Барбара Делински
Скрити истини (2)

Първа глава

Пристигнах в Мидъл Ривър в полунощ — истинско малодушие от моя страна. Ако исках, можех да тръгна от Вашингтон в седем сутринта и да стигна в града навреме, за да мина по Оук стрийт посред бял ден. Но тогава щяха да ме видят. Малкото ми BMW кабриолет, което бях купила на старо, но което обожавах, щеше да изпъква сред пикапите и минивановете, а и вашингтонският номер щеше съвсем да ме издаде. В Мидъл Ривър ме очакваха през юни за погребението, но не и сега. Точно затова дори само лицето ми щеше да предизвика изпитателни погледи.

Но аз не бях в настроение да бъда оглеждана, а още по-малко да се превръщам в обект на клюки. Колкото и самоуверена да бях във Вашингтон, самочувствието ми постепенно се бе стопило, докато шофирах на север. Изпих бутилка минерална вода „Евиан“, хапнах сандвич със сьомга от „Сътън плейс“ и за десерт млечен шоколад „Тоблерон“. Навих нагоре крачолите на белите си джинси, вдигнах яката на вносната си жилетка, прихванах косата си с бамбукови игли в хлабав кок на тила — правех всичко възможно, за да си придам по-светски вид, но без голяма полза. Докато стигна до Мидъл Ривър, отново се чувствах като непохватното саможиво хлапе, каквото бях, когато напуснах града преди петнайсет години.

„Съсредоточи се“ — казах си за стотен път, откакто бях тръгнала от Вашингтон. „Вече не си непохватно хлапе. Намери мястото си. Ти си успяла жена, талантлива писателка. Такова е мнението на критиците, читателите го потвърждават. Мнението на хората в Мидъл Ривър не е важно. Тук си по една-единствена причина.“

Точно така. Достатъчно бе да си спомня, че мама няма да е у дома, когато пристигна, и гневът ми пламваше отново. Бях потънала в него и в топлия нощен въздух, когато, в знак на предизвикателство, малко преди началото на града вдигнах гюрука на колата. Когато той се появи на хоризонта, можех да го видя като на длан.

За непредубеденото око, особено в ясна лунна нощ, гледката бе очарователна. В „Пейтън плейс“ главната улица се казва „Елм“^[1]. В нашия град — „Оук“^[2]. Минава през центъра на града и е достатъчно широка, за да има тротоари, дървета и да може да се паркира на нея по диагонал. Магазините от двете й страни са осветени приглушено нощем, така че бегло да се вижда какво се продава в тях: редица косачки за трева във „Фарнъм хардуер“, рафтове със списания в „Нюз енд Чууз“, щанд с витамини в аптеката. Зад ъгъла се намира местният бар, „Шийп пен“, тъмен, с изключение на керамичната халба с пенлива бира, която виси високо над входа.

Когато стигнах до кръстовището на „Оук“ и „Пайн“, от лявата ми страна остана пилонът с табелата на бръснарницата, където Джими Сако бе подстригвал местните хора години наред, преди да предаде ножиците си на Джими-младши. Пилонът проблесна на светлината от фаровете и обля в сияние пейките от двете страни на ъгъла. В хубаво време тези пейки бяха пълни с хора и тук се разменяха толкова много клюки, колкото и в железарския магазин на улица „Уилоу“. През нощта бяха пусти.

Поне обикновено бе така. Сега на едната от тях нещо помръдна и моментално се сепнах. Барнаби? Възможно ли бе? Той беше мъничко коте, когато напуснах града. Котките често живеят и повече от петнайсет години.

Не можах да се сдържа, отбих встрани и паркирах. Оставих вратата отворена, стъпих на тротоара и много внимателно се приближих до пейката. Някога много обичах Барнаби. И което бе по-важно, той ме обичаше.

Но това не беше Барнаби. Отблизо го забелязах. Тази котка беше пъстра, имаше оранжеви ивици, а не сива козина, и беше много по-пухкава, отколкото Барнаби някога. Негов потомък? Възможно. Старият котарак бе оставил след себе си цяла върволица котенца през годините. Майка ми, която знаеше слабостта ми към него, ме бе осведомявала.

Успокоена от слабото ухание на тоник за коса, който се носеше от ламперията на бръснарницата зад пейката, протегнах ръка на новия й пазач. Котаракът я подуши отгоре и отдолу и после побутна с глава палеца ми. Усмихнах се и започнах да го почесвам зад ушите, докато той бавно замърка. Нищо не може да се сравни с мъркането на котка. Липсвало ми бе.

Тъкмо се изправях, когато чух шепот. „Котките имат нокти“, вероятно това бяха думите, но когато се озърнах, нямаше сенки, нямаше човешки фигури.

Котката продължи да мърка.

Ослушах се, но единственият звук от верандата на бръснарницата бе това мъркане. Отново се огледах. Все така нищо.

Отдавайки го на умората, се върнах в колата и продължих. И отново останах удивена от очарованието на града. От другата страна на улицата се намираше банката, а малко по-навътре от тротоара и градският съвет. Зад мен беше католическата църква, а отпред — конгрегационистката, чиито бели високи шпилове бяха приглушено осветени. Всяка бе заобиколена от малка горичка, многобройно „паство“ от дървета, които хвърляха сенки под лунната светлина. Истинска мечта за всеки поет.

Но аз не бях поет. Нито непредубеден минувач. Знаех тъмните малки тайни, скрити в мрака, и те далеч не се отнасяха само до мъже, които също като Барнаби бяха посели семето си из града. Знаех, че на табелата между „Фарнъм“ и „Хардуер“ има празно място — там, където по-рано бе стоял надписът „и син“, докато същият този син не бе арестуван за сексуален тормоз над деветгодишно съседско дете и изпратен в затвора за дълго време. Знаех, че когато старият господин Хариман починал, в семейството му избухнала люта свада, вследствие на което смесеният магазин „Хариман“ бе разделен на магазин за хранителни стоки и пекарна, два отделни търговски обекта, всеки със собствена врата, помещения и табела и със солидна тухлена стена помежду им. Знаех, че има петна от изгорено, изтъркани и избледнели, но все пак видими върху каменната фасада на редакцията на вестника, където Гънър Шлевиценз, градският пияница, бе запалил пожар, разгневен, че главният редактор е объркал името му в статията. Знаех, че част от тротоара пред банката е ремонтирана, след като Карл Холт се опитал да използва камиона си като смъртоносно оръжие срещу невярната си жена, която работела вътре.

Тези неща бяха известни в Мидъл Ривър, всички местни жители ги знаеха, но нямаха желание да ги споделят с външни хора. Мидъл Ривър бе затворено общество, лицето му бе внимателно гримирано, така че да се скрият брадавиците.

Вкопчена в тази мисъл, успях да се предпазя от носталгията, докато не минах покрай розите на гостилница „Роудс енд“. Тогава тя ме порази до мозъка на костите. Макар да не виждах цветовете им в тъмното, уханието им ми бе толкова познато, като детски спомен, напомняше ми за лятото в Мидъл Ривър също като сладкия мирис на дъба, острия аромат на елата и влажната почва.

Поддавайки се за миг на илюзията, отново бях дете, което се прибира у дома с шоколадови пенита от „Нюз енд Чууз“, след като е пазарувало за пръв път само, и използва тези розови храсти като ориентир по пътя за вкъщи. Усещах вкуса на шоколада, възбудата от това, че си сам, чувството, че вече си голям, и само мъничко страх, усещах аромата на розите — невероятно сладък и благоуханен — и знаех, че съм на прав път.

Сега, както и тогава, завих наляво по „Кедър“, но едва бях минала завоя, когато натиснах спирачките. На улицата, на по-малко от пресечка разстояние, осветено от фаровете в мрака, зърнах голо тяло, не — две тела, издайнически преплетени заедно. Докато се изправят и хукнат към дърветата, заливайки се от смях, аз бях навела глава, със затворени очи и зачервени страни. Когато погледнах отново, вече ги нямаше. Но изчервяването ми остана.

Хлапетата в града го наричаха „голямото разголване“ и години наред беше една от най-дръзките лудории. В Мидъл Ривър това бе еквивалентът на забавленията из нощните клубове и означаваше да правиш секс в центъра на града посред нощ. Тази двойка щеше да получи по-малко точки, задето го правеше на „Седър“, вместо на „Оук“, и освен това щяха да им бъдат отнети точки, ако актът не завършеше с… хм… кулминация. Дали щяха да кажат истината за което и да било от двете, бе доста съмнително, но преразказването на случката щеше да означава продължаване на традицията.

В детството ми тук бях гледала на този номер като на връх на покварата. Сега, забелязвайки тези двамата, които явно се забавляваха, докато вършат нещо, което така или иначе щяха да правят някъде другаде, ми се стори забавно. На Грейс щеше много да й хареса. Щеше да го опише в някоя от книгите си. За бога, та тя дори сама би го направила, вероятно с Джордж, високия, сексапилен грък, който бе първият й и трети съпруг и често неин партньор в дръзкото й непокорство.

Все още се усмихвах, когато стигнах до реката. Въздухът изведнъж стана по-топъл и по-влажен и едва усещах движението му покрай зачервеното си лице, докато шофирах. Нощните звуци на жабите и щурците надмогваха шума от двигателя на колата ми, но реката течеше тихо, сякаш тази нощ бе решила да не се състезава с тях. И все пак знаех, че е там някъде. Тя винаги присъстваше не само по име, но и в действителност. Повече от седемдесет процента от работоспособното население на града получаваше заплатата си от счетоводството на „Нортууд“, а реката бе движещата сила на фабриката.

На следващата пресечка завих по „Уилоу“. Не бе най-хубавата улица в града, такава по-скоро бе „Бърч“, където живееше елитът — в тухлени къщи в колониален стил, обвити в бръшлян. Но „Уилоу“ компенсираше липсата на великолепие с очарованието си. Тук къщите бяха във викториански стил и нямаше дори две еднакви. Под лунната светлина се виждаха най-различни заострени високи прозорчета, напречни греди и декоративни первази; фаровете ми осветяваха дървени огради с най-различна височина и стил. Градините отпред съвсем не бяха така безукорно подкастрени и подредени като тези на „Бърч“, но бяха потънали в зеленина. Кленовете бяха разперили нависоко пищните си корони; рододендрони, горски лавър, люляци и декоративни храсти, макар и отдавна прецъфтели, бяха богато разлистени. А върбите, чието име носеше улицата, растяха покрай реката — високи и величествени, доколкото можеше да излъчва достойнство едно плачещо дърво, а подобните им на фонтан корони бяха толкова грациозни, че хората с готовност им прощаваха купищата листа, които капеха по моравите им.

Очарователна централна градска част, типични за Нова Англия къщи, стара фабрика — разбирах какво би могло да накара случайния посетител да се влюби в Мидъл Ривър. На външен вид бе привлекателно място. Но мен не можеше да ме заблуди. Тази роза имаше бодли — прекалено често се бях убождала на тях, за да забравя. Не бях дошла, за да се поддавам на чара му, а за да намеря някои отговори.

Естествено, бях по-уклончива в съобщението, което бях оставила на телефонния секретар на Фийби по-рано през деня. Малкото въпроси, които бях задала, откакто бях тук за последен път, съвсем не бяха приети добре. Фийби беше разстроена, а Сабина настръхна. Сега не исках да засегна никого.

След като мама си беше отишла, Фийби, която бе най-голямата от нас, живееше сама в къщата, където бяхме израсли. Ако все още имах някакъв дом в Мидъл Ривър, бе именно там. Изобщо не ми мина през ум да отседна другаде.

„Здрасти, Фийби — бях казала след телефонния сигнал — аз съм. Вярваш или не, но съм на път към вас. Смъртта на мама продължава да ме измъчва. Мисля, че просто трябва да прекарам известно време с вас, момичета. Сабина не знае, че идвам. Ще я изненадам утре. Но не исках да те плаша, като пристигна посред нощ, без да съм се обадила. Не ме чакай. Ще се видим сутринта.“

Къщата ни беше петата от лявата страна, жълта, с бели первази, които блеснаха на светлината на фаровете ми, когато завих по алеята. Заобиколих минивана на Фийби и паркирах отзад, до гаража, където колата ми нямаше да се вижда от улицата. Погледнах към небето, нито едно облаче. Оставих гюрука свален, слязох и извадих чантите си от багажника. Преметнах част от тях през рамо, взех в ръце останалите торби и се заизкачвах по страничните стълби, после внезапно спрях. Дотежа ми не толкова багажът, който мъкнех, колкото спомените. Сега те не предизвикваха у мен гняв, а само тъга. Мама нямаше да е у дома. Повече никога нямаше да я заваря вътре.

И все пак си я представих там, точно до кухненската врата, седнала до масата, чака ме да се върна. Лицето й щеше да е чисто, късата й чуплива руса коса — пригладена зад ушите, а очите й — пълни със загриженост. О, и щеше да е с пижама. Този спомен ме накара да се усмихна. Тя твърдеше, че ги носи, за да й е по-топло, и вероятно беше вярно, макар че като малка си я спомням с нощница. Промяната настъпи, когато бях тийнейджърка. Тогава тя е била малко над четирийсетте и доста по-слаба от когато и да било през живота си. Тъй като нямаше тлъстини да я топлят, сигурно й е било по-студено. Така че може да е било заради топлината.

Но подозирам и нещо друго. Баба ми, която винаги бе носила пижами, почина, когато бях на четиринайсет. Промяната у мама настъпи скоро след това. Тогава тя зае мястото на майка си и не ставаше дума само за нощното облекло. След като Кони си отиде, мама се превърна в моралния стожер на семейството и оставаше будна, докато и последната от нас се прибере у дома, без да се е забъркала в неприятности — неприятности беше ключовата дума, защото те водеха до безчестие. Пиянско поведение на обществени места, разюздано държане, нежелана бременност — такива неща обсъждаха жителите на Мидъл Ривър сред аромата на тоник за коса, който се носеше над пейките пред бръснарницата, сред миризмата на лак в железарията или седнали да похапнат яхния при Оми. Най-големият страх на мама беше да не стане обект на хорските приказки.

Грейс Металиъс бе попаднала право в целта в това отношение. Колкото и притеснена да е героинята й от „Пейтън плейс“ Констанс Макензи тайната й да не излезе на бял свят, тя е направо ужасена от хорските приказки, когато това става факт.

Имайте предвид, че освен фиаското с Ейдън Мийд, никога не съм давала на мама повод за тревоги. Не излизах по срещи. Вместо това, скоро след като започнах да шофирам, отивах с колата до Плимут в събота вечер, сядах в някое кафене и четях. Да стоя сама някъде, където никой не ме познава, бе по-добре, отколкото да съм сама в събота вечер в Мидъл Ривър. А и мама ме чакаше, докато се прибера, което малко смекчаваше болката от самотата.

Усетила с пълна сила същата тази самота, сега се качих по стъпалата, отворих вратата и влязох вътре. Мама не беше там, но пък и кухнята, която помнех, също я нямаше. Тя беше ремонтирана основно преди две години, когато мама вече бе болна, но изпълнена с решителност. Бях видяла промените, когато дойдох за погребението, но докато се качвах по задните стълби, мислено си бях представила старата кухня с очукания плот, остарелите кухненски уреди и покрития с балатум под.

На приглушената светлина от лампичките под горния ред шкафчета, тази нова кухня искреше от цветове. Стените бяха боядисани в тъмночервено, плотът беше от бежов гранит, а на пода имаше кафяви теракотени плочки. Уредите бяха от неръждаема стомана, включително и машината за компресиране на боклука.

Аз нямах машина за боклук. Нито устройство за лед на вратата на хладилника. Тази кухня бе много по-модерно оборудвана от моята във Вашингтон. Останах силно впечатлена, тъй като през юни бях прекалено улисана в грижи, за да я забележа.

Кухненската маса беше кръгла, с кленов плот и крака от ковано желязо, а столовете край нея бяха бели, с напречни пръчки по гърба. Оставих чантата с лаптопа си на един от тях, угасих светлините, минах през коридора и отидох до всекидневната в предната част на къщата, за да угася лампата. На малкото диванче там заварих сестра си Фийби, завита с плетена на една кука покривка. Очите й бяха затворени и лежеше съвсем неподвижна.

От трите ни тя най-много приличаше на мама. Имаше същото високо чело и ясни зелени очи, същата чуплива руса коса, типичните тънки устни на семейство Макол. Сега изглеждаше по-стара, отколкото преди месец, вероятно измъчена от усилията да продължи напред. Дори не можех да си представя какво й е било през последния месец. Собственото ми усещане за самота, когато се върнах в къщата, където мама я нямаше, бе нищо в сравнение с това, което Фийби изпитваше всеки ден. Тя не само бе живяла с мама, с изключение на краткотрайния си брак, но и работеше с нея. Загубата я съпътстваше денем и нощем.

Оставих чантите си на пода, отпуснах се на ъгъла на дивана и леко докоснах това, което предполагах, че е ръката й под завивката.

— Фийби? — прошепнах. Тъй като тя не се помръдна, леко я разтърсих.

Бавно отвори очи. Загледа ме неразбиращо, а после неразбирането й се превърна в объркване.

— Ани? — Гласът й бе необичайно носов.

— Чула си съобщението ми, нали?

— Съобщение — повтори тя, явно замаяна.

Дожаля ми за нея.

— На телефонния ти секретар! Предупредих те, че пристигам. — Бях предположила, че в къщата свети заради мен.

— Аз не… на секретаря ли? Мисля, че… сигурно съм го чула. — Очите й се проясниха леко. — Замаяна съм от хапчетата. Настинала съм. — Това обясняваше носовия говор. — Колко е часът?

Погледнах часовника си.

— Дванайсет и десет. — Прецених, че е много вероятно да е замаяна от хапчетата, затова реших да разведря малко атмосферата с усмивка. — Кухнята ме стресна. Все очаквам да видя старата.

Не съм сигурна дали изобщо чу забележката ми. Седеше намръщена.

— Защо си тук?

— Имах нужда да ви погостувам.

След съвсем кратко колебание тя попита:

— Защо сега?

— Август е. Във Вашингтон е голяма жега. Довърших редакцията на книгата си. Мама я няма.

Фийби не помръдна, но се поразсъни.

— Значи е заради мама. И Сабина смята така.

— Казала си на Сабина, че идвам? — смаях се аз. Предпочитах да й звънна сама.

— Бях у тях за вечеря. Нямаше как да не й кажа.

Чудесно. Не исках да се караме. Тя тъй или иначе щеше скоро да разбере.

— Мама ми липсва — казах. — Нямах време да жалея за нея. Искам да науча повече за последните й дни, от какво е страдала, нали разбираш?

— Ами къщата?

Намръщих се.

— Какво за нея?

— Сабина каза, че ще я поискаш.

— Тази къща ли? — изненадах се аз. — И защо да я искам? Имам си собствен дом. Този е твой.

— Сабина каза, че въпреки това ще я потърсиш. Че знаеш всички дребни правни хитрини и че ще стане дума за пари.

— Пари ли? Имам купища пари. — Но не се изненадах, че според Сабина ще искам още. Тя винаги очакваше най-лошото от мен, поради което предпочитах сама да й се обадя, за да й кажа, че съм тук. Тогава можех да разсея съмненията от самото начало. — Нима поисках нещо от наследството на мама?

Фийби не отговори. Изглеждаше така, сякаш се опитва да си спомни.

— Мама почина едва преди шест седмици — продължих аз. — Сабина през цялото време ли се притесняваше за това?

— Не. Само… само когато разбра, че идваш, предполагам.

Това бе достатъчно, да се окажа част от детинските ни препирни. Сабина беше средната сестра, което би трябвало автоматично да я превърне в миротвореца в семейството, но изобщо не бе така. Единайсетте месеца разлика между нея и Фийби я бяха накарали да жадува за внимание от страна на родителите ни, а с моето появяване две години по-късно ситуацията се бе влошила.

Сега само казах:

— Затова се обадих на теб, а не на нея. Знаех, че няма да се зарадва на посещението ми, а това е много тъжно, Фийби. Израснала съм в Мидъл Ривър. Семейството ми е тук. Защо тя трябва да се чувства застрашена?

Фийби все така не помръдваше на дивана, но очите й бяха зорки като на мама, когато се тревожеше, че сме направили нещо нередно.

— Тя вече не те познава. Аз — също.

— Аз съм сестра ти.

— Ти си писателка. Живееш в голям град и пътуваш навсякъде. Храниш се навън по-често, отколкото вкъщи. Познаваш известни личности. — Очите й се отвориха по-широко, когато си спомни и още нещо. — И партньорът ти в живота непрекъснато се появява по телевизията.

— Той не ми е партньор — напомних й аз.

— Съквартирант тогава — съгласи се тя и се опита да си поеме въздух през запушения нос. — Но дори и това е нещо толкова различно от порядките в Мидъл Ривър. Тук неомъжените жени не си купуват апартамент заедно с неженени мъже.

— Двамата с Грег се грижим един за друг. Но това е изместване на темата. Аз съм ти сестра, Фийби — повторих вече умолително, тъй като разговорът ме караше да се чувствам по-самотна, отколкото при влизането ми в кухнята, където не заварих мама. — Опитвах се да споделям с вас богатството си през последните няколко години. Нали затова бяха съвместните ни ваканции! Ами парите за новия микробус… Та дори и новата кухня — добавих, макар моята част да бе само в новите уреди. — Защо мислиш, че бих се опитала да взема нещо твое?

Фийби изведнъж отново доби замаян вид и измъкна ръка изпод одеялото. Затвори очи и ги потърка с палец и показалец.

— Не знам. Не съм правила списък.

— Фийби! — укорих я аз.

— Предполагам, че не би го направила, но Сабина казва…

— Не Сабина — прекъснах я. — Ти. И ти ли не ми вярваш?

Отговори ми с дрезгав глас:

— Понякога се чувствам объркана.

Отпусна ръка. Отвори очи и изглеждаше толкова окаяно, че отново ми дожаля за нея. Нещо определено не беше наред.

— Заради настинката е — успокоих я, но нещо изведнъж ме разсея. Тъй като завивката й леко се бе смъкнала, можех да видя с какво е облечена. Усмихнах се и я подразних: — Това пижама ли е?

Тя моментално настръхна.

— Какво лошо има в пижамите?

— Нищо. Просто това беше обичайно за мама.

— Беше й студено. Сега на мен ми е студено.

В стаята не беше студено. Дори напротив, беше горещо. Бях влязла в града със свален гюрук, докато Фийби стоеше на затворени прозорци. В къщата нямаше климатик. Дори и топлият въздух навън би раздвижил този тук вътре. Нощната влага сигурно би се отразила добре на настинката на Фийби. И отново се замислих колко измъчена изглежда тя.

— Отдавна ли боледуваш? — попитах я.

Тя въздъхна.

— Не боледувам. Това е просто настинка. Съвсем обикновена. Клиентите в магазина непрекъснато ни заразяват. Късно е. Най-добре да си лягам.

Станах от дивана, преметнах чантите си през рамо, после погледнах назад. Фийби се държеше за облегалката с една ръка, докато с другата се опираше на седалката. Напомни ми за мама, за последния път, когато я видях. Това не беше хубаво.

— Сериозно, Фийби, добре ли си?

Вече изправена на крака, тя вдигна и двете си ръце.

— Добре съм. Хайде върви. Аз ще угася.

Вече бях в коридора, когато във всекидневната светлината угасна и сега стълбите бяха осветени само от лампата горе. Качих се до площадката и тръгнах по коридора към стаята, която винаги е била моя. Оставих чантите си вътре и се обърнах да изчакам Фийби. Тя се движеше бавно и ми се струваше леко нестабилна. Дали бе замаяна от късния час? Може би. Но слабото съмнение, което бях изпитала след последното си идване тук, сега стана по-ясно.

Тя се приближи, висока почти колкото мама, което бе с десетина сантиметра под моя ръст, и каза:

— Стаята ти е както си беше. Не съм пипала нищо.

— Не съм се притеснявала за това. Ами твоята стая? Още ли спиш в нея?

— А къде другаде да спя?

— В мамината. Тя е най-голяма. Сега това е твоята къща. Имаш право на тази спалня. Сабина не го ли предложи последния път, когато се видяхме?

— Може и така да е — отвърна Фийби, отново объркана. — Но това би означавало да преместя всичките си вещи, а толкова години съм прекарала в моята стая. — В очите й отново се появи тъга. — Мислиш ли, че имам сили за това?

Би трябвало да ги има. Беше само на трийсет и шест. Явно обаче тя бе изтощена и физически, и емоционално. Запитах се как ли успява да се оправи с магазина.

Тъй като не исках да изразявам съмненията си, когато тя изглежда толкова уязвима, казах само:

— Е, в колко часа ставаш сутрин?

— В седем. Отваряме в девет.

— Можеш ли да останеш вкъщи, ако настинката ти се влоши?

— Няма да се влоши.

— Добре тогава. Ще се видим ли на закуска?

Тя кимна, намръщи се и добави:

— Освен ако не остана по-дълго в леглото. Изтощена съм. Може да е от настинката. Или пък защото ужасно ми липсва мама. — Мина покрай мен със странно виновна усмивка и продължи по коридора.

— Искаш ли да угася лампата? — попитах аз.

Тя погледна назад.

— Лампата?

Посочих към стълбищната площадка.

Тя зяпна изненадано.

— Не. Остави я. Ако онази нощ светеше, мама нямаше да се спъне. Беше тъмно. Ако можеше да вижда, нямаше да падне, а ако не беше паднала, още щеше да е жива.

— Тя беше болна — напомних й аз. — Не е било толкова заради тъмнината, колкото заради лошото й равновесие.

— Заради тъмнината беше — заяви Фийби и се скри в стаята си.

 

 

Спах лошо. След като отворих прозорците, дръпнах завивките и свалих всичките си дрехи, някак успях да се пригодя към топлината, но тъй като вече бях свикнала с големия град, ми пречеха шумовете тук. Трафик, да. Сирени, да. Боклукчийски камиони — също. Но дървесни жаби и щурци — не. Естествено, докато лежах будна, си мислех за мама и за това дали Фийби също е болна, и ако е така, дали е заради оловото, или заради нещо друго, и всеки път, когато се събудех през нощта, ме налягаха подобни мисли. Настъпи утрото и нощните звуци утихнаха, което означаваше, че сега се долавяше шумът на реката. Къщата ни беше разположена на брега. Водата се спускаше покрай нас, понесла водни обитатели от горното течение, листа и треви от бреговете и всичко това минаваше устремно покрай камъните, които ограждаха бреговете й.

Стана седем часът и започнах да се ослушвам за Фийби, но едва към седем и двайсет долових признаци на живот в къщата. Облякла тениска за сън, седях на ръба на леглото и тъкмо се канех да стана, когато в стаята влезе Сабина.

Двете с нея приличахме на семейство Барнс — бяхме наследили тъмната коса на татко, бледия тен и пълните устни. Когато бяхме деца, тези черти се съчетаваха у нея далеч по-добре, отколкото у мен. Сабина бе красива и харесвана от всички. А аз — не. И двете бяхме високи метър и седемдесет, макар сестра ми винаги да бе твърдяла, че е по-висока от мен с цял сантиметър. Не спорех с нея за това. Имаше достатъчно други поводи за спор. Дори сега, докато се приближаваше към леглото, усетих какво предстои.

Опитах се да разсея напрежението с усмивка.

— Здравей. Щях да ти се обадя. Фийби будна ли е?

— Не — тихо отвърна Сабина. Скръсти ръце и ги притисна до тялото си. — Исках първо да поговоря с теб. Много й беше трудно, Ани. Не искам да я тревожиш.

Смаяна от рязката й атака, подхванах с небрежен тон:

— Добре съм, благодаря, че попита. Ти как си?

Тя дори не мигна.

— Можем да си разменяме любезности колкото щеш, но това е наистина важно. На Фийби й е трудно да приеме, че мама я няма. Не знам защо си тук, но ако мислиш да предизвикваш неприятности, моля те, не го прави.

Бях достатъчно ядосана, за да й отвърна в същия тон.

— Фийби страда не само от това, че мама я няма. Тя изглежда физически отпаднала. Казва, че е от настинката. Чудя се дали не е нещо друго.

— О, така е — потвърди Сабина, — но не можеш да помогнеш. Начинът, по който се държи — също като мама. Това е естествена реакция, появява се понякога след смъртта на обичан човек. Говорих за това с Мариан Стейн.

— Коя е Мариан Стейн?

— Психотерапевт, работи в града. Държа всичко под контрол, Ани.

— Фийби ходи ли при нея?

— Разбира се, че не. Фийби няма нужда от терапия, а само от повече време. Ще й мине.

— Ходила ли е на преглед при лекаря си?

— Няма нужда. Настинките минават. Симптомите изчезват.

Знаех, че не бива да споменавам за оловото. Нямаше да се приеме добре. Затова казах:

— Мама имаше диагноза Паркинсон. Тази болест се предава по наследство.

Погледът на Сабина стана суров.

— Именно затова — заяви тя все така тихо, но по-злъчно — не бива да си тук. Тя има нужда от насърчение. Ти си толкова негативно настроена, че ще й повлияеш зле.

— О, стига, Сабина — сопнах й се аз. — Имам достатъчно ум, че да не го споменавам пред нея. Но проучих какво пише в интернет за болестта на Паркинсон, след като лекарите поставиха тази диагноза на мама. Ако мама е боледувала от нея и ако и Фийби я има, двете с теб сме изложени на по-голям риск. Ти самата не се ли тревожиш за това?

— Ако мама е боледувала? — обвинително повтори Сабина. Бе скръстила здраво пред гърдите си.

— Има и други причинители на симптомите, които тя имаше — изтърсих аз и незабавно съжалих.

— Знаех си! Знаех си, че ще си набъркаш носа, където не ти е работа! Е, кажи къде беше миналата година или предната година, или по-предната! Много ти е лесно да ни критикуваш сега…

— Не ви критикувам.

— … но ти не беше тук. Ние бяхме, Ани. Двете с Фийби водехме мама на лекар, купувахме й лекарства, гледахме да ги пие редовно, защото иначе щеше да забрави. Фийби на практика ръководи магазина през последните пет години…

— Пет ли?

— Да, пет. Точно откогато мама не се справяше добре.

Пет години сериозно объркваха теорията за оловото. Това значеше, че мама се е разболяла дълго преди магазинът да бъде задръстен с прахоляк от наситена с олово боя. Все още можеше да има някаква връзка, поне що се отнася до Фийби, но трябваше да я потърся сериозно. Ядосах се.

— Защо не сте ми казали още тогава?

— Защото теб те нямаше! — извика Сабина и веднага снижи гласа си. — И защото симптомите бяха толкова леки, че отначало си мислехме, че се дължат на възрастта й, и защото Фийби беше насреща да поеме работата й, а и защото мама щеше да се ужаси, ако разбере, че говорим зад гърба й. Знаеш каква беше. Мразеше да приказват за нея. Затова не ти казахме — не казахме на никого — докато симптомите не я издадоха съвсем явно, но дори и тогава ти остана настрани. Така че не ни критикувай, Ани — предупреди тя. — Нямаш никаква представа какво ни беше. Направихме най-доброто, което беше по силите ни.

Замълчах. Какво бих могла да кажа? Да, изпитвах вина. Така беше от мига, в който разбрах, че мама е починала. Все си повтарях, че съм дошла тук с определена цел; такъв бе първоначалният план. Но може би мисията ми бе доста по-широка, отколкото си бях представяла. Затова мислено разширих първоначалния план с:

Истина номер едно: Да, бях дошла в Мидъл Ривър, за да разбера дали мама е починала от нещо, което сега засяга и Фийби, но освен това бях тук и защото изпитвах вина.

Бях длъжница на сестрите си. Исках да им се реванширам, задето не бях помагала, докато мама е боледувала.

Не че можех да го кажа на глас пред Сабина. Думите определено биха заседнали в гърлото ми.

Вместо това я попитах:

— Как са Лиса и Тими?

Двете деца на Сабина бяха съответно на дванайсет и на десет години. Всъщност знаех как са. Редовно си пишехме с тях в електронната поща и често си бяхме разменяли вести през последния месец, макар да не вярвах, че Сабина знае за това. Децата й бяха прозорливи — знаеха, че между мен и майка им има напрежение. Връзката ни беше нещо, което пазехме в тайна. Никой не искаше да си навлече гнева й, като й го съобщи.

Тя малко се отпусна, когато стана дума за децата.

— Добре са. Вълнуват се, че си тук. Вероятно ще пристигнат по-късно с колелетата си. Искат да знаят колко време ще останеш.

— Те ли искат да знаят — подразних я въпреки волята си, — или ти?

Тя не отрече.

— Аз. Фийби също. Това е нейната къща.

Определено прозвуча като намек.

— Като стана дума, не искам къщата. Не искам магазина. Не искам от парите на мама. Единственото, което искам, както ви казах и през юни, е да имам тази стая на разположение, когато идвам.

Сабина ме изгледа подозрително, явно се съмняваше, че казвам истината.

— Колко време ще останеш?

— Ако Фийби няма нищо против, до празника по случай Деня на труда.

— Цял месец ли? — попита тя, явно разтревожена. — Какво ще правиш през цялото това време?

— Имам малко работа. Но най-вече смятам да си почина. Да помогна на Фийби. Да се погрижа да оздравее. Да поговоря с хората в града.

— С кого?

Резкият й въпрос отново ни върна на тепиха.

— Не съм мислила чак дотам.

— Шегуваш ли се? Ани Барнс да не е помислила чак дотам? Знам защо си тук, Ани. За да ни докараш неприятности. Ще си поприказваш с хората из града най-невинно, както в детството ни, ще задаваш въпроси за неща, които не ти влизат в работата, ще ядосваш когото свариш, а после ще се върнеш във Вашингтон и ще ни оставиш нас да оправяме кашата. А да не забравяме и въпроса с писането ти. Имаш малко работа… Каква работа?

— Финални редакции, каквито поиска издателят на книгата ми, която ще излезе напролет. Интервюта в писмен вид, от които ще имат нужда. Обмисляне на нова книга.

Сабина стисна устни.

— Да не си намислила да пишеш за нас… сега, когато мама си отиде?

— Не.

— Смятам, че точно това възнамеряваш. Ще зададеш въпросите си и ще ядосаш хората, а после ще се върнеш във Вашингтон и докато ние оправяме цялата бъркотия, ти ще напишеш нещо, което още повече ще усложни положението. — Вдигна ръце с дланите напред. — Моля те. Умолявам те. Моля те, Ани. Гледай си твоята работа.

Едва бе изрекла молбата си, когато се извърна на пети, закрачи към вратата и я отвори.

Там стоеше Фийби. Явно напълно потънала в своите си мисли и просто изненадана, че вижда Сабина, тя каза:

— Не знаех, че си тук. Но тъкмо приготвям… хм… мисля… какво си мислех току-що… ами, май ще направя яйца за закуска. Да приготвя ли и за трите ни?