Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Looking for Peyton Place, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Барбара Делински. Скрити истини

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2006

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954-260-387-8

История

  1. — Добавяне

Осемнадесета глава

Двете с Фийби не бяхме единствените, които дойдоха в заведението за бързо хранене онази нощ. Кухнята бе затворена още щом бе станало известно, че Оми е починала, така че не бе заради храната, но хората се стичаха, за да утешат семейството й, а също и да се подкрепят един друг. Оми бе обичана от всички в Мидъл Ривър. Бе докоснала по някакъв начин живота на всеки от нас.

За мен и Фийби, както и за Сабина, която дойде скоро след нас, траурът имаше и по-специално значение. Оми беше близка приятелка на майка ни. Така че бяхме тук и заради нея.

Всички, които бяхме тук предната вечер, и други, които не бяха, дойдохме отново сутринта, понесли сладкиши и курабийки, супи и ястия, приготвени късно през нощта. Никой не очакваше, че семейството на Оми ще работи в кухнята този ден. Влизахме и излизахме, притопляхме нещо, охлаждахме друго, подреждахме хапките в плата и ги изнасяхме отпред в заведението… използвам множественото число, за да включа почти целия Мидъл Ривър. Ако някога тук е имало усещане за общност, това бе именно сега. Събирането в трудни моменти бе типично за малките градове. Оценявах това. Можех дори да му се възхитя.

Да, ето я и поредната истина — номер осем: Малкият град има своята сила. Той може да ти предложи утеха и подкрепа, каквато големият град не може.

Бях готова да приема житейските истини и осъзнах, че има още нещо — онова, което казах по-рано за сестрите ми: виждам две интелигентни жени, чийто живот е пропилян в този град, потискащ свободната воля и честността. Не бях напълно права. Бях видяла Фийби в работата й; тя играеше жизненоважна роля за жителите на града. Същото важеше и за Сабина; тя е господар в онзи компютърен център, много внушително. А сега сестрите ми бяха тук, общуваха с лекота с всички тези хора, обединени в скръбта, приемаха утехата им и им даваха своята. Честно казано, завиждах им.

Но точно в този ден аз бях част от всички. Никой не се съмняваше, че съм обичала Оми и скърбя за загубата й. Работехме заедно в кухнята, за да нахраним присъстващите, децата, племенниците и внуците, които Оми бе оставила. Тялото й почиваше в местния погребален дом, но бдението беше тук, където духът й се усещаше най-силно.

Под негово влияние хората явно забравяха, че ме мразят. Смъртта на Оми потискаше лошите им мисли и ги правеше по-добри.

На мен също влияеше така. Можех да се усмихна на Мерилу Уокър, макар тя да се бе държала подчертано хладно с мен последния път, когато бях в магазина й. Да кимна учтиво на Хал Хийли, без да втренчвам поглед в ръката му, обгърнала талията на жена му. Дори поздравих някои от хората, които бяха тръшнали вратите си под носа ми предния ден.

Кейтлин бе истинско съкровище. Помагаше във всичко заедно с мен и нейното внимание караше приятелките й да ме приемат. Разговаряхме и те ми се усмихваха. Хал Хийли нямаше да е доволен.

В този ден имаше моменти, когато се питах дали онзи, който е срязал гумите ми, не е наоколо. Тук, сега. Чудех се също дали и ТруБлу не е тук.

Маршал Грийнуд беше. Зърнах го няколко пъти, но той се държеше настрани от мен. Искаше ми се да мисля, че добрият дух на Оми, който витае тук, го кара да изпитва угризения.

Най-важното обаче бе, че ако не бе скръбта по Оми, щях да се измъчвам заради Джеймс. Нещо много важно се бе случило на спортната площадка. И не само защото заличи унижението, нанесено ми някога от Ейдън. Имам предвид секса.

Приемам секса много сериозно. Не бях правила секс, докато стана на двайсет. През тринайсетте години оттогава съм била с трима мъже и с всеки имах дългогодишна връзка. Не спях с когото ми падне и определено не го правех с мъже, които едва познавам, а Джеймс ми беше почти непознат.

Дали съм взела съзнателно решение да спя с врага? Не.

Дали съм кроила планове как да го съсипя, докато ме целува? Категорично не.

Грейс би се разочаровала от мен. Би казала, че съм пропиляла златна възможност. Но откровено казано, мисълта за това, кой е Джеймс и с какво се занимава, бе най-далечното нещо от ума ми, докато се любехме. В онези мигове той бе просто мъж, към когото съм силно привлечена и който — о, господи — е силно привлечен от мен! Усещах трепет дори само като си го помисля, макар да се бе случило преди часове.

Затова се стараех да съм заета с нещо. Разговарях с хората, но най-спокойна се чувствах, докато се занимавах в кухнята. Миенето на таблите бе идеално за целта. А също и зареждането и изпразването на съдомиялната машина. Така не бях пред очите на всички, ръцете ми бяха заети, а мислите ми — с Оми.

Дали Джеймс се появи? Разбира се. Мисля, че го усетих в мига, в който прекрачи прага на заведението, а по това време бях в кухнята. Това говори колко силни сексуални радари имаме ние хората. Изпитах странно чувство; погледнах към вратата и той беше там.

Дръпнах се леко встрани, за да не ме види. Какво бих могла да му кажа? Независимо от силното ни взаимно привличане бях объркана. Мислех си, че само фамилното му име ще е достатъчно, за да потисне чувства ми. Но не беше.

Намери ме в момент, когато в кухнята бях почти сама, така че да може да ми каже няколко думи, без да го чуят.

Това бе всичко, което направи — размени с мен няколко думи.

— Оправиха ли ти гумите?

— Аха. Норми е успял да намери подходящи в Уеймут.

Вдигнах очи тъкмо навреме, за да забележа лекото потрепване на устните му, което подсказваше, че знае за проблема на автомонтьора. После очите му срещнаха моите и помежду ни мигновено пламна искра.

Едва дишах, не можех да откъсна поглед от него. Изпитах облекчение, когато той най-сетне разпръсна магията:

— Не мога да бягам през уикенда. Нямам детегледачка. Можем ли да го направим в понеделник?

— В понеделник ще бъда в Ню Йорк с Фийби. Връщаме се във вторник вечерта.

— Сряда сутрин тогава?

— Добре.

Той кимна, потропа с пръсти по металния плот и се обърна да си тръгва. Помислих, че това е всичко. После той погледна назад.

— Не обичам случайните връзки за една нощ.

Какво, по дяволите, означаваше това? Че няма да има повторение на онова, което бяхме направили, защото то всъщност си беше случайна връзка за една нощ, а той не обичал да прави такива неща? Или че ще има повторение, защото така срещата ни щеше да се превърне в нещо повече от случайна връзка?

Не можах да го попитам, разбира се, защото, докато се реша, той вече бе прекосил половината стая. Можех само да го гледам как върви покрай масите и столовете. Гърбът му беше изправен, прошарената коса — сресана, синята риза — изгладена, както и сивите панталони, а обувките му бяха идеално чисти.

И досега не съм сигурна дали другите са ни видели да разговаряме и затова са решили, че заслужавам доверието им. Но след като Джеймс си тръгна, започнаха да ми задават въпроси. Хората се питаха дали смъртта на Оми е настъпила само заради възрастта й или има друга причина. Досега не знаех, но очевидно дълголетието е било типично за рода на Оми. Майка й починала на деветдесет и шест, а баща й (много по-стар от жена си) починал на деветдесет и осем, когато Оми била млада. Тя си отиде на осемдесет и три и на мен ми звучаха много, но не и на останалите. Хората искаха да знаят защо толкова е боледувала през последните години, защо често е страдала от пневмония, защо накрая получи масиран инфаркт.

Задаваха въпросите си небрежно, подхвърляха ги тихо, почти реторично. Но питаха. И то мен. Това означаваше нещо. Сякаш знаеха, че аз търся причината, и това ме прави техен защитник. Сякаш нямаха кого другиго да попитат. Сякаш ми вярваха.

Това с доверието май бе малко прекалено. И все пак, когато си тръгнах от заведението на Оми в ранния следобед, изпитвах усещането за повишена отговорност.

Включих компютъра си. Джослин ми бе писала, че е стигнала до онази част в „Пейтън плейс“, в която Томас Макрис разсъблича с поглед Констанс Макензи, а тя го смята за абсолютно прекрасен. Отговорих й, че Томас и според мен е много сексапилен, но смисълът на връзката им е в това, че Констанс приема собствената си сексуалност. Колко далеч бяхме стигнали ние, жените, в това отношение. Никога не бих направила онова, което направих с Джеймс, ако не обичах секса — това обаче не го споделих с Джослин. На този етап приятелките ми не знаеха нищо за Джеймс.

Грег ми бе изпратил съобщение, за да ми се похвали, че са стигнали пет хиляди метра, но се бавят заради снега и ветровете. Изпитах леко притеснение. Хората загиваха, докато изкачват върхове, а връх Макинли беше доста висок. Питах се дали да те свари снежна буря на височина пет хиляди метра е по-малко опасно от това да се разхождаш по улиците на раздирания от войната Афганистан. Не бях сигурна.

Мислите ми се върнаха към опасностите тук, у дома. Тъкмо когато се канех да отговоря на Грег, получих имейл от ТруБлу. „Някакво развитие?“ — пишеше ми той и като знаех, че в момента е пред компютъра си, внезапно се ядосах.

„Засега нямам късмет, но ме обричаш на провал, освен ако не ми дадеш повече информация. Не мога да разпитвам хората, ако няма как да подкрепя въпросите си с факти. Няма да спечеля доверието им, ако думите ми не звучат поне донякъде смислено!

Какво е станало в «Нортууд» на датите, които ми даде? Имало ли е, или не е имало изтичане на живак?“

„И на двете дати е имало пожари. На 21 март 1989-а пожар унищожава клуба, а на 27 август 1993-та друг пожар унищожава павилиона.“

„Добре. Но самите пожари не са никаква новина. Всички знаят за тях, пише ги във вестника. Какво е важното в случая?“

„Пожарите са изглеждали случайни. За този в клуба е била обвинена лошо направената електрическа мрежа в кухнята. За павилиона твърдят, че бил причинен от недобре угасен факел. Но нито единият, нито другият са станали случайно. Били са подпалени по нареждане на Сенди Мийд. Целта била постройките да се сринат до основи, за да може «Нортууд» да се похвали как са издигнали наново всичко. Онова, което не се е появило като информация във вестника, е, че преди да ги построят отново, от почвата под тях е бил изчистен живакът.“

„Живак, в клуба и павилиона, но не и в самата фабрика?“

„Помниш ли, казах ти, че в «Нортууд» са използвали други методи за отърваване от живачните отпадъци. И под двете сгради са били заровени огромни варели.“

„Под клуба и павилиона ли? Защо? Защо не са ги заровили в някое затънтено място?“

„Сенди Мийд решил, че ще е много умно — и по-малко подозрително, ако някога бъдат взети проби — върху сметищата да се построи нещо за доброто на града. За да сме справедливи към него, ще кажа, че се е предполагало варелите да издържат безкрайно дълго. Изтичане не се е очаквало.“

„Но е имало такова?“

„През седмицата преди всеки от пожарите и на двете места се провели сбирки. След тях мнозина се почувствали зле, което било определено като грип или хранително натравяне. Достатъчно, за да накара Мийд да вземат проби от въздуха. Открили доказателство за голямо изтичане, което вероятно е проникнало във вентилационните тръби.“

„Значи пожарите са били за прикритие.“

„Да. Било направено пълно прочистване във всяко отношение. Вътрешните доклади били изтрити от архива. Все още има данни за сбирките, проведени в дните преди пожарите, но сведенията за това кои са присъствали са откъслечни. Случаите на внезапно заболяване не били достатъчно, че да привлекат вниманието на щатските власти. Мийд били доволни, че открили изтичането рано и го почистили напълно.“

„И са решили, че това ги освобождава от отговорност. Направили ли са нещо за някого от засегнатите?“

„Да, но толкова дискретно, че хората не знаят нищо.“

„Има ли и други подобни места?“

„Да. Детският център. Бил е построен по същата причина. Ако изобщо има някакво значение, не е имало други изтичания. Предвид времето, изминало от последното, Сенди Мийд предполага, че при онези две сметища е имало проблем, но при другите не, и те ще издържат.“

„И са готови да поемат риска, знаейки, че са застрашени деца?“

„Явно. Стават все по-уверени с течение на годините. Смятат липсата на изтичане за доказателство, че повече проблеми няма да има. Според мен обаче трагедията може да се случи по всяко време. Затова имам нужда от теб.“

Бях ужасена. Дори да оставя настрани миналото, не можех да си представя що за зъл човек би могъл да причини подобно нещо на деца. А това повдигаше нов въпрос.

„Ако Сенди Мийд, да речем, вземе, че почине утре, какво ще стане? Синовете му ще продължат ли тази практика?“

„Зависи кой ще поеме властта.“

„Наследникът е Джеймс.“

„Не бъди толкова сигурна. Между другото, днес в заведението ми се стори, че наистина си се заела със задачата си.“

„Бил си там и не си ми се представил? Кога ще се срещнем?“

„Когато имаме доказателства, на които можем да разчитаме. Имаме нужда от имена. От хора, които са били на едно от двете места през въпросната седмица и след това са имали физически проблеми и които са склонни да говорят.“

„Те какво ще получат? Можем ли да им предложим някаква помощ?“

„Не можем, но предполагам, че Мийд ще им предложат, като част от споразумението. Нали това целим?“

Да. Разбира се, преди да бъде постигнато някакво споразумение, трябваше да има конфронтация със семейство Мийд. Не го очаквах с нетърпение. Трима срещу един щеше да е ужасно тежък жребий. Ако ТруБлу се решеше да се прости с анонимността си, тогава бихме били трима срещу двама, но не можех да разчитам, че той ще го направи. Беше ми заявил, че иска да продължи да работи във фабриката. Това би било невъзможно, ако се изправи срещу семейство Мийд.

Не можех да разчитам и на Том. О, той ми оказваше огромна помощ. Не само ни бе уредил час за преглед при неговата позната в Ню Йорк, но ми беше дал и медицинския картон на майка ми, за да можем да покажем на лекарката част от семейната история по отношение оплакванията на Фийби. Но и неговото място щеше да бъде застрашено, ако явно застанеше на моя страна.

Откритите враждебни действия в тази битка явно бяха само и единствено моя отговорност.