Шарлот Вейл Алън
Омагьосан живот (20)

20

Зимните бури се редуваха една след друга чак до средата на април. После, пак внезапно, настъпи пролетта. Мати беше останала само с шестдесет долара, но въпреки това купи семена и започна работа в градината. След като направи разсад и го посади, тя се зае да събира съчки и дърва от цялата околност и ги прибави към това, което беше останало от поваления дъб. Нареди един куп дърва на верандата.

Сега, когато детето вече можеше да ходи, Мати изобрети нещо като хомот, с който привързваше сина си към някое дърво. Въжето беше достатъчно дълго, за да може момченцето да се движи свободно наоколо. Докато то си играеше, тя събираше всичко, което ставаше за ядене, и насади повече моркови, картофи и тикви. Започна да залага въдицата си, а уловената риба отнасяше вкъщи, почистваше я и я осоляваше, следвайки стриктно инструкциите в готварската книга. Не можеше да се лиши от телефона, но затова пък спестяваше от електричеството, като топлеше водата за къпане и пране в легени върху готварската печка. Единствените продукти, които купуваше от магазина на острова, бяха брашно, захар, сол и мая. За месо и дума не можеше да става. Нямаше пари, за да си позволи такъв лукс. Купуваше от най-евтиния сапун.

През лятото, докато се трудеше в градината, ловеше риба на плажа, правеше консерви и гледаше детето, се притесняваше какво ще стане с тях. С много икономии биха могли да изкарат още една зима, но после парите щяха да свършат. Гиди нямаше подходящи дрехи и Мати прекарваше вечерите, опитвайки се да преправи това, което беше открила в сандъците на тавана, за да го облече прилично. Но детето имаше нужда от компанията и на други хора, особено на деца. Когато отиваха с велосипеда до центъра на острова, той надаваше писъци на възторг, знаейки, че наблизо може да има други деца. Госпожа О’Брайън винаги му даваше близалка или шоколад, което допълнително подсилваше възторга му, така че ставаше много трудно майка му да го намести в стария корсет, за да го откара обратно у дома. Плачеше през цялото време и Мати знаеше, че е лишен от много неща, особено от контакт с други хора. Тя също се чувстваше изолирана от външния свят, тъй като не можеше да си позволи да си купи вестник или списание. Понякога й се струваше, че светът извън острова е престанал да съществува.

През август Том Хардинг й доведе двама клиенти, които искаха да рисува децата им. С парите купи дрехи втора употреба за Гиди и хранителни продукти.

Но това не беше достатъчно. През януари дървата привършваха, а тя се хранеше само по веднъж на ден, за да има за Гиди, който на две години имаше ръст на петгодишно дете и огромен апетит. Обичаше да пие и кафе. Мати се страхуваше, че липсата на калций в храната му може да му навреди.

В края на февруари беше изгорила всичко, което успя да намери в къщата, хамбара и мазето. Бяха останали само една кошница картофи, шепа моркови, лук и брашно колкото за една фурна хляб. Опита се да лови риба, но не успя да хване нищо. Дивите зайци, които обикновено пресичаха имението, бягаха прекалено бързо, а на Мати не й даваше сърце да залага капани.

Една ледена виелица в началото на март отново ги откъсна от другите части на острова и Том Хардинг не можеше да се добере до нея, за да й донесе зеленчуци или писма. Затворена в къщата с изнервеното си момченце, тя се опитваше да го развесели с приказки и картинки. Даде му хартия и молив и го накара да рисува, но то не прояви интерес. Единственото развлечение за него беше къпането. Поставяше го в метален леген близо до огъня и му позволяваше да си играе на воля, докато водата не изстинеше. После му даваше лъжица и купа, пълна със зеленчуково пюре, а Гиди изгълташе набързо храната и искаше още. Не можеше да му обясни, че няма повече и че ако сега му сготви още нещо, на сутринта няма да има какво да яде.

С надеждата момченцето да изразходи огромната си енергия, Мати го обличаше като за разходка. Качваха се на втория етаж и го пускаше да обикаля из стаите. Играеше на криеница и гоненица с него. Гиди тичаше до вечерта, после, когато започваше да се стъмва, уплашен се свиваше до майка си и не се отделяше от нея, докато тя не затвореше всички врати и не го отнесеше в кухнята за неговата баня.

Накрая, завит добре в сандъка си, той заспиваше, а Мати сядаше до кухненската печка, пиеше кафе и изяждаше обелките от морковите и картофите, които не изхвърляше. Беше изгорила голяма част от мебелите на втория етаж и беше запазила книгите за накрая. Ако се наложеше, щеше да разруши хамбара и да изгори и него, дъска по дъска. Но не беше в състояние да реши проблема с храната.

Една вечер, преди да си легне, застана до леглото на сина си и дълго време гледа спящото дете. Така приличаше на баща си, че понякога приликата направо я плашеше. За щастие добротата и любвеобилността му бяха вродени. Малка бе вероятността един ден да се превърне в подобие на Гидиън Силвестър.

И тя, и детето се събудиха по-късно от обикновено. Слънцето вече беше изгряло, а замръзналите клони на дърветата тихо звъняха. Мати застана до прозореца, прегърнала малкото си момче.

— Не е ли хубаво? — попита.

— Хубаво — повтори Гиди.

— Обзалагам се, че си гладен, нали?

— Аден — потвърди детето.

Сложи кафе на печката и подаде на сина си купа, в която беше надробила хляб, накиснат във вода, малко кондензирано мляко и захар. Когато кафето беше готово, тя му сипа в една чаша и го разреди с гореща вода, седна до него и започна да го наблюдава как се храни. Времето беше омекнало, можеше да вземе последните си няколко долара и да отиде до магазина за храна.

Тъкмо правеше списък на най-необходимите продукти, когато чу приближаването на кола. Помисли си, че е Том, и отиде до прозореца, за да погледне. Една нова кола паркираше до къщата. Вратата откъм шофьорското място се отвори и оттам се измъкна Гидиън Силвестър.

Мати хукна към шкафа и извади готварския нож. Отиде до вратата, отвори я, докато съпругът й се качваше по стълбите, и враждебно го изгледа.

— Какво правиш тук?

— Господи! — възкликна с широко отворени очи той. — Изглеждаш ужасно. Какво е станало с теб?

— Попитах те какво правиш тук.

— Може ли да вляза? Нося парите ти.

— Покажи ми ги.

— Сега ли? Тук, навън?

— Веднага.

— Щом настояваш. — Бръкна в джоба на скъпото си палто и извади огромен плик. — Тук има двеста долара — уведоми я и й подаде плика.

Тя се върна в кухнята, сложи ножа настрани и отвори плика.

— Я виж! — възкликна Гидиън и се усмихна на детето. — Ще ми кажеш ли „здравей“, синко?

Момченцето се намръщи, скочи от мястото си и се скри зад майка си, заравяйки лице в роклята й.

— Той не знае кой си — студено заяви Мати, оглеждайки облеклото на съпруга си. — Откъде взе тези пари?

— Ще ми сипеш ли малко кафе? Пътувал съм с часове, за да мога да хвана първия ферибот.

— Откъде взе тези пари?

Той се усмихна лъчезарно и каза:

— Продадох четиринадесет от твоите картини. Даже останаха още пари. Ще можем да прокараме парно и ще пребоядисаме къщата. Ще ви купим прилични дрехи. Изглеждате недохранени.

— Можехме да бъдем и мъртви, ако това те интересува.

— Недей така, Мати. Донесъл съм пълен багажник с храна, твоите пари и дори още. Искам да се върна у дома.

— О, не, това не е твой дом. Той е мой!

— Искам да го направя подходящ за теб. Мислиш ли, че ми е било лесно, когато ме изхвърли оттук? Аз самият бях на крачка от гладната смърт.

— Хич не ме е грижа. По-добре наистина да беше умрял.

— Виж. Нека да внеса продуктите. Ще приготвя нещо за ядене и после ще си поговорим. — Без да дочака отговор, остави шапката си на кухненския плот и излезе да донесе храната.

Мати седна до масата, а Гиди продължаваше да се свива в нея. Гидиън Силвестър влизаше и излизаше, като при всяко влизане носеше кутии, пълни с провизии. Напълни целия кухненски плот и трябваше да сложи последните няколко кутии на пода, тъй като за тях не беше останало място. Беше донесъл храна поне за двеста долара, включително и месо, плодове и зеленчуци от Калифорния и кока-кола.

Когато опразни колата, свали палтото си и започна да зарежда шкафовете в килера. След като свърши и това, каза:

— Ще запаля печката и ще приготвя нещо за ядене.

— Ще трябва да подпалиш печката с новото си палто — отвърна тя, — освен ако не искаш да отидеш до хамбара и да донесеш последните останали от него греди.

— Няма ли дърва?

— Ти взе всичките ми пари. Отиде си и не се появи близо две години и половина, като ме остави сама с малко дете. И отгоре на всичкото се изненадваш, че няма дърва. Разхождаш се тук, облечен като конте, пристигаш с нова кола, даваш ми двеста долара и носиш достатъчно храна, за да напълниш цял килер. И имаш нахалството да се правиш на изненадан! Ако имах сили, щях да взема този нож и да довърша това, което започнах последния път, когато се видяхме.

— Но сега всичко ще бъде добре. Получи си парите, а това е нашата нова кола. Имаме достатъчно, за да направим тази къща подходяща за живеене. Върнах се, Мати.

— Ти си невъзможен! Не те искам тук! Обличай си модерното палто и дим да те няма! Благодаря ти, че ми върна парите. Ако не друго, поне появата ти е много навременна. Сега изчезвай.

— Не може да го искаш наистина.

— Гидиън — уморен каза тя, — наистина съм много изтощена, но ако се наложи, ще стана от този стол и ще отида за ножа. Изчезвай от очите ми!

Той засегнато посегна към палтото и шапката си.

— Наистина говорех сериозно, като казах, че тази къща е моя — каза Мати. — Искам нотариалния акт.

— И защо трябва да приписвам моята собственост на теб?

— Защото ако не го направиш, ще отида в града и ще се свържа с най-добрия адвокат, който мога да намеря. А когато двамата с адвоката си побъбрим за това, че ни изостави, и затова, че си посегнал на моята собственост, и за редица други неща, ще бъдеш късметлия, ако останеш и с ризата на гърба си. Разбираш ли ме? Дължиш ми много повече от това, което е в този плик, и много добре знаеш това. Четиринадесет от моите картини трябва да са били продадени на доста добра цена, ако съдя по вида ти. Върни се там, където си бил през цялото това време, намери нотариалния акт и прехвърли къщата на мое име. Предполагам, че така ще се изплати това, което си откраднал от мен.

— Сигурно така е справедливо.

— Гидиън, друга жена би ти отрязала топките и би направила супа от тях. Голям късметлия си, че те моля за това, което и без друго бих могла да получа с помощта на съда. Е, махай се! Изнервяш сина ми.

Най-накрая той си тръгна. В момента, в който колата изчезна от погледа й, Мати взе един картон от яйцата, които Гидиън беше донесъл.

— Сега ще сготвя нещо чудесно — каза тя на Гиди.

— Ядене! — извика той весело.

 

 

— Двамата ядохме, докато ни заболяха стомасите — продължи Мати с усмивка. — После легнахме на матрака и хубаво се наспахме.

— Изпрати ли ти нотариалния акт? — попита Сара, ядосана от поведението й.

— О, да. Пристигна след седмица, нотариално заверен. Не би посмял да ме лиши от това. Знаеше, че всяка моя дума е истина. Нищо не би могло да ме направи по-щастлива от това Гидиън Силвестър да поживее няколко години при същите условия като мен и детето. Не би могъл да оцелее. Това щеше да убие стария негодник! Но ние — Гиди и аз — оцеляхме! — гордо рече тя.

— Защо го прие обратно?

— Ето че отново правиш разни предположения. Не съм го „приела“ обратно. Съвсем не беше така. Приличам ли ти на някоя от онези лигави женички, които не могат да живеят без „моя Бил“? Аз със сигурност не съм го приела обратно. Но тук не става въпрос за някой обикновен човек, скъпа, а за първия и единствен по рода си Гидиън Силвестър. Подобни на него се срещат много рядко. Той беше дяволски хитър. Ако не можеше да постигне нещо по един начин, опитваше по друг и по трети, докато не стане на неговото. Той беше най-упоритото човешко същество, което някога съм срещала. Както вече ти казах, едно от най-ценните му качества беше, че винаги избираше най-подходящия момент. Можеше да разчита знаците с вещината на астролог и винаги знаеше кога точно да се появи. Може би аз не бях толкова добре въоръжена, колкото би трябвало да бъда. И може би защото дълго време бях откъсната от цивилизацията, бях по-податлива, отколкото бих била по всяко друго време.

— И какво точно направи той?

Мати запали нова цигара, кръстоса краката си и продължи.

* * *

Първото нещо, което направи, щом получи парите, беше да уговори с Том Хардинг прокарването на парно отопление в къщата. После се качи с детето на ферибота и отиде до града, за да купи нови дрехи и обувки за двамата. Оттам си купи на старо и един мотор с кош, защото с него щеше да й излиза по-евтино, отколкото да се движи с кола, а и през зимата щеше да го управлява по-лесно. Гиди много хареса мотора и тя непрекъснато трябваш да му напомня да не се изправя, докато се движат. Купи и малко радио, няколко книги за себе си и детето, и играчки.

Том Хардинг пристигна да обсъдят въпроса за парното и донесе подарък за Гиди — шестмесечно кученце, смесена порода.

— Трябва да се грижиш за него — каза той на момченцето, което внимателно го слушаше. — Трябва да го храниш, да го разхождаш и да го държиш чисто. Разбираш ли?

Детето кимна няколко пъти, притискайки кученцето към гърдите си.

— Сега това е твоето куче, момчето ми, и то ще бъде твой пазач. Ако разбера, че не се грижиш добре за него, ще дойда и ще го отнеса. Разбра ли?

Момченцето кимна, натъжено да не загуби новия си приятел.

— Моето кученце! — каза и още по-силно го притисна към себе си.

Том и Мати излязоха на верандата и започнаха да наблюдават как Гиди си играе на поляната с кученцето.

— Научих, че негодникът се е върнал. Да те тормози ли е дошъл?

— Не.

— Отседнал е у Кули. Знаеш ли?

— Не, не знаех.

— Това притеснява ли те?

— Не мога да понасям Гидиън Силвестър.

— Мислила ли си да се махнеш оттук, сега, когато имаш възможност да го направиш?

— Том, това е моята къща. Никой няма да ме изгони от нея.

— Ти си знаеш най-добре.

— Сега, когато имам превозно средство, ще слизам по-често към южната част на острова. Така Гиди ще може да си играе с децата.

Мъжът се засмя.

— Твоят начин на придвижване е изключително интересен. Всички жени клюкарстват за теб и мотора ти и смятат, че ще се пребиеш някъде с него.

— Единственото нещо на този остров, което може наистина да ме убие, няма колела и кош — саркастично отвърна тя.

— Трябва да помня никога да не се опитвам да се преборвам с теб, Мати — с възхищение изрече той. — Ти си много твърда жена.

— Благодаря ти, че донесе кученцето на Гиди. Много му хареса.

— Децата имат нужда от любимци.

— От собствен опит ли го знаеш?

— Аз съм заклет ерген, но имам племенници, а също така очи и добра памет. Когато бях момче, имах куче. То беше най-добрият ми приятел. Прочиташе всяка моя мисъл и аз му вярвах повече, отколкото на много от хората, които ме заобикаляха.

— Защо не си се оженил? — попита и тръгна към кухнята, а Том я последва.

— Всички жени, които наистина съм харесвал, са се омъжвали за други мъже. Можех да кажа на някое момиче: „Ако искаш да се омъжиш, обърни ми внимание за известно време. Гарантирам ти, че след шест месеца вече ще си омъжена за някой друг“.

Мати се засмя и сложи две чаши на масата.

— Много са загубили. Би могъл да се превърнеш в чудесен съпруг за някое от тези момичета.

— Не. Прекалено много държа на навиците си. А това, че съм на денонощно повикване, направо би могло да подлуди някого. След всичките тези години не искам да променям нещата между мен и Аги. И двамата ни устройва.

През лятото Мати посади цветя край къщата и хамбара. Направи консерви и си осигури достатъчно дърва и въглища за парното отопление и за готварската печка. Но напрежението от предишните години липсваше и тя прекарваше по-голямата част от времето да плува с Гиди и да бяга с него и с кученцето по плажа. Определи му собствена стая близо по нейната.

Първите няколко вечери детето падаше от леглото, но после свикна. Сутрин, когато Мати слизаше в кухнята, го намираше да храни кученцето и да пълни купичката му с вода. Обичаше да помага и беше много доволен, когато майка му му позволяваше да разбърква нещо в голямата купа.

Сутринта, в която той дойде за втори път, двамата правеха кексчета.

Гидиън почука на вратата на кухнята и каза:

— Ако ви помогна, ще ме поканите ли да закуся с вас? Нося бекон. — Той размаха голям пакет.

Момченцето спря да разбърква, погледна първо към баща си, после към майка си и попита:

— Бекон?

Гидиън отвори вратата и влезе вътре, сложи пакета на плота и отиде до масата.

— Какво правиш, синко? — попита, настани се на един стол и се усмихна на детето.

— Кексчета!

— Харесваш ги, нали?

Момчето кимна.

— Освен това помагаш на майка си в готвенето. Какво добро момче!

— Добро момче — повтори Гиди.

— Може ли да остана? — Гидиън погледна към Мати.

— Той ще остане, мамо! — заяви Гиди, размаха лъжицата, с която разбъркваше, и изпръска с масло дрехите на баща си.

Доволна да наблюдава как Гидиън Силвестър бърше дрехите си с носна кърпа, тя отвърна:

— Добре. Но не си въобразявай разни неща, Гидиън Силвестър. Аз мога да бъда много по-трудно спечелена от него.

 

 

— Но всъщност не беше така — ядосано каза Мати. — Бях сама прекалено дълго време. Той беше много упорит и използваше сина ми, за да спечели мен. Продължи да идва, носеше подаръци, показваше чара си и големите си зъби. Купи ми тази диамантена гривна — намръщено погледна към китката си, — и макар че не ми е приятно да си го призная, аз отново го приех. Една вечер той ме събори върху дивана във всекидневната и предполагам откри, че мозъкът ми продължава да е между краката. Три седмици по-късно се пренесе при нас. Не му вярвах и имах много въпроси. Но все пак беше по-добре с него, отколкото без него. Беше ми приписал къщата и ми беше върнал парите. Беше продал част от картините ми. Минаха повече от три години, преди да разбера истината за това, което в действителност беше направил. И то случайно. Намерението на Гидиън било да ме докара на острова и да ме накара да остана там, с надеждата, че след време ще започне да ми харесва. Имаше късмет. На мен ми хареса. Никога не пожелах да се махна оттук.

Беше ме отстранил от мястото на престъплението. Остави ме там, където се чувствах добре и където почти нямах контакти с външния свят. Доколкото на острова пристигаха вестници, те вечно закъсняваха, особено през зимата. Може би никога нямаше да узная истината, ако не беше милият Хюи.