Памела Бауър
Момиче от витрина (1)

Първа глава

— Мамо, не виждам!

Писукащото детско гласче накара Ейдън Маккълоу да се извърне. Зад гърба му се мъчеше да надникне малко момиченце в ярка розова грейка. Бял вълнен шал закриваше почти цялото му личице. До него стоеше млада жена, натоварена с покупки.

Ейдън отстъпи настрана и ги подкани с жест да заемат мястото му пред витрината. Младата жена се усмихна признателно и благодари за любезността.

„Любезен, но несъобразителен“ — помисли си той. Без шапка, ръкавици и подходящи обувки надали можеше да издържи дълго на студа. Стоеше сред лапавицата и потръпваше от студ пред витрината на универсалния магазин.

Беше мрачен и студен следобед в Минеаполис. По централната търговска улица пешеходци в празнично настроение сновяха по тротоарите и разглеждаха коледната украса на магазините. Приказни малки феи танцуваха около миниатюрни елхички, механизирани фигурки се пързаляха по огледала, оловни войничета маршируваха сред коледни сладкиши — за радост на деца и възрастни.

Ейдън обаче не споделяше радостта им. Точно обратното — защото беше премръзнал и нервен. Мразеше студа — особено когато налепваше скреж по мустаците му. Той потръпна и сгуши глава във вдигнатата яка на коженото яке.

— Мамо, защо не се движат? — звънна отново детското гласче.

Ейдън премести поглед върху трите фигури във витрината. Бяха живи хора, застинали в неподвижни пози като кукли: Дядо Коледа, седнал на трон, и две момичета в ролите на джуджета. На всеки половин час се посипваше бял прашец и триото оживяваше. След кратка петминутна сценка куклите отново замираха и оставаха така до следващото представление.

Ейдън беше тук не за първи път. Наближаваше кръгъл час и пред витрината започнаха да се събират хора. Потрепваха от студ и чакаха началото на сценката.

Ейдън също чакаше. Само че докато другите бяха вперили погледи в Дядо Коледа, той гледаше едно от джуджетата — ако дългокраката блондинка, която изпълняваше ролята, изобщо можеше да се нарече джудже…

Облечена в прилепнал червен клин и зелена сатенена блузка с пайети, тя беше много секси и ни най-малко не напомняше на джуджетата от детските книжки на Ейдън.

Впрочем, той нямаше нищо против джуджетата да изглеждат и по този начин.

„Същинска кукла“ — помисли си той, докато я наблюдаваше. Момичето стоеше съвършено неподвижно и илюзията беше стопроцентова.

Косата беше първото, което бе привлякло вниманието му към русата помощничка на белобрадия старец — дълга златиста завеса, бляскава като варака по коледното дръвче в дъното на витрината.

„Напомня ти за Кейт“ — обади се едно тайничко подло гласче.

В същия миг часовникът върху фасадата на магазина удари четири, във витрината се посипаха рояк сребристи люспици и фигурите оживяха. Русото джудже грациозно подаде на Дядо Коледа някаква играчка и децата замахаха в луд възторг.

Ейдън също измъкна ръката си от джоба и помаха към витрината. Точно тогава блондинката се обърна към него и за миг погледите им се срещнаха.

Дали го беше познала? Беше ли забелязала, че вече не за пръв път идва да наблюдава сценката?

Бляскавият прашец спря да вали и манекените отново застинаха в скованите си пози. Публиката започна да се разотива. Ейдън се премести и застана точно там, където беше насочен погледът на блондинката. Усмихна й се и зачака да види дали ще последва реакция от нейна страна. Постоя безрезултатно в продължение на половин минута, сви рамене и понечи да си тръгва.

В този миг се приближи тайфа тийнейджъри.

— Ей, мацето май не ни вижда — подвикна един от тях и се опита да привлече вниманието на русокосата.

— Тази май е направена от лед — намеси се друг и започна да се плези пред витрината.

Накрая един от младежите понечи да покаже среден пръст. Ейдън светкавично се приближи и застана пред него, тъй че неприличният жест да не бъде видян от блондинката.

— Слушай, следващия път, когато решиш да жестикулираш към някоя дама, ползвай и петте си пръста. А сега се омитай, ясно ли е!

Момчетата изругаха и побягнаха. Ейдън се обърна към витрината и погледна русокосата. Никаква реакция. Нямаше дори следа от приветлива усмивка или друг признак на симпатия.

Глупак. Какво очакваше? Че трябва да му благодари за кавалерството ли?

„Всъщност, тя изобщо не е като Кейт“ — обади се отново вътрешният глас.

Само косата й бе същата.

Кейт изобщо не можеше да се владее така безупречно. Никога не би могла да застане пред толкова хора и да се прави, че не вижда никого.

Ама че работа. Точно сега никак не му се искаше да мисли за Кейт. И без това му беше толкова трудно да изличи спомена за нея. Той се обърна и се отдалечи. Без дори за миг да погледне през рамото си.

 

 

— Поне имаме гарантирана работа за осем седмици — въздъхна Девъни Диксън и започна да масажира схванатите си шийни мускули.

— Не е толкова зле. Знаеш ли, доставя ми удоволствие да гледам грейналите личица на децата всеки път, когато изпълняваме сценката. — Джеси Полсън свали фибите, които придържаха червената й шапчица и разтърси русите си коси.

— На теб може и да ти е забавно, но аз цялата съм схваната — оплака се Девъни.

— Това е, защото не правиш упражненията, които ти бях препоръчала.

— Йогата не е за всеки. Моите крайници не са пригодени да се усукват като гумени. — Девъни изпъна ръце над главата си и изохка. — А освен това, стига ми, че тичам за здраве всяка сутрин.

— Йогата е нещо много повече от физически упражнения. Тя е и начин да се поддържа душевно равновесие — възрази Джеси, докато разкопчаваше ципа на блузката.

— Предпочитам да уравновесявам духа си без физически усилия.

— Добре, добре… Разбрах — каза помирително Джеси. Знаеше, че е съвършено безсмислено да кара приятелката си да върши нещо пряко волята й.

— Забеляза ли колко хора дойдоха да ни гледат днес? Има още шест седмици до Коледа, а вече се събират цели тълпи пред витрината.

— Сигурно е заради коледните намаления — каза замислено Джеси.

— И без пари да ми дават нещо, пак няма да успеят да ме измъкнат от топлата стая в ден като днешния.

Джеси се разсмя.

— Ей, я горе главата. Какво си се разкиснала! Впрочем, забелязах, че следобед, докато стояхме неподвижни, твоят приятел пак се мерна сред публиката. Успя ли да издържиш, или мръдна при появата му?

— Мръднах, но не беше заради него, а заради един нещастник, който ме разсмя. Долните му гащи се бяха показали под крачолите на панталоните.

— Не съм го забелязала.

— Наистина ли? Хм. Понякога ти завиждам. Ще ми се и аз да можех да изключвам така и да не се влияя от зяпачите.

— Всеки го може. Номерът е да не срещаш погледите на хората.

— Не беше заради погледа му. Той целият имаше много комичен вид!

— Е, в такъв случай не е трябвало да го гледаш изобщо — засмя се Джеси.

— Не можах да се удържа. Беше си залепил лицето досущ охлюв на листо.

— Добре, че не е бил пред мен — каза Джеси и обу топли вълнени чорапи.

— Да, наистина… Впрочем, не мога да разбера защо всички смотаняци се лепят по мен, а ти обираш само готините гаджета.

— Ако имаш предвид смахнатите хлапаци, които се опитваха да правят противни жестове…

В същия миг обаче в съзнанието на Джеси изплува и фигурата на мъжа, който кавалерски се беше опитал да й спести неприятното преживяване. Тогава за пръв път й се беше приискало да наруши неподвижността си и да му се усмихне приветливо. После бе съжалила, че не го направи. Нямаше да я уволнят за толкова дребно прегрешение.

Беше забелязала мъжа вече няколко пъти. Достатъчно бе да го окуражи с най-леко кимване и той със сигурност щеше да я потърси след това. Личеше си по очите му.

Присъствието му я смущаваше. Мъжът бе истински красавец и страхотно привлекателен!

— Е, аз тръгвам — каза Девъни, като преметна през рамо сака си. — До утре вечер.

— Слушай, Девъни, колкото до това събиране…

— Само не ми казвай, че няма да дойдеш.

Джеси я изгледа виновно. Точно това искаше да каже.

— Обади се една от племенниците ми. Идва на гости за няколко дни.

— Коя точно? — запита недоверчиво Девъни.

— Мелиса, дъщерята на сестра ми Карла. Има някакви пубертетни проблеми и сестра ми се надява, че една кратка смяна на обстановката ще я поразсее.

— Но тя е голямо момиче, Джес! Нима смяташ да стоиш като бавачка при нея? В събота вечер при това!

— Девъни, не мога да я изоставя заради развлеченията си. А и искам да поговоря с нея. Петнадесет години е трудна възраст, знаеш това.

Приятелката й въздъхна.

— Люк няма да ми го прости. Идва само заради теб.

— Ще го преживее някак — усмихна се Джеси. — А и щом зърне Вики Уотсън, моментално ще забрави за мен. — Братът на Девъни беше голям женкар.

— Е, да, но… Мислех, че няма да е лошо, ако двамата се опознаете по-добре…

Освен като манекенка, Девъни работеше и в бюро за запознанства — да свързва хората беше голямата й страст. Биваше я за това. Само че в момента Джеси не изпитваше потребност да се запознава с когото и да било — особено с брата на приятелката си.

— И друг път ще имам възможност да се срещна с него — каза тя.

— Надали — поклати глава Девъни. — Знаеш, че ако го пипне Вики, изобщо няма да можеш да се добереш до него. — Тя въздъхна: — Е, да се надяваме, че ще я хване някой грип и утре няма да дойде у нас.

— Стига, не е чак толкова лошо момичето!

— Само дето мозъкът й е като на пиле.

Джеси се разсмя.

— Слушай, предпочитам да не я хваща грип — иначе няма кой да ме замести във витрината. Ред ми е да изкарам една седмица в съда.

— Какво?! — възмутено възкликна Девъни. — Искаш да кажеш, че през това време ще трябва да работя с Вики? Стига, Джес, защо ме наказваш така? Нищо не съм ти направила.

— Нямам избор, Дев. Длъжна съм.

— Не можеш ли да отложиш тази работа? Когато беше ред на сестра ми да дежури като съдебна заседателка, тя постъпи точно така. Каза им, че в момента работата й не позволява никакво отсъствие. Потърсиха я отново едва след шест месеца.

— Според чиновниците в съда позирането ми във витрината на универсалния магазин не било уважителна причина за отлагане — каза Джеси. — Вече им се обадих и изслушах назидателна лекция за това как участието в съдебни заседания било едновременно право и задължение на гражданите в демократичните общества. Всеки, който бил гласувал при поредните избори, бил длъжен през следващия мандат да вземе участие и в работата на местните съдебни органи.

— Ето защо никога не ходя по избори!

— Наистина ли?

— Да. Но ти явно го правиш, щом сега те викат за тези глупости.

Джеси погледна приятелката си изненадано.

— Значи си съгласна да се откажеш от правото си на глас, само за да не участваш в съдебни заседания?

— Виж какво, в нашия бизнес човек не може да си позволи да отказва ангажименти заради патриотичните си задължения.

Джеси поклати глава. И тя понякога си бе мислила подобни неща, но никога не бе стигала дотам да се откаже от правото си на гласуване. Беше възпитана в дух на патриархални традиции.

— Е, тъй или иначе, вече няма как да откажа… каза колебливо тя. — Ще трябва да отида.

— Приготви се да поскучаеш — предупреди я Девъни. — Последния път, когато сестра ми ходила, киснала цяла седмица в някаква стая и не я попитали нито веднъж за участие в съдебно заседание.

— О, сигурно и с мен ще е същото. Смятам да си взема бродерията и да довърша покривката, които ще подаря на баба за Коледа.

— А представи си, че все пак имаш късмет и те повикат да участваш в супер заплетено криминално дело — някой масов убиец например или нещо, свързано с мафията!

— Надали. В провинцията няма такива престъпления.

— А, да, забравих, че ти вече не живееш в Минеаполис.

— Слушай, да тръгваме, преди да са угасили осветлението! — каза Джеси и нарами чантата. — Фред сигурно вече се чуди какво ни се е случило.

Фред беше нощният пазач на служебния вход на магазина. Бивш професионален борец, той посвещаваше времето си на превъзпитанието на „трудни“ младежи в един клуб в центъра на Минеаполис.

— Здравейте, госпожици. Приключи ли работният ден на Северния полюс? — запита той широко усмихнат, когато ги зърна да се приближават към изхода.

— Залудо работи, залудо не стой — нали Фред? — отвърна с усмивка Девъни.

— Така си е — поклати глава той в знак на съгласие. После се надигна от бюрото, взе в ръка голямата връзка ключове, която подрънкваше на кръста му, и ги пусна да излязат.

— Ей, щях да забравя — подвикна той тъкмо когато стъпваха на рампата на паркинга. — Дръж, Джеси, за теб е. — И той й подаде продълговата бяла кутийка с червена панделка.

— Аха! А казваш, че не излизаш с никого! — обади се Девъни.

— Така е — каза Джеси объркано. — Откъде се появи тази кутийка?

Фред сви рамене.

— Не знам. Намерих я на бюрото си, когато дойдох тази вечер на работа.

— Хайде, отвори я и виж какво има вътре — нетърпеливо рече Девъни.

Джеси предпазливо развърза панделката. Оказа се, че кутията съдържа бяла шоколадова роза с дълго стебло.

— Романтично, а и става за ядене! — възкликна Девъни.

Джеси разрови фината хартия, с която бе постлана кутията, и откри на дъното малка картичка. Прочете я на глас: „Тази е шоколадова, но ако ми се усмихнете, ще ви изпратя истинска“.

— И това ли е всичко? Подпис няма ли? — възкликна възбудено Девъни, преди да грабне картичката от ръката на приятелката си. — Явно е от някой обожател, който се навърта пред витрината. Въпросът е кой.

Макар пред витрината всеки ден да се изреждаха стотици мъже, в съзнанието на Джеси веднага се изписа фигурата на високия тъмнокос непознат с коженото яке.

— Фред, сигурен ли си, че е за мен? — обърна се тя към портиера.

Той поклати глава.

— Нали ви обясних. Заварих го, когато дойдох тази вечер на работа. Колегата ми каза, че някакъв мъж е помолил да се предаде на русокосото джудже от витрината.

— Сигурно е онзи с дългите гащи — опита да се пошегува Джеси.

— Надали. Той нямаше вид на такъв човек — отбеляза Девъни. — А и е „за русото джудже“, не забравяй това.

— Хм, и сега какво да правя с тази шоколадова роза?

— Няма ли да я занесеш вкъщи и да я изядеш?

— Знам ли. Може да е отровна!

— Глупости. Виж, фабричната опаковка изобщо не е побутната. Занеси я на баба си, много ще я хареса.

— Добре… — каза Джеси. Беше объркана, но не го издаваше.

— Таен обожател, ясно е като бял ден — заключи с усмивка Девъни.

— Като гледам колко хора се събират всеки ден пред витрината, трябва да имате цял куп поклонници — додаде Фред бащински.

Обожател… Хм. Образът на мъжа с коженото яке отново изплува в съзнанието й. Беше хубав и всяка негова поява пред витрината я караше да потръпва от необяснимо вълнение. Странно. А мислеше, че гледката на привлекателни мъже вече не й влияе…

Все едно, сега не беше време за емоции. По пътя към къщи тя спря да зареди колата и розата потъна в едно от кошчетата за смет на бензиностанцията.

 

 

В сравнение с Минеаполис, Делано бе малък град. Забележителностите му се изчерпваха с гимназия, поща, детска градина и търговска част — далеч по-скромна от тази в Минеаполис, но достатъчна за нуждите на местните жители. Хората се познаваха и се поздравяваха по улиците.

Бабата на Джеси живееше на една тясна уличка в центъра на града. Просторната двуетажна бяла къща с веранда винаги събуждаше у Джеси приятни спомени за безгрижните летни ваканции, прекарани тук, при баба й и дядо й. Беше израсла в отдалечена провинциална ферма и тогава Делано й се струваше голям град. Толкова обичаше да идва тук лятото! По цял ден скиташе из улиците с фунийка сладолед в ръка.

Още с влизането в къщата я посрещна познатият аромат на прясно изпечен хляб. Погледът й автоматично се отправи към рафта, на който баба й оставяше печивата да изстиват, и се спря на две франзели с апетитна златистокафява кора.

Милата старица. Сигурно се беше трудила цял ден. Нали утре пристигаше Мелиса, беше се постарала да приготви вкуснотии. Заинтригувана, Джеси се отправи към килера.

— Какво търсиш? — чу се дрезгав старчески глас.

— Май някой е пекъл сладкиши днес! — закани се ласкаво Джеси на баба си. — И то какви ли не! Я да видим… гевречета, маслени курабии, кейк… Ах, ти!

— Е, какво толкова… Нали утре пристига племенницата ти. — И възрастната жена закуцука към хладилника. — Ще ти направя сандвич. Гладна си, нали? С тази твоя работа надали имаш възможност да обядваш като хората. — Тя се пресегна да свали престилката от закачалката.

— Стой, не прави нищо — спря я Джеси и върна престилката на мястото й. — Ще си отрежа малко кейк. Нали знаеш колко обичам прясно изпечени сладкиши.

— Добре тогава, отивам да направя кафе за кейка. — Баба й моментално се упъти към чайника на печката.

— Спри, късно е за кафе. И изобщо, не прави нищо. Почивай си, а аз ще направя мляко с какао. Искаш ли?

Винаги се препираше с баба си. Макар и на осемдесет години, старицата не спираше да шета. Норвежкото гостоприемство, в което бе възпитана, я караше да обсипва всеки, прекрачил прага на къщата й, с безкрайно внимание и планини от ястия. Така се държеше сега и с внучката си. Само че Джеси не беше гостенка — вече шест месеца, откакто се бе пренесла да живее тук, при баба си.

— Сигурно цял ден си била на крак — каза Джеси и намаза филийката с масло. Беше сервирала масата така, че да достави удоволствие на старицата — с хубави чаши, ленени салфетки и излъскани сребърни прибори.

— Да, нали трябва да има с какво да посрещнем гостенката си.

— Според мен има предостатъчно. — Както обикновено, баба й и този път се беше престарала. Сигурно повечето от приготвената храна щеше да отиде на вятъра. Малката госпожичка постоянно се вайкаше за линията си и надали щеше да обърне голямо внимание на сладкишите.

— В тази възраст децата ядат много. Известно ми е от опит — поклати глава старицата. — А и Мелиса, нали си я знам. Селско дете, хапва си здравата.

Джеси не бе съгласна с баба си, но вместо да спори, каза:

— Това, което остане, можем да пратим на сестра ми във фермата.

— Изненадана съм, че Карла този път няма да дойде. Да не би нещо да се е случило?

Джеси отклони поглед встрани.

— Не… Защо?

— Ами, доколкото я познавам, тя не е от хората, които биха качили детето си на автобус само.

— Но, бабо, само след месеци Мелиса ще навърши шестнадесет години! Според мен Карла е постъпила съвсем правилно, като е оставила дъщеря си да се оправя самостоятелно. Момичето ще ни погостува, ще напазарува за Коледа…

— Да, но ще изпусне от училище.

— Само няколко дни — нищо работа. — Беше крайно време да смени темата. Иначе баба й щеше да запита дали няма някаква особена причина за това Мелиса да не ходи на училище. — Какво ще кажеш да я заведем в ботаническата градина в Сейнт Пол? Ще разгледаме кактусите, после ще хапнем в онзи ресторант, който ти толкова харесваш. Съгласна ли си?

Баба й се разсейваше лесно. По-късно, докато се готвеше да си ляга, Джеси се запита защо наистина се бе съгласила да приеме гостуването на племенницата си. Нито щеше да бъде лесно да запазят проблемите на момичето в тайна от баба й, нито пък те двете с Мелиса щяха да могат да се видят на спокойствие — заради участието й като съдебна заседателка…

Няма как, трябваше да помага на роднините си. Щеше да приеме момичето и да направи всичко, което беше по силите й.

Макар и на нея напоследък да й се бе събрало толкова много, че изпитваше нужда да се облегне на нечие рамо и да си поплаче здравата…

Като се опита да отпъди мрачните мисли, тя пристъпи към медитацията, на която редовно се отдаваше преди сън. Зае позата „лотус“, съсредоточи поглед върху закачената на стената репродукция от Мане и почувства как бавно я обзема усещане за лекота и спокойствие.

Ала един неочакван образ й попречи да изпадне в състояние на безметежно равновесие: образът на мъжа с ослепителната усмивка и поглед, който сякаш проникваше в дъното на душата й.