Шарлот Вейл Алън
Омагьосан живот (24)

24

— Гидиън не прояви никакъв интерес към факта, че отново съм бременна. Беше направил това, което си беше наумил, и толкова.

— Не си ли се замисляла да направиш аборт? — попита Сара.

— Мислила съм, разбира се, но това щеше да му даде още един коз. За да получа разрешение за аборт, трябваше да представя документ, че не бива да раждам заради физически или психични увреждания. Ако предприемех риска да посетя психиатър и по някакъв начин успеех да го убедя да ми даде съответния документ, това щеше да бъде добре дошло за Гидиън Силвестър. Така можеше да ме вкара в лудница винаги когато намереше за добре. Не исках да притежава такава сила, защото беше напълно вероятно да я използва. Към славата му на велик художник щеше да се добави съчувствието на хората за това, че жена му е ненормална. Колко интересно! Господи! Проклетите вестници щяха да се нахвърлят като мухи на мед върху новината. И без това вече го следваха навсякъде… Не можех да направя такова нещо. Имах дете, което не бях искала, но което обичах много. Знаех, че ще обичам така и второто. Харесваше ми да бъда майка. След рисуването майчинството беше другото важно нещо в живота ми. Не, абортът просто беше невъзможен.

Сара стисна ръката й. Двете жени продължиха разходката си по плажа.

— Станах блудница, а Гидиън Силвестър продължи да си бъде това, което винаги си е бил — сводник. Рисувах, защото поне тогава се чувствах свободна. И защото хората харесваха картините и им се радваха, без значение кой беше истинският автор. Творбите ми носеха в себе си свой собствен живот, живота, който аз им бях вдъхнала, и никой, дори Гидиън Силвестър не можеше да промени този факт.

Рисувах и винаги слагах явен и скрит подпис в платната си. Всички детайли пренасях в тайния си дневник. Съпругът ми отнасяше картините някъде, заличаваше подписа ми и го заместваше със своя. И двамата знаехме, че прави това, но той никога не си призна. В деня, в който умря, бяхме тук, на този плаж. За пореден път се опитвах да го принудя поне веднъж през жалкия си живот да признае истината, но той отново отклоняваше темата с обичайните си глупости. Остана влечуго до последния си дъх.

— Ами Хюи? Срещна ли се пак с него?

Мати спря, запали цигара, пъхна кибрита и изгорялата клечка в джоба си и косо погледна към Сара.

— Да. Хюи, скъпа моя, е единствената причина, поради която все още не съм затворена в някоя лудница. — Старата жена се обърна и с бързи стъпки тръгна към къщата.

Мъглата беше започнала да се вдига и когато двете жени доближиха гаража, Сара погледна нагоре.

— Той почиства пътя — каза Мати, прочела мислите й.

— Ще отида в стаята си и ще се преоблека за вечеря.

На стълбите се сблъска с Глория, която носеше куп мръсно спално бельо. Младата жена я поздрави и очите на прислужницата блеснаха някак гневно, когато отвърна на поздрава.

— Почакай — спря я Сара. — Случило ли се е нещо?

— Не я тревожи с тези разговори — отвърна Глория.

— Но тя иска да говори.

— Може и така да е, но е вярно и това, че има нужда от почивка, което рядко й се случва напоследък.

— Защо толкова те дразня? — сериозно попита Сара. — Та ти дори не ме познаваш!

— Вярно е — кимна Глория и стисна по-здраво чаршафите. — Никой от нас не те познава. Но затова пък всички познаваме Мати и искаме тя да бъде добре.

— Значи мислиш, че аз не й желая доброто, така ли?

— Момиче, това, за което те е грижа, няма нищо общо с тази стара дама. Или ако има, то наистина си избрала странен начин да го показваш. Държиш я навън по цял ден и цяла нощ и я караш да ти разказва неща, които я разстройват.

— Много добре знаеш, че никой не е в състояние да принуди Мати да прави нещо, което не иска.

Прислужницата я погледна и се засмя:

— Това е само част от истината и ти го знаеш. Поне досега трябваше да си го разбрала. Нямам нищо против теб, момичето ми, но познавам Мати и съм загрижена за нея.

— Аз също. Каквото и да си мислиш за мен, не съм я принудила да направи каквото и да е. Тя самата иска да говори. А аз искам да я слушам. Знам, че е голяма грешка от моя страна това, че не съм намерила време да опозная теб и Бони, и съжалявам за това. Наистина бих искала. В края на краищата живеем заедно. Обичам тази старица. Никога не бих направила нещо, с което да й причиня болка. Ако желаеш, след вечеря може да пийнем по едно кафе и да си поприказваме.

Глория се засмя, разкривайки ослепително бели зъби.

— Може би ще го направим. Време е.

— Да, време е — повтори Сара. — Не исках да ви пренебрегвам. Просто винаги ми е било много трудно аз да направя първата крачка. Това е голям проблем за мен. Не мога да си представя как някой може да прояви интерес към мен.

— Защо мислиш така? — любопитно я погледна жената.

— Може би защото понякога съм страшно глупава. Забравям, че и другите хора се притесняват за същите неща като мен и че все някой трябва да направи тази първа крачка. Така че, ако имаш време, ще се радвам да се срещнем след вечеря и да се опознаем.

— Печелиш! — засмя се Глория и продължи надолу по стълбите.

Сара извади една от новите си поли и чиста блуза. После отиде до банята, за да си сложи грим.

Мати вървеше по автомобилната алея с ръце в джобовете. Чувстваше се нервна и изтощена. Последната врата беше почти две-трети отворена, а това, което беше останало неразкрито зад останалата една трета, беше отблъскващо. Сякаш надничаше в кланица и погледът й попадаше върху безкрайни редици окачено на куки месо, от което се изцеждаше кръв. Сякаш някой я принуждаваше да вдишва зловонието на смърт и на карантия, с тази разлика, че смрадта идваше от нейните собствени останки. Виждаше се да виси на куката на изобретателността на Гидиън Силвестър, безнадеждно хваната и безсилно гърчеща се от болки, преди смъртта да я освободи.

Карл, навил ръкавите на ризата си и вързал кърпа на челото си, размахваше ритмично косата. Мати се спря и се загледа в играта на силните му мускули, в потта, стичаща се по лицето му. Старата жена запали цигара и в този миг Карл вдигна глава.

— Дойдох да те видя, скъпи — каза тя.

Той избърса с ръкав потта от лицето си, приближи се до нея и измъкна цигара от джоба на ризата си.

— Добре ли си? — попита Мати.

— Да. — Дръпна от цигарата си и се загледа към къщата. — Не съм се отчаял.

— Нещо по-добро?

— Да, може би. Всъщност съвсем малко.

— Мислиш ли, че ще можеш да го понесеш, ако най-лошото се случи?

— Не зная, по дяволите! Няма да зная до момента, в който наистина се случи. Но ще направя всичко, което е по силите ми, Мати. Ти как си?

— Изморена съм. Смятам да си почина след вечеря.

— Искаш ли нещо от мен?

Тя погали лицето му и се усмихна:

— Не. Гордея се с теб.

Карл се зарадва като малко момче и засрамено сведе очи.

— Да, добре. Старая се.

— Зная, скъпи. — Отдръпна ръката си и си тръгна.

Няколко минути Карл пуши и гледа след отдалечаващата се с достойнство жена.

 

 

— Сигурно яденето, което ни се предлага, е по рецепти от готварската книга на Бони — предположи Сара и си взе от салатата с раци. — Много е вкусно.

Мати отчупи парче от пълнозърнестия хляб и отхапа от него.

— По принцип цигарите убиват апетита ми, но въпреки това обичам добрата храна.

— Виждала ли си Хюи след смъртта на Гидиън?

— Да. За последен път се срещнахме през март, малко след като ти постъпи на работа при мен.

— Но не сте оставали заедно по-дълго от един следобед.

— Да не би да си следила всяко мое действие? — лукаво попита Мати.

— Не, но тъй като си напускала къщата само няколко пъти за цялото това време, нямаше как да не забележа, че не си отсъствала дълго.

— Години наред се срещахме точно по средата на пътя между двата града. Той тръгваше от Мейн, а аз вземах една от нашите коли и отивах до мястото на срещата — недалеч от Устършър. Живеех в очакване на тези срещи. Трябваше да ги планираме много внимателно и понякога в последната минута се случваше нещо, което ми попречваше да отида. После се зареждаха седмици и дори месеци, преди да имам възможността да го видя отново. Нито веднъж през всичките тези години Хюи не е възразил, нито е вдигнал скандал, когато в последния момент му се обаждах по телефона и му казвах, че не мога да отида. Просто казваше: „Когато ти се отвори възможност да се измъкнеш, обади ми се“. После питаше дали съм добре и как са децата.

Гиди бързо свикна да не споменава името на Хюи пред баща си. Гидиън се превръщаше в демон, когато някой заговореше за Хюи. Дори и когато бяхме в Ню Йорк на концерт или на театър — Гидиън Силвестър обожаваше да се показва на публични места и аз трябваше да го придружавам като необходим придатък — и някой случайно споменеше за последната изложба на Хюи или за високите цени, на които се продаваха неговите картини, той не беше на себе си от злоба и я изливаше в момента, в който се прибирахме вкъщи.

 

 

Върна се при съпруга си, защото трябваше, но не му позволи повече да я докосне. Когато в нощта на нейното завръщане той се намести в леглото й, тя стана и остро го изгледа:

— Какво си мислиш, че правиш?

— Бих казал, че е очевидно, не смяташ ли?

— В къщата има три свободни спални. Избери си една от тях. От този момент нататък ще спиш там. Или пък аз ще се преместя. За мен е без значение в коя стая ще спя, стига ти да не си в нея.

— Познавам те добре. Това няма да трае дълго — ухили се Гидиън.

— Напротив, ще продължи, докато смъртта ни раздели.

Той се засмя и тръгна към една от другите спални, но продължи да прави опити да се вмъкне в нейната стая. Накрая Мати се принуди да заключва вратата. Тогава съпругът й започна да подхвърля сексуални намеци по време на вечеря, докато тя не го сряза:

— Ако не престанеш, ще започна да се храня с Гиди и Ина в шест часа, а ти ще вечеряш сам. Присъствието ти убива апетита ми, но търпя. Само че няма да издържа и да те слушам.

От този момент нататък се хранеха мълчаливо.

За пет месеца Мати успя напълно да го охлади. Една нощ в средата на април се събуди от някакво опипване. Когато страхът й отмина, тя остана неподвижна, докато той я мачкаше.

— Ако изпитваш удоволствие да насилваш жена, бременна в седмия месец, продължавай. Само побързай, защото съм изморена. — Вдигна нощницата си и разтвори широко крака. — Побързай! — заповяда му тя.

— Кучка! — изсъска той. — Проклета кучка!

— Намери си друга проститутка, Гидиън. Имаш една, която работи за теб, сега остава да си намериш такава, която да спи с тебе.

— Ще съжаляваш за това!

— Вече съжалих. Винаги съм съжалявала. Свърши ли? Ако си свършил, върни се там, откъдето си дошъл, ако ли не — приключвай. Това е последният ти шанс, защото още утре ще поръчам да ми направят нова брава. Единственият начин, по който ще можеш да се добереш до мен, ще бъде чрез динамит.

— Ще съжаляваш за това! — повтори той и вдигна долнището на пижамата си от пода.

— О, чудесно, значи си свършил! — Мати смъкна нощницата си надолу и се пъхна под завивките.

— Знаеш, че мога да го проваля.

— Аз ще те проваля, ако само си го помислиш.

Гидиън приближи до леглото.

— Какво мислиш, че можеш да направиш, за да ме провалиш?

— Не ме докосвай, Гидиън Силвестър! Запазила съм си няколко скрити коза. Освен това съм сигурна, че не е необходимо да ти припомням, че без мен ти преставаш да съществуваш. Махай се сега. Много съм уморена.

Той се поколеба, но си тръгна. Изглеждаше притеснен.

Това, което тревожеше Мати, беше, че пада в очите на Ина. Жената живееше в къщата и знаеше всичко, което става в нея.

При следващото заминаване на Гидиън Силвестър за Ню Йорк тя повика Ина при себе си, покани я да седне и започна:

— Ина, мисля, че ти дължа обяснение.

— Недей, Мати. Аз просто съм наета тук като помощничка и ми се плаща да си държа очите и ушите затворени.

— Ти не си тук заради това, Ина. Ти си много повече от обикновена помощничка и мнението ти ме засята.

 

 

— Обясних й всичко. Трябваше да го направя. Не можех да живея под един и същи покрив с жената и да чувствам как с всеки миг тя започва все повече да ме презира, защото това, което правех, беше неморално, нечестно и дори противозаконно. Имаше и нещо друго, което ме накара да се изясня с Ина. Независимо че Гидиън Силвестър беше откраднал картините ми и слагаше подписа си върху тях, той никога нямаше да може наистина да направи това, което аз можех. Той беше много добър единствено в две неща — в краденето и в печеленето на позиции в обществото. Моите картини и моят талант бяха тези, които се ценяха от всички. Критиците и пресата шумяха около моята техника на рисуване. Да, Гидиън можеше да ме лиши от публичното признание, което заслужавах, но никога нямаше да изпита пълното удовлетворение на човека с талант. Трябваше да краде, за да се издигне до желания от него статус, но не можеше да открадне дарбата ми. Въпреки това никога не съм отричала, че талантът му да се представя и да флиртува с пресата бяха от голямо значение за огромния му успех. Аз никога нямаше да постигна това. Мразех край мен да се навъртат много хора, не понасях дори ролята на съпругата на великия художник, която трябваше да играя. Мразех да се обличам и да се преструвам заради публиката. Избягвах интервютата, журналистите, фотографите. Мразех всичко, което Гидиън Силвестър постигаше с перфектна лекота и изключителен чар. Беше винаги готов за усмивка, за подходяща фраза, достойна да бъде цитирана, за двучасово интервю.

За тези хора никога не беше прекалено рано или прекалено късно. Можеше да ги приема по всяко време на денонощието и да отговаря на безкрайните им въпроси. Обичаше да му обръщат внимание и умело манипулираше всички, включително и онези, които си мислеха, че го манипулират. Беше голям майстор на саморекламата. И макар че картините бяха наистина добри, Гидиън Силвестър успяваше да им придаде величие. Ще му отдам нужното признание, когато наистина го заслужава — каза Мати, остави ножа и вилицата си и посегна към цигарите. — Старият негодник може и да ме е изигравал, но имаше достатъчно власт да победи дори и самия Маккой. Всеки път, когато някоя нова галерия предложеше астрономическа сума за една-две картини, изпитвах трепет при мисълта, че няколко хиляди души в Минеаполис, Далас или Финикс ще отидат в съответната галерия и ще съзерцават още няколко мои картини. Струваше си.

— Господи! — възкликна Сара. — Как си понесла всичко това?

— Станах цар на осмислянето.

— Не зная дали бих гледала философски на нещата, ако някой откраднеше мои произведения.

Мати изсумтя и отпи от виното си.

— Ами Хюи?

— Какво Хюи?

— Гидиън Силвестър е мъртъв от шест години. Защо с Хюи не живеете заедно?

— През 1941 година двамата с него решихме никога да не коментираме връзката ми с Гидиън Силвестър.

— Е, и?

— Мислиш ли, че подлежи на обсъждане въпросът прекарвали ли сме повече време заедно?

— Срамуваш ли се от това, което си направила? — попита Сара и в момента, в който думите излязоха от устата й, осъзна, че въпросът й ще накара Мати да побеснее от гняв.

— Какво си мислиш? — изръмжа старата жена. — Добре ли ще бъде за твоя бизнес, ако всеки път, щом се появиш някъде, зад гърба ти започва да се шушука за съмнителния ти морал?

— Но от всичко, което каза, излиза, че Хюи не е човек със съмнителен морал.

— Скъпа моя, всяка толерантност си има граници. Последното нещо, от което имам нужда, е да падна в очите на единствения човек, когото някога съм обичала. Аз не мога да бъда съдена!

— Той никога не би те осъдил за каквото и да е.

— Моля те! — предупредително я погледна Мати. — Не спекулирай с неща, за които нищо не знаеш.

— Добре — отвърна Сара. — Значи се срещаш с Хюи някъде близо до Устършър. Какво правите двамата там? — зададе въпроса и се намръщи, беше много нетактично.

— Каним непознати и играем на карти! Що за въпрос! Какво, по дяволите, си мислиш, че могат да правят двама почтени стари граждани на тази страна, когато се съберат? — Лицето й почервеня. — Не мога повече да ти разказвам. Имам нужда от сън.

— Само се опитвам да разбера. Не ми се сърди. Зная, че зададох въпроса си не както трябва.

— Не ти се сърдя! Кога ще си избиеш тази мисъл от главата? — Мати рязко се изправи и от бързане събори стола си.

Младата жена виновно скочи, вдигна стола и отиде в кухнята да съобщи на Бони, че вечерята е приключила. Готвачката обвинително я погледна и тя каза:

— Нищо не съм направила, разбра ли? Не ме гледай така!

— Глория каза, ако искаш да пиеш кафе с нея, да отидеш на задната веранда. Ще слезе след петнадесет минути.

— Благодаря.

— Ако искаш да я успокоиш, отнеси тази табла горе.

— Шегуваш ли се? Та тя ще ме убие!

— Напротив, ще бъде много доволна. Не си ли разбрала, че почва да вика, когато я заболи прекалено много? Трябваше да си го разбрала досега. Когато хората започнат да й се извиняват, направо побеснява. Затова те погледна така, когато влезе тук. Мислех, че знаеш достатъчно и се опитваш да я ядосаш, вместо да я успокоиш.

— От колко време си при нея? От двадесет и седем години, да?

— Точно така.

— И искаш да я разбера напълно само за седем месеца?

— Качи се горе и й занеси таблата. Сложила съм парче от любимия й натурален шоколад. Щом си отчупи от него, веднага ще се успокои. Ще видиш. Но не я карай отново да ти разказва, Сара. Остави я да си почине, а ти слез и си поприказвай с Глория.

Сара с благодарност целуна жената.

Бони се усмихна и рече:

— Хайде, върви.

Почука на вратата. Мати изръмжа нещо и секретарката й влезе в стаята. Старата жена лежеше на леглото. Едната й ръка подпираше главата, а другата засенчваше очите й.

— Нося ти вкусни неща от Бони — каза Сара и остави таблата на масичката до леглото.

Без да помръдне, Мати отвърна:

— Благодаря. Ще ги опитам след минута. Би ли спуснала завесите?

— Да, разбира се. Мога ли да направя още нещо за теб?

Мати седна на леглото.

— Да. Ела тук.

Приближи се към нея.

— Дай една прегръдка на старата дама.

Сара я прегърна, щастлива от близостта им.

— Краят наближава — загадъчно изрече Мати. — Много се привързах към теб.

— Аз също.

Старицата поглади косата й и тя отпусна глава на силното й рамо.

— Приличаш на онова кученце, което Том Хардинг подари на Гиди.

— Мислех, че приличам на гладно птиче с жълто около човката.

— И на това също. — Пусна я и добави: — Можеш да си вървиш.

— Не го ли искаш, Мати?

— Това е все едно да питаш някого, дали въздухът е жизненонеобходим.

— Защо тогава не направиш нещо по този въпрос?

— Защото е прекалено късно. Бягай сега.

Сара послушно си тръгна.