Шарлот Вейл Алън
Омагьосан живот (6)

6

— Мога ли да ти задам един въпрос? — каза Сара, приближавайки до Карл.

Шофьорът, гол до кръста, с навити до коленете крачоли, чистеше пясъка на плажа. До него бе подредена купчина камъни.

— Какъв? — полита той, без да вдигне глава.

— Как дойде да работиш при Мати?

— Защо? — В гласа му се прокрадна подозрение и Карл се изправи.

— Просто се чудех.

— От това, което напоследък чувам, излиза, че се чудиш за много неща — каза мъжът и най-после я погледна.

Тя се опита да се усмихне:

— Любопитна съм по природа.

Той не отговори на усмивката й.

— Може би прекалено любопитна.

— Може би. — Беше твърдо решена да не позволи на резервираното му държание към нея да я обезкуражи. — Не искаш ли да ми кажеш?

— Няма какво толкова за разказване. — Извади парцала, който постоянно се намираше в задния му джоб, и избърса лицето си. — Когато се върнах от войната във Виетнам, нямаше къде да отида, а и не бях привикнал към цивилна работа. Мати ме нае.

— Откъде я познаваш?

— С дядо ми бяха приятели. Е, достатъчно ли ти е това, или искаш да научиш повече?

— Защо си толкова ядосан?

— Ядосан ли? Защо да съм ядосан? Три години се бих за страната си, правех неща, които нямат разумно обяснение, накрая се върнах у дома и бях третиран като отрепка. Защото това беше гадна и мръсна война и ние изобщо не е трябвало да участваме в нея. Дори приятелите ми сякаш се гнусяха да приемат трениран убиец в домовете си. Освен всичко това, имах и един малък проблем — продължавах да мисля, че всичко, което виждам, е умело замаскирана бомба или че в клоните на дърветата или под прозореца ми се крият виетнамци. Сестра ми се обади на Мати и тя заяви, че един Харви винаги е добре дошъл в дома й. Така започнах работа при нея. Мога ли вече да си гледам работата или има още нещо, което искаш да научиш?

— Нямах намерение да те разстройвам — меко каза Сара.

— Госпожице — уморено отвърна Карл, — защо не се разкараш и не ме оставиш на мира?

— Съжалявам — прошепна тя и понечи да си тръгне.

— Не ми пука за съжаленията ти — каза равнодушно шофьорът и се наведе да вдигне още няколко камъка.

— Върви по дяволите! — Ядоса се тя и си тръгна, сподирена от смеха му.

Чувстваше се глупава и непривлекателна. Защо винаги, когато реагираше остро на някоя проява на нелюбезност, започваше да търси недостатъците си? Нямаше ли най-после да престане да се упреква? Нещо постоянно й повтаряше, че хората се отнасят зле с нея, защото е грозна и й липсва чар. Беше съвестна и упорита, работеше като вол. Никога не беше хранила илюзии по отношение на външността си, убедена, че когато хората са любезни с нея, то е, защото са успели да видят чудесните качества, които се криеха зад безличния й външен вид. Беше напълно уверена само в силата на мисълта си, в своята интелигентност. Фигурата й беше хубава и стегната, но не привличаше веднага вниманието. Освен това Сара се чувстваше по-добре в дрехи, които й позволяваха свободно да се движи, а не в такива, които подчертаваха тялото й. Гримът също не й подхождаше. Никога не се научи да се гримира така, че да не прилича на клоун, затова накрая престана да си слага.

Бившият й съпруг Рей й правеше комплименти в началото, възхищаваше се от очите и от тена й. И тя, наивничката, глупачката, му беше повярвала. Комплиментите престанаха в мига, в който се съгласи да се омъжи за него. Разговорите помежду им — също. Сякаш след като веднъж беше получил съгласието й, той беше загубил интерес към нея. Беше се превърнала в придатък към живота му още преди сватбата. Придатъци за Рей бяха съпругата и всички останали членове на семейството, хората, които бяха добри единствено да приемат и изпълняват нареждания. Защо смяташе, че на нея й харесваше изискването му топлата вечеря да е поставена на масата в минутата, в която той прекрачи прага на стаята или пък да прави секс винаги когато на него му се приискаше, Сара не можеше да отговори. Борбата помежду им започна минути след брачната церемония и продължи до онази сутрин, когато тя заяви:

— Можеш ли да отгатнеш, Рей? Днес се изнасяш от тук.

— И без това смятах да го направя — отвърна й той.

Въпреки че това не беше вярно и Рей беше доволен от семейния живот, Сара се почувства унижена.

Изчака го да приготви двата куфара с дрехите и да замине, и като луда тръгна из апартамента, събирайки в кашони и най-дребните вещи, останали от него. После остави кашоните пред вратата и когато съпругът й се върна за нещата си, тя само му ги посочи. Той направи няколко курса между кашоните и колата си и си тръгна, без да каже нито дума. Шест месеца по-късно получи развод и започна от там, откъдето беше спряла. Беше минала само година от сватбата, а вече беше разведена. От съпруга й останаха само едни слипове, забравени в коша за мръсно бельо, които тя хвана с късче тоалетна хартия и изхвърли в кофата за боклук, и едно почти празно шише одеколон, от миризмата на който й се повдигаше и до днес.

Поне можеше да казва, че е била омъжена. Не беше жена, която никой никога не е пожелавал, макар че да бъдеш желана от Рей едва ли можеше да се смята за чест. Сестра й например никога не беше проявявала желание да се омъжи. Харесваше мъжете, но не толкова, че да се примири с ежедневното присъствие на някого около себе си.

— Да бъда проклета — често казваше тя, — ако се съглася да играя ролята на обвързана с документ прислужница, само за да си осигуря постоянното присъствие на някой мъж. Виж татко! Той е чудесен пример за обвързан прислужник, нищо, че е мъж.

Сара все още не беше напълно изоставила надеждата, че един ден може да срещне мъжа, който ще държи на нея и ще се съгласи да прави компромиси. Не беше много вероятно да се случи, но тя не губеше надежда. В края на краищата човек никога не знае какво го очаква в живота.

— Карл да не е внук на Никълъс Харви? — попита Сара на вечеря.

— Така! — Мати разтегна устни във вълча усмивка. — Значи си разговаряла с него.

— Трудно бих го нарекла „разговор“. Попитах го как е постъпил на работа при теб и за мое най-голямо нещастие получих отговор.

Възрастната жена се засмя — победоносно, би казала секретарката.

— Но все пак ти отговори, нали? Казах ти, че ще го направи.

— Каза ми да се разкарам. — Изчерви се тя.

— Точно в стила му. — Мати отпи от виното си и попита: — Привлекателен е, нали?

— О, моля. — Сара направи физиономия.

— Каквото и да е държанието му, не можеш да отречеш, че Карл е привлекателен мъж.

— Няма да признавам нищо. Между другото, какво се случи с Никълъс Харви?

— Какво искаш да кажеш с това „какво се случи“? Остаря и умря. Какво, по дяволите, си мислиш, че става с хората? Какъв тъп въпрос!

— Защо да е тъпо да питам за някого? Откъде да знам какво е станало с него?

— Ако беше жив, щеше да е на деветдесет и две години — студено отвърна Мати.

— Това е най-прозаичното нещо, което някога съм чувала.

— Със сигурност не е. Ако Никълъс Харви не беше умрял, сега щеше да е на деветдесет и две години.

— О, господи! — прошепна Сара и набоде една пилешка хапка на вилицата си.

— Струва ми се, че Карл е хлътнал по теб.

— Не ми харесват грубияните. — Младата жена отново се изчерви.

Мати се засмя.

— Ето че пак проявяваш прекалена чувствителност.

— А ти си прекалено трудна.

— Аз? Трудна? Не мисля така, скъпа. Страхувам се, че имаш твърде опростена представа за това, какви трябва да бъдат хората. Аз лично винаги съм отказвала да се държа по начина, който останалите смятат за правилен. Научи се да се приспособяваш, Сара. Толкова си млада, а си прекалено консервативна.

— Не съм толкова млада.

— Продължаваш да ми го напомняш.

— Е? Кога и как умря Харви?

За момент възрастната жена се загледа в нея, после така се разсмя, че чак се закашля. Когато кашлицата й попремина, тя отпи от виното и отвърна:

— Ще ти кажа след вечеря. Сега млъкни и ме остави да се нахраня.

 

 

Седнала в люлеещия се стол на верандата с цигара и чаша коняк, Мати дълго гледа прекрасния залез. Накрая започна:

— След провала на стоковата борса през 1929 година и след първата вълна самоубийства нещата се поуталожиха и ние всички решихме, че можем да продължим да живеем като преди. Все още работех в издателството. Точно преди Коледа господин Стърнхолт събра целия персонал…

Всяка година на Коледа господин Стърнхолт изнасяше кратка реч, преди секретарката му, госпожа Блум, да раздаде пликовете с премиите. Този път, щом всички се настаниха, той каза:

— Независимо от това, което се случва, за нашите книги винаги ще има добър пазар. Винаги ще има заможни колекционери. Винаги ще има богати хора. Търсенето може и да е поспаднало малко, но не виждам причина за паника. Тази компания е платежоспособна и лично аз не съм имал загуби на пазара. Смятам, че имате право да знаете каква е позицията ми, след като материалното ви положение зависи от мен. Действително някои от предварително направените поръчки бяха отменени, но повечето бяха изпълнени и за тях ни беше заплатено. Премиите не са толкова големи, колкото ми се иска, но ще продължа да поделям с вас печалбите на издателството. Желая ви весела Коледа и щастлива Нова година.

Под гръм от аплодисменти майсторът Норм Хърш поднесе на господин Стърнхолт подаръка, купен от работниците в издателството — сребърен поднос, на който беше гравирано: „От вашите приятели, персоналът на издателство Стърн“.

Бяха сервирани сандвичи, кексчета и кафе, после всички си тръгнаха по-рано заради празника.

Семейство Харви организираха празнично парти за всички постоянни членове на групата, които нямаха семейства или пък не можеха да си позволят да пътуват до дома си. Мати прекара цялата сутрин на двадесет и четвърти декември, опаковайки подаръци. После излезе навън, за да направи няколко скици. Снегът вече се топеше. За разлика от други години този път в магазините нямаше тълпи от купувачи, оставили купуването на подаръци за последния момент. По улиците преминаваше по някой самотен минувач. Нямаше и помен от миналогодишната навалица. Докато скиташе по разкаляния булевард, тя си спомни за семейството си. Чудеше се дали баща й е запазил състоянието си през Голямата криза. Питаше се дали понякога си спомнят за нея и дали се питат какво се е случило с дъщеря им. Какви ужасни хора! Сигурно им се искаше да е мъртва. На нея пък й се щеше семейството да се е разорило. Всъщност нямаше да е несправедливо, ако родителите й се окажеха на улицата само с два куфара и неколкостотин долара. Напротив, щеше да е напълно заслужено! Мати вървеше и надничаше през витрините в празните магазини, където продавачките скучаеха.

Започна да вали и тя се прибра в квартирата си, без да е отворила скицника. Когато прекрачи прага на входната врата, хазяйката й, госпожа Уебстър, надникна през вратата на стаята си, сякаш я очакваше, и каза:

— Весела Коледа, Мати. Ще пийнеш ли една чашка с мен?

Изненадано от тази рядка проява на внимание, младото момиче отвърна:

— Разбира се, ще бъде чудесно. Нека само да си оставя палтото.

— Ще те чакам, скъпа.

Апартаментът на госпожа Уебстър беше на партера. Беше претъпкан с вещи — порцеланови кукли, един пиринчен пепелник, възглавнички с копринени ресни, масивна махагонова мебел.

— Сядай — каза закръглената възрастна жена, подаде й една чаша и се настани в любимия си стол.

Напитката беше прекалено сладка, но Мати отпиваше от нея, оглеждайки стаята. Погледът й се спираше на огромния кожен албум, рисуваната чиния по случай коронясването на Джордж V и гравираното на ръка ветрило от слонова кост.

— Имате много интересни неща — с усмивка каза тя.

— Да — отвърна гордо госпожа Уебстър. — Водила съм добър живот.

— Наистина ли?

— Да. Господин Уебстър ми липсва, но той така страдаше, че за него смъртта беше избавление.

— Кога е починал?

— Преди единадесет години. Беше много добър и работлив човек и ме остави напълно осигурена. Бог да го благослови. — Тя погледна към една интересна поставка, после към Мати и каза: — Ще ти кажа защо те поканих, Мати. Загубих една от най-добрите си наемателки, госпожица Пъркин. Живееше при мен от момента, когато съпругът ми почина и започнах да давам стаи под наем. Наистина ще ми липсва. Но сама жена не може да си позволи да бъде сантиментална и това е тъжната истина. Апартаментът на госпожица Пъркин е на втория етаж, точно над моя. Има спалня и самостоятелна баня. Мисля си, като те гледам, че имаш постоянна работа, да предложа първо на тебе да се преместиш там. По-широко е, отколкото в стаята ти на третия етаж. Но наемът е по-висок.

— Колко?

— Ще трябва да го обсъдим. Защо не се качиш на втория етаж да погледнеш. Ако ти хареса, ще видим дали ще успеем да се споразумеем.

Госпожа Уебстър й подаде ключа и Мати тръгна по стълбите. В мига, в който отвори вратата, разбра, че иска да направи смяната, стига, разбира се, наемът да не е прекалено висок. Двата прозореца на всекидневната гледаха към улицата, имаше достатъчно светлина и камината работеше. Спалнята беше малка, но подходяща. А най-големият лукс беше банята. Ако наемеше този апартамент, първо щеше да се наложи да изтърка хубаво мръсотията от ваната, за да може да я ползва. Нямаше да е необходимо да слиза на пръсти на долния етаж, ако й се приходеше до тоалетната посред нощ. С боя, нови пердета и с вкус подбраните й вещи мястото щеше да стане доста приветливо.

— Колко ще искате? — попита, щом върна ключа на госпожа Уебстър.

— Седни, скъпа. Допий си напитката. Искам да помисля малко.

Мати седна и покорно отпи от подобната на сироп течност в чашата.

— Досега си ми плащала по три и петдесет и нито веднъж не съм ти повишавала наема. Стаите на госпожица Пъркин са по-големи и са обзаведени. Какво ще кажеш за десет долара на седмица?

— Не мога да си го позволя. Прекалено много е за мен.

— Колко можеш да плащаш?

— Вероятно ще мога да отделям по шест долара.

— О, скъпа моя, това наистина не е достатъчно.

— Ами ако ви предложа да ви помагам? Трябва да е много трудно да се грижите сама за цялата тази къща. Какво ще кажете да ви плащам по шест долара и да събирам кошчетата за боклук вместо вас, а също и да мия главното стълбище веднъж на два дни? Освен това ще платя за пребоядисването на стаите.

— Не зная — колебливо отвърна госпожа Уебстър.

— Вижте какво — каза Мати, решена да вземе апартамента. — Нека да бъдат шест и петдесет и ще събирам боклука, ще мия стълбището и ще ви помагам за всички допълнителни работи.

Хазяйката широко се усмихна и рече:

— Скъпа, ти спечели.

— Кога мога да се нанеса?

— След първи. Ако междувременно научиш, че някой се интересува от стаята ти, ще ми кажеш, нали?

— Разбира се. Благодаря за питието — отвърна тя и радостно се втурна нагоре по стълбите.

Беше планирала да прекара поне час в четене на „Сбогом на оръжията“, подаръка, който сама си беше направила за Коледа, но беше прекалено възбудена. Трябваше да изчака само една седмица, а въпреки това й се щеше да се премести на долния етаж веднага. И да изчака, докато дойде време да съобщи на Харви! Сега вече щеше да може да посреща гости. Щеше да покани Истър и Отър, и Дани, и Хюи, и Голи, и всички останали постоянни посетители на сбирките.

Нещата се нареждаха чудесно. От издателството получаваше по двадесет и два долара на седмица, спокойно можеше да отделя седем от тях за наема. За съжаление идеите й за ново оформление се бяха изчерпали, но затова пък й хрумна как да се икономисва от времето за работа, за което Стърнхолт й плати петдесет долара. Предложението й беше следното: работните места да бъдат разположени така, че книгите да минават по една директна линия през всички етапи на обработка, вместо да се губи ценно време в разнасянето им напред-назад.

— Не зная как не ми е хрумвало досега — беше казал той и я беше погалил бащински по главата. — Колко умно момиче си ти, Мати!

А сега щеше да си има и собствен апартамент!

Пристигна в жилището на семейство Харви горяща от нетърпение да сподели новината с тях, но когато Джулиет й отвори, бледото й лице подсказа на Мати, че нещо ужасно се е случило. Очите на дребната женица бяха зачервени от плач. Зад нея се виждаше Никълъс, отпуснал се на дивана и обхванал глава с ръце. Истър и Хюи седяха до него. Изглеждаха много разстроени.

— Какво се е случило? — извика разтревожено момичето.

— Отър е мъртъв — отвърна Дани Бригс. — Загуби всичките си пари. Самоуби се.

— О, не! — Гърлото й пресъхна, стомахът й се сви, коленете й се подкосиха и трябваше да седне на пода, за да не падне. Отър Стотън вече го нямаше. Този умен, добър човек, който така ценеше работите й и проявяваше такова милосърдие към приятелите си, вече не беше между живите. Неволно се запита дали приятелят му Гидиън Силвестър е разбрал за смъртта му и ако е разбрал, как я е приел. Двамата изглеждаха много близки, независимо от непрекъснатото заяждане помежду им.

— Погребението е утре — каза Истър.

Никълъс Харви зарида. Истър го прегърна. Хюи не откъсваше поглед от сплетените си ръце. Джулиет стоеше и безпомощно гледаше съпруга си. Накрая седна на пода до Мати и прошепна:

— Бедният Ники. Той обичаше Отър.

— Всички го обичахме — отвърна тя с пресъхнали устни.

— Той беше героят на Ники. Ужасно е.

 

 

Гидиън Силвестър беше сред опечалените, присъстващи на погребението. Мати веднага го забеляза. Извисяваше се над всички с високия си ръст. Седеше на една от предните скамейки в църквата заедно с останалите от семейството на Отър. Истър Лофтъс реши веднага след службата да поднесе съболезнованията си на Гидиън, което й се стори много странно. Тя се колебаеше, не беше сигурна в протокола, тъй като за пръв път присъстваше на погребение. За нейно съжаление Гидиън Силвестър приближи до нея и й каза:

— Много мило от твоя страна, че дойде.

Не знаеше защо, но това я подразни. Стори й се прекалено нагло от негова страна да й благодари за присъствието, след като не беше член на семейството, а просто приятел на Отър. Според нея единствено най-близките роднини имаха правото да правят подобни забележки.

— Защо се държиш така, сякаш си вдовицата на Отър? — гневно прошепна тя.

— Той беше най-добрият ми приятел.

— Не ме е грижа, дори двамата да сте положили кръвна клетва на осемгодишна възраст. Ти си просто един надут палячо. — Мати се обърна рязко и тръгна към изхода на църквата.

Част от участниците в петъчните вечери се уговориха да отидат в апартамента на Отър след погребението. Госпожа Стотън беше помолила Никълъс да покани всички приятели на Отър да присъстват на помена.

Мати едва беше прекрачила прага на апартамента, когато Гидиън Силвестър се насочи право към нея.

— Малко си нервна, сестричке! — ядосано започна той, застанал на сантиметри от нея. — Коя си ти, че да ми говориш по този начин?

— Мога да ти приказвам каквото си искам — вбесено отвърна тя. Ако този човек искаше да се скарат пред всички присъстващи, и то в неподходящ момент като този, щеше да му даде да се разбере. — А ти кой си, че да узурпираш правата на хората и да се представяш за член на семейството? Арогантен глупак!

— А ти си самоуверено устато хлапе!

Погледна зачервеното му от гняв лице и каза:

— Направи ми една услуга! Дръпни се от мен! Никак не ми харесваш!

* * *

— С тези думи — продължи разказа си Мати, — аз се извърнах, за да се оттегля и ударих главата си в отворената врата на кабинета. — Тя се засмя и отпи от коняка си. — Каква сцена! Когато се съвзех, кой мислиш, че поставяше мокра кърпа върху цицината на челото ми? Проклетият Гидиън Силвестър, разбира се.

— Какво се случи после?

— Знаеш ли какво? Напомняш ми на някое голишарче, което с отворена човка нетърпеливо чака майка му да пусне поредната хапка в ненаситното му гърло. Невероятно си лакома и що се отнася до научаването на любопитни неща, устата ти е винаги широко отворена.

Сара се засмя:

— Не е моя вината, че разказваш толкова интересна история, нали?

Възрастната жена въздъхна и разклати остатъка от коняк в чашата, сякаш се чудеше дали да продължи или не. Накрая каза:

— Ще се върнем към тази история в неделя, след като момчетата си заминат. В момента не съм в настроение да продължа.

— Вината в мен ли е?

— Господи! Не, не е в теб! Ще престанеш ли с това? Говорих достатъчно за тази вечер. Ясно ли е?

— Тогава ще се оттегля.

— Чудесна идея.

Секретарката се изправи и за голяма изненада на Мати се наведе, целуна я по челото и промълви:

— Ти си голяма проклетница, но все повече и повече ми харесваш.

Мати объркано се усмихна:

— Върви си сега. Ще се видим сутринта.

— Сигурна съм, че ще искаш да ме огледаш, преди синовете ти да пристигнат.

— Дяволски права си! Няма да ги оставя да си мислят, че съм наела някое хипи да работи при мен.

— Лека нощ, Мати — каза Сара и влезе вътре, като безшумно притвори вратата зад гърба си.