Барбара Делински
Скрити истини (28)

Двадесет и седма глава

Полетът ни закъсня. Чакахме на пистата четирийсет минути, докато механиците се опитваха да оправят машината. След като не успяха, се върнахме обратно в хангара, слязохме от борда, върнахме се в сградата, после се качихме на друг самолет и най-сетне излетяхме с деветдесет минути закъснение. Когато кацнахме в Манчестър, се метнахме в пикапа на Том и се прибрахме в Мидъл Ривър почти толкова късно, колкото и при пристигането ми в града за ваканцията, което ми се струваше преди цяла вечност.

Бих излъгала, ако кажа, че не се радвах. Разбира се, че се радвах. Завръщането ми тази вечер беше много различно оттогава. Този път имаше вълнение, очакване.

Беше задушно и топло; въпреки това свалихме стъклата на пикапа веднага щом влязохме в града. Едва бяхме подминали бензиностанцията на Зуибъл, когато надуших нещо странно във въздуха.

— Какво е това? — попита Том, явно усетил миризмата.

— Не е бензин — казах аз. — Много прилича на дим от дърва в камината зиме, много, но не съвсем.

Огледах сградите на улица „Оук“, докато минавахме оттам, но те бяха в обичайния си вид, с осветени витрини със стоки.

Нещо определено гореше. Във въздуха бе започнал да се усеща лек пушек. Продължихме напред и пушекът стана все по-ясно различим, а миризмата по-остра.

Почти бяхме стигнали улица „Седър“, където Том трябваше да завие, за да ме остави у Фийби, когато забелязах заревото над короните на дърветата, напред, в северния край на града.

— Фабриката! — възкликнах смаяно.

Без да каже и дума, Том продължи направо, вместо да завие. Сега минавахме покрай къщи, прекалено много от които бяха осветени по това време на нощта. Настигнахме някаква друга кола, задминахме я и продължихме. Фаровете й се смалиха зад нас, но не изчезнаха. И други явно се бяха запътили към фабриката.

— Сградите са тухлени — обади се Том. — Как може да горят?

— Може би отвътре?

— Има противопожарна система.

— Или гората наоколо.

Не знаех какво друго да предположа. Павилионът бе единствената изцяло дървена постройка, но тя вече бе опожарена и построена наново.

Опожарена. Думата е сурова, но описва точно онова, което е било направено както с него, така и с клуба. Имаше само още една подозрителна сграда.

— О, господи! — възкликнах, когато завихме покрай каменната стена към входа на фабриката. Тук димът бе по-гъст, миризмата по-силна. — Детският център! — извиках аз. — Карай натам!

Не стигнахме и на половината път. Много скоро се оказахме зад редица коли и един от пазачите ни махна да спрем. Видяхме пламъците напред — чухме пращенето, шума от изливащата се от маркучите вода, воя на сирената. Паркирахме до другите коли и продължихме пеша.

Пращенето всъщност идваше от дърветата, заобикалящи детския център. От самата сграда не бе останало какво да гори. Само един скелет.

Минахме покрай групички хора. Никой не изглеждаше пострадал. Въпреки това Том продължи с бързи крачки напред.

Хванах го за ръка.

— Пожар тук означава само едно. Има изтичане на живак. Недей да отиваш там. Не е безопасно.

— Длъжен съм — отвърна той. — Трябва да се погрижа никой да не пострада. Ти остани тук. Ще се върна. — Вдигна ръка в знак на обещание, после изчезна под блясъка на фаровете и заревото на пламъците.

Тъкмо го бях изгубила от поглед, когато някой застана до мен. Беше една от племенниците на Оми.

— Сградата вече била напълно погълната от пламъците, когато пристигнали пожарните коли — каза тя. — Огънят тръгнал от дървените катерушки на площадката, после и другите играчки и стигнал до детската кула сред дърветата. Тъкмо те горят в момента.

— Как е започнало?

— Никой не знае — отвърна тя.

Около нас се бяха събрали и други хора. Разпознах още няколко от роднините на Оми, синът на Мерилу Уокър, един или двама от семейство Хариман.

— Някой ранен ли е?

— Не — отвърна Хариман. — Бях отпред преди малко. Трябва само да ограничат пламъците. Мисля, че се справят с това.

Мислех си, че би трябвало да ги предупредя какво ги чака, когато забелязах Джеймс да излиза от пушека. Остана встрани от хората, опря ръце на кръста си и се обърна да гледа.

Измъкнах се от групичката. Той не ме забеляза, докато не застанах до него, и тогава се сепна, но само за миг. Очите му се върнаха на пожара.

Обърнах се и се загледах в същата посока, застанала толкова близко, че ръцете ни бяха една до друга.

— Има ли изтичане? — попитах тихо.

Гласът му бе напрегнат.

— Според моите монитори не. Проверяват се два пъти дневно.

— Твоите монитори. Ясно. — Трябваше да се досетя. Нали ми бе казал, че би узнал, ако варелите под детския център започнат да текат. Щеше да го разбере от мониторите. Въпреки това звучеше ядосан. — Да не би да има болни деца? — попитах аз.

— Не.

— Ти ли запали пожара?

— Не.

— Баща ти ли?

— Не лично, но съм сигурен, че е наредил да го направят.

Ядосан ли? Джеймс не беше ядосан. Беше направо бесен.

— Но това не е ли победа за теб? — изтъкнах аз. — Не е ли признание от негова страна, че варелите трябва да се махнат оттук?

— О, да, само че никой никога няма да го разбере — със стиснати зъби отрони той. — Поредното прикриване на истината в дългата поредица. Ще махне оттук онези варели, така че никой да не може да го обвини, че детето му се е разболяло от токсини, проникнали във водата на чешмичката на детската площадка. Ще каже на борда, че няма токсични отпадъци на територията на фабриката. Ще бъде лъжа, защото има и други. Само че помощните сгради вече са били изградени и нямало какво да строи отгоре им, затова тези бунища са далеч, там хора не ходят, поне това е добре. Така че членовете на борда ще се върнат у дома и ще спят спокойни и сигурни, че Сенди Мийд държи всичко под контрол. Той знаеше, че са тръгнали приказки. Слуховете за сестра ти се разпространиха по-бързо и от проклетия пожар. Бяха започнали да му се обаждат по телефона.

— Той ли свика утрешното заседание на борда?

Джеймс стисна устни, но после пое дъх. На фона на оранжевото зарево от огъня — който вече намаляваше — забелязах как потръпнаха ноздрите му.

— Не. Аз го свиках. Само че той и това извъртя в своя полза, като се обади на всеки от членовете и им представи своя дневен ред. Залозите се покачват. Това е гласуване срещу мен. Но е типично за баща ми — опитва се да изиграе всеки, който му се противопоставя. Е, да върви по дяволите, няма да се махна. Уморих се от лъжите. Уморих се да работя в компания, която е толкова непочтена, че излага собствените си служители на риск. Има толкова ценни неща във фабриката, но всичко се обезценява от позора на подкупите.

— Подкупи?

Джеймс ме погледна за миг.

— Тези, които се занимават с почистването… Питала ли си се някога защо не казват какво са направили? Отговорът ще накара кръвта ти да кипне.

— Получили са пари, за да мълчат?

— Много пари.

— Знаят ли, че си имат работа с живак?

— Не. Казано им е, че това са „производствени отпадъци“, които може би са станали токсични с времето. Ползват защитни средства — маски, костюми, всичко, за каквото се сетиш. А и всичко се прави след работно време, така че, ако се чудиш защо никой в Мидъл Ривър не се досеща какво става, вече си наясно.

Той замълча. Бих казала, че е изчерпал яда си, но продължавах да усещам гнева му. Направо пулсираше на вълни от него. Ръката му, опряна на кръста, сякаш бе залепена там, корава като желязо. Знаех го, понеже я докоснах. Това бе жалкият ми опит да го утеша.

Много тихо, всъщност плахо, защото не го познавах достатъчно добре, за да знам как реагира в подобни случаи, попитах:

— Готови ли сме за утре?

— Аз съм готов — отвърна ми кратко. — А ти?

— Да.

— Добре.

Това бе всичко, което каза, преди да изчезне в нощта.

 

 

Фийби бе на горния етаж, в леглото си, но Сабина бе долу във всекидневната, заспала на дивана. Събуди се и веднага застана нащрек.

— Във фабриката има пожар — каза тя. — Щях да ида там, но не можех да оставя Фийби.

— С Том тъкмо идваме оттам. — Разказах й какво сме видели.

Преместихме се в кухнята да пийнем чай, нямаше значение, че бе един след полунощ. Исках да разбера последните новини за Фийби, а Сабина — за следобедната ни среща. Аз исках да знам дали тя е говорила с Рон, тя искаше да разбере как е минало всичко с Грег.

Изпихме по няколко чаши билков чай и продължихме да си говорим — по-дълго, отколкото в целия ни живот. Сабина не искаше да си ляга, както и аз. Двете с нея никога не бяхме правили така, наистина никога. За пръв път ми се струваше, че приликите помежду ни са повече от разликите. За пръв път бяхме приятелки.

В два посред нощ от чантата ми се чу издайнически звън. Вдигнах, поговорих и когато приключих с обаждането, срещнах любопитния поглед на сестра ми.

— Чу ме. Казах, че ще отида.

— Джеймс Мийд? И ти звъни по това време?

— Между нас има… има нещо. Все се натъквахме един на друг, докато тичахме сутрин, но нямах представа, че ще излезе нещо, защото нали помниш в каква каша се бях забърках с Ейдън. Но после просто… някак си стана нещо.

— Секс? — попита тя.

— Не съм девствена, Сабина. Вече не съм отрицанието на женствеността, каквато бях, преди да замина оттук.

Тя се усмихваше.

— Секс с Джеймс Мийд… Невероятно. Той не го прави с никоя. Искам да кажа, сигурно си има основателна причина, за да си осинови дете.

Бих могла да я осветля по въпроса, ако смятах, че имам право да го направя, но не мислех така. Колкото и да ми харесваше откровеността между двете ни, не можех да предам доверието на Джеймс. Затова прибрах телефона в чантата си и взех ключовете за колата от панера на плота.

— Не мисля, че ще правим точно това тази вечер. Той е разстроен заради пожара и е притеснен за утре. Според мен просто не иска да остава сам.

Сабина пак ме погледна смаяно.

— Джеймс Мийд винаги е сам. Или представата на хората за него е погрешна, или ти си направила нещо с него.

— Мисля, че е първото — казах, докато отивах към вратата. Спрях с ръка на дръжката и погледнах отражението й в декоративното стъкло. — Може да не се върна до сутринта. Имам предвид, не става дума за секс, но ако той поиска да остана, това може да се окаже в интерес на всички ни. Ще мога да ходатайствам за твоята работа.

Усмивката на Сабина бе достатъчно многозначителна, че да го забележа дори и в стъклото.

— Не се и съмнявам, че ще стане точно така.

 

 

Джеймс бе забелязал фаровете ми и ме чакаше до страничната врата. Беше само по джинси и колкото и да убеждавах сестра си, че срещата ни не е заради секса, бях готова за него, когато ме притисна до стената.

Значи все пак всичко беше само заради секса… Дали ме повика заради нуждата от физическо задоволяване по време на голям стрес, толкова типично за повечето мъже? Дали сама не се заблуждавах, както правят обикновено жените?

Не. Категорично не. Просто и двамата бяхме новаци в общуването, в това си пасвахме чудесно. И сякаш за да стане ясно колко сме неопитни във взаимното си разбиране, той ми зададе въпрос, който ме изненада. Всъщност ме изненада не толкова самият въпрос, колкото обвинителният му тон:

— Как е Грег?

Цялото ми тяло тръпнеше отвътре. Тъкмо бе излязъл от мен, но краката ми все още обвиваха кръста му, а ръцете му ме държаха здраво. Гърбът ми все още бе опрян в стената — голият ми гръб, защото дрехите ни бяха разпилени наоколо — а ръцете ми бяха около врата му.

Освободих едната и го пернах по главата…

— Ах, ти негодник! — извиках аз. Щях да се откъсна от него съвсем, ако не бе толкова силен. — Заради това ли беше всичко? Искал си да бележиш територията си!

Ако се бе усмихнал, щях отново да го ударя. Но той не го направи. Лицето му бе по-сериозно от всеки друг път.

— Беше заради това, че чувствата ми към теб са прекалено силни. Питам кога ще усетя болката.

Сърцето ми се разтопи.

— Наистина си негодник — повторих, но по-нежно.

После му разказах за Грег. Не мислех, че предавам приятеля си, защото двамата с Джеймс бяхме прекрачили някаква невидима граница и взаимоотношенията ни включваха взаимно доверие. Той ми бе доверил истината за Миа, аз му споделих за Грег. Не го накарах да обещае, че няма да казва на никого, така както и той не го бе направил. Както и Том. Доверието се подразбираше във всеки от тези случаи. Така беше редно между истински приятели.

Том беше такъв. Джеймс също.

Поговорихме още. Така премина по-голямата част от нощта. Дневната светлина вече бе започнала да прониква през прозореца на спалнята, когато най-сетне се унесохме в сън, но скоро след това ни събуди Миа. Тъй като никой от двама ни не се чувстваше удобно тя да ни види заедно в леглото, оставих Джеймс да иде при нея, докато аз взех душ и се облякох.

Той ме завари на вратата тъкмо когато излизах. Държеше Миа на ръце, но тя не видя абсолютно нищо неприлично. Единственото, което той направи, бе да сложи ръка на бузата ми.

— Благодаря ти — каза ми. — Имах нужда от това.

Кимнах.

— Днес е важен ден.

Той иронично повдигна вежди в съгласие.

— Ще се видим ли в четири?

Отново кимнах. Докоснах Миа по нослето и казах:

— Чао, Миа.

Тя пъхна пръстче в устата си и се усмихна.

 

 

„Ти го обичаш“ — заяви Грейс, но това не беше обвинение. След като я бях скастрила в самолета, явно бе омекнала малко.

„Не знам“ — отвърнах.

„Мисля, че знаеш. Ще се омъжиш ли за него?“

„Не избързваме ли прекалено?“

„Мислиш ли?“ — попита тя. — „Нали така правят момичетата? Мечтаем си, а после си представяме какво ще се случи в мечтите ни. Когато бях в гимназията, обичах да се подписвам като г-жа Джордж Металиъс в тетрадките си.“

„Е, аз не съм в гимназията. Трябва да бъдат взети много важни решения, а не знам фактите. Джеймс може да поеме контрол над компанията, а може и да не успее; може би ще напусне Мидъл Ривър, а може би не; може и да ме обича, а може и да не ме обича. Никога не е използвал тези думи.“

„А ти искаш ли да ги чуеш от него?“

„Не знам.“

„Искаш ли да поеме контрола над фабриката?“

„Не знам.“

„Ами да напусне Мидъл Ривър? Искаш ли да го направи?“

„Не знам. Защо ми задаваш всички тези въпроси? Казах ти, че не са ми известни фактите.“

„Факти ли? Те не са важни. Само сърцето е важно.“

„О, много благодаря за съвета.“

„Я почакай малко. Не беше ли ти тази, която ми даваше съвети през половината полет? Каза, че съм се местела прекалено често и че ако съм била останала на едно място и съм била пуснала корени, съм щяла да бъда по-щастлива. Това факти ли бяха? Не бяха. Ставаше дума за сърцето. Оттам идва щастието. От сърцето.“

Нямаше как да оспоря това. Не бях изненадана, че го каза. Грейс никога не бе крила чувствата си. Беше логично да забележи. А аз се опитвах да увъртам. Това е.

„Може и да съм объркала изпълнението — продължи тя, — но знаех какво искам. Исках успех. Свобода да живея живота си според собствените си принципи и мъж, с когото да го споделя.“

„Искала си мъж, който да те обича безумно.“

„Добре. Да. Чудесно. И исках деца, много деца, само че тялото ми отказа след третото, затова книгите станаха моите деца, а после и в тях се провалих, но поне се опитах, защото това бяха нещата, които исках. Може би ти не искаш същото. Но всъщност знаеш ли какво искаш? Знаеш ли?“

Не знаех. И точно сега не можех да си губя времето да мисля за това. Фийби се бе посъвзела — не беше в идеална форма, но в много по-добро състояние след един ден лечение, три дни почивка и огромна доза оптимизъм — и настояваше да отиде в магазина. Хората се тълпяха и когато тя бе в клиниката. Но сега стана неудържимо. Продажбите растяха. А колкото до обичта — тя бе направо смайваща. Жителите на града засвидетелстваха подкрепата и обичта си към сестра ни и двете със Сабина останахме силно впечатлени.

Но бяхме и много заети. Предвид крайния срок — четири часа следобед, една след друга звъняхме по телефона в опит да намерим поне още един човек, който да свидетелства за връзката между излагането на въздействието на живака в „Нортууд“ и хроничните заболявания. Вече имахме доста дълъг списък, макар че семейство Мийд се бяха погрижили за повечето от хората и те нямаха желание да режат клона, на който седят. Изтичах до магазина на Емили и Том Макрийди малко по-надолу по улицата и отново им изложих аргументите си. Отидох с колата до другия край на града и говорих отново със Сузана Олбън, но никой от тримата не искаше да поеме отговорността. Сабина дори успя да се зарови толкова дълбоко в архивите на фабриката, че изнамери името на главния готвач, който приготвил вечерята за онази сбирка на клуба на бизнес дамите. Той сготвил, а жена му сервирала. Скоро след пожара напуснали Мидъл Ривър и отишли да работят в някакъв курорт във Вермонт. Когато се обадихме там обаче, управителят каза, че не били достатъчно надеждни, за да ги задържи повече от година, и нямал представа къде са отишли.

Беше много вероятно тази „ненадеждност“ да означава здравословни проблеми, може би в резултат на изтичането на живак. Но ако не можехме да ги намерим, удряхме на камък.

Доста обезкуражени, решихме в почивките между телефонните разговори да четем дневниците на мама. Бяха много, още от времето, когато се бе отказала от писането, за да се захване с магазина. И макар в тях да нямаше големи изненади, те просто бяха толкова… толкова мамини. Желанието й да пише, е било напълно основателно — беше много добра. Личеше в описанията на чувствата й към баща ни дори години след смъртта му, в разказите й за онова, което желае за нас и за което се опасява, че не може да ни осигури, в страниците, посветени на развода на Фийби (който я бе засегнал) и в онези за моето напускане на Мидъл Ривър завинаги (което я бе наранило дълбоко).

Неведнъж очите ни се насълзяваха, след като бяхме прочели на глас някой пасаж. Не съм сигурна, че бих искала да съм сама, докато чета тези страници. Докато бяхме заедно, те добиваха нов смисъл. И със сигурност ми носеха по-голяма утеха.

Но наближи четири часът. Оставихме дневниците, позвънихме за последен път на когото трябва и напомнихме на всички за събранието във фабриката. После Сабина излезе да търси още подкрепа, докато аз се прибрах да си взема душ и да се преоблека. Сложих си пола, единствената, която бях взела със себе си. Беше бяла и подхождаше чудесно на червената ми блуза и червените сандали. Определено исках да излъчвам сила. За тази цел, вместо да оставя косата си да се разстила женствено по раменете ми, аз я прибрах назад и я закрепих на тила си с шнола. Внимателно се гримирах, после очертах устните си с молив и нанесох червилото с четка. Изправих рамене пред огледалото и критично огледах образа си.

Чувствах се привлекателна и съвсем подобаващо делова, така че тръгнах. И едва тогава ми хрумна, че откакто се бях върнала в Мидъл Ривър, нито веднъж не бях видяла лично Сенди Мийд. А това означава, че вие не знаете как изглежда той.

Представете си лъв с голяма глава и буйна побеляла грива. На ръст бе почти колкото Ейдън, т.е. десетина сантиметра по-нисък от Джеймс. Широк гръден кош, стегнат ханш, силни гъвкави крака и наперена походка. Ъгълчетата на устата му бяха извити надолу, а очите му направо пронизваха.

Определено внушаваше страх.

Докато стигна до административната сграда, вече бях започнала да се питам дали съм способна да се справя със задачата. Потискаше ме и споменът, че последния път, когато се бях изправила пред Сенди Мийд, бях загубила позорно.

Но вече бях тук. И нямах намерение да се връщам. Миризмата от пожара затвърди решимостта ми. Последния път семейство Мийд бяха успели да прикрият истината. Но сега аз имах опита си, доказателствата и Джеймс.

Тъй като имаше повече коли от обичайното, се наложи да паркирам малко по-надолу по алеята. Крачех към тухлената постройка в колониален стил с висока колонада, прозорци на тавана и бели капаци, когато от колата пред мен слезе мъж. Приличаше на Джеймс, но после установих, че става дума само за ръста, спретнатия вид и излъчването за сила и власт.

Той протегна ръка.

— Бен Бирмингам. Приятел съм на Джеймс.

В този миг си припомних писмата от ТруБлу и наученото от Сабина.

— О, съквартирантът му от колежа! Адвокат сте в Демойн, нали?

Бен се усмихна.

— Точно така. Той също те описа много добре. Не бих могъл да те сбъркам с друга.

— Много забавно. Аз съм единствената жена наоколо. Това все още е изцяло мъжка територия.

— Нали ще присъства и секретарката на Сенди?

— Тя е на шейсет.

— Вярно. — Кимна с глава към сградата и вече с по-сериозен тон каза: — Членовете на борда са вече вътре, Джеймс иска, докато заседават, да изчакаме пред конферентната зала. За мен ще бъде чест да те придружа дотам.

— Ще бъдеш ли мой адвокат? — попитах уж на шега.

— Ако си на страната на Джеймс.