Шарлот Вейл Алън
Омагьосан живот (2)

2

Докато се взираше в обсипаното със звезди небе, Мати осъзна, че отново, както много пъти преди това, мисли за отлъчването си от семейството. Кипеше от гняв заради изключителната несправедливост, сляпата непреклонност и високомерния морал на онези, които й бяха дали живот и искаха да го ръководят във всяко едно отношение.

Дори когато самата тя стана майка, не промени преценката си за своите неспасяемо глупави родители. Ако не друго, фактът, че беше станала майка, още повече усилваше гнева и, защото от собствен опит беше разбрала, че всичко е можело да бъде различно.

 

 

От мига, в който ръцете й можеха да държат и да направляват молива, Мати изливаше мислите и чувствата си върху хартията. Докато двете й по-големи сестри се интересуваха от панделки и герданчета, тя рисуваше врати и прозорци, кани, пълни с цветя, непропорционални коне, теглещи изкривени карети. Опитваше се по памет да нарисува кукления дом, който стоеше в единия ъгъл на детската стая, или двете порцеланови кукли, изоставени от сестрите й в момента, в който бяха решили, че вече са големи за играчки.

В началото показваше работите си на родителите си, но усмивките им и липсата на интерес от тяхна страна, заедно с вялото „Много хубаво, скъпа“, излязло от устата на майка й, я накараха да разбере, че те не виждат нищо особено в опитите й. Това не я разколеба. Тя просто престана да им показва рисунките си. Никой от къщата на Седемдесет и първа улица не обръщаше внимание на драсканиците на най-малкото дете от семейството. Те вечно бяха заети с подготовката си за някое предстоящо обществено събитие, в което като представители на преуспяващата класа от нюйоркското общество трябваше да вземат участие.

Течеше втората година от Първата световна война, когато навърши шест години. Родителите й и техните приятели често се събираха в гостната им в ранните вечерни часове, за да коментират последните новини от фронта. Но говореха толкова равнодушно, коментарите им бяха толкова безстрастни, че Мати никога не успя да разбере какво всъщност е войната. Две години по-късно, когато през 1918 година дълго обсъжданото събитие приключи, осемгодишното момиченце предположи, че войната е нещо, което се е случило много далеч и е започнало и завършило така, че повечето хора дори не са разбрали за него.

По-късно с почуда си спомняше за тази си детска представа. Но по онова време, доволна от направения извод, насочи вниманието си към книгите, които вече можеше да чете, и към скритото задоволство да вижда, че рисунките й са с все по-изчистени линии и придобиват все по-нормални пропорции. Семейството й беше доволно да я вижда изцяло отдадена на заниманието си. Когато рисуваше, завряна в някой ъгъл на гостната или легнала по корем върху килима в детската стая, Мати беше невероятно тиха. През останалото време обаче вдигаше повече шум, отколкото двете й сестри. Беше непокорна, разпиляна и никой не беше в състояние да я респектира. Беше буйна, обичаше споровете и беше напълно различна от останалите. Височината и яркочервената й коса бяха тема на множество приглушени разговори между родителите й. Да, в семейството на баща й имало човек с подобни белези. Но как, за бога, тези черти са се проявили толкова неочаквано и злощастно при най-малкото им дете? Двамата бяха еднакво объркани и майка й беше на път да повярва в приказките на Катлийн, ирландската им готвачка, която се беше осмелила да отбележи (без да знае, че господарката й слуша), че е напълно възможно Матилда Харисън да е подменена при раждането си. Майка й беше шокирана от тази забележка и пожела да разговаря с готвачката, но след като практически беше подслушвала — нещо, което всъщност много й харесваше, но което като добре възпитана дама не биваше да прави — тя се задоволи с това да размишлява дали все пак в забележката не се крие някаква истина. Господ й беше свидетел, че не бе виждала по-опърничаво дете от най-малката си дъщеря.

Мати беше изпитание за нея още преди да се роди. За разлика от предишните две, последната й бременност беше толкова очевидна, че тя беше принудена да прекара затворена вкъщи последните четири месеца до раждането. И когато болките започнаха, стоически се подготви да ги понесе, доволна, че ще се отърве от досадната тежест на това трето, нежелано дете и нетърпелива да получи накита, който съпругът й несъмнено беше приготвил като награда за дългите й страдания. Но вместо очакваната продължителна агония, съпровождаща предишните две раждания, този път майка й едва беше разтворила краката си и детето тръгна да се появява на бял свят. Освен това Мати изненада лекаря, когато на пляскането му отвърна не с мяукащи звуци, а (както впоследствие години наред разправяше докторът и се кълнеше в бога, че не лъже) реагира като дълбоко обидена възрастна дама в миниатюрен вариант — не беше проплакала, само малкото й телце се беше стегнало и почервенялото й личице беше приело неодобрително изражение.

Височината й също беше необичайна. Мати се роди дълга шестдесет сантиметра и продължи да расте ужасно бързо. На дванадесет години вече се извисяваше над майка си и двете си сестри, а на петнадесет удиви всички, като надмина бащиния си ръст от метър и осемдесет. Растежът й най-после спря, когато Мати навърши шестнадесет години, за голямо облекчение на всички, с изключение на шивача, който в течение на години се грижеше за облеклото на момичето. Тя не страдаше от своите метър и осемдесет и два сантиметра въпреки безвкусните шеги на хората. Забележки от рода на „какво е времето там горе“ и удивлението от малките размери на стъпалата й, които „би трябвало да бъдат доста по-големи за човек с нейните размери“, отдавна бяха престанали да я вълнуват.

Между осмата и шестнадесетата си година имаше щастието да изучава рисуване в училище. Това й даваше сили да понася безропотно останалите предмети. Учителите й бяха без съмнение сериозни художници, но по-скоро приличаха на любители, които имат дарбата да рисуват хубавички пастелни картини или графики и притежават някои основни познания за форма, цвят и перспектива. Те бяха впечатлени от дарбата на детето и всички изпратиха писма с препоръки Мати да бъде окуражавана да поддържа интереса си, да й бъдат наети частни учители или да бъде изпратена в някое от специализираните училища. Родителите й пренебрегваха тези писма и вярваха, че дъщеря им ще надрасне това странно занимание и ще стане послушна и склонна да се омъжи — като сестрите си. Едната й сестра се омъжи, когато Мати беше на дванадесет години, а другата се сгоди за един млад мъж в годината, когато Мати навърши петнадесет.

От своя страна тя намираше сестрите си за досадни и безпомощни — най-лошия пример, на който можеше да се подражава. Не че й липсваше интерес към мъжете. Само че беше решила да направи артистична кариера, а човек не можеше да създаде нещо стойностно, ако е обвързан с дом и семейство. Трябваше да е свободна, за да продължи да върши единственото, което й доставяше удоволствие и й носеше чувство на завършеност.

Твърдо решена да спечели баща си на своя страна, една вечер тя се промъкна в кабинета му и вложи цялото си красноречие, за да му каже това, което той искаше да чуе. Обеща, че ако й позволи да постъпи в художественото училище, ще се превърне в образец на послушанието, ще уважава родителите си и ще се старае да не разхвърля толкова. През сълзи се закле, че ще прави всичко, което поискат от нея, стига само да й позволят да постъпи в училище по неин избор.

Знаеше, че е убедителна в молбата си. Достатъчно умна беше и застана така, че при всички случаи изглеждаше по-ниска от баща си. Разплака се. Направи се на разкаяна за предишните си грешки. Седмици наред беше репетирала речта си в банята и безупречно я изпълни.

Разкъсван от съмнения, баща й каза:

— Е, Мати, ако това означава толкова много за теб, не виждам нищо лошо да го направиш. — И даде съгласието си.

Тя едва не се хвърли в краката му от благодарност и този път се разплака искрено. Благодари му няколко пъти, каза: „Ще видиш, че няма да съжаляваш, татко!“ и се втурна към детската стая, за да попълни формулярите, които отдавна беше приготвила. След няколко минути се върна в кабинета, протегна листовете към него и промълви:

— Остана само да се разпишеш, татко.

Той го стори с обичайния си замах.

Така започна сериозното й обучение по изобразително изкуство.

 

 

Първата година в Академията беше — и сега Мати продължаваше да смята така — най-щастливата година от живота й. Тя учеше, скицираше и рисуваше с акварелни и маслени бои, овладяваше мастилената техника, неуморно четеше книгите, посветени на историята на изкуството, и разглеждаше албумите с репродукции от картините на великите представители на различните живописни школи. Ненаситно поглъщаше детайлите, наблюдаваше как майсторите отразяват върху платната светлините и сенките, откри магията на индийската мастилена графика. Научи се да гравира, да прави илюстрации и разпечатки. Но най-вече работеше с безброй модели и аранжирани предмети за натюрморти, с които можеше да прави каквото си иска — от мигновена скица до завършена цветна картина.

Когато не беше на училище, обикаляше града, за да търси модели. Разхождаше се от Бауъри до Харлем, стиснала молива и скицника си под мишница, сядаше на някоя пейка в парка или върху кафявите пясъчници, или се спускаше към вълнолома, където нахвърляше стотици скици на всичко, което привлечеше вниманието й.

Спази обещанието, което даде на баща си. Беше щастлива, затова успяваше да бъде въздържана. Семейните спорове избягваше много лесно — просто не обръщаше внимание на това, което се говореше около масата. В детската стая, сега превърната в нейно студио, цареше идеален ред. Беше махнала всички книги и играчки, които й пречеха.

Нещата вървяха като по вода. През ваканцията, преди да постъпи във втори курс на Академията, отиде с майка си в лятната им къща на брега на езерото Онондага. Никога не закъсня за вечеря, но през останалото време рисуваше край езерото и околностите му. Когато баща й идваше за почивните дни, тя любезно му се усмихваше и търпеливо изслушваше всички отчайващо досадни неща свързани с работата му.

Баща й беше адвокат.

Разговорите между родителите й се въртяха главно около някое споменато име. Баща й казваше:

— Срещнах Кипър Адамсън.

Това беше достатъчно за майка й, която посвещаваше следващия половин час на обсъждането на цялото семейство Адамсън. После съпругът й подхвърляше друго име и тя отново започваше коментарите си. Мати си мислеше колко й е трудно да потиска прозевките си, когато родителите й започваха с „видях този или онзи“. Двамата с жар се впускаха в тази игра, особено майка й. Мати седеше на масата подходящо облечена в нещо елегантно и се чудеше какво осмисля живота на две такива безлични същества като родителите й. Според нея единствената им заслуга беше, че я бяха създали.

Често ги посещаваха и сестрите й заедно със съпрузите и децата си — противни малки тлъсти джуджета, които не можеше да понася. Всички се събираха около масата и настървено се включваха в играта. Бяха в състояние да прекарат часове наред в изброяването на имена, дати и места. Мати рисуваше невидими картини с върха на ножа си по покривката, горяща от желание да избяга в спалнята си на горния етаж, където я чакаха книгите и боите й.

Още със завръщането си в града в края на август тя се втурна по улиците, търсейки модели. При една от тези разходки срещна Ейвъри Мун.

Беше пред голямата Централна гара на Вандербилт Авеню и скицираше входа, когато усети, че някой стои наблизо и я наблюдава. Вдигна очи и видя привлекателен мъж на около тридесет години. За миг го огледа — от панамената му шапка до безупречните му бели ръкавици от ярешка кожа.

— Много сте добра — каза той и дълбокият му глас веднага събуди интереса й. — Много добра, наистина.

— Как разбрахте? — предизвикателно попита Мати.

— О, съвсем лесно — отвърна мъжът самоуверено. Ейвъри Мун никога не се съмняваше в себе си. Вярата в собственото му „аз“ беше абсолютна, неизкоренима и нищо не беше в състояние да я разколебае. — Имате наблюдателно око и точна ръка. Студентка ли сте?

— Да — отвърна му високомерно. — А вие какъв сте?

Мъжът се засмя, направи дълбок поклон и се представи:

— Ейвъри Аркрайт Мун — набеден поет и свободен джентълмен, от който не може да се очаква нищо добро, на вашите услуги.

— Това е противоречие — отбеляза тя, почуквайки с молива си по скицника.

— Кое по-точно? — с любезна усмивка поиска да разбере той.

— Не вярвам, че можете да бъдете джентълмен и едновременно с това човек, от който не може да се очаква нищо добро.

— О, уверявам ви, че мога.

— Уверявате ме, така ли?

— Да, така. Дали ще ви заинтересува едно освежително питие? — попита Ейвъри и лъчезарно се усмихна.

— Защо не? Предложението за чаша чай звучи приемливо — отвърна Мати. Беше любопитна да научи повече за този изключително интересен мъж.

— Прекрасно!

Той я отведе в близкия ресторант. Щом седнаха, поръча чай за двама и попита:

— На колко сте години?

— А вие? — погледна го развеселено.

Мъжът през смях отвърна:

— Започвам да си мисля, че сте млада дама, от която също не може да се очаква нищо добро.

— Възможно е — снизходително отвърна тя. — На седемнадесет години съм. Все още не съм успяла да проуча пълните си възможности.

— А! — възкликна той. — Затова пък на тридесет и три аз имам невероятния шанс да познавам моите.

— Добра ли е поезията ви?

— Отвратителна. Но на мен ми харесва. Вие сте симфония от цветове, нали? С най-червената коса, най-сините очи и най-бялата кожа. И величествено висока.

— Благодаря. Имате прекрасни зъби, освен това харесвам миглите ви. Всъщност бих искала да имам мигли като вашите.

— Ако зависеше от мен, бих ви ги подарил — отново се засмя Ейвъри. — Е, омаях ли ви?

— Не, не сте ме омаяли. Това е старомодно. Освен това нямам намерение да се оставям да бъда омаяна. — После дръзко попита: — Имате ли съпруга?

— Това е объркващ въпрос — отвърна той и й предложи цигара, която Мати отказа. — Да, имам съпруга, така да се каже. Тя лично предпочита да не се смята за обвързана с мен. Всъщност точно в този момент се опитва да се отърве от законните връзки, с които сме свързани.

— Винаги ли говорите по този начин? Ако е така, поезията ви наистина трябва да е отвратителна.

— Прекалено сте възвишена! Трябва да приемете да се срещнем отново. Не искам да си мисля, че съм ви срещнал само за да ви загубя веднага, без да имам възможността да ви опозная по-добре.

Така се започна.

Срещаха се веднъж или два пъти седмично късно следобед, когато Мати излизаше от училище. Той я водеше в чайни или в малки ресторантчета, където разговаряха. После Ейвъри наемаше такси и я изпращаше до другата част на града. По пътя се уговаряха за следващата среща.

Харесваше Ейвъри Мун. Беше твърде глупав, но не и досаден. И когато в средата на октомври той се осмели да я целуне в таксито, откри, че целувката му също й харесва. Устните му бяха добре оформени. Целувката му така й хареса, че тя сама го целуна и почувства, че тялото й пламва, когато езикът му се плъзна между зъбите й, а ръката му погали коляното й.

— Нека следващия път се срещнем при мен — каза той, щом Мати слезе от таксито, и й подаде визитната си картичка. — Вторник, в четири часа.

В петте дни до срещата тя прекара голяма част от времето си пред огледалото в банята, мечтаейки за това, което вероятно щеше да се случи следващия вторник. Знанията й за сексуалните взаимоотношения нямаха нищо общо с действителността. Опираха се главно на книгите на Елинор Глин, Теодор Драйзер и Ъптон Синклер, които напоследък четеше. Романите на Глин й бяха забранени и тя ги четеше в късните часове на нощта, когато родителите й дълбоко спяха. Не мислеше, че има „онова нещо“, което Глин приписваше на своите героини, но определено беше любопитна. Не се съмняваше, че когато отиде при Ейвъри Мун, той ще се опита да я целува повече, отколкото в таксито.

Оказа се права, но очакванията й бяха доста по-големи. Ейвъри Мун много повече приказваше за правенето на любов, отколкото я правеше на практика.

Щом влезе в малкия му апартамент на Четиридесета улица, близо до мястото, на което за пръв път се срещнаха, той превъртя ключа в ключалката, дръпна завесите на прозорците и мълчаливо я поведе към спалнята.

— Мисля, че е време да откриеш своите възможности — каза той и обви ръце около талията й.

— Ти ли ще ми ги покажеш? — попита Мати. Не беше съвсем сигурна, че иска да премине през всичко това, но беше любопитна да види какво ще се случи.

— Да, аз — отвърна й самоуверено.

Ръцете му се плъзнаха нагоре, повдигнаха лицето й и устните му се впиха в нейните в една от онези целувки, които значително повишаваха телесната й температура. Ейвъри разбра, че тя няма нищо против да продължи, и започна да смъква дрехите й. Когато остана съвсем гола, само по чорапи и обувки, той я огледа и с усмивка на уста заяви:

— Ще напиша няколко епически поеми, за да обезсмъртя нежните ти гърди и изключителните ти бедра.

После небрежно се разсъблече и застана пред нея, като леко се завъртя.

— Имаш хубаво тяло за човек на твоята възраст — отбеляза тя, тъй като беше виждала десетки модели в Академията.

— Радвам се, че ти харесва — каза той, улови я за ръка и я поведе към леглото. — Надявам се, че и останалото ще ти хареса.

Хареса й, но не съвсем. Прелюдията беше по-възбуждаща. Ръцете му се движеха по кожата й, а когато се спуснаха между бедрата, тя се изви. За щастие този странен начин на изучаване на тялото й не продължи дълго. Очевидно доволен от откритото, Ейвъри легна върху нея, разтвори краката й и започна да се движи.

— Чакай малко! — извика Мати. — Наистина ли трябва да правиш това?

— О, разбира се! — отвърна той, зачервен от напрежение.

— О! — възкликна и замълча. Каза си, че трябва да напише писмо на Елинор Глин и да я обвини, че е безсрамна лъжкиня. Това не беше нещо, заради което си заслужаваше да бъдат написани книги, а на всичкото отгоре дяволски болеше.

Когато свърши, Ейвъри Мун се отмести от нея и се отпусна потен и задъхан. Тя лежеше неподвижно и си мислеше, че при никакви обстоятелства не би извършила това отново. Беше толкова отегчително, колкото разговорите на родителите й край масата. Наистина беше бясна на Елинор Глин. Стомахът и коремът й я боляха. Беше потна, а по бедрата й се точеше лепкава бяла течност.

— Трябва да си вървя — каза, прекъсвайки дрямката на Ейвъри Мун.

— Жалко — отвърна той, надигна се на лакът и се загледа в нея. — Какво ще кажеш за понеделник в четири?

— Ще видим — отвърна уклончиво, събирайки пръснатите си дрехи.

Разбира се, не отиде на срещата в понеделник. Сигурно пак щеше да поиска да смъкне дрехите й и да се нахвърли отгоре й, а това беше последното нещо, което Мати желаеше. Дни наред й беше тежко и беше благодарна, че може да остава в училище по-дълго време.

Скоро цялото й внимание се върна към уроците и едва се сещаше за Ейвъри Мун. Не беше му оставила адреса си. Единственото, което той знаеше за нея, беше, че живее някъде на Седемдесет и първа улица. Може би не беше честно от нейна страна да го остави, без да му даде да разбере, че няма намерение повече да се среща с него. Разговорите с него й харесваха. Допадаше й закачливият начин, по който Ейвъри се изразяваше. Но, от една страна, беше прекалено възрастен за нея, и, от друга — ако родителите й случайно откриеха, че се е срещала с мъж, скъпо щеше да си плати за това.

Два месеца и половина по-късно разбра, че е бременна. Обзета от паника, се отправи към апартамента на Ейвъри Мун веднага след училище, но не го откри там. Запусната жена на средна възраст й отвори и подозрително я изгледа.

— Кого търсите?

— Господин Мун.

— Доколкото знам, той се е върнал при съпругата си, но не мога да го твърдя със сигурност. Така ми казаха, когато наемах този апартамент.

Мати се прибра вкъщи и се замисли какво да прави. Не беше близка с никоя от сестрите си и ако споменеше пред някоя от тях за състоянието си, щяха незабавно да уведомят родителите й. Не можеше да се сети за човек, който да й помогне. Оставаше й единствено да се опита да скрие, че е бременна, и да се моли за някое чудо.

Докато очакваше чудото да се случи, тя всеки ден се разхождаше по Вандербилт Авеню с надеждата да срещне Ейвъри Мун. Вярваше, че той ще й помогне, ако го намери и му разкаже за случилото се. Но никога не го видя отново.

Всичко свърши през последната седмица на април 1928 година. Една вечер лежеше във ваната, когато, по някаква неизвестна за нея причина, майка й отвори вратата на банята, втренчи се в дъщеря си (очите й станаха така кръгли, че за момент си помисли, че ще изскочат от орбитите си) и нададе слаб вик. Лицето й се изкриви от ужас. Втурна се навън, викайки съпруга си, а Мати излезе от ваната и набързо се облече.

Три часа по-късно след страхотни крясъци от страна на родителите й тя се намери на улицата с два куфара и петстотинте долара, които баща й в последния момент беше пъхнал в ръцете й с думите:

— Да не си стъпила повече тук, безсрамнице!

 

 

Мати потръпна и примигва. Небето започваше да изсветлява. Надигна се, влезе в стаята си и се отпусна върху леглото. Докато се наместваше, костите й изпукаха.

— Господи! — измърмори. — Каква нелепост е старостта!