Катлийн Фрейзър
Господарката на замъка (2)

Втора глава

В планината, 1593 година

— Алън! Алън Камерън!

Шестнадесетгодишната Франсис Мъри се втурна като хала в оръжейната на замъка Бюли и едва успя да избегне тежките мечове на двамата юноши, които се упражняваха в далечен бой.

— По дяволите, Франсис! — изпъшка по-младият, който имаше червената коса и светлата кожа на рода Камерън. — Развали ми най-доброто париране. За малко да те нараня.

Той пое кърпата, хвърлена от по-възрастния му партньор, и изтри потта от лицето си.

— Да опитаме ли пак, Дънкан? Мисля, че вече го разбрах.

— В това ли е смисълът на живота ти? — Франсис нетърпеливо затропа с краче по пода и безстрашно се вмъкна между двамата. — Нищо друго ли няма в главата ти, Алън Камерън? Трябваш ни в залата. Старият Лаклан и синовете му са при Гиливрей. Карат се за арендните книги. Ако някой не се намеси, ще се избият.

Алън бързо се запъти към вратата, следван по петите от Дънкан Дю.

— Пак ли Лаклан? Защо не ми каза веднага? — изкрещя през рамо той.

Франсис преглътна напиращия на устата й сърдит отговор и хукна подир мъжете през настлания с камъни вътрешен двор. Наметката се смъкна от раменете й и разкри износената й рокля. Дано не беше станало нищо лошо! Когато изскочи от залата, Лаклан Камерън тъкмо настояваше да получи арендните книги от Гиливрей, стария управител на Бюли, и твърдеше, че поради болестта на лорд Геър той има всички права и задължения на глава на клана Камерън.

Когато най-сетне стигна до входа на залата, Франсис едва дишаше от бодежи в гърдите. Тя изпъшка и се облегна на тежката дъбова врата. Лаклан Камерън беше вдигнал заплашително юмрук срещу Гиливрей. Бялата коса се спущаше разбъркано по раменете му, над сплъстената брада стърчеше отличителният за рода Камерън орлов нос.

Франсис хвърли бърз поглед към стареца и неволно смръщи носле. Слава богу, че Лаклан не стоеше толкова близо до нея, колкото до стария Гиливрей, защото от него се носеше ужасна миризма на обор. Той и домашните му живееха под един покрив с добитъка. Тримата му синове, наобиколили го с диво святкащи очи, бяха също толкова мръсни и занемарени като баща си.

Алън се запъти с небрежна походка към тях, сякаш се връщаше от кратка разходка из двора.

— Какво става тук? — попита учудено той. — Карате ли се? — После незабележимо се шмугна между Лаклан и синовете му, които бълваха ругатни и вече посягаха към камите си. — Май старият Гиливрей е проявил безсрамие? — обърна се младежът към Лаклан, без да изпуска от очи синовете му. — Ако е така, аз ви поднасям извиненията си от името на лорд Геър. Гиливрей много добре знае, че задачата му е да води книгите, а не да се заяжда със знатни и уважавани членове на клана. Изчезвай оттук, Гиливрей! — изрева внезапно Алън. — Изчезвай, заповядвам ти! Как посмя да обидиш гостите ни!

Треперейки, старият управител побърза да се измъкне навън и Алън отново се обърна към Лаклан Камерън:

— Извинявам се още веднъж, Лаклан. Бъдете уверен, че старият ще си получи наказанието и повече няма да се осмели да се приближи до вас. Така ще бъде наказан и всеки друг, който смути мира в Бюли — заключи той и направи широк жест с ръка.

Лаклан и синовете му се обърнаха като ужилени и установиха, че докато Алън е отклонявал вниманието им, в залата са се промъкнали поне дузина събрани набързо слуги, въоръжени с лопати и вили, насочени заплашително към натрапниците. Старият Гиливрей беше изчезнал, а Алън стоеше с изваден меч между Лаклан и неговите синове.

Старият не умееше да губи. Ноздрите му трепереха от гняв.

— Този път спечели, хлапако! — изсъска през стиснати зъби той. — Но не забравяй кой стои пред теб. Лорд Геър няма да живее дълго и не бива да се смразяваш с бъдещия водач на клана.

Алън вдигна подигравателно вежди.

— Точно така — отговори с усмивка той. — Законен наследник на лорд Геър е синът му Хю, а с него се разбирам отлично.

— Хю! — изрева злобно Лаклан. — Този малоумник? Камерънови никога няма да признаят за свой глава един идиот. Нито пък английско конте като теб.

Той хвърли презрителен поглед към карирания панталон и обточената с биета риза на Алън. После рязко заметна ямурлука си и закрачи навън. Синовете затрополиха подире му. При гледката на драматичното им оттегляне Франсис с мъка потисна смеха си.

Дънкан Дю отпусна меча си и приятелски я смушка в ребрата.

— Не ти ли казах веднага, че няма защо да се тревожиш? — ухили се той. — Момчето умее да си служи с меча, кълна се в душата си! И с думите също. Я кажи, и с английския ли е толкова добре?

— Според мен говори прекалено добре — призна Франсис.

Лорд Геър бе настоял тя също да научи достатъчно английски, за да посреща както подобава посетителите — знатни гости. Ала сравнен с мекия, напевен галски, нейният майчин език, Франсис намираше английския твърд и тромав.

Тя не чу следващата забележка на Дънкан, защото забеляза леля си Гуендолин, която слизаше по стълбата толкова достойно и изискано, сякаш все още се намираше в шотландския кралски двор, където бе живяла като младо момиче. Сивите плитки бяха забодени като корона на главата, а широките й поли се диплеха над колосаната фуста. Тя даде знак на Алън да я последва в стаята на лорд Геър и тръгна обратно. Да не би състоянието на лорда да се беше влошило? След първия апоплектичен удар през зимата всички живееха в постоянен страх, че ще последва втори, който ще го довърши.

Пролетното слънце все още не топлеше и Франсис едва не замръзна, докато чакаше Алън на двора. Когато най-сетне той дойде, двамата тръгнаха към оръжейната.

— Не, лордът не се чувства по-зле — увери я Алън. — Само че е напълно грохнал. Помоли ме да остана тук.

— Значи няма да придружиш Дънкан? О, Алън! — Франсис засия, макар че изпитваше и малко съчувствие към Алън. Той мечтаеше от месеци как ще се прехвърли на холандския бряг с Шотландския отряд и ще служи като войник под командата на полковник Мъри, негов далечен роднина. Дънкан Дю и Санди Род, и двамата принадлежащи към клана Камерън, се готвеха да го придружат. Алън беше сигурен, че с препоръката на лорд Геър скоро ще може да получи по-висок чин.

— Не — отговори кратко Алън. — Въпросът е важен за клана. Лаклан е прав, нали знаеш? Хората няма да приемат Хю за предводител, освен ако някой не застане зад него. Лорд Геър настоява да остана тук като управител. Гиливрей няма да изкара още дълго.

Погледът на Алън проследи гълъбите, които кръжаха над главите им, и мрачното му лице малко се разведри.

— Е, все пак в цялата тази работа има и нещо добро, Франсис. Не се налага да чакаме, докато спечеля пари във Фландрия. Можем да се оженим веднага. — Той обви с ръка стройната й талия и я притисна толкова силно до себе си, че момичето тихо изпищя. После я вдигна във въздуха и я завъртя в кръг. Ала тъмните сенки под очите му не изчезнаха.

— Мисля, че е редно първо да ме попиташ, Алън Камерън — избухна ядно Франсис. — Откъде знаеш, че те искам за съпруг?

Алън избухна в смях.

— Това е още по-хубаво! Значи наистина ще се наложи да заема поста на управител, за да те получа като зестра, Франсис Мъри.

Франсис спусна качулката пред лицето си и го изгледа дръзко през цепката.

— Хайде, хайде — прошепна гальовно Алън, пъхна ръце под наметката и я притисна до себе си. — И двамата знаем, че ме искаш. Сама ми каза, че от всички Камеръновци обичаш най-много мен.

— Това беше преди три години — напомни му Франсис. — Откъде си сигурен, че не съм променила мнението си? Може би не понасям момците с меден език, изтупани като англичани…

— Май предпочиташ да вземеш някой от грубияните на Лаклан и да заживееш с него в изкривената му от вятъра колиба, докато лицето ти почернее от дима на торфовия огън? — подхвърли иронично Алън. — Не ставай глупава, Фан. Вече казах на лорд Геър, че ще остана, и държа свещеникът да обяви годежа ни още тази неделя.

Сега вече Франсис се ядоса истински. Какво си въобразяваше този Алън!

— Тогава аз ще ти откажа пред всички! — изкрещя тя, обърна му гръб и хукна през двора надолу към реката.

 

 

Алън настигна Франсис на половината път. Хвана я, метна я като чувал на рамото си и въпреки ожесточената й съпротива я понесе обратно нагоре към замъка.

— По-рано мъжът изобщо не е питал избраното от него момиче. Грабвал невестата си, мятал я на седлото и дим да го няма.

— Веднага престани! — Франсис спря да рита с крака и започна да го гъделичка. — Вече не живеем в каменната епоха — напомни му през смях тя.

— Въпреки това ми изглежда много весело. — Алън я сграбчи за китките и без много церемонии я стовари на земята. — Хм, крачката си ги бива. — Изсмя се и прокара ръка по прасеца й, после я мушна под полите. Макар че Франсис изригна поток проклятия и се заизвива отчаяно в ръцете му, той продължи невъзмутимо да я разглежда. — Като цяло доста дребна, но добре закръглена. Къдрици, черни като катран, розови устни и — ах, ти, малка вещице! — без съмнение здрави зъби.

Той облиза дланта си, където Франсис го бе ухапала, после я стисна по-здраво и започна да я гъделичка.

— Е, какво ще правим? Да повикам ли свещеника или ще минем и без благословията му?

— Милост! — изпъшка през смях Франсис. — Престани най-после, Алън. Е, добре, ще се омъжа за теб. И без това винаги съм го искала.

Двамата не забелязаха Хю, докато сянката му не падна върху тях. Алън скочи на крака, а Франсис побърза да приглади полите си.

— Фани, Алън! — Пискливият детски глас не подхождаше на плещестия, едър на ръст младеж. Франсис седна и се обля в червенина. Точно сега ли трябваше да мине оттук бедният Хю?

Той бе забелязал веселото им боричкане и очите му любопитно проблясваха.

— Искате ли да си играем? — попита усърдно Хю. — Имам си нова кукла. Доналд ми я донесе от Инвърнес. Иска ми се да не беше идвал — продължи плачливо той. — Доналд не може да ме търпи.

Доналд! Франсис скочи като ужилена. Несъщият й брат се мяркаше твърде рядко в Бюли, след като преди четири години я остави под опеката на семейство Камерън. Винаги твърдеше, че тя е половин Камерън и кланът е длъжен да се грижи за нея. Открай време не я обичаше. Тя се беше родила от втория брак на баща му с жена от клана Камерън. Доналд така и не проумя, че с този брак бе сключен мир между клановете Камерън и Мъри.

Франсис често се питаше дали Доналд е имал нещо общо с внезапната болест, която отнесе майка й в гроба, само няколко месеца след смъртта на баща й. Във всеки случай той веднага след това се разбърза да се отърве от малката си сестричка. Дали се боеше, че дванадесетгодишното момиче ще му попречи да пропие наследството си?

Защо се появи точно сега? Дали идването му не бе свързано с болестта на лорд Геър?

Алън улови братовчед си за ръка и му се усмихна.

— Ела, Хю, и ми покажи новата си кукла. Не бива да се страхуваш от Доналд. Ако наистина не може да те търпи, защо тогава ти я е донесъл?

— Не си прав — възрази Хю. — Нарече ме „идиот“. Каза: „старият ще умре, а идиотът не може да го наследи“.

— Нима лорд Геър умира? — попита стъписано Франсис.

— Глупости — укори я сърдито Алън. — Нали само преди малко бях при него! Беше съвсем добре.

 

 

Ала когато Франсис и Алън се върнаха в замъка, трябваше да чуят две лоши вести. Първата беше, че състоянието на лорд Геър наистина се е влошило, и втората, че самият той преди няколко дни е изпратил да повикат Доналд.

Братът на Франсис прекара целия ден край постелята на болния. Излезе едва привечер с доволно изражение на тлъстото си лице и веднага заповяда да повикат момичето. Вечерята му бе поднесена в стаята и цялото помещение миришеше на прокиснало вино. В малките жабешки очи се четеше такава животинска похот, че Франсис неволно направи крачка назад.

— Какво чувам за теб и Алън? — нападна я веднага той. — Оня слабоумник дърдореше нещо за женитба! Да не би да те е обезчестил? — изкрещя той и изгледа остро сестра си.

Франсис остана неподвижна, взряна мълчаливо в тясната брадичка, която красеше лицето на Доналд. Ала цялата се изчерви.

— Имала си късмет — продължи брат й, който очевидно прецени правилно изчервяването й. — Имаш по-добри възможности, отколкото да вземеш управителя на Бюли. Ако изобщо стане такъв.

— Той непременно ще се издигне — отговори тихо Франсис. — Кланът може да го избере за свой водач.

— Глупави дрънканици! — Доналд се приведе и я изгледа право в очите. В този миг всеки можеше да разбере, че са брат и сестра — доказваха го остро изсечените брадички и пронизващите погледи. — Алън няма правата, които имаш ти.

— Аз? — слиса се Франсис.

— Нямаш ли поне малко разум, сестричке? — Доналд вдигна ръка и изпъна дебелите си пръсти: — На първо място е малоумният, синът на лорд Геър, и веднага след него идваш ти. Ти си племенница на стария. Имаш кръвна връзка с него. Забрави ли, че майка ти му беше сестра? Как мислиш, защо те доведох тук? Естествено, ти не можеш да бъдеш избрана за водач на клана, но ако с идиота се случи нещо, ти оставаш наследница на Бюли и кланът ще признае съпруга ти за свой водач. Алън може и да е Камерън, но е само далечен роднина, държан тук по милост. Баща му е само братовчед на Геър, макар двамата да са израснали като братя. Той няма никакви права върху наследството. Лаклан и синовете му няма да го признаят никога. Същото важи и за половината клан. Граф Гленкърн ще определи наследник според волята си. Той е любимец на краля и е пълновластен господар на тези земи. Ако се стигне до бой, той ще намери наследник, който е достатъчно силен, за да запази мира. Кралят и без това не може да си отдъхне от дивите планинци и постоянните им междуособици.

Доналд се приведе още напред и погледът му прониза Франсис.

— Имам намерение аз да бъда този силен мъж и ти ще ми помогнеш, сестрице, разбра ли! Затова да не съм чул нито дума повече за Алън! Ако хлапето се опита да ми създава ядове, ще му строша кокалите! — Той подчерта думите си, като пречупи по средата огризаното пилешко кокалче: — Хряс! — Смехът му беше страшен. — Ей така!

Франсис изскочи от стаята, но дяволският смях на Доналд продължи да я преследва и по коридора.

— Не се вълнувай толкова — опита се да я успокои Алън, след като изслуша задъхания й разказ. — Не знам какво е замислил Доналд, но в нашия клан има повече от семейство Камерън, отколкото от Мъри. Какво може да направи, като е довел само няколко души, а тук са и Дънкан Дю, и още колко други?

Увереността на Алън беше всичко, с което можеше да се утешава Франсис през следващите мрачни дни. Лорд Геър бързо отпадаше. През цялото време валеше и даже ако не я следяха на всяка стъпка, Франсис не можеше да излезе от замъка. Струваше й се, че Доналд не я изпуска от погледа си нито за минута.

Докато сивите дни се влачеха един след друг, Франсис намрази дебелите, влажни каменни стени на Бюли. Замъкът вече не й беше дом, а затвор, където непрекъснато я дебнеха. Само понякога срещаше Алън в коридорите, но не смееше да размени с него повече от две-три незначителни думи.

Три седмици след пристигането на Доналд, в долината се появи един капитан, дошъл да вербува войници за полковник Мъри. Той вечеря с Франсис и Алън, и на следващата сутрин тръгна на път с петима мъже, между които Дънкан Дю и Санди Род. Франсис случайно узна, че Доналд дал и на петимата значителни суми.

— Е, и защо не? — отвърна небрежно той, когато го попита направо. — Полковник Мъри ни е роднина. Да не искаш хората ни да се явят при него като просяци?

И петимата принадлежаха към семейство Камерън и бяха на страната на Алън. Никой от хората на Доналд не отиде войник, нито от рода Лаклан. Франсис преброи мъжете и реши колкото се може по-скоро да поговори по този въпрос с Алън. Доналд го беше изпратил под някакъв предлог високо в планината и го очакваха едва на следващия ден.

На сутринта Франсис стана още преди разсъмване и тайно се промъкна навън. Беше твърдо решена да прекара целия ден край пътя към планинските пасища, за да не изпусне Алън.

Не се наложи да чака дълго. Слънцето тъкмо се издигна в небето, когато Алън се появи на стръмния път, водейки коня си за юздата.

— Франсис! — извика той, радостно изненадан. — Как така си тук? — Заключи я в обятията си и я притисна до себе си.

Момичето усети боцкането на тридневната му брада.

— Алън — прошепна нежно Франсис. Името му изведнъж се превърна в магическа формула, която можеше да я освободи от мрачния замък и да я поведе към мамещата свобода. Тя се надигна и покри брадясалото му лице с бързи, задъхани целувки. Той се засмя и я пусна на земята.

— Какво става с лорд Геър?

Франсис поклати глава.

— Засега се държи.

Двамата тръгнаха бавно надолу по пътеката. Алън бе обгърнал с ръка раменете на Франсис и подробно й обясняваше защо се връща по-рано. Не искал да преумори коня си, който загубил подкова.

Франсис нямаше търпение да му опише тревогите си около плановете на Доналд, ала Алън само се изсмя.

— Пак виждаш призраци. Мисли за нещо друго. Какво ще кажеш за една истинска целувка за добре дошъл? — Той завърза юздата на коня за едно стъбло и го остави да пасе. — Така, Бюти, заслужаваш малко почивка. А аз отивам да си получа наградата.

Засмя се и обгърна Франсис с две ръце. Тя отново усети познатото вълнение от докосването му. Сърцето й лудо заби, кръвта запулсира във вените й. Обви врата му с ръце и отговори с жар на целувките му.

Когато ръката му се промъкна към гърдите й, Франсис не се отдръпна, а я притисна със своята. Наслади се на грапавата му кожа и потръпна от непознатата сладост на парещата милувка.

Алън раздвижи ръка и Франсис усети как връхчето на гърдата й се втвърдява. Облегна се на него и се остави на нарастващата възбуда, която запалваше пламъци в кръвта й и караше тялото й да трепери.

— Целият ден е наш — пошепна тя. — Чакат те едва довечера.

 

 

През следващите години Франсис щеше да запази спомена за този прекрасен ден като единствената си скъпоценност. В продължение на няколко часа тя и Алън живяха в свой собствен, омагьосан свят, несмущаван от буреносните облаци, които се събираха с грохот над старинния замък.

Ръка за ръка, двамата тръгнаха надолу към реката, докато стигнаха малка, обляна от слънцето полянка на брега, в средата на която се издигаше възлесто старо дърво. Оттук замъкът не се виждаше, скрит от издадената гранитна канара. Алън разстла наметката си в сянката на дървото и протегна ръка към Франсис.

Девойката изгледа нерешително дървото. Тук никой нямаше да им попречи, защото малката кръгла полянка беше известна като прокълнато място, където през тъмни нощи се събират горски духове и отвличат заблудилите се пътници в далечните си свърталища. Дали Алън знаеше това?

— Полянката е тъкмо като за вещиците, да играят хора на нея — заговори предпазливо тя.

— Голяма работа — засмя се безгрижно Алън. — Слушала си твърде много страшни приказки. Нали съм с теб. — Той потупа късата кама на колана си. — Това е желязо. Нали знаеш, че духовете не смеят да се приближат до него. Ела при мен. Не ми ли вярваш, че мога да те защитя от всеки и от всичко?

Той притегли Франсис върху наметката си и я прегърна. Близостта му я успокои. Неволно си припомни как преди няколко дни бе укротил Лаклан и синовете му.

— Да, вярвам ти — прошепна колебливо тя. — Сигурна съм, че ще ме опазиш дори от горските духове.

— Тихо! — засмя се Алън и сложи пръст на устните й. Очите му святкаха дяволито. — Не знаеш ли, че носи нещастие, ако произнесеш името им? Затова ще ти попреча да го сториш — заради твоята собствена сигурност, нали разбираш?

Той затвори устата й с жарка целувка и се притисна до нея. Замилва нежно гърдите й, после спусна ръка към дългите стройни крака.

Франсис усети как желанието й се събужда. Непознатото чувство я уплаши, ала едновременно с това усети някаква сладка, дива жажда, която все повече се усилваше. Отметна глава назад, усети топлината на слънчевите лъчи по лицето си, вдъхна тръпчивия аромат на тревите и цветята и си каза, че не трябва да мисли за нищо друго, а да се наслади докрай на прекрасните милувки на любимия си.

Внезапно Алън извика задавено, пусна я и се надигна.

— Сега знам какво ще направим — заговори той, поемайки си тежко дъх. — Ако Доналд откаже да даде съгласието си за женитбата ни, ще заминем заедно. Не мога да понеса да те виждам всеки ден, да те целувам и да не мога да те имам. Разбираш ли ме? Искам да си винаги до мен, да спиш в моето легло. Но не искам да ти натреса някое копеле. Затова ще се махнем оттук и ще заживеем в свободен брак — пред Бога и пред хората.

Внезапното прекъсване на сладката игра разочарова Франсис и я отрезви. За каква я смяташе Алън? Нима гледаше на нея като на играчка, която можеше да захвърли, когато си поиска? В сърцето й се надигна луд гняв.

— Така значи! — изкрещя разярено тя. — Ти, Алън Камерън, искаш да определяш как да живеем! Ти не издържаш. Ти ме искаш в леглото си. Просто не вярвам на ушите си! Накрая ще ми кажеш, че съм твоя собственост като кучето или сокола! Чуй ме добре, Алън. Аз ще споделя леглото с теб, само когато аз поискам — или никога.

Алън вдигна вежди и се ухили самодоволно.

— Не смяташ ли, че бих могъл да те убедя?

Франсис замахна да го цапне, но Алън улови ръката й и отново я притисна в обятията си. Целувките му отново запалиха огъня в кръвта й, тя въздъхна сладостно и се сгуши в него. Той повдигна полите й и когато усети ръката му върху голото си бедро, Франсис затрепери като в треска. Зарови пръсти в гъстите му коси и придърпа главата му върху гърдите си. Беше негова — най-после! Толкова пъти си беше мечтала за това. Защо не можеше да се отдаде докрай на щастието си? Милувките на Алън я замайваха, не беше на себе си и въпреки това усещаше някъде дълбоко в себе си копнеж, който не можеше да бъде утолен.

— О, не! — простена Франсис. — И аз не знам какво искам.

— Не знаеш ли? — пошепна Алън, без да престава да я гали. — Значи трябва да ти покажа.

Ръката му се плъзна по-нагоре и я докосна там, където никой мъж досега не я беше докосвал. Тялото й се изви в екстаз, тя изстена и се надигна срещу него. Алън вдигна глава от гърдата й, помилва с устни шията й и намери устните й в дива, страстна целувка. Езикът му проникна в устата й, ръцете му продължаваха да пращат светкавици по тялото й.

Франсис се остави на обзелата я буря, загуби се цялата в омаята на възбудените си сетива, макар да мислеше, че няма да издържи нито минута повече. Тялото й тръпнеше от желание и тя усещаше, че наближава непознат за нея връх на удоволствието. Когато го достигна, неочакван и изпепеляващ, тя се изви като дъга, разтърсвана от горещи вълни на необуздана наслада.

 

 

Двамата останаха дълго прегърнати. Алън продължаваше да я държи в прегръдката си и лудото биене на сърцето й постепенно се успокои. Внезапно мъжът седна и придърпа полите й надолу.

— Ето, вече знаеш — пошепна дрезгаво той. Дъхът му идваше на тласъци, лицето му беше сгорещено и напрегнато.

Франсис не проумя защо любимият й се промени така изведнъж. Тя се изправи и го погледна несигурно. Само преди миг беше толкова нежен, а сега като че ли й се сърдеше.

— Алън? — пошушна едва чуто тя. — Сгреших ли нещо?

Той посегна към една съчка и я строши по средата. След малко вдигна очи и погледът му омекна.

— Не, Фан. — Усмивката му беше измъчена. — Но за мен е много трудно, разбираш ли? Аз те желая, Франсис. Искам да станеш моя жена, да спиш в леглото ми, в къщата ми. При това нямам дори дом, където да те заведа. Е, засега. Доналд никога няма да се съгласи да станеш моя жена. Той има други планове за теб. Хвърчи нависоко.

— Знаеш ли какво е намислил? — попита тихо Франсис.

Алън поклати глава.

— Само намеци…

— Но… — Франсис се вкопчи отчаяно в сладката мечта за бъдещето, която заплашваше да се изплъзне между пръстите й. — Ти ще станеш управител на Хю и тогава можем да се оженим. Самият лорд Геър го каза.

Алън отново поклати глава.

— Боя се, че думата на лорда вече няма тежест. Старият умира, Франсис. Не ти ли е направило впечатление, че се топи с всеки изминат ден? Доналд е твърдо решен да стане господар на Бюли. Не знам какви са плановете му, но усещам, че е замислил нещо страшно.

Той въздъхна, вдигна едно клонче и го запрати в сребърните води на реката.

— Може би е най-добре да напусна Шотландия. Ще послужа няколко години във войската и после… — Ала не можа да продължи. Какво щяха да променят няколко години служба?

Франсис виждаше, че приятелят й усилено размишлява. Ковеше някакви планове и сякаш се отдалечаваше на мили от нея. Тя изплака задавено и се хвърли в прегръдката му.

— Не ме оставяй сама, Алън! Остани при нас. Нали обеща на лорд Геър!

Притисна се до гърдите му и веднага усети въздействието си върху него. Той я повали на земята и я зацелува като обезумял.

— Остани — пошепна в ухото му тя. — Остани при мен.

Алън трепереше от едва сдържана страст и безмълвно я притискаше до себе си. Той ще остане, каза си блажено Франсис. Никога няма да ме напусне.

Алън продължи да я целува като умиращ от жажда.

— Ти си въздухът, който дишам, водата, която пия — шепнеше дрезгаво той. — О, Франсис, не мога да те напусна, но не мога и да остана при теб. Не е ли по-добре да заминем заедно за Единбург? Ще заживеем като мъж и жена и ако родиш дете, преди Доналд да ни е намерил, никой няма да може да ни раздели.

Според шотландското семейно право това беше възможно. Мъжът и жената трябваше просто да заявят пред свидетели, че ще живеят като семейство. Раждането на детето подпечатваше сключения брак. Ако нямаха дете, бяха свободни да се разделят. Провинциалната аристокрация сключваше подобни съюзи в празнична рамка, а католическите семейства, каквито бяха Камерън и Мъри, обикновено викаха и свещеника. Но предписания от закона нямаше. Фактът, че Франсис беше едва шестнадесетгодишна, също не представляваше пречка.

Девойката отговаряше на целувките с нарастваща жар. Щастието й беше неописуемо. Стройното мускулесто тяло, силните му и все пак нежни ръце, пламтящата червена коса — колко прекрасно беше да ги чувства под пръстите си.

Беше твърде хубаво, за да е истина.

— Доналд няма да го допусне — пошепна обезкуражено тя. — Ще тръгне да ни търси и ще ни залови. — Пръстите й не преставаха да милват разбърканата червена грива на любимия й.

— Доналд не е глава на клана — възрази Алън. — Той дори не е Камерън. Щом станеш моя жена, вече няма да има власт над теб.

Сянка на ездач падна върху тях. Франсис погледна през рамото на Алън и видя Доналд, възседнал расов жребец, заобиколен от трима боси момци с ухилени физиономии.

— Големи думи, хлапе — заговори подигравателно мъжът.

Посочи Алън с камшика си за езда и хвърли подканващ поглед към придружителите си. Франсис изстина. И тримата бяха от рода Мъри и не бяха привърженици на Камерън.

— Махнете този нехранимайко от очите ми — заповяда Доналд, приведе се от седлото и сграбчи Франсис за рамото. — А ти, почтена лейди, тръгвай с мен. Знаеш ли колко обичам, когато коват интриги зад гърба ми?

Той издърпа безмилостно Франсис и я метна пред себе си на седлото. Изви ръката й на гърба и пришпори коня си. Остра болка прободе Франсис и тя едва издържа препускането.

Последното, което видя от Алън, беше червената грива сред кълбо от размахващи се ръце и крака.

 

 

Франсис крачеше неспокойно по каменния под на стаичката. Бяха минали три дни, откакто Доналд я бе довлякъл в кулата и я бе заключил в това малко помещение. Вече три дни единственото й занимание беше да наблюдава падащия през тесния отвор на прозореца светлинен лъч, който бавно пълзеше по пода.

Не виждаше никого, освен Джанет Бюти, едно просто кухненско слугинче, което идваше два пъти на ден да й донесе купа овесена каша и да смени кофата. Ала пред вратата винаги заставаха двама от хората на Доналд и Франсис не се осмеляваше да задава въпроси.

Едно време килията беше част от затвора на замъка. С течение на годините кулата се бе слегнала, а може би и дворът на замъка се беше издигнал, така че помещението вече не се намираше на земята, а доста под нея. Единственото прозорче беше избито толкова нависоко в дебелите стени, че Франсис можеше да вижда само късче небе, и то ако се надигнеше на пръсти и се хванеше за перваза. Тогава пред погледа й се разкриваше и част от вътрешния двор, при което очите й бяха на височината на каменната настилка. Но поне можеше да огледа вътрешния двор чак до стената.

През първия ден тя стоя непрекъснато на пръсти с надеждата да забележи някъде Алън. Един-единствен път откри червената му коса пред стражницата, но бе заобиколен от хора на Мъри и тя не се осмели да го извика. Поне се увери, че любимият й може да се движи свободно, а не е затворен като нея. Тази мисъл й донесе известно утешение. Щом Алън беше свободен, той непременно щеше да намери начин да я измъкне оттук. Нито за миг не се съмняваше в това.

Ала на втория ден увереността й постепенно се стопи. От залата долитаха високи гласове, но тя не разбра нито дума, макар че бе долепила ухо до вратата.

Днес беше третият ден и Джанет все още не се бе появила. Кофата в ъгъла вонеше нетърпимо. Единственото предимство на това положение беше, че не усещаше глад, макар от снощи да не бе хапнала нищо. Все пак Франсис забелязваше как липсата на храна постепенно я изтощава. Вече не беше способна да мисли ясно.

На два пъти й се стори, че чува Алън да свирука любимата си песен. Първия път се втурна зарадвана към прозорчето, но успя да види само един от грубияните на Доналд. Отпусна разочаровано ръце и едва не се строполи на земята.

Франсис се облегна безсилно на стената и усети как тялото й се вцепенява от студ, идващ не само от влажните стени. Главата й се замая и тя започна да вижда привидения. Алън вървеше нагоре по хълма — право към царството на горските духове. Понечи да го повика, за да го предупреди, но от устата й не излезе нито звук. Любимият й се скри в тъмната гора, която нямаше да го върне цели седем години.

Шум от бързо наближаващи стъпки и гневни гласове, които идваха откъм залата, изтръгнаха Франсис от вцепенението й. Светлинният лъч вече бе прекосил цялата стая и се катереше нагоре по стената.

Франсис разтърси глава, за да прогони безумните си видения. А може би това не беше само плод на въображението й? Може би пак й се бе явило Второто лице? И преди й се бяха явявали разни неща. По време на една племенна междуособица бе предсказала нападение над замъка, което бе извършено само след няколко часа. Друг път предвиди кражба на добитък. Но това бяха все ясни картини. Този път предчувствията й не се поддаваха на тълкуване, оставаха тъмни и замъглени. Защо? Страхът я сграбчи за гърлото. Дали картините оставаха неясни, просто защото не можеше да понесе страшната истина? Замайването отстъпи място на все по-засилващ се гняв. Как посмя Доналд да се отнесе така с нея! Закрачи отново напред-назад, все по-бързо и по-бързо. Само да имаше нещо, с което да вдигне шум! Но с изключение на кофата, килията беше празна, а и само при мисълта да изсипе съдържанието й на пода започваше да й се гади.

След залез-слънце се появи леля й, Гуендолин Камерън, и я освободи.

Франсис огледа недоверчиво дългия коридор, но хората на Доналд бяха изчезнали.

— Как ги надхитрихте, лельо? — прошепна задъхано девойката. — Да побързаме! Трябва да избягаме, преди да са се върнали. — И тя задърпа след себе си старата дама.

— Остави това — укори я меко Гуендолин. — Да бягаме? Що за глупости! Брат ти се отнесе твърде строго с теб, детето ми, и аз му го казах направо. Но това още не е причина да се държиш така детински. Не е нужно да бягаш, повярвай ми. Наредих на Джанет да ти приготви гореща баня.

Франсис се поколеба. От една страна, някакъв вътрешен глас я подтикваше да бяга, но от друга, изгледите да се окъпе бяха повече от примамливи. Освен това вероятно всичко беше наред, щом Гуендолин беше дошла да я освободи, без да се страхува от Доналд.

— Какво става с Алън?

— Няма защо да се тревожиш за него — отговори мрачно Гуендолин. — Той съумя да се погрижи за себе си.

Франсис притисна с ръка болезнено пулсиращото си чело. Защо й беше толкова трудно да мисли ясно?

— Да вървим — настоя Гуендолин. — Приготвила съм ти пресни овесени хлебчета и горещ бульон.

Дори само мисълта за храната накара Франсис да се олюлее. Тя се обърна и покорно последва леля си.

След тридневното затворничество в тъмната килия стаята на Гуендолин й се стори същински рай. Както навсякъде в замъка, дебелите стени бяха каменни, покрити с мазилка и украсени с пъстри килими, изобразяващи ловни сцени. Подът от тежки дъбови греди бе покрит с рогозки и поръсен с ароматни треви. Ала най-хубавото беше дървеното корито, пълно с вдигаща пара вода, в която плуваха изсушени цветя и билки и пръскаха сладко ухание.

Франсис се остави в ръцете на Гуендолин и Джанет. Жените набързо смъкнаха грубата й вълнена рокля и я потопиха в топлата вода. Младото момиче въздъхна доволно, отпусна се назад и потъна в мислите си. Пръстите й галеха плуващите наоколо цветчета. Смътно чу как Гуендолин заповяда на Джанет да изнесе мръсната рокля и да я изгори.

Та тя ми е единствената, каза си унесено Франсис. Гола ли ще ходя сега? Мисълта почти я развесели. Огледа разсеяно тялото си и се зарадва, че там, където слънцето и вятърът не я бяха докоснали, кожата й е бяла и нежна.

Никога не се беше разглеждала така. В замъка Бюли банята беше по-скоро делови въпрос, отколкото забавление. През лятото всички се потапяха, треперейки, в ледената вода на езерцето. През зимата се обтриваха с натопена в студена вода кърпа, при което често се налагаше първо да разчупят ледената коричка в дървеното ведро. При тези обстоятелства никой нямаше време да се разглежда обстойно гола.

Днес Франсис видя за първи път напълно разцъфтялото си тяло. Тя изстиска гъбата на рамото си и проследи капките, които се стичаха напред. Гърдите й бяха високи и твърди, бели като сняг. Алън й каза, че са прекрасни, а той сигурно разбираше от тези неща. Франсис плахо плъзна ръка по тялото си и си представи, че я милва Алън. Щом се оженят… Дали тогава ще е грешно да я докосва така? Досега не беше разбрала какво искаше да каже свещеникът, когато говореше за греховете на плътта.

— Лельо Гуен — попита внезапно младото момиче, — грешно ли е, когато позволиш да те докосне мъж?

Джанет Бюти захихика и скри лице с престилката си. По шията на Гуендолин избиха червени петна, очите й смутено се отместиха настрани.

— Не подхожда на едно почтено момиче да задава такива въпроси — отговори строго тя.

— Исках да кажа, след като момичето му е дадено за жена — настоя Франсис.

Странно, но допълнението накара Гуендолин окончателно да загуби самообладание.

— Е — промълви едва чуто тя, — скоро ще имаш възможност да разбереш. Джанет — обърна се тя към момичето, — къде са новите дрехи на лейди Франсис?

Франсис съжали, че е смутила така старата дама. Все пак тя не беше омъжена и очевидно не й подобаваше да знае подобни неща.

Франсис излезе от коритото и Джанет я зави в голяма кърпа. Девойката отиде при Гуендолин, прегърна я и разкаяно я целуна.

— Простете ми, лельо, моля ви. Не исках да ви засегна.

Гуендолин я побутна към пейката, поставена в близост до буйния огън.

— Първо се наяж, а после ще те облечем. Не искам да окапеш новата си рокля.

Франсис изненадано забеляза, че апетитът й се е възвърнал. Надроби хляба в горещия бульон и заразглежда прекрасните нови неща, които Джанет разстилаше върху леглото: обшита с дантели риза от най-тънък лен, корсет с банели, фуста от тъмночервена коприна и блестяща пола от черен брокат с подходящ корсаж.

След като се нахрани, Гуендолин и Джанет й помогнаха да се облече. Франсис едва не се задуши, когато стегнаха корсета й. Никога не беше носила такова нещо, пък и не беше нужно под правата всекидневна рокля от ръчно тъкан вълнен плат.

— Няма да мога да се движа — оплака се задавено тя.

Гуендолин кимна доволно.

— Крайно време е да се научиш да се обличаш и да се държиш както подобава на една лейди.

Тя подреди широките поли и се увери, че червената фуста не е съвсем закрита от черния брокат. Ала дълбокото деколте на корсажа я накара да се намръщи. Гърдите на Франсис бяха повдигнати от корсета и блестящата тъкан подчертаваше белотата на кожата й по начин, който се стори на Гуендолин твърде неприличен. Тя изпрати Джанет да донесе тънък дантелен шал, с който да прикрие дръзкото деколте.

Когато беше готова, Франсис се завъртя, за да огледа от всички страни скъпоценните си одежди. Разкошната брокатена пола, изпод която дръзко надничаше червената фуста, се диплеше на вълни около стройната й фигура. Дългите ръкави обаче бяха толкова тесни, че Франсис изобщо не се осмеляваше да вдигне ръце.

— Прекрасна рокля, лельо Гуен! — извика въодушевено тя. — Приличам на булка!

Може би все пак щяха да й позволят да се омъжи за Алън. Да, не можеше да бъде другояче. Доналд може да е бил против, но Гуендолин е успяла да го склони. Франсис огледа отражението си във водата и се ощипа по бузите, за да поруменеят. Алън имаше да се чуди, като я види в тази разкошна рокля.

Обърна се и с изненада откри сълзи в очите на Гуендолин.

— Какво ви е, лельо?

— Толкова си млада! — Гуендолин преглътна с мъка и отвърна поглед. — Казах им, че си твърде млада, но те не поискаха да ме чуят… ах, детето ми, ти наистина си облякла венчалната си рокля. Заповядаха ми да те приготвя за сватба — за твоята сватба.

Франсис се хвърли към леля си и обви с ръце врата й. Единият ръкав опасно изпращя.

— О, лельо, знаех си! Толкова се радвам, че успяхте да ги убедите да ми позволят да се омъжа.

— Да ти позволят? — Гуендолин се обърна като ужилена и погледна Франсис, сякаш имаше пред себе си някоя луда. — Да ти позволят? — повтори тя и лицето й се разведри. — Слава на небето! Толкова се надявах да се съгласиш. Това е желанието на лорд Геър и истинска благословия за клана, но аз дори не се надявах… Франсис, наистина ли искаш да се омъжиш за Хю?

— Хю? — Този път Франсис гледаше като безумна. — Да не сте полудели, лельо Гуен? Аз дадох дума на Алън.

Лицето на старата дама потъмня.

— Разбери, Франсис, това е било детско обещание. Нямаш право да дадеш дума без съгласието на настойника си, а и Алън няма право да те иска.

— Точно това ще направи — изкрещя ядосано Франсис.

Прекрасната нова рокля я стягаше отвсякъде. Стори й се, че се задушава и се втурна към вратата.

— Къде е Алън?

Джанет се опита да я задържи.

— Пусни ме! — изплака Франсис, обзета от паника. Нима всички в замъка се бяха обединили срещу нея?

 

 

Франсис отвори вратата с трясък… и видя пред себе си стражите и Доналд.

Тя се дръпна бавно назад, крачка по крачка, и също така бавно Доналд я последва. Гуендолин и Джанет не смееха да се помръднат.

Лицето на брат й пламтеше от трудно удържан гняв. Очите му изпущаха стрели. Франсис сведе поглед и забеляза петната по тлъстия му корем. Доналд я сграбчи за раменете и я принуди да спре.

— Сега вече край! — изкрещя той. — Значи си дала думата си на онова хлапе, а? Кога най-после ще пораснеш? Онзи безделник искаше да се ожени за теб, само за да стане господар на Бюли. Надяваше се лорд Геър да обезнаследи собствения си син в твоя полза. Когато разбра, че се е лъгал, веднага хукна да се присъедини към войските на краля.

Студен камък притисна сърцето й. Какво говореше Доналд? Не можеше да бъде вярно.

— Не ти вярвам! — изкрещя тя с цялата омраза, на която беше способна. — Ти лъжеш! — Опита се да се изтръгне от ръцете му, но той само стегна още повече хватката си. Тя разтърси глава, плитките й се разплетоха и къдриците се разсипаха по лицето й. — Това не може да бъде истина.

Доналд замахна и й залепи оглушителна плесница. Франсис видя ръката му, но не беше в състояние да я избегне. Главата й отхвръкна назад. Ушите й забучаха, бузата й пламна като огън.

— Така е по-добре. — Доналд прекъсна надвисналото в стаята мълчание и блъсна Франсис на най-близката пейка. — А сега ще мълчиш и ще ме слушаш. Твоят мил офейка.

— Не ти вярвам — повтори Франсис и захълца. — Алън ме обича. Никога не би ме напуснал. — Внезапно я прониза страшно подозрение. Понечи да скочи на крака, но Доналд я блъсна обратно върху пейката.

— Къде е той? — изпищя пронизително тя. — Ти си го убил, така е, нали? Ти и биячите ти.

Доналд подигравателно се изсмя.

— Да го убия? Защо да си давам толкова труд? Признавам, че си получи заслуженото наказание. Все пак се опита да те прелъсти. Ала когато лорд Геър му даде да разбере, че при никакви обстоятелства няма да пренебрегне Хю, той се разбърза да се махне. Няма ли най-после да разбереш, Франсис? Той не искаше теб, искаше само Бюли.

Ръцете й бяха студени като лед и тя ги притисна до пламтящите си страни.

— Не ти вярвам — прошепна с усилие тя.

После обаче си припомни какво й беше казал Доналд: „Ти си наследница на Бюли и кланът ще приеме твоя съпруг за свой водач“. В едно Доналд беше прав: Алън започна да настоява за женитба, едва когато здравето на лорд Геър силно се влоши. Дали не се бе надянал на неспособността на Хю и на благоразположението, с което лордът се отнасяше към Франсис?

След завръщането му от Единбург, където бе следвал право, двамата бяха имали толкова малко време един за друг. Струваше й се истинско чудо, че той се влюби в нея от пръв поглед. Тя отдавна си мечтаеше за него. А сега се оказваше, че е обичал само Бюли, не нея самата…

Доналд приседна с въздишка на пейката до Франсис и сложи ръка на рамото й. После само с поглед прогони Гуендолин и Джанет от стаята.

— Престани да плачеш, Фан. Не си първата, измамена от някой безсъвестен прелъстител. — Той я смушка окуражаващо с лакът. — Нали не вярваш, че съм го убил? Смятам, че си го видяла да се движи свободно по двора на замъка. Затворих теб, но не и него. Трябваше да изчакам с освобождаването ти, докато той се качи на кораба и потегли. — Хвана я под брадичката и я принуди да го погледне в очите. — Не прави толкова тъжно лице, Фан. Хайде да се помирим, а? Съжалявам, че трябваше да те затворя, но го направих за твое добро. Исках да попреча на онзи мръсник да ти замайва главата с лъжите си. Не можех просто да го изгоня, все пак е член на семейство Камерън. Трябваше да почакам, докато тръгне по собствена воля.

Доналд се усмихна коварно.

— Кълна се в Бога, това никак не беше трудно. Дадох му малко пари и той веднага офейка. Толкова бързаше да се качи на кораба, че не си даде труд да се сбогува дори с лорд Геър. Сигурно има приятели при войниците, с които иска да се срещне.

— Дънкан и Санди — промърмори колебливо Франсис. Това сигурно беше истина, но останалото? Главата я болеше непоносимо и не й позволяваше да разсъждава разумно. — Веднъж го видях в двора — продължи унесено тя. — Значи наистина не си го убил. А тази сутрин го чух да си свирка…

Триумфална усмивка изкриви устните на Доналд. Каза си, че не бива да забравя да възнагради червенокосия коняр, който толкова добре бе изиграл ролята на Алън. Колко жалко, че момъкът не умееше да свирка, та му се наложи да подкупи още един! Но разходите си струваха, след като бе успял да заблуди опърничавата си сестра. Сега седеше до него и плачеше за изгубената си любов. Може би тъкмо сега беше моментът да й разкрие всички предимства на блестящия си план.

— Слушай ме, сестричке — започна бодро Доналд. — Да не говорим повече за онзи вятърничав момък. Не си струва да се измъчваш заради него. Очаква те блестящо бъдеще! Ще станеш господарка на Бюли! Не заслужаваш чак такъв късмет, скъпа моя. А и Хю те обича.

Франсис усети как гърлото й се стяга. Разбира се, че Хю я обичаше. Той обичаше всеки, който се държеше мило с него. Но как можеше Доналд да сравнява красивия строен Алън с тромавия Хю, чийто поглед беше празен и от носа му непрекъснато капеше? Не, това беше немислимо!

— Не го искам — отговори твърдо тя.

Въпросът беше решен. Внезапно Франсис се почувства уморена и изтощена до смърт. Имаше едно-единствено желание: да избяга навън, да се качи на зеления хълм, да се хвърли в тревата и да плаче, докато заспи. Как беше възможно Алън да я изостави с леко сърце и без дума за сбогом? Този въпрос никога нямаше да престане да я мъчи. Толкова обещания, целувки и нежности… А накрая това подло предателство!

Франсис втренчи поглед в бродерията на завесите. Ако започнеше да брои бодовете, това щеше да отклони мислите й в друга посока. Закле се, че Доналд никога и при никакви обстоятелства няма да я види да плаче.

Брат й се приведе към нея и тя се отдръпна отвратено.

— Толкова ли не разбираш? Не може да ти се случи нищо по-добро от женитбата с Хю.

Хю? Франсис почти го бе забравила. Защо Доналд говореше за Хю в такъв момент? Тя се облегна изтощено на стената и затвори очи.

— Върви си, Доналд. Сега не мога да мисля. Остави ме сама.

— Наследството…

— Изчезвай! — изкрещя невъздържано Франсис. — За бога, не можеш ли да мислиш за нищо друго, освен за злато и имоти?

Тя посегна към първата попаднала пред очите й бронзова кана и я запрати към отсрещната стена.

Изплашена от шума, в стаята се втурна Гуендолин.

— Всичко е наред, Гуен — заяви с усмивка Доналд. — Просто имахме малък спор.

— Не е така — отговори задъхано старата дама. — Нищо не е наред. — Тя притисна ръце към гърдите си и тежко си пое дъх. — Идвам от лорд Геър. Той умира, Франсис. И иска да те види.

 

 

Огрени от трепкащата светлина на поставените около леглото свещи, предметите хвърляха страшни сенки по стените. Франсис отиде до прозореца, за да затвори дървените капаци, но лорд Геър я спря с безсилно движение на ръката.

— Остави ме да помириша степта — помоли едва чуто той. Гласът му беше отслабнал, ала все още звучеше властно и настойчиво.

Франсис остави капаците и приседна на столчето до голямото легло с балдахин. Лорд Геър протегна восъчнобледата си ръка, за да я помилва по главата, но не можа да осъществи намерението си. Ръката му се отпусна безсилно на рамото й, лека като перце. Въпреки това Франсис имаше чувството, че я притиска огромна тежест.

— Ти винаги си била добро дете — пошепна лордът. — Толкова се радвам, че Доналд те доведе при нас.

Сълзи рукнаха от очите на девойката и намокриха белите дантели, подредени с такова усърдие от Гуендолин.

— Франсис…

Лорд Геър с мъка си поемаше дъх и думите излизаха от устата му бавно и накъсано.

— Надявах се… да минат още много години… преди да те помоля за това.

От свещите капеше восък. Внезапно през прозореца се втурна вятър, пламъчетата затрепкаха, а завесите пред леглото зашумяха.

— Хю… не е способен… — Дрезгавият шепот замря.

— Умря ли? — попита Доналд и пристъпи напред.

Лорд Геър направи заповеднически жест с измършавялата си десница.

— Бъди така добър да не ме заравяш, преди да съм умрял. — Замъгленият поглед на дълбоко хлътналите очи прониза Доналд. — А сега ни остави сами.

Заповедта идваше от мъж, свикнал да властва над клана си като истински крал. Доналд промърмори някакво извинение и побърза да се измъкне.

Лорд Геър даде знак на Франсис и тя затвори тежката дървена врата. После отново приседна до леглото на умиращия.

— Франсис… — зашепна той дрезгаво, но с обичайната си властност. — Хю… не може… да държи клана… единен. Ще има… кървави битки. Нужна е силна ръка. Доналд си въобразява, че я има… Но той е глупак. Лорд Гленкърн иска да… присвои земите ни… А преди това… ще изпратят огнения кръст… и ще се хванат за оръжието.

Сякаш някой притискаше сърцето й с ледена ръка. Наистина ли лорд Геър щеше да я помоли да се омъжи за Хю? „О, господи, не го допускай!“ — молеше се безмълвно тя.

— Ти си следващата… която има права върху… наследството. След Хю. Ти и той заедно… Всички би трябвало да го признаят…

Нощният вятър удряше в прозорците и виенето му сякаш внасяше в тихата стая виковете и болките на отминали времена и битки. В трепкащата светлина на свещите Франсис видя подпалени хижи и купи сено.

Лорд Геър й махна да се приближи. Тя се приведе над лицето му, за да улови всяка дума.

— Доналд си въобразява… че владее Хю. — Дрезгав смях разтърси хлътналите гърди. — И теб също. Теб не може да командва, Франсис. Ти си… истинска Камерън. Господарката на Бюли. — Костеливите му пръсти се сключиха около китката й. — Господарка на Бюли — повтори ясно и високо той. — Ще го направиш ли, Франсис? Ще вземеш ли момчето ми? Ще запазиш ли единството на клана?

Мислите се блъскаха лудо в главата й. Виденията за смърт и пожари се смесваха със спомена за обещанието на Алън: „Ще остана и ще работя като управител на Хю, защото той има нужда от мене. Така ще можем да се оженим“. Но Алън вече го нямаше.

Тя нямаше да стане предателка. Нямаше да бъде като Алън!

Господарка на Бюли.

За да запази единството на клана.

 

 

Селският свещеник, дребен и тлъст, се изкачи с мъка по склона към замъка. После забърза към стаята на лорд Геър, следван от тихо хълцащата Гуендолин, и приготви всичко необходимо, за да даде последна благословия на умиращия. Ала лордът направи заповеднически жест с ръка.

— Сега имаме… по-важна работа, отче — прошепна с усилие той.

Всичко стана толкова бързо, че Франсис нямаше време да размисли. Гуендолин и Джанет разресаха дългите плитки и гъстата черна коса се разсипа като копринена наметка по раменете й. Това беше част от ритуала и трябваше да удостовери, че невестата отива девствена пред олтара. Хю беше измъкнат от леглото и облечен, докато слугите палеха свещите в малкия параклис.

Никой не се сети да намери факли, които според обичая трябваше да осветят пътя на Франсис от стаята на лорд Геър до параклиса.

Младото момиче слизаше в някакъв унес по грубите, изтрити от годините стъпала. Погледът му беше втренчен в двете свещи на входа на параклиса.

Гуендолин и Джанет подтичваха около нея, подръпваха роклята й и шепнеха в ухото й съвети, кой от кой по-излишни и неподходящи. Най-после Франсис решително им каза да престанат.

— След като вече се съгласих на тази женитба — заяви тя, — ще го направя, както аз искам. Лельо Гуен, Хю изобщо няма да забележи, че панделките на роклята ми са раздърпани. А ти, Джанет, не дрънкай непрекъснато за брачното легло.

Двете жени побързаха да я оставят на мира и тя закрачи сама към параклиса. Свещеникът я очакваше на входа. Хю беше отведен вътре от личния си слуга, който му беше помогнал да се облече. Уплашените детски очи изгледаха с почуда влизащата Франсис.

— Фани, какво правят с мен? — попита плачливо той. — Защо плачеш, Фани? Какво става тук? — Неразбираемите събития от последния час го бяха стреснали до смърт.

Франсис го погледна и в сърцето й се надигна съчувствие към бедното момче. Въпреки възрастта и външната си зрелост, той беше само едно дете, което иска да бъде утешено.

Вече не й беше трудно да улови ръката му и да се усмихне.

— Сега трябва да пазиш тишина, Хю — проговори меко тя. — Нищо не се е случило. Прави, каквото ти казва този добър човек. После ще ти дадат сладкиши и ще те пуснат да видиш баща си.

По време на кратката церемония Франсис непрекъснато усещаше присъствието на Доналд зад гърба си. Брат й стоеше като паметник в тъмното, но погледът му я пронизваше.

Свещеникът произнесе последните думи и затвори библията.

— Толкова необикновено — пошепна той. — Никога не съм извършвал подобна венчавка. Но щом лорд Геър желае така… — Дори за миг не би му хрумнало, че може да се възпротиви на желанието на господаря си. Изпълни последната молба на умиращия и побърза да се върне до леглото му.

Франсис и Гуендолин го последваха. Лелята поиска Хю също да дойде с тях, но момъкът се уплаши още повече и жално се разхленчи. Франсис го изпрати в залата и му заповяда да чака там.

Лорд Геър се беше унесъл в неспокоен сън и се събуди едва на зазоряване. Огледа се и впи поглед в лицето на Франсис.

— Направихте ли го? — попита безизразно той.

Франсис вдигна ръка. На пръста й блестеше огромният смарагд на рода Камерън.

Лорд Геър закима с глава.

— Хайде, идвайте, кучи синове! — изхърка той. — Вземете си плячката! — Главата му падна на възглавницата.

Това беше старият боен вик на рода Камерън.

Свещеникът се приближи до леглото, мърморейки недоволно, че е голям грях да се изправиш пред лицето на Създателя с такъв езически вик на уста. Настоя лорд Геър да се разкае, но Франсис го спря с уморено движение на ръката.

— Старанията ви са напразни — обясни глухо тя. — Лорд Геър е мъртъв.

Младата жена отиде до прозореца и се загледа навън. На изток вече се развиделяваше. Слънцето, което се издигаше като златно кълбо, осветяваше и отдалечаващия се на юг военен кораб…

 

 

Много от дивите планинци на борда на тежко натоварения платноход, който плаваше към Флашинг, говореха само галски и бяха толкова болни, та им се струваше, че е настъпил последният им час. Бяха толкова заети със себе си, че никой не обръщаше внимание на червенокосия момък, жалкото състояние на който беше причинено не толкова от морската болест, колкото от зеещата на челото му рана. Минаха цели два дни, преди Дънкан Дю да забележи, че Алън също е на борда.

От този ден нататък двамата мъже от рода Камерън се грижеха трогателно за приятеля си. След още два бурни дни платноходът достигна Флашинг.

Слизането от борда, както и цялото предприятие, се оказа изключително трудно, тъй като новите войници говореха само галски. Прибави се и обстоятелството, че повечето бяха груби момци — дребни селяни или крадци на добитък — и никога през живота си не се бяха качвали на кораб. Затова сега отказваха упорито да слязат в малките лодки с гребла, които трябваше да ги отведат на сушата.

Капитанът тичаше като побеснял от носа до кърмата, крещеше заповеди на английски, от които нямаше никаква полза, подсилваше ги с окуражаващи удари с тъпата страна на меча, което обаче даде на планинците повод да се разбунтуват.

Внезапно военният забеляза, че в другия край на кораба бъркотията малко се е уталожила. Загледа се смаяно натам и проследи как едно червенокосо момче с прясна рана на главата ръководеше с резки заповеди спускането на мъжете в лодките. Той приседна доволно на едно руло въжета, отпи глътка силна ракия и остави новобранеца да свърши неговата работа.

— Ако и на бойното поле съумееш да се справиш така добре с тия приятелчета, скоро ще получиш добър пост — заговори признателно той, след като всички бяха разпределени по лодките. — Как се казваш?

Като чу името на момчето, изглежда си спомни нещо.

— Алън Камерън — повтори той. — Май някъде тук имам писмо, което се отнася до теб. — Разрови джобовете си и го намери. — А, да, трябва да те взема под арест и да те заведа окован при полковник Мъри.

С явно съжаление капитанът повика стражите и ги накара да сложат белезници на ръцете и краката на Алън. Та момъкът изобщо не прилича на убиец, мислеше си той. Но не можеше да си позволи да настрои срещу себе си роднината на полковника.