Барбара Делински
Скрити истини (17)

Шестнадесета глава

Тъкмо минавах покрай красивите каменни стени на „Нортууд“ на път към клиниката, когато ми хрумна нещо. Минаваше пет. Ако Том Мартин си беше тръгнал, моето появяване щеше само да предизвика клюки, без да мога да се оправдая с нещо.

Затова отбих встрани от пътя, извадих мобилния си телефон и се обадих да проверя. Разбира се, включи се централата.

— Не — отговорих небрежно, — няма да оставям съобщение, просто ще му се обадя утре. — Затворих.

Позвъних на „Справки“, помолих да ми дадат домашния телефон на Том и автоматично ме свързаха.

Веднага познах гласа му. В него имаше топлота.

— Том? Обажда се Ани Барнс. Приготвила съм ти вечеря. Мога ли да мина да ти я оставя?

Усмивката пролича в тона му.

— Приготвила си ми вечеря? Толкова си мила. Кога можеш да дойдеш? Умираме от глад — знаеш, че имам сестра, нали?

— Знам. Има достатъчно за четирима.

— Тогава може би ще хапнеш с нас?

— Ще остана за малко, но обещах на Фийби да съм вкъщи, за да не е сама. Ще ми кажеш ли къде живееш?

Каза ми го с пълно доверие. Определено се разбирахме с него.

Усмихвах се и тъкмо прибирах телефона в чантата си, когато до мен се приближи патрулната кола. Сега нямаше включени светлини, нямаше публика, само Маршал и аз. Усмивката ми помръкна. Не че се страхувах физически от това, че съм сама с него на пустия път. По-скоро бях неспокойна. Бях подминала няколко коли, но сега не се виждаше нито една. След последната ни среща не бях сигурна дали той ще се държи по-добре или по-зле, когато няма свидетели.

Не слезе от колата, просто извика през отворения прозорец:

— Има ли някакъв проблем?

„Това трябваше да е твоята реплика“ — изсумтя Грейс.

Съгласна бях, но не мислех да го казвам гласно. Просто се усмихнах.

— Няма проблем, благодаря. — Запалих мотора.

— Не обичаме хората да използват мобилен телефон, докато шофират — извика той.

— Съгласна съм. Опасно е. Затова спрях, за да говоря.

— Глобяваме хората, които приказват по телефона си, докато шофират.

„Той шегува ли се?“ — възмутено извика Грейс. — „Тези хора непрекъснато говорят по мобилните си телефони. По мое време ги нямаше. И беше много по-добре, ако питаш мен.“

Не питах нея. Същото щеше да каже и баба ми, ако беше жива. Бяха почти на една и съща възраст.

Но мобилните телефони бяха факт от ежедневието. Както и властта, която символизираше значката на Маршал Грийнуд. Можех да се възмущавам колкото си искам, но накрая той пак щеше да излезе прав. Това ме вбесяваше. А ако се замислех колко точно ме вбесяваше (както го бях направила, след като ме бе спрял в града), властта му само се увеличаваше.

Затова, все така усмихнато, му отвърнах любезно:

— Ще го запомня.

— Съветвам те да го направиш.

— Благодаря.

Той явно искаше да продължи по темата, но не знаеше докъде да стигне. Бях го лишила от опонент. Това бе най-разумното, което можех да направя.

Намръщи се, докато още обмисляше ситуацията. Очевидно разбрал, че няма какво повече да каже, той просто се обърна напред и потегли. Това ме накара да осъзная, че Маршал Грийнуд няма голям опит да се прави на корав тип, а това ме накара да се питам защо се репчи пред мен.

Всъщност знаех защо. Бях засегнала болно място на Мийд. Дори и това бе достатъчна причина да продължа усилията си.

Знам, знам. Оставаше въпросът с Джеймс. Но бягането ми с него нямаше нищо общо с другото. А ако отношенията ни се развиеха дотолкова, че да мога да измъкна от него информация, която да ми помогне да постигна целта си, толкова по-добре.

След като Маршал Грийнуд се скри от погледа ми, потеглих към дома на Том. Той живееше в жълта къща във викториански стил, която не се различаваше много от тези на нашата улица, но беше с много по-голям двор. Предполагам, че притежаваше няколко акра, по-голямата част от които бяха зелени площи. В предната част на парцела се намираше къщата, заобиколена от поляна, няколко храста и две огромни дървета. Дървена люлка висеше от клоните на дъба; на кленовото дърво бе окачена голяма гума. Просторна веранда обграждаше къщата отвсякъде, прекъсната само от широки дървени стъпала, които водеха до входа и до страничната врата. Съвсем близо до нея имаше маса за пикник с пейки от двете страни. Виолетови петунии с невероятно красиви чашки, висяха от саксиите, разположени равномерно върху покрива на верандата по цялото й протежение.

Паркирах край пътя, взех термочантата и тръгнах по централната алея. Едва бях стигнала до верандата, когато входната врата рязко се отвори и се показа младо момиче. Широко усмихната, тъмнокоса и с непресторена хубост. Имаше сините очи на Том и същата висока и слаба фигура, която широкият гащеризон с къси крачоли не можеше да прикрие. Едва след като се приближих още малко, осъзнах, че тя съвсем не е толкова млада, колкото си бях помислила отначало.

При все това усмивката й беше заразителна.

— Здрасти — обадих се първа. — Аз съм Ани.

Макар да продължи да се усмихва, сега тя сякаш се засрами и остана залепена до колоната в горния край на стълбите. Чудех се дали изобщо говори, когато Том излезе. Беше по къси панталони, тениска, сандали и с чудесен тен.

— Направо ни спасяваш — каза той и изтича по стъпалата, за да вземе чантата от ръцете ми. — Госпожа Дженкинс днес води Рут на базара в Конуей, така че не е имала време да сготви. Тъкмо се канех да отварям консерва с риба тон.

— Тогава наистина съм ви спасила живота — отбелязах аз. — Човек никога не знае какво има в консерва риба тон.

— О, аз знам. — Той дръпна ципа на термочантата. — Големите парчета филе от риба тон са със съмнително качество. Консервираната лека риба тон, консумирана в умерени количества, е чудесна. Освен това не съм бременна жена, нито пък Рут. — Наведе се към чантата и вдиша дълбоко. — Пилешки пай.

— Много добре.

— Ухае невероятно.

— Може би е добре да се притопли.

Той го пипна.

— Не. Готово е за хапване. Сигурна ли си, че не искаш да ни правиш компания? — Когато поклатих глава, той се обърна назад. — Рут, ела да се запознаеш с Ани. И да видиш какво е донесла.

Рут слезе до най-долното стъпало, където седна. Не показа дали е гладна. Изобщо не погледна чантата, а продължи да се взира в мен.

— Приятно ми е да се запознаем, Рут — казах й.

Том й направи знак да дойде. Тя леко поклати глава и той ме заведе до стъпалата.

— След като планината не иска да иде при Мохамед… — Настани се близо до Рут, явно решил да не настоява за официално запознаване. Махна ми да седна и сложи чантата в скута си. — Каза, че трябва да се върнеш при Фийби. Как е тя?

Седнах в другия край на стъпалото и опрях гръб на колоната.

— Зле. Това е една от причините да съм тук. Опитах се да я накарам да дойде при теб, но не иска. Мисля, че е, защото Мидъл Ривър е… ами, Мидъл Ривър, хората ще я видят, че идва в кабинета ти, и ще започнат да приказват. Затова резервният ми план е да я заведа при някого в Ню Йорк. Ще замина с нея в събота, за да й помагам при купуването на стока. Разчита на мен да организирам всичко и да се постарая да е там, където трябва да бъде, така че ще успея да я закарам на лекар, преди да усети какво съм намислила. Само че не знам към кого да се обърна, а времето е много кратко.

— Познавам точно човека, който ви трябва — каза Том, както бях очаквала. — Тя ще ви приеме? Кога искате?

Тя беше още по-добре.

— Във вторник сутрин.

— Този вторник ли? — Той се засмя притеснено. — Дали ще й е възможно…

— Знам. Съжалявам. Все отлагах, надявах се, че тя ще се оправи. Но сега дори Сабина е съгласна, че нещо не е наред. А това пътуване е идеална възможност. Ако не можеш…

— Мога — каза той. — Тя ми е приятелка. Ще го направи заради мен. Освен това подкрепя каузата ни.

— Нашата кауза ли? — попитах, макар и ненужно. Не бях разговаряла с Том след онзи първи ден в клиниката, но усещах инстинктивно, че с него сме на една вълна.

Той кимна.

— Джудит е специалист по алтернативна медицина. Помагала ми е да лекувам някои от хората в града с метод, наречен хелация.

— Хелация — повторих аз, за да изпробвам звученето.

— От гръцката дума, означаваща щипка. Използва се синтетична аминокиселина като хелатен агент. Той прониква в тялото и улавя токсичните метали, които може да присъстват в телесните тъкани, след което ги изтегля навън. Тялото не понася тази синтетична добавка. Не може да различи метала под покритието, но знае, че синтетичното вещество няма място там. Затова насочва цялата структура към бъбреците и я изхвърля с урината.

Научното обяснение звучеше логично. Но още не бях напълно уверена в използването му.

— Знаят ли хората, които лекуваш по този метод, че се опитваш да ги пречистиш от токсичен метал?

— Обяснявал съм им, макар и като хипотеза — нали разбираш, ако има метал, това нещо ще го премахне. Очевидно не мога да размахам пръст и да отправям обвинения за произхода на метала. А и пациентите ми не питат.

— Не питат ли? — смаях се аз.

— Не. Просто се радват, че се чувстват по-добре.

— Значи действа?

— Виждал съм подобрения.

— Предлагал ли си го на майка ми?

— Да, но тя искаше да даде време на традиционната медицина да подейства. За съжаление падна по стълбите, преди да разберем дали имаше резултат или не.

Това ме натъжи. Но пък сега бях загрижена основно за сестра си.

— Мога да накарам Фийби да се съгласи да се подложи на тази терапия.

— При положение че Джудит я препоръча — предупреди ме той. — Тя ще направи пълни изследвания, за да изключи други възможности.

Но мислите ми вече препускаха напред.

— Ако терапията за живачно натравяне действа, това не е ли доказателство за съществуването му?

— Не. Дали е живак? Или е олово? Или съвсем друг метал. Оловото може да се открие с проста кръвна проба, но с живака и някои други метали не е така.

— Ами ако намеря връзка между хората, които си лекувал успешно, и нещо, свързано с фабриката, това няма ли да е доказателство?

— Зависи каква връзка ще откриеш.

— Мога ли да поговоря с твоите пациенти?

— Не мога да ти дам имена. Това би било нарушение на поверителността. Бих могъл да им се обадя и да ги помоля те да ти позвънят, ако имат желание да разговарят. Но това повдига проблема, който ти изтъкнах последния път, когато разговаряхме.

— Твоето положение.

— Да — каза той и от тона му личеше, че не се извинява за позицията си.

Трябваше да го уважавам за това.

Опитах отново.

— Добре. А ако изредя списък с хора, които са боледували, ще ми отговориш ли с да или не?

— Дали съм ги лекувал ли? Не. Колкото до това дали са склонни да ти се обадят, бих могъл да го направя. Няма да говоря като лекар, а като жител на Мидъл Ривър. Просто ще направя предположение.

— Предложението ти е много повече от онова, което, който и да било друг е склонен да направи. Ще се възползвам — казах аз и погледнах Рут. Не бе помръднала. Само се наведе леко напред, когато Том седна, та да може да ме вижда, без той да й пречи. — Брат ти е добър човек. — Обърнах се към него. — Естествено, когато най-много ми трябва, списъкът ми не е у мен. Може ли да поговорим по-късно?

— Разбира се. Имаш номера ми.

Погледнах термочантата.

— Сега наистина ще се наложи да го стоплите. А аз трябва да бягам. Благодаря, Том. Чудесно е да знам, че си мой приятел. — Изправих се. — Радвам се, че се видяхме, Рут.

Тя не отговори, просто продължи да се взира в мен с очи, които ми напомняха очите на кошута.

Том също го забеляза и докато ме изпращаше до колата, ми обясни:

— Напоследък е доста неспокойна в присъствието на непознати, така че това е голям комплимент. Мисля, че е много впечатлена от теб.

— Защо?

— Иска да има сестра, а ти отговаряш на образа. Харесва как изглеждаш.

— Тя е много мила. На колко години е?

— На двайсет и осем. Майка ми я роди в напреднала възраст. Доста напреднала — добави той тъжно, после се оживи. — Но на нея й харесва да живее тук. Големият град й се струваше прекалено шумен, прекалено оживен. Не понася добре промените, там те са ежедневие и не можех да ги контролирам. А тук мога. Работното ми време е по-редовно. Ходя на работа, прибирам се у дома.

— Ами когато пътуваш по конференции? — попитах го. В „Мидъл Ривър Таймс“ пишеше за някои от тях, бяха надалеч, откъдето не би могъл да се върне същия ден.

— Госпожа Дженкинс остава да преспи. Тя е истински Божи дар. Разбираме се добре.

 

 

Фийби заяви, че паят с пилешко и зеленчуци много й харесва, макар да подозирах, че го казва повече от учтивост, отколкото заради това, че й е вкусно. Докато разчистя масата, тя вече бе съвсем капнала и скоро се премести на дивана в кабинета, където остана пред телевизора със затворени очи. Тъкмо зареждах съдомиялната машина, когато Сабина се обади да ми благодари за вечерята, като ме похвали — били изяли всичко до трошица. Попита как е Фийби и каза, че колкото повече мислела за това, толкова повече идеята да я заведа на лекар, докато сме в Ню Йорк, й се струвала като най-правилното решение. Попита ме какво ще правя на другия ден.

Споменаването на следващия ден ме подсети за Джеймс, което предизвика странна възбуда у мен и ме разсея, така че едва по-късно се запитах какво ли е предизвикало внезапния интерес на Сабина. Тогава просто се зарадвах на обаждането й.

Надникнах в кабинета. Фийби се бе унесла в сън. Доволна, че ще имам някакво усамотение, извадих бележките си и се обадих на Том. Разговорът беше простичък: аз подхвърлях някое име — Марта Браун, Иън Бърк, Алис Льоклер, Кейлъб Кийн, Джон Деву, а Том отговаряше с „да“ или „не“ в зависимост от това дали смяташе, че човекът или семейството му биха били отзивчиви. Нямаше гаранции; и двамата го знаехме. Но като се има предвид колко дълъг беше списъкът ми, и това бе някакво начало.

Фийби продължаваше да спи. Така че отидох в кухнята, извадих лаптопа, включих се в телефонната мрежа и влязох в интернет. Набързо прегледах рекламните съобщения и открих писма от Джослин и Аманда. Реших да си ги запазя за десерт и отворих другите две.

Първото беше от Грег. Отворих го с нетърпение.

„Стигнах до четири хиляди метра височина цял и невредим, но ако западният маршрут е най-лекият, направо ме е страх да си помисля за по-тежките. Има ужасен вятър и сняг. Наистина ли е август? Колкото до мен, не бих искал да съм никъде другаде, но се радвам, че не си тук. Студът нямаше да те хареса. Надявам се да намериш онова, което е търсила Грейс. Пиши ми.

С обич, Грег.“

Усмихната, изпратих бърз отговор.

„Постигнах някакъв напредък с помощта на един-двама приятели, а и отношенията със сестрите ми са по-добри, което е хубаво. Законът тук е проблем: започвам да изпитвам притеснения, което не е добре. Дали съм намерила онова, което е търсела Грейс? Какво е то? Отзивчивостта на хората от малкия град? Още не. Приемане и уважение? Още не. Семейство? Може би. Намерих си партньор в бягането. Направо ще се изумиш, ако ти кажа кой е. Ще го запазя в тайна — една от многото тайни в Мидъл Ривър. Пази се. И аз те обичам“

Натиснах „изпращане“, а после със затаен дъх отворих съобщението от ТруБлу.

„Приближаваш се до целта. Впечатлен съм.

Да, имам информация за това. Ето ти две дати — 21 март 1989 г. и 27 август 1993-а. Прегледай списъка си с болни и виж дали някой от тях е бил в «Нортууд» през седмицата преди тези две дати.“

„Какво е станало на тези дати?“

„Първо имената.“

„А ако ти дам имената и тези «свидетели» изведнъж се окажат в реката с камък на шията?“

„О, вие, неверници!“

Във вторник сутринта се залових с това. Свих списъка си до имената, на които Том бе казал „да“, после го намалих още, така че да включва само хора, чиито оплаквания най-много приличат на симптомите при живачно натравяне. Свърших всичко това, преди Фийби да слезе на закуска. Изчаках я да изпие чаша кафе с надеждата, че това поне малко ще я събуди. Макар че кафето не оказа голямо влияние, все пак я попитах за датите, които ми бе дал ТруБлу.

Тя не си спомняше. Дали наистина бях очаквала да помни? Във всеки случай имах усещането, че това не е толкова свързано със сегашното й състояние, отколкото с изминалото време. Бих ли могла самата аз да си спомня какво съм правила в точно определен ден, седмица или дори месец преди повече от десет години? Някое голямо събитие — да. Повратен момент в живота ми — да. Колкото до някоя случка от ежедневието — едва ли. Кой би могъл?

Независимо от този първи провал, в десет часа тръгнах с картата си и с големи надежди. В следващите три часа картата остана, но надеждите бързо се стопиха. От хората, които посетих, половината бяха на работа (да, във фабриката, явно достатъчно здрави, за да работят) или не желаеха да говорят. Сред тези, които не бяха склонни да разговаряме, имаше две майки с болни деца и общо шест мъже и жени, които бяха с диагнози Паркинсон, деменция, неврологични проблеми или често боледуваха от пневмония. Мълчаха. Всички. Опитах какво ли не. Да, наистина си търсех белята. Но нали нямаше закон, който да забранява да си побъбриш с някой от жителите на града?

При все това Маршал Грийнуд ме наблюдаваше. Често минавах покрай него — а той забавяше и ме гледаше втренчено, докато се разминавахме — така че ми беше ясно, че следи къде ходя и какво правя. Това може би обясняваше нежеланието на хората да разговарят с мен, защото аз се представях по най-безобидния начин.

„Аз съм Ани Барнс — казвах на всеки. — На майка ми поставиха диагноза Паркинсон миналата година.“ Или Алцхаймер. Или пневмония. Избирах диагнозата според случая. „Опитвам се да издиря и други хора със същите симптоми, за да разбера дали няма някаква обща причина. Разбрах, че съпругът ви е бил болен.“ Или съпругата. Или синът, дъщерята, майката.

Неизбежно получавах утвърдителен отговор, но това беше цялото съдействие. „Сега е добре“ — отвърна ми една жена и затвори вратата под носа ми. Друга попита: „Откъде взехте името ми? От вестника ли? Е, Сам ми е приятел и бих искала да ви помогна да намерите общата причина, но не мисля, че изобщо има такава, а и сега съм много заета“. Трета, разбира се, отбеляза: „Знам коя си. Не мисля, че трябва да говоря с теб“.

Не се държаха враждебно, по-скоро изтъкваха фактите. Неколцина попитаха кой ме е изпратил и дали не работя за някоя здравна организация. Но никой не се съгласи да говори с мен, докато не стигнах до дома на семейство Макрийди. Спомняте ли си това име? Оми ги бе включила в списъка, а после и Том я бе подкрепил. Вече бе един следобед и Маршал вероятно бе в обедна почивка, което може би обясняваше факта, че ме поканиха да вляза. Но пък те наистина имаха и цял куп проблеми, както бе казала Оми, така че може би просто имаха нужда да излеят болката си пред някого.

Том и Емили Макрийди живееха в квартала на Сабина. Собственици на магазин за цветя и оранжерия в края на „Уилоу“, двамата бяха малко над четирийсетте. Макар в рода на никого от тях да нямаше наследствени заболявания, Том страдаше от хронични бъбречни проблеми. Те изцеждаха силите му и отслабваха имунната му система. А Емили се лекуваше от маниакална депресия, а й бяха установили и придобита астма. Имаха три деца на възраст между четиринайсет и деветнайсет години. Най-голямото и най-малкото — и двете момичета — бяха здрави, но шестнайсетгодишното им момче беше с аутизъм. Посещаваше специализирано училище и макар държавата да плащаше част от таксата, останалото се покриваше от семейството. Като се имат предвид и техните сметки за лекарства, им беше много тежко.

Фактът, че ги сварвах у дома в работен ден, говореше доста за здравословното им състояние. След като ме настаниха във всекидневната, ми разказаха болките си надълго и нашироко. Изразиха недоумение как може хора, които са били в идеално здраве преди по-малко от петнайсет години, сега изведнъж да са толкова тежко болни. Говореха за сина си с истинска болка. И гняв. Бяха убедени, че нещо във въздуха е задействало някаква реакция в организмите им, за да причини уврежданията — и да, бяха взимали проби от въздуха и материалите в дома си и в магазина. Всички тестове се били оказали отрицателни, макар че те не вярваха особено на резултатите.

Когато ги попитах какво според тях е предизвикало всичко това, те изредиха възможни причини: киселинен дъжд, азбест във въздуха, замърсена питейна вода. Бяха убедени, че в определен момент е имало някакъв проблем и ако сега тестовете не го показват, той или е бил решен, или прикрит. Във всеки случай, както изтъкна Емили, видимо раздразнена, злото бе сторено.

Попитах ги за фабриката.

— Какво за нея? — не разбра въпроса ми Том.

— Тя отделя токсични отпадъци — казах аз.

— Чак в другия край на града е.

— Работите ли там понякога?

— Да. Правим цветната украса за заседателните зали и за специалните сбирки.

— И се грижим за озеленяването — добави Емили.

— Възможно ли е да има нещо във въздуха там? — попитах ги, опитвайки се да продължа темата, която сами бяха повдигнали по-рано. От една страна, ми беше странно, че сами не са се сетили за фабриката. От друга, може би просто бяха повярвали на измислицата за грижите, които „Нортууд“ полага за опазването на околната среда.

— Въздухът там си е съвсем наред — обади се Том. — Мъжете от семейство Мийд не са болни, а са там непрекъснато.

— От колко време се грижите за цветната украса при тях?

— От двайсет години. Бяха едни от първите ни клиенти и останаха сред най-постоянните.

Това не вещаеше нищо добро за мен. Първите им и най-постоянни клиенти? Отново опирахме до въпроса за лоялността. При все това от всички хора, с които се бях срещнала днес, семейство Макрийди бяха най-голямата ми надежда. Всеки от симптомите им лесно можеше да се свърже с живачно натравяне.

Затова попитах:

— Пазите ли някакъв архив, в който са записани точните дати, когато сте били на територията на фабриката?

Том отстъпи думата на жена си, която явно пазеше документите им, но вече бе застанал нащрек.

— Имаме финансови отчети — каза тя. — Там може да се види какво сме правили на определена дата. Но не разбирам каква е целта на този въпрос.

— Може да е имало токсично изтичане в „Нортууд“ в някой от дните, когато сте били там — подхвърлих аз.

— Щяхме да знаем. Мийд щяха да го почистят и да помогнат на всички засегнати.

„О, да, разбира се“ — помислих си.

— Знаете ли, че физическите проблеми, които имате, са сред симптомите на живачното натравяне?

— Аз имам болни бъбреци — каза Том, — а не живачно натравяне.

— Но откъде се е появил проблемът ти с бъбреците? — попитах аз. — И защо точно при теб? Нали точно това попитахте мен?

— Лошите неща просто се случват — отвърна той.

Тогава се обърнах към Емили:

— Лекуваш се заради маниакалната си депресия. Както разбирам, за това състояние са типични честите промени на настроението. Знаеш ли, че те също са сред симптомите на живачното натравяне? Както и астмата. А също и неврологичните увреждания, които могат да доведат до раждането на дете с аутизъм.

Лицето на Емили стана по-сурово.

— Ако си мислиш, че не сме обмисляли тези възможности, много се лъжеш. Мислили сме за всичко. Но аз бях бременна с Раян преди петнайсет години, диагнозата маниакална депресия ми я поставиха преди седем, а астмата се появи едва миналата година. Е, кога е вероятно да съм била изложена на въздействието на живак? При всичките тези случаи ли? И никой друг в града не е бил? Никой от лекарите не се е разтревожил? Фабриката е скрила всичко?

Обясних част от онова, което бях научила.

— Не е нужно да си била изложена многократно. Едно значително излагане би било достатъчно. Може и да си се чувствала неразположена след това, все едно си болна от грип, а после да си се оправила — само че живакът е останал в тялото ти, настанил се е в органите ти и си се оказала изложена на хронично въздействие. — Погледнах бележника си, макар да знаех датите наизуст. — Имам доказателства за два случая на изтичане във фабриката. Единият е през март 1989 година, а другият през август 1993-а. Като се има предвид възрастта на сина ви, вероятно си била бременна с него, когато е станало първото изтичане. Ако знаеш дали си била във фабриката през седмицата преди двайсет и първи същия месец…

Думите ми бяха прекъснати от звънеца на входната врата и почти едновременно с това почукване по рамката.

— Добре ли сте всички вътре? — прозвуча дрезгавият глас на началника на полицията. Той влезе направо във всекидневната със скованата си походка и ме изгледа с омраза. — Тя притеснява ли ви?

— Не — отвърна Том. — Просто си приказваме.

— Тя цял ден обикаля из града, тормози хората да й кажат каква е причината за болестите им, сякаш ние не знаем как да се грижим за своите хора. Само кажете и ще я изхвърля оттук.

— Няма проблем — обади се Том.

Маршал ме погледна.

— Другите хора от сутринта не бяха доволни. Казаха, че си ги тормозела.

Не можех да подмина това!

— Ако го твърдят, то е, защото ти си им казал да го направят. Дори не съм говорила с когото и да било от тях. Казваха, че не желаят, и аз си тръгвах.

— Е, сигурен съм, че и семейство Макрийди ще се зарадват, ако си тръгнеш. — Той махна с ръка. — Хайде. Да тръгваме.

— Да не би да съм арестувана? — попитах невярващо.

— Още не. Ако окажеш съпротива, ще те арестувам. Тук не желаем никакви размирници. Предполагам, че знаеш какво означава думата! — натърти той, видимо доволен от себе си.

Може и да съм импулсивна понякога, но не съм мазохистка. Спокойно си събрах нещата и станах. На Емили и Том казах:

— Извинявайте, ако съм ви притеснила. Ако искате да си поприказваме отново, отседнала съм у сестра си.

— Да се надяваме, че няма да е за дълго — подхвърли Маршал на семейство Макрийди, докато ме придружаваше навън.

Бях направо бясна. Напомнях си, че целта му беше именно да ме разгневи, но това не ми помогна особено. Опитах се да мисля за истинския си живот, за приятелите си във Вашингтон и за книгата, но все така кипях вътрешно. Това, което правеше Маршал, беше грубо и напълно незаслужено. Исках справедливост.

Хрумна ми да се обадя на Сам и да настоявам да публикува очерк за полицейското насилие. Но знаех, че няма да го направи. Щеше да ми напомни, че всяка подобна статия би била директен упрек към Маршал Грийнуд, тъй като той бе единственият полицай в града. Че Маршал има подкрепата на Мийд и че аз вероятно не искам да заставам насреща им.

За последното нямаше да е прав. Определено исках да се изправя срещу Мийд — но заради живака, а не заради Маршал. Осъзнах, че не трябва да се разсейвам, а внимателно да подбирам битките си.

Проблемът с Маршал беше в това, че никой в града нямаше да му се противопостави. Той беше техният началник на полицията. Щеше да е тук дълго след като аз си заминех. Колкото и да обичах госпожа Клаусон и Оми, те съвсем не бяха граждански активисти. В Мидъл Ривър нямаше много такива. Освен ТруБлу. Може би щях да спомена за Маршал пред него. Но каква полза? ТруБлу си беше ТруБлу (т.е. анонимен), защото не искаше да се опълчи публично срещу неправдите. Използваше мен за това. По стандартите на Мидъл Ривър аз бях лесно заменима.

Обезкуражена, се запътих към заведението за бързо хранене. Паркирах под сянката на голям стар дъб, така че слънцето да не напича директно седалките. А така тя не се набиваше толкова на очи, което точно в този момент беше добре.

Миризмата на хамбургери и скара ме лъхна още щом пристъпих през вратата, заедно с песента на Елтън Джон „Свещ на вятъра“. Думите на тази песен винаги са ме вълнували силно. Този ден не бе изключение.

И както можеше да се очаква, тъкмо когато щеше да ми дойде добре да се усамотя в любимото си сепаре, то се оказа заето. От групичка ученици от гимназията, а техни приятели заемаха сепаретата в съседство. Лятната ваканция наближаваше края си. Това събиране беше нещо като последно сбогуване.

Имаше две свободни сепарета в предната част на заведението, но не бях в настроение да се излагам на показ чак толкова. Затова тръгнах към задната част, минах покрай няколко от местните жители. Погледнаха ме, без да покажат каквото и да било отношение. Чувствайки се много самотна, аз си поръчах от яхнията на Оми и сладоледово фрапе. Не беше много здравословно. Но имах нужда от малко утеха.

„Знам какво е — отбеляза Грейс. — Подиграваха ми се, че съм с наднормено тегло, но когато имаш отчаяна нужда от утеха, какво друго ти остава?“

„Един психотерапевт — отвърнах аз — би казал, че отчаяно си се нуждаела от любов.“

„Така ли?“

„Разбира се.“

„Ами ти?“

„Никога не съм мислила така. Животът ми е толкова пълноценен. Щастлива съм.“

Поръчката ми пристигна. Бях изгълтала лакомо половината от ястието, когато насреща ми се настани Кейтлин. Бях прекалено заета с чинията, за да видя кога е влязла, но сега забелязах приятелките й, които сядаха в едно от предните сепарета. Елтън Джон отдавна бе отстъпил на Стинг, а той на Глория Естефан.

Кейтлин се приведе напред и каза много тихо:

— Непрекъснато си мисля за онова, което казах в неделя. Чувствам се като пълна глупачка.

— Недей. — Сдъвках залъка в устата си и оставих вилицата настрани. — Не е станало нищо страшно. Няма да издам тайната ти. А честно казано, дори и да исках, не би имало никакво значение. Никой не би повярвал на казаното от мен. Репутацията ми в този град е под нулата. Направо подозирам, че ако се осмеля да кажа нещо нелюбезно за някого от този град, ще ме арестуват.

— Съмнявам се. Ти си късметлийка. Скоро ще си тръгнеш. Аз бих дала всичко на света да се махна оттук.

— Но тогава няма да имаш Кевин.

Тя се загледа в ръцете си, преди леко да повдигне рамо и да ме погледне в очите.

— Може би не ми е било съдено да го имам. Не знам какво бих правила, ако го нямаше сега, но не съм сигурна, че любовта е трайна. Родителите ми се мразят. Бих ли искала същото? Освен това искам да ида в колеж. Някой ден искам да работя в хотел, може би в Ню Йорк, Лондон или Париж. Искам да съм независима.

— За парите ли говориш, или за родителите си?

— И за двете. — Тя леко изправи гръб и доби почти предизвикателен вид. — Имам предвид… знам, че някой ще съобщи на майка ми, че съм говорила с теб, и тя здравата ще се разгорещи, но защо пък да не мога да говоря с теб? Какво толкова лошо има в това? Ти си най-интересният човек, който е идвал тук от години.

— Това — отбелязах аз — е най-милото нещо, което някой ми е казвал през целия ден. Ако го правиш само за да не те издам…

— Не. Наистина мисля така. Ти си много интересна. Виж само коя си и какво си постигнала. Наистина ли си била голяма особнячка, когато си била малка и си живяла тук?

— Абсолютно.

— И си била грозна?

— Много, но това отчасти се дължеше на отношението ми. Едно грозно отношение към другите е като пъпка на лицето ти. — Докоснах с пръст бузата си. Когато тя се усмихна, казах: — Така е по-добре. Имаш страхотна усмивка.

Момичето се изчерви.

— Можеш да поздравиш доктор Франкс за това. — Тъй като явно не я разбрах, тя поясни: — Моят ортодонт. — Хвърли поглед към приятелките си. — Трябва да се връщам. Може би ще поговорим друг път?

— Много бих се радвала — отвърнах й най-искрено. Не ме питайте защо — Кейтлин Дюпюи не ми беше никаква, но се почувствах по-добре от това, че се отби при мен. По-малко самотна. Което беше нелепо. Бях на трийсет и три. Човек би помислил, че на тези години бих могла да понеса спокойно оставането сама за известно време, нали така?

Не е така.

Истина номер седем. Няма значение на колко си години. Самотата си е самота.

След като си го признах, се върнах към храната си. Сега хапвах по-бавно, слушах нежна балада на Сара Маклоклън и оставих вилицата настрани, макар в чинията ми да имаш останала още храна. Заситена, се облегнах назад. Сега мислите за всички онези различни неща — за приятелите ми, за книгата, за живота ми, наистина ми помогнаха. Маршал Грийнуд можеше да върви по дяволите. Щях да се оправя с всичко.

— Здравей, скъпа — каза Оми и набръчканото й лице грейна в усмивка, която повехна, когато зърна чинията ми. — Не си си изяла яхнията. Не е ли вкусна?

Беше толкова загрижена, че чак пребледня.

— Страшно вкусно е, просто ми е много. — Хрумна ми, че бледността й може да не се дължи само на загриженост. Лицето й днес изобщо не бе с нормалния си цвят, както предния път, когато я видях. — Добре ли си?

— Малко съм уморена — отвърна тя с лека усмивка. — Вече не съм толкова млада, както преди.

— Ще поседнеш ли при мен?

— Днес не. Прибирам се вкъщи да подремна. Искаш ли още едно фрапе?

— О, не. Може би малко студен чай. Но ще си го взема от бара.

Оми ме задържа на мястото ми с крехката си ръка.

— Ще накарам някой да ти го донесе. Ти си стой тук и си почивай. Внасяш малко класа в заведението ми.

— Заведението ти няма никаква нужда от помощ в това отношение — извиках след нея, докато тя бавно заобикаляше бара и влизаше в кухнята. След по-малко от минутка внукът й се появи с голяма чаша студен чай. Тъй като вече бях погълнала нужните ми калории, добавих изкуствен подсладител.

Погледнах часовника си. Едва три. Още четири часа до срещата ми с Джеймс.

Не бях в настроение да се отбивам в магазина. Нямах желание да си седя сама вкъщи, изобщо не ми се мърдаше от това сепаре и толкова. Тук, при Оми, бях на приятелска територия и докато седях в задната част, бях поне донякъде незабележима. Имаше ли по-добро място за мен? Категорично не.

Затова извадих от чантата си последния брой на списание „Пийпъл“ и започнах да чета. Пееше Били Джоуел, последваха го „Бийтълс“, Бони Тайлър, „Флийтууд Мак“. Доляха ми още чай, аз добавих подсладител и се успокоих. Заведението на Оми беше уникално. И във Вашингтон имаше места, където ходех, когато исках да се откъсна за малко от писането, но в никое от тях не се чувствах толкова у дома си, както тук.

Нищо, че мразех дома си. Родният дом си оставаше роден дом. Поредната истина? Тъжно, но вярно.

Бях се замислила, че трябва да потърся по-усърдно подобно място във Вашингтон, затворих списанието и просто останах да седя на мястото си. Когато останаха три часа до срещата ми с Джеймс, прегледах сметката, оставих бакшиш и се измъкнах от сепарето.

Вече не бях невидима и усетих погледите на всички седящи в другите сепарета, покрай които минавах, а как бих могла да се справя с това? Как да накарам тези хора да разберат, че не съм някакво чудовище, че не им мисля злото и че и аз съм една от тях в сърцето си? Усмихвах се. Кимах. Дори намигнах на едно сладко малко момиченце, което едва ли беше на повече от пет години.

Кейтлин и приятелките й продължаваха да си говорят. Платих на касата, после излязох навън, слязох по стъпалата към паркинга и видях, че колата ми е на мястото, където я бях оставила, паркирана под дъба, където слънцето нямаше да напече седалките.

Само че не за тях е трябвало да се притеснявам. Онова, което видях — и как бих могла да го пропусна, след като колата ми стоеше там самотна, като изложена на показ — беше, че гумите ми са спукани. Не една. И четирите.