Катлийн Фрейзър
Господарката на замъка (4)

Четвърта глава

Алън Камерън и двамата му другари яздеха по тесния блатист път, водещ към родната им долина и замъка Бюли, без да очакват засада. Ала те бяха войници и бяха прекарали три дълги години в страна, чиито жители не се отнасяха особено благосклонно към натрапниците. Затова Алън не преставаше да претърсва околността за тайни местенца, където можеха да се укрият неприятели.

Едновременно с това той се наслаждаваше на свежия, тръпчив аромат на пирена. Очите му обхождаха добре познатата верига от хълмове, която се простираше по протежение на хоризонта. Тази страна беше дива и сурова в сравнение с безкрайните поля и ливади, пресичани само от безкрайни диги. Алън се радваше, че е отново у дома, особено след последните три седмици, прекарани из тесните, обрасли с мъх, гъмжащи от народ улички на Единбург. Той пое дълбоко чистия въздух и мислите му забързаха напред… към Франсис.

Въпреки това войникът в него остана нащрек.

Може би именно по тази причина той дръпна юздите на коня си пред клисурата, където река Бюли падаше по стръмните скали в пенлив водопад. След като спря, Алън даде знак на Дънкан Дю и Санди Род да се присъединят към него.

Двамата едва успяха да го настигнат, когато нещо в клисурата се раздвижи.

С непогрешимия усет на войника Дънкан Дю изсвири тихо през зъби и вдигна аркебузата си, готова за стрелба. Забеляза мярналата се за миг между листата човешка глава и се прицели в мястото, където пътеката излизаше от клисурата.

Следващите три неща се случиха едновременно: Алън блъсна дулото на аркебузата нагоре и изстрелът отиде във въздуха. Появилият се ездач ги поздрави весело с добро утро. От другата страна на пътя изскочиха група въоръжени мъже, които се бяха притаили в храсталаците.

Алън вече нямаше време да дава указания на хората си. Първият от облечените с ризници нападатели се втурна право към тях. Профуча покрай самотния невъоръжен ездач, свали го от седлото с един-единствен удар на меча и препусна срещу Алън, готов за бой.

Алън също пришпори коня си, приведе се над седлото, за да избегне първия удар, и заби късата си кама в незакритото място между шлема и ризницата на нападателя. Двамата се сблъскаха с такава сила, че полетяха назад.

Когато обърна коня, за да се нахвърли отново върху противника си, Алън видя двама мъже да лежат на земята. Един ездач препускаше през блатото, а последният от нападателите се биеше на живот и смърт с Дънкан Дю. Санди, който не виждаше почти нищо от силно кървящата рана на челото, опипваше земята за аркебузата си.

След три години военна служба във Фландрия вече никой не обръщаше внимание на рицарските правила в двубоя. Алън грабна аркебузата от седлото на Санди и стреля от непосредствена близост в гърба на неприятеля.

Изстрелът разкъса ризницата и мъжът се стовари от седлото със зейнала рана на гърба. Единият му крак остана закачен на стремето. Подплашеният кон изцвили, отметна глава назад и щеше да избяга, ако Дънкан Дю не бе сграбчил юздите и не го бе задържал със здрава ръка.

За момент се възцари тишина, прекъсвана само от пъшкането на двамата мъже, преживели коварното нападение. След това от гърлото на Санди Род се изтръгна богохулно проклятие. Кръвта все още му пречеше да вижда.

Дънкан се овладя пръв.

— Онова копеле ще повика помощ. — Той махна в посоката, в която беше избягал един от ездачите. — Да тръгна ли след него?

Алън скочи от коня и поклати глава.

— Още не.

Той коленичи между двамата мъже, повалени още в началото на битката. Онзи, който го бе нападнал, беше мъртъв.

Другият лежеше на земята гологлав, от дълбоката рана на гърдите му се стичаше кръв. Алън го докосна и той отвори очи. По лицето му се разля усмивка.

— Исках… да те поздравя с добре дошъл. — Той изхърка, борейки се да си поеме въздух. — Подслушах Доналд… Нали не се сърдиш?

Когато Хю спомена името на Доналд, лицето на Алън помръкна. Но той побърза да се усмихне и внимателно отмахна разбърканите коси от челото на братовчед си.

— Не, Хю, не, момчето ми. Как бих могъл да ти се сърдя?

Застаналият зад него Дънкан Дю се покашля многозначително.

— Онзи момък офейка. Да не искаш да стоим тук, докато дойдат и ни спипат?

— Аз оставам — заяви решително Алън. — А вие двамата направете това, което смятате за правилно.

Той се обърна отново към Хю. Ала нещастният момък вече не се нуждаеше от утеха. Очите му бяха мъртви. Въпреки това в тях се бе запечатал онзи учуден израз, толкова добре познат на Алън. Кръвта, която се бе събрала на голяма локва под тялото му, вече се съсирваше.

Алън затвори очите на братовчед си и скръсти ръцете му на гърдите. Сега не можеше да направи нищо повече. Изправи се и застана пред мъртвото тяло.

— Ще се върна и ще те погреба, както подобава, приятелю — обеща той. После се обърна към Дънкан Дю и Санди и в очите му блесна ярост. — Как посмяхте да допуснете това, глупаци такива? Защо позволихте на момчето да попадне в засадата? Въпреки всичко той беше водач на клана. Бяхте длъжни да го защитите. Три години ви водих през земите на Фландрия и за какво? Едва се завърнахте и Хю Камерън от Бюли беше убит пред собствените ви очи! Трябваше да помагате на него, не на мен. Аз мога и сам да се погрижа за себе си.

Двамата мъже изслушаха мълчаливо укорите му. Знаеха, че от устата на Алън говори само мъката, която търси начин да се излее навън. Всичко беше станало толкова бързо, че никой от тях не успя да се притече на помощ на бедния Хю.

Тримата поеха отново към планините, избирайки все тесни, стръмни пътеки, по които трябваше да водят конете си за юздите и да вървят един след друг. Скоро и тримата се задъхаха, защото през изминалите три години бяха свикнали с безкрайните равнини на Фландрия. Щом започнаха да слизат, попаднаха в зловонни блата, където земята поддаваше под копитата на конете и една-единствена погрешна стъпка означаваше смърт в коварната тиня.

— А аз си въобразявах, че познавам платото като петте си пръста — промърмори Санди Род, когато поспряха малко край едно торфище, за да напоят конете.

— Алън Камерън е израсъл тук и още като момче познаваше всяко камъче — отговори също така тихо Дънкан. — Тези неща не се забравят. Както не може да забрави и колко го обичаше бедният слабоумник. Много му е тежко.

— Залагам главата си, че Алън ще го наследи — отвърна с намигане Санди. — Всъщност Доналд му направи услуга. Нима не може да го проумее?

— Това прави работата още по-трудна за него — проговори пророчески Дънкан.

Алън беше коленичил край брега на поточето и пръскаше с вода лицето си. Когато се върна, двамата мъже мълчаха, макар че изглеждаха като хванати в непослушание ученици.

— Ама че бърборковци — изсъска ядосано Алън и се метна на коня. — Имаме много път, докато се стъмни. — Лицето му беше восъчнобледо, изражението неподвижно. По челото и мокрите коси блестяха капчици вода.

Мъглата ставаше все по-гъста. Скоро плътните бели облаци закриха всяка гледка, погълнаха всеки шум, а влагата проникна през дрехите им. Струваше им се, че яздят през прокълната местност.

При падането на нощта бялата мъгла отстъпи мястото си на непрогледен мрак. Ала постепенно издигащият се път им даде надеждата, че щом се изкачат на билото и изгрее луната, пътуването ще стане по-поносимо.

Алън спря на самия връх. Нахраниха конете с твърдия, плосък като дъска овесен хляб, който носеха в чантите на седлото си. Те също ядоха от него. Дънкан извади кожената си манерка и алкохолът, с който беше пълна тя, ги съживи и им даде нови сили.

— Ще чакаме тук, докато изгрее луната — обяви Алън. — После ще тръгнем по течението на реката.

Той им разясни плана си и Дънкан кимна одобрително. Впускаха се в опасна игра, но ако не загубеха много време, щяха да успеят. Доналд със сигурност не ги очакваше още тази нощ.

 

 

Доналд успя да стигне до замъка още преди настъпването на нощта. От тримата мъже, които го придружаваха, беше останал само един. Други двама го чакаха в двора. Той премълча пред тях случилото се и заяви, че изобщо не е виждал Хю. Ала се погрижи с впечатляващо усърдие всички порти да бъдат залостени, а прозорците барикадирани, сякаш се очакваше нападение.

— Няма да затваряме главната порта — заповяда Гуендолин. — Не и преди Хю да се е прибрал.

Тя стоеше със скръстени ръце под свода и гледаше решително Доналд. Мъжете, които тъкмо затваряха тежката порта, спряха в нерешителност.

Доналд пристъпи към Гуендолин и сложи ръка на рамото й.

— Простете ми, лельо, но не исках да ви го кажа — все още не.

Старата дама вдигна към него разширени от ужас очи.

— Хю е мъртъв. Уби го онзи безсъвестен тип, Алън, когато бедното момче излезе пред него да го поздрави. Един от хората ми го видя, ала не можа да му помогне.

Отчаяните писъци на Гуендолин накараха Франсис да изхвръкне от килера, където се намираше в момента. Тя намери леля си просната на земята, а Доналд коленичил до нея с доволно изражение на лицето.

— Помогнете ми да я внесем вътре, безделници такива — изкрещя Франсис на мъжете.

Двама от тях оставиха тежката порта и се втурнаха да й помогнат.

Франсис трябваше да положи доста усилия, за да успокои изпадналата в истерия Гуендолин и да я сложи в леглото. От несвързаните приказки на старата жена не се разбираше нищо друго, освен че се е случило голямо нещастие.

След като първото вълнение се уталожи, Франсис остави Гуендолин на грижите на Джанет и й заръча да слага на челото й кърпи, натопени в лавандулова вода, и да й дава с лъжичка разредено с вода вино.

Междувременно Франсис побърза да слезе долу и да разпита Доналд.

Той повтори историята, която беше разказал на Гуендолин, и се впусна да описва подробностите.

— Той се е върнал да ти вземе замъка и земите. Не ти го казах веднага, за да не те тревожа, но сега… — Той разпери дебелите си ръце. — Ето че си вдовица, Франсис.

— Не мога да повярвам. — Макар да изглеждаше външно спокойна, мислите лудо се блъскаха в главата й. Хю беше мъртъв — и тя бе свободна! Дали трябваше да се радва или да скърби? Беше се молила да си възвърне свободата, но не на такава цена. Едно обаче беше ясно. — Алън никога не би убил Хю! — отвърна убедено тя.

— Много съжалявам, Франсис. — Доналд посегна да улови ръката й. — Един от хората ми е видял трупа на Хю.

— Защо не го е донесъл тук, за да го погребем? — попита сърдито Франсис и изтръгна ръката си.

— Защото не е посмял. Придружителите на Алън са щели да го убият, както са направили с другите двама свидетели. Едва е успял да им се изплъзне.

Разказът на Доналд за кратката кървава битка звучеше убедително. Според него Алън се нахвърлил върху Хю, а после и върху неговите хора, които искали да му се притекат на помощ. Франсис сякаш виждаше пред себе си страшната сцена: трима от хората на Доналд в безнадеждна битка с цяла глутница сурови наемници, а между тях лежи на земята раненият Хю и кръвта му изтича. Тя се олюля и потърси опора в стената.

— Просто не мога да повярвам — повтори глухо тя.

Алън винаги проявяваше повече търпение спрямо Хю, отколкото тя. Колко пъти беше преживявала това и колко болезнен беше споменът. Тя често бе отстранявала Хю от пътя си, без да му каже някоя мила дума, без дори да му се усмихне, макар да знаеше, че той копнее за най-малък знак на внимание. Твърде рядко й оставаше и време да се възхити на пъстрите камъчета, които той гордо й показваше.

Всичко това натежа на везните и я накара да забрави неприятната случка от миналата нощ. Франсис се засрами при спомена за облекчението, което бе изпитала при мисълта, че това нямаше да се повтори. По бузите й потекоха сълзи. Погледът й се замъгли и тя не можа да забележи доволната усмивка, която пробяга по лицето на Доналд.

— Ако си спомням добре — продължи да я убеждава той, — преди три години ти не повярва, че Алън те е напуснал доброволно. Кога най-после ще започнеш да разсъждаваш като възрастен човек, Франсис? Този човек е убиец, който мисли само за себе си. И за Бюли. Не забравяй, че вече си вдовица, и благодари на Бога, че имаш брат, който ще те защитава.

Той се обърна и побърза да се махне от стаята. Трябваше да подготви замъка за отбрана.

 

 

Замъкът Бюли лежеше стихнал под леещата се лунна светлина. Вече нищо не напомняше за трескавите приготовления за обсада, които беше предприел Доналд. Всъщност той не бе успял да направи кой знае какво, само беше зарезил голямата порта на замъка и бе поставил постове на външния вал. Не му остана време да докара допълнителни запаси, а Франсис бе отказала да повика селяните от полята, за да поправят порутената челна стена и да барикадират долните прозорци на главното крило.

Доналд гневно й бе напомнил, че е неин настойник и има право да дава заповеди, но не бе посмял да упражни властта си.

Вече беше пожънал достатъчно мрачни погледи, като отказа да даде впрегатни животни на арендаторите, които идваха от торфището. Без заобикалки им беше обяснил, че в тази деликатна ситуация не може да постъпи другояче. От друга страна, не бе осигурил за семействата им убежище в замъка.

— Искам да го чуя лично от лейди Франсис — заяви му Юън, който се беше самообявил за говорител на малката група.

Доналд изщрака с пръсти и тримата му телохранители застанаха зад него. Единият вдигна заплашително арбалета.

— От сега нататък аз заповядвам тук — заяви властно Доналд.

Макар и мърморейки, мъжете отстъпиха, без да оспорят открито властта на Доналд. Като начало, той остана доволен от себе си и от постигнатото. Макар да не беше предвидена в плана му, смъртта на Хю дойде точно навреме, защото успя да припише вината на Алън. Ако само съумееше да защитава замъка достатъчно дълго, докато Алън проумееше, че тук не го чака нищо добро…

Само след седмица той щеше да стане пълновластен господар на Бюли. Беше сигурен в това. Първоначалният му напън да подготви замъка за обсада идваше от обзелата го паника. Изглежда, сам бе повярвал в баснята, която разказа на Франсис. А именно, че Алън е на път към замъка с цяла глутница въоръжени до зъби наемници и смята да завладее със сила онова, което не му принадлежи по право.

Ала какво можеха да му сторят трима бездомни войници? Единствената опасност беше Франсис да пусне Алън в замъка и да го изслуша. Трябваше на всяка цена да предотврати това. За щастие, успя навреме да й опише случилото се. Алън вече нямаше никакъв шанс, а щом осъзнаеше, че е изгубил играта, момъкът щеше да се върне в Единбург и да удави мъката си в пиене. Щом свършеше парите, нямаше да има друг изход, освен отново да се върне във войската.

Що се отнася до Франсис, тя беше само една жена. Щеше да преодолее загубата и да благодари на брат си, че е бил тук да поеме юздите в свои ръце. Трябваше да постъпи така още в самото начало. След известно време щеше отново да я постави пред избор. Или да го признае за господар на Бюли, или имотът да отиде в ръцете на Гленкърн. Смъртта на Хю само увеличи властта му. Кралят никога нямаше да позволи една жена, при това вдовица, да поеме водачеството на клана. О, да, злополуката с Хю дойде тъкмо навреме.

Размишлявайки така, Доналд погълна с наслада цяло печено пиле. Сит и доволен, той благодари на съдбата, която очевидно му мислеше доброто. След това виното, изпито на вечеря, поиска своето и той потъна в дълбок сън.

 

 

Когато към полунощ луната се издигна високо в небето, единственият буден човек в замъка беше Франсис. Хората на Доналд бяха последвали примера на господаря си и бяха клюмнали над пиките си, вместо да пазят крепостта. Гуендолин хъркаше шумно, след като Джанет й бе поднесла отвара от билки, а малкото прислужници спяха около кухненската печка, където беше приятно топло. Само Франсис бродеше неспокойно в кулата.

Все още не можеше да проумее случилото се. Хю беше мъртъв. Алън се върна, а Доналд се държеше като господар на замъка. Франсис разтри уморено пулсиращите си слепоочия. Можеше ли да има доверие на Доналд? Доколко историята му отговаряше на истината?

Тя не се съмняваше, че Хю е мъртъв. Доналд нямаше да бърза толкова да се възползва от вдовството й, ако знаеше, че Хю ще се върне.

А Алън? За Доналд беше много удобно, че Алън се е върнал точно сега. Можеше да стовари вината за смъртта на Хю върху него. Иначе жителите на долината непременно щяха да задават неудобни въпроси.

Алън замина на война и от този ден нататък никой не чу нищо за него. Беше твърде възможно да е намерил смъртта си по бойните поля на Фландрия. Може би Доналд беше получил вест за смъртта му и сега злоупотребяваше с името му, за да прикрие собствената си подлост.

При тази мисъл остра болка прониза сърцето й. В същия момент обаче се засрами, че се вълнува единствено от съдбата на Алън, докато смъртта на Хю й е едва ли не безразлична. Разкаяно произнесе молитва и обеща, че на следващата сутрин ще изпрати хора да потърсят тялото на съпруга й. Бедният Хю трябваше да бъде погребан, както подобаваше на положението му.

Неспокойните й стъпки я отведоха от кулата в новото крило на замъка. Тази част не беше толкова добре укрепена, тъй като вътрешната стена не достигаше дотук. На север укреплението стигаше само до стръмните скали, които столетия наред бяха защитавали обитателите на замъка от натрапниците. Те се спускаха почти отвесно в тясна клисура, през която се виеше буйната планинска река.

Прозорците от тази страна също бяха по-големи и надали някой би могъл да защитава замъка от нападение от тази посока. Прозорците се затваряха само с изпъкнали в средата стъкла. Сякаш господарите на замъка искаха да покажат, че не се нуждаят от друга защита. По-рано Алън и Франсис често се бяха измъквали през тези прозорци, когато искаха да избягат от задълженията си. Пъргави като диви кози, двамата се спускаха по стръмните скали, а долу скачаха от камък на камък, за да прекосят реката и да побродят из обичаните зелени хълмове.

Сигурно сме били луди, каза си Франсис и неволно потръпна. Ако Гуендолин ги беше видяла, щеше да припадне два пъти — веднъж поради опасността, в която се впускаха, и втори път от страх, че Хю би могъл да ги последва.

Франсис отвори едно от обкованите с олово крила на прозорците и се подаде навън.

Облени от сребристата лунна светлина, издадените скали хвърляха остри сенки. Франсис се опита да проследи с поглед стръмната пътека, по която се катереха едно време, докато картината се замъгли пред погледа й.

Тя потърка очи и опита още веднъж. Не, не се бе излъгала: там долу нещо се движеше. Няколко тъмни сенки се плъзгаха от една скална издатина към друга. Сигурно скоро щяха да излязат на хълма, защото в противен случай Франсис не би могла да ги зърне от прозореца. Въпреки това й беше невъзможно да различи призрачните фигури. На бледата лунна светлина всичко изглеждаше неясно и чуждо… Не можеше да различи дори пламтящата червена коса на Алън. Въпреки това в душата й нямаше и най-малко съмнение.

Тя остави крилото на прозореца широко отворено и се скри в един тъмен ъгъл. Не се наложи да чака дълго. Натрапниците откриха отворения прозорец и не след дълго в рамката му изникна дълга сянка.

Един след друг мъжете се промъкнаха през прозореца и безшумно скочиха на пода. Бяха трима. Един едър и набит, който можеше да бъде само Дънкан Дю, един по-дребен, но също така широкоплещест, вероятно Санди Род, и накрая стройният, жилест мъж, който отдавна владееше сънищата й.

Алън не се покатери през перваза на прозореца, както бяха направили другарите му, а се прехвърли през него с елегантен скок и се приземи на пода леко, като изкусен танцьор. Франсис затаи дъх. Колко често го беше виждала да прави този скок като момче и как се гордееше с него! Тя беше полагала огромни усилия, за да го достигне, но й липсваше нужната сила на раменете.

Франсис чу как любимият й дава заповеди с тих глас. След като Дънкан Дю и Санди Род изскочиха от стаята, Алън постоя малко неподвижен, после внимателно се огледа. Изглежда, чувството го предупреди, още преди Франсис да се е раздвижила. Той сложи ръка на камата си и се хвърли към тъмния ъгъл.

— Алън — пошепна Франсис. Нима не можа да я познае?

От гърлото на мъжа се изтръгна задавен смях. После я сграбчи за талията, вдигна я високо във въздуха и я пусна отново на пода, без да я изпуска от прегръдката си.

— Франсис! Сега вече съм сигурен, че звездите ми мислят доброто. — Той я целуна бегло и я пусна. — Къде е Доналд?

— В кулата. Пиян е и сигурно спи дълбоко.

— Колко хора е довел?

— Само трима, доколкото знам. Но ти…

— Вече изпратих Дънкан да отвори голямата порта — прекъсна я Алън. — Отвън чакат няколко мъже от селото. Юън и другите не бяха особено зарадвани да чуят, че Доналд си е присвоил правото да заповядва в Бюли.

Франсис пое шумно въздух.

— Наистина ли се е осмелил да твърди подобно нещо? Само почакай! За тези думи ще плати с главата си!

Алън избухна в смях и стисна здраво китката й.

— Спокойно, спокойно, огнена главице. Имам по-други планове за Доналд. Само ми покажи къде спи, за да му запуша устата, преди шумът да го е събудил. — Той млъкна и на лицето му падна тъмна сянка. — Франсис, ти знаеш ли за… Хю? — Младата жена кимна. — Беше нещастен случай. — Алън сведе глава и целуна китката й. После я потегли след себе си. — Да вървим! Покажи ми къде се е настанил „господарят на Бюли“.

Бликащата му енергия подейства върху Франсис, както беше действала винаги. Въпреки многото въпроси, които чакаха отговор, и въпреки незадоволения копнеж в сърцето си, тя го последва безпрекословно.

 

 

С изключение на един нещастен случай, замъкът бе превзет без произшествия. Още преди да е дошъл на себе си, Доналд беше завързан, в устата му бе затъкнат парцал. Двама от тримата му пазачи бяха заспали в залата и бяха безшумно обезоръжени от Дънкан, Санди, Юън и останалите селяни, без да имат възможност да посегнат към оръжията си. Само след минути всички бяха отведени в затвора.

Срещнаха известна трудност само с третия мъж. Той беше човекът, успял да избяга след срещата в гората и да съобщи на Доналд за случилото се. Не беше от свитата на Мъри, а човек на Гленкърн, присъединил се към Доналд, за да осведомява редовно господаря си. Не беше направил грешката на Доналд и не беше подценил Алън, разчитайки единствено на яките стени на замъка. Веднага беше разбрал, че смелият, закален в битките младеж превъзхожда твърде много ограничения, изнежен и слабохарактерен Доналд.

Затова и беше останал буден. Имаше късмет, че в същия момент, в който Франсис прекоси голямата зала, за да се качи в новото крило, той беше там. Още по-голям късмет извади, че когато тъкмо обикаляше двора, Санди и Дънкан се промъкнаха към голямата порта. Без да се издава, човекът на Гленкърн ги проследи. След това изтича в обора и набързо оседла коня си. Никой нямаше да забележи бягството му, ако на излизане от обора случайно не бе настъпил ръката на Пийдър.

Конярят се стресна от дълбокия си сън и нададе силен вик, който само след секунди замря в задавено хъркане, предизвикано от пронизалата гърлото му кама. Убиецът се метна на седлото, заби безмилостно шпори в хълбоците на коня и препусна навън.

Викът на Пийдър стресна обитателите на замъка. Закрещяха възбудени гласове, пламнаха факли, но в последвалата бъркотия никой не можа да разбере кой е враг и кой — свой. Мина доста време, преди да се установи, че Доналд няма други съмишленици в замъка, освен двамата, които вече бяха отведени в затвора.

Това обаче не успокои докрай Алън, защото, макар че Доналд имаше само трима помагачи, единият от които бе успял да се изплъзне от ръцете му, самият той не беше в по-добро положение. Освен Дънкан и Санди, той разполагаше с още петима селяни, дошли с Юън, и с прислужниците в замъка. Последните обаче предпочитаха да се държат по-далеч от ставащото и да се крият из тъмните ъгълчета на замъка. Гуендолин се бе заключила в стаята си, а Джанет седеше, трепереща от страх, в един шкаф за бельо.

Алън заповяда да доведат Доналд в залата, осветена от безброй факли. Той трябваше да им послужи като заложник, докато претърсят замъка и се уверят, че са изловили всичките му хора.

Когато Дънкан доложи, че замъкът е чист, Франсис и Алън се спогледаха над главата на овързания Доналд и младият мъж кратко се изсмя. После напъха меча обратно в ножницата.

— Е, всичко свърши, милейди. Жалко, че един успя да ни избяга.

Франсис кимна. След дългия, богат на събития ден, който беше завършил по такъв неочакван начин, тя се чувстваше по-несигурна от всякога. Нерешителният й поглед следваше навсякъде мършавия, загорял от слънцето мъж във военно облекло и тя не преставаше да се пита дали не е попаднала от трън, та на глог. Алън със сигурност беше по-опасен от Доналд. Беше толкова по-умен и по-съобразителен от него.

Непрекъснато търсеше в лицето му чертите на някогашното весело, безгрижно момче, но този мрачен израз, подчертан още повече от дълбокия белег на слепоочието, й беше напълно непознат. Кой беше този мъж, изчезнал от живота й преди три години и върнал се като завоевател? И какво възнамеряваше да стори с нея, след като без усилия се бе освободил от брат й и набързо бе завзел замъка?

Повя хладен вятър и факлите по стените потрепериха. Побиха я студени тръпки. Въпреки това погледът й остана прикован в Алън. Трябваше да разбере какво я очаква.

Алън се обърна към Дънкан, който стоеше до него с изваден меч и само чакаше да пререже гърлото на Доналд.

— Махни от очите ми този червей. — Алън посочи презрително дебелия мъж, който страхливо гризеше парцала в устата си. — Долу в старата кула има чудесна стаичка с дебела врата и решетки на прозорците. Там ще прекара остатъка от нощта. Не, не му прави нищо. Имам други планове за него. — Усмивката му не предвещаваше нищо добро.

Със същата усмивка Алън проследи как Дънкан и Санди изведоха Доналд от залата. След като излязоха, той се обърна към Франсис. Мрачното му лице се разведри, усмивката му омекна. Очите му заблестяха дръзко. Сигурно защото факлите трептят, каза си Франсис, но гърлото й внезапно пресъхна.

— Франсис. — Алън смъкна шлема от главата си и небрежно го пусна на каменния под. — Колко дълго чаках този миг.

Ръцете му бяха твърди и мазолести — ръце на опитен боец. Той помилва голите й рамене и по гърба на Франсис се разляха сладостни тръпки. Страх ли беше или желание? Не можеше да каже.

Алън я привлече към себе си и мекото кадифе на роклята й се потърка в дебело подплатената му кожена жилетка. Все още телата им не се докосваха. Той наведе главата й назад, а тя отвори леко уста. Целувката му беше завладяваща, твърда и настойчива.

Франсис отново потрепери, отново се почувства разкъсвана между страха и желанието. Незрялото момче, което я беше милвало под дървото, вече не съществуваше. Той се бе превърнал в смел мъж, който вземаше всичко, което пожелаеше. А той я желаеше. Франсис усети предателска слабост в коленете, предизвикана от целувката му.

Тя сложи ръце на раменете му и усети стоманените мускули под жилетката. Той мушна ръце под роклята й, докато стигна до твърдия ръб на корсета.

— Какво, по дяволите… — Смаян, Алън я пусна и изруга на някакъв непознат език. Гордата му самоувереност изглежда се разклати. Това помогна на Франсис да възвърне част от самочувствието си.

— Май във Фландрия не си имал възможност да общуваш с изискани дами — усмихна му се тя. — Никога ли не си чувал, че дамите носят корсети?

— Казаха ми, че дамите проявяват любезност и се освобождават от тези брони, когато ситуацията го налага — отговори дръзко той. Обърна я и започна да разкопчава копчетата на гърба й. — Проклети кукички! Мила моя, нямам нищо против да се изгубя цял в прекрасните ти къдрици, но тези дребни нещица не са по силите ми. Защо си се пристегнала така? Какво е станало с дивото планинско цвете, което познавах някога?

Споменът за миналото отрезви Франсис. Сякаш я заляха със студена вода. Колко прав беше! Къде беше изчезнало онова весело и безгрижно девойче? Да не би Алън да си въобразяваше, че ще падне като зряла ябълка в скута му, само защото беше имал добрината да си спомни за нея?

Тя се изплъзна от ръцете му и отстъпи крачка назад.

— Станаха много неща, за които ти нямаш и понятие, Алън — проговори тихо тя. — Може би трябва първо да поговорим.

Алън посегна отново да я прегърне, но тя се дръпна.

— Не. Какво искаш от мен? Напусна ме, без да кажеш нито дума, а сега се връщаш и си мислиш, че е достатъчно само да щракнеш с пръсти и аз ще дотичам. Май ме бъркаш с някоя от твоите уличници. Много добре знаеш, че при мен важи друга максима: всичко или нищо. — Май това означава „нищо“, каза си измъчено тя. Не можеше да се обвърже с неверния си любим, не можеше и да живее без него.

— О, Алън! — извика през сълзи тя. — Защо не остана с мен, когато лорд Геър умря? Аз никога не бих постъпила с теб по такъв жесток начин. Сега вече е късно. Не можем да върнем времето назад.

Алън отпусна ръце и изгледа поразено Франсис. След малко кимна.

— Права си. Нищо не може да се върне.

Франсис усети как нещо тежко засяда в гърлото й. Нима през всичките тези години не беше таила дълбоко в себе си надеждата, че той ще се върне и ще даде достоверно обяснение за предателството си?

— Трябва да поговорим — каза Алън. — Но не тук. — Той вдигна ръка като боец с меч, молещ за кратка почивка. При това отметна глава назад и болезнено напомни на Франсис някогашното момче. — Замъкът ми изглежда доста западнал, но се надявам, че все ще намерим стая с два стола — прибави след малко той и набързо огледа залата.

— Да отидем в главното крило — предложи тихо Франсис, почувствала се много по-сигурна в ролята на домакиня.

Тя повдигна дългите си поли и тръгна напред. Алън я последва с горяща факла в ръка.

Когато достигнаха до помещението, което лорд Геър наричаше „библиотека“ заради широките, резбовани дървени пейки и двете скъпоценни, закрепени с верижки за масата книги, Франсис усети, че самоувереността отново е на път да я напусне. Алън запали няколко свещи и смръщи недоволно нос, подразнен от миризмата им.

— Съжалявам, че не мога да предложа на милорд изискани восъчни свещи — отбеляза подигравателно Франсис, почувствала се засегната като на домакиня. — За съжаление Бюли не е богат като дворците, с които си свикнал на юг. Вероятно си забравил…

— Разбира се, че не, но по-рано разполагахме поне с някои удобства.

Без да поглежда пейката, Алън приседна на ръба на масата и заклати крака. Франсис не можа да не се възхити на стройните, мускулести бедра и на силните, жилави ръце, с които се подпря на масата.

— Какво става тук, Фан? Толкова ли ти беше трудно да управляваш земите, след като почина старият Гиливрей? Като чух за женитбата ти с Хю, те проклех, защото си помислих, че си се продала за пари. Сега обаче виждам, че бракът не ти е донесъл очакваното богатство.

Даже на тази оскъдна светлина признаците на бедност и занемареност бяха повече от явни. Многократно кърпената кадифена рокля на Франсис също изглеждаше износена и изтъняла. Внезапно младата жена видя обстановката с очите на Алън и се засрами. Колко ли жалък му се е сторил Бюли след разкошните палати, които е виждал в чуждите страни! Какво ли си мислеше за нея?

Алън сложи ръце на раменете й и нежно я обърна към себе си.

— Защо го направи, Фан? — Преструваше се, че пита от любопитство, но лицето му беше напрегнато, около устата му се врязаха дълбоки бръчки. — Защо? Не можа ли да почакаш? Толкова ли те изкушаваше Бюли?

Невярваща на ушите си, Франсис само го изгледа. Имаше чувството, че ей сега ще се строполи под тежестта на ръцете му. Побърза да го отърси от себе си.

— Да те чакам? За какво? Ти обеща да живееш с мен, но се уплаши да помолиш лорд Геър за разрешение. Вместо това офейка и се присъедини към войниците. А сега ме питаш защо не съм те чакала! След като верността ти не трая и три дни! Как да чакам такъв като теб, дето не се сети да се обади нито веднъж през тези три години? Какво да чакам? Че един хубав ден ще се върнеш с дрънкане на оръжия и великодушно ще заявиш, че си готов да приемеш беднячка като мен?

Франсис не беше на себе си. Беше дошло времето Алън да си плати за празните, изгубени години.

— Аз съм се била продала! Ти се продаде като наемник, вместо да останеш и да се бориш за своя клан. Кажи ми, как трябваше да постъпя според теб? Лорд Геър беше на смъртно легло. Ти избяга. Към кого да се обърне един умиращ? Да не мислиш, че старият Лаклан и мъжагите му щяха да седят и да гледат как Хю става наследник на баща си? Лорд Геър ме помоли да се омъжа за сина му и да запазя единството на клана. Помоли ме на смъртния си одър и аз… аз останах вярна на думата си. Но какво разбираш ти от вярност!

Какъв смисъл имаше да описва на Алън нощите, през които го бе чакала и се беше молила за завръщането му? Самотните нощи, когато отчаяно копнееше за близостта му! Мрачните, безрадостни дни, когато болезнено осъзнаваше, че е обвързана до края на живота си и няма никакъв изход. Нека си мисли, че не е тъгувала по него, а бързо се е утешила. Оставаше й само гордостта, а това никак не беше много.

— Аз запазих Бюли — продължи гордо Франсис. — Хората признаха Хю като син и наследник на лорд Геър. Знаеха, че по всяко време могат да се обърнат към мен. А що се отнася до парите — по голямата част отиваше у Доналд. Сигурно можеш да си представиш, че не ми беше лесно с него. Трябваше да му плащам, за да си стои в Единбург и да не ми се бърка в работите. Когато идваше за няколко седмици, направо подлудяваше Хю и после дълго трябваше да го успокоявам. Нямаше как да увелича арендата, защото годините се случиха лоши. Хората трябваше да гладуват или да крадат добитък от ливадите на Мъри. А това щеше да бъде дългоочакваният предлог за Гленкърн. Трябваше ли да го оставя да присъедини към земите си и Бюли? Какво му струваше да дойде и да каже, че не съм съумяла да запазя единството на клана? Но както виждаш, аз се справих.

Франсис отметна глава назад и гордо запрати последните си думи в лицето на Алън:

— Аз се погрижих да попреча и на Доналд, и на Гленкърн, и на Лаклан да започнат война с клана. Предвождах го от името на Хю. А сега той е мъртъв — по вина на Доналд и по твоя вина. Сега войната ще се разрази. Ще грабят и ще убиват, а аз няма да сдържа обещанието, което дадох на лорд Геър.

Франсис се отпусна отчаяно на близкия стол и подпря ръце на масата. Нищо между нея и Алън не можеше да бъде като по-рано. Твърде много време беше минало — време, през което тя беше живяла само за доброто на клана. Тя се бе променила. Дори предателството, което Алън беше извършил спрямо нея, не я тревожеше вече толкова, колкото злата съдба, надвиснала над клана Камерън.

— Франсис — проговори меко Алън, — кой успя да те убеди, че съм… избягал?

— Какво значение има това сега? — Защо не се махнеше, защо не я оставеше на спокойствие? Струваше й се, че са минали години, откакто не е спала като хората.

Смешно! Защо трябваше точно сега да се чувства толкова зле? Колко нощи беше лежала будна и беше копняла за Алън! Миналата нощ сънят бягаше от очите й, защото се боеше, че законният й съпруг ще поиска правата си. А тази нощ? Пак щеше да спи сама, само с една разлика — най-после имаше истинското си място в обществото. Беше останала вдовица.

Алън нямаше никакво намерение да си тръгне.

— Аз не съм те напуснал, Франсис. Погледни ме в очите.

Франсис се подчини. Погледна го и той докосна назъбения белег, разсичащ челото му чак до слепоочието.

— Сигурно си помислила, че е от някоя битка? Не, мила, хората на Доналд ме пребиха от бой и ме завлякоха до лодката, която трябваше да отведе новобранците във Фландрия. — От гърдите му се изтръгна дрезгав смях. — Имах се за мъж, който може да те защитава, но те ме отвлякоха като безпомощно дете. Дойдох в съзнание чак след няколко дни. Когато слязохме на брега, капитанът ми показа заповедта от полковник Мъри, отнасяща се до мен. Оковаха ме във вериги и ме отведоха в лагера. Там полковник Мъри ми показа писмо, в което пишеше, че доброволно си се омъжила за Хю, и то само ден след като Доналд ни завари заедно. Дори свещеникът беше поставил подписа си под писмото.

— Това са лъжи! Излъгали са и двама ни. — Франсис се чувстваше като болна. Зави й се свят и трябваше да се хване за масата. — Доналд ме държа три дни затворена, а после ми заяви, че си си отишъл. Видях те в двора на замъка. Или поне повярвах, че съм те видяла. Стори ми се, че си свободен, чух те да си подсвиркваш. После лорд Геър умря. Останалото знаеш.

Алън кимна.

— Истински дяволски кръг — процеди през зъби той. — А аз си мислех… Прости ми, Франсис. Знаеш какво си мислех. Бях млад и глупав, а и знаех колко обичаш Бюли. Всъщност много добре те разбирах. Знаех, че би направила всичко, за да го запазиш. Аз нямах нищо. Можех да стана най-много управител на Хю. Изборът ти ми се стори много разумен.

— Разумен? — изсмя се горчиво Франсис. — О, Алън, Алън!

Той продължаваше да седи на масата. Франсис се надигна, обгърна го с ръце и скри лице в износената кожена жилетка.

— Очевидно твърде дълго си следвал право в Единбург — пошепна тя. — Имало ли е случай човек от семейство Камерън да действа разумно? — Тя вдигна глава и го изгледа с овлажнели очи. — Защо тогава се върна, след толкова години?

— Заради теб. За какво друго? През цялото време копнеех за теб, Франсис. Не можах да те забравя.

Това бяха думите, които бе искала да чуе. Защо още се колебаеше?

— Въпреки това първо се поразходи из кръчмите на Лийт и Единбург, нали? — попита подигравателно тя.

Алън се отдръпна и се облегна с две ръце на масата. Трепкащата светлина на свещите го правеше по-възрастен и задълбочаваше резките по лицето му.

— Загубих кураж. Тъй като бях уверен, че си се омъжила за Хю доброволно… Какво ми оставаше? Аз също обещах на лорд Геър да защитавам Хю. Не можех да дойда и да те взема. Какво щеше да стане с него… а и с Бюли? Пък и какво можех да ти предложа? Бедняк, който изкарва прехраната си с меча и няма дори къде да те подслони. Затова… — Тъжната му усмивка издаде на Франсис част от изстраданото. — Затова започнах да пия. Господи, как се напивах! Двамата с Дънкан влизахме във всяка мръсна дупка… Но това не е за ушите на една дама.

— Напротив, искам да чуя всичко — възрази Франсис.

Алън я измери с усмихнати очи и вдигна вежди.

— За бога, точно това може да се очаква от теб. Нямаш никакво чувство за срам, както казваше леля Гуендолин. Въпреки това няма да узнаеш нищо. Само толкова: Доналд също се налива и в пияно състояние забравя да си държи езика зад зъбите. Похвалил се е с плановете си за Бюли, затова се върнах — исках да те предупредя. За съжаление закъснях… Бедният Хю трябваше да плати пиенето. Уби го един от хората на Доналд. Не знам дали това също е било част от плана му. Стана много бързо и не можах да реагирам. — Той скочи от масата и вдигна ръце, сякаш очакваше присъда. — Ето че ти казах всичко. Можеш ли да ми простиш, Франсис? Ти си свободна, но Бог ми е свидетел, че не исках да стане така!

Фактът, че Алън не обвини изрично Доналд в убийство, убеди Франсис повече от всичко останало. Тя се сгуши в ръцете му, а той я притисна силно до себе си.

— Вярвам ти, Алън. Прав си, беше истински дяволски кръг.

Ръката й се плъзна към отвореното деколте на ризата му и тя усети как Алън потрепери. Той я обгърна още по-плътно и кръвта заби в слепоочията й. Обзе я сладостна отмала. А беше повярвала, че завинаги е забравила това чувство.

— Утре ще тъгуваме, Алън — пошепна тя. — Но тази нощ е наша.

Мъжът я притисна до себе си.

— Утре ще повикаме свещеника — поправи я той. — Искам да станеш моя жена, Франсис. И знай, че нямам намерение да чакам.