Шарлот Вейл Алън
Омагьосан живот (19)

19

Том Хардинг успя да продаде колата за сто и двадесет долара — с осемдесет долара по-малко, отколкото беше дала Мати при закупуването й. Тя с благодарност прие парите, както и сто и осемдесетте долара за пръстена.

Той пристигна в къщата четири дни по-късно, след като беше успял да уговори един новонастанил се в северната част на острова човек да вземе колата. Носеше сумата в брой и една кошница картофи.

— Ще трябва да си направиш градина на мястото зад къщата. Към средата на април почвата ще е достатъчно омекнала. Ще можеш да я разкопаеш и да посадиш картофи и други неща в началото на май. В края на юни ще имаш достатъчно както за ядене, така и за зимнина. Когато настъпи подходящият момент, ще ти помогна да започнеш.

— Един ден ще ти се отблагодаря за добрината ти.

— Не се притеснявай за това. Ако имаш нужда от мен, позвъни ми.

Сред мухлясалите от влагата книга на етажерката откри готварска книга. Вечер, когато бебето спеше, тя я четеше на светлината на огъня. Сякаш учеше някакъв трудноразбираем чужд език. Не й отне много време да свикне със съкращенията. Скоро започна да прави опити върху печката в кухнята. Започна със супи и яхнии, приготвяни главно от зеленчуци и с много малко месо. Можеше да се храни достатъчно добре, за да има кърма за бебето.

Опита се да меси и беше горда с първия изпечен от нея хляб почти толкова, колкото от някоя добре нарисувана картина.

За да икономисва електричеството, нощем си светеше с газени лампи. Купи товар въглища и така можеше да спи, без да се налага да става по няколко пъти, за да прибавя дърва в огъня. Стените и таванът на всекидневната почерняха от сажди, но Мати не обръщаше голямо внимание на потискащия интериор. Най-важното беше да изкарат зимата.

Когато времето позволяваше, обличаше себе си и детето в дебели дрехи и излизаше на дълги разходки покрай брега. Забеляза, че при отсъствието на бащата, детето, което сега наричаше Гиди, плачеше все по-рядко и беше по-спокойно. Растеше учудващо бързо и на нея й се струваше, че след всяко излизане навън синът й става по-тежък. Радваше му се и се чудеше на излъчването му. С часове го скицираше, докато лежеше на матрака до камината, усмихваше й се с беззъбата си уста и размахваше ръчички и крачета. Направи много рисунки на сина си и въпреки критичните обстоятелства се чувстваше много по-добре, отколкото през петте години на брака си с Гидиън Силвестър.

Вечер, когато единствените звуци, които се чуваха, бяха поскърцването на старата къща под напора на вятъра, и шумът на вълните, Мати пишеше писма на Хюи и на семейство Харви. Каза им само, че в момента живее само с детето, без да споменава името на съпруга си. Пишеше им за Том Хардинг и добрината му към нея, за бебето и за хората, с които се беше запознала на острова.

При едно от редовните си посещения Том й донесе ръждясал стар велосипед. Някой го беше изхвърлил и той го беше взел.

— Трябва само да се почисти, смаже и напомпи и ще имаш осигурен транспорт. В хамбара има стара помпа, много парцали и смазка.

Мати му направи кафе. Двамата седнаха на дивана и се загледаха в бебето.

— Мислиш ли, че онзи негодник ще се върне? — попита я накрая.

— Докато джобовете му не се напълнят с пари, по-добре кракът му да не стъпва на ферибота.

— Бих бил щастлив, ако знаех, че има хора, при които да отидеш, Мати.

— Нямам нужда от никого. Ще се оправя.

Той се усмихна и тихо каза:

— Вярвам ти. Това момченце расте с часове, а? Ще стане едър и силен мъж.

Тя също се усмихна.

— Добра компания е. Много по-добра от баща си.

— Вероятно има и повече разум от него.

През март се изви страшна буря, която заледи главното шосе, прекъсна електричеството и телефонните връзки. Мати не можа да излезе от къщи цели девет дни. Вятърът проникваше през всяка цепнатина в къщата, танцуваше върху дървените подове, събаряше керемиди от покрива и повали едно дъбово дърво между къщата и хамбара. До слуха й достигна ужасен шум, къщата се разтресе. Тя затича към прозореца и видя изкорененото дърво. Клоните му скриваха хамбара и част от верандата. Приличаше на убит великан. Беше доволна, че не е паднало върху къщата. Взе скицника и започна да го рисува. Откриваше повече магия в смъртта му, отколкото докато беше живо. Сякаш провидението беше решило да й помогне. Сега щеше да има още дърва за камината. Дори можеха да й останат и за следващата зима. Трябваше да помоли Том да нацепи дървото на няколко големи части, а после тя щеше да го нареже на по-малки парчета. Природата й беше помогнала да спести малко пари.

Когато бурята отмина, времето се задържа все така студено, но поне пътят беше чист. Мати върза бебето на гърба си и отиде с велосипеда до центъра на острова, за да напълни с провизии кошницата си. Госпожа О’Брайън загрижено я попита как се справя сама и тя отвърна:

— Много добре, благодаря.

— Бебчето изглежда чудесно — каза жената и заобиколи да види спящото дете. — Как се сдоби с това приспособление?

Отвърна й през смях:

— Това е един стар корсет, който открих на тавана. Обърнах го, подплатих го с одеяло и завързах връзките около врата и кръста си.

— Да бъда проклета, ако това не е най-умният начин да се използва някоя вехтория! — възкликна госпожа О’Брайън.

Два пъти седмично младата жена си позволяваше лукса да си напълни ваната с гореща вода и да се изкъпе. Слагаше бебето на пода, за да може да го наблюдава, докато се излежава във ваната, а после го вземаше при себе си във водата, играеше си с него и го изкъпваше. Можеше дори да го храни във ваната. Топлата вода и пълната с пара стая го правеха сънлив и малкият Гиди заспиваше на гърдата на майка си. После тя го изтриваше със суха кърпа, отнасяше го до матрака и се пъхаше под одеялата заедно с него.

Имаше нощи, в които не можеше да спи и главата й беше изпълнена с убийствени мисли за Гидиън Силвестър. Искаше й се този тип да изчезне веднъж завинаги от лицето на земята. Друг път заспиваше и сънуваше, че той я обладава, както много пъти през съвместния им живот, а тя му се отдава като някое безмозъчно същество с първосигнални импулси, което реагираше само на топлина и допир. Събуждаше се и се засрамваше, тъй като тялото й продължаваше да чувства глад по човек, който изобщо не го заслужаваше.

Хюи и семейство Харви й пишеха често и я канеха да ги посети в Мейн. Писмата на Хюи бяха особено топли и сърдечни. По типичния за него заобиколен начин той й описваше чувствата си към нея, а после започваше да й разказва за това, колко добре върви работата му. Беше привлякъл вниманието на един галерист в Бостън и вероятно през есента щеше да направи самостоятелна изложба в галерията му. Питаше я напредва ли с рисуването и я убеждаваше, че не трябва да се отказва за нищо на света.

„Никой не може да направи това, което ти можеш, Мати. Винаги съм се възхищавал от увереността и дързостта в картините ти. В сравнение с твоите, моите творби са толкова тихи и спокойни! Карат ме да се чувствам като пиколо пред цял духов оркестър. Непрекъснато мисля за теб и наистина искам да ми дойдеш на гости.“

Мати притисна писмото до гърдите си, сякаш думите, написани върху хартията, биха могли да преминат през кожата й и да се влеят в кръвта й. Хюи й връщаше вярата в себе си и тя веднага седна да му напише отговор. Щеше да се залови с рисуването веднага щом времето се оправеше.

„Пиши ми по-често, Хюи. Ти ме успокояваш така, както никой друг не умее да го прави. Аз също искам да те видя, но мисля, че ще бъде по-късно. В момента не мога да отделя пари за пътуването.“

Претърси тавана, хамбара и мазето за вещи, които биха могли да й бъдат от полза. Откри една стара бебешка количка. Сигурно някоя от сестрите на Гидиън Силвестър беше разхождала куклите си в нея. Зарадвана от откритието си, тя изтърка хубаво количката, смаза колелата й, застла я с чист чаршаф, сложи детето си в нея и го разходи из поляната зад къщата. Спря количката на завет и се зае да определя границите на бъдещата си зеленчукова градина. Заби пръчки във всеки от четирите краища, опъна канап между тях и започна да обръща с лопата твърдата почва. Цяла седмица работи упорито, докато разчисти мястото от камъни и го разкопае. Но накрая беше готова да засее семената, които Том й беше купил от града.

Градината изискваше много грижи. Когато семената поникнаха, Мати ги извади й засади разсада отново. После трябваше редовно да изкоренява плевелите и да полива растенията, а също и да се бори срещу вредителите. Заби още колчета около градината и опъна ситна мрежа между тях, както и под земята, за да прегради пътя на нахалните гризачи. Ръцете й бяха подути, изранени и загрубели от физическата работа. Но през юни започна да опитва от плодовете на своя труд.

Следвайки инструкциите в готварската книга, Мати напълни със сок доста стари бутилки, които откри в мазето, и направи сладко от диви ягоди. Рафтовете в мазето започнаха да се пълнят. Хранеше се с дребни пресни картофи, моркови, зелен лук, зеле, камби, домати, грах, марули. А невенът, който по съвет на Том беше посадила покрай стените, за да плаши дребните животни, освежаваше мрачната къща.

Когато не беше заета в градината, отиваше с Гиди до брега, където хвърляше въдица. Не беше сигурна, че знае какво да прави, ако нещо се хванеше, но й доставяше удоволствие да стои в студената вода, морската пяна да обгръща коленете й, а кордата да проблясва на слънцето. Когато наистина хвана една риба, мятането й така я разстрои, че я откачи от куката и я пусна обратно във водата.

Отказа се от риболова, взе Гиди на ръце и нагази до кръста сред вълните, за да потопи крачетата на детето във водата.

Във вечерната прохлада сядаше на верандата в плетения люлеещ се стол, който беше измъкнала от мазето, и кърмеше бебето, преди да го сложи да спи. Чувстваше, че има всичко, от което наистина се нуждае, въпреки че й бяха останали по-малко от двеста долара за идващата зима. Имаше къща, храна от градината, дърва от падналия дъб и достатъчно количество кафе, което Гидиън Силвестър беше взел от един от многото си приятели. Том запуши дупката на покрива и използва кухненската врата, за да постегне прогнилата веранда. Отказа да вземе пари за услугите и затова Мати му подари една кошница домати и два буркана сладко от диви ягоди.

Това лято успя да нарисува няколко картини: една на Гиди, заспал гол върху хавлия на плажа, друга на къщата, гледана откъм плажа, и един автопортрет. Въпреки всички неприятности сега рисуваше много по-добре. По навик отбеляза детайлите от картините си в тайния дневник и постави скрит подпис върху всяка от тях. Забавляваше се да придава тайнственост на работата си и понякога дни наред се чудеше къде ще е най-подходящото място за поредния подпис.

Когато лятото отмина и листата започнаха да пожълтяват, Мати извади всички картофи, репи и моркови и ги пренесе в мазето. Рафтовете му бяха пълни със запаси за зимата. Струваше й се, че тя и детето ще могат да прекарат години с това, което беше приготвила и събрала. Нуждата я беше научила да поддържа и последното нещо във вид, подходящ за използване. Дори хляба, който й оставаше, нарязваше на филийки и го препичаше, а после го даваше на Гиди да го гризе, тъй като му никнеха зъби.

Непрестанните дъждове през октомври и началото на ноември заличиха това, което беше останало от градината. Зимата дойде така внезапно, че я изненада. През деня беше хладно и дъждовно, а на другия вятърът стана пронизващ и из въздуха се понесоха снежинки. Беше време отново да свали матрака във всекидневната, да затвори вратите на втория етаж, да пренесе достатъчно дърва в стаята и в килера, да започне да пали газените лампи по-рано и да трепери всяка сутрин, докато разпалва печката в кухнята и вари кафе.

Мати се качи на тавана и прерови всички сандъци с надеждата да открие нещо полезно за себе си и за детето. Намери няколко стари дрехи, които можеха да се носят след изпиране, но нищо повече. Канеше се да слезе долу, когато погледът й се спря на сандъците. Гиди беше вече на една година, пълзеше и искаше да пипне всичко. Скоро щеше да проходи и Мати се притесняваше, че докато тя спи, детето може да тръгне нанякъде и да се нарани. Един от тези стари сандъци можеше да се превърне в чудесна кошарка. Изпразни сандъка и го довлече до кухнята, където с чук и отвертка свали капака и пантите. После го изми отвън и отвътре и го застла със старо одеяло. Отгоре сложи чисти чаршафи и възглавничка и го премести във всекидневната.

Гиди хареса новото си креватче. Когато сутрин се събуждаше, Мати често откриваше, че синът й вече се е изправил в леглото си и усмихнат прикляква и се изправя. Можеше спокойно да го оставя сам, докато пере, меси хляб или готви. Момченцето обикаляше из сандъка, като се придържаше за стените му или си играеше с плюшеното мече, което Том беше намерил край пътя. От време на време то проплакваше, тъй като му растяха зъби. Тогава Мати масажираше венците му с пръст, натопен в джина, останал от баща му.

Към декември броят на бурканите в мазето значително намаля. Детето вече ядеше твърди храни и запасите се изчерпваха по-бързо, отколкото беше предполагала. Прекара двадесет и шестия си рожден ден, като печеше хляб и често поглеждаше към тъмните облаци, които се носеха откъм океана. Щеше да има буря. Около пет следобед позвъни на Том и той потвърди предположенията й.

— Очертава се силна буря — каза й. — Запаси се с достатъчно дърва и източи водата от крановете, за да не замръзнат тръбите и да се спукат. Последният ферибот е спрян, така че вече нищо не се движи. Ако времето наистина се влоши толкова много, колкото предполагат, ще бъдеш откъсната от света Бог знае за колко време. Надявам се, че имаш всичко необходимо, за да изкараш тази буря.

— Ще се оправя, Том — отвърна Мати, пресмятайки наум колко буркана с храна са й останали.

— Докато телефоните работят, ще ти се обаждам — обеща той. — Стой вътре с детето, Мати. Не рискувай да излизаш навън. Имало е случаи, когато хората са замръзвали на десет крачки от вратата на дома им.

През нощта снегът засипа прозорците, вятърът засвири в комина и от време на време връщаше кълба дим обратно в стаята. Малко след осем снегът премина в лед и заблъска по стъклата на къщата. Мати седеше с детето на ръце и разтриваше венците му с джин, но той не помагаше. Бебето отказваше да суче, пищеше, удряше с юмруче по гърдите й и риташе силно. Тя стана, отнесе го в кухнята и пусна водата във ваната. Тръгна напред-назад, опитвайки се да го успокои. Когато ваната се напълни, Мати се съблече, после и Гиди и влезе заедно с него във водата. За щастие в момента, в който усети водата, детето престана да плаче, захапа гърдата й и лакомо започна да суче.

На следващата сутрин се събуди, удивена от дълбоката тишина. Дори Гиди мълчеше, подпрян на една от стените на сандъка и примигваше срещу светлината, процеждаща се през пердетата.

Тя запали печката в кухнята, свари кафе и вдигна детето от сандъка. Дръпна завесите и ярката светлина я заслепи. Всичко беше сковано в синкав лед, който проблясваше под прихлупеното небе. Сякаш беше настъпил краят на света. Електрическите жици лежаха накъсани и заледени на земята.

Нахрани детето, а на себе си наля само кафе, за да пести храната. Мати запали огъня в камината, а небето сякаш се разтвори и от него се сипеше сняг на едри парцали. Беше толкова силен, че през прозорците не можеше да се види нищо.

Телефонните линии също бяха прекъснати. Отново беше отделена от хората. В продължение на единадесет дни бурята вилнееше навън, а Гиди — вътре. Дори ваната не го успокояваше вече. Изпадаше в неспокойна дрямка за час-два и отново се събуждаше с плач. Направи всичко, което беше по силите й, за да го успокои, дори сипа една супена лъжица джин в кашата му, но нищо не помогна. Не му помогнаха и люлеенето, пеенето и носенето на ръце. Детето не погледна и ягодовото сладко, което много харесваше. Изпитваше силни болки. Мати заспиваше заедно с него и след час отново скачаше, стресната от пронизителния му плач. Той отказваше да яде каквото и да е и не й оставаше нищо друго, освен да му дава само вода.

На дванадесетата сутрин тъкмо дремеше над кафето си, когато детето изпищя и започна да плаче, протягайки ръце към нея. Мати го взе. Отчаянието я накара да му подаде чашата си с кафе. Момченцето опита подсладената течност, после хвана ръката на майка си и отново приближи чашата до устата си. Изпи всичкото кафе.

— Хубаво ли е? — попита тя, почти сигурна, че плачът ще започне отново.

— Хубаво — повтори то.

— Искаш ли още?

Гиди щастливо се усмихна, разкривайки едно поникнало зъбче и още едно, което току-що беше пробило венеца, и каза:

— Още.

Сипа малко кафе, прибави захар и малко студена вода и с облекчение видя как детето изпи течността. Остави го на пода и то започна да ходи из кухнята, изследвайки всяко ъгълче. Не можеше да повярва. Изпи втора чаша кафе докато Гиди си играеше с мечето и го влачеше след себе си. Изведнъж момченцето се пусна и направи крачка, за да се хване за стола, и след малко тупна на задничето си. Мати се засмя и изръкопляска, а то й отвърна с усмивка.

По-късно детето се нахрани и заспа дълбоко. Сложи го в сандъка и без да се съблича се отпусна уморено на матрака, за да прекара първите няколко часа спокоен сън от две седмици насам.

Събуди я силно чукане по кухненската врата. Олюлявайки се, тя се запъти да отвори на Том Хардинг. Той беше впрегнал един кон в стара двуместна шейна и беше прекосил целия остров само за да се увери, че тя и детето са добре. Беше толкова щастлива да го види, че го прегърна и се обля в сълзи.

— Добре си, нали? — разтревожено попита и погледна разкопчаната й рокля.

— Гиди имаше ужасни проблеми със зъбите, но иначе сме добре.

— Просто исках да ви видя. Донесох ви зеленчуци, мляко и пощата.

— Седни, Том. Сега ще ти сипя кафе.

— Не мога да остана, Мати. Ако не тръгна веднага, може изобщо да не успея да се прибера вкъщи. — Той остави писмата и кутията с продуктите на масата и тръгна към вратата.

Мати закопча роклята си и каза:

— Бих искала да не си ходиш.

— Чуй ме добре — тихо отвърна Том. — Ако остана тук и не успея да се прибера, утре целият остров ще говори, че между нас има нещо. Нито ти, нито аз имаме нужда от проблеми, нали, Мати? Ще дойда отново веднага щом мога.

— Позволи ми поне да ти платя храната.

— Предпочитам още един буркан от ягодовото сладко.

— Когато всичко свърши, ще ти се отблагодаря за това, че си такъв добър приятел, Том.

— Ти гледай да изкараш зимата. Не мисли как ще ми се отблагодариш. Приятелите са за това, да си помагат. По-добре сложи още дърва в печката, иначе огънят ще загасне. — Закопча яката на палтото си и излезе.

Имаше писма от Хюи и от семейство Харви. Прочете забавното писмо на Джулиет, в което приятелката й разказваше за децата и за работата на Ники в девическото училище и изразяваше надежда, че Мати не е имала проблеми с бурята на острова.

Хюи пишеше:

„Имам чувството, че премълчаваш нещо. Наистина ли всичко е добре? Моля те, кажи ми, защото се притеснявам, а и от последното ти писмо мина доста време. От вестниците разбрах, че на острова е имало страшна буря. Надявам се, че ти си добре.

Изложбата мина успешно и сега получих предложение за втора през идния септември. Какво ще кажеш? Продадохме някои от по-малките картини на доста прилична цена и сега имам достатъчно, за да преживея до другата изложба. Ако си закъсала с парите, мога да ти изпратя. Така че не се срамувай да поискаш.

Току-що завърших една картина, която наистина харесвам и смятам, че на теб също ще ти хареса — с куп дърва в двора и брадва, забита в един пън. Влакната на дървесината излязоха като увеличени. Отне ми много време, но се обзалагам, че ще ти хареса.

Пиши ми скоро, Мати! Мисля за теб и се надявам, че си добре.

С обич, Хюи“