Шарлот Вейл Алън
Омагьосан живот (4)

4

Само за половин година седемнадесетгодишната Мати научи за своето тяло неща, за които преди не беше подозирала. Най-неприятен и тревожен беше абортът.

Случи се в петък вечерта от първата седмица, която прекара сама. Беше заспала в малката си стая, когато започнаха болките. Скоро станаха толкова силни, че я събудиха. Тя отметна завивките и видя кръв. Знаеше, че бебетата се раждат през деветия месец, а тъй като беше бременна едва в петия, явно нещо не беше наред. Нямаше представа какво да прави. Беше много притеснена, за да остане в леглото, тъй че стана и махна изцапания чаршаф от матрака. Притисна го към себе си, усещайки, че болките на вълни минават през корема й. Коремът й беше леко подут, но Мати усещаше, че се мести под ръката й. Обзе я силно желание да се изправи срещу болката, да натисне силно корема си, сякаш ако го стореше, щеше да успее да извади навън всичко, което беше в него.

Свали нощницата си и видя как кръвта се стича между бедрата й. Ужаси се. Може би щеше да умре. Ако това се случеше, щеше да лежи на съвестта на родителите й. Как само й крещяха, с какви имена я наричаха! Обсипваха я с отвратителни заплахи, предупреждаваха я да не се опитва да поддържа връзки с останалите членове на семейството. Като че ли щеше да го направи! Мразеше ги всичките. И ако всички паднеха мъртви върху масата, както си играеха отвратителната игра, щеше да бъде страшно доволна.

Дъхът й секна от болка, ноктите й се забиха в дланите. Коремът й се свиваше и надигаше, свиваше и надигаше, а натискът в долната му част се засилваше. Бебето щеше да излезе от нея. Нямаше какво друго да е. И защо трябваше да я е грижа за това? Какво щеше да прави с дете на ръце? Беше така уплашена, че не можеше да мисли. Стоеше разсъблечена върху пуснатия на пода чаршаф. Не смееше да извика госпожа Уебстър, хазяйката, на помощ. Какво можеше да направи една стара жена? Само щеше да вдигне врява, че е изхабила един от чаршафите й. Господи, болката!

Продължи дълго. Тя така се измори, че не можеше повече да стои права. Седна гола и трепереща върху влажния и студен чаршаф. Натискаше с ръце корема си и когато подутината се премести надолу, инстинктът й подсказа, че трябва да се напъва. Осмели се да докосне мястото между краката си и ахна при вида на окървавената си ръка. Докато беше жива, нямаше да позволи на мъж да я докосне! Нервно избърса изцапаната си ръка в чаршафа. Ако това се случваше, когато мъж те докосне, то по-скоро би умряла, преди да позволи на някой друг да го направи.

Хлипайки, тя напъваше всеки път, когато инстинктът й подскажеше. Бедрата я боляха от дългото клечане, ушите й бучаха, накрая се напъна толкова силно и дълго, че едва не припадна. Изведнъж тялото й продължи само и скоро между краката й се плъзна малка кървава маса. С вик на отвращение тя пропълзя назад и като обезумяла хвърли чаршафа върху нещото. После с ужас се загледа в парчето плат и в безжизненото чудовище, което съдържаше.

Болките й значително намаляха, сякаш бяха само ехо на предишните. Останала без сили, тя едва се довлече до мивката в ъгъла на стаята и се изми. После се избърса с чист парцал между краката, облече чиста нощница и се свлече върху твърдия матрак на леглото, дръпна завивките отгоре си и заспа.

Не се събуди до неделя сутринта. Първото нещо, което видя, беше чаршафът — там, където го беше оставила.

Отслабнала и със замаяна глава, Мати се облече, уви чаршафа и всичко, което беше в него в няколко вестника, върза пакета с една връв, наметна палтото си и тръгна да търси контейнер за отпадъци. Чувстваше се като престъпница, огледа се да не би някой да я наблюдава, пъхна пакета в един контейнер и тръгна обратно към квартирата си — толкова бързо, колкото й позволяваха силите.

Спря само да купи храна от един магазин и се върна в стаята си. Мразеше целия свят. Ако отново срещнеше Ейвъри Мун, щеше да го убие. Пи малко мляко, изяде филия хляб и парче сирене и легна облечена на леглото. Сънуваше това, което излезе от нея, сънуваше, че припълзява близо до него, разглежда го и с ужас открива, че то е просто едно умалено копие на Ейвъри Мун, с окървавена панамена шапка и ръкавици от ярешка кожа. Това миниатюрно въплъщение на Мун й се хилеше и тя яростно го размазваше с петата си.

Така Мати се превърна от девойка в жена. Ядосана, разстроена, без никаква перспектива, тя се чувстваше вътрешно наранена. Трябваше да открие нещо, в което да намери подкрепа, което означаваше да се откаже от ученето. Тъй като нямаше търговски умения, нуждаеше се от помощ. Единственият човек, който според нея можеше да й помогне, беше Никълъс Харви.

На следващия ден го изчака след часовете и му каза:

— Трябва да поговоря с вас.

— Разбира се — отвърна той и отбеляза: — Изглеждаш отпаднала, Мати.

— Ще се оправя.

Отидоха в една чайна близо до Академията. Той поръча сандвичи и чай, после я подкани да започне.

— Родителите ми се отрекоха от мен — призна направо тя. — Имам малко пари, но не достатъчно. Трябва да си намеря някаква работа.

Никълъс Харви беше достатъчно умен да не разпитва какво се беше случило и веднага насочи вниманието си към настоящите й нужди.

— Има ли къде да живееш? — попита той и когато Мати кимна, продължи: — Е, това вече е нещо. Ще помисля по този въпрос. Ще ми дадеш ли няколко дни?

Отвърна утвърдително и добави:

— Ако мога да намеря работа, при която да ми остава свободно време… Наистина имам желание да завърша учебната година.

— Ще я завършиш, ако е възможно — съгласи се той. — Съжалявам за нещастието, което те е сполетяло. Няма ли надежда да се сдобриш с родителите си?

— Никаква.

— Остави на мен. Нищо не обещавам, но ще видя какво мога да направя.

— Много съм ви благодарна.

— Да — с неудобство отвърна Никълъс. — Предполагам, че ще продължиш да посещаваш занятията.

Четири дни по-късно я задържа след часовете и каза:

— Мисля, че открих нещо за теб. — Подаде й някаква бележка. — Това е фирма, която се занимава с издаването на книги с високо качество в ограничен тираж. Трябва им човек, които да рисува винетки по ъглите на страниците, а зная, че миналата година ти беше много добра в тази работа. Единственият недостатък е, че ще работиш цял ден. Но аз ще се радвам да се занимавам с теб една или две вечери седмично, а също и през почивните дни.

— Никога няма да забравя какво сторихте за мен — възкликна развълнувано тя.

— Не е кой знае какво, просто поразпитах тук-там.

— Не — твърдо заяви Мати. — Това означава всичко за мен.

— Мати, продължавай да рисуваш. Твърде добра си, за да изоставиш рисуването. Наистина смятам така. Когато си на работа, вземай скицника и молива и излизай навън в обедните почивки, а също и след края на работния ден.

Издателството се намираше в приземния етаж на една сграда край Девето Авеню. Първите думи на собственика, в които прозираше опасение, бяха:

— Не очаквах, че ще сте толкова млада.

— Ако мога да се справя с работата, има ли някакво значение?

Мъжът се замисли и се усмихна:

— Нека да ви разведа наоколо. Определям ви две седмици изпитателен срок. Плащам добре и искам качествена работа.

— Аз работя качествено. Колко добре плащате?

Усмивката му стана още по-широка.

— Ще започнем с двадесет и пет долара на седмица. Ако сте толкова добра, колкото казвате, след две седмици ще повиша заплатата ви на петдесет.

— Чудесно.

Сградата миришеше на мастило, хартия и лепило, но беше много чиста. Останалите деветнадесет работници изглеждаха доволни. Мястото, на което щеше да работи тя, беше в задната част, просторно и добре осветено, в близост до аварийния изход. При вида на огромните контейнери, пълни с мастило и купищата хартия, която я очакваше, Мати изпита радост и предизвикателство.

Работодателят й Мортимър Стърнхолт каза:

— Голяма част от винетките по краищата на страниците са стандартни, но ако изявите желание да експериментирате и измислите модели, които да ми харесат, ще ви дам извънредно възнаграждение. За модерната поезия и сборниците с кратки разкази бих искал нещо по-съвременно, с по-ярки цветове. — Вдигна едно красиво подвързано томче от работния плот, прокара пръсти по кожената подвързия със златни букви, внимателно отвори книгата и показа на Мати крайчето на страницата. Беше традиционен италиански дизайн с убити цветове и представляваше равни флорентински вълни.

— Вършим най-добрата работа в града — похвали се Стърнхолт. — Всичките ми работници — от словослагателите до тези, които правят оформлението на книгите, са художници. Нашите книги трябва да изглеждат така, че веднага да предизвикат интереса на купувача. Издаваме много малко работи на съвременни писатели. Повечето заглавия са от класиката и са предназначени за частни библиотеки и колекционери. Обичате ли да четете, госпожице Харисън?

— Да, господине, обичам.

— И кои автори, ако мога да запитам, предпочитате?

— Класически или съвременни? — попита Мати. Този мъж с маниери на адвокат, носещ очарованието на старите времена, й харесваше.

— Няма значение.

— Дикенс, Уилки Колинс, Тролъп, Стендал, Стивънсън, Киплинг — зарецитира тя. — Синклер, Драйзер, Колет, Фицджералд и всъщност всички останали, с изключение на Елинор Глин.

Той избухна в смях. Върна томчето на мястото му и каза:

— Мисля, че започваш да ми харесваш твърде много, Матилда.

— Наричайте ме Мати, моля. Мисля, че вие също ще ми харесате, господин Стърнхолт.

— Добре. Ще дойдете в понеделник в осем сутринта и ще започнете работа. О — добави той, — ще трябва да си купите няколко престилки, за да запазите дрехите си чисти.

Така започна кариерата й в издателство „Стърн“.

Стърнхолт удържа на думата си и повиши заплатата й на петдесет долара след първите две седмици, а в края на третия месец Мати получи допълнително възнаграждение за четири нови модела. Работата й харесваше, чувстваше другите работници близки. И както Никълъс Харви я беше посъветвал, използваше свободното си време да скицира навън или в стаята си, рисувайки нови картини. Два пъти седмично, в сряда вечерта и в неделя следобед, тя носеше последните си творби в апартамента на Харви. Той ги разглеждаше, коментираше, правеше бележки и й задаваше нов проект. Мати настоя да му плаща и когато Никълъс отказа, тя настоя:

— Така е честно. Вероятно сега щях да съм на улицата, ако не бяхте вие. Така че вземете парите!

Той отстъпи, благодарен за допълнителните три долара седмично. Съпругата му очакваше второ дете, работата в Академията беше слабо платена, а той рядко успяваше да продаде някоя от картините си.

Когато получи допълнителното възнаграждение от Стърнхолт, Мати настоя да закупи един негов акварел, който много й харесваше. Представляваше река при залез-слънце.

— Не мога да те оставя да ми платиш за това, Мати — възрази Никълъс.

— Искам я — отвърна тя — и нямам нищо против да я платя. — Пъхна двадесет долара в ръката му и каза: — Ще се видим в сряда.

После излезе и отнесе картината за рамка.

Това беше първата значителна придобивка в живота й, освен няколкото вещи, които беше закупила, за да освежи стаята си. Окачи я на видно място, така че да се вижда още при влизане.

От страх да не остане отново без пари, отделяше настрана по пет долара всяка седмица. Криеше спестяванията си в заключена метална кутия под една дъска в пода на гардероба. Тридесет долара от допълнителното възнаграждение отидоха направо в кутията. Останалите двадесет похарчи за храна, нова лампа, няколко прекрасни синьо-бели чашки, които откри в магазин за вещи втора употреба, и за нова прическа.

Фризьорката със съжаление погледна дългата й до кръста коса и каза:

— Скъпа, не е възможно да искате да се разделите с тази коса. Ще бъде срамота да се направи такова нещо с прекрасна коса като вашата.

— Искам я на черта!

— Можете да продадете косата си — колебливо подхвърли жената.

— Чудесно, ще я взема със себе си. А може би вие ще искате да я купите?

— Ще ви предложа нещо. Няма да ми плащате за прическата, а освен това ще ви дам и пет долара за косата. Става ли?

— Нека бъдат десет! Сега я отрежете.

* * *

Мати все още беше на верандата късно на следващия ден, когато Сара се върна от града. Искаше й се да не се интересува от мнението на господарката си, но щом се прибра, слезе при старата жена и й се представи:

— Какво ще кажете?

На Мати явно й костваше огромно физическо усилие да се откъсне от гледката, или от мислите си. Очите й с неохота се отместиха, ръката й автоматично се протегна към цигарите.

— Какво има? — изхриптя тя.

Сара посочи косата и новите си дрехи.

— По-добре е! — отвърна Мати, запали цигара и се обърна напред. — Сега си сложи малко грим!

Секретарката се зачуди защо се притеснява. Никога нямаше да получи одобрението на тази жена. А и защо й беше нужно това одобрение, запита се тя, докато сваляше покупките, които беше платила със собствени пари. Все пак трябваше да признае, че новата прическа беше подобрила външния й вид. Косата й беше подстригана малко над раменете, сресана на една страна, вместо разделена на път по средата, както я носеше през последните петнадесет години. Така изглеждаше по-млада и определено не беше „размъкната“.

Сара решително взе най-лошите си стари дрехи от гардероба, натъпка ги в найлонов плик и ги изхвърли. Вероятно Мати нямаше да хареса и новите дрехи, но тя не можеше да направи нищо повече. Харесваха й нещата, които беше купила, и единствено това беше от значение за нея.

В кабинета откри, че Мати е оставила нови съобщения за записване. Седна, сложи слушалките, натисна копчето и зачака да чуе думите на старата жена. Разнесоха се обикновените смущения по лентата и й се прииска Мати да купи нова апаратура. После се чу гласът й:

— Ти си упорита и прекалено емоционална. И имаш навика да говориш истината на хората, а после да очакваш да получиш желания от теб отговор. Но с мен няма да успееш, Сара. Обичам да мисля за нещата, преди да реша как се чувствам. Има прекалено много хора с ужасни истории за мащехи. Ако не друго, то поне трябваше да станеш по-твърда в резултат на тези преживявания. А сега… — Чу се как Мати поема дъх, после обръща някаква хартия. — Напечатай отговор на онзи идиот от Санта Фе, че ако исках след смъртта си да оставя колекцията си на галерията му, отдавна щях да съм се заинтересувала що за галерия е това. Също така му пиши, любезно разбира се, да се разкара.

Останалата част от лентата беше запълнена с още писма, главно делови отговори, едно до личния й банкер в Манхатън и бележка до някаква жена от Хартфорд, на която поднасяше съболезнования по повод смъртта на съпруга й. Името не говореше нищо на Сара, но Мати имаше много познати и приятели и често изпращаше бележки по повод на смърт или рождение, дори за годежи. Тя не обичаше да отговаря на всички писма, които получаваше, дори ако писмата я караха да кипи от гняв. Лично пишеше отговори много рядко, седейки в шезлонга в спалнята си с дъска за писане в скута и кутия от любимата й хартия за писма на „Тифани“.

Цялата кореспонденция на Мати беше запазена и подредена в папки. Докато подреждаше писмата по дати, Сара беше открила писма отпреди 1928 година.

Имаше писма от редица известни хора, натрупали състояния. В случай, че Мати останеше без пари, продажбата само на едно от тези писма на търг би й донесла доста тлъста сума. Но за жена, която можеше да получи половин милион долара за една картина от покойния й съпруг, беше твърде съмнително да прибегне до продажбата на писма, писани от хора като Натаниъл Уест, Макс Ърнест или Джакомети.

Повечето съдържаха благодарности за поздравления, които беше изпращала на писатели, музиканти, художници, фотографи, драматурзи, дори актьори. Очевидно ако видеше или чуеше нещо, което да й хареса, тя даваше на автора му да го разбере. Почти всички писма, получени от тези хора, бяха пълни с оценки за нейната любезност.

Първоначално Сара беше изненадана от откритието, че господарката й е посещавала почти всяко артистично събитие. Но когато се замисли, остана с впечатлението, че Мати не страдаше от угризения на съвестта, когато трябваше да подбере похвални думи и да ги напише върху листа. Много по-безопасно е да се напише писмо, вместо да се разговаря. Имаше малка вероятност да не бъдеш правилно разбран, когато излагаш мислите си с перо и мастило. В разговор винаги съществуваше вероятността интонацията и мимиката да променят смисъла на думите. А Бог знае, че Мати можеше да бъде много нападателна.

Сара привърши кореспонденцията, пъхна отговорите в пликове, сложи ги в кожена папка и ги занесе на възрастната жена да ги подпише.

Тя вдигна поглед нагоре и попита:

— Е?

— Абсолютно права сте — отвърна секретарката, като й подаваше папката и химикала. — Не трябваше да казвам нищо за семейството си. Съжалих в мига, в който думите излязоха от устата ми.

— Друг път не го прави — посъветва я Мати, бързо слагайки заобления си подпис върху писмата. — Никога не прави неща, които да те карат да се намразиш. С тази прическа изглеждаш много по-добре. Роклята също е хубава. — Затвори папката и я отмести встрани. — Искаш ли да се разходиш с мен преди вечеря?