Шарлот Вейл Алън
Омагьосан живот (8)

8

— Матю, защо го правиш? — настойчиво попита Мати сина си. — Всеки път, когато дойдеш тук, предизвикваш сцени или задължително правиш нещо, което да разстрои всички. На четиридесет и седем години си. Не мислиш ли, че е крайно време не само да се постараеш да се държиш като възрастен, но и да започнеш да си задаваш въпроса, каква е причината за агресивното ти поведение?

Той гледаше право напред. Мислеше върху отговора си и майка му отново го видя такъв, какъвто беше като дете. Беше шокиращо да открие, че мястото на малкия Мат е заето от този мъж. Беше обичала силно момченцето си, но още по онова време Гидиън Силвестър коварно обработваше детето, внушаваше му да бъде нащрек в случай, че по-големият му брат получава повече внимание или любов от него.

— Сама каза, че не ме харесваш — отвърна й накрая. — Как мислиш, че се чувствам от това?

— Не те харесвам, само когато се държиш като свадливо хлапе. Вероятно поради тази причина Дороти най-сетне те заряза.

— Не ми пука за Дороти — сприхаво изрече той.

— Може и да е така, но тя не беше безразлична към теб, Матю. И твърде дълго те търпя. Не разбирам как ти позволяваше да се държиш по такъв отвратителен начин заради това, че е провела телефонен разговор, за който ти не знаеше.

Синът й само сви рамене, без да я погледне.

— Твърде стара съм за това — уморено продължи Мати. — Кога ще пораснеш и ще се освободиш от едно минало, което дори не е било такова, каквото си го представяш?

— А ти кога най-после ще признаеш, че предпочиташ Гиди пред мен?

— Господи, Матю! Като се има предвид начинът, по който се държиш, трябва да съм глупачка, ако не предпочета компанията на човек, който не подхожда толкова предубедено към всичко. Каквито и да са недостатъците му, а Бог знае, че не са малко, Гиди се опитва да ги преодолее.

— О, а аз не се опитвам, така ли?

— Да.

— Защо да го правя? Ти не ми вярваш — изрече с горчивина.

— Напротив, вярвам ти. Сигурна съм, че си отличен адвокат. Въпреки че отказвам да ти поверя семейните финанси. Ако някога получиш достъп до парите, ще се превърнеш в живо копие на баща си и ще използваш тази сила, за да тормозиш мен и Гиди. Искам веднъж завинаги да престанеш с всичко това. Наистина! А ако не се спреш, върви на психиатър или стой по-надалеч от мене. Няма да ти позволя да ми вгорчиш живота, колкото и да ми е останал.

— Какво означава това? — страхливо попита той. — Какво се опитваш да ми кажеш?

— Опитвам се да ти кажа — започна решително тя, — че ти си мое дете и каквото и да правиш, винаги ще те обичам. Но това не значи, че ще търпя детинщините ти. Има достатъчно глупости, с които трябва да се преборя. Не са ми необходими още неприятности, като например опитите ти да манипулираш Гиди и мен или вечното ти цупене, щом не стане на твоето. Може да не харесваш живота, който води брат ти — трябва да призная, че понякога аз също го намирам за краен — но не си ти човекът, който ще съди останалите. Гиди никога не е наранил или обидил жива душа. Той е мил и щедър. И дори и сега е готов да те приеме само защото ти е брат. Защо, по дяволите, не спреш да позираш и не започнеш да приемаш хората такива, каквито са? Защо не престанеш да обвиняваш всички нас заради това, че не приемаме високомерието ти?

— Той е едно недоразумение и срам за името.

— О, проклетнико! Ако някой е недоразумение, то това си ти. Гиди е очарователен и искрено се старае да се разбира с хората. За разлика от него ти си мнителен и фанатик. Съжалявам, че трябва да го кажа, но ти всъщност напълно оправда очакванията на баща си.

— Не си болна, нали?

— Това ще промени ли нещо? — попита Мати, изненадана от посоката на мислите му.

— Разбира се. Ако нещо не е наред, мисля, че имам право да знам.

— Нещо наистина не е наред и току-що ти казах какво. Здравето ми е отлично, благодаря. Искам да помислиш върху думите ми, Матю. Сцената, която разигра днес, е непростима. И то пред Сара! Как смееш да разкриваш жалките си навици и подозрения пред персонала?

— Всичко, което наистина исках да разбера, беше дали отново си започнала да рисуваш.

— Тогава защо не ме попита?

Матю сведе поглед.

— Предполагам, че за всяко нещо подхождам погрешно.

— Съгласна съм. Не хвърлям вината изцяло върху теб. И двамата знаем как си придобил повечето от отрицателните си качества, но сега е моментът да се промениш. Макар че вече си имал много шансове за това.

— Зная — призна той. — Казвам си, че този път няма да позволя на Гиди да ми лази по нервите, няма да казвам нищо, с което мога да засегна някого. Но всичко отива по дяволите.

— Нямам желание да продължавам с обсъждането на този въпрос. От години водим един и същи разговор, когато идваш да ме видиш. Омръзнал ми е до смърт.

Стъклената врата се отвори, на верандата се появи Гиди и ги погледна въпросително. Мати стана.

— Ще се разходим преди вечеря. Ако искаш, можеш да дойдеш с нас — обърна се тя към Матю.

— Не, благодаря. Мисля да остана и да пийна една чашка.

— Хайде, скъпи — започна да го придумва Гиди. — Една разходка няма да ти навреди.

Матю погледна брат си и видя, че е напълно искрен. Защо не можеше да го приеме и да се радва на компанията му? Под постоянното си раздразнение криеше дълбока привързаност към него. Защо тогава му се струваше, че ще измени на себе си, ако покаже някакви чувства към брат си или майка си?

— Благодаря — каза. — Мисля да последвам съвета на майка ни и да използвам времето си за мислене. — Усмихна се на Гиди, който веднага отвърна на усмивката му, разкривайки големите си здрави зъби.

— Тогава до по-късно — предложи брат му и сложи ръка върху рамото му. — Може да излезем навън след вечеря с два големи пулверизатора. И мрежа против комари, скъпи.

— Не забравяй и палките за убиване на мухи — засмя се Матю.

— Няма — отвърна Гиди и се втурна надолу по стълбите да настигне Мати.

Матю видя, че брат му обви ръка около талията на майка им и двамата се отправиха към плажа. Потисна ревността си, напомняйки си, че го бяха поканили да отиде с тях. Беше предпочел да откаже. Не можеше да обвинява Гиди за това, макар че му се щеше. Толкова време беше обвинявал брат си за всичко, че изведнъж му се видя ужасно трудно да погледне на действителността такава, каквато е. Баща му го беше подстрекавал да възприема брат си като противник. Навикът беше пуснал дълбоки корени и едва ли би могъл да се освободи от инстинкта непрестанно да търси скрит подтекст в думите и жестовете на Гиди.

Пиеше му се нещо, но не посмя да помръдне от страх да не прекъсне нишката на мисълта си. Струваше му се, че ако успее да открие това, което в продължение на десетилетия му беше убягвало, щеше да успее да го разбере и отново да го превърне в част от себе си. Седеше, мислеше, но нищо не се случи. Сети се за ултиматума на майка си. Част от него искаше да каже: „По дяволите, върви си и не се връщай никога вече!“. Това беше един от начините завинаги да се освободи от сложните чувства, които предизвикваше семейството му в него. А другата, по-силна част го караше да остане. Връзката с брат му и майка му беше всичко, което имаше. Да, Дороти беше негова съпруга в продължение на единадесет години, но двамата нямаха деца. Още в самото начало тя беше казала, че не иска деца, и той с облекчение прие това, защото в моменти на вътрешно просветление беше разбрал, че не иска да причини на свое дете това, което баща му беше причинил на него самия — беше изпълнил детството му с несигурност, колебания, подозрения, даже скъперничество. Никога не беше обичал Дороти истински. Искаше я като партньор, почти така, както желаеше да стане партньор в адвокатска кантора. Любовта нямаше никакво място в брака им, но имаше голямо значение в отношенията му с майка му и брат му.

Така беше, защото винаги се чувстваше изолиран от тях. Не му беше безразлично и искаше те да отвърнат на чувствата му, но така, както той каже. Мразеше факта, че брат му е хомосексуалист. Завиждаше на Гиди за лекотата, с която се сприятеляваше. Трябваше да признае, че брат му не натрапваше предпочитанията си на никого. Но си личеше, че е гей. Това караше Матю да се поти от неудобство, но, изглежда, на другите не им правеше впечатление. Защо беше така? Какво повече имаше Гиди, че да го предпочитат, макар и хомосексуалист?

Никой от семейството не беше абсолютно честен, дори и той, Матю, въпреки че му харесваше да се смята за единствения неконфликтен член. Тръсна глава. Не можеше да отрече, че е човекът с най-много вътрешни конфликти. За него нищо не беше просто и ясно. Знаеше, че трябва да се постарае не само да посещава по-често майка си, но и да промени поведението си спрямо Гиди.

Вдигна поглед и видя секретарката, Сара, да слиза бързо по стълбите от едната страна на гаража. Не беше я видял да се качва и се чудеше колко ли време е прекарала горе. Поизправи се и я проследи с поглед как подтичва към къщата. Дали между нея и Карл не започваше нещо? Ако действително беше така и побъркан човек като Карл можеше да си намери жена, това беше допълнително доказателство, че всичко, което майка му казваше, беше вярно. Защото през последните две и половина години, откакто Дороти го беше напуснала, не беше успявал да придума нито една жена да излезе с него повече от веднъж. Въздъхна. Вече не му се пиеше. От все сърце искаше да се научи да действа по различен начин. Дори самият той се беше уморил от досадния Матю Силвестър.

 

 

Сара разтреперана мина край кухнята, поздрави Бони и се втурна към стаята си. Заключи вратата, съблече се и влезе в банята. Оставаше й по-малко от половин час до вечерята. Мати обичаше точността.

Топлата струя потече отгоре й. Тя се опита да си обясни това, което беше направила. Защо беше решила, че може да легне с Карл Харви? Никога не го беше възприемала като сексуален партньор. Беше реагирала на неговата безцеремонност и грубост. Но очевидно имаше и други реакции, за съществуването на които не беше подозирала. Той беше физически привлекателен, а тя не можеше да подмине равнодушно покана от страна на привлекателен мъж. Отдавна беше престанала да вярва в проклетата идея, че двама души могат да посрещнат края на дните си заедно, като пътниците в Ноевия ковчег. Но въпреки това съвсем спокойно го беше последвала в спалнята.

Той я погледна и каза:

— Знам, че не постъпваме добре. Нека да го забравим. Но преди няколко минути се чувствах много добре. — Карл се усмихна. В усмивката му личеше извинение и самообвинение. — Всичко е работа на паметта. Разбираш ли? Това е нещо, което съм знаел как се прави преди двадесет години. — Седна на ръба на леглото и обви с ръце коленете си.

Изведнъж в душата й се надигна съчувствие. Седна до него и каза:

— Това е истината за любовния акт. Много повече съм си мислела за него, отколкото в действителност съм го правила. За теб е по-лесно. Не контактуваш с хората, не ти се налага да обясняваш каквото и да е, нито да правиш неща против волята си. А аз непрекъснато си напомням, че съм остаряла, макар да се чувствам на осемнадесет или двадесет години. Очите, с които гледам на света, са същите, но лицето ми е като портрета на Дориан Грей — старо и разпадащо се. Само че невинаги си давам сметка за това.

Той се обърна и я погледна, смръщил вежди.

— Значи се мислиш за стара?

— Не и когато съм с Мати. С нея съм като глупава дванадесетгодишна хлапачка. Кара ме да се чувствам наивна и неопитна. Може би защото е абсолютно сигурна във всичко. Знае какво иска и как да го постигне, а това ме плаши. Вероятно не трябва, но е така. Може би защото, за разлика от повечето хора Мати не смята за необходимо да бъде учтива. Говори направо.

— Точно това ми харесва у нея — каза Карл и бавно се изправи. — Всъщност това е нещото, което най-много ми харесва у нея. Тя има мнение и дава на всеки да го разбере. Не изглеждаш особено разочарована.

— От какво? — Сара усмихнато огледа полутъмната стая. — Да си кажа право, чувствам някакво облекчение. Прав беше, когато каза, че са минали сто години, откакто съм го правила за последен път. По времето, когато бях сексуално активна, не ми се налагаше много да се замислям, но това беше много отдавна. Сега съм загубила опита си. Съзнателно, предполагам. Ето какво се случва.

— Ужасно откровена си.

— Понякога. Но е трудно да се преструваш, когато си без дрехи. — Обгърна тялото си с ръце, сякаш наистина беше съблякла дрехите си.

Той се засмя и се отпусна на леглото с ръце под главата.

— Да ти донеса ли бирата?

Карл веднага се изправи.

— Това плаши ли те?

— И да, и не. Искам да те опозная, но се страхувам, че всеки момент ще започнем нещо и няма да имам време дори да помисля.

— Явно си променила намеренията си.

— Не. Имах няколко минути за размисъл, а при мен това винаги е опасно.

— Опасно ли?

— Дай ми време да помисля и със сигурност ще си променя намеренията. Обвинявали са ме, че прекалено много мисля.

— О, какъв грях! — възкликна саркастично той. — Господи, това ме отблъсква! Как може някой да мисли толкова много? Какво, по дяволите, значи това всъщност?

— Съпругът ми го повтаряше непрекъснато.

— Вероятно го е казвал, когато ти не си била в настроение за секс. Прав ли съм?

Сара се изчерви, но трябваше да признае, че е прав. Харесваше го заради това, че го каза.

— Повечето мъже са големи задници — отвратено каза Карл и енергично разтърка лицето си с ръце.

— Продължаваш ли да мислиш за себе си като за „закоравял убиец“?

— Малко съм загубил форма, но да. Такъв са ме учили да бъда. И бях дяволски добър в това. Вземи едно деветнадесетгодишно хлапе, изкарай му въздуха от тренировки и после го отведи в някоя страна, за която дори не е чувало, докато приятелите му не са били завербувани и въоръжени, остави го няколко дни да свикне с климата, после го прати въоръжено до зъби в джунглата и му кажи да стреля по всеки, който изглежда съмнителен — без значение дали е мъж, жена или дете. Не го оставяй да се замисля много. Ако се замисли, може да го пропусне, така че — майната му! Нека убива всичко, което се движи.

— Продължи ли да поддържаш връзки с приятелите си, когато се върна?

Той я погледна така, сякаш беше луда.

— Мислех, че ще се върна у дома и всичко ще приключи. Кой, по дяволите, ще иска да се среща с хора, които са убивали даже повече от него? Представях си, че ще продължа да уча, че ще започна от там, откъдето съм спрял, без много усилия. Каква ужасна заблуда! Двадесет и четири часа в денонощието бях нащрек. Все още сънувам, че претърсвам дърветата и храстите, че очаквам стрелбата да започне всеки момент. Някой стъпва върху мина и край с него. Но как е станало така, че е бил той, а не ти? Две стъпки встрани и ти ще бъдеш следващият изпратен в отвъдното. Не исках да поддържам контакти с малкото момчета, останали от нашия взвод. Представях си, че са добре, че си живеят живота… Аз се бях побъркал, но те вероятно бяха наред. Но нима бях прав? Сега, когато гледам телевизия или чета книги, откривам, че повечето от нас са били добре. Чудесно! Това е страхотно успокоение. Още не мога да повярвам, че не съм едно от петдесетте хиляди момчета, които загинаха там.

— Съжаляваш ли, че не умря? — шепнешком попита тя.

— Не съжалявам. Просто не мога да го повярвам. Понякога помага, когато си обясниш защо правиш изключение от общото.

Сара не знаеше какво да каже.

— Твоят старец не беше ли там? — попита Карл.

Тя поклати глава.

— Не, измъкна се. Не знам как.

— А ти, скъпа? Не беше ли едно от онези дългокоси хипита, протестиращи срещу войната и заклеймяващи онези, които не бяха изгорили повиквателните си?

— Бях ученичка — отвърна, сякаш това обясняваше нейната позиция.

— На колко години си всъщност?

— На четиридесет и една.

— Чакай малко. — Започна да смята: — Аз съм на четиридесет и четири. Тогава си била на колко? На шестнадесет? Мисля, че съм точен в изчисленията. Не изглеждаш на четиридесет и една години.

— Като се гледам, мисля, че изглеждам точно на толкова.

— Какво ли разбирам и аз? Нали? — Той мрачно се усмихна.

— Никога ли не си се женил, Карл?

— Кога? Нима имах време да го направя?

— Извинявай. Но си… се срещал с жени, нали?

— Да, срещал съм се. Но не и напоследък. Защо дойде тук?

— Не зная. Предполагам, че исках да съм сред хора. Все по-често се чувствам самотна. Започвам да си мисля, че другите жени живеят с мъже, раждат деца, всяка нощ си лягат до мъж. А аз — не. Това означава ли, че съм различна или нежелана? Разсъждавам върху подобни неща.

— Искаш съпруг и деца?

— Не. Само да се чувствам желана.

Карл се засмя.

— Намеренията ми бяха правилни.

— Имаш прекрасна усмивка. И наистина умееш да разговаряш, ако поискаш.

— О, мога. Мога отново да ти кажа да се разкараш.

— Не стигай дотам.

— Започваш да ми харесваш — сериозно каза той.

— Какво искаш да кажеш?

— Че може би ще е по-добре да си тръгнеш сега.

Сара почувства, че тялото й пламва. Ако останеше, щяха да се скарат. Помисли си какво ли щеше да стане, ако свали дрехите си и легне до него, и се изплаши.

— Добре. Може би си прав.

— Това не означава, че не можем да си приказваме от време на време — добави Карл, щом тя се изправи.

— Не, даже много го искам.

— След като излезеш, сигурно ще сънувам как смъквам дрехите ти и ще се упреквам, че не съм го сторил сега.

— Може би ще го направим някой друг път. Никой не ни гони.

Той стана и се приближи до нея.

— Задаваш твърде много въпроси, но въпреки това те харесвам.

— Аз също — нервно отвърна тя, впила поглед в устните му. Карл бе наклонил глава, сякаш се канеше да я целуне, но се спря и отстъпи назад. Сърцето й лудо заби. Сара почака за момент, после си тръгна.

Когато излезе изпод душа, се запита как, по дяволите, й беше хрумнало да отиде при него. Ако я беше целунал, щеше светкавично бързо да се окаже без дрехи в леглото му. Трябваше да внимава. Нещата можеха да станат много сложни.

 

 

Мати и синовете й бяха във всекидневната. Привършваха с аперитива си, когато Сара влезе.

— Извинете, загубих представа за времето. — Двамата мъже станаха при влизането й и затова тя добави: — Моля, седнете. Надявам се, че не ви карах да ме чакате дълго.

— Сипи си едно питие, скъпа — предложи Мати, като не откъсваше поглед от нея.

— Не, благодаря. — Сара тръгна към стола, на който беше седяла преди обяд. Забеляза, че тази вечер обстановката беше по-лека, дори приятна. Мати изглеждаше спокойна. Какво се беше случило?

— Тъкмо разказвах на мама и Матю за онзи неописуем филм, който гледах предната нощ — отбеляза Гиди. — Но за нищо на света не мога да се сетя за името му. Може би ти ще ни го кажеш, Сара. Обичаш ли филмите?

— Да, много.

— О, прекрасно! Този беше за убийството на Кенеди и как е било скроено от всичките онези бизнесмени.

— „Екзекуцията“ — каза тя. — Не беше ли страшен?

— Страхотна си! — възкликна Гиди. — Направо място не можех да си намеря, че не си спомням заглавието.

— Бих искал да го гледам — каза Матю. — Звучи много интригуващо.

— Можеш да си вземеш касета под наем, скъпи — каза брат му. — Ще ти дам адреса на един видеоцентър, откъдето аз си вземам филми под наем, ако не можеш да го намериш другаде.

— Добре, може и да го гледам.

— Приятно ли си побъбрихте с Карл? — попита Мати с многозначителна усмивка.

— Наистина си побъбрихме. Разказа ми за Виетнам.

— Бедничкият Карл — намеси се Гиди, — преживял е страшни неща. Работи при мен за кратко, след като се върна от там.

— Наистина ли? — удивено попита Сара.

— Беше ми портиер. Страхувам се, че не се получи.

— Защо?

За нейна изненада Матю отвърна вместо брат си:

— Имаше си големи проблеми с някои от клиентите на Гиди.

Гиди хвърли сърдит поглед на брат си. За първи път Сара го видя ядосан.

— Някои от моите клиенти — започна, като натъртваше на всяка дума — си имаха големи проблеми с него.

— Чух други неща — възрази брат му.

— Не ме интересува какво си чул — тросна се Гиди и се обърна към младата жена. — Имахме един елемент в клуба, който не можеше да се примири, че Карл е ветеран. Беше много неприятно, но трябваше да го освободя, главно в името на сигурността му. Наистина не исках да го правя. Познавал съм го цял живот. Той винаги е бил един от любимите ми хора.

— В какъв смисъл „любим“? — подразни го Матю.

— Любим приятел — търпеливо отвърна Гиди. — Само приятел. Истински. Знаеш, че ги имам, Матю, въпреки че не ти е приятно това. Някои от най-добрите ми приятели са хетеросексуални. — Той отново се обърна към Сара. — Беше сладко малко момченце, надарено с въображение и много талантливо. Нали, скъпа моя? — Погледна към майка си.

— Много надарен — потвърди тя. — Наистина си мислех, че ще тръгне по стъпките на дядо си. Но тази ужасна война сложи край на всичко, Карл се промени. — Очите й се спряха върху младата жена, но този път сякаш да я поканят да вземе участие в някаква спасителна операция.

— Той не спомена нищо за това — обясни Сара.

Бони съобщи, че вечерята е сервирана. Мати изчака Сара и й прошепна:

— Наистина си заслужава усилието, ако те интересува.

Тя също й отвърна шепнешком:

— Да не би да сводничиш за него?

— Не бъди толкова скромна! Двете с теб ще си поприказваме още по този въпрос, скъпа. — Мати доволно се засмя.