Шарлот Вейл Алън
Омагьосан живот (5)

5

След като всички покупки бяха сложени на местата им, Мати се разходи из таванската стая, после седна в старото кресло в ъгъла с цигара в ръка и се загледа в триножника. Чудеше се какво да бъде първото нещо, което да нарисува след дългото прекъсване. Не беше хващала четката от деня, в който Гидиън Силвестър се свлече мъртъв на плажа. Впоследствие желанието й да рисува се засилваше. Липсваха й миризмата на бои и работата с четката. Копнееше за цветове, за смесването на жълтото със синьото, което водеше до появата на зелено. Или за пурпурния нюанс, който придобиваше тъмночервеното, когато преливаше в кобалтовосиньо. Едва устояваше на желанието да види на платното пред себе си цветовете на огъня — бяло, жълто, червено. В главата й се бяха натрупали множество форми, които само чакаха да излязат на бял свят. Но може би тези представи бяха изчезнали. Шест години бяха твърде дълго време за една възрастна жена. Вероятно след дългата раздяла с боите и четките, ръката и очите й бяха загубили така упорито изгражданото съгласие помежду им. Дали нямаше като някоя отдавна излязла в пенсия примадона да се върне отново към изкуството си само за да разбере, че гласът й вече не е същият? Това я плашеше. До този момент не се беше замисляла, че с временното си отказване от рисуването можеше да погребе таланта си. Сега всичко беше подредено и я чакаше, а тя се страхуваше. Не смееше да пристъпи към бялото платно от страх да не открие, че дарбата й е изчезнала.

Осъзна, че съдбата й се присмива с ужасна ирония — сега, когато най-после имаше свободата да изрази личните си виждания върху платното, наистина не смееше да опита. Явно проклетият Гидиън Силвестър беше успял да я повлече със себе си в гроба. Сега въпросът беше дали тя щеше доброволно да се погребе. Мати излезе на терасата, остави вече догорялата си цигара в пепелника и веднага запали нова.

Матю обичаше да й чете проповеди за вредата от тютюнопушенето и да я предупреждава за всички възможни болести, които могат да я сполетят заради цигарите. Беше твърде късно да се притеснява за това, помисли си тя и пое дълбоко тютюневия дим. Старостта можеше да я отнесе с точно същата вероятност, както и всяка от изброените гибелни болести. Не си спомняше някога да е боледувала — беше здрава като кон. Единствените случаи, когато беше лежала в болница, бяха, когато трябваше да роди. Не беше си чупила кост, не беше хващала дори грип. И докато всичките й приятели, достигнали напреднала възраст, едва кретаха, станали жертва на артрита, ревматизма, инфаркта, аритмии и на разни други заболявания, тя продължаваше да се радва на добро здраве и да страда единствено от раздразнение, причинено от пукащите й кости и отдавна загубилата еластичността си кожа. Не се тревожеше от вида на отпуснатата плът по бедрата, висяща като зле простряно върху отпуснато въже пране в тих ден. Същото беше положението и с мускулите на ръцете й. Някога закръглените й задни части сега приличаха на два спукани балона, прикачени към основата на гръбнака й. Имаше смисъл в смъртта на старите хора — така се спестяваше на младите неестетичната гледка на остарелите тела. Кой на двадесет години би искал да му се напомня, че един ден ще изглежда като безформена маса, закрепена върху скелет от трошливи кости? Самата тя, докато беше млада, дори за момент не беше допускала, че ще свърши като една от онези древни човешки развалини, които предизвикват объркване у арогантната младост. Съзнанието й беше същото както преди шестдесет години и ако отминаваше огледалата, без да се поглежда в тях, или не обръщаше внимание на голото си тяло във ваната, можеше напълно да забрави за възрастта си. Но нещата се усложниха. Като се прибави към това и суетността и гордостта от поддържането на добър външен вид, както беше казала на Сара, Мати се чувстваше задължена всяка сутрин да обръща внимание на себе си. Слагаше малко тъмни сенки и спирала на очите си, руж на бузите и червило на устните. Внимаваше да не прекалява с грима като много от познатите си, които ходеха така, сякаш са участници в някакъв непрекъснат маскарад. Господи, всички тези жени с напластен по лицето грим бяха направо ужасяващи! И нямаше да се вслушат, ако някой решеше да им каже, че с грима не трябва да се прекалява. Гримираха се по този начин близо половин век, защо да се променят точно сега? Не искаше да я виждат на обществени места заедно с тях, затова ги канеше да я посещават във вилата в Кънектикът или тук. Така тя, като се изключи персоналът, щеше да бъде единствената, която трябва да ги гледа.

Съвсем ясно си спомняше как изглеждаше по времето, когато работеше за Стърнхолт. Виждаше се как пресича улицата с ясното съзнание, че мъжете, чакащи в автомобилите си да светне зеленият сигнал на светофара, се любуват на развятата й коса и на краката й, обути в копринени чорапи. Беше в отлична форма, доволна от живота и се чувстваше уверена в себе си и в разкриващите се пред нея перспективи.

В края на първата си година при Стърнхолт печелеше по седемнадесет долара на седмица. Беше му продала седем нови дизайна и беше започнала да събира ценни книги, като купуваше с отстъпка, разбира се, томчетата на издателството. Кутията за парите беше пълна, а Мати рисуваше все по-добре. Дори Никълъс Харви беше впечатлен от енергията и директността на представите й.

Покрай посещенията си при семейство Харви се запозна с много от техните приятели, повечето от които също бяха художници. В дома им често ставаха събирания, на които всеки от поканените носеше нещо за ядене. Имаше случаи, когато на вечеря се сервираха шест десерта и нито едно основно ястие, така че гостите се задоволяваха с ябълкови бисквити и боровинков пай. Мати с нетърпение очакваше както уроците на Никълъс, така и петъчните събирания. На тях винаги имаше интересни хора, които охотно сядаха на пода, закрепяха чиниите с храна на коленете си и повеждаха разговор за всичко — от най-новите тенденции в модерното изкуство до обсъждане на местните политици.

Тя беше най-младата от групата на постоянните гости и една от малкото жени. Голяма част от вечерта помагаше на Джулиет Харви за децата или в кухнята, привързвайки се силно към дребната женица, която, изглежда, забременяваше веднага щом родеше поредното от децата си. През април 1929 година тя беше бременна отново и любимата тема за разговор на семейството беше огромната нужда от повече пространство. Тристайният им апартамент не беше достатъчно голям за четирима, още по-малко — за петима души. Но не можеха да си позволят да се преместят на друго място.

И все пак беше щастливо време. Една част от гостите на семейство Харви печелеха доста добре. И една юнска вечер единодушно се реши всеки да даде своя дял в общата каса от спестявания, които щяха да послужат за преместването на семейството в по-широко жилище. Отначало съпрузите протестираха, но после се съгласиха и сред гостите тръгнаха празни пликове и една шапка.

— Вие, приятели, трябва да се преместите — заяви Отър Стотън, един от най-възрастните и най-богати членове на групата. — Вечерите при Харви се нуждаят от повече пространство.

Думите му бяха посрещнати с наздравици от останалите осем души, които най-често присъстваха на петъчните събирания, където се хранеха с каквото Господ дал.

Когато шапката достигнеше до някого, той я вземаше и отиваше в хола, където добавяше своя дял към събраните пари, после се връщаше и подаваше шапката на следващия. Накрая шапката беше предадена на Джулиет, защото, както Отър каза, „тази жена заслужава повече, отколкото този мършав селяк може да й осигури“.

— Не зная — отвърна тя със зачервено и усмихнато лице. — Аз самата съм селянка, макар че идвам от Уисконсин.

Тогава се намеси Дали Бригс, репортер в „Трибюн“:

— Никой, който идва от Бруклин, не може да бъде наречен селянин. Срамота, Джулиет Харви! Протестирам от името на всички добри хора в Бруклин, задето се подценяваш така.

Когато отвориха пликовете, се оказа, че събраните пари са сто двадесет и два долара и петдесет и два цента.

— Кой негодник е сложил тези петдесет и два цента? — поиска да знае Истър Лофтъс, привлекателна художничка, която рисуваше невероятно отблъскващи картини.

Хюи Дикинсън, друг ученик на Никълъс, срамежливо вдигна ръка.

— Имах няколко долара и петдесет и два цента — обясни на групата той. — Задържах малко пари за такси.

— Не се нахвърляй върху скъпия Хюи — намеси се Джулиет, после развълнувано им благодари. — Вие всички сте толкова добри приятели! — каза тя и избърса очите си с опакото на ръката си, тъй като от спалнята се чу плачът на бебето.

— Сега трябва да намерим подходящо място за тези хора — каза Отър. — Кой се наема доброволно да потърси жилище?

Истър бързо отвърна:

— Аз.

— Мисля, че аз също бих могъл да помогна — добави Голи Гордън, най-сериозният и най-преуспелият от художниците.

— Аз ще помагам след работа — каза Мати.

— И аз — присъедини се Хюи Дикинсън.

— Двамата с Голи сигурно ще се справим — каза Истър, — но ако ни потрябваш, ще ти се обадим в издателството, Мати. Същото се отнася и за теб, Хюи.

Ето така участниците в петъчните сбирки намериха за Харви голям апартамент с три спални на Шестдесет и осма улица и помогнаха на семейството да се нанесе в него. Всички взеха участие в опаковането и натоварването на багажа в наетия камион и направиха от събитието празник. Художниците поработиха в новия апартамент, използвайки стените като огромни рисувателни платна. Всичко останало беше боядисано с двоен пласт бяла боя, преди мебелите да бъдат поставени на новите им места. След като и последните кашони бяха пренесени на третия етаж и камионът беше върнат, десетте уморени помагачи се настаниха във всекидневната да си хапнат от спагетите, приготвени от Джулиет.

Седмица по-късно се проведе първото събиране в новия апартамент. И Отър Стотън доведе свой приятел на име Гидиън Силвестър.

— Бяхме съученици с този момък в Ейвън — обясни Отър, докато го представяше. — Тогава той има безразсъдството да се изкачи на катедралата „Св. Павел“. И мислите ли, че успях да се отърва от него с постъпването си в Йейл? Не. За мое щастие Гидиън напусна след първата година. После, живея си аз живота, щастлив, че съм се спасил, и кой, мислите, се опитва да ми пробута картините си? Това младо копеле. — Той се засмя, прегърна приятелски през рамото високия мъж до него и след като го запозна с всички останали, добави: — Е, това са моите приятели, Бъди. Дръж се прилично.

Мати не беше особено очарована от този нов член на групата. Но тогава малко хора бяха в състояние да я впечатлят, особено пък — мъже. Когато проявяваха някакъв интерес към нея, както се случваше от време на време, тъй като постоянните членове често водеха свои приятели на сбирките, тя използваше своя ръст, дълбокия си глас плюс безразличие, за да ги обезкуражи. Не че не харесваше по-голямата част от приятелите на Никълъс Харви, просто беше решила да остане необвързана и следователно — спасена.

Затова когато Гидиън Силвестър приближи с чинията си до дивана и се настани до нея, Мати се държа любезно, но хладно. Това, изглежда, ни най-малко не го обезкуражи. Впусна се в дълъг, наистина изключително забавен монолог за своето детство и тя се разсмя, въпреки намерението си да не го прави.

— Трите ми по-големи сестри бяха твърде засегнати — каза той, — когато накрая решително им заявих, че няма да позволя да ме напъхат в рокля. Размахвах заплашително юмруци пред лицата им и ги наричах с всички обидни имена, които ми идваха наум. Ужасно обидни неща като, „вонящи гнили ябълки“ и „лигли“ — последното според мен беше много точно подбрано, а най-добрата ми обида беше „задници“. Точно крещях „задници“ с пълно гърло, когато в стаята влезе майка ни, за да провери за какво е целият този шум. Всичко, което чу, беше „задници“ и въпреки че стоях навлечен в официалната рокля на Емили, тя ме сграбчи за ухото и ме изведе навън, за да измие устата ми с одеколон. Господи! Няма нищо по-отвратително от гаргарата с одеколон. Както и да е, момичетата, мислейки, че ще им се размине, започнаха да се смеят и да се поздравяват, когато мама повтори процедурата с одеколона с всяка една от тях. Сега вече беше мой ред да се смея, въпреки че продължавах да стоя в бяла празнична рокля на волани.

Гидиън Силвестър беше висок метър и деветдесет, имаше светлокестенява коса, високо чело и дори приятни черти. Мати предполагаше, че някои жени биха го намериш за симпатичен, но тя самата не преценяваше мъжете от тази гледна точка. Тялото му беше високо и слабо. Всички дрехи му стояха чудесно. Зъбите му бяха блестящи, здрави и бели. Дланите и стъпалата му бяха смешно големи. Но най-доброто нещо у него беше разказваческата му дарба. Притежаваше способността да повтори някоя история с всичките й детайли, и то така забавно, че започнеше ли веднъж да приказва, трудно можеше да му се устои.

— А ти? — попита той накрая, вдигайки кафявите си очи към нея. — Коя е Матилда Харисън и откъде идва?

— Ти не искаш да разбереш — отвърна му с обичайния си обезкуражаващ маниер.

— Ако не исках, нямаше да питам. Хайде, признай си. Кажи ми всичките си тайни.

— Не вярвам, че ще го направя — отвърна тя и понесе празната си чиния към кухнята. — По-добре ще е да си вървя — каза на Джулиет, която разпределяше пая в чинии.

— Още не си изяла десерта си — разочаровано изрече тя. — И откога си започнала да си тръгваш преди десет в петък вечерта?

— Ще ми трябва повече време, за да се прибера у дома сега, когато живеете далече — неубедително отвърна Мати. Не знаеше как да си обясни притеснението, което я обземаше в присъствието на Гидиън Силвестър.

— Хайде — настоя домакинята, — много добре знаеш, че Истър минава точно край квартирата ти. Тя ще те откара. Не си тръгвай.

Мати погледна дребното добродушно лице на Джулиет и реши да й каже истината.

— Заради онзи приятел на Отър е. Изнервя ме.

— Е, не можем да допуснем това. Помогни ми да поднеса пая и после ще се нагърбя с ролята на твой бодигард. Няма да позволя на някой новодошъл да те преследва. Ти си от постоянните членове на групата, детенце. Вземай тези чинии и тръгвай.

Мати остана. Гидиън Силвестър направи още два опита да я заговори, но и двата пъти Джулиет му попречи, и накрая се премести при Дани Бригс и Голи Гордън, които водеха разгорещен спор за използването на цветове и блокови форми от Утрильо.

— Какво искате да кажете с „блокови форми“? — попита неочаквано Гидиън Силвестър и така се включи в спора. — Само защото рисува предимно улични сцени и сгради, всичките предимно правоъгълни, не означава, че има „блокови форми“.

Тримата мъже продължиха, спорейки повече за семантиката на термина, отколкото за стила на художника.

— Той те харесва — прошепна Джулиет на Мати.

— Обаче аз не се интересувам от него.

— Как може хубаво момиче като теб да си няма приятел?

— Не съм хубава. Просто съм много висока и различна от другите.

Джулиет се засмя.

— Ти си висока и красива. — Понижи глас: — Да не би да си преживяла разочарование с някое момче? Затова ли си толкова нервна, когато пристигне нов мъж в групата?

— Нещо такова — неохотно й отвърна. Не желаеше да говори за Ейвъри Мун.

— Не всички са лоши. Нито пък всички са добри. Но виж моя Ники. Той е най-прекрасният човек, който някога се е раждал на земята.

— Вярно е — съгласи се Мати. — Но на мен ми се струва, че мъже като Ник са или женени за чудесни жени като теб, или никога не се появяват там, където съм и аз.

— Може и да не разбереш, когато някой го направи. Не даваш шанс на никого да разбере това, а най-малко на себе си.

— Аз съм на осемнадесет години. Защо ми е мъж?

— Права си, но въпреки това е по-приятно с мъжете. — Джулиет потърси с поглед съпруга си и лицето й светна от любов.

Мати се възползва от момента, за да погледне към Гидиън Силвестър. Той улови погледа й и се усмихна. Тя незабавно отмести очи. Нямаше значение какво казва Джулиет, не се нуждаеше от мъж.

Мати се намести в стола си. За момент изпита раздразнение при спомените си. Само ако беше послушала интуицията си, нещата щяха да се развият другояче. Но това сега не й беше от полза и не й носеше удовлетворение. И ако трябваше да бъде искрена — а защо не, след като никой не подлагаше на преценка мислите й? — всичко, което се беше случило, вероятно беше предначертано. Твърде често Бог наказваше хората със съдба, която заслужаваха. А тя заслужаваше Гидиън Силвестър. Наистина, трябваше му много време, за да я спечели, и този факт определено я караше да изпитва задоволство. Мати не беше едно от онези млади момичета, които само приказваха за кариера, но тайно се надяваха, че няма да се наложи да се издържат сами. Не, тя искаше да рисува. Действително нямаше голям избор, защото нуждата й да улавя представите, да отразява пътешествието си през времето, беше главната й движеща сила. Тази нужда не я напускаше дори когато спеше. Рядко й се случваше да види нещо и в главата й да не възникнат идеи за начините, по които да използва светлината на някое място, или да създаде игра на сенките на друго, за да се получи картина, която да бъде част от цялостния й творчески път.

Нито за момент не беше допускала, че работата й в издателството ще продължи дълго. Засега тя беше нещо необходимо за нейното оцеляване, докато талантът й на художник не й позволи да живее от избраната от нея работа. Никога не изпита съмнение в способностите си. Беше много добра. Хората, които никога не я бяха лъгали и чието мнение тя ценеше, непрекъснато я убеждаваха в таланта й. Никълъс Харви беше единият от тях, Отър Стотън, преуспяващият портретист, бе другият, а колкото и странно да й се виждаше младият Хюи Дикинсън, нейният състудент, беше третият.

Той беше мил и много стеснителен млад мъж, но талантлив художник. Когато Мати за пръв път видя някои от работите му, почувства как сърцето й трепва. Младежът работеше главно с темперни бои, използвайки бялото като основа. Рисунките му бяха до такава степен реалистични, че приличаха на фотографии. Но все пак те си бяха картини, и то толкова реалистични и наситени с напрежение, че тя трябваше отново да погледне младия човек пред себе си, за да се увери, че не е пропуснала да забележи някое негово специално качество. Не, това си беше просто Хюи, който винаги се нуждаеше от подстригване, със зъби, немити от няколко дни, и с износени дрехи. Въпреки външния си вид двадесетгодишният Хюи рисуваше така, сякаш е бил жив при самото сътворение на света — усещаше точно начина, по който стръкчето трева се накланя под лекия ветрец, по който светлината пада върху дългата женска коса и се отразява от нея, по който пясъкът попива водата. Цял живот беше създавал картини, в които човекът беше второстепенен елемент от общия план. Ако рисуваше деца, играещи на плажа, те ставаха така неделими от този плаж, както пясъка и водата. Решеше ли да нарисува прозореца на спалнята си, пресъздаваше върху картината и всичко от двете страни на този прозорец — олющената боя на перваза, пукнатината на едното стъкло, изцапаните с боя избелели завеси. Хюи беше роден художник.

Господи! Мати попи очите си със салфетката. Трябваше да се омъжи за Хюи.