Шарлот Вейл Алън
Омагьосан живот (21)

21

— Ще имаш ли нещо против, ако Карл вечеря с нас? — попита Мати, сменяйки темата така неочаквано, че на Сара й трябваше доста време, за да се върне към настоящето.

— Не, ако на теб ти е приятно.

— Разбира се, че ще ми е приятно. Много години двамата с него сме се хранили заедно.

— Но не и напоследък.

— Не, защото от време на време Карл изпада в състояния, когато не може да бъде „цивилизован“, както самият той се изразява. Вбесява се дори от мисълта, че трябва да бъде затворен в стая, прикован към маса с прибори отдясно и отляво на чинията му. Предполагам, че това му напомня за военната дисциплина. Пак повтарям, само предполагам.

— Какво те кара да мислиш, че тази вечер той ще пожелае да се присъедини към нас?

— Питай го! Ще има възможността да ти хвърля нежни погледи през масата.

— Да не би да очакваш от нас да те забавляваме?

— Не ви намирам за толкова забавни. Надявам се, че ако поканата дойде от теб, това ще го изкуши. И преди, и сега се притеснявам, че прекарва прекалено много време сам. Върви и го покани. Само не се изненадвай, ако ти откаже.

— Ще направя всичко възможно, за да го уговоря — обеща Сара и излезе. Отново имаше чувството, че Мати я подтиква да вземе участие в някаква спасителна операция. Но тя нямаше нищо против.

Карл почистваше вътрешността на колата. Изглежда, се ядоса, че прекъсва работата му, защото рязко попита:

— Какво има?

Сякаш започваха отново със словесните нападки.

— Мати иска да знае дали ще вечеряш с нас.

Той се изправи, стискайки в ръка портативната прахосмукачка. След кратък размисъл отвърна:

— Не мога да дойда. Кажи й, че съжалявам.

— Да не си ми сърдит за нещо?

— Няма нищо общо с теб. В момента работя, а тази вечер нямам желание да се храня в голямата къща. Разбра ли?

Тя засегната кимна и се отправи към къщата. Мати тъкмо слизаше от таванското помещение.

— Отказа — информира я Сара.

— Лошо. Друг път ще опитаме пак.

— Изглеждаше така, сякаш никога преди не ме е виждал и не може да си представи защо го безпокоя.

Възрастната жена сложи ръка на перилата и наклони глава на една страна, сякаш се мъчеше да подбере най-подходящите думи.

— Наистина нямаш представа за какво всеки един от нас е тук, Сара. Нищо в живота ти не те е подготвило за този лов на диви зверове. Не се опитвам да те обидя, скъпа. Просто ти казвам, че никой в тази къща не е толкова достъпен, колкото ти се струва. Всеки от нас изпада в моменти на откровение, но всички, включително и ти, си имаме тайни, които предпочитаме да не споделяме с никого. Никой от нас не е освидетелстван и поне в половината от случаите се опитваме да се съобразяваме с условностите, наложени от обществото. В известен смисъл сме напълно нормални — доколкото това е възможно. Знаем как да водим разговор, как да използваме парите, за да си набавим това, което ни е нужно, дори всеки си има някакъв талант. Но всички ние, в това число Бони и Глория, сме заедно, защото познаваме странностите на останалите. Сара, в това няма нищо лично. Но най-голямата ирония в това е, че останалите те приемат такъв, какъвто им се представиш. Искам да си почина преди вечерята. — Запъти се към спалнята си. — Винаги съм се учудвала, че мога да спя като бебе следобед, но през по-голямата част от нощта не мога да мигна. Ще се видим в трапезарията. — Влезе в спалнята си и затвори вратата.

Сара остана няколко минути на стълбището, гледайки объркано затворената врата. После се прибра в своята стая и се отпусна върху леглото. Втренчи се в тавана и се замисли. Беше се провалила. Виждаше само на повърхността и се интересуваше от неща, които й се струваха интересни. Не й беше приятно да се изваждат наяве недостатъците й, но още по-неприятно беше, че думите на Мати бяха верни. До този момент беше възприемала Бони и Глория единствено като две приятни жени, които се грижат за домакинството, но нито веднъж не се беше запитала откъде са дошли и кои всъщност са.

Легна по корем, намести възглавницата под главата си и затвори очи.

На вечеря Мати не беше много разговорлива. Изпи две чаши бяло вино, изяде едно малко парченце от рибеното филе, което Бони й беше поднесла, бутна чинията си встрани и изпуши няколко цигари, докато Сара се нахрани.

Когато Бони влезе да вземе празните чинии, Мати й каза да сервира кафето на верандата, после стана и излезе навън.

— Искаш ли кафе? — обърна се готвачката към Сара.

— Мисля, че тази вечер ще пропусна кафето, благодаря. — Чудеше се дали да се присъедини към господарката си или не. В действителност правото й на избор беше ограничено. Тя беше дълбоко въвлечена в този „лов на диви животни“, както го беше нарекла Мати.

Излезе на верандата и възрастната жена доволно каза:

— Добре. Радвам се да видя, че не допускаш да бъдеш изплашена.

Сара объркано седна на стола. Мати й се усмихна. Никой не можеше да й се сърди, когато се усмихваше.

— Мисля, че не бих могла да се смея, ако животът ми е бил като твоя — отбеляза секретарката. — Сигурна съм, че щях да се превърна в отвратителна стара вещица, неспособна да каже добра дума на някого.

— Не ме изкарвай като Мери Попинс, скъпа. Всъщност аз съм непоносима стара вещица.

— Мисля, че си чудесна. Ти си най-човеколюбивата… — замълча и отмести поглед встрани.

— Не познавам друг човек, който да е толкова подвластен на своите чувства като теб, скъпа. Държиш се така, сякаш си единствената, която страда от месечно неразположение. Защо правиш така?

— Ако хората усетят, че си разчувствана, гледат да се възползват от слабостта ти.

— Напротив, скъпа моя. Повечето ще изпитат симпатия към теб. С изключение на хората като Гидиън Силвестър. Намирам те за много по-привлекателна, когато не си заела отбранителна или нападателна позиция.

— Не ме е грижа за това.

— Жалко. Толкова си приятна, когато не задаваш въпроси и просто реагираш на това, което чуваш и виждаш.

Готвачката донесе две чаши кафе и каза на Сара:

— Предположих, че когато излезеш на верандата, ще промениш мнението си и ще поискаш да пийнеш кафе.

— Благодаря ти. Права си. Сега наистина ми се пие кафе.

— Бони предчувства всичко. Нали, Бони?

— Да, наистина. Ще ти оставя табла с храна за по-късно, Мати. Рибата не ти хареса, а?

— На Сара много й се услади.

— Утре ще приготвя прекрасно печено. Ще видиш, че ще ти хареса.

— Сигурна съм в това.

— Ако ти потрябва нещо, само ме викни. — Тя тръгна към кухнята.

— Пропуснала ли съм да разбера нещо? — попита Сара.

— Мисля, че си пропуснала много.

— Най-малко два пъти седмично оставяш вечерята си почти недокосната, а после двете с Бони провеждате този разговор. Сякаш пишете някаква готварска книга.

— Топло — подсмихна се Мати и остави чашата си на масата. — Всичко започна с това, че Бони се е научила да готви в затвора и е решила, когато излезе на свобода, да стане главен готвач. За щастие точно в този момент ние имахме нужда от нов готвач. Харесах я и я наех. От три-четири години пише готварска книга. Вероятно ще има голям успех, когато я издадат. Искаше да я нарече „Кухня за трудни времена“, но успях да я разубедя. До този момент не е успяла да измисли ново.

— Какво е правела в затвора?

— Излежавала е осемнадесетгодишна присъда за подправяне на документи.

— Шегуваш се!

— Ни най-малко! Навремето е работела с една жена и двете са правили най-сполучливите фалшиви чекове. От банки, които на практика не са съществували. А също и облигации, които бяха истински произведения на изкуството, и много други подобни документи на стойност около един милион долара. Бони е страхотен гравьор, а приятелката й — майстор на мастилото и туша, както и на преливането на цветовете.

— Божичко! Това е изумително!

— Да, аз наистина бях изумена — отвърна спокойно Мати.

— Предполагам, че и Глория има забележително минало.

— Да, така е. Имаме си един малък ексцентричен парк тук. Глория, мила, беше едно от най-скъпите момичета, работещи на повикване. Освен това в продължение на много години беше любовница на Гидиън Силвестър. Наех я, за да си спестя парите за наема, който съпругът ми плащаше за апартамента й в Манхатън. Беше много по-разумно да й се предложи постоянен ангажимент с един-единствен клиент. И тя започна да харесва този начин на живот. В края на краищата, когато й предложих, тя надхвърляше тридесетте и не беше успяла да спести много, за да се подсигури. Отдавна знаех за нея. Един ден й телефонирах и я поканих да се срещнем, за да й предложа нещо. Откликна и след време дори сама изяви желание да поеме част от домакинската работа. Истината беше, че Глория се беше отегчила от Гидиън Силвестър. Двете си допаднахме. Очаквах да ме напусне след смъртта на стария негодник, но тя ми каза, че иска да остане. Досещаш се, че бях много доволна от решението й.

— Чакай да си изясня нещо. И двете ли спяхте с него?

— Не бъди толкова вулгарна! Когато разбрах за Глория, бях бясна. Той наистина се изплаши. Поставих му ултиматум: или да спи с Глория, или изобщо да не спи с жена. И тъй като той не би могъл да мине без жена, се съгласи да приемем Глория за постоянно. Затова толкова ревнуваше, когато разбра, че съм била при Карл една вечер. Според него това, че не спях с него, означаваше, че на всяка цена спя с някой друг. А аз никога не му открих с кого всъщност спя.

— Много съм объркана. Когато преди време започна да ми разказваш историята си, спомена, че двамата сте били сексуално обвързани чак до смъртта му.

— Наистина бяхме — дяволито се усмихна Мати. — Аз изпълнявах ролята на посредник. Това означава, че съм била обвързана. Има смисъл, като си помисли човек.

— За мен няма. Липсват много елементи от мозайката.

— Не се притеснявай, Сара. Решила съм да ти разкажа абсолютно всичко, така че всичко ще ти стане ясно.

— Какво означава това?

— Означава, че искам сама да се чуя как разказвам тази отвратителна история на глас. — Запали цигара и сякаш тласкана от някаква невидима сила се обърна към плажа и небето.

На Сара не й се спеше. Чете повече от час, после стана и излезе да потърси Карл. Не беше в апартамента си над гаража. Тя слезе долу и започна да се взира в тъмнината. Трябваше да е някъде из имението, но едва ли щеше да го открие.

Тръгна към плажа — изглеждаше най-светлото място наоколо. Луната се криеше зад плътните облаци, а въздухът беше тежък и влажен. Скоро щеше да завали. Почти усещаше вкуса на приближаващия дъжд, докато се разхождаше по пясъка.

Повървя известно време и накрая реши, че може би, ако се прибере, ще успее да заспи. Нетърпеливо затича към къщата. Вече наближаваше живия плет, когато една ръка я хвана за лакътя, друга се спря върху лицето й. Сара застина от ужас. След секунда се озова по гръб върху тревата. Едната ръка продължаваше да я държи здраво, а другата бързо опипа тялото й, търсейки скрито оръжие. Карл. Тя се постара да не мърда, само сложи дланта си върху неподвижната ръка върху лицето й. Сърцето й лудо биеше. Едва си поемаше дъх. Нещо проблесна на оскъдната лунна светлина. Беше нож, насочен към нея.

Страхът й я беше напуснал, щом разбра, че нападателят е Карл. Но сега отново се върна, когато разбра, че той няма представа коя е. Вероятно я вземаше за някоя азиатка, тръгнала да избие обитателите на къщата и след това да подпали сградата. Не знаеше как да му даде знак, че е тя. Ръката й погали неговата, но, изглежда, ласката не подейства. Карл продължаваше да я притиска към земята и да опира ножа до гърлото й. С ужас си припомни, че и двамата я бяха предупредили. Мати й беше обяснила, че тази къща не е населена с обикновени хора, а той се беше опитал да й обясни какъв всъщност е. Но тя беше пренебрегнала всичко това. Но беше сгрешила. Щеше да плати с живота си заради грешката си. Затвори очи и зачака острието на ножа да сложи завинаги край на нейната глупост. Неочаквано чу шепота на Мати:

— Карл, скъпи, пусни я.

Сара отвори очи и видя старата жена, надвесена над Карл, положила ръка на главата му.

— Стани, скъпи — тихо продължи тя, — и махни оръжието си.

Той се подчини. Възрастната жена го прегърна и зашепна успокоителни думи в ухото му. После се обърна към Сара и каза:

— Влез вкъщи, Сара. Ще дойда след няколко минути.

Тя побърза да се прибере. Изкачи тичешком стълбите и се заключи в банята си. Свали дрехите си и застана под душа.

Когато излезе от банята, Мати вече я чакаше до прозореца с цигара в ръка.

— Моля те, не ми казвай, че си ме предупредила, Мати.

— Трябва да ме мислиш за много жестока, щом допускаш, че в момент като този ще започна да ти натяквам каквото и да е.

Сара обгърна тялото си с ръце и с наведена глава промълви:

— Мисля си само най-доброто за теб, просто бях ужасена.

— Да. Разбира се, че беше. Трябваше да те предупредя да не предприемаш разходки късно през нощта. Това е мой пропуск, извинявай. Той нямаше да те нарани, Сара. След минута-две щеше да си спомни кой е и да те пусне. Всички ние сме преживели по един такъв кошмар с Карл. Разумът винаги надделява у него. Но когато за миг го напусне, направо е ужасяващо.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита Сара, бършейки лице с ръкава си. — Всичко, което си ми казвала досега, е абсолютно вярно. Освен това смятам, че напълно се вмествам в обстановката тук. — Опита се да се усмихне, но нищо не излезе.

— Това ли искаше?

— Вече не зная какво искам.

Мати се огледа за пепелник. Като не намери, извини се, влезе в банята и хвърли цигарата в коша. Върна се при младата жена и я погали по косата.

— Ти си едно самотно изплашено момиче. Всички ние сме просто деца до момента, в който ни се случи нещо ужасно. Едва тогава наистина се превръщаме във възрастни. Това в известен смисъл е трагично. Аз лично вярвам, че най-доброто у всеки от нас всъщност е детето, човекът, който сме искали да бъдем, преди да ни поквари светът.

Сара се обърна и я прегърна. Силата на тялото й я изненада.