Шарлот Вейл Алън
Омагьосан живот (3)

3

Една сутрин, почти седмица след разговора на балкона, Мати съобщи:

— В сряда ще дойдат децата ми.

Сара я погледна:

— Сигурно с нетърпение ги очакваш.

Тя изсумтя и запали цигарата си.

— Има едно-две неща, които трябва да знаеш за синовете ми. Матю, по-малкият, е живо копие на баща ми — праволинеен, педантичен и понякога страшно досаден. Освен това е най-възрастният четиридесет и седем годишен човек, който някога съм срещала. Ако го обявите за сериозен, ще бъде много доволен. Не е лош човек — просто му липсва въображение. А Гиди е нещо съвсем различно. Въпреки че го обожавам, трябва да призная, че е педераст. Напоследък е започнал да става нахален. Не че имам нещо против хомосексуалистите, но не понасям безочието. Никога не съм могла да проумея защо повечето от тях изпитват потребност да се държат като представителки на слабия пол. Понякога Гиди е направо ужасен. Много е мил, само че по отношение на ценностната му система може още много да се желае. През целия ден ще дебне да ме хване насаме, с надеждата да получи съчувствие заради последната си трагедия. — Дръпна от цигарата. — Миналата година се захвана с един колоездач. Колоездач, за бога! Та той обичаше да замерва бедния Гиди с тигани и всичко, което му попадне под ръка. Този му навик причини доста неприятности. Веднъж господин колоездачът направо смаза горкия Гиди и после, докато кърпеха сина ми в болницата, мерзавецът се измъкна с всичките му пари и бижута. Но най-лошото от престъпленията му… — Мати се преви надве от смях. След като се успокои, попи с кърпичка насълзените си очи и продължи: — Господин колоездачът отмъкна всичките ексцентрични костюми на Гиди. — Отново се закиска. — Това, което ми се ще да разбера, е, как е успял да пренесе толкова много дрехи само с мотоциклета си.

Сара също започна да се смее. Бони влезе, разчисти масата, доля кафе в чашите, хвърляйки любопитни погледи към двете жени, и накрая тръгна с пълната табла към кухнята.

Мати отново се върна на темата:

— Ето, това е въпросът, по който Гиди ще иска да ми говори. — Поклати глава, запали нова цигара и отпи глътка кафе. — Можеш да обядваш с нас. Зная, че ти е почивен ден и вероятно си имаш планове, но мисля, че ще ти бъде забавно да се запознаеш със синовете ми.

— Какво работят?

— Матю е адвокат. Рови се в планини от документи по неизвестна за мен причина. Очевидно му харесва. Гиди е собственик на нощен клуб. Много забавен. С участието на наркотрафиканти, мимове и други такива. А Гиди, разбира се, е главната атракция.

— Участва ли?

— Не активно. Заема запазена маса до бара. Името му наистина е престижно.

— Предполагам — любезно каза Сара.

— Предполагаш? — намръщи се старицата и властно продължи: — Скъпа моя, едва ли има човек, като изключим страните от Третия свят, който да не е чувал името Гидиън Силвестър.

Изрече тези думи гордо и секретарката й се зачуди как е възможно тази жена, която разпалено бе твърдяла, че не понася съпруга си, толкова да се гордее с името му.

— Матю и Гиди ще пристигнат заедно. Идеята е на Матю — за да спести пари. Естествено, сметката ще плати Гиди. Той е прекалено щедър.

Сара развълнувано си помисли, че когато Мати казваше, че е готова да говори, то тя наистина беше. Изглежда, че я намираше за достоен слушател.

— Защо изглеждаш така? — попита Мати с внезапна грубост. — Не виждам причина привлекателна жена като теб да се носи като повлекана. Това не те ли интересува?

— Не особено — призна Сара.

— А трябва! Винаги съм смятала, че жената трябва да положи всички усилия, за да изглежда възможно най-добре. За самочувствие.

Това беше истина. Всяка сутрин възрастната дама си правеше прическа, гримираше се и се обличаше така, сякаш щеше да посреща гости. А Сара мислеше, че е напълно достатъчно да е чисто и спретнато облечена със сресана назад коса. Нямаше човек, на когото да иска да направи впечатление, а и дрехите и гримовете бяха чиста загуба на пари.

— Не се чувствам потисната от външния си вид — отвърна тя, макар че забележката на Мати неочаквано я беше засегнала.

— Би трябвало да бъдеш — категорично рече старата жена и се надигна от стола си. — Начинът, по който една жена се представя пред хората, говори твърде красноречиво за отношението й към себе си. Трябва да помислиш върху това.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че не си доволна от начина, по който се „представям“? — раздразнено я попита.

— Трябва да положиш усилия — отвърна й и гордо излезе.

— По дяволите! — гневно прошепна Сара. — Много благодаря.

Мати надникна обратно в стаята и каза:

— Не бъди прекалено чувствителна. След половин час те чакам в мансардата.

— Добре — отвърна и повтори на себе си: — Прекалено чувствителна.

Никога преди не беше се качвала на тавана. Беше изненадана да отвори вратата на мансардната стая и да попадне в едно просторно, ярко осветено място. Климатична инсталация поддържаше въздуха хладен. По стените стояха подпрени чисти платна. Голям изцапан с бои триножник стоеше под огромния прозорец на тавана. От едната му страна имаше стара дървена маса, покрита с прашни туби маслени бои, четки, палитри, ножове, кутии с ленено масло и терпентин. Мати стоеше в отдалечения край на стаята и ровеше в чекмеджетата на стар скрин. Когато Сара влезе, старата жена се изправи и каза:

— Ще ти дам лист. Записвай всичко.

Изброи значителен брой неща, които трябваше да бъдат поръчани от някакъв магазин за художници в Манхатън, а Карл щеше да отиде до града, за да ги вземе.

— Няма ли да бъде по-лесно и по-бързо, ако ги изпратят по пощата? — предложи секретарката. — Намери някой, който да предаде поръчката и после отново да се обади, за да научим кога ще пристигне. Така Карл само ще се качи на ферибота, ще получи пратката и ще я донесе тук, вместо десет часа да шофира до Ню Йорк и обратно.

— Чудесно! — възкликна Мати. — Погрижи се за това. — Махна на Сара и се върна при скрина.

Младата жена се оттегли, засегната от резкия начин, по който Мати така често я отпращаше. Като че ли тя, Сара, не беше от значение. Напомни си, че господарката й се отнасяше така към всички без изключение. Беше я чувала да крещи по телефона на собственици на галерии и уредници на музеи. Беше присъствала в гостната веднъж, когато демонстрира липса на търпение пред две приятелки, дошли да я видят в къщата в Кънектикът. Щом жените си отидоха, тя си сипа алкохол в една чаша, поклащайки глава и силно викайки:

— Проклети глупави старици! По-добре да стоят настрана!

Беше много лесно човек да намрази Мати, помисли си Сара, докато се настаняваше зад бюрото си, за да се обади до Ню Йорк. Господарката й беше рязка, нетактична, изказваше мнението си, без да я е грижа за чувствата на хората. Въпреки това имаше редица причини, поради които я привличаше. Беше дяволски интелигентна и добре информирана, имаше чувство за хумор, продължаваше да отделя внимание на външния си вид и беше последната останала жива, като се изключат синовете й, която отблизо познаваше Гидиън Силвестър. Мати знаеше много неща, които Сара искаше да научи. Умираше от желание да разбере всичко за живота на семейство Силвестър.

След като предаде поръчката в магазина, тръгна да търси Карл, за да го запознае с подробностите. Откри го в банята на долния етаж да сменя тоалетната чиния.

— Във вторник ще пристигне една пратка за Мати — съобщи тя, застанала на вратата. — Ще се обадят, когато я изпратят.

— Ще хвана обедния ферибот — отвърна той, без да вдига поглед.

Сара изчака, но той не каза нищо повече. Наблюдава го минута-две и тръгна към кухнята да пие кафе. В помещението нямаше никой. Разочарована, тя си сипа кафе и излезе пред къщата.

Както винаги сутринта беше мъглива и студена. Когато пристигнаха тук за пръв път, двете с Мати седнаха да закусват и тогава старата жена каза:

— Утрините винаги са лоши. Затопля се към обяд. Ще свикнеш.

Сара наистина беше свикнала, но имаше нещо потискащо в дните, които започваха със сивкава мъгла, закриваща гледката. Имаше чувството, че се намира сякаш под вода. Широките жилетки, които носеше и които Мати по изключение приемаше, за нея бяха необходимост срещу ледените ветрове, идващи откъм океана.

Мислеше да поплува, тъй като плажът беше само на стотина метра, но водата беше студена и краката й бяха така замръзнали, че и дума не можеше да става за плуване. Можеше само да се разходи боса по пясъка. Бони й беше казала, че през август температурата на водата се покачва с десетина-петнадесет градуса, но дори и тогава едва ли щеше да бъде достатъчно топла за къпане. За да се раздвижи, Сара правеше разходки по плажа в късните следобеди и почти не срещаше жива душа. Плажът беше собственост на Мати, в тази част на острова не живееше никой и климатът беше ужасен. На другия край имаше неколкостотин местни жители, а през сезона пристигаха по около хиляда пришълци, които въртяха бизнес, плащаха астрономични цени, на които местните се надсмиваха, и държаха частните си лодки и самолети в пристанището и летището. Носеха се страховити слухове за малки самолети, които се опитват да се приземят през нощта и изчезват във водата, или за луксозни яхти, тръгващи прекалено късно от континента, които се загубват в тъмното.

Сара не беше предполагала, че съществува място като това и че богати семейства от Манхатън, от различни части на Кънектикът и главно от Хартфорд бяха построили в началото на века огромни летни вили върху тясното късче суша, на шест километра навътре в Атлантическия океан. Но те го бяха направили и къщите се предаваха от едно поколение на друго, докато в края на шестдесетте бяха станали толкова скъпи за поддръжка, че хората не можеха да си позволят да прекарат там цялото лято. Те ги даваха под наем за огромна сума през два от трите летни месеца на семейства от Манхатън или Бостън. Самите те прекарваха един месец годишно в тези къщи — две седмици в началото на юни, приготвяйки къщите за наемателите, и две седмици в края на август, преди окончателно да затворят своите наследствени албатроси за следващата година.

В момента само осем или десет къщи все още принадлежаха на семействата, които ги бяха построили. Останалите бяха продадени. Една беше превърната в кръчма. Няколко изгоряха, когато доброволците от местната противопожарна охрана не успяха да пристигнат навреме, за да потушат бушуващия в гората пожар. Бони често разказваше за изгорялата в съседство къща.

Веднъж едни от летните наематели организирали парти. Колите на многобройните гости били паркирани от двете страни на главния път и по него, и така задръстили шосето, че пожарникарската кола не успяла да стигне до къщата. Докато шофьорите отместят колите си и разчистят пътя, къщата изгоряла до основи.

— Ето защо край брега непрекъснато сноват крайцери — беше обяснила Бони. — Ще те спасят в момента, в който те забележат. Навсякъде са поставени табели с предупреждения да не се паркира на шосето. Въпреки това партитата не намаляха. Хората от южния край на острова просто идват заедно, натоварени по пет-шест в една кола, вместо по двама в три коли. Вероятно някой гений е измислил това.

Докато Сара стоеше на верандата и пиеше кафето си, Карл излезе от къщата и тръгна към гаража. Избърса ръцете си в някакъв парцал и го натъпка в задния си джоб. Приближи до линкълна, измъкна парцала и избърса едно петно върху хромираната решетка на колата. После изчезна в тъмнината на големия гараж, побиращ три коли. След няколко минути се чу шум от косачка и шофьорът отново се появи. Започна да коси тревата край гаража.

Без да се замисли, Сара седна до люлеещия се стол на Мати и се загледа в мускулестия мъж, който работеше с косачката. Въздухът се изпълни с аромат на прясно окосена трева, примесен с едва доловимата миризма на изгорели газове. Докато гледаше как Карл работи, тя се запита кой е той и как е станало така, че да прекара половината си живот при Мати. Веднъж беше видяла старата жена да разговаря с него — случайно беше надникнала през прозореца на кабинета си и беше зърнала двамата край гаража. Той мълчаливо беше изслушал господарката си и после й беше отвърнал с лъчезарна усмивка, изпълнена с преданост. Мати го беше потупала по рамото, преди да си тръгне, и шофьорът беше останал на мястото си, загледан в старата жена, докато се скрие зад лъскавата врата на къщата.

Мати откри списанието, видя, че корицата не е повредена, и доволна го сложи обратно в скрина. Прекоси таванската стая, без да обърне внимание на подпрените до стените платна, и провери състоянието на четките и тубите с боя върху масата. Една-две тубички все още можеха да бъдат използвани. Останалите изхвърли в металната кутия за отпадъци. По-голямата част от четките бяха все още добри. Пое дълбоко въздух, обърна се да огледа стаята и се отправи към кухнята, за да помоли Глория да почисти основно мансардата.

— Отново се връщате към работата ли? — с усмивка попита тя.

— Да. Не забравяй да вземеш стълба и да почистиш прозореца на тавана отвътре. Ще накарам Карл да се качи на покрива и да избърше стъклата от външната им страна. О, освен това събери работните ми ризи и ги дай за пране.

— Добре, Мати. Ще съм щастлива да свърша тази работа.

Старата жена излезе от къщата и видя Карл да подрязва тревата, а Сара да стои на верандата и да го наблюдава, сякаш изпаднала в транс. Когато външната врата се хлопна, секретарката трепна и виновно отмести поглед.

Мати запали цигара, настани се в люлеещия се стол и усмихнато попита:

— Намираш го за интересен, нали?

„Господи! — помисли си Сара. — Тази жена всичко знае.“

— Чудех се как е дошъл на работа при теб.

— Защо не го попиташ?

— Струва ми се, че не е много разговорлив.

— Не, без да бъде подканен. Но не е дивак. Задай му някакъв въпрос и той ще ти даде най-подходящия отговор. Без превземки, имай го предвид. Но ще ти отговори.

— Може и да го попитам — промълви и отново го погледна.

— Той нямаше дом — сухо каза Мати. — Мога да го разбера.

— Какво искаш да кажеш?

— Родителите ми ме изхвърлиха от къщи, когато бях на седемнадесет години.

— Но това е ужасно! Защо?

— Ейвъри Мун ми направи бебе — отвърна, сякаш уверена, че Сара знае за кого точно става въпрос. — Не можах да го открия и не знаех какво да правя. Тогава бях ужасно невежа. Нещата бяха различни от сега. Не получавахме сексуално възпитание както днешните младежи. Една вечер лежах във ваната и майка ми влезе в банята. Хвърли ми един поглед, веднага разбра, че съм бременна, и с викове се втурна да търси баща ми. Накратко, от деня, в който се бях родила, бях трън в очите им и моята бременност беше точно това, от което имаха нужда. След като ме обявиха за развратница, ми дадоха пари и ме изгониха. Така се озовах на улицата бременна в петия месец. Нямаше нито къде да отида, нито към кого да се обърна за помощ. — Издиша тютюневия дим и задържа цигарата между устните си.

— И какво направи?

— Какво направих ли? Прекарах нощта в един хотел. Сутринта си купих вестник и открих обява за стая под наем, близо до Грамърси Парк. Взех си багажа от хотела и се настаних в новата си квартира. Цяла нощ мислех какво да предприема. Единственото нещо, за което се сетих, беше да се върна на училище. Таксата за годината беше платена. Бях се сприятелила с няколко колеги. Мислех, че някой от тях може да ми помогне. Но щом ги погледнах, разбрах, че няма да ми бъдат от полза. Тогава насочих вниманието си към преподавателите. Само един от тях ми се видя подходящ — Никълъс Харви. Беше истински художник, за разлика от много свои колеги. По това време беше на тридесет и две години, слаб и енергичен млад човек, който беше не само прекрасен художник, но и изключителен учител. От него съм научила повече, отколкото от всеки друг. Говореше тихо, имаше замечтани очи и носеше брада. И сега все едно е пред очите ми. След като цяла седмица го наблюдавах, се уверих, че ще прояви съчувствие. Първо, вярваше, че имам дарба, и работеше допълнително с мен. Казваше ми, когато бях небрежна към линиите или пък прекалено самонадеяна с извивките или ъглите. Проявявах склонност да доукрасявам това, което мислех, че виждам. Той заставаше до мен и ми казваше: „Наблюдавай внимателно и опитай отново. При теб всичко става много лесно, Мати. Работи, за да постигнеш повече достоверност“.

Винаги беше прав. Това, което другите преподаватели не забелязваха, не убягваше от погледа му. Знаеше, че имам навика да гледам някой предмет дълго и след това да го рисувам по памет, без повторно да поглеждам оригинала. Никълъс Харви ме научи да виждам. Никога не постигна славата, която заслужаваше. И днес продължавам да смятам, че той е един от най-достойните художници на тази страна. Но се беше родил в неподходящо за него време. Случва се понякога. Времето е много важно, а акварелите, които той рисуваше, не бяха на мода тогава. Къде бях аз?

Сара й беше задала този въпрос.

— Да, добре. — Мати въздъхна. — Молех се за някакво чудо и то действително се случи. Не точно такова, каквото си го представях, но все пак… — Очите й се заковаха върху брега, тя млъкна.

Секретарката почака с надеждата, че ще продължи, но мълчанието продължи и тя се измъкна тихо.

Отиде в стаята си и отвори гардероба. Знаеше, че никога вече няма да може да облече някоя от дрехите си, без да чуе думите на старата жена: „Няма причина привлекателна жена като теб да ходи толкова размъкната“. Тормозеше я думата „размъкната“. Защото беше вярно. Затвори вратата на гардероба и се върна на верандата.

— Майка ми почина, когато сестра ми беше на единадесет, а аз на шест години — високо каза тя и Мати се обърна към нея. — След две години баща ми се ожени. Мащехата ми ни мразеше. Отнасяше се с Пру и с мен като с боклуци. Никой никога не ви е казвал как да се обличаме. Всичките ни дрехи идваха от магазини за дрехи втора употреба, тъй като втората ни майка не желаеше да харчи пари за деца, които ненавиждаше. Ако нямаш нищо против, бих искала утре следобед да отида до града на пазар. Зная, че не ти е приятно да се мотая наоколо толкова „размъкната“. — Обърна се към вратата.

— Не исках да те обидя — намръщено отвърна Мати. — Защо приемаш всичко толкова лично?

— А на кого, ако не на мен, приказваше тази сутрин?

— Непременно иди до града. И ако смяташ да си купуваш нови дрехи, защо също така не минеш и през фризьорския салон? Тази твоя дълга права коса не ти отива. Всеки път, когато те погледна, имам чувството, че виждам портрет от седемдесетте години.

— Нещо друго? — саркастично попита Сара и лицето й пламна.

— Напиши си чек за толкова колкото мислиш, че ще ти трябва — отвърна Мати и се обърна към плажа. — Ще бъде за добро — допълни тя и посегна към цигарите.

При тази проява на щедрост гневът на младата жена се изпари. Прокара език по устните си и влезе в къщата. Мати винаги я поставяше на мястото. Искаше й се да не беше наприказвала всичките онези неща за детството си. Само се беше унижила като се беше представила за участник в онази прочувствена мелодрама.

Освен това Мати не й беше казала какво е било чудото. Отново излезе на верандата.

— Не ми каза какво чудо се е случило.

Без да се обръща възрастната жена отговори:

— Пометнах.

— О! Ужасно съжалявам! — възкликна Сара, макар да не беше сигурна за какво точно трябваше да съжалява.