Шарлот Вейл Алън
Омагьосан живот (15)

15

Гидиън Силвестър работеше в малката си стая на третия етаж, а Мати — в апартамента си, като складираше готовите си платна при него. Така в апартамента й имаше възможност да се хранят и да спят. Решението изглеждаше разумно. Понякога, когато заявеше, че иска да спи сама, Гидиън неохотно се качваше горе.

— Казах ти, че имам нужда от време само за себе си! — често му напомняше тя. — Да не мислиш, че съм го казала само за да се престоря на скромна? Наистина го мислех и продължавам да го мисля. И без това те виждам почти непрекъснато. Понякога трябва да остана насаме със себе си.

— Умираш от удоволствие да налагаш волята си и да командваш.

— Да, обичам, особено когато става въпрос за работата ми и за желанието ми поне една вечер да се наспя като хората. Ако си забравил, ще ти припомня, че работя пет дни седмично от осем сутринта до шест и половина вечерта.

— Много държиш непрекъснато да ми напомняш този факт. Знам, че имаш работа, а също, че ме смяташ за безделник, въпреки че се подготвям за изложбата.

— Тази изложба я готвиш вече десет години! Вече започвам да се съмнявам в това.

— Ти си отвратителна и се радвам, че ще спя горе. — И Гидиън излизаше, затръшвайки вратата зад себе си.

Водеха този спор поне веднъж месечно. Всеки път, когато той се качваше на третия етаж, Мати заключваше вратата на апартамента си, въздъхваше облекчено и оправяше стаите. Не искаше да си спомня за женитбата и отказваше да пере, чисти или готви — неща, за които Гидиън Силвестър започна да настоява в мига, в който подписаха брачното свидетелство и той наниза диамантената венчална халка на баба си на пръста й. Мразеше и трите му сестри, досадната му майка и почти всичките му приятели. Единственият член от семейството, към когото изпитваше симпатия, беше свекър й, Гидиън Синиър — добродушен мекушав мъж, който отдавна беше разбрал, че единственият начин да запази мира и спокойствието в дома си е да изпълнява желанията на жените. От него синът му беше наследил разказваческата си дарба, високия ръст и красивата външност. Във всичко останало двамата коренно се различаваха. Гидиън Силвестър се беше метнал изцяло на майка си, на която, както Мати от пръв поглед установи, никак не й липсваше самоувереност. Жената живееше от клюки и най-дребното нещо й осигуряваше тема за коментар поне за една вечер, а понякога и за цяла седмица. Щом чуеше някоя нова клюка, Аделина Силвестър започваше да се тресе от смях и тялото й като че ли се издуваше, сякаш новината й действаше като храна. Тъй като Гидиън не беше особено привързан нито към сестрите, нито към родителите си, за младото семейство беше много лесно да стои настрана.

Всеки път, когато Мати стигнеше до извода, че бракът им е обречен и че трябва да направи необходимите стъпки за разтрогването му, съпругът й сякаш усещаше. Пускаше в действие неустоимия си чар и я хипнотизираше с него. След като я успокоеше, я отвеждаше на вечеря в ресторант или се прибираше вкъщи с някакъв подарък. После сваляше дрехите й като фермер, проверяващ дали зърното е вече узряло. Проникваше като мехлем до всяка точка на тялото й, докато Мати така се засищаше, че изпадаше в здрав сън. Примирието помежду им траеше не повече от две-три седмици. След това тя отново усещаше присъствието му като заплаха и Гидиън повтаряше малкия си победен менует. Така преминаха първите две години от сватбата им.

В началото на 1933-та Мортимър Стърнхолт получи сърдечен удар и умря, както спеше в леглото. Персоналът, макар и искрено опечален, се страхуваше, че госпожа Стърнхолт ще продаде издателството на някой по-малко грижовен и приятелски настроен човек от съпруга й. Или — което беше по-лошото — ще реши да го затвори.

След погребението адвокатът на господин Стърнхолт помоли всички работници да отидат на работа на следващия ден, за да ги запознае с последните разпореждания на починалия собственик.

На следващата сутрин Мати пристигна на работа не по-малко опечалена и уплашена от колегите си. Правеха се разни предположения, които тя избягваше да слуша. Не искаше предварително да се притеснява за неща, които не знаеше със сигурност.

Адвокатът, дългогодишен приятел и представител на Мортимър Стърнхолт, пристигна точно в осем и половина, отвори куфарчето си и извади някакъв документ.

— Всички загубихме един чудесен приятел — започна той. — Мортимър Стърнхолт беше много далновиден човек. Обичаше работата си и вярваше във всеки един от вас. Затова състави едно изключително завещание — оставя компанията на всички вас. Тъй като семейството му е достатъчно осигурено, желанието му беше вие — двадесет и двамата служители, да продължите дейността на издателството. Но ако с гласуване решите да го продадете, то тогава приходите ще бъдат разделени по равно помежду ви. В случай, че решите да продължите, волята му е да решавате всички въпроси чрез гласуване, като спазвате демократичните принципи, въз основа на които е изградено това предприятие. Никой от работещите тук няма да има правото да упражнява натиск върху останалите. За добро или за лошо издателство „Стърн“ сега ви принадлежи. Ако пожелаете, ще ви бъда юридически съветник както досега.

Никой не изяви желание издателството да бъде продадено. Единодушното мнение беше, че то трябва да продължи дейността си както преди. Нарежданията щяха да се приемат и изпълняват както винаги досега, а качеството на книгите трябваше да се запази. С голямо облекчение работниците заеха местата си и започнаха работа. Щом научи за това, Гидиън заяви на съпругата си, че е глупачка.

— Трябваше да настояваш издателството да бъде продадено. Щеше да получиш добра сума.

В този момент изпита омраза към него.

— Нямам намерение да обсъждам въпроса с теб. Ти си напълно безчувствен.

— Определено не съм!

— Ще се въздържа от коментар. Работата ми в издателството плаща наема и те храни. — Освен това от заплатата си Мати тайно спестяваше.

— Изглежда, забравяш за моя принос — подхвърли той.

— Как мога да забравя твоите шестдесет долара на месец! Тези джобни пари, които получаваш винаги навреме, като по часовник и които харчиш само за себе си. Това е приносът, нали?

Изражението му показваше, че едва се сдържа да не я удари. Тя продължи:

— Само да вдигнеш ръка срещу мен, Гидиън Силвестър, и ще прекараш остатъка от живота си като еднорък нещастник.

Беше толкова сериозна, че той реши да не спори. И както винаги, когато губеше някой спор, пусна чара си в действие като фокусник, който вади от цилиндъра си букет от хартиени цветя.

Широко се усмихна и каза:

— Да забравим за това.

Привлече я към себе си и прегръдката им завърши на пода, където страстно се любиха.

Беше убедена, че всеки път, когато налита върху нея по този начин, Гидиън я използва. Но възбудата й така нарастваше от допира на влажните му устни и нетърпеливите му ръце, че гневът й се стопяваше и тя се отдаваше на самата любов, а не на любовта с Гидиън Силвестър. И то не на емоционалната, а на чисто сексуалната любов. Той беше способен да я превърти на триста и шестдесет градуса, така както вятърът обръща ветропоказателя. Не знаеше как го е постигнал, но съпругът й явно я познаваше по-добре и от самата нея. За разлика от други мъже, които се опитваха да я спечелят с букет цветя или шоколадови бонбони, Гидиън се появяваше с няколко туби маслена боя или с опънати и сложени в рамка бели платна, или с нов скицник и кутия моливи с мек графит. Бръкваше в джоба си и вадеше оттам червен восък и древен печат с гравирана на него буква „М“. Изпращаше й извинителни писма, изписани с калиграфския му почерк върху луксозна хартия. В онези дни инстинктът му за това, което би могло да й подейства, беше безпогрешен. И когато изразяваше по този начин вниманието си към нея, тя усещаше, че отново се влюбва и се чудеше как е могла да се съмнява в него. Ако не я обичаше, Гидиън изобщо нямаше да си прави труда да търси неща, с които да й доставя удоволствие. Целуваше красиво изрязаните му устни, езикът й се вплиташе с неговия и тя разтваряше бедра, горяща от желание да го приеме. Това, че мненията им невинаги съвпадаха, не означаваше, че намеренията му са нечестни.

Така бракът им продължаваше.

През пролетта на 1934-та семейство Харви обявиха, че напускат Ню Йорк и заминават да живеят в Мейн по покана на Хюи Дикинсън.

— Не ни забравяй, Мати — умолително каза Джулиет. — Толкова ще ми липсвате всички! Но знаеш, че Академията се затваря и че Ники не може да продаде картините си, нито да си намери работа. Така че не можем да останем. Хюи ни писа, че Ники може да работи половин ден в едно девическо училище близо до Портланд. Това е единственият шанс, който имаме с тези пет деца на ръце.

Тъй като знаеше, че изпитват остра нужда от пари, Мати настоя да купи още един от прекрасните акварели на Никълъс Харви. Но той не пожела и да чуе за стоте долара, които настояваше да му плати. Накрая се съгласи да приеме петдесет и прегръщайки я, прошепна в ухото й:

— Винаги си била добра към нас, Мати. Ако някога ти потрябва помощ, обади ни се.

На тъжното прощално парти присъстваха останалите членове от групата на постоянните посетители в дома на Харви: Истър Лофтъс, Голи Гордън, Мати и Гидиън Силвестър, още шестима души и Хюи Дикинсън, който пристигна специално за случая. Забелязвайки Мати, той широко се усмихна, взе ръцете й в своите и тихо попита:

— Щастлива ли си, Мати? Надявам се, че този претенциозен урод Силвестър вече ти е омръзнал. Ако е така, искам да знаеш, че ще бъда горд да те отведа с мен в Мейн.

— Хюи — отвърна с щастлива усмивка тя, — толкова ми липсваше!

— Говоря напълно сериозно. Ако някога промениш намеренията си, знай, че ще те чакам. Предполагам, че вече си разбрала какво изпитвам към теб.

За негова радост и объркване младата жена го целуна леко по устните и изрече:

— Винаги ще го помня.

Гидиън Силвестър ги наблюдаваше от отсрещния ъгъл, където разговаряше с Истър Лофтъс. Беше бесен от ревност. Щом се прибраха у дома, той пожела да знае какво точно си е мислила Мати, че прави, целувайки друг мъж.

— Мили боже! — възкликна тя. — Той не е „друг мъж“, а старият ми приятел Хюи Дикинсън. Не бъди досаден. Искам да си лягам.

— Предполагам, че би предпочела да си легнеш с този скъпичък малък сухар.

— Този „скъпичък малък сухар“ е много по-добър мъж и по-талантлив художник от теб. Ти никога няма да бъдеш като него. Не си позволявай да говориш обидно за който и да е от приятелите ми, чу ли? Ти не си достатъчно добър художник, Гидиън Силвестър, за да подхвърляш обиди за истинските хора на изкуството. Ако беше такъв, отдавна щеше да си направил прословутата си изложба.

— Щом е толкова добър, защо не си се омъжила за него?

— Все още продължавам да си задавам този въпрос. Бог ми е свидетел, че можех да го направя. Хюи ми е предлагал толкова пъти.

Съпругът й пребледня, изправи се и заяви:

— Мисля, че тази нощ ще спя горе.

— Това напълно ме устройва. Идеята ти е превъзходна.

— Ти си просто една кавгаджийка.

— Благодаря за комплимента — отвърна Мати и блъсна вратата след него. — Щом идва от теб, приемам го като голям комплимент! — изкрещя тя и превъртя ключа. — Надут простак!

 

 

Със заминаването на семейство Харви сбирките се прекратиха. Мати имаше възможност да се среща с Истър Лофтъс, но почти не намираха за какво да си говорят. Семейство Харви бяха спояващо ядро на групата и без тях нещата не вървяха. За втори път в живота си младата жена се почувства ограбена. Пишеше си с Хюи, с Никълъс и Джулиет, но писмата не бяха кой знае каква утеха. Беше останала сама с един съпруг, когото твърде често мразеше, и с работа, която вече не й се струваше значима, след като го нямаше господин Стърнхолт, за да я оцени. Почти нямаше време да излиза на улицата и да прави скици, както и да рисува. Гидиън Силвестър сякаш усещаше кога ще започва нова картина и правеше всичко възможно, за да й пречи. Или слизаше в апартамента, докато Мати работеше и я прелъстяваше направо край статива, или влетяваше с гръм и трясък във всекидневната, развявайки билети за театър над главата си, получени гратис. Към края на годината започна да се замисля все по-често да се отърве от него. Той й пречеше. Към завършените картини, складирани в стаята на третия етаж, почти не прибавяше нови и това я тревожеше. Мати изпитваше нужда да рисува, а Гидиън Силвестър, изглежда, беше против.

В началото на 1935 година се случиха някои неща, които й попречиха да го напусне. Те я привързаха към съпруга й по начин, който никога не беше очаквала.

Веднага след новогодишните празници пристигна вестта за смъртта на Гидиън Синиър. Преди, по време и след погребението синът му демонстрира престорена скръб до момента, в който отвориха завещанието. За огромно негово разочарование не наследяваше парите, на които се надяваше, а само стара семейна къща на един остров.

— Проклет обор! — гневно изкрещя Гидиън. — И кой, по дяволите, ще поиска да си купи лятна къща, когато половината свят живее в Хувървил и продава ябълки? Глупаво старо копеле! Да остави парите си на трите идиотки!

Продължи да сипе ругатни заради завещанието на баща си и дори се посъветва с адвокат, за да разбере дали може да оспори завещанието. Но завещанието беше неоспоримо. Гидиън Силвестър изчезна нанякъде и три дни не се появи вкъщи.

Мати беше щастлива от отсъствието му. Тя тъгуваше за единствения член от семейство Силвестър, когото харесваше. Старецът често й беше изпращал чекове със строгата заръка да не казва на сина му за парите.

Наскоро след сватбата й беше писал:

„Синът ми губи здравия си разум, ако изобщо има такъв, когато става въпрос за пари. Той е безскрупулен, но му липсва съобразителност, за да използва това си качество по интелигентен начин. Ще направиш добре, ако не му позволиш да управлява семейните финанси.“

Гидиън Синиър беше щедър и с добро сърце. Една част от парите, които често пристигаха в брой, отиваха в металната кутия под гардероба, а с останалите Мати плащаше дълговете, които съпругът й сякаш по магически начин правеше. Излизаше до магазина за хляб, а три дни по-късно пристигаше сметка за нещо, което беше купил по пътя. Този човек нямаше ясна преценка за стойността на парите. Смяташе, че съществуват, за да може да задоволява всеки свой каприз. Това ядосваше Мати и беше причина за повечето от все по-честите им свади. Чашата на търпението й преля, когато след въпросното тридневно отсъствие той се върна със сметка от шивача за нов костюм. Нахвърли се върху него, насини едното му око и спука две от ребрата му.

Докато Гидиън Силвестър се превиваше от болки, уплашен от яростта й, тя му нареди или веднага да си вземе депозита, който беше оставил на шивача, или да намери начин да му плати.

— Нямам намерение да задоволявам капризите ти! — изкрещя младата жена. — Идиотската ти майка те е разглезила ужасно! Никой нормален човек не си поръчва костюм при шивач, ако няма с какво да го плати. Или ще се погрижиш за това, или, кълна се в Бога, аз самата ще се погрижа нещата да се променят. Омръзна ми Гидиън Силвестър! Искам да си изнесеш нещата оттук. Сега се качвам горе, за да сваля картините си, и когато свърша, искам да те няма в апартамента! Търпението ми се изчерпа. Скъсвам с теб. Още в деня на сватбата ни разбрах, че правя грешка.

Мати се втурна по стълбите към бившата си стая. Загуби повече от час, за да пренесе картините си. Гидиън беше изчезнал. Не я интересуваше къде е отишъл, повече не желаеше да го вижда. Щеше да си даде малко почивка и да отиде до Мейн при Хюи и семейство Харви. Можеше да си го позволи. Така не само щеше да изпита облекчение, че е скъсала с Гидиън Силвестър, но и удоволствие от срещата с хора, които наистина я обичат.

Докато подреждаше картините си край стената на всекидневната, реши, че е забравила някои от тях горе. Доста платна липсваха. Отново се качи на третия етаж, но само за да се увери, че картините наистина са изчезнали. В малката стая бяха останали само работите на Гидиън — бездарни технически упражнения. Каза си, че нещо е сбъркала. Върна се в апартамента си и отново прегледа всички платна. Уви, липсваха най-малко шест от тях. Отпусна се тежко на дивана, опитвайки се да отгатне какво се е случило с тях, когато погледът й попадна на гардероба. Вратата му зееше отворена. Стана и се приближи до него, обзета от лоши предчувствия. Ами ако Гидиън Силвестър беше открил кутията с парите?! Очевидно не беше успял. Кутията си беше на мястото. Тя я отнесе в банята, заключи вратата и провери съдържанието й — осемстотин четиридесет и осемте долара бяха вътре. С облекчение върна кутията на мястото й. Тъкмо се изправяше, когато на вратата се разнесе почукване.

На прага стоеше Гидиън с шапка в ръка.

— Не можеш да влезеш! — каза Мати. — Приключих с теб. Но докато все още си тук, искам да ми кажеш нещо. Къде са останалите шест картини?

Той се изчерви и погледна встрани.

— Щях да ти кажа — опита се да се усмихне, — но ти беше толкова ядосана, че нямах възможност.

— Да ми кажеш какво?

— Продадох ги.

— Какво?!

— Продадох ги.

— Какво означава това?

— Точно това, което казвам. Мислех, че ще те изненадам. Показах ги на един стар приятел, и той уреди продажбата им. Поиска тридесет и пет процента комисиона, но нали ги продаде!

— На кого? За колко? — напрегнато попита тя. — Трябва да знам.

— На добра цена, като се има предвид в какви времена живеем.

— Колко? И къде са парите?

— Използвах ги, за да платя някои свои дългове.

— Използвал си ги? Взел си картините ми, продал си ги и си похарчил парите?

— Мислех да ти се издължа. Исках да ти кажа, притеснявах се, но когато банката фалира… Не знаех как да ти кажа.

— Коя банка е фалирала? — попита и го пусна да влезе в стаята, за да не слушат съседите кавгата им.

— Банката, в която вложих всичките си пари. Фалира преди няколко месеца. Исках да те изненадам с продажбата на картините… Съжалявам, Мати. Такава каша настана.

— Искаш да кажеш, че чековете ти повече няма да пристигат? — Изпита съжаление към него.

— Много се срамувах да ти кажа. И тогава си помислих, че ще се зарадваш, като разбереш, че съм намерил посредник за картините ти. Е, едното последва другото. Реших, че е най-добре да платя сметките си. Имаш пълното право да ми се сърдиш. Аз самият не мога да се понасям. Мога да поговоря с него — бързо добави той и се свлече на колене пред нея. — Зная, че съм непоносим, зная, че обърквам всичко, но те обичам, Мати. Ще можеш ли да ми простиш? Ще опитаме ли да започнем отново?

— Гидиън, ти нямаш никакви доходи. Да не би да предлагаш да те издържам? Мислиш ли, че това е подходящият момент да се опитваме да започнем отново?

— Имам идея — каза Гидиън и постави ръце на коленете й. — Имам къща на острова. Можем да се преместим там за известно време, докато страната излезе от това тежко икономическо положение.

— Може да минат години, преди това да се случи. От какво ще живеем, ако напусна работата в издателството и отидем да живеем на някакъв остров? Не си обмислил всичко достатъчно добре.

— Напротив. Мисля за това от смъртта на баща ми. Ще стане, ще видиш! Ще можеш да рисуваш по цял ден, а аз ще бъда твоят агент, ще се грижа творбите ти да бъдат излагани в галерии и ще търся купувачи.

— А какво ще стане с твоята работа?

— Ще продължа да придвижвам въпроса. Освен това ще получиш добра сума от продажбата на акциите си в издателството. Това ще ни даде възможност да преживеем, докато продадем други твои картини.

— Не зная, трябва да си помисля.

— Моля те, помисли си. Няма да плащаме наем. Дори можем сами да си отглеждаме плодове и зеленчуци. Само си помисли! Ще можеш да рисуваш денонощно, ако поискаш.

Изкушението беше голямо.

— Имам нужда от време, за да размисля — настоя Мати.

— Разбира се — съгласи се съпругът й. — Нали ще ми простиш?

Без да й даде възможност да отвърне, обсипа тялото и лицето й със страстни целувки. Когато свършиха, тя осъзна, че Гидиън не само беше спечелил битката отново, но я беше обладал, без да вземе предпазни мерки.

— Няма да забременееш от един път — увери я разпалено.

Както в много други случаи, така и този път Гидиън Силвестър сгреши.