Шарлот Вейл Алън
Омагьосан живот (17)

17

— Искам отново да позираш, Сара — каза Мати на следващия ден. — Ще можеш ли да издържиш да стоиш, без да говориш?

— Мисля, че да.

— Добре тогава, качи се след закуската при мен.

Половин час по-късно секретарката влезе в таванското помещение. Завари възрастната жена да почиства четките си. Из въздуха се носеше острата миризма на терпентин. Косата й беше сресана по-небрежно от друг път. Памучната престилка покриваше дрехите й, а самата тя изглеждаше по-млада и по-решителна от всякога. Сара лесно си я представи като млада, когато Гидиън Силвестър за пръв път я беше довел в тази къща.

Без да чака покана секретарката се настани в креслото, поразена от слънчевата светлина, танца на прашинките пред прозорците и старата жена, която с вродената елегантност на балерина се движеше между статива и работната си маса.

Мати се вгледа внимателно в модела си и протегна ръка към графита. После започна уверено да пресъздава образа на Сара върху опънатото платно. Единственият шум идваше от движението на графита. Цигарата й догаряше в пепелника, докато тя отново поглъщаше образа пред нея, опитвайки се да улови всичко, което се криеше под повърхността, но даваше отражение върху цялостното излъчване на лицето на по-младата жена.

Сара се чувстваше така, сякаш някакво извънземно същество я пронизваше с рентгеновите си очи. Запита се дали всички хора, които са й позирали, са се чувствал така и дали са изпитвали още по-силна необходимост от одобрение, идваща от факта, че именно те са имали щастието да бъдат избрани за модели.

След около половин час Мати остави въглена, запали цигара и отново впери очи в Сара.

— Променяш се — отбеляза. — И аз наблюдавам тази твоя промяна. Това е нещо, което не се случва често.

Тя само кимна в знак на съгласие.

— В Карл ли е причината? — попита възрастната жена.

— В теб.

— В мен? — Цигарата застина във въздуха.

— Започвам да те опознавам. Имам чувството, че съм била редом с теб тук, в тази къща, преди много, много години, когато всичките онези неща са се случили. Чувствам това, което си чувствала и ти. Разбирам защо си правела едно или друго нещо.

— Така ли? Може и да си права. Стой мирно сега.

Продължи да търси най-подходящия цвят сред боите със страст, с която друга жена би оглеждала скъпоценностите в някой златарски магазин.

Концентрацията и на двете беше толкова голяма, че Сара почувства как се унася. Като насън наблюдаваше Матилда Силвестър, удивена от всичко в нея: големите й дълбоки очи, острите й черти, способните й ръце и грацията й. Мати замислено поставяше боя на едно, след това на друго място върху платното, омагьосана от цветовете. Старата жена отлично владееше положението и Сара почувства, как уважението й към нея нараства. През деветдесетте минути мълчание преди почивката двете жени изживяха изключително щастие.

Секретарката стана от стола и се протегна.

— Можеш да погледнеш, ако искаш — предложи й Мати и се отдръпна встрани от статива с цигара в ръка. Дясната й ръка подпираше лакътя на лявата, която крепеше цигарата, а очите й следяха всяко движение на Сара.

Тя застана пред статива. Изненадата й от видяното беше толкова голяма, че сякаш земята се залюля под краката й. Устата й пресъхна, а сърцето й ускори ритъма си. Пое рязко въздух, отстъпи крачка назад, обърна се към художничката и с треперещ глас изрече:

— Господи! Това си била ти, нали? Ти си тази, която е нарисувала всички тези известни картини!

— Разбира се — отвърна Мати. — Нали ти казах, че мъжът ми притежаваше само обикновени технически умения.

— Господи, боже мой! — възкликна отново Сара.

— Престани да повтаряш едно и също!

— Но аз не мога… Искам да кажа… — Какво всъщност се беше случило? Не беше сигурна, че иска да научи отговора. Може би щяха да последват още шокиращи разкрития. Главата й щеше да се пръсне от напрежение. — Божичко!

— Мисля, че те помолих да спреш да повтаряш това — каза уморено Мати.

— Извинявай. — Отново погледна към платното. — Била си ти. Ти. Всички мислят, че си била само негова жена, странна и живееща в усамотение. А през цялото време художникът си била ти. Ти!

— Мисля, че вече стигнахме до този извод, скъпа. Нека не го обсъждаме повече.

— Някой друг знае ли за това? — попита Сара, безсилна да отмести очите си от картината.

— Много малко хора. Тяхното неодобрение на всичко това е в голяма степен причина за лошите отношения между синовете ми.

— Мисля, че разбирах какво се опитваше да ми кажеш, но не исках да го повярвам. Сега зная. — Внезапно изкрещя: — Как си могла да позволиш да се случи подобно нещо?

— Нищо не съм позволявала! Не ме ли слушаше, докато ти разказвах? Никога не съм давала съгласието си. Всичко започна преди повече от петдесет години и мъжете вършеха неща, заради които днес биха били линчувани.

— Толкова съжалявам — промълви Сара.

— Да вървят по дяволите твоите съжаления! — извика Мати и в този момент така приличаше на Карл, че младата жена започна да се пита дали между двамата няма някакво споразумение. — За какво ми е? Не давам пукната пара за твоето „съжалявам“!

— Напротив. Не ти е безразлично, защото знаеш, че съм искрена. Може и да не осъзнавам напълно как нещо такова може да се случи, но поне се опитвам да го разбера. Искам да ми обясниш как се е стигнало до всичко това. Искам да разбера.

— Сигурна съм, че искаш.

— Да ти донеса ли кафе?

— Не, но ти можеш да отидеш да си вземеш. Аз ще бъда тук.

— Връщам се веднага — каза Сара и хукна към кухнята.

Бони ядеше моркови в кухнята и без да я погледне, каза:

— Току-що съм сварила прясно кафе, ако за това идваш. И Карл поръча да ти предам, че ще отиде до южната част на острова, така че ако искаш, можеш да отидеш с него или да му поръчаш да ти купи нещо.

— Добре, благодаря — отвърна младата жена и отново чу думите на Мати: „Да вървят по дяволите твоите съжаления!“. Едно беше сигурно — между нея и Карл съществуваше много тясна връзка. Как иначе една седемдесет и седем годишна жена щеше да повтаря точно думите на своя четиридесет и четири годишен шофьор?

Занесе чашата си в таванското помещение.

— Седни — каза художничката. — Искам да порисувам още поне час, докато слънцето залезе. Можеш да си пиеш кафето. Когато се наложи да стоиш неподвижна, ще ти кажа.

Тя взе палитрата и четката и продължи:

— Голяма грешка е да се смята, че някой е позволил нещо да се случи, Сара. За да ти стане ясно, ще ти обясня как онзи негодник успя да изиграе не само съпругата си, но и всички останали. Поне веднъж — строго я погледна тя — се опитай да се въздържаш от тъпи въпроси и неправилни заключения. Не може да не си разбрала, че това ме вбесява, тъй че направи ми услугата да се въздържаш. Високо ценя здравия разум.

Мати топна четка в боята и започна да разказва.

 

 

Седмица преди раждането на бебето Мати заяви на Гидиън Силвестър, че иска да отиде в града, за да бъде близо до болницата.

— Къде мислиш да отседнеш? — попита я той.

— Предполагам, че някой от многобройните ти приятели живее някъде наблизо, така че би могъл да приложиш в действие всеизвестния си чар, за да го уговориш да приюти жена ти за няколко дни.

— За нещастие никой от приятелите ми не живее в този район.

— Чудесно. Тогава ще си наема стая в някое общежитие.

— Не можем да си позволим това.

Тя се засмя и отвърна:

— Аз мога.

— Ами аз? Какво ще правя аз, докато ти си в града?

Това беше поредното доказателство за пълния му егоизъм. Всеки друг на негово място би предложил да я придружи, поне за да е сигурен, че съпругата му е добре. Но не и Гидиън Силвестър. Той прие нейното решение като обида, като знак, че Мати не иска да го включва в плановете си. Сега й стана ясно, че всичко се дължи на схващането му, че целият свят се върти около него. Той беше едновременно и слънце, и луна и се смяташе за толкова надарен, че беше абсолютно естествено планетите да съобразяват движението си с неговото лично привличане и магнетизъм.

— Не ме интересува какво ще правиш — каза Мати. — Единственото нещо, което искам, е да отидеш до пристанището, да наемеш някоя от онези малки лодчици, които толкова ти харесват, и да отплуваш за Китай. А сега, ако ме извиниш, имам работа.

В минутата, когато я въведоха в родилната зала, й се прииска Гидиън да се появи. Но той не го направи. С помощта на една любезна млада сестра и една акушерка, след седемчасови мъки роди едро и здраво момченце, което реши да нарече Ричард.

Когато на следващия ден съпругът й най-после дойде да я посети, й подари старинна златна брошка с гравиран на нея надпис „Майка“. Мати се разсмя и той остана доволен както от настроението й, така и от вида на сина си.

— Какво прекрасно момче! — възкликна, наблюдавайки как нетърпеливата уста на новороденото търси зърното на майка си. — Чудесно е! — Седна, без да откъсва очи от детето. Приличаше по-скоро на човек, който се кани сам да започне да суче, отколкото на горд баща — така внимателно наблюдаваше. — Никога преди не съм виждал такова нещо. Намирам го за много… възбуждащо.

Разбра, че ако можеше, той щеше да се нахвърли отгоре й още сега, за да се люби с нея направо тук, върху болничното легло. Беше се възбудил, докато гледаше как синът му суче от гърдата на майка си. Това беше единствената му реакция на събитието. Не я попита нито как е минало раждането, нито как се чувства. Просто гледаше бебето и гърдата й. Това й върна трезвия разум и Мати сложи ръка върху детето, сякаш да го предпази.

Когато то заспа и сестрата го отнесе в детското отделение, Гидиън се надигна да си ходи.

— Трябва да се отбиеш в офиса и да попълниш акта за раждане — напомни му тя.

— С удоволствие — отвърна съпругът й, наведе се да я целуне и плъзна ръка към гърдата й.

Можеше да я има по всяко време, помисли си Мати. Защо тялото й страстно отвръщаше на докосванията му, докато в същото време съзнанието й се отвращаваше от него?

След като обеща, че на следващия ден ще дойде да вземе нея и бебето, той си тръгна.

Шест седмици по-късно тя получи копие от акта за раждане и разбра, че той беше пренебрегнал нейното желание и беше нарекъл детето Гидиън Силвестър III.

— Но той е Ричард! — изкрещя тя извън себе си от гняв. — Как можа да направиш такова нещо?

— Не бъди глупава, скъпа — нехайно отвърна той. — Както знаеш, това е семейна традиция.

— О, господи! Някой ден, кълна се в Бога, ще те убия! Исках детето да се казва Ричард Гидиън. Нима името не беше достатъчно добро според теб?

— Ако, когато порасне, сегашното му име не му харесва, винаги може да го промени.

Беше нетърпим, но нямаше да постигне нищо, ако му го кажеше. Споровете с него биха могли да навредят на нея и на бебето. Колкото и напрегната да беше, стараеше се да бъде напълно спокойна, когато кърмеше детето. И тъй като Гидиън трети, както се насилваше да го нарича сега, плачеше с часове, когато беше разстроен, най-мъдро от нейна страна щеше да бъде да пази спокойствие, докато го държи в ръцете си.

След около два месеца Гидиън направи опит да я доближи, но Мати беше непреклонна.

— Няма да приближаваш до мен без презерватив. В близко бъдеще нямам намерение да изпитам този ужас отново.

— Но ти обичаш бебето — озадачено отвърна той.

— Да, разбира се. Но това не означава, че имам желание да се занимавам с още едно. Докато не отидеш в града и не минеш през аптеката, дръж ръцете си далеч от мен.

— Не се ядосвай толкова, Мати. Знаеш, че обичам да те докосвам.

— Не зная какво обичаш и това е самата истина. Ти не подлежиш на разумно обяснение. В държанието ти няма никаква логика.

— Не си права — възрази той и доближи още повече. — Сега ми се струваш ужасно привлекателна.

Ръцете му се плъзнаха под нощницата и се спряха върху гърдите й, които така разпалваха любопитството му. След миг нощницата й беше свалена, а езикът на Гидиън докосна зърното на едната й гърда. Веднага се появи бяла капка и той я пое с езика си. Очите му придобиха познатия блясък и Гидиън се нахвърли върху нея.

Не знаеше защо в такива моменти гневът й към него винаги изчезваше и на негово място се появяваше страстно желание. Ръцете му я превръщаха в послушна глина, която можеше да моделира както си иска. Искаше да изсмуче кърмата й и Мати му позволи това. Тъй като беше минало много време, откакто го бяха правили за последен път, сега той се прояви в най-добрата си светлина.

Когато пресуши гърдите й, се намести между бедрата й и я поведе към върха. В резултат на раждането чувствителността й беше нараснала и тялото й реагираше диво на всяка ласка. Гидиън усещаше това. Продължи да я възбужда, докато Мати бе изпълнена с такова желание, че изпитваше болка и от най-малкия допир. Едва тогава той я остави да заспи, притиснал се в нея и собственически положил ръка върху гърдите й.

През януари, когато бебето стана на два месеца и половина и започна да спи на матрака между двамата, Мати реши, че няма друг изход, освен да се прости с парите си и да се споразумее с Том Хардинг да инсталира парно отопление в къщата.

Тръгна към тавана заедно с бебето, за да провери съдържанието на кутията си, и още щом се качи горе, разбра, че нещо не е наред. Вратата беше отворена. Това я накара да застане нащрек. По прашния под личаха отпечатъци от стъпки. Стоеше на края на стълбището, вперила поглед в помещението, което беше почиствала в продължение на няколко дни през лятото. Благодарение на светлината, която се процеждаше през капандурата, успя да зърне множеството стъпки в другия край на стаята.

Притаи дъх, намести детето в дясната си ръка, приближи до кутията и я вдигна. Още преди да я отвори, знаеше, че е празна. Отвори капака и се втренчи в празното дъно. Обзеха я лоши предчувствия. Веднага се сети за дневника си, внимателно отиде до скривалището му, почти сигурна, че и него го няма. Нищо не можеше да остане скрито от Гидиън Силвестър. Но за щастие дневникът все още беше там. Върна го на мястото му и тръгна към долния етаж. Насили се да запази спокойствие, докато хранеше детето. После го настани върху дивана, обграждайки го с възглавници. След като свърши и това, тръгна към кухнята и каза:

— Искам да говоря с теб, Гидиън Силвестър!

Той я последва с невинно изражение.

— Върни ми парите! — тихо изрече Мати.

— Моля?

— Парите ми. Намерил си ги и си ги взел. Искам да ми ги върнеш веднага.

— Не съм вземал никакви пари, Мати. Нямам представа за какво говориш.

— За кутията с пари на тавана — отвърна през зъби тя и стисна ръцете си в юмруци, за да не се нахвърли отгоре му. — Празна е.

— Твои ли бяха? — Гидиън се престори на силно изненадан. — Не знаех. Всемогъщи боже! Качих се горе, за да хвърля един поглед на тавана, попаднах на кутията и си помислих, че вероятно баща ми я е скрил там, за да я открия някой ден. Никога не ми е хрумвало, че може да е твоя!

— Не ме интересува какво си си мислил. Върни ми парите и да забравим за случката!

— Не мога! — отвърна й уплашено. — Наистина си мислех, че съм открил малко съкровище!

— Моля те! Спести ми поредната глупост! Просто ми върни парите.

— Не мога, Мати! Бях толкова убеден, че това са случайни пари, че когато отидох в Ню Йорк, ги дадох на брокера ми да ги вложи. Сега е толкова подходящо да се влагат пари на пазара, че… — Замълча, като забеляза яростта, изписана върху лицето й.

— Вложил си моите пари на борсата? Взел си и последния ни цент и си го използвал, за да си играеш?

Усети, че губи контрол над себе си. Сякаш всичкият въздух беше изтеглен от стаята и тя изведнъж се озова в пълен вакуум, където нямаше нищо друго, освен една-единствена мисъл: „Всичко свърши. Нищо няма значение. Убий го, независимо от това какво ще последва!“.

— Но откъде можех да зная, че парите са били твои?

Обладана от желание да убива, Мати отвори чекмеджето на шкафа, извади един нож и здраво го сграбчи.

— Ще те убия, Гидиън Силвестър! — прошепна тя. — Ще те накълцам на парчета, лъжливо копеле!

Тя вдигна ръката, в която държеше ножа, и се спусна срещу него. Той ужасен скочи от стола, промъкна се покрай нея, отвори вратата, изхвръкна навън и се затича към колата.

— Махни се от колата! — изкрещя Мати и се втурна след него, а ръката й продължаваше да стиска ножа. — Махай се от тук!

Докато бягаше, Гидиън хвърли поглед през рамо, видя, че е по петите му, и затича по алеята. Тя с диви крясъци го преследва чак до главното шосе, докато мъжът й изчезна в далечината. Мати бавно отпусна ръка и беззвучно зарида. Студът я принуди да се прибере вкъщи.

Късно следобед телефонът иззвъня. Чу гласа му и гневът й отново избухна:

— Когато ми върнеш парите, тогава ще разговарям с теб. Дотогава за мен си мъртъв. Стой далеч от тук, иначе ще те убия!

Тресна слушалката и вдигна бебето, което се беше разплакало от виковете й.

На следващия ден, когато гневът й се уталожи, Мати позвъни на Том Хардинг и го помоли да я посети.

Когато мъжът пристигна, тя му предложи кафе — единственото нещо, което Гидиън Силвестър беше купил в голямо количество — седна до него и каза:

— Гидиън е похарчил всичките ни пари, Том. В голямо затруднение съм и имам нужда от помощта ти. Няма къде да отида и не познавам никой, който да се съгласи да прибере мен и детето. Имам само този диамантен пръстен и колата. Ако можеш да уредиш да ги продам, ще ти бъда много благодарна.

— Мати, не можеш да живееш тук без кола. През лятото може би, но не и сега.

— Нямам друг избор, Том. Имам точно единадесет долара и двадесет и три цента. В килера има храна за две-три седмици, а после ще трябва да ям сняг. Ако намериш човек, който да купи колата, готова съм да я продам. Зная, че хората не плащат много за вече носени накити, но предполагам, че този пръстен струва доста пари. Ще взема толкова, колкото ми дадат за него.

— Дори и да продам тези неща, няма да изкараш дълго с парите.

— Мисля, че със сто долара ще можем да изкараме зимата, Том. След това ще видя какво ще правя. Казах на Гидиън да не стъпва тук без моите двеста долара. — Замълча и избърса сълзите си. — Моля те, направи ми тази услуга.

— Добре, Мати. Ще направя каквото мога. Въпреки че е срамота да се раздели човек с пръстен като този.

— Аз ще бъда щастлива да се отърва от него, уверявам те.

Вече на вратата, той каза:

— Не мога да разбера как жена като теб се е захванала с негодник като Гидиън Силвестър.

— Направих го от чиста глупост.