Шарлот Вейл Алън
Омагьосан живот (27)

27

— Това прощална целувка ли е, или наистина имаш намерение да се върнеш? — попита Карл.

— Обещавам ти, че ще се върна. Защо да те лъжа?

— Господи, дръж се сериозно! Даже не знам истинското ти име.

— Наричай ме Холи. Това, което се случи между теб и мен, засяга само нас двамата. Ще се върна вдругиден. А ако не се върна, това ще означава само едно — че съм мъртва. Разбра ли? На всяка цена ще гледам да хвана ферибота в пет часа. При условие, че нещата се развият по план, може да се върна още утре, Карл. Единствената причина, поради която тръгвам, е, че имам да свърша нещо много важно.

— Какво?

— Ако всичко мине благополучно, ще разбереш вдругиден. Сега ме целуни и ме пусни. Не искам да пропусна този рейс.

— Знаеш какво изпитвам към теб — промълви той. — Трудно ми е да говоря за чувства.

Отново го целуна и се усмихна.

— Зная.

Младият мъж застана на дока, пъхнал ръце в джобовете си. Сара му помаха и накрая той също вдигна ръка.

Щом пристигна в Ню Йорк, отиде до първия уличен телефон и набра номера на Матю. Изчака да я свържат с него, надявайки се майка му да не греши по отношение на чувствата му към Гидиън Силвестър. Представи му се и му разкри плана си.

— Чудесно! — възкликна той. — Мама наистина ли се съгласи на това?

— Тя подпали фитила. Затова ви се обаждам. Мисля, че ако можете да дойдете през уикенда и да доведете със себе си и Гиди, двамата ще успеете да я убедите. Това е единственото нещо, което трябва да се направи, Матю. Наистина.

— Не е нужно да ме убеждаваш, Сара. Нищо не би ме направило по-щастлив от един справедлив завършек. Истината трябва да излезе наяве. Но Гиди е на друго мнение. Той е съгласен с мнението на мама, че трябва да запазим мълчание.

— Но ти би могъл да го убедиш, ако опиташ. Той е твой брат и те обича. Ако двамата се обедините, Мати ще отстъпи. Ще й бъде по-леко, ако знае, че синовете й я подкрепят. Само си представи как Гиди ще се справи с пресата! Това ще бъде звездният му час.

— Да, така е наистина.

— Ще му се обадиш ли?

Той се поколеба за миг, но отвърна:

— Да, ще му се обадя.

— И двамата ще дойдете през почивните дни?

— Да. И двамата ще бъдем на линия. Господи! Ако успееш да изведеш нещата до края, направо си гениална! Не знам защо, но имам чувството, че ти си единственият човек, способен да доведе това до щастлив завършек. Още сега ще позвъня на Гиди.

— Много мило от твоя страна, Матю.

— Благодаря, Сара. Знаеш ли, мисля, че това ще разреши много проблеми.

— Надявам се. Благодаря ти, Матю.

Сякаш се страхуваше да не го чуе някой, той понижи глас:

— Знаеш, че обичам майка си и брат си, нали?

— Зная. Ще се видим скоро.

Четиридесет минути по-късно вече пътуваше във взетия под наем буик. Включи радиото, попадна на „Лунен танц“ от Ван Морисън и се сети за Карл.

Беше превъзбудена и едва се въздържаше да не натисне газта до края. Трябваше да успее. Ако имаше късмет, щеше да е в Мейн след по-малко от пет часа. Щеше да се настани в хотел, а на сутринта щеше да се свърже с Х. Клей Дикинсън.

Чувстваше се ужасно. Беше една от многото хора, опитали се да измамят Мати. Нищо че беше променила мнението си по въпроса за написването на книгата. Фактът, че беше постъпила на работа при нея с тайна цел, си оставаше. Сега имаше шанс да поправи грешката си. Надяваше се Хюи Дикинсън да е точно такъв, какъвто Мати го беше описала.

Регистрира се в хотела в пет часа и двадесет минути и реши, че няма смисъл да чака до сутринта. Откри номера, който тайно беше преписала от тефтерчето на Мати с телефонни номера, и набра. Чу се сигнал и Сара притисна слушалката с две ръце. Питаше се дали има право да си играе със съдбата на хората. След шестото иззвъняване се чу мъжки глас:

— Да, моля. Аз съм, така че можете да си кажете това, което имате да ми казвате.

Тя се засмя и попита:

— Винаги ли вдигате слушалката с тези думи?

— Повечето пъти. Не мога да понасям тези апарати. Вечно се обажда някой, който се опитва да ти пробута нещо, което не искаш да купиш или пък настоява да се разделиш с нещо, което нямаш намерение да продаваш. А хората от телевизията са направо отвратителни. Имам чувството, че никога няма да престанат. Надявам се, че не сте от тях.

— Не. Казвам се Сара Кид и работя при Мати от миналия февруари.

— О, да. Мати ми е разказвала за вас. Как сте, Сара?

— Благодаря, добре, господин Дикинсън. А вие?

— Превъзходно. Мати е добре, нали?

— Да.

— Чудесно! Откъде се обаждате?

— Намирам се на около три километра от вашата къща.

— Трябваше да се досетя. Линията е много чиста.

— Ще имате ли нещо против, ако намина да ви видя, господин Дикинсън? Много искам да си поприказвам с вас.

Той се изкикоти и каза:

— Знаете ли как да стигнете, или имате нужда от упътване?

— За всеки случай ми обяснете.

— Вземете си молив и ще ви кажа.

Облече си роклята, за която Мати беше казала, че е много сладка, огледа се в огледалото и добави малко грим. Разреса косата си, провери да не би да има червило на зъбите си и тръгна на срещата с Хюи Дикинсън.

Той излезе на входната врата в момента, в който колата й зави по алеята. Сара си отбеляза, че двамата с Мати имаха навика да се появяват на входа, преди гостите им да са позвънили или почукали. Имаше същата горда осанка като Мати и също като нея изглеждаше доста по-млад от годините си. Тя слезе от колата и го поздрави:

— Здравейте. Радвам се да се запозная с вас.

Косата му беше побеляла, светлокафявите му очи бяха удивително ясни, а кожата му притежаваше превъзходен тен. Изглеждаше много добре в джинсите, червената риза и ботушите.

Стисна леко ръката й, усмихна се и каза:

— Мати винаги избира красиви жени да работят за нея. Влезте, Сара. Предположих, че вероятно ще искате да пиете нещо след толкова дълъг път, затова приготвих малко натурален ябълков сок.

— Ако сте говорили наскоро с Мати, сигурно знаете, че името ми не е Сара.

— Да — кимна той и сипа в чашите от златистозелената течност.

— Двете решихме да ме нарича Холи. Това е второто ми име.

— Седнете. — Хюи й посочи едно старо кресло до камината.

Тя седна и отпи от сока си.

— Това наистина ще ме освежи.

— Значи ще пишете книга за Мати?

— Господин Дикинсън…

— Наричайте ме Хюи, моля.

— Хюи, казах на Мати, че не е справедливо хората да научат истината едва след нейната смърт. Освен че намирам идеята да чакам смъртта й за отвратителна, чувствам, че тя заслужава да получи признание приживе. Надявам се да живее още дълги години и смятам, че заслужава да получи признание на таланта си. Затова съм тук. От всичко, което Мати ми разказа за вас, останах с впечатлението, че мнението ви по този въпрос съвпада с моето. Хората трябва да научат истината.

Той кимна.

— За нещастие, мило момиче, независимо от това, какво мислим ние с вас, никой не е в състояние да принуди Мати да направи нещо, което не желае.

— Освен Гидиън Силвестър.

Лицето му се изопна от напрежение.

— Да, освен него.

— Хюи, обичам тази жена с цялото си сърце и искам да бъде щастлива. Зная, че независимо от това, което казва, щом истината се разкрие, тя ще бъде щастлива. И смятам, че това е един от случаите, когато някой друг трябва да вземе решение вместо нея.

— И вие смятате да бъдете този човек?

— Да! Да. Има две неща, които силно желае, но смята, че няма право да ги притежава: това са картините й и вие, Хюи. Не искате ли да бъдете до нея?

— Трудно ми е да ви отговоря.

— Да, така е. И все пак искате ли?

— Винаги ли сте така настоятелна с хората, с които току-що сте се запознали?

— Почти никога. Но тя никога няма да ви повика, независимо че това е най-голямото й желание. И знаете ли защо? Защото е убедена, че Гидиън Силвестър винаги ще бъде между вас. Вярно ли е?

— Не, що се отнася до мен. Чувствата на Мати са нещо напълно различно, разбира се. И тя има право да се чувства по един или друг начин, независимо дали човек е съгласен с нея.

— Но това, че двамата сте разделени, не е хубаво! Вие сте тук, в Мейн, а тя — на един остров в Атлантическия океан. Не е ли прекалено тежко за вас?

— Би трябвало да станете адвокат — засмя се Хюи — и да защитавате нечия справедлива кауза. Обзалагам се, че Мати е получила най-доброто, като е наела вас.

— Спорим като луди и непрекъснато се дразним една друга. Но тя ме накара да мисля, нещо, което от много време насам никой не ме е карал да правя. Хюи, Мати ще ви послуша. Ако й кажете да го направи, тя ще отстъпи. Мога да държа далеч от нея представителите на пресата и да организирам пресконференция, може би през септември, щом се върнем в Кънектикът. Това ще бъде сензацията на века!

— И каква ще бъде моята роля в пиесата?

— Ще дойдете с мен на острова и ще отправите своята молба пред жената, която обичате, а после ще държите ръката й, докато разказва на света истината за Гидиън Силвестър. Това е единственият начин да я убедим да се съгласи. Нима искате да я гледате как прекарва последните години от живота си самотна, изнервена и изплашена, известна само като вдовица на велик художник?

— Трябва да си помисля — каза той, извади една лула и започна да изстъргва пепелта със специално ножче. — Никога не съм предприемал необмислени постъпки.

— Разбирам ви. Вярно е, че се опитвам да ви използвам, но го правя заради доброто на Мати. Имате думата ми, че намеренията ми са напълно почтени.

— Вярвам ви. Нека да направя малко чили и ще продължим разговора си. — Хюи остави лулата си и тръгна към кухнята. — Хайде, млада госпожице, ще ви позволя да избирате — или ще настържете сиренето, или ще обелите и нарежете лука.

— Ще се заема с лука.

Той се обърна към нея и се усмихна.

— Харесвате ми. Не страдате от угризения на съвестта, когато трябва да се свърши някоя мръсна работа.

— Ами вие? Аз също имам върху какво да се замисля.

Седнаха до покритата с мушама кухненска маса пред купите с чили и бутилка ябълков сок.

— Много е вкусно — с пълна уста отбеляза Сара. — Ваш специалитет ли е?

— Да, имам няколко специалитета. Единият е чилито, а другият — вкусен сос за спагети и питки с месо. Но чилито и задушеното месо са най-добрите. Мати разказа ли ви за Ина?

— Да.

— Тези рецепти са от нея. Сигурно си мислеше, че ще гладувам, ако не се науча да готвя. Много приятна жена беше! Обожаваше Мати и момчето. Момчето! — засмя се той. — Вече трябва да е към петдесетте. Страхотно хлапе беше Гиди! Не съм срещал друго дете, което толкова да се стреми да се харесва на околните. По всичко изглежда, че продължава да бъде такъв и като възрастен.

— Изненада ме в това отношение, но много го харесах.

— Холи, а? Как ви хрумна да се наречете Сара?

— Сара е по-голямата ми сестра. Използвах нейните данни, за да постъпя на работа при Мати. Вече петнадесет години тя работи като секретарка в една компания в Ню Йорк. Реших, че ако някой провери, информацията ще го успокои.

— Сестра ви не се ли чуди къде сте?

— Пиша й редовно. Казах й, че работя по един проект, което не е далеч от истината.

— Какъв точно беше планът ви?

— Всъщност нямах конкретен план. Мислех да поработя при Мати за известно време. Все някога щях да науча подробности за личността на Гидиън Силвестър. Тогава щях да напусна работата и да започна да пиша книгата.

— Кое предизвика вашия интерес?

— О, картините! Видях първата, когато бях на четиринадесет години, в един албум с репродукции на известни картини. Повечето автори бяха модернисти и много малко от творбите ми харесаха. Но щом стигнах до една картина на Централната гара и тълпите от хора из нея, направо се влюбих в нея. Беше толкова реалистична, толкова силна, че сякаш в действителност се намирах на самото място. Не бях виждала друг път картина, която така майсторски да съчетава в себе си цвят, образ и настроение. Освен това даваше реална представа за Ню Йорк през двадесетте години на нашия век. Почувствах го. Интересът ми се събуди. Отидох в библиотеката и взех всички каталози с творбите на Гидиън Силвестър. Мислех, че е гениален. Сега, разбира се, вече знам кой е истинският гений. Това, което най-много ме изненада, е, че Мати е била едва на седемнадесет години, когато е рисувала онази картина. Забележително!

— Да, наистина — съгласи се Хюи.

— Другите картини, които харесах, бяха вашите. Честна дума! Не го казвам с користна цел. Щастлива съм, че мога да ви срещна и да ви кажа колко много харесвам вашите работи.

Той избърса устата си с хартиена салфетка и се усмихна.

— Комплиментите винаги звучат по-приятно, когато са изречени от красива млада дама.

— Казвам истината, Хюи. Не мога да повярвам, че седя тук, срещу вас и ям от приготвеното от вас чили.

— С лук.

— Поне един месец няма да посмея да се целувам — щастливо промълви тя.

— Има ли на кого да миришете?

— Всъщност е човек, когото познавате.

— Карл Харви ли?

— Попаднахте точно в целта.

— Изразът ми звучи познато.

— Това са думи на Карл. Хюи, ще дойдете ли с мен на острова?

— Трябва да привършите с яденето, преди да е изстинало, а аз трябва още малко да помисля. Не искам да направя нещо, с което да разстроя Мати.

— Трябва да ви кажа нещо: вие с Мати си принадлежите един на друг. Тя страда от чувство за вина и смята, че е прекалено късно, че е твърде стара, за да моли за това, което иска. Не разбирате ли? Двамата желаете едно и също нещо, но никой от вас не смее да предприеме първата стъпка. Затова реших да го направя вместо вас.

— Ако пишете толкова добре, колкото приказвате, обзалагам се, че сте страхотен писател.

— Напоследък бях по-добра в приказките, отколкото в писането.

— И приказвате повече, отколкото ядете. Заемете се с храната си, госпожице.

Сара довърши вечерята си и се облегна доволно назад.

— Мисля, че ще се пръсна.

— Не се притеснявайте. Аз имам навика да се разхождам след вечеря. Ако имате намерение да се пръснете, направете го навън. Не съм много добър домакин, както сигурно сте забелязали, а и не ми харесва идеята през остатъка от живота си да събирам останките от една красива млада жена, залепени по мебелите ми.

Тя високо се засмя. Излязоха от къщата и тръгнаха по пътя. Хюи запали лулата си и изглеждаше доволен от всичко, което го заобикаля.

— Знаете ли — каза той, — започнах да моля Мати да се омъжи за мен след втората или третата ни среща. Никога преди и след това не съм изпитвал подобно чувство, като това, което изпитах още щом я зърнах. Беше много твърда и умна. Когато вървеше по улицата, хората извръщаха глави след нея. Да бяхте я видели само! Какво лице и каква фигура! Висока и слаба, изправена като стрела, с пламтяща коса и поглед, който казва: „Да не си посмял!“.

— А вие посмяхте ли?

— Гледаше човек право в очите и долавяше и най-малката лъжа. Никога не съм се опитвал да я мамя. Разказа ли ви за разходката ни в парка, когато ме заплаши, че ще ме отведе в най-близката аптека и ще ми купи четка за зъби, ако сам не го направя?

— Да, разказа ми.

Той се засмя и поклати глава.

— Най-проклетата и най-благородната жена, която някога съм срещал! Ако се беше омъжила за някой порядъчен човек, щях да бъда щастлив заедно с нея. Но когато моята Мати се свърза с негодника Силвестър, сърцето ми щеше да се пръсне. Хората не искат да чуват, когато им се приказва; не искат, защото не могат. Аз съм същият. Не исках да чуя нито една лоша дума за Мати. Но защото знаех, че тази лоша дума ще бъде невярна. О, сигурно си мислиш, че през всичките тези години ме е заблуждавала, като се е държала добре. Но тя забравя, че аз бях там. Познавам я от седемнадесетгодишна. Винаги е била упорита и откровено е изказвала мнението си. И тъй като аз не умеех да се държа като нея, уважението и възхищението ми растяха. Харесвам хората, които не се притесняват да изразяват открито мнението си. Освен това Мати забравя, че съм я виждал в моменти, в които тя не е имала друг избор, освен да бъде самата себе си. Бях до нея, когато Матю се роди. Беше й тежко, но нито веднъж не се оплака. Справи се, без дори да извика. Познавам мъже, които не биха издържали на такъв живот като нейния. — Хюи се спря, видя, че лулата му е угаснала, и извади кибрита. — Значи сте се захванали с младия Харви, а?

— Много го обичам. Надявам се, че между нас всичко ще бъде наред. Той все още има сериозни проблеми, но съм сигурна, че след време ще се оправи. Вярвам, че мога да го излекувам с обич. Имам огромно желание да му помогна.

— Това, което му се случи, е ужасно. С Мати бяхме ученици на Никълъс Харви, дядото на Карл. От своя страна Карл беше мой ученик няколко години. Възлагах големи надежди на него. Наследил е таланта на Никълъс, но има по-добър усет от дядо си за цветовете. Можеше да стане по-добър от Ник. Но замина за Виетнам и се върна със сломено сърце. Беше страшно да се види какво е направила войната с това момче. Приятелите му го съжаляваха, но се отдръпнаха от него, защото се страхуваха. Все още ли спи само денем?

— Да.

— Много жалко. Бях против тази война още от самото начало. Мати също. Два пъти взехме участие в протестни демонстрации. Споменавала ли ви е за това? Срещнахме се там и протестирахме заедно със стотици други хора. Първо през хиляда деветстотин шестдесет и пета, когато не беше много популярно да се протестира срещу войната. Вторият път беше през шестдесет и седма година. Беше пратила Гидиън Силвестър по дяволите и не се притесняваше, че е заедно с мен. Въпросът беше принципен. Никой не бе в състояние да я спре. Когато горкият Карл се върна и научихме за всичките му проблеми, Гиди го взе на работа в клуба си. Но стана дори по-лошо. Тогава Мати си науми нещо и не отстъпи, докато не стана на нейното. Карл започна работа при нея. Да си остане между нас, но мисля, че Карл все още е жив благодарение на Мати. Тя има добро сърце.

— Ще дойдете с мен утре, нали? Ако не, насила ще ви отведа на острова.

Хюи се засмя и отвърна:

— Изплашихте ме. Как не ви е срам да заплашвате възрастен човек като мен!

— По-вероятно е вие да ме смажете като муха.

Старецът много й харесваше.

— Е — въздъхна той, — принуден съм да приготвя пътната си чанта и да проверя в какво състояние е костюмът ми.

— Мисля, че можете да носите дрехите, в които сте сега. Мати ще се развълнува, като ви види. А това ще направи и двама ви много щастливи.

— По-вероятно е да ни разстреля.

— Е, в такъв случай ще умрем с мисълта, че поне сме опитали.

— Вие наистина сте най-упоритата млада дама, която някога съм срещал.

— Аз не съм ви насилвала кой знае колко, нали? Мисля, че просто съм един вид писмото, което отдавна очаквате да получите.