Шарлот Вейл Алън
Омагьосан живот (16)

16

Здрачаваше се. Мати замълча и отново се загледа към брега. Залезът хвърляше отблясъци върху живия плет, един заек се шмугна в цветните лехи. Откъм океана подухна хладен вятър. Прозорците над гаража светнаха.

— Не вярвам Гидиън Силвестър да е бил сигурен, че ще забременея от един път, но съм уверена, че се е надявал и тайно се е молел за това — горчиво изрече възрастната жена. — Стана точно така, както той се надяваше. След шест седмици ми се гадеше от всякакви миризми, независимо дали бяха от храна или парфюм. Гидиън се суетеше край мен, обладан от идеята да стане баща на тридесет и пет годишна възраст и горд от своята потентност. Всъщност по време на бременността ми беше много внимателен. Непрекъснато ми поднасяше чай и препечени филийки. Вярвах, че желанието му да имаме дете е искрено. През тези месеци започна да се държи така, както в началото на връзката ни. И аз, убедена, че се е променил, отново се влюбих в него.

 

 

Мати помоли за среща всички работещи в издателството и им съобщи, че напуска. Когато се стигна до въпроса за дела й от компанията, тя обясни плана си:

— Зная, че трябва да гласувате за това и държа да го направите. Предлагам ви следното: въпреки че няма да бъда тук, да продължавате да мислите за мен като за една от вас. Не мисля, че друг ще може да ме замени и искам да остана обвързана с издателството, ако е възможно. Предлагам да бъда отсъстващ съсобственик. Така няма да се притеснявате откъде ще намерите пари да ми платите, някой нуждаещ се ще получи работа, а след време, когато икономиката се съвземе, ще можете да ми изплатите моя дял.

Никой не възрази и предложението й беше прието. Всички изразиха съжалението си от напускането й и й пожелаха да роди здраво и хубаво бебе.

Мати не спомена за това пред съпруга си. Само подхвърли, че е получила добра сума от компанията.

— Достатъчно е — добави тя. — Ще ни помогне да се справим в началото. А ако приятелят ти продаде още някои от картините ми, ще се оправим чудесно. Не трябва ли да се запозная с него, между другото?

— В момента е извън града — смотолеви Гидиън. — Когато се върне, ще ви запозная. Той много харесва работите ти.

Опаковането на багажа не им отне много време. И двамата не притежаваха кой знае какво. Тя приготви картините си, принадлежностите си за рисуване и няколко скицника. Той взе на заем от един приятел камионетката му и всичко се събра в нея, освен няколкото платна, които смяташе да остави на дилъра за продажба.

— Няма смисъл да мъкнем всичко това на острова, а после отново да го връщаме обратно. Можем сега да свършим тази работа.

Предложението му изглеждаше разумно, особено пък след като получи разписка за картините от галерия „Александър“ на Мадисън Авеню.

За нещастие парното отопление на камионетката не работеше и пътуването не беше от най-приятните. Гидиън подкара направо към ферибота. Само една кола, освен тяхната чакаше да бъде превозена.

— На острова е много спокойно през зимата — обясни той, щом фериботът се откъсна от брега. — Когато бях малък, имаше два големи стари хотела и през лятото се събираха всякакви хора. Сега хотелите не стават за нищо и много от хората престанаха да идват на острова. Аз самият не съм стъпвал тук от шест-седем години.

— Искаш да кажеш, че дълго време никой не е живял в къщата?

— Не е точно така. Семейството плащаше на един от местните жители да наглежда имението. Но никой от нас не е почивал на това място от лятото на 1929 година. Къщата е голяма и стара. Зная, че ще ти хареса.

— Мислех, че нямаш търпение да се отървеш от нея.

— Не разсъждавах трезво. Бях разочарован, че не съм получил никакви пари. Но къщата не е лоша.

Къщата действително беше стара и хубава. Имаше само един недостатък — нямаше отопление, с изключение на камината във всекидневната и двете в по-големите спални. Мати заяви:

— Не можем да живеем тук през зимата. Ще умрем от студ.

— Не съм мислил за това — неуверено отвърна той. — Ще намеря Том и ще говоря с него. Той се грижи за къщата. Предполагам, че ще има някаква идея как да се справим.

Докато чакаше Гидиън да се върне, Мати се разходи из къщата. Надникна във всяка от петте спални, с облекчение откри, че има вода, макар и леденостудена. Слезе в сутерена, откри един нагревател за вода и го включи. Ако имаше късмет, щеше да прекара останалите четири месеца във ваната.

В кухнята имаше голяма старомодна печка на дърва и въглища, а в килера се търкаляха неизползвани трески. След като се увери, че коминът не е запушен, Мати напълни печката и я запали. Поне в една от стаите на къщата щеше да бъде топло.

Остави продуктите, които бяха купили, и пренесе дърва във всекидневната. Зареди камината. Дръпна клапана, отвори го и запали нов огън.

Когато след два часа пристигна съпругът й, придружен от Том, я свари полузаспала пред камината.

Том, изненадващо енергичен за годините си дребен мъж, й се усмихна приветливо, разтърси ръката й и заяви, че Гидиън е голям глупак, щом си мисли, че може да прекара зимата в тази къща.

— Това място не може да бъде стоплено! — отсече той. — Единствената ви възможност е да уплътните добре вратите и прозорците на всички стаи. Има врати за трапезарията, ако не се лъжа. Те са или в сутерена, или в хамбара. Първото нещо, което трябва да направите, е да ги върнете обратно на мястото им. Зад къщата има цял куп дърва, но най-вероятно са влажни. Ще трябва да ги изсушите, преди да ги използвате. Е, хайде. По-добре се размърдайте. Скоро ще стане тъмно.

Той съпроводи Гидиън до сутерена, където двамата успяха да открият вратите, и после му обясни как да пренесе дървата на верандата и да ги подреди до задната врата.

— Аз ще окача вратите — обърна се Том към Мати. — Този момък не би могъл да го направи, дори животът му да зависи от това.

— Искаш ли кафе, Том? — попита тя. Мъжът й допадаше, а и предполагаше, че често ще им се налага да търсят помощта му.

— Не бих отказал.

Докато кафето се вареше, младата жена попита дали може да помогне с нещо.

— Качи се на горния етаж и затвори всички врати до една. Също и тази, която води към тавана. Точно до кухнята има чудесна баня, така че няма да ви се налага да ползвате втория етаж. Мъжът ти е глупак, щом смята, че може да живее в тази къща през цялата година.

— Можем ли да сложим парно отопление? — попита Мати.

— Ще ви струва страшно много. Ще трябва да превозите парния котел на части дотук, после да прекарате канализация навсякъде. Бих могъл да го монтирам вместо мъжа ти, но не виждам смисъл да се харчат толкова пари само за отоплението на първия етаж. Освен ако не искате да прекараме тръби през цялата къща. Обаче има опасност от пожар. Всъщност за вас явно няма да е кой знае какъв проблем. Изглежда, сте доста богати. Имайте предвид, че въглищата също ще трябва да се докарват с ферибота. Това ще ви струва допълнително.

— Как отопляваш твоята къща?

— По този начин. Но аз съм я строил така, че да мога да живея в нея целогодишно.

— Колко мислиш, че ще струва прекарването на парно тук?

— О, може би около петстотин-шестстотин долара.

Том имаше право: беше прекалено скъпо. Мати затвори вратите на втория етаж и се върна в кухнята да сервира кафето. Докато го сипваше, чу как Гидиън пъшка уморено. Мъжът й подреждаше нарязаните дърва до кухненската врата. Тя се усмихна и подаде чашата с кафе на Том.

Възрастният човек приключи с вратите и седна на стария диван пред камината.

— Какво още трябва да знам, Том? Мисля, че е по-добре да науча всички лоши новини наведнъж.

— Видях, че си открила нагревател за вода. Умно момиче си. Всяка година ми се налагаше да идвам тук, за да обяснявам на господин Синиър как да го ползва. Нагревателят е добър и няма да ти създава проблеми. Почистих комините през септември, така че и този проблем отпада. Покривът се държи, но миналото лято в таванското помещение се бяха заселили скорци. Проверих навсякъде и открих дупката, през която влизат. Запуших я. Но птиците са направили големи поразии горе. Ще трябва да се извърши основно почистване тази пролет, в противен случай през лятото миризмата ще бъде нетърпима. Има мишки, но те не пречат на никого. И разни буболечки. Нищо лошо, наистина. — Усмихна се. — Въпреки че плашеха момичетата от семейството. Но както виждам, ти си направена от по-твърд материал. Не мисля, че една стоножка може да те уплаши.

Тя отвърна на усмивката му и попита:

— Как мога да се свържа с теб, ако ми потрябваш?

— Има телефон. — Изглеждаше изненадан, че Мати още не знае. — Отстрани на стълбището. Само трябва да набереш централата и Аги, телефонистката, ще те свърже с когото искаш. Можеш да говориш дори на далечни разстояния. Всички от острова имат телефони, които са прекарани на една линия с вашия, така че не споменавай тайните си по телефона, освен ако не искаш пет минути след като си затворила, целият остров да знае за тях.

— Ще го имам предвид.

— Ако искаш да се свържеш с мен, кажи на Аги, че ти трябва Том, и тя ще направи всичко възможно, за да ме намери. Човек може да бъде на толкова много места на този остров. Но ти трябва велосипед, в случай че решиш да отидеш до магазина на О’Брайън. Почти всяка седмица той зарежда магазина си с месо и други храни, ако времето е хубаво. А то често се разваля, повярвай ми. Със седмици сме били откъснати от света. Трябва добре да заредиш килера си, тъй като можеш да бъдеш сигурна, че поне веднъж през зимата няма да можеш да напуснеш тази част на острова заради лошото време. Тук се разразяват големи бури, всичко замръзва, телефонните линии прекъсват и човек на километри не може да намери жива душа до лятото. Но дори и тогава най-близкият ти съсед е на два километра разстояние. — Том понижи глас. — Мога ли да ти задам един личен въпрос?

— Да.

— Изглеждаш ми разумна жена. Как си се оставила този Силвестър да те уговори да извършиш глупостта да дойдеш тук?

— Ако знаех, че условията са такива, нямаше да се съглася.

— Така си и мислех! Той притежава повече смелост, отколкото разум, разбираш какво искам да кажа, нали?

— Да, разбирам.

Мъжът допи кафето си и се надигна:

— По-добре да му помогна с дървата, иначе ще му трябва цяла седмица, докато свърши. Ако имаш нужда от помощ, обади се. Аги ще ме открие и аз ще дойда възможно най-бързо.

— Сигурна съм, че всичко ще бъде наред — усмихна се Мати, макар да не беше напълно убедена в това. — Благодаря ти, Том. А ти с какво се занимаваш?

— Мислех, че знаеш. Аз съм местният адвокат. Щатският кавалерист, офицер Том Хардинг, на вашите услуги! — Изкикоти се и излезе да помогне на Гидиън.

 

 

Пренесоха матрак от едната спалня на втория етаж и го сложиха пред камината във всекидневната. Там прекараха нощта. Един-два пъти Гидиън се събуждаше, добавяше дърва към огъня, после бързо се връщаше под завивките и се сгушваше до топлото тяло на спящата си съпруга. Сутринта, преди да я събуди с чаша кафе, запали печката в кухнята. И за нейна голяма изненада й показа, че може да готви.

— Нямам голям избор, нали? — каза й. — Някой учил ли те е как се върши домакинска работа?

— Не. Нито пък имам намерение да се науча.

За съжаление стаите на първия етаж бяха много тъмни, за да може да се рисува в тях, тъй като покривът над верандата пречеше на слънчевата светлина да прониква във вътрешността на къщата.

— Няма да мога да работя тук — отбеляза Мати скоро след пристигането им.

Явно Гидиън имаше погрешна представа за условията в новия му дом.

— Ще измислим нещо — успокои я той. — Зная колко е важно за теб да рисуваш.

Едната спалня беше със западно изложение и имаше камина. Гидиън осигури в стаята достатъчно дърва. После с помощта на Том Хардинг облепи ръбовете на прозорците с хартия и уплътни вратата към терасата. Двамата пренесоха статива на Мати, една маса, която откриха в мазето, и принадлежностите й за рисуване.

— Чудесно! — възкликна тя, когато видя стаята, и им благодари.

Прехвърли скиците си, откри рисунката, която търсеше, и започна първата си картина в новото студио — портрета на двамата работници, обядващи на бордюра пред фабриката. Съпругът й се опитваше да не й пречи, влизаше само, за да й донесе нещо за ядене или за пиене и излизаше бързо и безшумно.

Когато завърши картината, Мати дълго не можа да откъсне поглед от нея. Щрихите бяха смели, цветовете — живи, а двамата мъже вечно щяха да си останат седнали на бордюра на Тридесет и осма улица. После, водена от някакъв инстинкт, тя подбра много тънка четчица и написа името си в една от гънките на ръкава на единия човек. Отдръпна се назад, доволна от стореното. Ако човек не знаеше къде да гледа, никога нямаше да забележи подписа й. Младата жена звънливо се засмя. Току-що беше въвела елемент на загадъчност в работата си и това я забавляваше.

Тъй като не беше обвързана с домакинска работа, разполагаше с много време. Така стигна до идеята да си направи дневник за картините си. Избра малък подвързан скицник и пренесе в него всички детайли от картината, отбелязвайки и мястото, където се беше подписала. След като добави датата както върху отделните скици, така и върху платното, се замисли къде би могла да държи дневника. Не искаше Гидиън да се меси в личните й работи, а рисуването за нея беше най-личната работа от всички, затова реши да скрие скицника. Качи се незабелязано на тавана и го пъхна зад една от гредите.

От този момент нататък всяка нова картина беше отбелязвана в малкия скицник. Това отвличаше мислите й от мрачната действителност.

Тъй като отношенията им вървяха много гладко, Мати избягваше да говори за неща, които биха могли да ги обтегнат. Но съмненията бяха пуснали корена си. Правеше всичко възможно да понася тежките условия, главно защото с напредването на бременността й Гидиън ставаше все по-внимателен. Глезеше я. Въпреки вродения си мързел я придружаваше навън, когато времето позволяваше да се правят дълги разходки до плажа. Настояваше да ходи с ферибота за провизии и безропотно приемаше парите, които тя му отпускаше за покупки. Изглежда, твърдо беше решил да удържи на обещанието си и да не си позволява да харчи пари за излишни неща. Когато казваше, че отива за храна, се връщаше само с храна. Използваше колата само в краен случай, защото знаеше колко трудно Мати се беше решила да наброи двеста долара за нея. Въпреки че нямаха друг избор, отказът му да разбере, че могат да останат за известно време откъснати от света, ако нямат кола, я беше ядосал. Том Хардинг им намери кола, а тя я плати.

Успяха да изкарат зимата без особени проблеми. Само няколко дни не можеха да излизат навън заради лошото време. Но харчеха повече, отколкото бяха предвидили в началото. Ако бяха останали при госпожа Уебстър, щяха да се справят с парите далеч по-добре. Както по-голямата част от идеите на Гидиън Силвестър, и тази се оказа пълен провал. Въпреки това Мати обикна къщата и околността. Чувстваше се дълбоко свързана с непостоянното време, с изолацията на острова и с непрекъснатата битка на сушата със страшния океан, който искаше да я погълне. Островът беше неин дом и тя твърдо беше решила да направи къщата подходяща за живеене. Но това изискваше пари и тя със страх очакваше деня, в който доларите в кутията щяха да свършат.

Дойде май, времето започна да се затопля и ледът се стопи. Младата жена си обеща, че докато е жива, тази къща ще бъде неин дом. Един ден стаите щяха да бъдат пребоядисани, на прозорците щеше да има нови пердета, в мазето щеше да бъде инсталиран котел за парно отопление и топлината му щеше да стига чак до тавана. На верандата щеше да има плетени ракитени столове, а живият плет щеше да бъде изрядно поддържан. Детето й щеше да играе на ливадата, да тича по брега и да се къпе във водата. Да, държеше на тази къща.

През юни Гидиън й съобщи, че трябва да отскочи до Ню Йорк.

— Александър иска да се срещнем и да се уговорим да направим изложба с наши картини.

— Как разбра за това?

— О, обади се по телефона преди седмица, когато ти се разхождаше по брега.

— Защо не ми каза?

— Исках да те изненадам — отвърна с една от чаровните си усмивки той. — Това ще бъде голяма възможност и за двама ни.

— Ще изложи моите тридесет картини редом с дванадесетте твои?

— Той няма да изложи всичките, Мати. Само осем или девет, най-добрите.

— Защо не е изявил желание да говори с мен? Защо никой не ме е попитал? Не е честно! Какво си си наумил да правиш, Гидиън Силвестър?

— Опитвам се да продам някои картини — спокойно отвърна съпругът й. — След като Александър не те познава, няма нищо чудно в това, че не те търси.

— Това е глупаво! След като този човек харесва картините ми достатъчно, за да реши да ги включи в изложба, мисля, че най-малкото би искал да се срещне с мен.

— Но той иска! Само че трябва да признаеш, че през последните три-четири месеца бяхме зависими от много неща. Спомни си колко пъти спираше токът, да не говорим за телефонните линии! Ами закъсненията на ферибота заради лошото време?

— Да, но през по-голямата част от времето си беше наред.

— Мати, трябва да тръгвам, иначе ще изпусна ферибота. Не искам да закъснея за тази среща. Предстои ми дълъг път. Бих бил щастлив да дойдеш с мен, но състоянието ти не позволява да пътуваш.

— Кога ще се върнеш?

— Не мога да ти обещая, че ще свърша за един ден. Ще прекарам нощта в града и ще хвана първия ферибот, който тръгва сутринта.

— Разбирам. — Стоеше права с ръка на корема си, притеснена от силните движения на бебето. — Ами предполагам, че ще се видим утре.

Тя се извърна към стълбището, сякаш дочула звъна на телефона. После отново погледна човека, за когото се беше омъжила. Какъв безсрамен лъжец! И глупак, щом смяташе, че жена му е достатъчно тъпа, за да повярва на абсурдните му лъжи. Запита се дали всъщност не отиваше в града, за да се срещне с някоя жена. Надяваше се да е така. Щеше да бъде голямо облекчение за нея, ако съмнителното му внимание се насочеше към друг субект.

— Ако възникнат проблеми, позвъни на Том — каза той и понечи да я целуне.

В последния момент тя се дръпна и целувката му попадна на бузата й. Гидиън се втренчи в жена си, обърна се и излезе, като весело си подсвиркваше. Мати го проследи с поглед, докато той се настаняваше в колата.

— Лъжец! — каза си на глас. — Проклет безсрамен лъжец!

Качи се на тавана и преброи парите в кутията. Няколкото месеца, прекарани на острова, бяха погълнали близо осемстотин долара, почти двойно повече от парите, които щяха да похарчат в Ню Йорк. Ако продължаваха така, парите нямаше да им стигнат и за година. Единственият изход след това беше приютът за бедни. Само че тогава щяха да са вече трима. Трябваше да направи нещо, но не знаеше какво. Беше закотвена на този остров, шест мили навътре в океана, със съпруг, от когото не можеше да очаква нищо добро, и с бебе, което щеше да се роди след по-малко от три месеца. Имаха къща, която беше подходяща само за лятото. Най-близкият й приятел беше на километри далеч. Притежаваше изключителен талант и щеше да го използва, за да спечели пари за следващата зима. Внимателно заслиза по стълбите към втория етаж и решително се насочи към телефона.

— Искам да си поговорим — каза тя на Том Хардинг. — Можеш ли да наминеш насам?

— Разбира се, Мати. Ще дойда веднага след обяда.

Така Мати се зае да рисува графични портрети на онези жители на острова, които имаха възможност да си платят и притежаваха достатъчно суетност, за да поискат портретът им да виси на някоя стена в дома им.

 

 

— Имах късмет — каза Мати на Сара. — Онова лято на острова пристигнаха много почиващи и новината за портретите, които правех, се разпространи светкавично. Работех от сутрин до вечер, от средата на юни до края на август. Когато разбра с какво съм се заела, Гидиън се ядоса и ми забрани да се занимавам с тази работа, но аз му казах, че възнамерявам да родя детето си в болница и го попитах с какво ще плати. Той, разбира се, нямаше пари, затова престана да говори. Не спомена повече за изложбата и когато го попитах какво е станало с картините ми, отговори, че ги е оставил на склад. Реших, че си има любовница и затова пътуванията му до Ню Йорк стават все по-чести. А за картините сама не мога да си обясня защо му повярвах.