Шарлот Вейл Алън
Омагьосан живот (9)

9

Късно вечерта, когато всички си легнаха, Мати излезе на балкона на спалнята си. Чудеше се дали Матю си е взел поука от разговора им. Нямаше спор, наистина полагаше усилия да не подскача като опарен всеки път, щом Гиди отвореше уста да каже нещо. Дори беше проявил чувство за хумор — една от положителните му черти. Синовете й притежаваха способността да се забавляват, но в последно време неприязънта на Матю срещу нея и брат му потискаше тази му вродена способност. Може би имаше някаква надежда за него, стига да се опиташе да се поправи.

А и скъпият Гиди изглеждаше нетърпелив малкият му брат, когото беше обожавал и защитавал през детските години, да разтвори сърцето си за него. Проклетият Гидиън Силвестър беше успял да насади недоволството у Матю и да го подхранва винаги, когато беше възможно. През целия си живот този дявол беше обичал само себе си.

 

 

След като се свести от удара във вратата на килера, Мати видя Гидиън Силвестър, надвесен загрижено над нея. Тя се почувства неловко. Беше се държала зле в неподходящ момент. И по-лошо — усещаше, че мъжът, когото мрази, я привлича. Напусна апартамента на семейство Стотън веднага щом можа да се задържи на краката си без чужда помощ. Спря се само за да каже на Джулиет и Истър, че си отива, и се втурна към къщи.

През следващите няколко дни потръпваше от гняв и неудобство, щом си спомнеше за инцидента. Надяваше се при следващото й посещение в дома на Харви омразният Силвестър да не бъде там.

Дойде петък. Тя тръгна за поредната сбирка на групата и щом пристигна там, с облекчение откри, че го няма. Не знаеше какво щеше да прави, ако онзи дяволски мъж беше тук. Не искаше нищо да се намесва в приятелството й със семейство Харви и останалите. Чувстваше групата като свое истинско семейство. Никога не беше възприемала родителите и сестрите си по този начин. Страхуваше се, че присъединяването на Гидиън Силвестър към групата може да застраши нейните собствени позиции там.

Беше изминала седмица от погребението на Отър и съвсем естествено разговорът се завъртя около последните новини за нещастната вдовица и трите й осиротели деца. Те се бяха завърнали в Хартфорт и живееха в къщата за гости в имението на родителите на Отър.

— След като имат толкова много пари, защо не са помогнали на сина си? — попита Мати.

— О, скъпа — отвърна Истър Лофтъс, — той не искаше никой да разбере в каква каша се е забъркал. И никога не молеше баща си за услуга. Нали разбираш, мъжка гордост.

— Това обяснява нещата. Не бях помисляла за това. Аз също не бих отишла да споделя проблемите си с някого от моето семейство.

— Между другото, нали спомена за една стая, която хазяйката ти дава под наем? Преди няколко дни случайно налетях на Гидиън Силвестър и той ми каза, че си търси квартира. Насочих го към твоята къща — подхвърли Истър.

— Не може да си го направила! — възкликна Мати.

— Защо пък не?

— Не е наел стаята, напи? — бързо попита тя. Доколкото знаеше, стаята все още беше свободна.

— Напротив, нае я. И то веднага.

— О, господи! — простена Мати. Никога нямаше да се чувства спокойно в една къща с този отвратителен човек. — Щеше да бъде добре предварително да ме беше попитала.

— Но ти ми поръча да разпитам познатите си — защити се тя.

— Зная — отвърна по-меко. Харесваше Истър твърде много, за да й се сърди за нещо. Освен това вината си беше изцяло нейна. Не беше предупреждавала приятелката си да не казва за стаята на Гидиън Силвестър. — Мислех, че е добре осигурен. Защо ще се интересува от старата ми стая?

— Семейството му е добре осигурено — поправи я Истър. — Или поне — беше. Нима може със сигурност да се каже какво има някой? Човек не знае какво ще се случи в следващия момент. Гидиън каза, че трябва да се премести, аз му съобщих за твоята стая и той веднага я нае. Миналия уикенд. Оттогава не съм го виждала, така че не мога да ти кажа дали в действителност се е пренесъл.

Новината така разстрои Мати, че тя не можа да вечеря. Месото и картофите останаха недокоснати. Прие само чашата джин, която Дани Бригс й предложи, и въпреки неприятния медицински вкус на напитката я изпи почти на един дъх. Почувства се малко по-добре.

— Какво те притеснява, хлапенце — полюбопитства Дани, седнал на страничната облегалка на дивана.

— О, нищо — отвърна. Не искаше да разберат за антипатията й към мъжа, от който, изглежда, нямаше да се отърве лесно. Мразеше да се оплаква и смяташе, че тази слабост прави хората отблъскващи. Всъщност в този случай не можеше да направи нищо, освен да се премести. Идеята не й харесваше. Проклета да бъде, ако позволи на този глупак Силвестър да я принуди да напусне удобния си апартамент. Просто трябваше да внимава да не се натъква на него.

— Добре ли си, Мати? — попита я Хюи по-късно. — Изглеждаш мрачна.

Тя потисна внезапното си желание да го замъкне в банята и да измие зъбите му, но се усмихна и каза:

— Добре съм, Хюи. Знаеш какво е напоследък…

— Върви от лошо към по-лошо. Но ако мога с нещо да ти помогна, само ми се обади.

От този момент нататък, щом се залавяше с някоя работа в къщата, Мати се стараеше да приключи набързо, за да се прибере в апартамента си. Няколко седмици живя в състояние на ужас. Всеки път, когато трябваше да изхвърля боклука или да мие стълбището, сърцето й щеше да се пукне от страх да не би отнякъде да изникне Гидиън Силвестър. Преди да излезе за работа и преди да се прибере вкъщи, внимателно оглеждаше коридорите и хукваше като подгонена. В такива мигове й се струваше, че едва се е спасила от някаква смъртна опасност в лицето на Гидиън Силвестър.

Започна да става все по-нервна. Сякаш не беше достатъчно, че при посещенията си в дома на Харви беше винаги нащрек, очаквайки той да се появи, но и трябваше да се промъква и в дома си като крадец. Нервите й така се бяха изопнали, че когато накрая действително го срещна, докато чистеше стълбите, просто избухна.

— Защо не ме оставиш на мира? — изкрещя на изненадания мъж. — Мразя те! Не разбираш ли това?

Той озадачено примигна, после вдигна почтително шапката си, внимателно заобиколи Мати и продължи пътя си по коридора.

Пръстите й несъзнателно стиснаха дръжката на метлата. Представи си, че стиска гърлото му. Най-после ужасното нещо, от което се страхуваше, се беше случило. Нямаше от какво повече да се притеснява. Довърши миенето на стъпалата, прибра метлата в нишата под стълбището и се върна в апартамента си. Не можеше да си намери място, затова реши да излезе навън. Взе скицника и моливите, наметна палтото си и тръгна.

Извървя километри, за да потисне нервната си възбуда. Изведнъж се озова на Седемдесет и първа улица, пред дома на родителите си. Все още не беше се отърсила от решителността, обзела я след срещата с Гидиън Силвестър. Втренчи се в къщата, почти очаквайки някой от семейството й да излезе оттам. Нищо не се случи. Къщата изглеждаше все същата: прозорците бяха закрити от плътни завеси, месинговото чукче и пощенската кутия бяха излъскани до блясък. Няколко минути Мати стоя на тротоара, мрачно вперила поглед в къщата. Надяваше се майка й или баща й да се появят. Щеше да изпита удоволствие от една сцена тук, на улицата. Но вратата остана затворена и никоя от завесите не помръдна. Нищо нямаше да излезе от това.

Изведнъж я осени идеята да нарисува къщата. Все пак беше прекарала седемнадесет години от живота си в нея. Сградата беше част от нейната биография и трябваше да присъства в колекцията й от увековечени спомени. Мати прекоси улицата и застана на отсрещната страна. Започна да скицира детайлите на четириетажната тухлена къща, която някога беше неин дом. През цялото време очакваше входната врата да се отвори и някой от персонала да приближи до нея и да й предаде заповедта на родителите й да се махне час по-скоро от там. Нищо такова не се случи. Най-неочаквано в сърцето й се надигна чувството на загуба. Въпреки многото им недостатъци, въпреки непростимата им жестокост спрямо нея, хората, които живееха в тази къща, бяха нейни родители. И сякаш не й липсваха толкова те, колкото удобство — сигурността, които беше изпитвала като член на семейството. Те я бяха хранили и обличали, бяха я защитавали и макар и неохотно, й бяха дали образование. Накрая всичко беше приключило завинаги заради една нейна грешка. Не съжаляваше за случката с Ейвъри Мун. Той й беше помогнал да разкрие своите възможности. Сега поне знаеше, че никой мъж не можеше да бъде от първостепенно значение в живота й. Изкуството винаги щеше да стои над всичко и всички.

Скиците бяха завършени и Мати тръгна към Грамърси Парк, доволна, че се беше осмелила да се доближи до дома си. Видът на старата къща й беше помогнал да разбере чувствата си. Единственото, наистина беше загубила при отлъчването й от семейството, бяха парите. В момента имаше пари благодарение на собствените си усилия, а скоро, според Никълъс Харви, щеше да може да продава картините си.

Прибра се в квартирата си значително по-спокойна. Този път не огледа със страх улицата и коридорите, а влезе в къщата с високо вдигната глава. Гидиън Силвестър щеше да направи добре да стои настрана от пътя й, ако не искаше да си има неприятности.

Срещна повторно този невъзможен човек в Музея на модерните изкуства през една априлска вечер. Беше отишла да разгледа една изложба. Минаваше бавно край изложените творби, когато зад гърба й се разнесе глас:

— Изглежда сме обречени да продължим да се срещаме.

Мати се обърна и го видя — държеше шапката си в ръка и напрегнато я наблюдаваше. Изведнъж го попита:

— Да не си ме преследвал до тук?

Гидиън се засмя и отвърна:

— Много се надценяваш, госпожице Харисън. Защо, за бога, ще те преследвам?

— Тогава какво правиш тук?

— Дойдох да видя какво са сътворили моите съвременници. — Посочи към картините и скулптурите.

— О!

— Идвам за втори път — намръщи се леко Гидиън. — Някои от работите са дяволски добри.

— Да, така е — ледено отвърна тя и понечи да си тръгне.

— Виж какво — спря я той. — Защо не сключим примирие? Изглежда, сме объркали нещо от самото начало. Позволи ми да те почерпя чаша кафе и да видим дали няма начин да започнем отново.

Мати щеше да му откаже, но желанието му да се държи приятелски беше толкова искрено, че тя се зачуди дали не беше прибързала в преценката си за този човек.

— Мислех, че имаш финансови проблеми.

— О, имам — безгрижно отвърна той. — Но току-що получих парите си за месеца, така че ще обеднея отново едва след две седмици.

— Какви пари за месеца? — полюбопитства, докато вървяха към изхода на музея.

— Един вид емигрант съм. Не знаеше ли?

— Какво означава това?

Отвърна й със смях:

— Аз съм човек, на когото плащат, за да стои надалеч.

— Това някаква шега ли е?

— Да, разбира се. — Задържа вратата отворена, докато тя мине. — Ти си най-сериозната млада дама, която някога съм срещал.

— Няма нищо лошо в това човек да бъде сериозен.

— Има, ако някой е винаги сериозен като теб.

Постави меката си шапка на главата, хвана Мати за ръка и я поведе към Петдесет и трета улица. Тя се опита да се отдръпне от него и той каза:

— Извинявай. Просто навик. Трябва да си спомниш, че съм свикнал да придружавам три по-големи сестри и една страхотна майка. От най-ранна възраст съм научен винаги да държа дамата за ръка и разбира се, да вървя от външната страна, когато се разхождам с нея. Като си помисля за това сега, сигурно е било забавна картинка — набитият малък господин Силвестър придружава дамите от семейството си по главната улица на Хартфорт. — Впусна се в поредния спомен от детските си години и Мати напълно забрави отвращението си от него. Отново беше завладяна от разказваческата му дарба.

— Най-страшната ни семейна разходка беше, когато един следобед татко докара вкъщи нова кола и настоя всички да се качим, за да ни повози. Мама седна отпред, горда с пелерината и очилата, които баща ни й беше купил, а ние, четирите деца, се настанихме отзад. Някъде по средата на пътя Емили падна от колата. Но тъй като този ден аз и двете ми други сестри й се бяхме заканили — тя беше наприказвала куп ужасни неща, които завършиха с обичайната промивка на устата — решихме да не казваме нищо. Мина известно време, преди мама да се обърне и да забележи, че Емили липсва. Майка ни настоя да се върнем с колата назад, за да потърсим сестра ни, но тя сякаш беше потънала вдън земя. Лично аз се надявах да е изчезнала завинаги. Започнах да кроя планове да се нанеса в нейната стая, тъй като прозорецът там беше точно над преддверието. От покрива му беше много лесно да се стъпи на страничния парапет и да се скочи на земята. Чудесен маршрут за бягство. Между другото Емили беше голяма бърборана и доста закръглена, за да ми харесва. Тъй че, докато мама и двете ми сестри оплакваха горката Емили, аз си седях доволен, нетърпелив да се върна у дома и да започна да опразвам боклуците от гардеробите в стаята й.

За съжаление, когато се прибрахме у дома, баща ми ми проглуши ушите с обвинения — справедливи, макар че се срамувам да го кажа — че съм бутнал горката Емили от колата. Нещастното малко ангелче било спасено от Скъди Роуланд — наш съсед, добър приятел на баща ми и негов партньор по голф, който случайно пътувал след нас. Той видял как тлъстата Емили се изтърсва от колата, спрял, уверил се, че не се е наранила, и извикал на баща ми да спре. Но татко, разбира се, не го чул и продължил напред. Добрият господин Роуланд откарал скъпата истерична Емили у тях, където госпожа Роуланд съчувствала на сестра ми за ужасния инцидент и я успокоила с лимонада и бисквити, докато ние се върнем. Съвсем сериозно ти казвам, че няколко дни след това не чувах добре. Освен това бях силно разстроен от загубата на маршрута за бягство. Но тъй като Джорджина и Нанси също бяха наказани и не приеха наказанието така геройски, както го приех аз, в крайна сметка не бях в толкова кисело настроение, в каквото можеше да се очаква. Емили си беше ожулила коленете и вечерта вдигна нощницата, за да ни покаже раните си. Но като цяло — завърши Гидиън, — наистина се забавлявах. Въпреки че от този ден нататък Скъди Роуланд започна да ме нарича „малкият лош Силвестър“.

— От разказа ти излиза, че наистина си бил малко чудовище — усмихна се Мати.

— Ако беше момче, което трябваше да израсне сред тези четири жени, ти също щеше да бъдеш чудовище. Просто за самозащита. Щеше да ти се наложи или да се бориш за свободата си, или да прекараш детството си, облечен в роклите на сестрите си и с навита на букли коса. Беше въпрос на чест.

Седяха в ъгъла на едно кафене с чаши кафе пред тях.

— Защо беше толкова разгорещена на погребението на Отър?

— Защото не смятах, че е твоя работа да благодариш на хората за тяхното присъствие.

— Може и да си била права, но трябва да разбереш, че двамата с Отър бяхме приятели от деца. Бяхме по-близки от братя. Винаги съм се чувствал като част от неговото семейство.

— Сигурно съм постъпила несправедливо, но бях много разстроена.

— Всички бяхме разстроени. Все още не мога да повярвам, че него вече го няма.

— Защо го е направил?

— Предполагам, защото е мислел, че никога няма да успее да възстанови загубите си. Беше вложил в акции цяло състояние. Останаха му само апартаментът, картините и застраховката живот. Вероятно е мислел, че това е единственият възможен изход. Баща му нямаше да му откаже помощта си, но Отър не можеше да се унижи да го помоли. Напълно го разбирам.

Спомняйки си думите на Истър и нетърпелива да узнае още по тази тема, Мати попита:

— Не можеше ли? Защо?

— Проклет да бъда, ако някога, когато се окажа в затруднение, помоля баща си за помощ! Макар че точно в момента съм в затруднение.

— Как така си в затруднение?

— О — въздъхна Гидиън, — не искам да те отегчавам с глупости.

— Продължавай — настоя тя. — Нямам нищо против.

— Наистина е ужасно. За да не се налага да плащам на Лидия определена сума всеки месец, Бог знае докога, се съгласих да изплатя всичко наведнъж. Това наистина ми изпразни джобовете до дъно.

— Коя е Лидия?

— Бившата ми съпруга — през стиснати устни отвърна той. — Моята младежка грешка. Оженихме се на деветнадесет. Разводът започна този декември. Ето защо отчаяно се нуждаех от място, където да се пренеса.

— Колко време бяхте женени?

— Десет години. Можеш ли да повярваш? Аз не мога. Не зная какво ни спираше да си кажем истината. Вероятно защото семействата ни очакваха този брак между нас. Все още учех, но Лидия беше много решителна и настоятелна, а аз никога не казвах „не“ на жена. Така че се оженихме. Богата е като Крез, но въпреки това настояваше да получи всички издръжки накуп. Знаеше, че ще ме остави без пукнат грош. Направих голяма грешка. Не трябваше да отстъпвам. По-лесно щеше да бъде да й изпращам издръжката на части, всеки месец. Така ме посъветва и адвокатът ми, но ми се щеше веднъж завинаги да приключа с това. Ненавиждах мисълта, че всеки месец в продължение на години ще трябва да й пращам чек. Сега разбирам колко глупаво съм постъпил. Издръжката щеше да спре, ако тя се омъжеше повторно. И тя го направи, почти минути след развода. И ето ме сега — живея от месечните суми, които баща ми ми подхвърля от съжаление, и се опитвам да събера достатъчно картини, за да направя изложба.

— Искаш да правиш изложба? — Интересът й нарасна.

— Има една галерия, която е съгласна.

— Бих искала да видя картините ти. Добър ли си?

— Мисля, че съм. — Той се изпъчи, сякаш въпросът й засегна мъжкото му самолюбие. — Винаги си добре дошла в стаята ми.

— Можем да отидем още сега. Нямам търпение да видя картините ти.

— Добре — съгласи се Гидиън, — но само ако и аз разгледам твоите. Чух, че си много талантлива.

— От кого?

— Първо от Отър. Освен това от Ник Харви.

— Наистина ли? — Почувства се поласкана.

— Да. Ти как смяташ, добра ли си?

— Да — категорично заяви Мати. — Много съм добра. Един ден ще излагам свои картини в Метрополитен или в Музея на модерните изкуства. И няма да бъде заедно с други. Ще направя своя изложба като Чарлс Бърчфийдд или Едуард Хопър. Виждал ли си „Къщата с два фенера“ на Хопър? Той е чудесен, наистина чудесен!

— Кого другиго смяташ за чудесен? — попита развеселено той.

— Да не би да ме поднасяш?

— Ни най-малко. Защо си толкова мнителна?

— Такава съм.

— Не би трябвало.

— Така ли смяташ?

— Да.

Мати извади пари, за да плати кафетата, и Гидиън запротестира:

— Аз щях да черпя, госпожице Харисън.

— Мати — поправи го. — Нали не смяташ, че след онази дълга сълзлива история ще ти позволя да платиш кафето ми?

— Дълга сълзлива история ли?

— А ти как би я нарекъл? Голям наивник си бил да се ожениш на деветнадесет, а после да се разплатиш напълно, за да сложиш край на всичко. Това е сълзлива история, негоднико! Кажи, колко всъщност, получаваш на месец от баща си?

— Наистина достатъчно, по шестдесет долара.

— В такъв случай — каза и прибра парите си, — можеш да платиш кафето.

Гидиън поклати глава и бръкна в джоба си.

 

 

Същата вечер той я покани да й покаже картините си. Любопитството бе по-силно от страха й да остане насаме с него в малката стая. Дали работите му наистина бяха толкова добри, колкото ги смяташе Гидиън?

Той гордо й показа пет-шест платна и зачака мнението й. Не му липсваше талант, но определено нямаше поглед. Картините му не въздействаха, макар че бяха добри като техника. Странно, вместо да я успокои, това я натъжи. Искаше да може да го похвали, защото Гидиън очевидно сериозно се мислеше за художник, но не умееше да лъже. Затова се спря само върху използването на цветовете и чудесното му чувство за перспектива. Но не харесваше това, което виждаше.

Докато тя разглеждаше картините му, гневът й към него се смени с тъга и съжаление. Искаше й се да го посъветва да се откаже от рисуването, от надеждата, че някога ще стане велик художник. Липсваше му поглед на истински човек на изкуството, който беше така необходим. Мъжът до нея възприемаше обектите така посредствено, че чак сърцето й се сви.

— Имаш добра техника — отбеляза внимателно Мати.

— Благодаря — отвърна зарадвано той.

— Беше много мило от твоя страна, че ми позволи да видя всичко това — добави тя и тръгна към вратата.

— Кога ще ми покажеш твоите работи? — попита Гидиън.

— Някога — отвърна уклончиво. — Благодаря и за кафето, господин Силвестър.

— Гидиън.

— Да. — Отвори бързо вратата. Нямаше търпение да избяга от този мъж, за когото вече със сигурност знаеше, че е ужасно заблуден.

 

 

— Мати? — Сара застана на прага, облечена в стар халат за баня.

— Какво има? — тросна се тя.

— Добре ли си? Искаш ли да ти правя компания?

— Много съм добре. Защо не спиш?

— Ще си легна, ако не искаш да остана при теб.

— Не тази вечер, Сара. Аз също си лягам веднага щом допуша цигарата си.

— Добре. Просто питах.

Тъй като не получи отговор, секретарката се върна в стаята си.

Мати дръпна за последен път от цигарата си. Колко жалко, че чувствата можеха да накарат иначе здравомислещи хора да вършат отчайващо глупави неща.