Шарлот Вейл Алън
Омагьосан живот (25)

25

Мати погледна към таблата, усмихна се, съблече се и се изтегна на леглото. В стаята цареше мрак, завесите леко се помръдваха, подухвани от вятъра. Ако се заслушаше, щеше да чуе рева на прибоя. Една сянка заигра по тавана. Жената запали цигара и сложи ръка под главата си.

През целия й живот, изпълнен с грешки, връзката й с Хюи беше единственото правилно нещо. И сега чувстваше, че го е лишила от всичко, което той би могъл да има — деца, за които да се грижи, жена, с която да споделя дните си. Въпреки неговите енергични протести често му бе повтаряла, че трябва да си намери някоя. Мъж като Хюи можеше да има всяка жена, която си поиска. Но той се беше обрекъл на нея. Беше ужасно, че срещаше такава вярност от страна на човек, който живееше седмици, месеци и години в очакване да му се обади и да му съобщи, че от утре може да прекарат заедно една седмица, или че е успяла да спечели три дни или само няколко часа, за да разговарят и да се любят. Понякога само се целуваха за „здравей“ и „довиждане“, а през останалото време се държаха за ръце, гледаха се в очите и разговаряха. Но зад всичко, което правеха или казваха, стояха нещата, които никога не коментираха — нейния съпруг, кражбата на картините й и съучастието й в тази измама.

Хюи не беше злобен. Приемаше нейната позиция и никога не разпитваше. Всеки път, когато го срещаше, й беше по-трудно да се раздели с него. С огромна неохота се връщаше при Гидиън Силвестър като някой, който е попаднал в институция със строго определени правила, които никой не разбира, но всеки е длъжен да спазва. При всяка среща с Хюи изпитваше срам от брака си с Гидиън Силвестър. Беше свързала живота си с човек, който нямаше морал, който тормозеше децата си, за да накаже майка им за отказа й да спи с него. А тя за отмъщение не използваше никакви предпазни средства, когато спеше с любимия си. Надяваше се отново да забременее, за да има възможност да му даде нещо реално. Харесваше иронията в тази възможност почти толкова, колкото харесваше и Хюи. Ако забременееше, съпругът й щеше да е принуден да признае детето за свое, за да избегне срама, че е рогоносец. Мечтата й да има дете от Хюи остана несбъдната. Съдбата отново й се подиграваше. Мати забременяваше винаги когато Гидиън Силвестър поискаше, но когато тя желаеше това да се случи, то просто не ставаше. Двамата с Хюи не успяха да създадат дете. Той не се съмняваше в нея, не мислеше, че тя се люби с него с някакви тайни намерения. Беше толкова етичен, че дори не можеше да си позволи да допусне такова нещо.

Беше пълна противоположност на Гидиън Силвестър. Изпитваше скрупули към всички — от собственика на близкия склад до собствениците на галерии и уредниците на музеи, които го търсеха; беше срамежлив, неуверен в себе си и непрактичен; желанията му бяха скромни и днес все още живееше в малката къща, в която се беше пренесъл преди половин век. Единственото сложно нещо в живота му беше любовната му връзка с Мати. И той не я поставяше под въпрос, приемаше я като нещо напълно естествено и беше горд да прекара няколко часа с любимата си.

Скъпият Хюи, с единствения си приличен костюм, с колекцията си от лули и ароматен тютюн, чиято миризма беше пропила всички негови вещи; Хюи, който можеше да остави четката и да отиде да цепи дърва или да събира листа; Хюи, на когото му трябваше време да помисли, за да може да изкаже мнението си; Хюи, който се усмихваше и на бузите му цъфваха трапчинки, а очите му започваха да греят.

Хюи, който на седемдесет и девет години изглеждаше много по-млад и все още правеше дълги разходки по стръмните пътеки, който беше запазил способността си да се учудва на всичко, създадено от природата.

Лудият Хюи, който можеше да стои и възхитено да я наблюдава как сваля дрехите си, без нито за миг да подложи на съмнение красотата й; Хюи, който я беше рисувал по памет и който беше закачил портретите й срещу леглото си, за да я поглъща с поглед всяка вечер, щом си легне. Тя беше първото нещо, което виждаше с отварянето на очите си сутрин, и последното, с което заспиваше. Мати никога не беше виждала портретите си, нарисувани от Хюи, но той й разказваше за тях и за малката церемония, която съпровождаше намирането на подходящо място за всеки един от тях: „Точно между двата прозореца на спалнята ми, за да се осветява от отразената светлина, но да не изглежда като избеляла“.

Изпълненият с уважение Хюи, който никога нищо не приемаше за сигурно и който всеки път я докосваше с някаква неувереност, допускайки, че има някакво право над тялото й, но все пак очакваше нейната покана. Щом Мати го подканеше, той реагираше така, сякаш беше получил подаръка от сънищата си и не намираше думи, с които да й каже колко много цени това. Всичко, което не можеше да изрази с думи, Хюи разкриваше в любовния акт. Показваше почитта си към нея по хиляди начини, стенеше от удоволствие, когато усетеше кожата или косата й под пръстите си и когато наблюдаваше как тялото й сякаш се разтваря под ласките му. Ценеше всичко в нея и го намираше достойно за възхищение.

В отговор Мати все повече и повече се отдаваше на любовта си към него, чудейки се какво й беше попречило навреме да открие неговите прекрасни качества. Колкото повече се влюбваше в Хюи, толкова по-виновна се чувстваше, че е проявила фатална слабост и го е пренебрегнала заради един подлец. Заедно с любовта й към Хюи растяха и угризенията на съвестта й. Той я обожаваше, а тя не го заслужаваше. Беше позволила да бъде изнудена от човек, когото ненавиждаше и който никога нямаше да й върне свободата. Много пъти беше заявявала на Гидиън Силвестър, че смята да го напусне, но той й напомняше, че притежава двадесет и четири компрометиращи снимки, които нямаше да се поколебае да използва против Х. Клей, както Гидиън, пък и всеки друг по това време наричаше Хюи. Можеше просто да извика някоя вечер двете момчета на задушевен разговор и да им покаже снимките, на които обичаната им майчица прави неща, които щяха да ги шокират. Ако и това не доведеше до желания резултат, тогава може би Мати щеше да прояви интерес към няколко много интересни фотографии, които беше направил тайно на по-големия им син, зает да върши доста странни неща, неща, които със сигурност щяха да шокират ако не нея, то поне по-малкия Матю и щяха да насадят у него отвращение към брат му.

Гидиън Силвестър си имаше любовница и няколко любими клуба, а също и много ревностни почитатели, колекционери на картините му. Имаше изискани костюми и подходящи обувки, копринени ризи с личен монограм, кашмирени палта, три скъпи коли, съпруга, синове, обслужващ персонал и слава.

Ако тя откажеше да работи, това нямаше да бъде от голямо значение. Липсата на нови картини само щеше да повиши търсенето и цените щяха да скочат неимоверно много.

— Така че почивай колкото си искаш, Мати. Идеята ти наистина е добра.

Не искаше да мисли за този подлец. През последните шест години се опитваше да направи точно това — да не мисли за него, но не успяваше. Трябваше да мисли. Ако наистина съществуваше живот след смъртта, тя имаше какво да изповяда пред вечния съдия. Почти се виждаше как стои пред вратите на ада и спокойно изброява многобройните си прегрешения пред един симпатичен дявол с рога, копита и заострена опашка, облечен в червен костюм. А той отегчено я подканяше да побърза.

Мати сухо се изсмя, загаси цигарата си в пепелника и запали нова. Можеше непрестанно да мисли за Хюи, но не вярваше, че има право да го притежава. Беше прекалено късно, двамата бяха твърде стари и нямаха представа как живееше другият. Притежаваше избухлив нрав, нещо, от което Хюи с положителност щеше да бъде шокиран. Винаги беше пазила най-хубавото от себе си за него и единствено пред него се разкриваше в най-добрата си светлина. Но с течение на годините у нея не беше останало почти нищо добро. Не че животът й беше омръзнал, но изпитваше непреодолимо желание да сложи край на ерата на Гидиън Силвестър. За нещастие този край, към който се стремеше, все не идваше. Не беше си и помисляла, че ще остарее толкова много и че ще продължава да живее с омразата към покойния си вече съпруг.

Спомни си как не можеше да повярва в неговата смърт. Беше останала няколко мига, втренчена в бездиханното му тяло, отпуснато върху пясъка, преди да хукне към къщата. Но не да търси помощ, не! Старият негодник не заслужаваше това! Щеше да тича, за да получи потвърждение и от някой друг, че той действително я е оставил без надеждата някога истината да се появи на бял свят. Беше коленичила в пясъка и се беше загледала в празните очи на този отвратителен старец, потискайки гнева си, за който никога не успя да намери отдушник. Изправи се, обзета от желание да вземе един камък и да размаже това противно лице. Но какъв смисъл щеше да има? Беше я надхитрил. Тя не беше успяла да го унищожи, докато беше още жив. Нямаше смисъл да прави това, след като вече беше мъртъв. Гидиън Силвестър я беше използвал, после я беше захвърлил като ненужна вещ, останала след смъртта му. Вдовицата на великия художник! Приживе той беше истинско въплъщение на жестокост, оскверняваше всичко, до което се докоснеше. И единственото нещо, за което Мати съжаляваше, беше, че никога не се срещна с Лидия, първата му жена. Не беше успяла да се запознае с жената, която беше проявила достатъчно здрав разум да отстрани този мъж от пътя си. Без съмнение тя щеше да има какво да разкаже. Но беше умряла през 1946 година. Мати беше прочела обявата за смъртта й в „Ню Йорк Таймс“.

Съдбата се беше отнесла несправедливо към нея. Но с течение на времето осъзна, че няма право да се оплаква. Въпреки че всичките си решения вземаше под натиск, тя никога не бе задоволявала желанията на Гидиън Силвестър. Стоеше при него отчасти за да запази хората, които обичаше от безпощадната му отмъстителност, но и отчасти защото беше твърдо решила, че нито едно от децата й вече никога няма да плаче от глад. Цената на това бяха картините й, които сега висяха в стотици домове из целия свят.

Твърде редки бяха случаите, в които тя печелеше, и най-забележителният от тях беше раждането на Матю. Разбира се, Гидиън беше изчезнал през последните седмици на бременността й, защото не смяташе за необходимо да присъства на момента, в който неговото дете ще се появи на бял свят. По поръка на Мати Ина се обади от пощата на Хюи и му каза, че господарката й е сама, а датата на раждането наближава.

Той пристигна веднага. Нае квартира наблизо и дванадесет часа по-късно, когато Ина заведе Мати в болницата, той вече бе там. Персоналът в родилното отделение лесно повярва, че Хюи е бъдещият баща и му дадоха разрешение да стои до нея в предродилната зала. Шест часа той беше неотлъчно до постелята й, държеше ръката й, говореше й нежно между контракциите и масажираше корема й, който мърдаше под пръстите му. После я откараха в родилната зала. Щом най-после го увериха, че майката и бебето са добре и че ще може да ги види след час, той изхвръкна от болницата, метна се на колата си и тръгна за подаръци.

Върна се с огромен букет цветя и плюшено мече за бебето. Загрижено я попита как е и може ли да направи нещо за нея, а тя обви ръце около врата му и го целуна. Цветята се пръснаха между тях.

— Бях в детското отделение — каза Хюи. — Една сестра държеше бебето и за момент си представих, че то е нещо, което двамата с теб сме създали. Това е най-голямата привилегия в моя живот — да бъда до теб в такъв момент.

Той наистина мислеше така. До двадесетгодишната възраст на Матю непрекъснато се интересуваше от него. А когато се срещаха, беше силно разочарован, ако Мати не носеше снимки на момчетата. Обичаше ги повече от техния баща.

Мати се обърна да загаси цигарата си, после се отпусна и затвори очи. Поне спомените й бяха непокътнати. Никой не можеше да си ги присвои и да се подпише под тях.

 

 

Глория седеше на последното стъпало на верандата, очите й бяха скрити зад слънчеви очила.

Сара приближи, подаде й чаша кафе и седна до нея.

— Никога няма да свикна с климата на този остров — каза Глория, като благодари за кафето. — Всяка сутрин се събуждам и почти съм готова да се закълна, че ще вали, но това никога не се случва. А следобедите са много топли и ясни. Родена съм в Ню Йорк. Когато сутринта е мрачна, излизам с чадъра си. — Поклати леко глава.

— На мен пък винаги ми е студено — сподели секретарката, — а Мати не харесва пуловерите ми. Не харесва начина, по който се обличам.

— Наистина се носиш зле — отбеляза усмихнато по-възрастната жена. — Това, което си облякла в момента, не е чак толкова лошо, но онези панталони и тениски! Момиче, вкусът ти е ужасен! Как можеш сама да се загрозяваш?

Сара се засмя:

— Господи! Да не би всички да сте се наговорили против моите дрехи?

— Кои всички?

— Първо Мати, после Карл, сега ти. Може би ще трябва да надникна в кухнята, за да включим и Бони.

— Тя не се интересува много от мода. Освен ако не носиш нещо, което да става за ядене. В противен случай изобщо няма да забележи какво има на гърба ти.

— Как започна да работиш при Мати?

— А ти?

— Научих за мястото от приятеля на един приятел, който познавал последната секретарка. Предложението ми се стори добро. Беше ми омръзнало да плащам по деветстотин долара на месец за таванския апартамент в Манхатън и да не мога да заделям нищо настрана. Поразпитах тук-там, открих агенцията, която беше наела предишната секретарка, свързах се с тях и предложих услугите си. Платих разноските с последните си пари. Всъщност Мати не се оказа това, което очаквах.

— А какво точно си очаквала?

— Тълпи от богати и известни хора, много гланц и малко съдържание.

— Наистина не си намерила подходящото място за това. Мати мрази тези неща.

— Разкажи ми! Не, недей, няма значение. Мати е чудесна. Има опасен темперамент, но вече свикнах с него. Ами ти?

— Защо питаш, след като вече знаеш?

— Говорила си с Мати?

— Всички говорим с нея, Сара. Затова сме тук. Говоря с тази жена всяка сутрин. Бони прави кафето, а аз се качвам в спалнята на Мати с две чаши. Докато оправям леглото или поставям цветя във вазата, двете разговаряме. От години е така. Бони говори с нея, докато уточняват менюто и понякога след вечеря. С Карл разговаря през нощта. А запълваш всичките останали часове от денонощието. Допадаш й много. Мати ти разказва много неща, но никога досега ти не си се отнасяла скептично към тях, с изключение на тази сутрин.

— Вината беше моя — побърза да обясни Сара.

— Може би. Мислих върху думите ти за първата крачка. Аз също като теб се притеснявам да я направя. Трудно е човек да се сприятели с някого, когато и двамата се страхуват първи да кажат „здравей“.

— Ти наистина си много красива — каза секретарката и се изчерви от неудобство.

Глория свали очилата си, погледна я и с усмивка отбеляза:

— Обзалагам се, че нямаше намерение да го казваш.

— Нямах, но фактът си е факт.

Помощницата поклати глава.

— Едно време бях много търсена. Най-суетното момиче в цял Харлем. Преди тридесет години бях наистина доста красиво, тъмнокожо момиче. Красотата, разбира се, нямаше нищо общо с ума, но за известно време аз залагах главно на външния си вид. Мъжете се редяха на опашка, предлагайки ми парите си. Презирах ги! Ако бях влагала спечелените пари в банка, досега да съм милионерка, моето момиче.

— Как срещна Гидиън Силвестър?

— Чрез един друг клиент. Този човек беше пълен боклук. Разбрах го още щом го видях. Мислеше се за велик! Пфу! Знаеш ли защо изпитвам съжаление към Мати? Ще ти кажа: защото беше позволила на този негодник да я докосва, без нито веднъж да се оплаче. За мен това беше без значение. Гидиън Силвестър беше просто поредният ми клиент, но как му беше позволила тя — това не мога да разбера. Той имаше особена представа за достойнствата на жената, мнението му за слабия пол не беше никак ласкаво. Когато дойде при мен, вече беше стар. Може би като по-млад не е бил толкова лош. Но се съмнявам. Няма значение. Когато умря, никой не беше по-щастлив от мен. Най-после се отървах. Зная, че не е хубаво да се говори лошо за мъртвите, но повтарям — бях доволна да се отърва… Майка ми беше починала, не бях виждала брат си от двадесет години. Изведнъж старецът умря и аз се уплаших. Бях твърде стара, за да започвам наново живота си, а и не исках. Бях щастлива при Мати. Тя нито веднъж не спомена за моето минало или за характера на работата ми в нейната къща. Отнасяше се с мен като с приятелка. Когато след погребението я помолих да остана и да се грижа за домакинството в къщата, тя ми каза: „Глория, за мен ще бъде голяма чест“. Представяш ли си? Да ми каже такова нещо, на мен! О, зная, че от време на време става заядлива, но ако бях на нейно място, щях да съм сто пъти по-лоша. Мати е най-добрата жена, която познавам. Това е самата истина. Обичаш ли да танцуваш, момичето ми?

— Да, така мисля. Не съм го правила от години. Защо?

— Тази вечер в клуба в южната част на острова ще има забава. Трябва да накараш Карл да те заведе там. Той е страхотен танцьор. Мати е член на клуба, така че ще можете да влезете.

— Ами ти?

Глория се засмя:

— Огледа ли хубаво това лице, докато говорехме? Забеляза ли, че е черно? Да не искаш почиващите да получат сърдечен удар, като ме видят?

— Не мисля, че ми се ходи там. По-добре да накарам Карл да си свали касетофона тук и така всички ще можем да потанцуваме.

— Това наистина е добра идея. Питай го дали е съгласен. Може би ще имаме късмет да се пораздвижим.

Сара остави кафето си и хукна към апартамента над гаража. Карл отвори стъклената врата и каза:

— Влез. Какво става?

— Говорехме с Глория и тя смята… ние двете смятаме, че можем да си направим малка забава след вечеря. Ще донесеш ли касетофона си и няколко касети?

— По дяволите! Отдавна не сме се веселили! Ще изровя някои стари хитове. Да! Чудесно!

— Добре — засмя се тя. — Ще бъде прекрасно.

— Обзалагам се! Почакай да видиш как старата Глория друса циците си. Тази жена наистина умее да танцува! А Мати винаги се забавлява, когато ние се веселим. Хей! — каза той и обви ръце около кръста й. — Това е прекрасно, Сара.

Младата жена го целуна и промълви:

— По-добре да се връщам, Глория ме чака.

Карл я пусна.

— Ще се освободя от някои кошмари.

— Случват ти се, когато спиш, нали?

— Ти самата беше свидетел на един от тях, скъпа.

— В такъв случай ще дойда да спя при теб тази нощ.

— Няма да възразя.

— Обичам те, Карл.

Сара отвори вратата и излезе.