Шарлот Вейл Алън
Омагьосан живот (11)

11

Трябваше й доста време, докато се успокои след излизането на Гидиън Силвестър. Подреди апартамента, изми и прибра чиниите, приготви сувенирите на госпожа Уебстър, за да ги върне рано сутринта. Вече беше в леглото и посягаше да изгаси лампата, когато се сети за подаръка на Хюи. Стана.

След наглостта на Силвестър подаръкът на Хюи беше добре дошъл. Този жест подчертаваше разликата между двамата мъже. Единият смяташе, че има право да се налага на хората, а другият се опитваше да измисля предложения, които да говорят вместо него. Това, което й предлагаше този път, беше малка картина тридесет на двадесет сантиметра. В нея той бе вложил толкова душа, колкото Гидиън Силвестър дори не можеше да си представи. Простотата на нарисуваното беше трогателна. Две чаши с кафе — едното черно, другото със сметана — поставени върху табла. Ярка карирана покривка, върху която чашите хвърляха бледа сянка. Докато наблюдаваше картината, Мати почти усещаше миризмата на кафето, разнасяна от прозрачната пара, виеща се над чашите.

Седна, любувайки се на картината. С гордост си помисли, че вече притежава три оригинални творби от талантливи художници. Този факт не бе само израз на приятелство, а и признание на нейния талант. Накрая, доволна и успокоена, тя си легна.

В неделя следобед, когато двамата с Хюи вървяха към парка, Мати му благодари за картината.

— Знам, че някой ден ще бъдеш много известен, Хюи. Не се сещам за друг художник, който може да прави това, което правиш ти. Чувствам се горда, че съм ти приятелка.

— Знаеш ли — отвърна стеснително той, — аз чувствам същото по отношение на теб, Мати. Зная, че е малко нахално от моя страна, но се чудех дали няма да ми позволиш да закупя последния ти натюрморт, оня с бутилките на перваза. Мога да ти го изплащам на седмични вноски.

— Бих искала да ти го подаря.

— Наистина ли? — Хюи щастливо се усмихна, разкривайки немитите си зъби. — Господи! Ще бъде чудесно.

— Хюи, ще ти кажа нещо, но преди това искам да се закълнеш, че няма да се засегнеш.

— Добре — съгласи се той. — Какво?

— Хюи, трябва да си купиш четка за зъби и да я използваш поне веднъж дневно. Ти наистина не изглеждаш зле, но зъбите ти са просто… Не ги ли чувстваш странни?

Той наведе глава. Мати сложи ръка на рамото му.

— Обеща, че няма да се обиждаш. Ако не те харесвах, нямаше да ти го кажа, но аз те харесвам и мисля, че трябва да знаеш истината. Неизмитите зъби те правят по-малко привлекателен. Ако нямаш пари, ще ми бъде приятно да ти подаря четка и паста.

— Не, няма нищо. Сигурно си права. Просто никога не се сещам.

— Хората те преценяват по външния вид, Хюи. Може да не е честно, но е така. Сигурна съм, че не би искал външността ти да окаже отрицателно влияние на кариерата ти, нали? Когато посещават изложбите ти, ще искат да се срещнат с теб. Но щом те видят с пожълтелите ти зъби, ще си помислят, че не е възможно ти да си човекът, нарисувал тези изключителни картини.

Той събра целия си кураж и отвърна:

— Радвам се, че ми каза всичко това, Мати. Едно време майка ми ми напомняше, че трябва да си мия зъбите, но аз отдавна съм излязъл от къщи.

— Не почвай да ме възприемаш като майка! Само се опитах да бъда искрена приятелка.

— Не се притеснявай. Изобщо не мисля за теб като за майка.

— Добре — доволно кимна Мати.

* * *

Минаха няколко седмици, преди отново да се срещне с Гидиън Силвестър. Една вечер се прибра вкъщи и намери под вратата бележка:

„С риск за живота и крайниците си се осмелявам да ви поканя на театър. Имам два билета за утрешното представление на «Вуйчо Ваньо» с Лилиан Гиш. Любезна отплата за вашето гостоприемство.

Ваш Гидиън Силвестър.“

— Мой, как не! — измърмори тя и захвърли бележката върху масата. — Надут палячо! — Сложи съд с вода на котлона. — Сигурно ще бъде нещо претенциозно и сериозно, не като „Лудо момиче“ или „Усмивки“. — Щеше да й бъде приятно да види Етел Мърман в някой мюзикъл на Гершуин или семейство Астер в шоу на Винсънт Юмън. Но не! Гидиън Силвестър се опитваше да я впечатли с пиеса, която вероятно щеше да я накара да заспи от скука. Не че не харесваше Лилиан Гиш. Тази жена беше неземно красива и изключителна актриса. Но Чехов!

Докато чакаше водата да заври, написа отговора си:

„Господин Силвестър, благодаря ви за любезната покана, но не мога да я приема. Имам ангажимент.

Матилда Харисън.“

Отвори вратата, огледа се, за да бъде сигурна, че наоколо няма никой, бързо се качи на третия етаж и се наведе да пъхне бележката под вратата на Гидиън Силвестър. В този момент вратата се отвори и пред погледа й лъснаха обувки със заострени върхове.

— Е, какво правиш тук?

Мати се изправи.

— Оставях отговора на поканата ти.

— Надявам се, че ще дойдеш.

Вместо да му даде бележката, тя попита:

— Защо от всички представления на Бродуей избра именно това?

— Не съм го избирал. Един приятел е артистичен секретар там и ми даде безплатна ложа.

— О!

— Разбирам, че предложението ми не те интересува.

— Прав си. Въпреки това благодаря.

Понечи да си тръгне.

— Не си ли забравила нещо? — спря я гласът му.

— Не мисля.

— Щеше да ми оставиш този плик, нали?

Тя погледна бележката в ръката си, после мъжа и отвърна:

— Вече ти дадох моя отговор. Приятна вечер, господин Силвестър.

— Заради пиесата ли е или заради мен?

Мати помисли малко.

— Заради двете. Ако съдя от това, което съм чела за Чехов по вестниците, най-вероятно ще изпадна в кома. А от това, което зная за теб, ще бъда в по-голяма безопасност сред шайка разбойници.

Той се засмя.

— Ще почакаш ли за момент? Имам нещо за теб.

— Какво?

— Чакай! Няма да се бавя повече от минута.

Изчезна в стаята си и се върна с малка кафява чанта.

— Какво е това? — отново попита тя, като отказа да вземе чантата.

— Господи! — нетърпеливо възкликна той. — Вземи това проклето нещо, чу ли?

Тя отвори торбата и надникна в нея.

— Какво, по дяволите, е това?

— Не можеш ли просто да го вземеш?!

Мати измъкна един пакет, увит в целофан, и го огледа.

— Какво е това? — с недоумение попита тя. Приличаше й на кексчета.

— Нещо ново — усмихна се Гидиън. — Казват се „Туинкис“. Току-що излязоха на пазара.

— „Туинкис“ — повтори Мати и сбърчи нос. — Кексчета ли са?

— Да, с пълнеж от крем. Един приятел, който се занимава с реклама, ми каза, че скоро ще станат хит.

— Имаш приятел, който е артистичен секретар, и приятел, който се занимава с реклама. Не си ли щастливец? Чехов и безплатни кексчета. Много благодаря. — Тя заслиза по стълбите, но се спря и попита: — Трябва ли да ти дам писмен отговор и за тези неща?

— Не е необходимо. Съжалявам, че не искаш да дойдеш на театър с мен. Но може би ще те изкуша с покана за вечеря?

— Защо? Да не би да имаш приятел сервитьор?

— Уви, не — засмя се той.

Мати слезе на площадката на втория етаж и застана пред вратата на апартамента си. Не искаше да я отваря, преди Гидиън Силвестър да се е прибрал в стаята си.

— Хайде — настоя той, — да забравим за театъра и да отидем на вечеря.

— Съжалявам, но имам ангажимент.

— С кого?

— Не е твоя работа!

— Не ти вярвам.

— Не ме интересува дали ми вярваш.

— Зная чудесен италиански ресторант. А ако искаш, можем да оплитаме и китайска кухня.

— Защо просто не приемеш, че ти отказвам?

— Защото не искам. Мога да бъда ужасно упорит. Когато бях на пет години, една сутрин сестра ми Емили ми досаждаше и не искаше да ме остави сам. Предупредих я няколко пъти, дори направих някои от най-страшните си физиономии, които пазех за специални случаи. — Озъби се и изръмжа, за да демонстрира една от тези физиономии. — Но тя не отстъпи. Беше малък тиранин, тази Емили. Често правеше черен живота на бедната Джорджина. Джорджина е средната ми сестра — родена е между Емили и Нанси — обясни Гидиън. — Както ти казах, Емили беше дебеланка и когато поискаше, можеше да бъде ужасно злобна. Много пъти съм ги чувал да разговарят в съседната стая. Джорджина я умоляваше с тънкото си гласче: „Еми, моля те, трябва да отида до банята“, а тя грубо й отвръщаше: „Хайде! Хайде! Опитай се да минеш покрай мен и ще видиш какво ще стане!“. Размахваше закачалка за дрехи, потупваше по дланта си с нея и заплашително гледаше бедната Джорджи, която просто искаше да се измие, преди да си легне. Онази сутрин Емили ми досаждаше с часове. Разбира се, тя изобщо не ме плашеше, тъй че нямаше полза от заплахи и от потупване на закачалката по дланта. Накрая й казах: „Ако веднага не се махнеш и не ме оставиш на мира, ужасно ще съжаляваш!“. Тя естествено не ми повярва. Нямах друг избор, освен да я ударя по главата с една сребърна каничка, която ми беше под ръка. За нещастие каничката имаше остър ръб, който поряза челото й. Кръвта рукна по веждите й и Емили писна, а аз се запътих доволен към стаята си. След по-малко от пет минути мама с крясъци влетя в стаята ми. „Какво си направил на скъпата Емили, малък негоднико!“ — извика тя и без да дочака отговор, започна да ме налага. Много несправедливо, като се има предвид обстоятелството, че честно бях предупредил сестра си. Но за известно време поне Джорджи можеше спокойно да ходи в банята, без да се страхува от Емили. Последната, понеже умееше да се преструва на мъченица така добре, както и на дерибей, остана цели два дни в леглото.

Мати се засмя.

— Тези истории не са ли измислени?

— Кълна се, че са самата истина. — Той сложи ръка на сърцето си. — Няма да те оставя на мира, докато не се съгласиш да вечеряш с мен утре. Месечният ми чек пристигна днес.

— О, добре тогава — отвърна тя и отвори вратата, забравила за клетвата си да не му показва творбите си.

Бедната разбра грешката си, но беше късно. Гидиън Силвестър вече се бе загледал в картините по стените на всекидневната. Като изпаднал в транс, той мина покрай Мати и влезе. Застана в средата на стаята и започна да разглежда картините.

Изпълнена с опасения, Мати остави кексчетата на масата и изключи котлона, като през цялото време следеше под око реакциите на Гидиън.

Той стоя близо десет минути, без да пророни нито дума, стиснал шапката си. Очите му се спираха на някоя картина, поглъщаха я и преминаваха към следващата, после се връщаха обратно към предишната. Жалостта й към него се върна. Наистина беше тъжно, че един тридесетгодишен мъж трябва да живее сам в малка стая, стремящ се към нещо, което никога нямаше да постигне, докато тя, която беше само на двадесет, беше на крачка от успеха, за който той така копнееше. Мати не се съмняваше, че я очаква успех — никога не беше се съмнявала в това и го възприемаше като нещо напълно естествено. Както височината си или както това, че рисува с лявата ръка. Това беше даденост и повечето хора, с които се беше запознала след изгонването й от къщи, го възприемаха по този начин. Нещо друго, освен таланта предопределяше съдбата й. Никога не беше го поставяла под въпрос. Просто го приемаше. Дори в най-тежките моменти беше сигурна, че лошото положение е само временно и че може да го преодолее. Продължаваше да работи, да се учи и да върви напред към това, което искаше.

Но този човек, със своята техника и повърхностен поглед върху нещата, никога нямаше да види мечтите си реализирани. Най-тъжното обаче беше, че в тези минути той разбираше колко са ограничени възможностите му. Щеше да бъде по-разумно от негова страна да започне някакъв бизнес и да рисува само за удоволствие. Семейството и приятелите щяха да се радват на картините му. В това нямаше нищо срамно. В края на краищата той беше интелигентен и чаровен мъж — колкото и да не искаше, Мати трябваше да го признае — и можеше да преуспее в някоя друга сфера. Имаше много връзки и приятели, беше от добро семейство. Трябваше да приеме, че не може да приравнява посредствените си способности с тези на по-млади и даровити художници. С Хюи, например. Гидиън Силвестър не притежаваше дори една стотна от таланта на Хюи и никога нямаше да може да създаде от две обикновени чаши кафе нещо толкова значително и предизвикателно.

Накрая той шумно въздъхна и каза:

— Забележително. Дори за момент не трябваше да се съмнявам, че си изключително талантлива. Нищо не би ме накарало по-добре да осъзная своята незначителност от тези картини тук. — Отстъпи назад, без да откъсва поглед от картините. — Ще ви оставя сама, госпожице Харисън.

С тези думи тръгна към вратата. Изглеждаше потиснат.

— Искаш ли чаша чай? — попита Мати, изпълнена с жалост към него. — Тъкмо правех за себе си. — С надеждата да го развесели, тя добави с усмивка: — Ще опитаме новите кексчета.

Гидиън седна на масата, огледа се къде да остави шапката си, накрая я пусна на пода и погледна Мати.

— Не е честно.

— Кое? — попита тя и отново включи котлона.

— Ти. Голяма грешка от моя страна беше да те подценявам. Наистина си мислех, че Ник и Отър, и другите просто те харесват. Не исках да повярвам, че си толкова добра. Може би не съм искал да повярвам, че някой по принцип може да бъде толкова добър. — Огледа се печално. — Толкова зле се отразява на самочувствието.

— Изненадана съм, че казваш това — отвърна тя и посегна за чашите. — Не смятах, че си човек, който може да признае грешките си.

— Права си. Не обичам да признавам грешките си. Но е трудно да се спори с действителността.

— Имаш много добра техника — милостиво подхвърли тя.

— Така каза и преди. Не харесваш ли мъжете? — внезапно попита той.

— Разбира се, че ги харесвам.

— Значи просто не харесваш мен, така ли?

— Харесвам те, но ми лазиш по нервите. Имаш едно излъчване…

— Какво излъчване?

— Не зная. Излъчване. Между другото никога вече няма да го направя отново и да се тормозя с друго бебе.

— Моля? Имаш дете?

— То умря — кратко отвърна Мати и се зае да сипва чай в чашите.

— Била си омъжена?

— Никога не съм казвала такова нещо — сърдито го изгледа тя.

— Наистина ме изненадваш. Можех да се обзаложа, че си девствена.

— Да, но не съм. Щеше да загубиш парите си.

— Добре, добре — усмихна се Гидиън. — Не си девственица. Аз съм значително по-възрастен от теб.

— Какво искаш? — смени темата тя. — Бисквита?

Той се засмя и Мати си помисли, че поне беше успяла да го успокои.

— Мисля, че искам да те прелъстя, Матилда Харисън.

— Отново ти благодаря, негоднико. Първо ще си изпиеш чая, а после ще те изхвърля от тук. Ти определено си най-големият идиот, който някога съм срещала.

— А ти вероятно си най-безкомпромисната — доволно отбеляза Гидиън Силвестър, отвори опаковката и й предложи кексче.

Тя си взе, отхапа, сдъвка го, направи отвратена физиономия, преглътна с усилие и заяви:

— Отвратително! И приятелят ти смята, че това нещо ще бъде хит на пазара?

— Аз пък ги харесвам. Тази седмица, докато чаках чекът ми да пристигне, изядох половин кашон от тях.

— Половин кашон? Мили боже! Колко е това?

— Много. Харесвам и теб — добави Гидиън, наклони се над масата и се усмихна с равните си бели зъби.

— Аз пък не мога да ям такова нещо. Предполагам, че няма да ми откажеш, ако ти предложа сандвич.

— Ще бъде много мило от твоя страна да ми направиш един.

— Разбира се. Не мога да седя срещу теб и да търпя да ме гледаш с поглед на куче.

— На мен ще ми бъде приятно да те наблюдавам как вършиш много неща — многозначително подхвърли той.

— Стига си ме свалял! Ще почакам и ще се нахраня, след като си отидеш.

— Не мога да си тръгна. Чаят ми още не е изстинал — запротестира Гидиън.

— Чуй какво ще ти кажа, господин Силвестър. Можеш да останеш тук, докато си изпиеш чая, но когато свършиш, трябва да се измиташ. Имам намерение да се изкъпя. Ще заключа вратата на банята и на спалнята, така че се откажи от забавните идеи, които най-вероятно ще ти хрумнат. Моля те да затвориш външната врата, когато си тръгнеш.

Мати взе чашата си, кимна му, влезе в спалнята и заключи вратата. След себе си чу смеха на Гидиън Силвестър. Нека се смее колкото си иска! Можеше да стои във всекидневната до сутринта. Нищо нямаше да постигне с това.

Свали дрехите си и дълго се излежава във ваната, пиейки чай и разгръщайки страниците на „Малтийският сокол“. Беше си купила книгата като подарък за рождения си ден. После остави книгата настрана, доля топла вода, изтърка се хубаво, изми косата си и излезе от ваната. Избърса се, после облече нощницата си, отиде в спалнята и се ослуша. Реши, че досадникът най-после си е тръгнал, и отключи вратата. Щеше да си хапне, преди да си легне. По-скоро почувства, отколкото чу, че Гидиън е още тук. Нададе лек писък, когато той я изненада в гръб, прегърна я и прошепна в ухото й:

— Много добре знаеше, че ще те изчакам!

Мати беше така изненадана, че не успя нищо да каже. Гидиън Силвестър развърза нощницата й и спусна ръцете си по ухаещата й кожа. Когато накрая дойде на себе си, тя попита с треперещ глас:

— Какво правиш?

— Тихо — прошепна той. Ръцете му разкриваха талант, какъвто липсваше в картините му. — Поне веднъж нищо не казвай.

Съветът му беше добър. И без това замаяна от допира на устните му до ухото й, от ласките на дланите му върху гърдите и корема й, не можеше да се сети за нищо подходящо.

 

 

— Трябваше да допуснеш, че ще те чака — подразни Сара старата жена.

— И съм, и не съм допускала. Нямам намерение да ти разкривам всички интимни подробности. Защо не се качиш при Карл да видиш какво прави?

— Много си хитра! Предпочитам да препрочета „Малтийският сокол“. Наистина ли е излязъл през 1930 година?

— Не ти ли казах вече?

— Каза ми, Мати. Както разбирам, искаш да останеш за малко сама?

— Правилно си разбрала.

— Чудесно. Ще се видим по-късно.

Мати се отпусна в люлеещия се стол и насочи поглед към брега. Искаше отново да си припомни онази съдбоносна вечер.