведнъж се притесни. Изражението му мигновено се промени.

— Да не би да се е случило нещо? Ти и татко…

Никол поклати глава. Усмихна се тъжно.

— Не. Всичко е постарому. Дори не съм сигурна дали баща ти знае за всичко това. — Наистина бе много жалко. Антон не играеше никаква роля в живота й. Разминаваха се из къщата като лодки в морето. Не беше особено приятно. Дали нещата можеха да се поправят? Не знаеше. Но Кейтлин чакаше отговора й. — Значи ти харесва работата в магазина?

— Да.

— Приятелки ли сте със сестрите Барнс?

— Те ме харесват. — Кейтлин отново се настрои предизвикателно.

— Аз също — изтъкна Никол. — Ти си ми дъщеря, за бога.

— Но ме смяташ за загубенячка. А те — не.

— Никога не съм казвала такова нещо.

— Няма нужда да го казваш, за да го разбера, мамо. — Брадичката й се вдигна предизвикателно. — Имам си приятел. И това не знаеше, нали?

Не. Не го знаеше. Приятел? Какво означаваше това?

— Казва се Кевин Старк — продължи бързо момичето — и е от „другата страна“. И преди да се разгорещиш и да ме заплашиш, че Ейдън ще уволни баща му, трябва да знаеш, че аз знам какво правя. Нямам намерение да се омъжвам за него. Той ми е приятел. Само толкова. Искам да ида в колеж, за да се измъкна от Мидъл Ривър. Ще се омъжа, след като направя кариера, така че да е без значение дали съм грозна или дебела, защото хората ще ме виждат такава, каквато съм. — Тя се тупна в гърдите. — Ще виждат първо мен.

Никол не знаеше откъде да започне. Искаше да научи всичко за приятеля й, но това бе нова територия за нея. Затова, когато заговори, прозвуча плахо:

— Не си грозна, нито дебела.

— Важното е, че за Кевин няма значение. А приятелките ми в училище смятат, че е страхотно, че си имам някого.

— Имаш ли си? Какво значи това?

— Имам си някого. Знаеш какво е, мамо.

— Спиш ли с него? — настръхна Никол.

Кейтлин дори не мигна.

— Ти спиш ли с Ейдън?

— Чакай малко. Аз съм възрастен човек. Мога да се грижа за себе си. Ти си дете.

— Не съм! — извика Кейтлин. Тялото й се бе сковало, но в очите й напираха сълзи. — Това е проблемът между нас двете. Аз не съм дете. Защо не можеш да го разбереш? Вече съм достатъчно голяма, за да имам дете, което се случва с три от съученичките ми, но ти вероятно не го знаеш, защото виждаш само дрехите, които носят, и си мислиш, че са дебели. Знам как да се пазя, мамо. И знам какво искам. Кевин се отнася към мен с уважение. Същото е и с жените в „Ателието на мис Лиси“. Искам да бъда с хора, които ме уважават като личност.

Тя спря рязко. Сякаш бе стигнала до сърцевината на проблема и нямаше какво повече да каже.

Майка й не знаеше как да реагира. Затова се опита да прочисти ума си и да се дистанцира от емоционалната каша, в която двете винаги се забъркваха. Опита се да измисли какво би казала, ако Кейтлин бе дъщеря на нейна приятелка.

— И аз бих искала да те уважавам като личност — каза тихо.

— Тогава го направи — помоли Кейтлин.

Никол наистина го искаше.

— Но не мога да направя нищо, ако не знам какво мислиш и чувстваш. Може би гледам на теб като на дете, защото не споделяш мислите и чувствата си.

— Моя ли е вината? — възкликна смаяно момичето.

Майка й побърза да се поправи.

— Не. Моя е. Не съм те питала. Може би ще се променя в това отношение.

Този път бе неин ред да замълчи — беше стигнала до сърцевината на проблема.

Кейтлин сигурно също го бе усетила, защото отпусна вирнатата си брадичка и внезапно на лицето й се изписа такъв силен копнеж, че Никол се трогна дълбоко. Без да каже и дума, тя прекоси разстоянието, което ги разделяше, и прегърна дъщеря си. Почувства се прекрасно, наистина прекрасно. Не знаеше какво да прави със съпруга си, нямаше никаква представа какво ще прави с Ейдън. Но с Кейтлин бе различно — имаше какво да спасява.

 

 

Сабина се чувстваше прекрасно след удържаната победа в „Нортууд“. Гордееше се, че е Барнс и сестра на Ани; гордееше се, че е гражданин на Мидъл Ривър и приятелка на всички онези, които бяха дошли във фабриката. Изпитваше и някакво смирение от факта, че е майка на Лиса и Тими, които бяха видели прекрасните качества на Ани, преди тя да ги открие.

Победа. Гордост. Смирение. Над всичко обаче витаеше някаква празнота. Чувството нямаше име и лице, докато не спря пред бледосинята къща в колониален стил на Рандолф Роуд и не видя въплъщението му от плът и кръв — облегнат на колата, с кръстосани ръце и глезени, явно очакващ появяването й.

Рон.

Не изглеждаше точно ядосан. Не можеше да определи съвсем настроението му.

Сабина паркира и тръгна към него, като спря на една ръка разстояние.

— Здравей — поздрави го предпазливо.

— Здрасти — отвърна той по същия начин, а после добави: — Предполагам, че е било голямо шоу.

Тя кимна.

— Чу ли за Джеймс?

— Да. Слуховете стигнаха до отдела за нула време. Хората са доволни.

— А ти?

Той кимна.

— Промяната ще се отрази добре на фабриката. Сенди Мийд заслужава почивка, а колкото до Ейдън, може би Джеймс ще успее да го вкара в правия път. — Бавно поклати глава, явно не знаеше какво повече да каже.

Сабина обаче знаеше и със сигурност знаеше какво иска да чуе от него. Но това, с което той продължи, съвсем не бе очакваното:

— Мислиш ли, че ще си върнеш работата?

— Нямам представа! — Тя избухна: — Целта на протеста не бе в това. Хората, които днес дойдоха във фабриката, знаеха, че рискуват да си навлекат отмъщението на Мийд, но бяха там въпреки това. Ставаше дума за нещо по-важно от моята или твоята работа, Рон. За това — кое е справедливо и кое не. За света, който ще оставим на децата си.

— Знам. — Гласът му прозвуча разкаяно.

— Не съжалявам за нищо от онова, което сторих, Рон. Определено не съжалявам, че говорих с Тони; дори тя наистина да е отишла при Ейдън. Онова, което се случи днес, щеше да стане, независимо от моята намеса, защото един човек в града вярваше в тази кауза. Ани притежава повече кураж от всички ни, взети заедно!

— Знам.

— Аз не оправдах доверието й. И се срамувам.

— А аз не оправдах твоето доверие. Съжалявам за това.

Когато чу думите му, изведнъж разбра, че онова, което бе изписано на лицето му преди малко, бе разкаяние. Не го беше разпознала, защото бе нещо ново. Рон никога досега не бе имал причина да се разкайва за нещо. Това бе първият истински скандал помежду им. Наистина бе забележително.

Той протегна дългите си ръце, улови китките й и я придърпа към себе си.

— В цялата тази история ти се оказа по-добър човек от мен. Ще можеш ли да живееш с мен, като знаеш това?

Празнотата у Сабина се стопи и изчезна. Тя се усмихна.

— Мисля, че ще мога.

 

 

Джеймс не смееше да си поеме спокойно дъх, докато не си тръгна и последният от членовете на борда. Това бе Лоуъл. Адвокат на баща му, дългогодишен приятел и довереник, той можеше да окаже огромно влияние върху Сенди, за да приеме по-леко поражението си.

— Не е поражение — каза му Джеймс. — Не можем ли да го наречем подготовка за пенсионирането му?

Но Лоуъл познаваше добре стария си приятел.

— Той ще го нарече поражение. Ти определено го победи, Джеймс.

— Целта ми не беше такава. Ако се бе съгласил да прочисти всичко, щях да си стоя мирно.

— Всичко е наред. Време беше. Документите са надлежно подписани пред свидетели. Утре сутрин ще добавя към тях и оставката си.

— Не, Лоуъл. Няма нужда.

— Аз съм от старата школа. Ти ще искаш свой собствен екип.

— Но сегашният екип е добър. Може би с някои незначителни промени. Искам да останеш. Ще имам нужда от помощта ти. Нека не изхвърляме и бебето с мръсната вода.

— Като стана дума за бебета…

Джеймс вдигна ръка.

— За Миа ще говорим друг път.

Той протегна ръка за довиждане. Лоуъл я пое, взе куфарчето си и си тръгна. Джеймс отиде до прозореца и въздъхна дълбоко, с облекчение. Тържествуване, задоволство и удовлетворение бяха сред емоциите, които го разкъсваха. И възбуда. Но преди всичко изпитваше облекчение. Бе се борил с баща си толкова време. Най-сетне всичко бе свършило.

Нещо мръдна край дърветата и привлече погледа му. Маршал Грийнуд стоеше там, в тъмносинята си памучна риза, джинси и кафяви ботуши и гледаше към него.

Джеймс му направи знак да се качи, като му посочи задния вход. Очакваше го на върха на стълбите, когато полицейският шеф най-сетне се качи с мъка до горе.

— Вероятно чакаш мен — предположи Джеймс.

Застанал на предпоследното стъпало, Маршал се опря на парапета. Дишаше задъхано и гласът му бе дрезгав:

— Знам, че баща ти вече си е отишъл. Питах се дали същото важи и за мен.

— Не, освен ако сам не го искаш.

— Няма значение какво искам аз. Сега ти си шефът.

— Само на фабриката. Няма да контролирам градския съвет, както го правеше баща ми. И без това си имам достатъчно работа.

Маршал явно се колебаеше.

— Значи няма да ме уволниш само защото… защото…

— Защото тормозеше госпожица Барнс ли? Но ти престана, с това е приключено. Онова, с което трябва да се заемеш сега, е да направиш така, че да не се опасяваш, че може да бъдеш разкрит.

Маршал го зяпна.

— Какво имаш предвид?

Джеймс не каза нищо. Само го изгледа също толкова втренчено.

Шефът на полицията пръв отклони поглед.

— И какво предлагаш да направя?

Джеймс отиде до масата, взе листче от купчинката и написа името на един рехабилитационен център. Подаде го на Маршал.

— Намира се в Масачузетс. Двамата с Една можете да заминете на „почивка“. Никой няма да разбере, че си бил там.

— Това задължително ли е, ако искам да си запазя работата?

Джеймс поклати глава отрицателно.

— Просто предложение от загрижен приятел.

Маршал продължи да го гледа още няколко мига, после се обърна и заслиза тежко по стълбите. Джеймс нямаше представа дали ще приеме съвета му, но поне му го бе дал. Не можеше да стори повече.

Вече нямаше търпение да си тръгне. Върна се в заседателната зала, за да си събере нещата. Не знаеше къде е отишла Ани, но трябваше да я намери. Двамата трябваше да си поговорят.