Барбара Делински
Скрити истини (6)

Пета глава

С разтуптяно сърце гледах в огледалото за обратно виждане как Ейдън Мийд оглежда първо колата ми, после и мен, но това усещане нямаше нищо общо с физическото привличане. Дори не съм сигурна, че съм изпитвала такова привличане към Ейдън, когато бях на осемнайсет и се срещахме в горичката на Купърс пойнт. Тогава изпитвах някакво страхопочитание — Ейдън беше най-търсеният двайсет и една годишен младеж в Мидъл Ривър и се интересуваше от мен! Или поне така си мислех.

Сега знаех истината, поради което сърцето ми биеше ускорено от гняв. Опитах се да се овладея, докато той оглеждаше колата ми, но чувството остана все така живо и дори се засили, когато той отвори вратата на колата си, слезе и се доближи до мен.

Петнайсет години бяха доста дълъг период да таиш в себе си гняв. „Спокойно, Ани — напомних си аз. — Бъди разумната жена, каквато си във Вашингтон, жена, която не действа импулсивно и затова е много по-силна.“

— Хубава кола, Ани Барнс — небрежно подхвърли той, но колкото повече се приближаваше, толкова по-неуверен ставаше. — Ани?

— Аха.

— Приличаш на нея, но не съвсем. Наистина си се променила много.

Ако го беше казал като комплимент, щях да се успокоя, но тонът му ме ядоса още повече.

— Не и ти, Ейдън — отбелязах аз. — Изглеждаш същият. По-стар, но все същият.

Той се ухили самодоволно.

— Надявах се да кажеш „по-стар и по-зрял“.

— По-зрял? — Не можех да се сдържа. — Колко брака имаш вече? Четири ли?

— Този ми е трети. Четири щеше да е прекалено, не мислиш ли? — Според мен и три на неговата възраст бяха прекалено, но преди да успея да му го кажа, той продължи: — Значи си следила живота ми, а?

— Не точно твоя. Чета „Мидъл Ривър Таймс“ от началото до края всяка седмица. По-добро четиво е дори от списание „Пийпъл“, по-пикантно. Винаги ме смайва. Описва всяка от сватбите ти така, сякаш ти е първата.

— Татко! — долетя писък откъм колата.

Ейдън вдигна ръка, за да накара гласчето да млъкне. Не можех да видя нищо през прозорците, макар всъщност да нямаше нужда.

— А, вече си станал и татко — отбелязах любезно. — Колко деца имаш?

— Пет.

— Общо ли?

— Три от Джуди и сега две от Бев. С Линдзи нямахме деца.

Намръщих се озадачена.

— Линдзи беше първата ти съпруга. Не се ли ожени за нея тъкмо защото беше бременна?

Разбира се, че беше така. В града много се бе шумяло около новината. После тя беше пометнала и набързо се разведоха. Бракът бе продължил само шест месеца.

— Не — излъга Ейдън, после хвърли поглед към колата си в отговор на нов вик оттам.

— Татко, той ме рита! Престани, Мика!

— Мика, прибери си краката! — изкрещя Ейдън. Отново се обърна към мен. — Много си хаплива, Ани. Но винаги си била такава. Доколкото си спомням, между нас имаше нещо, докато ти не развали всичко.

Язвителната му забележка не заслужаваше отговор.

— Доколкото аз си спомням — казах с усмивка, — между нас никога не е имало каквото и да е, защото теб просто те нямаше на срещите. Уговаряхме се да се видим в осем и аз седях сама в гората, докато ти се появиш към десет или единайсет. После ми излизаше с някакво обяснение как си се задържал в работата и колко си изморен, и че ще ми се обадиш след няколко дни, както и правеше. После Майкъл Кори те обвини, че имаш връзка с жена му, а ти заяви, че не може да е вярно, тъй като на въпросните дати си бил с мен. Потвърди го под клетва. И аз не го отрекох.

— Не — самодоволно се съгласи той.

— Защото да го отрека — продължих аз, доволна, че мога да се освободя от спомена, — би означавало да призная пред целия град, че не сме били заедно, а ти знаеше, че не бих го направила. Знаеше, че никога не съм излизала с друг и считам за голяма чест да бъда избрана от един Мийд. Беше убеден, че няма да пропусна шанса да бъда твоя приятелка пред хората.

Той се ухили.

— Така направи.

— И че по-скоро ще излъжа, отколкото да кажа, че всъщност си ми връзвал тенекия всеки път.

— Така и стана.

— Да, излъгах, но не и под клетва като теб, никога не съм лъгала под клетва. — Престанах да се усмихвам. — Бях твоето алиби чак до вечерта на бала на гимназията. Ти ми предложи да ме придружиш.

— Като отплата — каза той.

— И после ми погоди номер.

Той се подсмихна.

— Нямаше как. Бях зает.

— Така че си останах вкъщи цяла нощ, облечена в най-красивата рокля от магазина на майка ми. Бях казала на всички в училище, че ще си ми кавалер. След като така и не отидох, решиха, че съм си го измислила.

— После се отметна от думите си и каза, че си излъгала и за предишния случай — подхвана историята Ейдън, — само че никой не ти повярва. В края на краищата, аз бях този, който се беше заклел да каже истината. Толкова беше жалка тогава. Хората разбраха защо постъпих така с теб.

— Макар че излъга.

— Лъжата ми беше за добро. За Майк Кори изобщо нямаше да е от полза да научи истината за Кики и мен. Двамата отново се събраха, след като скъсах с нея.

Отправих му най-уверената си усмивка.

— За добро? Така значи. А какво би направил, ако ти кажа, че сега нося микрофон и записвам всичко?

Забелязах мигновена изненада в очите му, но го разсея смразяващ кръвта писък откъм колата. Този път гласецът беше по-тъничък.

— Оставете бебето на мира! И двамата! — изрева Ейдън. — Или ще ви дам да разберете, като се приберем вкъщи!

„Значи биеш и децата си?“, щеше ми се да го попитам, но това би сменило темата. Още не бях приключила с предната.

Сега Ейдън не беше толкова самоуверен.

— Нямаш микрофон. Не си знаела, че ще се появя иззад ъгъла.

— Не, но знаеш ли, радвам се, че го направи — отвърнах му и беше самата истина.

Бях се опасявала от тази среща. Сега, след като бе станало, бях запазила спокойствие. Това беше доказателство, че вече не съм онова самотно момиче, което Ейдън Мийд бе зарязал да го чака в гората, което бе излъгано в нощта на единствения си абитуриентски бал, което бе разочаровано, унижавано и компрометирано. Жената, в която се бях превърнала, заяви с ясен и уверен глас:

— Винаги съм искала да ти кажа, че те смятам за абсолютно влечуго. Ти ме използва, Ейдън. Никога няма да забравя това.

Погледнах зад него, когато друг голям джип се появи иззад ъгъла. Беше съвсем същия като на Ейдън, с тъмните стъкла и всичко останало, само дето на вратата му имаше емблема на фабрика „Нортууд“. Спря също толкова рязко, както и колата на Ейдън, и остана с работещ двигател на улицата, докато шофьорът слезе и дойде при нас. Около четирийсетте, интелигентен на вид, той беше облечен с джинси и спортно яке с емблемата на фабриката на малкия джоб.

— Баща ти е изровил томахавката — каза той на Ейдън. — Хората от рекламата току-що се появиха, а ти не си вдигаш мобилния.

Ейдън погледна ядосано към собствената си кола и извика:

— Телефонът ми звънял ли е, Мика?

Извърнах се леко на седалката, за да зърна детето, но друго привлече вниманието ми — човекът седеше на мястото до шофьора в джипа с емблемата на „Нортууд“. Ако се съди по силуета, беше мъж, а профилът му отговаряше на член от семейство Мийд. Явно Джеймс. По-големият брат, наследникът, мозъкът, който стоеше зад успешното развитие на фабриката в последно време, и дясната ръка на баща си.

Не разбрах дали детето отговори на Ейдън или не, но той спореше с човека от фабриката.

— Не ги очаквахме преди четири часа. — Когато забеляза, че онзи ме гледа, ме представи с язвителен тон: — Това е Ани Барнс. Върнала се е в града, за да създава проблеми.

Забележката му изобщо не ме притесни. Изглеждах добре и го знаех. Подадох ръка на мъжа и му се усмихнах вежливо.

— А вие кой сте?

— Тони О’Рурк — отвърна той.

— Той е нашият оперативен вицепрезидент — вметна Ейдън, — което означава, че той е отговорен за дейността на фабриката. Старият се обажда на него, когато има проблем с някого от нас. — На Тони, който много възпитано бе стиснал ръката ми, той каза: — Онези казаха, че ще дойдат в четири, така че ще бъда там.

— Той те вика веднага.

Лицето на Ейдън остана студено като гласа му.

— Сега съм зает.

Явно усетил тона, Тони леко вдигна ръка и отстъпи крачка назад, после се оттегли напълно. Ейдън го проследи с поглед как си тръгва. Когато отново се обърна към мен, устните му бяха здраво стиснати, но подхвана оттам, докъдето бяхме стигнали.

— Значи си се върнала в града, за да си отмъстиш. Съжалявам, съкровище, но няма за какво да мъстиш.

— Тогава няма за какво да се притесняваш, нали така? — небрежно подхвърлих аз, а това наистина го изнерви. Изведнъж сякаш целият настръхна.

Попита загрижено:

— Да пишеш ли си дошла?

Погледнах към аптеката тъкмо в мига, когато се появиха Тими и Лиса.

— Е, все пак тъкмо с писане се занимавам.

— Колко изкарваш от една книга?

— „На изток от самотата“ тъкмо се подготвя за втори тираж. Мисля, че общият тираж ще стигне два милиона.

— Колко ще получиш ти?

Стана ми забавно.

— Съжалявам. Не обсъждам финансите си.

— Мога да разбера.

— Съмнявам се. Семейство Мийд контролира Мидъл Ривър, но не и Ню Йорк или пък Вашингтон. — Усмихнах се. — Не можеш да ме стреснеш, Ейдън. — После се обърнах с усмивка към племенниците си: — Взехте ли каквото е нужно?

Вместо отговор, Лиса вдигна торбичката с лекарствата.

— Здравейте, господин Мийд — поздрави тя с уважение, което пролича и в тона на брат й, докато двамата се настаняваха и нагласяха колана на седалката до мен.

Възпитано помолих Ейдън:

— Опасявам се, че се налага да те помоля да преместиш колата си.

Той вероятно щеше да поспори с мен — семейство Мийд винаги се гордееха с това, че последната дума е тяхна — ако едно от децата му не бе извикало: „Тааати, много ми се пишка!“.

Ейдън изръмжа недоволно, потупа беемвето ми и се отдалечи.

В огледалото за обратно виждане го видях как се качва в черния джип, тръшва вратата и потегля. Сърцето ми вече не туптеше развълнувано. Може и да се бях молила срещата ми с него да е на един по-късен етап, но някой горе си знаеше работата. Не че молитвите ми не се сбъднаха, просто се бях молила лошо. Трябваше да си пожелая двамата да се сблъскаме и всичко да приключи. Сега, след като това бе станало, бях спокойна и доволна.

Не бих могла и да си мечтая за по-добро развитие на нещата.

 

 

След като се върнахме у дома, докато Тими миеше колата ми с любов, каквато само десетгодишно хлапе може да изпитва, а Лиса, вече почти жена, приготвяше чили от готова смес, аз влязох в интернет, за да поопресня знанията си относно натравянето с живак.

Имаше два вида — остро и хронично.

Остро живачно натравяне се получава в резултат на интензивно излагане на въздействието му за кратък период от време, най-вече при поглъщане на веществото или при вдишване на неразредени изпарения. Симптомите започват да се проявяват с кашлица или стягане в гърдите и преминават в проблеми с дишането и стомаха. Фатално става положението, когато се развие пневмония. Ако живакът е погълнат, може да се появи силно гадене, повръщане и разстройство, може да се стигне и до постоянни бъбречни увреждания.

Майка ми и сестра ми не попадаха в тази категория. Хроничното живачно натравяне обаче не можех да отхвърля толкова лесно. То се изразява в многократно нискоинтензивно излагане на влиянието на заразени материали и тъй като симптомите не се проявяват веднага, излагането може да е било и много по-рано. Освен това симптомите на хроничното живачно натравяне се различават доста при повечето от жертвите. Някои страдат от кървящи венци, други — от изтръпнали крайници. Някои имат затруднения в говора и трудно ходят или непрекъснато менят настроението си и изпитват силна раздразнителност, апатия или свръхчувствителност. В по-късните етапи на хроничното живачно натравяне може да бъде засегната и централната нервна система, както и функцията на бъбреците и черния дроб. Сериозен риск са и вродените деформации, затова предупреждават бременните да не ядат от онези видове риба, които задържат висока концентрация на метала. Връзката между живачното натравяне и аутизма при малките деца е цяла тема сама по себе си.

Отворих и много други сайтове в търсене на различни симптоми. Докато приключа с тях, вече бях намерила описание на всички онези, които бях видяла при майка ми и които започвах да забелязвам при сестра ми — лекото треперене на ръката, проблемите с равновесието, загуба на паметта и честото забравяне на мисълта посред разговор.

За съжаление тези симптоми можеха да бъдат приписани също така на болестта на Алцхаймер, Паркинсон или на цял куп други болестни състояния. И още по-лошото бе, че диагностицирането на живачно натравяне със сигурност е почти невъзможно. Острото живачно натравяне може да бъде доказано, тъй като изследванията на кръвта, направени до няколко дни след излагането на влиянието на живак във високи дози, показват завишени нива на метала. След тези няколко дни обаче, той засяда в нервната система и повече не се проявява в кръвните тестове, поради което те са безполезни. При урината е същото — живакът изобщо не напуска организма, затова не може да бъде уловен с такова изследване.

Изводът? Хроничното живачно натравяне изобщо не може да бъде диагностицирано категорично.

От друга страна, ако се установи, че човек със специфични симптоми е бил изложен на влиянието на живак, може да бъде доказано по косвен път. Тук именно идваше ред на фабрика „Нортууд“. Да, знам, че съм предубедена. Опитвах се да намеря доказателства за вината на фабриката. Но къде другаде бих могла да търся виновник? Ако толкова много от хората в Мидъл Ривър боледуваха, както подозирах, източникът на живак трябваше да е значителен. Фабриката отговаряше на това описание.

— Какво правиш, лели Ан? — попита Лиса.

— О, просто едно проучване — отвърнах аз. Тя ще предположи, че става дума за книга. Подчертах последната част от информацията и я копирах в една папка с останалото. — На този етап всичко е много неопределено. — Затворих папката и обърнах гръб на лаптопа. — Чилито ухае прекрасно, скъпа. Майка ти ли те научи да го приготвяш?

— Не, татко, той е готвачът. Мама се прибира, когато е време да сядаме на вечеря. — Очите й се отместиха към вратата и се разшириха от вълнение. — Ето я и нея. Тръгнала си е от работа по-рано, за да се види с теб. — Изтича до вратата и отвори мрежата против насекоми. — Здрасти, мамо. Влизай. Готвя вечеря за леля Фийби и лели Ан.

Сабина влезе, изморена и напрегната същевременно.

— Ти си най-прекрасното момиче на света — каза тя и целуна дъщеря си по челото. — Искаш ли да помогнеш на Тими да свърши с колата, за да мога да остана за малко насаме с лели Ан?

— Първо трябва да разбъркам чилито — отвърна момичето и отиде до печката. С прецизни движения, според мен заучени внимателно, тя си сложи ръкавица, вдигна капака на голямата тенджера, разбърка яденето така, че да не разплиска от него, после отново върна капака на мястото му, свали си ръкавицата и ни се усмихна.

— Браво — поздравих я с усмивка.

Тя излезе с гордо изражение.

Вратата с мрежата против насекоми едва-що се бе затворила, когато Сабина се отпусна на стола на масата срещу мен и каза с едва прикрит гняв:

— Току-що ми се обади Ейдън Мийд. Иска да знае защо си тук. Какво си му казала?

— Нищо — отвърнах й. Раздразнението й ме подразни. — Той не ме е питал защо съм тук. — Поне не със същите думи. — Защо пита теб?

— Защото сигурно си му казала нещо, което го е провокирало. Питах те дали пишеш книга и ти ми отговори, че не е така. Той смята, че пишеш. Мисли, че си обсебена от идеята да постъпиш като Грейс.

— Това няма нищо общо с Грейс.

— При теб всичко е свързано с Грейс. Тя е таяла неприязън към малките градчета. Ти също.

— Не е таяла неприязън към малките градчета. Просто не е можела да се приспособи към живота в тях.

— Мразела го е. Виж само „Пейтън плейс“.

— Обрисувала е реалистична картина. В онзи град има също толкова хубави неща, колкото и лоши.

— Видя ли? Защитаваш я.

— Разбирам я. Знам какво е да не можеш да си намериш мястото. Имам сериозни основания да тая неприязън към Мидъл Ривър. Но защо бих искала да напиша книга за него? Имам достатъчно идеи за бъдещи книги, които нямат нищо общо с този град. Ейдън Мийд сигурно има много гузна съвест, щом си мисли, че ще пиша книга за него.

— Или за нас. Защо иначе си тук?

— Това е домът ми.

— Поправка — възрази Сабина. — Домът ти е във Вашингтон. Тук си израсла, но напусна този град. Отхвърли ни.

— Поправка — върнах й го моментално, — вие ме отхвърлихте. В Мидъл Ривър бях толкова нещастна, че се наложи да си тръгна. И нямам намерение да се връщам. Вярвай ми. Харесвам живота си. Но корените ми са тук. Имам нужда да се върна към тях.

— Защо? Мама я няма.

— Но ти си тук. Фийби е тук. Вие сте най-близките ми роднини.

Ето я и истина номер три: Копнежът ми да имам семейство изплува на повърхността, преди да успея да го потисна, а вярвайте ми, бих искала да мога да го скрия. Споделянето на чувства не беше нещо обичайно за нас.

Протегнатата ръка към Сабина ме правеше уязвима.

Но думите ми явно я накараха да замълчи. Уморено въздъхна и се облегна на стола.

— Тогава се опитай да се поставиш на мое място, Ани. В трудно положение съм. Той ми е работодател.

Сабина беше главният отговорник за компютрите в „Нортууд“, горе-долу специалист по всичко, що се отнася до информационните технологии. Когато някой компютър се повредеше, тя беше насреща. Когато някой служител имаше нужда от обучение, пак нея викаха. Тя беше човекът, който свързваше новите машини в мрежата, когато системата трябваше да се изчисти от вируси и зарази, и нейна беше тежката дума, когато дойдеше време за купуване на нови компютри и програми. Последното, разбира се, означаваше, че тя трябва да обучи всеки от служителите — до последния човек, когато се правят нововъведения.

Тъй като аз самата бях относително грамотна в това отношение, т.е. можех да правя онова, от което се нуждаех, и по-точно, да разменям електронна поща с приятели, да пиша и да търся информация, но почти нищо друго, изпитвах най-голямо уважение към нея. Подозирах, че работи много повече от когото и да било от семейство Мийд.

— Те имат много по-голяма нужда от теб, отколкото ти от тях — заявих аз, основавайки се на горното предположение.

— Не е вярно — възрази Сабина. — Плащат ми добре, а осигуровките са двойно по-високи, отколкото бих получила другаде. Имам две деца, за които да се грижа. Но ти не би могла да разбереш това.

Не. Не бих могла. Избягвайки точно този спор, попитах:

— Сабина, знаеш ли нещо за натравянето с живак?

— Трябва ли да знам?

— Симптомите, които имаше мама, са много сходни.

— Мама беше болна от Паркинсон. — Тя се намръщи. — Защо не можеш да приемеш болестта й? Толкова ли се страхуваш, че и ти ще се разболееш някой ден?

— Не е заради това. Просто тези симптоми ме притесняват. Същото важи и за Фийби. А от онова, което чета в „Мидъл Ривър Таймс“, изглежда, че много хора страдат от един или друг от същите симптоми.

— Така ли? — усъмни се тя.

— Ако онова, което съм прочела, е вярно. Нали знаеш рубриката…

— Знам, болестите засягат всички. Приеми го, Ани. Мидъл Ривър остарява. Възрастните хора боледуват повече.

— А по-честите аборти при младите жени? А зачестилите случаи на аутизъм при децата?

— Накъде биеш? — попита направо сестра ми.

— Фабриката. Мислиш ли, че тя би могла да е източникът на замърсяване?

— Не.

— Чувала ли си някога да се споменава за живак там?

— Не.

— А знаеш ли, че живакът е горещо обсъждана тема в последно време?

— Не. Какво целиш с всичко това?

Отстъпих леко.

— Не знам. Просто се чудех за някои неща.

Сабина стана, уморена и натъжена.

— Познавам те, Ани. Чуденето ти не води до нищо добро. Моля те, умолявам те, не прави нищо, което би направило живота ни тук труден. Съпругът ми работи за фабриката. Аз работя там. Това е прехраната ни, бъдещето ни — за нас и за децата ни. Не можем да си позволим да ровиш и да объркваш всичко.

 

 

Не се ровех. Всичко, което правех, мислех си аз, когато отново влязох в интернет същата вечер, след като Фийби си беше легнала, бе да науча повече за един проблем, който може би, само може би, причинява вреда.

В основни линии, има два източника на живачни емисии — природни и в резултат от човешката дейност. Природните идват от изригванията на вулкани, ерозията на почвата и скалите и океанските изпарения. Имало ги е винаги и не могат да бъдат контролирани.

Замърсяването с живак в резултат на човешката дейност е съвсем друга тема. Тук основните виновници са двама. В първата група са пещите за горене на смет, в които се унищожават отпадъци, съдържащи живак, като например термометри, флуоресцентни лампи и зъбни пломби. В другата група са заводите, които използват като гориво петрол и въглища. Тези заводи са най-големият замърсител с живак в страната; токсините, които комините им бълват, остават във въздуха векове наред. Още повече, че след като попадне във въздуха, живакът може да се озове в почвата и да се смеси с бактериите, които я обитават. Тогава се превръща в метил живак, който е изключително токсичен. Освен това се акумулира от живите организми, което означава, че става по-опасен с изкачването по хранителната верига. Живакът не е толкова опасен в една риба лещанка, колкото в една пъстърва. На свой ред, тя не е толкова силно заразена, колкото риба меч или риба тон, които са по-големи. Човекът, тъй като е на върха на хранителната верига, страда най-силно от ефекта на натрупването.

Макар част от замърсяването с живак да се пренася по въздуха и да идва от индустриални предприятия в Средния запад, близо половината се излъчва в атмосферата от заводите в Нова Англия. В Ню Хемпшир тепърва предстои да бъде приета забрана срещу замърсяването с живак, което означава, че този щат е сред най-големите нарушители в тази област.

И това беше нещо. Но все още се нуждаех от най-важната част от информацията. Наложи се да поровя здраво; явно индустриалците не желаеха миналото да надига грозната си паст. Но макар и скрита под редица допълнителни връзки, най-сетне намерих онова, което търсех: фабриките за хартия наистина бяха сред известните замърсители с живак.

Ако „Нортууд“ изхвърляше живак, най-вероятният обект на заразяване беше реката. Магазинът на майка ми беше на брега, не много далеч от фабриката надолу по течението. Тя бе прекарала там по-голямата част от трудовия си живот. Сега сестра ми бе поела бизнеса. А и още много други хора работеха в различните магазини по брега на Мидъл Ривър. И всички техни клиенти седяха часове наред на верандите, наслаждавайки се на слънцето, и поглъщаха потенциално вредните пари. А всички жители на града от „другата страна“ ловяха риба в реката и ядяха улова.

Възможностите бяха безброй.

Не знаех дали да се вълнувам, или да се ужася. Имах нужда да стъпя здраво на земята, както и да поискам съвет за посоката, затова изключих лаптопа и се обадих на Грег. Всъщност очаквах той да е излязъл някъде, за да отпразнува последната си вечер във Вашингтон, но извадих късмет. Беше си у дома.

— Здравей! — усмихнах се облекчено на себе си.

— Здравей и ти — отвърна ми той и отговори на въпроса ми от електронната поща. — Всичко е опаковано, благодаря.

— Тогава защо не празнуваш?

— Това правя.

О. Не беше сам.

— О, боже. Да се обадя ли друг път?

Но той се държеше свободно както винаги.

— Тъкмо чакаме да ни донесат поръчаната по телефона храна, така че сега е много удобно. Какво има?

Нямах нужда от повече насърчение.

— Може би попаднах на нещо тук — започнах нетърпеливо. — Симптомите на майка ми съвпадат с тези при хронично натравяне с живак.

— Живак? Хм. Имаш ли някаква представа как може да се е заразила?

— От нашата фабрика за хартия.

— Те изхвърлят ли живачни отпадъци?

— Вече не. Но някога са го правили. Фабриките за хартия са известни замърсители с живак. Отпадните им води отиват право в реката. Майка ми работеше на брега на реката години наред. От известно време там работи сестра ми, която също не е добре.

— Същите симптоми ли?

— Някои. И има настинка. Един от ефектите на хроничното натравяне с живак е отслабване на имунната система. Чести настинки, грип, пневмония.

— Не съм сигурен, че можеш да получиш живачно натравяне само като работиш близо до реката. Мисля, че трябва да има директен контакт, като например да си ял или докосвал нещо.

— Възможно е — признах аз. — Но те моля да опресниш паметта ми. Какви са последните разпоредби относно живака?

Грег не се поколеба; неговата сила бе в това да обобщава новините на разбираем език.

— Всички са съгласни, че вредните емисии трябва да се ограничат. Неразбирателството е относно това как и кога. В разпоредбата за чист въздух са предложени основните насоки и срокове, но агенцията за защита на околната среда намали пропорционално действието на насоките и удължи сроковете за изпълнението им.

— Под натиска на влиятелни кръгове ли?

— Определено. Освен това има и система за размяна на точки. Всички заводи замърсяват. Точно колко им е позволено да замърсяват, се измерва с точки. Един завод, който има чисто производство, така че не му се налага да използва точките си, може да ги продаде на друг, който не иска да пречиства емисиите си. Чистият завод получава пари, за да компенсира разходите си за пречистване, а онзи, който замърсява, продължава да го прави. Опонентите на системата изтъкват, че това ще доведе до създаването на горещи точки, където замърсяването е по-страшно от всякога. Искаме ли да живеем на подобно място?

— Не. Но майка ми и сестра ми — голяма част от Мидъл Ривър — може би правят точно това.

— Пряк контакт, Ани. Не забравяй. Освен това, ако бях на твое място, не бих обвинил никого, преди да науча повече. Въпросът е в това, къде изхвърлят. Ако са спазили предписанията, фабриката ви може да е сред отличниците в областта.

— Как мога да разбера?

— Питай.

— Не мога да питам във фабриката. Ще побеснеят.

— Тогава се обади на щатската агенция за опазване на околната среда.

— А те как биха могли да знаят дали фабриката е нарушила правилата? „Нортууд“ няма ли да прикрие следите си?

— Ще се опитат. Ако ги хванат, ще трябва да платят глоби да скрият и това. Но все пак ще го има в архивите на щата.

Чудесен довод и именно затова се бях обадила на Грег. Предложенията му винаги бях интелигентни, уместни и дипломатични. Тъй като бях склонна да реагирам импулсивно имах нужда да се поуча, особено от последното.

„Щатска агенция за опазване на околната среда“, записах си аз, после казах:

— Ще прегледам отново архивите на местния вестник, за да разбера кой е боледувал и от какво. Здравната рубрика е много изчерпателна.

— По-добре би било да поговориш с местните лекари.

— Но така ще издам какво правя.

— Толкова ли е страшно?

— Да. Фабриката е собственост на семейство Мийд, а те са зли. Ако разберат, че се ровя в това, ще си отмъстят на сестрите ми. Но все пак поговорих с лекаря на майка ми. Именно той ме насочи към живака, но сам е в деликатно положение. Фабриката контролира голяма част от града, включително и клиниката. — Помълчах за миг. — Когато стане дума за Мидъл Ривър, всъщност се намесва и фабриката. Винаги се стига до това.

— А ти много би искала да си отмъстиш на семейство Мийд — обади се Грег.

— Мама беше болна от нещо. Може би и Фийби.

— А ти много би искала да си отмъстиш на семейство Мийд — повтори той.

Не казах нищо. Познаваше ме много добре.

— Разбира се, че бих искала — признах накрая.

— Мислиш да направиш като Грейс ли?

— Съвсем не. Грейс е написала книга. Аз няма да го направя.

— Дори и ако намериш връзка? Дори и ако разплетеш цялата история и успееш да промениш нещата?

— Ако всичко се промени, няма да има нужда от книга.

— Ами ако откриеш, че са се опитали да скрият истината? От това би излязла чудесна история.

— Това е твоя територия, Грег. Ти си журналистът. Аз пиша художествена литература.

— Също като Грейс.

— Аз не съм Грейс.

— Така казваш — подразни ме той, като деликатно загатна сериозността на думите си. — Повтаряш го непрекъснато през дванайсетте години, откакто се познаваме. Но тя е твой идол. Проходи в кариерата си, подражавайки й.

— Кариерата ми е напълно различна от нейната.

— А сега вече си много известна, което означава, че можеш да пишеш за каквото си искаш и да си сигурна, че много хора ще го прочетат.

— Читателите ми няма да го харесат.

— Но ще имаш доста широка аудитория. — После попита с искрено любопитство: — Грейс нарочно ли го е направила? Дали е написала „Пейтън плейс“ с явното намерение да обърне колата със сеното? За да предизвика скандал ли, го е направила?

— Дали го е направила със зъл умисъл? — попитах го с усмивка. Това беше израз, който Нийл — адвокат и приятел на Грег, наш общ приятел — използваше непрекъснато. — Не мисля. Обичала е да пише и е познавала малките градчета. Просто е пишела за онова, което познава.

— Но е имала търкания.

— Да. Никога не е могла да приеме традиционната роля на жената, просто не е могла да бъде красивата, усмихната, покорна съпруга и майка, която хората са очаквали да бъде. Носела е джинси и мъжки ризи. Никога не е чистела вкъщи, освен в ъгълчето, където стояла пишещата й машина, а това е доста показателно само по себе си — разсъждавах аз. — Отхвърляла е образа на жената от петдесетте години, не искала да играе ролята на съпруга на учител и да участва в разни комисии, да председателства сбирки и да организира разпродажби на сладкиши. Била е изключителен творец и е дразнела господаря на къщата с постоянното си тракане на пишещата машина. Писането е било нейната страст. Просто не я е интересувало нищо друго. Затова била изолирана от обществото.

— И е отвърнала подобаващо.

— Казала е истината.

— И си е отмъстила.

— Това е спорно, като се има предвид колко отвисоко и колко бързо е пропаднала след излизането на книгата й.

— Но е казала онова, което мисли.

— Така е — трябваше да го призная. — А ти какво искаш да кажеш, Грег?

— Че те обичам. Не искам да те видя как страдаш. Възхищавам ти се за това, че си там, че искаш да разбереш какво не е наред с Фийби. Ако можеш да откриеш определен модел в боледуването на жителите на Мидъл Ривър, който да предполага масово живачно натравяне, и виновник се окаже фабриката, аз обещавам да ти помогна да напишеш книгата. Просто не искам да пострадаш междувременно.

— Как да пострадам? Хората в Мидъл Ривър вече и без това ме мразят. Какво мога да загубя?

Той се забави с отговора. После ми отвърна с онази загриженост и доброта, която толкова отчаяно търсех.

— Дълъг път си изминала, Ани. Когато те срещнах за пръв път, ти все още се опитваше да се дистанцираш от Мидъл Ривър. Вече си успяла. Но старите ти чувства бликват на повърхността, когато заговориш за града. Настръхваш и се настройваш отбранително. Не съм сигурен, че атмосферата там е здравословна за теб.

— Аз също — отговорих му, осъзнала по-ясно положението си и изпълнена с решимост. — И аз те обичам, Грег. Лек път.