Катлийн Фрейзър
Господарката на замъка (15)

Петнадесета глава

Франсис спря коня си на върха на хълма и се вгледа в зелената долина. Не беше любимата й Бюли, но след дългите месеци, прекарани в еднообразната фламандска равнина, и изпълненото с напрежение пътуване по море всеки от зелените шотландски хълмове беше балсам за душата й.

Тук, на юг, пролетта настъпваше по-рано, отколкото в Бюли. Макар че все още беше хладно, небето блестеше ослепително синьо и първите треви смело надигаха зелените си стръкове. Мършави черни говеда, все още несигурни на краката си след дългата зима, пасяха по склоновете. Долината още не им предлагаше богата трапеза, но това се отнасяше и за собствениците им. Франсис неволно си припомни Гленкърн и разкоша, сред който живееше в Единбург. Как й се подиграваше, че предпочита голите хълмове пред лукса в дома му.

Споменът й вдъхна нови сили. Тя се изправи гордо на седлото и свали качулката от главата си. Боже мой, колко хубаво беше да усети отново вятъра по лицето си! Гленкърн никога нямаше да я разбере. Нито златото, нито кадифето и коприната можеха да заменят това прекрасно усещане за свобода.

Освен това Бюли съвсем не беше толкова беден имот. Нима нямаше достатъчно сьомга в реката и сърни и елени в горите? Пасища за овцете и говедата, поля, засети с овес и ечемик?

О, да, Бюли беше богато имение, особено ако не се обременяваше с издръжката на ленивци като Доналд. Ако кралят им върнеше Бюли — на нея и на Алън — щяха да са им необходими най-много пет години без племенни междуособици и градушки, за да му докажат на какво са способни двама истински планинци. Тя знаеше как да накара хората си да работят, а не да мислят за глупости.

Ала преди да осъществи дръзкия си план, й предстояха две важни битки. Първо, трябваше да се яви пред краля, да му изложи своя случай и да си осигури одобрението му. Именно по тази причина го беше последвала от Единбург чак до този отдалечен високопланински замък. А после…

Франсис усети как сърцето й се сви. Оставаше Алън. Сигурно беше побеснял от гняв, когато е открил, че е взела първия възможен кораб за Шотландия, придружена от Дънкан Дю и малката Сара. Можеше само да се надява, че ще й прости, ако успееше да си осигури благоволението на краля, а това значеше да си върне Бюли.

Тя пое дълбоко свежия, хладен планински въздух и подкара малкото рунтаво пони към портата на замъка Дъмбартън, където беше отседнал кралят по време на обиколката си из планините.

Клюките, които се носеха по улиците на Единбург, й бяха доставили необходимия предлог да помоли краля за аудиенция. Говореше се, че пътуването му през Северна Шотландия имало за цел да заздрави господството му над непокорните планинци. Имал намерение да събере всички водачи на кланове, племенни вождове и земевладелци, за да му представят своите претенции. При тези обстоятелства кралят със сигурност щеше да я изслуша.

 

 

Замъкът беше доста по-голям от Бюли. Франсис разглеждаше поразена обширните зали с високи тавани, извитата каменна стълба, която водеше към приемната на краля.

От голямата зала за аудиенции долитаха възбудени човешки гласове. За нейна изненада не я отведоха там, а в малко, разкошно обзаведено странично помещение. Придворният, който я придружи, се поклони и обеща, че ще я отведат при краля само след няколко минути. После излезе и затвори след себе си вратата.

Франсис въздъхна примирено и започна да разглежда шарките на килимите, с които бяха украсени стените. Етикетът на кралския двор й беше чужд, но вече знаеше, че обещанието на един придворен никога не е напълно сериозно. Сигурно щяха да я оставят да чака часове наред в тази малка стая.

Когато чу вратата да се отваря зад гърба й, тя се обърна и направи дълбок реверанс. Ала спря насред поклона. Мъжът, влязъл в стаята, не беше кралят. Беше старият й враг Гленкърн!

Както винаги, лордът беше облечен много изискано и беше олицетворение на спокойствието. Лицето му се отличаваше с обичайната неподвижна маска, която изкусно прикриваше всички чувства. Без да бърза, той прекоси стаята и подаде ръка на Франсис, за да й помогне да се изправи.

— Ако съм разбрал правилно, вие сте извършили истинско чудо — заговори хладно той. — Научих, че хленчещото бебе долу е ваша дъщеря. Размножавате се с учудваща скорост. Кажете ми, да не би момчето да има близначка? Или сте разменили децата още при раждането им?

Франсис застина на мястото си. Обзе я панически страх за малката, която беше останала под грижите на Дънкан и една слугиня.

— Ако сторите нещо с детето ми… — проговори задавено тя. Но с какво можеше да го заплаши? Огледа трескаво стаята, търсейки възможност за бягство. Дали имаше още една врата?

Гленкърн я наблюдаваше развеселено.

— Не се мъчете да търсите — отбеляза той. — Няма друг изход. Нарочно накарах да ви доведат тук, за да не смущават разговора ни. — Добродушният му смях беше непоносим. — Още сте твърде неопитна, скъпа моя. Нима повярвахте, че ще ви въведат тук и кралят веднага ще ви приеме? Е, вашето безгрижие винаги ме е възхищавало.

— Хората знаят, че съм тук — проговори твърдо Франсис. — Ако не изляза…

— Вашият предан планинец без съмнение ще щурмува залата за аудиенции — допълни подигравателно Гленкърн. — Обуздайте варварския си темперамент, скъпа, успокойте се. Нямам никакво намерение да причинявам зло на вас или децата ви, защото в момента присъствието ви е изгодно за плановете ми. Моля ви само за непринуден кратък разговор, преди да ви приеме кралят.

Франсис се облегна на стената и скръсти ръце пред гърдите си. Можеше ли да му има доверие? Той имаше сериозни основания да й отмъсти, след като бе успяла да го надхитри.

След малко обаче проумя, че няма никакво значение има ли му доверие или не. Той стоеше между нея и вратата и тя можеше да се закълне, че навън чакат хората му.

— Говорете — рече спокойно тя. — Слушам ви.

Гленкърн сведе учтиво глава.

— Много се надявам да постигнем дружеско съгласие, преди да се явите пред краля. Той ще бъде много натъжен да узнае, че поданиците му враждуват помежду си.

— О, разбирам отлично, че сте загрижен за това — отвърна остро Франсис.

Гленкърн се усмихна.

— Разбира се, че съм загрижен. Накратко, в момента кралят не е особено добре настроен към мен. Ала положението ми ще се подобри, ако ви отведа при него жива и здрава. Само че…

— Само че преди това трябва да постигнем съгласие помежду си — прекъсна го развеселено Франсис. — Искате да ми попречите да разкажа на краля как ме измамихте и ме държахте като пленница в къщата си. Как ще му обясните, че ме отведохте в Единбург, окована във вериги?

Гленкърн направи пренебрежителен жест с ръка.

— Само малка военна хитрост, нищо повече. Вие ще потвърдите, че в дома ми са се отнасяли с вас повече от любезно.

— А ако не го направя?

Гленкърн подръпна дантелените си маншети.

— Тогава животът ви губи своята ценност.

След дълго мълчание Франсис въздъхна дълбоко и отпусна ръце.

— Ще ми помогнете ли да вляза при краля, ако се изкажа във ваша полза? Добре, ще го направя. Но трябва да ме подкрепите, когато поискам помилване за Алън. Освен това ще потвърдите правата ми върху Бюли.

— Виждам, че вече се разбираме — усмихна се Гленкърн. — Май проумяхте, че от моя страна не ви заплашва опасност? Факт е, че в момента аз съм последният човек, на когото кралят би дал Бюли. С ваша помощ искам да си върна доверието му и съм готов да платя исканата от вас цена. Впрочем, чухте ли вече какви ги върши брат ви?

— Той не ми е истински брат — поправи го Франсис. — Да, чух. Държи се като господар на Бюли и законен представител на малкия ми син. Честно казано, учудвам се, че още не сте го смачкали като въшка. Защо допуснахте да ви изиграе този мръсен номер?

Гленкърн не откъсваше очи от грижливо подрязаните си нокти.

— Не всеки има вашата проницателност — промълви замислено той. — Смятах, че Доналд е само играчка в ръцете ми. Когато открих истината, той вече беше пуснал слух, че съм ви убил. Това още повече разбуни гнездото на осите и трябваше да положа големи усилия, за да реша собствените си проблеми… Вероятно това беше и намерението му. Както и да е, предпочитам да видя Бюли във ваши ръце и в тези на високомерния ви планинец, вместо в алчните лапи на Доналд.

— Но ние никога няма да бъдем ваши приятели. — Франсис се почувства задължена да изясни нещата докрай. Каквото и да уговореше днес с Гленкърн, приятелството никога нямаше да стане част от договора.

Лордът се усмихна подигравателно.

— Знам. Но аз никога не съм търсил приятелството ви. — Той се поклони и й предложи ръката си. — Смятам, че се разбрахме. Приемете още един добър съвет. Когато застанем пред краля, оставете да говоря аз. Негово Величество няма особено доверие в женския род. Затова не се сърдете, ако ви представя за ограничена млада дама, защото това ще отговори на очакванията на краля. Просто помнете, че не съм ви завел при него, за да ви измамя. Ако останете с това впечатление, имате сигурно средство срещу мен, нали?

Франсис кимна и се опря на ръката му. Коленете й трепереха. Пот се стичаше по тялото й. Нима беше за чудене? Все пак току-що беше подложена на едно от най-тежките изпитания в живота си.

 

 

Франсис сведе глава и направи дълбок реверанс. Очите й бяха смирено сведени към пода. По обичайния си изискан начин Гленкърн обясни на краля, че свидетелските й показания срещу Алън Камерън са били плод на достойна за съжаление заблуда. Тъй като дамата била прекарала целия си живот в планината и говорела лошо английски, тя не съумяла да проследи добре хода на процеса и не разбрала, че незначителната семейна караница може да доведе до заточаването на съпруга й. Сега обаче съпрузите живеели в мир и съгласие и лейди Франсис умолявала краля да я провъзгласи отново за господарка на Бюли.

— Вие подкрепяте ли тази молба? — Негово Величество местеше бдителния си поглед от Франсис към граф Гленкърн и обратно.

— Никога не съм имал намерение да поискам замъка и земите на Бюли за самия себе си — отговори простодушно Гленкърн. — Стремях се, като верен поданик на Ваше Величество, да запазя реда в планинските области, които Ваше Величество повери на грижите ми. В желанието си да запазя мира изглежда проявих прекалено усърдие и се доверих на човек като Доналд Мъри, смятайки го за верен слуга на краля. След като разговарях отново с лейди Франсис, съм твърдо убеден в справедливостта на претенциите й.

Кралят се взираше замислено пред себе си.

— Тези планинци си позволяват твърде много — изръмжа недоволно той. — Не ми харесва, че трябва да предам Бюли в ръцете на човек, завзел го със сила.

Франсис вдигна глава.

— Той не е имал право!

— Гръм и мълния! — Кралският юмрук се стовари върху облегалката на креслото. — Нима твърдите, че собственият ви…

— Ваше Величество… — прекъсна го бързо Гленкърн, пристъпи по-близо и прошепна няколко думи в ухото му.

— Какво? — обади се високо кралят. — Значи тя не знае?

Гленкърн поклати глава. По устните му пробяга усмивка.

— Лейди Франсис е следвала Ваше Величество по целия ви път от Единбург насам.

— Добре, добре. — Кралят отново се замисли. — Значи, не носи никаква вина за…

— Тя е напълно невинна, Ваше Величество.

Франсис не разбираше нищо. Какво не знаеше? За какво не носеше вина? Сигурно Доналд беше извършил поредната глупост. Тя събра цялата си смелост и се обърна към краля:

— Всеки в страната знае колко справедлив и изпълнен с разбиране е Ваше Величество. Сигурна съм, че нашият крал няма да допусне Бюли да остане в ръцете на един престъпник. Моля ви най-покорно да признаете правото ми върху Бюли и ви обещавам, че двамата със съпруга ми ще положим всички усилия да запазим мира. Ще управляваме справедливо клана и ще намерим работа за всички. Наше съкровено желание е планината да стане също така плодородна, както и останалата част от страната ви.

Кралят я изгледа смаяно. След малко се удари по коляното.

— За бога, Гленкърн, вие бяхте прав. Тя няма представа за станалото. — Той се наведе и острият му поглед проникна до дъното на душата й. — Е, добре, милейди, ще призная претенциите ви. Но при едно условие: да прогоните от замъка недостойния бандит, който е завладял Бюли със сила, а после да се обедините с него. — И той избухна в смях — твърде неподходящ според Франсис.

— Ваше Величество! — Обзе я дълбоко разочарование. Надеждите й бяха разбити. Как да прогони Доналд от замъка? Нямаше пари да наеме войници. После й хрумна една мисъл и тя се залови отчаяно за нея. — Ще ми дадете ли няколко въоръжени мъже, за да предявя претенциите си?

— Нито един — отговори строго кралят. — Ако не се разберете лично с господаря на Бюли, няма да получите замъка.

Франсис понечи да възрази, но Гленкърн притисна предупредително лакътя й, за да я накара да замълчи.

— Време е да се оттеглите — прошепна той. — Няма смисъл да спорите с краля.

Франсис беше стигнала до вратата, когато кралят я заговори отново.

— Знаете ли, лейди Франсис?

— Ваше Величество! — обърна се с надежда тя.

— Не се тревожете. Уверен съм, че ще се справите отлично със задачата си. — И той се засмя весело, сякаш беше казал най-добрия виц.

Смехът му продължи да кънти в ушите й и след като бяха излезли от залата.

 

 

Гленкърн хвана Франсис под ръка и я преведе покрай натрупалите се в преддверието придворни. Всички се разстъпиха, за да им сторят място. Бяха любопитни да видят граф Гленкърн и преди всичко хубавата планинка, за която бяха слушали толкова невероятни неща.

Франсис чуваше любопитния им шепот, но не се интересуваше от него. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за жестокия номер, който й бе изиграл кралят. И не беше казал нито дума за помилването на Алън! Господи, колко беше уморена! Когато Гленкърн я отведе отново в малката странична стая, тя беше твърде изтощена и объркана, за да се уплаши от усамотението им.

Междувременно бяха внесли столове. Франсис приседна на един, свали колосаното ленено боне и зарови пръсти в черните си къдрици.

— Толкова ме боли главата — простена тя. — Придворният церемониал е в състояние да подлуди човека.

— О, повечето придворни не страдат от вашето главоболие, но те нямат и глави — каза Гленкърн, очевидно горд от удалата се игра на думи, и се отпусна на стола срещу нея. — Препоръчвам ви винаги да носите косата си открита. Много ви отива.

— Не е прилично за омъжена жена и майка — отговори Франсис.

— Английският двор въведе отскоро тази мода — възрази Гленкърн, приведе се напред и взе ръката й. Франсис му позволи да я поднесе към устните си. — Франсис, аз бих могъл да ви покажа живота във всички владетелски дворове. Вие сте красива и умна жена. Признавам, че през последната година ви подценявах, иначе никога нямаше да ви позволя да избягате от къщата ми. — Той се усмихна, този път с искрена топлота. — Бих могъл да ви пиша черна точка за това. Не стига, че ме направихте за смях пред целия град, ами и в кухнята ми беше ужасен хаос. Хлябът, който се пече там, и до днес има вкус на изгоряло. Да не говорим за трудностите, които ми създаде добрият Джейми — на Негово Величество, искам да кажа.

Той въздъхна и пусна ръката й.

— Като ви гледам днес, вече не виждам бунтовничката, която непрекъснато ме гневеше, а само възхитителната жена, която би украсила и най-разкошния кралски двор. Не! — Той вдигна ръце, за да я накара да замълчи. — Продължавам да се придържам към споразумението ни. Никога няма да ви причиня зло. Само ви моля да размислите още веднъж, Франсис. Нали видяхте колко лесно се ядосва кралят. Щом е взел някакво решение, никой не може да промени мнението му.

Ако искате да прогоните Доналд от замъка, това може да стане само с моя помощ. Няма ли най-после да разберете? Бихме могли да си възвърнем замъка на предците ви, а аз ще се погрижа любимият ви планинец да бъде помилван. Ако желаете, можете дори да му припишете милия на сърцето ви замък, щом така изисква странното ви чувство за справедливост.

Само не пропилявайте живота си, Франсис. Какво ви чака от сега нататък? Да не сте решили да следвате войниците до края на живота си? Лавкаджийка ли ще бъдете? Не предпочитате ли да станете лейди Гленкърн и да посетите заедно с мен най-красивите места на света? Разберете, Франсис, ние двамата заедно — аз с могъществото си, а вие със своята възхитителна целеустременост — бихме били непобедими.

След като разбра, че от страна на Гленкърн вече не я очаква нищо лошо, тя престана да слуша потока от думи, който я заливаше. Едва когато той свърши, тя се раздвижи на стола си. Дългото пътуване и поражението, което бе претърпяла при краля, я бяха изтощили до смърт. Какво да каже, за да не го обиди?

— Много ви благодаря за любезността, милорд — прошепна най-после тя. — Но мисля, че е време да се върна при съпруга си.

Гленкърн се надигна, пристъпи към масата и Франсис видя как пръстите му конвулсивно стиснаха богато украсения ръб. Ала само след минута се обърна към нея с обичайното си невъзмутимо изражение.

— Е, добре — заключи спокойно той. — Никога по-рано не съм разговарял по този начин с една жена. Виждам обаче, че за кой ли път излязох прав. Жените нямат разум. Не могат да разпознаят дори собствената си изгода. А аз… — Той се изсмя горчиво. — Аз също съм глупак. Иначе щях да ви сграбча за яката, макар че сте законно омъжена, и да ви направя своя жена, както са постъпвали предците ни. За съжаление аз съм политик, освен това, както вече казах, съм пълен глупак и ще удържа на думата си. Дори ще ви помогна да се върнете при червенокосия си планинец.

— Тръгваме ли? — попита зарадвано Франсис.

— Нима преди малко не казахте, че сте изтощена от пътуването? — отвърна с усмивка Гленкърн. — Първо трябва да хапнете нещо и да се погрижите за момиченцето. Децата имат нужда от спокойствие, макар че лудите планинки предпочитат да препускат ден и нощ по камънаците. През това време аз ще наредя да оседлаят конете. Ще ви дам няколко придружители и ще се погрижа да имате всички удобства. Ще бъдете няколко дни на път, затова ми позволете да предприема всички необходими мерки, за да пристигнете в Бюли жива и здрава.

Франсис притисна ръка до челото си. Събитията просто се надпреварваха и в главата й всичко се обърка.

— Но до Единбург има само един ден път — възрази тя. — Ще отида в Лийт и ще се кача на първия кораб за Фландрия. Не са ми необходими придружители. — Да не би Гленкърн да беше решил да я примами в нов капан?

Мъжът отново се засмя и следващите му думи потвърдиха подозрението й.

— Вие няма да заминете за Единбург, скъпа моя. Не чухте ли какво каза кралят? Трябва да отидете в Бюли и да се помирите с господаря на замъка… ако успеете. — Той погледна Франсис и гласът му омекна. — Странна двойка сте вие — едно щуро планинско момиче, което се качва само на кораба, а после прекосява половин Шотландия, за да измоли милост за един бунтовник, който през това време е напуснал добрата си служба в армията и е хукнал да гони непокорната си жена, макар че за главата му е обявена награда.

Франсис не можа веднага да проумее смисъла на казаното, но след малко ужасено изпищя.

— Нима Алън е в Шотландия?

— Да — кимна намръщено Гленкърн. — Алън е в Шотландия. По-точно казано, в Бюли. Безумният ви съпруг е пристигнал два дни след вас, придружен от малка група войници. Като не ви е намерил в града, е сметнал, че сте се върнали в Бюли — никога няма да проумея защо е помислил именно това. Тази забравена от бога долина изглежда извънредно привлекателна за хора като вас.

Докато вие сте вървели по следите на краля, той е хукнал право към Бюли. Поискал от Доналд да му предаде замъка, но вашият уважаем брат не се съгласил. Тогава младият Камерън заплашил, че ще опожари всичко наоколо. Накратко казано, той успял да завладее замъка, без да осъществи заплахите си. Когато установил, че и там ви няма, се обърна към мен, тъй като ме смята за най-злия си враг. Изпрати ми вест, в която предлага да замени замъка срещу вас. Впрочем, получих писмото му едва тази сутрин.

— Пак успяхте да ме измамите — промълви горчиво Франсис. Облегна глава на златната тапицерия и въздъхна. — Е? Ще се съгласите ли с предложението му?

— Вярно е, че размислих над тази възможност — призна Гленкърн. — Но разбрах, че бе по-важно да ви представя на краля, жива и здрава и в най-добро разбирателство помежду ни. Благоволението на Негово Величество струва много повече от бедняшкия ви замък. А щом кралят реши да ви върне Бюли, не ми остава нищо друго, освен да ви пусна да си отидете.

— Защо не ми казахте, че Алън се е върнал? — попита тихо Франсис. — Накарахте ме да повярвам, че господар на замъка е Доналд и мисията ми при краля се е провалила. Защо?

Гленкърн вдигна рамене.

— Не можете ли да си отговорите сама? Исках да поставя на изпитание верността ви. Сметнах, че ще се откажете от червенокосия хлапак, след като аудиенцията при краля не се увенча с успех. Надявах се да ви спечеля. — Той отново се засмя. — Беше време, в което исках вас, за да се сдобия с Бюли. Днес е обратното. Размишлявам дали да взема Бюли, за да имам и вас, но се страхувам, че в края на краищата няма да получа нито едното, нито другото.

— Та вие притежавате почти една трета от планината — възрази Франсис. — Това не ви ли утешава за загубата на Бюли?

Този път смехът на Гленкърн прозвуча почти сърдечно.

— Ах, лейди Франсис, вие сте вълнуващ противник! Борите се до последен дъх. В едно обаче сте права: властта е истинска утеха. Жалко е, че не желаете да я споделите с мен. Е, добре, вървете и се помирете с Камерън, ако можете. Помирете го с Джейми. Помирете се с вълците по хълмовете и с босите арендатори в долината. Но ви уверявам, че в сравнение с онова, което щях да ви предложа аз, от днес нататък сте осъдена да водите пуст, монотонен живот.

— Ще го запомня — обеща Франсис. — Ще мисля за вас, когато седна пред торфовия огън с паница зеле. — Тя се усмихна и му подаде ръка. — Няма да забравя, че благодарение на вас си възвърнах Бюли. Винаги ще ви бъда благодарна.

Гленкърн сведе глава и нежно целуна дланта й.

 

 

Постът на западната кула забеляза отдалеч приближаващата се група ездачи. Осем, не, десет конници, и всички носеха червено-зеленото шотландско каре, което беше отличителен знак на войниците на Гленкърн. Без да се бави, постът хукна надолу по извитата каменна стълба, която водеше към вътрешния двор, и даде тревога.

Алън беше подготвен за нападението. Арендаторите бяха събрали добитъка в двора на замъка. Жените и децата бяха скрити във вътрешния двор, мъжете чистеха и лъскаха ръждясалите си оръжия. Възможността за малко разнообразие след дългите мирни години беше развълнувал всички.

Войниците, които Алън беше довел от Фландрия, бяха готови да заливат дървените порти с вода, ако нападателите решаха да използват горящи стрели. Алън даде няколко кратки заповеди и остана доволен, когато бъркотията в двора бързо престана и всеки забърза към определеното му място. После изкачи тясната стълба към бойниците.

Бюли беше подготвен както за нападение, така и за обсада. Само Франсис да беше до него… Алън усети как стомахът му се присвива от страх. Къде беше тя? Какво беше станало с нея? Дали Гленкърн щеше да се съгласи с предложението му? А може би голямата му грешка беше, че остана в замъка и реши да се подготви за обсада? Не, разумните основания не помагаха, когато страхът стискаше гърлото му. Каква ли вест носеха хората на Гленкърн?

Когато ездачите наближиха, Алън различи святкащите на слънцето железни шлемове и червено-зелените наметки.

— Наистина е Гленкърн — промърмори Алън и одобрително потупа по рамото застаналия до него пост. — Имаш остри очи, Дугъл. Какво ли е намислил лордът? — Той се приведе през бруствера и се вгледа надолу. — Защо са само осмина?

Дугъл се покашля смутено.

— Аз преброих десет, сър.

— Твоите очи са по-добри от моите — призна Алън.

Защо пък точно десет? Бяха твърде много за посланици и твърде малко за обсада. Надяваше се Гленкърн да изпрати посредник. Какво означаваше тази група ездачи? Мъжете яздеха толкова близо един до друг, че не се различаваха никакви подробности. Какво ли криеха по средата? Нищо чудно Гленкърн да му изпращаше някое оръдие под претекст, че пристига посредник!

Алън също би постъпил така, ако искаше да завземе замъка. Шотландците не разбираха много от оръдия, но той беше имал възможност лично да се убеди в опустошителното им действие. Ако Гленкърн успееше да го постави в благоприятна позиция, оръдието можеше да разтроши тежката дървена порта, без аркебузиерите и стрелците да са в състояние да сторят каквото и да било.

— Ако влачат със себе си оръдие — промърмори полугласно той, — сега ще завият и ще го издърпат на отсрещния хълм. Поне аз бих го поставил там.

Дугъл отново се покашля.

— Не ми се вярва, сър — възрази почтително той. — Със сигурност не е оръдие. Не е толкова лесно да го теглят. Трябват им няколко двойки волове.

Сякаш за да потвърди думите му, групата конници смени посоката и тръгна право към голямата порта. По лицето на Алън се изписа изненада.

— Май излезе прав, Дугъл. Очевидно са дошли да преговарят.

Ловната треска изчезна и отстъпи място на страха за Франсис.

 

 

След няколко минути ездачите бяха толкова близо, че Алън можа да различи какво криеха.

— За бога, та това е жена ми! — изкрещя той и се залови за парапета. — Франсис! Ако са посмели да й сторят нещо… — Той изрева няколко кратки заповеди и Дугъл хукна да ги изпълни.

Докато групата наближи, войниците на Алън измъкнаха Доналд от килията и го качиха на бойницата. Той застана до Алън с вързани ръце и въже на шията. Пепелявото му лице се гърчеше в смъртен страх. Двама яки момци от рода Камерън го държаха да не падне.

— Спрете! — изкрещя Алън, когато ездачите препуснаха към портата. — Изпратете лейди Франсис напред. Сама! Ако сте й сторили зло, ще пусна това копеле от рода Мъри да се люлее пред стената. — Той дръпна въжето, което стягаше шията на Доналд.

Франсис се отдели от групата. Алън напрегна очи, за да разпознае израза на лицето й. Няколко къдрици се бяха отвързали и надничаха изпод бонето й. Ръцете й бяха свободни, тя седеше изправена на седлото, което означаваше, че не е ранена.

— Ако питаш мен, можеш веднага да го обесиш, Алън Камерън! — провикна се дръзко тя. — Моят така наречен брат е позор за човечеството. Хич не ми е притрябвал. А сега е време да отвориш портата и да пуснеш жена си в замъка. Да не мислиш, че ще седя тук цяла нощ и ще си изкривя врата да ти викам отдолу?

Алън избухна в смях.

— Нека хората на Гленкърн се отстранят.

Франсис слезе от коня и затропа нетърпеливо по камъните, докато другите ездачи послушно отстъпиха назад. Алън заповяда да открехнат портата, но само толкова, колкото бе нужно жена му да влезе.

После се втурна като луд надолу по стълбите. Когато слезе долу, Франсис беше застанала насред двора, сваляше кожените си ръкавици и мръщеше носле. Дворът беше препълнен и миришеше ужасно на човешка пот и животински изпражнения.

Алън огледа жадно жена си. Роклята й беше измачкана и опръскана с кал, в очите й бляскаха искри, които не предвещаваха нищо добро. Ала преди да успее да отвори уста, той беше прекосил с два скока двора и я грабна в прегръдките си. Господи, колко хубаво беше да я усети отново до себе си… След толкова много безсънни, изпълнени с несигурност нощи!

— Не смей да ми изиграеш още един път подобен номер — пошепна в ухото й той. — Иначе така ще те натупам, че една седмица ще се храниш права. — Беше толкова щастлив да я види жива и здрава, че страхът скоро отстъпи място на бесен гняв.

Франсис извъртя очи с добре изигран ужас.

— Велики боже! Май трябваше да си остана при Гленкърн. Той ми обеща кадифе и коприна, а аз, глупачката, съм хукнала след мъж, който се готви да ме напердаши! — Тя се надигна на пръсти и впи устни в неговите. После отново огледа препълнения двор. — Какво ти става, Алън Камерън? Защо си събрал хората да се тъпчат на двора? Не знаеш ли, че е време за оран? Да не възнамеряваш да се заобиколиш с въоръжен отряд, за да се изфукаш с могъществото си?

— Много добре знаеш защо съм ги събрал тук — отговори раздразнено Алън. — За да ги защитя от войниците на Гленкърн. Знаеш ли какво възнамерява той?

Франсис се запъти към един пън, изчисти го с ръкавиците си, седна и грижливо приглади полите си.

— Когато го оставих в Дъмбартън, сред свитата на краля, Негово Благородие се радваше на отлично здраве — обясни високомерно тя. — Не ми довери накъде смята да се отправи, но беше любезен да ми даде няколко придружители по пътя дотук. Кралят ми заповяда да дойда в Бюли и да прогоня от замъка недостойния бандит, който го е завладял насила. Негово Величество обеща да ми върне Бюли и да помилва съпруга ми, ако му окажа тази малка услуга.

Алън пое шумно въздух.

— Май докато аз се опитвах да спася теб, ти си спасила мен и Бюли — отбеляза горчиво той.

Тези мъже! До края на дните си ли трябваше да се извинява? Усети надигащото се в гърдите й разочарование. Ако се беше разгневил, че го е уплашила до смърт, тя би го разбрала. Но не! За него това беше като игра на шах и сега се ядосваше, че тя е направила решаващия ход.

Франсис беше толкова ядосана, че с голямо удоволствие би запратила нещо по главата му.

— Ако си решил да гледаш на нещата по този начин, аз няма да ти преча — каза тя. — От своя страна, аз гледам на случилото се другояче. Смятам, че всеки свърши отлично своята работа.

— Най-добре беше да обсъдим плановете си предварително, а не да се напъхаме поотделно в устата на лъва — отвърна Алън.

Франсис се усмихна развеселено. Това вече беше друго.

— Може би си прав — съгласи се тя. — А сега, господарю мой, ще бъдеш ли така любезен да поканиш свитата ми вътре? Ако мъжете са само наполовина толкова гладни и уморени, колкото съм аз, ще бъдат много облекчени да слязат от конете. Не искам хората да говорят, че господарят на Бюли нарушава законите на гостоприемството.

— Ти… ти… Нямам думи! — изфуча Алън. Блъсна я и се намести до нея на пъна. — Надявам се от днес нататък да проявяваш малко повече уважение към мен — каза строго той.

Франсис сведе глава.

— Да, Алън — прошепна покорно тя.

— И няма да се втурваш да вършиш моята работа, след като си обещала да не предприемаш нищо.

Франсис го изгледа отстрани.

— О, не, Алън, не съм обещавала такова нещо. Само казах, че няма да кажа нито дума повече.

— И не смей да ми противоречиш!

— Да, Алън.

Господарят на Бюли махна на мъжете, които охраняваха портата.

— Всичко е наред. Пуснете ги! — После се обърна отново към Франсис: — Сигурно си оставила дъщеря ни в Дъмбартън?

— О, не. Тя е навън с Дънкан Дю и хората на Гленкърн.

Алън изпръхтя презрително и се присъедини към мъжете, които се мъчеха да отворят тежката порта.

— Побързайте, хора — нареди кратко той и сам натисна едното крило.

Мина доста време, преди да настанят войниците на Гленкърн и конете им.

Малката Сара пищеше пронизително, а Алиса бързаше да разкаже на Франсис какво се е случило, след като Доналд беше отвлякъл нея и Александър, и никой не можеше да я накара да млъкне.

За да увеличат още повече бъркотията, арендаторите и семействата им тичаха възбудено насам-натам, събираха вещите си и подкарваха добитъка навън.

Когато редът беше възстановен поне донякъде, Франсис пое дълбоко въздух и приседна на една от дългите пейки в залата. На масата пред нея имаше чиния печено, в ръка стискаше каничка бира. Ала само след няколко хапки вдигна очи. Алън седеше малко по-настрана, полюляваше дългите си крака и я наблюдаваше със смръщени вежди.

— Ако не ме лъжат очите, ти си решила да преобърнеш целия ми замък с главата надолу, нали? — попита мрачно той. — Доколкото те познавам, камък върху камък няма да остане.

Франсис ритна едно оглозгано кокалче, което беше захвърлено под масата.

— Най-добре е да обърна течението на реката и да я пусна през замъка, за да го изчисти — отговори невъзмутимо тя. — Сега обаче съм уморена. Ще го отложим за утре.

Бдителният поглед на Алън следеше всяко нейно движение.

— Е, добре, надявам се, че все някак ще се споразумеем.

Франсис въздъхна. След беглата прегръдка в двора Алън не я беше докоснал. Може би наистина нямаше да й прости, че се е намесила толкова решително. Малката Сара лежеше в скута й и спеше спокойно. Алън се приведе към бебето и докосна главичката му.

— Много е сладка — пошепна той.

В сърцето на Франсис блесна лъч на надежда. Закопня да протегне ръка и да помилва загорелите от слънцето пръсти, но не посмя и бързо сведе поглед.

— Нали не ми се сърдиш вече, че те излъгах за Александър?

Алън хвърли бърз поглед към Алиса, която седеше до огъня и кърмеше сина си.

— О, не, скъпа моя. Малката ми харесва. Смятам да я задържа.

— Нали искаше син… — прошепна Франсис, без да смее да го погледне.

Алън сложи ръка под брадичката й и я принуди да вдигне очи към него. Той се усмихна и тя отговори плахо на усмивката му.

— Животът ни едва сега започва — промълви той и нежно помилва бузата й. — Надявам се да си родим и син. Но ти беше толкова време на път, че сигурно си забравила как се прави. Ела с мен горе да ти покажа.

Франсис потърка буза в коравата му длан и щастливо огледа голямата, шумна и неподредена зала. Беше си отново в къщи. Утре я чакаше много работа, чакаха я нови спорове с Алън.

Но сега беше ред на нощта — нощ, в която най-после щеше да се съедини отново с Алън, а това беше по-важно от всичко друго.