Шарлот Вейл Алън
Омагьосан живот (22)

22

Сара спа неспокойно и стана много рано. Не можеше да спре да мисли за снощния инцидент като за автомобилна катастрофа. Беше много изнервена, но въпреки това се налагаше отново да седне зад кормилото. Затова се облече, изми се набързо и тръгна право към апартамента над гаража.

Карл спеше на едно от плетените кресла. Главата му беше клюмнала надолу. Тъмните му защитни дрехи, с които патрулираше нощно време, бяха захвърлени на пода. Беше само по къси гащета. Не й се искаше да го буди, но беше длъжна да го направи. И двамата трябваше да възвърнат спокойствието си. Приближи и леко го докосна по рамото. Той с мъка отвори очи, но щом я видя, изведнъж се разсъни.

— Ако ти кажа, че съжалявам за снощи — започна тя, — най-вероятно ще ми кажеш да се разкарам с моите съжаления. Това много ме затруднява да намеря подходящите думи, с които да те накарам да разбереш как се чувствам.

— Трябва да си измия зъбите — промълви той. — Седни за минута. Веднага ще се върна. — Стана и бавно се запъти към банята.

Сара се чувстваше неловко. Седна на ръба на единия стол и зачака. От деня, в който бе постъпила на работа тук, тя надничаше навсякъде, правеше всичко възможно да чуе и да види всичко, което засягаше известния Гидиън Силвестър и неговата вдовица. Но все още не беше късно да се поправи.

Карл се върна, отмятайки влажната си коса назад.

— Искаш ли кафе? — попита той и тръгна към кухненския бокс, разположен между спалнята и банята.

— Да, благодаря.

Изхвърли старата утайка от кафеварката, изплакна, зареди я с прясна вода и кафе и я включи.

— Отвратителна нощ — промълви, запали цигара и за да не среща погледа й, се втренчи в кафеварката.

— Да — съгласи се Сара. — Карл, наистина трябва да ти кажа, че съжалявам.

— За какво? Аз съм този, който те нападна посред нощ с оръжие в ръка.

— Съжалявам, защото не слушах това, което ми се казваше. По-точно чувах само това, което исках да чуя.

Карл седна на стола и я погледна внимателно.

— Да не би да мислиш, че хората се обявяват за луди само за да се правят на интересни или нещо от този род?

— Ти не си луд.

— Хайде, Сара! За постъпки като моите затварят човек в лудницата.

Тя поклати глава.

— В такъв случай трябва и мен да затворят там. Ако ти си луд, значи аз също съм. Знаеш ли защо? Защото в продължение на години си мислех, че съм единствената, която е била тормозена от злата си мащеха. Вярно, че четях книги и гледах телевизия, но го правех по начина, по който и ти. В центъра винаги оставаше собственото ми страдание, моята малка лична драма. В моите очи си оставах единствената, чиято глава е била натискана в тоалетната чиния от една наистина побъркана жена, обзета от желание да ме удави. Само аз бях израснала с убеждението, че не трябва да вярвам на никого, че в един момент могат да ти се усмихват, но в следващия да те изритат по стълбите, да те заключат в тъмния килер или да те оставят без храна три дни. Но това всъщност не е било нищо! Нищо! Аз сякаш се бях пристрастила към страданието и не исках то да ме напуска, защото се плашех, че без него няма да бъда по-различна от останалите. Когато Мати ми разказа живота си и след снощната случка внезапно разбрах, че и аз съм като всички останали, не по-различна или по-специална. Важно е в каква степен човек е почувствал страданието. Мати се опитваше в продължение на седмици да ми го втълпи, но аз отказвах да възприемам. Сега вече разбрах. Точно затова съжалявам. Не съм нито по-добра, нито по-различна от теб, от Мати, от Бони, от Глория или от някой друг. Същата съм, само дето съм по-ниска и по-слаба, имам зелени вместо кафяви очи и вероятно стъпалата ми са по-малки. С това разликите се изчерпват.

— Обичаш крайностите, нали? — попита Карл, смачка угарката от цигарата си в пепелника и изключи кафеварката. — Не си ли чувала някога, че има и средно положение, Сара? Че всяко нещо не е непременно само добро или само лошо? Ти не просто се мотаеш насам-натам и задаваш проклетите си въпроси, а се самонаказваш, защото мислиш, че това, което правиш, е погрешно. Нищо не е само черно или само бяло. И аз няма да седя тук и да слушам съжаленията ти, задето се чувстваш виновна. Не е моя работа да опрощавам твоите или нечии други грехове. Господи! — Уморено се изсмя. — Имам си достатъчно свои проблеми, за да се товаря допълнително и с твоите. Да не мислиш, че ми харесва да бъда психо? Че не ме тормози мисълта за това, че за малко не прерязах гърлото на жената, с която правя любов? Мислиш, че не ми се иска да бъда като нормалните мъже ли? Да мога да се храня на една маса с други хора, да мога да спя спокойно, без да се притеснявам, че ако затворя очи, няма повече да се събудя? Наистина е срамота някаква побъркана жена да ти държи главата в тоалетната чиния. Не, тъжно е! Неприятно ми беше да го чуя. Само че не мога да направя нищо, с което да променя миналото. Това е само по твоите сили. Доктор Харви само се преструва на цивилизован заради Мати. И заради теб донякъде. Напълно си права. — Карл сипа кафе в двете чаши. — Всичко е въпрос на степен на изживяване на страданието. И всичко си прилича. Всичко опира до това, какво имаш в главата си и доколко можеш да се контролираш. — Подаде й едната чаша, после седна и стисна другата в шепи.

— Дори лудите имат нужда от обич — прошепна Сара.

— Точно така! Ти ще изрисуваш знаците, а аз ще марширувам на парада.

— Днес отношението ми към теб е същото, каквото беше вчера.

— Тогава или си глупава, или наистина си луда.

— Или и двете. Има ли значение?

— Хей, скъпа! За мен няма. Ти си тази, която преследва измислиците си. Аз съм прекалено зает да си доказвам, че все още мога да се притеснявам за смисъла на нещата.

За няколко мига тя имаше чувството, че духът й е напуснал тялото й, седи в един ъгъл и наблюдава цялата сцена. Един здрав и красив мъж седеше почти гол и разговаряше с една жена, която съвсем не беше непривлекателна. Двамата излъчваха енергия, очертаваха границите на привличането помежду им, люшкаха се от емоционалността към психологическото проучване. Ако престанеха да разговарят, можеха да се докоснат. А ако се докоснеха, общуването им щеше да бъде изпълнено с още по-дълбок смисъл. Тя можеше да каже или да направи каквото и да е, никой нямаше да мине оттук и да я нашиба с камшик или да я повлече по пода за косата. Можеше да остави чашата си с кафе на масата, да свали памучната си блуза, да коленичи пред мъжа срещу нея и по най-безсрамен начин да му покаже желанието си към него.

Карл почти разплиска кафето си от изненада и остави чашата си.

— Господи, Сара! Какво ти става?

Тя спря и го погледна.

— Не бъди глупав. Не мисли, че лесно се плаша! Сега стой мирно! — каза и отново наведе глава.

След няколко минути той се засмя и каза:

— Ако не престанеш, ще загубя ума си. Ела тук. — Привлече я към себе си и я целуна по влажната уста.

В този миг заваля. Дъждовните капки забарабаниха по покрива и по прозорците, носейки аромата на трева и влажна земя. Карл изрита шортите си, свали панталоните на Сара и я повали на дъсчения под.

* * *

Мати продължително я изгледа и каза:

— Добре, че съм направила скици. Ако трябваше да те рисувам сега, щеше да излезе нещо като фотография. Седни и се опитай да ми бъдеш приятна компания.

— Не се ли разсейваш, когато говориш по време на работа? — попита Сара, подгъвайки крака под себе си.

— Нищо не може да ме разсее, когато работя. За теб рисунката може да е обикновено изобразяване, но за мен е проява на отношение. А обектът е само средство. Това, което определя индивидуалността на всеки художник, е способността му да оставя в картината част от себе си, като в същото време се опитва да пресъздаде в дух и форма модела пред него. Всичко, което рисувам, е плод на ума. Точно както един добър разказвач може да обрисува някаква картина, без да разсейва слушателя с прекалено много ненужни подробности. Същността на истинското изкуство е в таланта на твореца да открива най-същественото плюс вроденото му чувство за детайлност. — Докато говореше, очите й непрестанно следваха движението на четката между палитрата и платното. — Има едно-две неща, които трябва да знаеш — продължи тя. — Ще ги уточня, за да не останеш с погрешно впечатление. Забелязах, че след като ти разказах историята на Глория, колелото се завъртя. Карл и Бони не знаят тези подробности. Не искам да си мислиш, че заради някакъв свой каприз съм взела една елегантна нощна дама и съм я превърнала в прислужница. Направих на Глория едно съвсем разумно предложение. Тя го обмисли и реши да го приеме. Но както често се случва между две жени, скоро открихме, че взаимно се харесваме. Глория сама реши да остане при мен след смъртта на съпруга ми и да поеме част от домакинската работа. Тя направи този избор, за да запази достойнството си. Както много други жени, предлагащи услуги на мъжете, така и Глория не изпитваше истинско уважение или обич към тях. Тя ми направи огромна лична услуга и аз винаги съм й се възхищавала заради това, че е в състояние да направи нещо, на което аз никога не съм била способна: преструваше се, че проявява интерес към онзи отвратителен стар глупак, и то много успешно. Мисля, че заслужава Нобелова награда за своето изключително представяне, въпреки че твърде скоро започна да намира Гидиън Силвестър за толкова отблъскващ, колкото и аз самата. Но въпреки това изпълняваше задълженията си стриктно. Ако някой ден ти остане време да поговориш с нея, ще откриеш, че е жена с изключително самообладание и достойнство. Едва ли има нужда да ти казвам, че миналото й е било само вид бизнес и нищо повече.

— Разбирам.

— Добре. Имаш напредък. Колкото до Карл, искам да знаеш, че се гордея с теб. Прояви достатъчно смелост да яхнеш отново коня. Повечето жени щяха да изчезнат с първия ферибот, но ти прояви разбиране. Одобрявам това.

— Обичам го и няма да го изоставя, само защото има проблеми. Вероятно дори го обичам повече, защото и той ме обича. Поне всичко е ясно и вече имам представа с какво съм се захванала. Което е много по-добре, отколкото преди години, когато се омъжих за онзи румънски селянин.

— Знаеш, че можеш да го излекуваш, Сара, ако си готова да жертваш времето си за него.

— А защо мислиш, че не съм готова?

Мати изсумтя, отпусна четката, после я погледна и каза:

— Искам да ти разкажа за четиридесет и първа година. Мисля, че ще ти бъде много интересно.

 

 

Когато къщата беше ремонтирана и пребоядисана, когато Гидиън Силвестър я увери, че притежават голяма сума пари, в стабилна банка, Мати се съгласи да сключи примирие с него и двамата отново заживяха заедно. Само че този път животът им течеше по строго установени правила. Тя настоя да получава на свое име петдесет процента от сумата за всяка продадена картина. Нямаше друг изход, освен да остави нещата в ръцете му. Въпреки че когато станеше въпрос за имената на картините, които беше продал, и за тяхната цена, съпругът й все не можеше да си спомни точно и въпреки че настояваше парите да бъдат вложени в различни банки (което я устройваше идеално), трябваше да признае, че този път той гледаше отговорно на нещата. Когато се учудваше, че не получава писмени предложения или благодарности от галериите, и започваше да задава прекалено много въпроси, той просто отклоняваше разговора, така че в един момент тя се отказа да разпитва за каквото и да било. По всичко личеше, че мъжът й най-после беше намерил истинското си призвание — не той да бъде художник, а да представлява някой художник.

Мати работеше. Той периодично идваше да прибере последните плодове на труда й и го правеше с такова внимание, с каквото тя събираше реколтата от градината си. Понякога тя настояваше да задържи някои от картините си — портретите на детето, изгледа от къщата, автопортретите. Тогава двамата люто се караха. Мати не харесваше Гидиън Силвестър, не му вярваше, но в известна степен все още беше влюбена в него. И когато не успяваше да я победи с думи или по друг начин, той го постигаше в спалнята. Винаги я обладаваше така, сякаш се докосваше до нея за пръв път, сякаш я боготвореше и нямаше да бъде задоволен, ако не я накара да трепери от удоволствие.

За да й осигури спокойствие и време за рисуване, поемаше цялата домакинска работа, когато беше на острова. Беше наел шестнадесетгодишната дъщеря на Аги да се грижи за Гиди, а също и по-малката Сара на госпожа О’Брайън да почиства къщата два пъти седмично. Мати не трябваше да върши нищо друго, освен да рисува. Вече можеше да осъществи мечтата си да броди из острова и да скицира всичко, което привличаше вниманието й. Отдаде се изцяло на първата си и най-голяма любов — работата. Продължаваше да слага скрит подпис във всяка картина и да описва произведенията си в тайния дневник, който сега криеше в една ниша зад парния котел.

* * *

— Живеех в един рай на глупците — продължи разказа си старата жена. — Затварях си очите пред факта, че Гидиън Силвестър умишлено ме държи настрана от Ню Йорк. Отиваше за една-две седмици в града и отново се връщаше на острова с много пари. Странно е как упорито отказваме да допуснем, че хората, с които живеем, са способни да извършат някое престъпление. Не ни се иска да повярваме, че сме сгрешили в преценката си за човек, който може да бъде садист, изнасилвач или масов убиец. Всеки път, когато във вестниците се появи съобщение за заловен престъпник, поне петдесет процента от хората, които са го познавали, казват: „Но той беше толкова приятен и тих човек!“. Просто не искаме да повярваме. Единствената причина е, че се страхуваме това да не рефлектира върху нас. Никога нямаше да разбера какво е направил Гидиън Силвестър, ако не беше Хюи. — Мати внезапно остави четката и палитрата. Изглеждаше разстроена. — Извинявай, но не мога да рисувам, когато разказвам за това. Трябва да изляза навън. Нужен ми е въздух. Ела да се поразходим. — Свали престилката си и я захвърли като парцал.

Сара не каза нито дума, само я хвана за ръката и двете се спуснаха към плажа. Когато пристигнаха до пясъчната ивица, мъглата беше станала съвсем гъста. Мати вдигна нагоре сплетените им ръце и ги погледна.

— Само шестима знаят това, което сега ще ти разкажа, Сара. Синовете ми, Карл, Бони, Хюи Дикинсън и адвокатът ми. — Очите й се впиха в нейните. — Не ме осъждай! — предупреди я тя. — Всичко се случи в друго време и в друг свят. Тогава нещата не бяха такива, каквито са сега. Хората живееха с предразсъдъци, които в днешно време изглеждат немислими. Много е трудно за човек, щом веднъж се раздели с детството, да не търси някакви подбуди в интереса на хората към него. Всички го знаят и това допълнително утежнява нещата. Винаги съм се отвращавала от глупостта, съчетана с така наречената известност. Не мога да понасям журналистите, ловците на сензации, които се нахвърлят върху теб като глутница вълци и бутат камери и микрофони в лицето ти. Мразя това, докато Гидиън Силвестър го обожаваше, живееше за него.

Тя спря, после внимателно издърпа ръката си от тази на Сара и тръгна бавно покрай брега.

— В началото на 1942 година всички жители на острова бяха помолени да го напуснат от съображения за сигурност. Националният флот се беше разположил тук. В южната част изникнаха множество бараки за военните. Гидиън изду гърди като бригаден генерал и заяви, че ще изпълни патриотичния си дълг, като ни премести на по-безопасно място.

Изчезна за седмица с новия си автомобил и когато се върна, ме уведоми, че е купил къща в Кънектикът. Бях разстроена, че за пореден път не беше поискал мнението ми. Но после видях къщата. Съпругът ми беше намерил къща, която до най-малката подробност повтаряше всичко, което толкова обичах в старата къща на острова. Преместихме се там и аз имах чувството, че нищо не се е променило. Отново имахме изглед към океана и наш собствен плаж, имаше таван, който беше подходящ за ателие. Като изключим размерите на помещенията, както сигурно си забелязала, двете къщи бяха почти еднакви.

Гидиън беше наел ново момиче, което да се грижи за сина ни, и нова жена за домакинството. Нова къща, нови лица, различна околност, но същият дневен ред. Сега, когато вече бяхме по-близо до Ню Йорк, той започна да се държи като господар на имението. Безцеремонно се разпореждаше с персонала и го предупредих, че ако продължава по същия начин, хората ще ни напуснат. Мъжът ми сякаш само това беше чакал. Използва го като претекст да прекарва повече време в Ню Йорк. Това ме устройваше напълно. Икономката Ина с удоволствие готвеше, когато господарят й не беше в къщата, а аз определено предпочитах нейната пред неговата компания.

Ина беше истинско съкровище. Притежаваше изключително чувство за хумор и подобно на влюбена във внука си баба беше взела Гиди под своето крило. Можеше да му отделя безкрайно много време и се отнасяше към детето с огромно търпение, което съвсем определено липсваше у баща му. След като веднъж беше успял да ме спечели, Гидиън Силвестър загуби интерес към сина си и никога не намираше време за него.

Всичко започна през един октомврийски ден същата година.

 

 

Гидиън току-що се беше върнал от четиридневния си престой в Ню Йорк, натоварен с подаръци. След вечеря подаде на Мати една малка синя кутийка от „Тифани“ с думите:

— Поръчах това за теб. Надявам се, че ще ти хареса.

Беше мъничка златна палитра, осеяна със скъпоценни и полускъпоценни камъни в различен цвят, наподобяващи отделните бои. Върху палитрата лежеше платинена четка с връх от прекрасен диамант. Беше много красива и остроумно измислена брошка и Мати беше трогната от вниманието, което проявяваше съпругът й към нея.

Той донесе бутилка шампанско и две празни чаши в спалнята, а очите му излъчваха познатия блясък.

Пиха шампанско и Гидиън каза:

— Много повече ми харесваш така, както си сега с дълга коса. Изглеждаш чудесно. И какъв прелестен цвят! — Ръцете му се заровиха във водопада от червена коса и той легна върху жена си. — Не съм срещал толкова привлекателна жена като теб. — Но този път стигна до върха преди края на апологията си. — Извинявай, но просто не можах да изчакам. Не можах да се въздържа.

Мати лежеше и не изпитваше нищо към него както преди години в родилния дом. Нещо повече, беше сигурна, че е твърдо решен да получи нещо от нея и освен това иска да й направи бебе отново. Тя не каза нито дума, но дълбоко в себе си разбра, че това беше краят. Поне за нея.

Гидиън остана у дома два дни и беше така забавен, че Мати направо се удиви. После заяви, че трябва да се върне в Ню Йорк. Вече беше сигурна, че негодникът има любовница.

„Защо ли не ме учудва това?“ — помисли си.

Накара детето да си вземе довиждане с баща си и го поведе към плажа.

Три дни по-късно получи писмо от Хюи. Остави Гиди на Ина и излезе да го прочете на двора. Той й пишеше:

„Не зная как да започна. Все още съм шокиран и само мога да се надявам, че не ти казвам нещо, което вече знаеш. Дълбоко в сърцето си чувствам, че ти не можеш да направиш това, Мати. Не е в стила ти. Но ако все пак си се съгласила, сигурен съм, че си имала сериозна причина.“

Хюи трябвало да отиде в Ню Йорк, за да уреди подробностите около една своя изложба в известна галерия. Бил изненадан, когато чул, че в целия град се говори за неповторимите творби на Гидиън Силвестър. Навремето Хюи беше виждал някои от работите на съпруга ми и тъй като ги намираше в най-добрия случай за посредствени, изпитал огромно любопитство. Минал през галерия „Александър“ на Медисън Авеню, за да хвърли едно око на така наречените „неповторими творби“. Каква била изненадата му, когато видял, че цялата галерия е пълна с картините на Мати, носещи подписа на Гидиън Силвестър!

Младата жена отново прочете писмото. Към края ръцете й така силно трепереха, че едва разчиташе думите. Впери поглед в пространството, обзета едновременно от ужас, гняв и неверие. Не можеше да повярва, че съпругът й е способен на подобна подлост. Знаеше, че няма да повярва, докато сама не се убеди в истинността на твърденията на стария си приятел.

Прибра се в къщата и каза на Ина:

— Трябва незабавно да отида в града. Не зная колко време ще остана там.

— Какво се е случило, Мати? Бяла си като платно.

— Трябва да тръгвам. Грижи се за Гиди. По всяка вероятност ще се върна довечера.

Качи се в стаята си и механично се преоблече. Наметна палтото, взе чантата и се затича към колата. Тъй като не беше шофирала из Манхатън, а и беше много нервна, предпочете да остави колата на гарата и да хване влака за вътрешността на града.

Зарея невиждащ поглед през прозореца на купето. Имаше чувството, че е гола и всички погледи са насочени към нея. Но не трябваше да се тревожи, преди да открие истината. Когато я видеше с очите си, тогава щеше да реши какво да прави.

След като пристигна на Централната гара, намери адреса на галерия „Александър“ в телефонния указател и хвана такси. Трепереше и трябваше здраво да стиска ръце в скута си, за да не привлече вниманието на шофьора.

Плати и слезе от колата точно пред входа на галерията. Надникна през близкия прозорец и веднага видя една от картините си, сложена в прекрасна рамка и подходящо осветена. В единия ъгъл на витрината на галерията стоеше дискретен дребен червен надпис: „Горди сме да ви представим картините на Гидиън Силвестър“.

Мати почти прилепи лице до стъклото и много ясно видя подписа на Гидиън в долния десен ъгъл на картината. Облиза пресъхналите си устни, отвори вратата на галерията и влезе вътре. Поне половин дузина от работите й бяха изложени вътре — всички в красиви рамки и идеално осветени като картината до прозореца.

Една служителка тръгна към нея, но тя я отпрати. Очите й не се откъсваха от картините, сърцето й биеше до пръсване. Ето къде били! Нейните картини бяха изложени на показ пред очите на всички. За момент забрави за измамата, забрави за всичко. Обзе я заслужена гордост, че в една истинска галерия отделят такова внимание на нейните платна. В продължение на седемнадесет години беше очаквала този миг. Сега произведенията й висяха по стените, за да радват окото на посетителите.

— Наистина са забележителни — отбеляза служителката на галерията, която все пак се беше приближила до Мати. — Нямам търпение да дойда на работа, за да мога да ги гледам.

Погледна жената и разбра, че думите й са искрени. Беше загубила способността си да говори, затова само кимна и тръгна към вътрешността на галерията.

Една след друга обиколи всичките си картини и навсякъде видя набиващия се в очи подпис на Гидиън Силвестър. Той никога не я беше наранявал физически, но сега я беше ограбил духовно. И го беше направил публично, с пълното одобрение на голям брой непознати хора.

— Може би ще имате нужда от брошура — предложи жената и бутна в ръката й една книжка, после придърпа бюрото си по-близо до входа.

Мати с голяма мъка разгледа картините отново. Беше тук, на мястото на извършеното от Гидиън Силвестър престъпление. Беше зашеметена. Крещеше вътрешно. Да, знаеше, че е продал картините й, но не и че ги е представял за свои. Не можеше да повярва, че съпругът й е способен на такава подлост. Но той я беше извършил. Беше ограбил правото й да се гордее с творбите си. Беше откраднал таланта й и го беше представил като свой.

Сега можеше да си обясни всичко. И се ужаси, защото слепотата й я беше превърнала в неволен съучастник в престъплението.

Мати излезе от галерията и като луда започна да маха на едно такси.

 

 

— Хюи искаше да разбере дали доброволно съм дала съгласието си за това отвратително дело. Искаше да знае дали съзнателно съм излъгала артистичните среди и цялата публика. — Гласът й пресекна. Мати примигна няколко пъти и извика: — Знаех ли? Бях ли дала съгласието си? Не, не знаех и никога не бях се съгласявала с подобно нещо. Никога не бих го позволила! Хванах влака и докато пътувах към дома, бях раздирана от противоположни чувства: от една страна, огромна гордост, че картините ми са изложени в престижна галерия, а, от друга — отвращението от начина, по който се бяха озовали там.

Когато се върнах вкъщи, накарах Ина да стегне своя багаж и багажа на Гиди. Заминавахме. Платих на момичето, което се грижеше за Гиди, и го отпратих. След час вече пътувахме за Мейн. Бях обсебена от мисълта, че трябва да се обясня с Хюи. Не можех да го оставя да си мисли, че съм съучастник на Гидиън.

Пристигнахме в Мейн още същата вечер. Хюи чу шума от колата и излезе да види кой е. Както винаги не ми се наложи да обяснявам нещо. Той само ме погледна и каза:

— Бях сигурен, че не знаеш! Сигурен бях!

Тази нощ, когато Ина сложи Гиди в леглото и си легна, направих това, което отдавна трябваше да сторя. Когато се взрях в очите на Хюи Дикинсън, прочетох в тях дълбока и искрена любов. Осъзнах, че изпитвам същото чувство. Прекарах нощта в леглото му.