Шарлот Вейл Алън
Омагьосан живот (1)

1

Сара излезе на верандата и съобщи:

— Търсят ви по телефона.

— Кой е? — раздразнено попита Маги.

— Някаква жена. Представи се като О’Конър.

Мати неохотно отмести поглед от прекрасната гледка и троснато рече:

— Не познавам никаква О’Конър.

— Но тя твърди, че ви познава.

Старата жена протегна ръка, вдигна телефонната слушалка и се сопна:

— Какво обичате?

— Госпожо Силвестър — започна младежки глас, — обажда се Елън О’Конър от „Бостън Глоуб“…

Не успя да каже нищо повече. Мати с отвращение тресна слушалката.

— За бога, Сара! Колко пъти съм ти казвала, че трябва да подбираш телефонните обаждания! Все още позволяваш на тези проклети журналисти да те мамят!

Секретарката спокойно стоеше и слушаше. Беше свикнала с внезапните й изблици на гняв.

— Ако не намериш начин да държиш тези хрътки далеч от мен, ще трябва да те уволня. Не желая да ме притесняват. Колко пъти трябва да ти го казвам?

— Извинявайте — тихо отвърна Сара. — Тя каза, че ви познава.

— Този трик е стар като света. Още ли не си го разбрала?

Остави я да продължи. От опит знаеше, че когато старата жена излее гнева си, бързо се успокоява. Ето, очите й вече се отместваха към прекрасния изглед.

— Кажи на Бони, че днес ще обядваме по-късно. Искам да се разходя.

Мати стана от люлеещия се стол с изненадваща за възрастта й енергичност, взе шапката и слънчевите си очила и тръгна през широката веранда към стъпалата, водещи към поляната. Сара наблюдаваше как възрастната дама величествено се отправи към плажа. Знаеше, тя ще прекара поне час сред природата, която час след час, ден след ден, от ранно утро до залез-слънце приковаваше вниманието й. Дори в лошо време седеше в стола си и не откъсваше поглед от брега. Бяха дошли на острова преди около два месеца и този навик се беше създал още на втория ден след пристигането им. Начинът на живот на Мати не се различаваше много от този в къщата й в Кънектикът през зимата. Същият бряг, същата веранда, същият люлеещ се стол. Единствената разлика беше във времето, което прекарваше на открито. Сара беше постъпила на работа при Мати миналия февруари след най-странното интервю през живота й.

Първо беше разпитана от агенцията, чрез която си търсеше работа, и едва след няколко телефонни обаждания Мати се беше съгласила да се срещне с нея. Старата жена стоеше пред отворената входна врата, докато наетата от Сара кола се придвижваше по извитата автомобилна алея, и първите й думи бяха:

— Господи! Поне си точна. Влизай.

Въведе я в огромна всекидневна, настани се в един люлеещ се стол и й посочи отсрещното канапе. Сара трябваше да мобилизира цялата си воля, за да не гледа към платната, заемащи по-голямата част от стените, и към фотографиите в сребърни рамки, подредени върху капака на старото пиано. Седна на канапето и смело срещна погледа на Мати. Тези големи сини очи, помисли си тя тогава, не пропускаха нищо, поглъщаха и най-дребната подробност. Гледаха я честно, смело, изключително интелигентно. Удивителни очи! Помнеше ги от портретите на Гидиън Силвестър, рисувани преди тридесет-четиридесет години. Очите на Мати бяха като прозорци, през които тя не позволяваше на хората да надничат. „Няма да бъде лесно“ — помисли си Сара още в самото начало. Мати усещаше лъжата, преди да бъде изречена; от разстояние надушваше неискреността. Не можеше да бъде излъгана и ако някой се опиташе да го стори, яростта и дълбокият й, силен глас се стоварваха отгоре му и го изплашваха до смърт. Но когато човек свикнеше с нея, разбираше, че гневът й е вид артистична форма за изява, като творбите на съпруга й. Всичко в тази жена беше забележително — ръстът, очите, гласът й, чувствата.

— Ако си някоя писателка, която мисли да проникне в дома ми, с цел да събере материал за писане — каза, — ще го разбера много скоро. И ще те накарам да проклинаш деня, в който си помислила, че съм толкова тъпа, та да не мога да различа една честна секретарка от някоя амбициозна драскачка. Ако исках всички да знаят за живота ми с Гидиън Силвестър, отдавна щях да съм го разказала. Само че имам намерение да отнеса тайната си в гроба. Нека останалите да си живеят живота и да не се бъркат в чуждите работи. Никой няма да научи нищо, тъй че публиката ще трябва да се задоволи с това, което вече е известно. — Произнесе цялата си реч монотонно, но с нескрито удоволствие.

Младата жена кимна и зачака.

— И така, какво можеш да правиш? — попита я Мати. — А ако не можеш да го правиш добре, изобщо не го споменавай. Мразя посредствеността.

— Мога да печатам по седемдесет думи в минута. Не владея стенография, но от агенцията ми казаха, че нямате такова изискване. Мога да оформям и завеждам документи, а също и да подвързвам книги. Умея да готвя и дори да чистя, ако се наложи.

Изслуша я с присвити очи, заинтригувана, после изрече с укор в гласа:

— Млада си. Сигурно си търсиш съпруг.

Сара се засмя:

— Не съм толкова млада. На четиридесет и една години съм. Освен това веднъж вече имах съпруг, много благодаря.

— О?!

— Да, мадам. Бракът ми приключи за двадесетина минути един петъчен следобед.

За нейно голямо облекчение Мати широко се усмихна, а очите й одобрително блеснаха.

— Какво друго? — попита.

За момент Сара се замисли. Жената пред нея не беше от тези, които очакваха да им се казва това, което им харесва. Държеше на истината.

— Трябва да бъда някъде. Омръзна ми да работя за мъже, които не притежават и половината от моите възможности, а печелят двойно повече. Уморих се да мечтая каква ще стана, като порасна. — Мати повдигна вежди и тя добави: — По-добре да бъда полезна на човек, когото уважавам, отколкото да си губя времето да работя, за да плащам наем за стаи, които никога няма да бъдат мои.

Мати взе цигара от сребърната кутия върху масата и я запали. Дръпна силно, кръстоса дългите си, все още привлекателни крака и я загледа през цигарения дим.

Сара отново изчака. В къщата цареше гробна тишина, а изкушението да разгледа заобикалящите я картини беше все така силно. Беше се излъгала. Представяше си известната Матилда Силвестър по-малко жизнена, по-малко запазена, по-малко бдителна и много по-непривлекателна. Само че тази седемдесет и седем годишна жена не беше нито немощна, нито болнава. Изглеждаше значително по-млада от възрастта си и в никакъв случай не беше крехка. Дори й се струваше, че стига да реши, тя би могла да повдигне малък камион. Излъчваше сила. Беше стройна, косата й беше гъста, макар че някогашният й огненочервен цвят беше изсветлял и придобил сребристо-златисти нюанси. Носеше я вдигната на кок, придържан от няколко сребърни фуркета. Сара се поизправи и леко разкърши рамене. Очите й не се отделяха от тези на потенциалната й бъдеща работодателка.

Известно време Мати пуши мълчаливо, после внезапно каза:

— Това, което става в дома ми, е от строго личен характер и не е предназначено за хората.

Сара отново кимна.

— От тук са минали повече млади жени, отколкото можеш да си представиш. Това ми омръзна. — Угаси цигарата и огледа дланите си, сякаш очакваше да намери по тях следи от пепел. На лявата си ръка носеше диамантена гривна и по стените, тавана и постлания с дебел килим под заиграха мънички светлинни. — Може ли да се разчита на теб? — запита, сякаш уморена от тежката задача да води разговор с непознат човек.

— Да.

— Добре. — Надигна се от стола и се отправи към фоайето. Сара нямаше друг избор, освен да я последва. — Донеси си нещата утре — каза старата жена, отваряйки входната врата. — Персоналът се състои от трима души: Бони — готвачката, която е с мен от двадесет и седем години, Карл — шофьор и момче за всичко, който работи тук от двадесет и две години, и икономката Глория, която е у дома от единадесет години. Съмнявам се, че ще живея още дълго, тъй че едва ли ще работиш при мен толкова време, колкото те, но бих се радвала, ако проявиш желание да останеш до края.

Думите й биха могли да охладят ентусиазма на кандидатката за работа, но Мати не й даде възможност да отговори. Протегна дългата си хладна ръка, с което й показа, че смята разговора за приключен. Сара я пое и промълви:

— Благодаря ви, госпожо Силвестър. Ще се постарая за вас.

— Можеш да ме наричаш Мати. Освен това предпочитам да се постараеш повече за себе си. Зная, че когато човек доставя удоволствие на себе си, това неизменно доставя удоволствие и на други хора.

Тя затвори вратата и младата жена остана навън, загледана в бронзовото чукче с формата на лъвска глава. Очевидно Мати не си губеше времето за „здравей“ и „довиждане“.

Това беше преди шест месеца, помисли си Сара, загледана в отдалечаващата се към брега жена. Лекият морски ветрец прилепяше тънката рокля към високото й тяло. Каза си, че трябва да внимава. Тази О’Конър беше третата журналистка, която успяваше да я заблуди, а Мати побесняваше от такова нещо.

Влезе в кухнята. Бони седеше на високо столче пред кухненския плот и чистеше грах в емайлиран гевгир.

— Мати ще обядва по-късно — каза секретарката, взе една чаша за кафе от бюфета и отиде до кафеварката.

— А ти? — попита готвачката. — Искаш ли да изчакаш и да обядваш с нея?

— Да — отвърна й, докато вземаше сметаната от хладилника. — Имам да довършвам няколко писма.

— Отново ли се разхожда по брега?

— Да.

Бони се засмя и поклати глава.

— Какво? — попита Сара, облегна се на плота и отпи от кафето. Готвачката правеше най-хубавото кафе и най-вкусната храна, която някога беше яла.

— Имам чувството, че от шест години насам сякаш търси нещо на този бряг. Предполагам, че отново извървява живота си стъпка по стъпка. Прави го от момента, в който господарят си отиде. Същото е и в зимната вила. Седи навън и си припомня всичко.

— Сигурна ли си, че е така?

Тя вдигна поглед и се усмихна:

— Какво друго може да бъде? Не си ли я виждала как няма търпение да отпрати всички, за да се върне към своите спомени?

— А какво правеше преди?

— А — въздъхна Бони, — нито минута не седеше на едно място. Той й влияеше добре — с някакво задоволство изрече жената. — Караше я да бъде в движение от сутрин до вечер. Никога не съм виждала двама души, които така да се разхождат, както тях двамата. Ами битките им! Всемогъщи боже! Няма да повярваш, че двама старци могат да имат енергия за това, но те действително воюваха ден и нощ. Господи! Техните битки? Този човек наистина ми липсва. Никога няма да се роди втори Гидиън Силвестър. Това е.

— Как е умрял? — небрежно попита Сара.

— Получи удар. — Готвачката отмести гевгира настрана, хвана краищата на пълната си с грахови шушулки престилка и изсипа боклука в близкия кош. — Точно в разгара на една от свадите им. Чуваха се чак тук.

— Къде бяха?

— На брега. Крещяха си един на друг както винаги и изведнъж настъпи тишина. Стори ми се странно и излязох на предната веранда. След около пет минути я видях да тича като побъркана през ливадата. Разбрах от пръв поглед. Втурнах се вътре и се обадих на доктор Боб да дойде бързо. Пристигна след няколко минути. Колата му тъкмо завиваше по автомобилната алея, когато госпожата пристигна задъхана. Тя сграбчи доктора за ръката и го поведе към плажа. Просто знаех. Тя никога нямаше да го остави сам, ако не беше мъртъв. Щеше да стои там и да диша вместо него, ако това се налагаше. Така че знаех.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами такива си бяха. — Сви рамене, сякаш всичко, което казва, беше ясно като бял ден, само че Сара не разбира, защото е глупава.

— Не схванах добре. Какви бяха?

— Близки. Бяха като двама души с една глава, тъй да се каже. Споровете и кавгите им не бяха такива, каквито двете с теб можем да си представим. По-скоро сякаш един човек претегляше всички „за“ и „против“ на дадена ситуация. Разбираш ли? Струва ми се, че те никога не са имали истински разногласия. Просто поддържаха жива искрата. — С гордостта на човек, имал привилегията да е един от малкото, които знаят, готвачката продължи: — Бяха различни. Обикновените правила никога не важаха за тях. — Усмихна се загадъчно. — Ще ти кажа и още нещо. Кавгите не бяха единственото, с което запълваха дните и нощите си.

— О?

— Да. До самия край бяха любовници.

— Шегуваш се!

— Цели шест месеца след смъртта му госпожата не можеше да спи в общото им легло. Не знам дори дали изобщо е спала. После, една вечер тя просто се върна в спалнята и това беше. — Хвърли поглед към часовника на печката и възкликна: — По-добре да отидеш да довършиш писмата, за които говореше. Тя ще се върне след тридесет-четиридесет минути и ще поиска обяда си.

— Благодаря ти, че ме подсети — каза Сара.

— Как беше кафето?

— Помогна ми — отвърна, остави празната чаша в мивката и се запъти към кабинета на горния етаж.

Вперила очи в часовника, тя сложи слушалките на диктофона на ушите си и започна да записва текста, който Мати беше продиктувала. Машината беше допотопна, тръбите й бяха изтъркани от употреба. Но възрастната жена имаше голяма кутия, пълна с резервни части, и беше казала на Сара:

— Когато всичко от кутията привърши, ще поръчам нова уредба, с касети. Не виждам причина да изхвърлям нещо, което все още работи добре.

Младата жена напрегнато се заслуша. Отклоняване на покани от частни лица и галерии. Днес нямаше лични писма. Работата й безспорно не беше тежка. Пишеше средно по шест писма дневно, отговаряше на телефонните обаждания, плащаше сметки и правеше банкови депозити, пишеше чековете за заплатите на персонала, включително и за нейната. Очевидно Мати искаше да я задържи по някаква неизвестна причина.

Освен че настояваше да се хранят заедно, тя не беше предявила някакви други искания. А и приказваше твърде малко. Когато сядаха на масата три пъти дневно, едва отваряше уста да каже нещо: ще похвали кулинарните умения на Бони или ще направи забележка за времето. Изглеждаше унесена и разсеяна, както когато вперваше очи към брега. Сара се чудеше дълго ли ще продължава така. Дали щеше да успее да превъзмогне скуката? Беше си представяла, че Мати ще разговаря с нея, пък макар важно и надуто, както често си разговаряше с Бони и с Глория. Карл беше огромен мълчалив мъж, надхвърлил четиридесетте, който явно не общуваше с никого. Винаги беше зает с поправянето на нещо вътре или около къщата или пък човъркаше двигателя под вдигнатия капак на стария линкълн. Но каквото и да правеше, поддържаше колата в отлично състояние. Черен и горд линкълнът винаги беше в готовност, когато Мати поискаше да потегли нанякъде. Откакто Сара беше постъпила на работа тя беше напускала имението два-три пъти, без да дава обяснения къде отива.

Беше си представяла блясък. Смяташе го за неделима част от живота на известните личности. Блясък безспорно имаше, но само във външната страна на живота на Матилда Силвестър. Никъде другаде. Жената се хранеше, спеше и гледаше в пространството. Изглежда, в това се заключаваше смисълът на нейното съществуване. Тъжно, малко досадно и незавидно. Това едва ли беше най-подходящият начин на живот за вдовицата на един от най-великите американски художници. А може би беше?

* * *

Сара се събуди от почукване по вратата. Отвори очи и видя Мати да приближава към нея. Беше осветена от слабата светлина, идваща откъм площадката на стълбището.

— Извинявай, че те будя — прошепна, ако въобще беше възможно да се каже за тази жена, че шепне. — Чудех се дали ще имаш нещо против да постоиш малко с мен.

— Случило ли се е нещо? — Седна в леглото и посегна към халата си.

— Не — отвърна и тръгна към вратата, уверена, че секретарката й ще я последва.

Остави вратата отворена след себе си и излезе на терасата. Сара отиде при нея и седна на един стол, опитвайки се да се увери, че наистина нищо лошо не беше се случило. Старата жена беше запалила цигара.

— Искаш ли да ти донеса нещо? — попита секретарката.

— Не.

— Нощта е прекрасна.

— Преди около час светкавиците правеха чудесно шоу. Мислех, че ще завали, но се излъгах.

— Дълго ли стоя навън?

— Не, излязох за малко. Има вечери, когато не мога да заспя. Само Бог знае, че вече не спя толкова дълго, колкото когато бях млада. Най-вероятно, защото нямам нужда от сън. — Сви рамене. Отново дръпна от цигарата си и с елегантен жест изтръска прашинките пепел от нощницата си. — Все още не съм свикнала с нощите — обясни, а в гласа й се прокрадна съжаление.

— Той липсва ли ти? — престраши се да попита Сара.

— В известен смисъл, да.

— Трябва да е ужасно трудно, когато човек прекара толкова години от живота си с някого, когото обича.

— Любов?! — презрително изрече Мати. — Гидиън успя да заблуди Бони.

— Не го ли обичаше?

Горчиво се засмя:

— Презирах го. Старият негодник ни най-малко не ми липсва. Липсва ми борбата с него. Имах намерение да го победя. — Тя погледна към Сара. — Наистина смятах да го победя, но проклетият кучи син умря.

— Но…

— Но какво? — сопна й се. — О! — възкликна тя, сякаш прочела мислите й. — Явно Бони ти е разказала и за креватните истории. — Усмихна се и вдигна очи към небето. — Те също бяха част от петдесетгодишната ни битка. Имах си своето оръжие, а той — неговото. Моето беше талантът и интелигентността ми, неговото — потентността му. Шокирана ли си? — с надежда попита тя.

— Малко — искрено отвърна Сара.

— Защото не е както в списанията ли?

— Донякъде. А също и защото не разбирам как някой може да прекара петдесет години с човек, когото мрази.

— Скъпа моя — усмихна се Мати и разкри здравите си зъби. — Никога не си срещала човек като Гидиън Силвестър. Бързо щеше да те омае и да те вкара в леглото си. Бог е свидетел, достатъчно често го правеше и с мен.

— Говориш така, сякаш ти е харесвало.

— „Харесвало“ не е точната дума. Имаше време, когато ми беше приятно, когато жадувах за това. — Въздъхна, видя, че цигарата й е догоряла, хвърли я в пепелника и веднага посегна за нова. — Приличаш ми на човек, който заслужава доверие, Сара. Задържа се повече от предшественичките си. — Запали една клечка кибрит, приближи я до цигарата си и лицето й гротескно просветна. — Но ако повториш пред някого и дума от това, което ти казах, ще превърна живота ти в ад.

— Не ме заплашвай — спокойно отвърна секретарката. — Първо, нямам на кого да кажа и второ, кой ще ми повярва?

Мати дълго я гледа, накрая се засмя:

— Започвам да те харесвам прекалено много, Сара Кид. Не се ровиш в чуждите мръсотии.

— Точно така.

— Добре — доволно отбеляза възрастната жена. — Добре, защото усещам, че съм на път отново да се разприказвам.

Време беше, помисли си Сара. Какво беше казала Бони? Шест месеца след смъртта на Гидиън Силвестър Мати се беше завърнала в общата им спалня. Бяха минали и шест месеца, откакто Сара беше постъпила на работа при нея. Показателно ли беше това?

— Също така мисля отново да се захвана с рисуване — продължи Мати.

— Ти рисуваш?

— Разбира се, че рисувам! — заяви тя.

— Не знаех — слисано промълви младата жена.

— Естествено, че не си знаела. Твърде малко хора го знаят.

Сара не успя да се сдържи и се прозя. Мати забеляза прозявката и нареди:

— Лягай си. Изморена си. — После гласът й омекна: — Благодаря ти за компанията.

За пръв път й благодареше за нещо и тя се трогна.

— Приятно ми беше.

Възрастната жена не отвърна.

Секретарката се надигна.

— Лека нощ, Мати — каза и тръгна към стаята си.

— Да — разсеяно промълви тя.