Шарлот Вейл Алън
Омагьосан живот (18)

18

Карл спря колата пред магазина на О’Брайън и попита:

— Ще дойдеш ли с мен или предпочиташ да ме изчакаш в колата, докато изпълня поръчките на Бони?

— Ще те почакам — отвърна Сара.

През отворения прозорец на колата забеляза как хората в магазина поздравиха шофьора и чу да го питат за Мати. Островитяните харесваха Карл. Във въпросите им долови приятелски интерес. Защо ли си беше помислила, че никой не го познава и никой не се интересува от него? Както беше отбелязала Мати, Сара имаше склонност да предполага разни неща. Наистина трябваше да изкорени този досаден навик.

Карл натовари покупките в багажника и седна зад кормилото.

— Какво има? Изглеждаш угнетена.

— Можем ли да отидем на някое тихо място и да си поговорим?

— Разбира се — с готовност отвърна той и запали двигателя. — Но първо ще откарам храната в къщата, преди да се е размразила. Става ли?

Тя кимна и се загледа през прозореца. Младият мъж често поглеждаше към нея.

Когато пристигнаха в къщата, той каза:

— Можем да се поразходим пеша. Изчакай само пет минути да внеса покупките.

Тя слезе от колата и погледна към верандата: столът на възрастната жена беше празен. Бързо се обърна към плажа, но и там не видя никого. Скръсти ръце на гърдите си и зачака Карл да се върне. Чувстваше се като малко момиченце, загубило майка си в пълен с хора универсален магазин. Искаше да зърне добре познатата й, обична фигура, забързала към нея.

Въздухът беше нажежен въпреки лекия океански ветрец. Слънцето пареше кожата й, от косата й се разнасяше ароматът на балсама, който си беше сложила при сутрешния душ. Всичко сякаш играеше пред очите й в горещата мъгла, която вятърът не можеше да разпръсне. Сякаш стоеше в центъра на въздушна яма, извън която всичко беше застинало в неподвижност. Беше като мушица в кехлибарена капка.

Вдигна очи и видя, че господарката й излиза на балкона и се обляга на парапета. Както винаги очите на старата жена бяха отправени към брега. Какво ли виждаше там? Какво чувстваше, когато гледаше пясъчната ивица? Дали не се опитваше да намери някаква частица от себе си? Може би смяташе, че някоя отломка от предишното й „аз“ все още лежи някъде там, заплетена във водораслите?

Ако можеше, Сара щеше да изрови целия бряг и да върне на Мати това, което толкова упорито търсеше, само за да я види усмихната и щастлива.

Мати се обърна и очите й се спряха върху нея. Дори отдалече почувства силата на този поглед и й стана още по-горещо.

Карл излезе от къщата и приближи до нея. Почувства близостта му, без да се обръща. Погледът й беше прикован в очите на възрастната жена. После се обърна рязко и тръгна до Карл. Знаеше, че Мати ще ги наблюдава, докато изчезнат в далечината.

— Нека да вървим по другия път — предложи тя и посочи към южната част на брега. Дърветата там щяха да ги скриват от любопитните очи на възрастната жена.

— Добре. — Той спря, събу обувките си и ги остави на тревата, преди да стъпи върху пясъка.

Сара последва примера му и стъпи с боси крака на тревата. През цялото време усещаше погледа на старата жена в гърба си. Карл й протегна ръката си и след известно колебание Сара я пое. Силните му пръсти стиснаха нейните. Почувства се защитена и сигурна. Погледна към Карл и с болка разбра, че мълчанието й го кара да се чувства несигурен.

— Не съм познавала друг като теб — каза му. Гласът й беше заглушен от шума на прибоя. — Ти си единственият мъж, чиито чувства се изписват върху лицето му и който действително казва това, което мисли, а не това, което мисли, че аз искам да чуя.

Той се обърна към нея и младата жена за пръв път забеляза изключителния цвят на очите му. За пръв път излизаха заедно навън и едва сега го виждаше на естествена светлина. Очите му бяха като морски плитчини — сиво-зелени със синкави оттенъци. Бяха големи и с гъсти мигли. Лицето му беше красиво: прав нос, широка, добре оформена уста, ясно изразени скули и брадичка, широко чело и познатите трогателни бръчици в ъгълчетата на очите.

— Господи! Ти наистина си красив! — възкликна тя.

— О, боже! — Карл отметна глава назад и се засмя. — Страхотно! Всички момичета ще се редят на опашка за среща.

— Но първо ще трябва да се разправят с мен.

— Глупости, Сара. Ти няма да се занимаваш дълго с мен.

— Вече искаш да се отървеш от мен ли?

— Не аз, скъпа. Ти си тази, която ще пожелае да ме напусне.

— Какво съм казала или направила, че ти хрумна тази идея?

Сви рамене, но не пусна ръката й.

— Не, Карл, кажи ми! Кое те кара да мислиш, че ще те зарежа?

— Просто предчувствам.

— Често те обземат разни предчувствия, нали? Само не съм сигурна, че всички те са верни.

— Права си. Не всички са верни.

Близо до брега имаше дърво. Мястото под него беше обрасло с трева.

— Да седнем за малко — предложи Сара и го дръпна за ръката.

Двамата седнаха и тя се огледа. Наоколо нямаше жива душа. Въздухът беше пълен със звуци: вълните, невидимите мушици, песните на птиците, шумът на листата над главите им.

— Разбирам защо Мати се е влюбила в този остров — каза тя, обви коленете си с ръце и погледна към Карл. — Не съм предполагала, че някъде може да има подобно място. Какво мислиш за Гидиън Силвестър?

— Беше истински мръсник — безстрастно отвърна той. — Срещал съм много такива, но той надминаваше всички. Успяваше да очарова повечето хора, включително и Бони, и може би дори Глория, въпреки че човек трудно може да разбере мнението й за хората. Никога не се е отнасял зле с мен. Въпреки това още първия път, когато баба ми и дядо ми ме доведоха тук на гости, разбрах, че е лош човек. Държеше се така, сякаш не го беше грижа, че е известен, и сякаш славата беше нещо досадно, с което просто трябваше да се примири. Перчеше се, изпълняваше ролята на гостоприемен домакин, отнасяше се покровителствено към нас, децата, целуваше ръка на дамите. Такива работи. Господи! Каква измет! Благодаря на Бога, че докато бяхме тук, рядко се появяваше в имението.

— Ами Мати?

— Защо задаваш толкова много въпроси, Сара?

— Интересуват ме впечатленията ти.

— Няма никакви впечатления, скъпа. Ние приказваме за хора, а не за фотографии от стар албум.

— Знам.

— Представи си само! — разгорещено продължи той. — Какво мислиш, че съм изпитвал към човек, който бе добър с мене, когато връстниците ми ме отбягваха?

— Ти я обичаш.

— Не говоря за любов.

— Но я обичаш!

— Да, така е. И какво от това?

— Не се ядосвай. Не се опитвам да те принудя да ми разказваш училищни истории.

— Какво става с теб? Сякаш се нуждаеш от доказателство, че някой обича някого, за да признаеш и ти, че обичаш съответния човек. Нима имаш проблем с чувствата си? Или ти трябва консенсус?

— Не зная. Възможно е и да си прав.

— Да, възможно е.

— Обичам те, Карл. — Сложи ръка на рамото му. — И не е имало нужда да питам някого за мнението му за теб. Сама установих това.

Той се наведе напред и потърка чело в коленете си. Младата жена прокара пръсти през гъстата му коса и попита:

— Не ми вярваш, нали?

Карл отново сви рамене и изправи гръб. Тя отдръпна ръката си, коленичи и усмихнато го погледна право в очите.

— Много те обичам. Божичко, имаш страхотна уста!

— Искаш да я гледаш или да я усетиш? — усмихна се той.

— Нямаш никакъв проблем с намирането на най-подходящите думи — иронично му отвърна, но не се отдръпна. Лицето й остана близо до неговото.

— Да, и друг път си го казвала. — Тялото й хвърляше сянка върху очите му и те изглеждаха по-тъмни. — Ти си хубава жена, Сара. Знаеш ли това?

— Казваш го, само защото аз те харесвам.

— Не, казвам го, защото наистина си хубава. Имаш тъмнозелени очи, сладко мъничко носле и прекрасна уста. Харесвам луничките ти ето тук. — Постави пръст върху носа й. — Ти си едно проклето джудже, но въпреки това тялото ти е страхотно.

Разтвори блузата и разкопча сутиена й. Ръцете му обхванаха гърдите й.

— Меки и прекрасни на форма и цвят — продължи той. — Не бих могъл да предам истинския цвят на кожата ти, дори да разполагам с всички цветове на този свят и да прекарам остатъка от живота си, опитвайки се. Господи, погледни това! — Пръстите му проследиха извивките на гърдите й, после Карл се облегна назад и я погледна. — Знаеш ли, че се чувствам добре дори само като те гледам?

Сара седеше с развята от морския вятър блуза, с разголени гърди и чувстваше, че одобрителният му поглед й действа като балсам. Не можеше да бъде стеснителна, когато той изразяваше любовта си по този начин. Никога не беше преживявала подобно нещо. Цял живот беше жадувала някой да й заяви, че е ценена, дори само защото съществува. Сега това се беше случило и тя се чувстваше като навлизаща в някакво благоговейно място. Сигурно се дължеше на Карл, който сякаш цитираше книгата на любовта. Спомни си как преди години прочете „Любовни стихове“ от Елизабет Сарджънт и в паметта й се беше врязало следното изречение: „Люби ме отново. Аз съм поет“.

Това всъщност беше Карл, помисли си тя, мъжът, който се опитваше с груби думи да прикрие силните си чувства, потъпкани от войнишката униформа, от кошмарите, от тътена на шрапнелите.

— Обичам те — повтори и забеляза, че той се опитва да се затвори в себе си. — Обичам те! — каза отново, за да не му позволи да се скрие зад недоверието си.

— Ти ще ни изиграеш и двамата — дрезгаво промълви той. — И мен, и Мати.

— Няма! — обидено отвърна тя. — Няма!

— Мен може и да успееш да ме заблудиш, Сара, но не и Мати. Тя не заслужава това.

— Зная.

По гърба й сякаш полазиха тръпки. Обзе я такова чувство, както при срещата с приятел от детинството, с човек, когото някога е познавала много добре. Гърлото й се сви. С усилия преглътна няколко пъти. Единственият лек бяха сълзите. Но тя беше отвикнала да плаче, беше станала по-издръжлива и се беше зарекла никога да не плаче. Само че сега наруши клетвата си. Сдържани с години, сълзите й рукнаха като поток от очите, сякаш някакъв дух я беше върнал в една от многото нощи в детството й, когато страхливо хълцаше под одеялото си. Отвори уста да обясни колко много обича и него, и Мати, да обясни колко неочаквана за самата нея е обичта й към тази сурова и любвеобилна стара жена, но вместо това изхлипа и остави успокоителните сълзи да текат по страните й. Скри лице зад дланите си и се опита да се успокои. Възрастните жени не биваше да плачат като деца, не трябваше да показват на никого, особено пък на мъжете, своята слабост. Справяха се сами.

— Мислех си, че няма да го направиш — призна Карл. — Мислех, че ще ми кажеш, че си забравила да плачеш.

Сара разтърка очите си с юмруци и отвърна:

— Аз не плача. Мразя сълзите!

— Аз пък го намирам като доказателство за нежност — отбеляза той и тя усети, че го казва с усмивка.

Отвори очи и го погледна: Карл наистина се усмихваше.

— Не се смей! — изрече Сара и си помисли, че тонът й наподобява този на Мати.

— Успокой се, Сара. Не е кой знае какво. Когато преди две години отидох да видя надгробната плоча на загиналите във Виетнам, аз самият си изплаках очите. Това, което най-много ме озадачи, беше, че моето име не е там. Струваше ми се, че съм едно от момчетата, пристигнали в ковчези в родината си. Наистина се чувствах като мъртвец. Сякаш бяха събрали всички части, които бяха успели да намерят от мен, бяха ги напъхали в торба и ги бяха изпратили на близките ми. Оттогава сякаш се опитвам да сглобя съставните си части отново и да изляза от онази отвратителна торба.

Тя попи сълзите си с края на блузата си и впери поглед в него.

— Ела насам — каза той, като продължи да се усмихва, и протегна ръка към нея.

Сара сложи длан в неговата.

— Започвам да ти вярвам — промълви Карл. — Знаеш ли?

— Ти наистина трябва да ми вярваш!

Повали я на тревата и засмян каза:

— Какъвто ми е късметът, сигурно ей сега ще се появи местният полицай и ще ме арестува за неприлично държание. Но да върви по дяволите! Нямам нищо против да живея с риска. Само бих искал да носиш пола, вместо тези проклети панталони.

 

 

Мати беше оставила съобщение, което трябваше да бъде записано. Сара прибра влажната си коса зад ушите, намести ролката в диктофона, сложи слушалките, натисна педала и се приготви да записва. Как й се искаше Мати най-сетне да купи нова машина!

Първият звук, който се чу, беше от драскане на клечка кибрит. После възрастната жена явно дръпна силно от цигарата си и каза:

— Не трябва да се интересуваш какво си мисля аз или някой друг, Сара. Това, което вършиш, си е твоя работа. Ничие друго мнение не може да бъде толкова важно за теб, както твоето собствено. Помисли си, моля те, върху това. Нямам какво да ти диктувам. Мисля, че ще бъдеш доволна. Една лента по-малко в бездънната кутия с резервни части. Очаквам те в ателието преди вечеря.

Секретарката превъртя лентата и я прослуша отново, после изключи машината.

Мати седеше в креслото в мансардата, пушеше и я чакаше.

— Изглежда си прекалено сигурна в мен — започна Сара още от прага.

— Единственото нещо, в което съм абсолютно сигурна, скъпа е, че ако се погледна в огледалото, няма да се притесня от това, което ще видя в него.

Младата жена се засмя и тръгна към статива, покрит с бяло платно.

— Това вероятно е единственото нещо, за което съм сигурна, че грешиш.

— Когато си влюбена, всеки ти се струва красив.

— Няма да коментирам — каза Сара и седна на пода близо до креслото.

— Би могла и да изкоментираш. Коментарът е почти толкова добър, колкото и едно обещание да речем.

— Мисля, че коментарът е просто изказване на мнение, а обещанието — нещо съвсем друго.

— Не само че приемаш всичко много навътре, но и философстваш. Много хора могат да решат, че си с труден характер.

— Много хора така смятат. Но не и ти.

— Права си. Изглежда, чудесно се забавляваш.

— Да се забавлявам ли? — намръщи се тя. — Не бих използвала думата „забавление“. По-скоро разходка из най-странния развлекателен парк на света, нямащ нищо общо с Дисниленд. Може да се нарече „Изразяване на чувствата“. Чудат и ексцентричен парк.

— Какво значи „ексцентричен парк“?

— Много добре знаеш. Нещо като африканско сафари за лъвове, където се качваш на колата си и докато пътуваш, наблюдаваш дивите зверове.

Мати се засмя:

— Това ми хареса! Сравнението е много подходящо.

— Или като едно място в Ню Йорк, наречено Арт Парк — с джаз, артисти и други подобни работи. Разбираш ли?

— О, да. — Мати почука с пръст по челото си. — Все още всичко тук си е на мястото. Схващам много бързо.

— Какво ще правиш с картините, които си нарисувала?

— Не зная. Сигурно ще ги оставя да си стоят подпрени на стената. Един ден, когато умра, ще открият, че това са работи на велик художник, за съществуването на когото не са и подозирали. Но какво от това? Аз ще бъда мъртва и всичко това няма да ме засяга.

— Не трябва да бъде така.

— Смени темата, ако обичаш.

— В настроение ли си да ми кажеш какво се случи, след като Гидиън те заряза тук?

Възрастната жена отново се засмя.

— Пак познатата стара тема! Паркове за диви зверове, творби с неизвестен произход, Гидиън Силвестър… — Посегна към цигарите и кибрита. — Защо не? Тези разговори ни помагат да запълним времето между часовете за хранене.

— Наистина ли ти помага, когато говорим за това?

Погледна я накриво.

— Ти не си психиатър, скъпа, а аз определено не търся успокоение или обяснение на събитията. Помощ? Мили боже! Не! Напротив, тези разговори ми качват кръвното! Или биха могли да ми го качат, ако кръвното ми не беше постоянно ниско. Помня, че точно преди раждането на Гиди сестрата ми измери кръвното налягане. Направо зяпна от изненада, после тихо се засмя и каза: „Помислих, че сте умрели. Поне така би трябвало да бъде с такова кръвно налягане“.

— От цигарите ли е?

— Пропуших едва след раждането на Матю. Бих могла да се захвана с алкохола, но не ми понася. Три чашки и съм готова. Затова предпочетох цигарите. Толкова успокояващо ми действаха, колкото и алкохолът, и можех да ядосвам хората около мен просто като си бъда самата аз.

— Но ти не си злобна.

— Твоята дарба да владееш езика наистина е поразителна.

— Чета много.

Мати се намръщи и изпусна кълбо дим.

Сара зачака. Следобедното слънце създаваше илюзията, че жената пред нея е обвита в сивкав облак дим.

Мати погледна към зеленооката кестенява жена, седнала по турски до креслото й, която лъчезарно й се усмихваше. За момент я обзе чувството, че ако се наведе, би могла да я вдигне от пода като играчка. Това, разбира се, беше чиста илюзия. Сара беше с нормално тегло и височина. Но в нея имаше някаква детска чистота — светлината, излъчвана от зелените й очи, пълната долна устна. Но когато заговореше, разкриваше изключителен интелект. Не беше срещала друг човек, при когото външността и ума са толкова противоположни.

Мълчанието сякаш продължи с часове. Накрая Сара каза:

— Какво толкова видя?

— Нищо. Просто обичам да те гледам. И колкото повече те гледам, толкова повече виждам.

— Успя ли Том Хардинг да продаде пръстена и колата?

— А, да, пръстена и колата. Божичко, колко отдавна беше! Бих дала всичко, за да загубя паметта си. Представи си само какво облекчение ще бъде човек да прочисти мислите си!

Рязко се засмя. Очите й се откъснаха от младата жена и тя се върна назад в годините.