Катлийн Фрейзър
Господарката на замъка (12)

Дванадесета глава

Процесът срещу Алън Камерън беше подновен след почти триседмично прекъсване. Още в началото зрителите останаха изненадани. В съдебната зала се появи лейди Франсис. Тя изглеждаше много добре и сякаш цъфтеше в разкошната си карминеночервена копринена роба. Нищо не напомняше, че съвсем наскоро е станала майка.

Присъстващите веднага сведоха глави и започнаха да си шушукат, че процесът се е забавил толкова много, само за да може лейди Франсис да се възстанови от раждането. Дали щеше да даде показания?

Всеки човек в Единбург знаеше, че тя е родила здрав и силен син, приличен досущ на баща си Алън Камерън. Като огън из града бе плъзнала новината, че лейди Франсис си е взела дойка от бедняшкия квартал — някаква си Алиса, известна още с прякора „курвата“, която по-рано печелела хляба си с този прастар занаят.

— Колко пъти ви казвах, че тези планинки не са изискани дами — горещеше се сбръчканата старица от Нейтър Боу, която следеше с огромно внимание процеса, откакто бяха отвели в замъка окования във вериги Алън Камерън.

— Само й виж роклята — възрази съседката й и въздъхна. — Прилича на кралица. Ако имах нещо подобно, щях да го показвам навсякъде.

— Да не мислиш, че е дошла в съда да си покаже полите? — изсмя се мъжът й. — Женски дрънканици! Тя ще даде показания. Питам се само в полза на кого.

Съдиите и сър Уолтър не изглеждаха толкова напрегнати, защото дни наред се бяха съветвали с граф Гленкърн, очаквайки лейди Франсис да възстанови силите си. Бяха постигнали съгласие да се откажат от смъртната присъда. Трябваше обаче да запазят достойнството на съда и всичко да мине по реда си.

На този ден Гленкърн също беше облечен в тъмночервено кадифе. Ръкавите и яката бяха богато украсени с дантели, носеше и тежка златна верижка. Намерението му беше очевидно — още от пръв поглед трябваше да се разбере, че той и лейди Франсис са двойка.

Франсис беше дошла много по-рано в съдебната зала, придружена от постоянните си пазачи, за да избегне любопитните погледи на тълпата. Когато лордът влезе в залата, тя скочи от мястото си, изчерви се цялата и отново се отпусна на пейката. Беше стиснала здраво ръце и кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Видя ли как се изчерви? — пошепна един мъж на съседката си. — Сигурен съм, че отдавна топли леглото му.

— Дръж си нахалната уста — изсъска жена му и го смушка с лакът. — След раждането жените не мислят за тези неща. Знам това, нали имам цели шест…

— Питам се само, от кого… — изръмжа мъжът, но беше прекъснат от съдебния служител, който високо помоли за тишина, за да започне съдебното дело.

 

 

Въведоха затворника. Днес той стъпваше още по-уверено, отколкото първия ден. Очевидно го държаха при по-леки условия.

Търсещият му поглед обходи залата и остана прикован във Франсис. Той потръпна и понечи да протегне ръце към нея, но оковите му попречиха. В следващия момент забеляза разкошното й облекло и крещящата прилика с одеждите на Гленкърн и забави стъпка. Стисна устни, обърна се към масата на съдиите и повече не удостои Франсис с поглед.

— Срещу него. Тя ще даде показания срещу него — зашепнаха зрителите.

Алън сигурно ги чу, макар че по лицето му не можеше да се прочете нищо. Той застана пред съда гордо изправен, сякаш се подготвяше за тежък удар на съдбата.

Първите часове на разследването преминаха в повторно изброяване на всички подробности около делото. Нищо не бе пропуснато — бесилката, издигната във вътрешния двор, нощната гоненица, след която бедната лейди Франсис била затворена в една от стаите на кулата и изнасилена. Споменаха дори гайдата, с чиято помощ били заглушени виковете на жертвата.

Сър Уолтър беше твърдо решен да представи всички свидетелски показания.

Докато адвокатът описваше в подробности престъпленията му, затворникът го слушаше разсеяно и от време на време дори се прозяваше.

Когато за кой ли път постъпи така, сър Уолтър спря да говори и го изгледа обвинително. Съдията Аргайл също го удостои с неодобрителен поглед.

— Изглежда, ви е скучно, обвиняеми — отбеляза подигравателно сър Уолтър. — Може би разбойничеството и насилието е всекидневие за вас, но ние в равнината не сме свикнали с тези неща.

С любезна усмивка Алън се извини за прозявката си.

— Просто не се сдържах… Простете, но това вече го чухме, нали?

Зрителите избухнаха в смях. За тях повторението беше също така уморително, както и за обвиняемия. Всички чакаха напрегнато показанията на лейди Франсис.

Не мина много време и редът в съдебната зала беше възстановен. Съдията Аргайл предупреди строго зрителите, че или ще седят спокойно по местата си и ще изслушат внимателно речта на кралския адвокат, или ще се види принуден да опразни залата. Зрителите насядаха и търпеливо заслушаха нескончаемите обяснения на сър Уолтър. Най-сетне дойде мигът, който всички чакаха с нетърпение: повикаха на свидетелската маса лейди Франсис.

Препълнената зала стихна. Дамата се изправи и се запъти с шумящи поли напред.

Сър Уолтър се надигна и започна да й задава грижливо подготвените въпроси.

— Бяхте ли на осми юли миналата година в замъка Бюли?

— Да.

— През онази нощ Алън Камерън дойде и завзе замъка със сила, нали?

Франсис се поколеба.

— Не със сила. Все пак той имаше само двама войника.

Зрителите възбудено зашушукаха. Това беше ново! Никой от свидетелите не беше споменал, че са били само трима. Напротив, показанията им бяха оставили впечатлението, че е пристигнала цяла армия кръвожадни планинци.

В залата проехтя смях и сър Уолтър реши да постави въпроса по друг начин.

— Както и да е, той все пак дойде неканен, нали, лейди Франсис?

— Покатериха се през един отворен прозорец.

Залата се огласи от гръмогласен смях. Очакваха да чуят за убийство и насилие, а им предлагаха същински фарс.

Гленкърн направи знак на сър Уолтър. Адвокатът поиска десетминутна почивка, за да се успокоят зрителите. Това беше според предписанията, но съвсем не и фактът, че през тези десет минути сър Уолтър и Гленкърн се оттеглиха настрана с лейди Франсис.

В малкото странично помещение Гленкърн сграбчи Франсис за раменете.

— Какви са тия приказки?

Младата жена го изгледа невинно.

— Какво искате да кажете, милорд? Отговарям честно на въпросите, които ми задава сър Уолтър. Нали това поискахте от мен? Или трябва още от самото начало да започна да лъжа? Как да убедя съда, че замъкът е бил завзет от трима мъже?

Гленкърн отпусна ръце.

— Е, добре, милейди. Сър Уолтър, задраскайте всички въпроси и се ограничете в изнасилването и онази злощастна венчавка. А вие, милейди… — Студеният му поглед я накара да потрепери. — Вие внимавайте какво отговаряте. Не си позволявайте повече волности. Ако изведнъж ви хрумне да твърдите, че сте законна съпруга на Камерън, което е в противоречие със споразумението ни, ще останете вдовица, преди да е изтекъл месецът. И ще ви принудя да присъствате на обесването.

Франсис покорно кимна.

От момента, в който пристъпи прага на съдебната зала, погледът на Франсис беше неотстъпно прикован в лицето на Алън. Очите й отчаяно умоляваха. Дано, божичко, дано разбереше нямото й послание! Но той не я поглеждаше.

— Доброволно ли споделихте леглото с Алън Камерън?

— Не.

— Следователно ви е принудил?

— Да.

— А на следващия ден се ожени за вас, така ли?

— Не.

— Това също е било по принуда, така ли? Задържали са ви насила, за да не се противите?

— Да.

— След това ви е опозорил и отвлякъл?

— Да.

— Кой ви спаси, граф Гленкърн ли?

— Да.

— Тоест, вие не признавате брака, на който се позовава Камерън, така ли?

— Не.

— Значи признавате, че синът ви е копеле и няма права върху замъка Бюли?

При този въпрос самообладанието на обвиняемия внезапно се изпари. Той се обърна и лицето му се озари от ликуваща усмивка.

— Значи имаме син, Фан! — изкрещя в самозабрава той.

Стражите моментално го уловиха.

— Забранявам ви да влияете на свидетелката или да я заплашвате — не се сдържа съдията Аргайл. — Трябва ли да ви затворя устата?

— Всичко е готово, милорд — обади се един от войниците и показа приготвената парцалена топка — ужасяващ уред за мъчение с три железни шипа, който влизаха дълбоко в устата на жертвата и притискаха езика. С тази топка в устата човек не можеше да диша, камо ли да говори.

— Няма нужда. Лейди Франсис, не чух отговора на последния въпрос.

Франсис погледна ужасния инструмент за мъчение и едва не й прилоша. О, Господи, не ми причинявай и това, помоли се безмълвно тя. Накарай го да разбере, че правя всичко, за да спася живота му!

Сър Уолтър трябваше да повтори два пъти въпроса, преди Франсис да се е овладяла достатъчно, за да отговори. Накрая тя все пак даде отговора, който превръщаше детето й в копеле.

— Да.

Наближаваше краят на съдебното дело. Франсис не чу нито дума от обвинителната реч на сър Уолтър. След това тримата съдии се оттеглиха на съвещание.

Алън стоеше неподвижен между стражите и не поглеждаше към Франсис. Тя се утешаваше с мисълта, че ще има възможност да му обясни всичко, след като го освободят. Сигурно щеше да й прости, като узнаеше, че оставането й при Гленкърн е цената, която е платила за живота му.

Чакането продължи цяла вечност. Защо съвещанието траеше толкова дълго, след като присъдата отдавна беше решена?

Стегнатият корсет едва не я уби. Ставаше й все по-трудно да диша. Виеше й се свят, страхът заплашваше да я надвие. Дали писмената гаранция на Гленкърн беше достатъчна? Колко струваше в действителност това парче пергамент?

Със сведена глава и затворени очи Франсис седя неподвижна, докато съдиите отново влязоха в залата.

Съдията Аргайл прочете присъдата.

— Алън Камерън, признат сте за виновен в убийството на Хю Камерън от Бюли и насилието над лейди Франсис Мъри. Тъй като престъпленията ви са преднамерени и сте прогонили от замъка законните представители на краля, съдът ви обявява за виновен в държавна измяна.

Държавна измяна! Франсис едва не припадна. Ушите й бучаха. Дъхът й спря. „Божичко, само не смъртна присъда!“ — молеше се безмълвно тя. Гленкърн я беше измамил. Веднага щеше да го обвини в лъжлива клетва. Всички в страната щяха да узнаят…

Следващите думи на съдията Аргайл сякаш идваха от много далеч:

— След като великодушният граф Гленкърн се застъпи за вас и помоли почитаемия съд за снизходителност, ние ви осъждаме на заточение. До три дни да сте напуснали страната.

Не го осъдиха на смърт! Обзе я огромно облекчение. Голяма работа, заточение! Тя щеше да го следва до края на света…

Не, нямаше. Това беше част от уговорката с Гленкърн. Продаде му се, за да извоюва свободата на Алън. Гленкърн се беше погрижил за такава присъда, която да отдалечи завинаги любимия й.

Никога повече нямаше да го види!

Съдията Аргайл приключи с четенето на присъдата. Всичко свърши. Вече нищо не можеше да се направи. Алън трябваше да я погледне поне веднъж, преди да го отведат!

— Алън…

Зрителите, които бяха достатъчно близо, видяха как устните на младата дама се раздвижиха, но не чуха нито звук.

Мъглата около Франсис се сгъсти и в следващия момент тя пропадна в черен мрак.

 

 

Франсис се събуди от дълбокия припадък едва в дома на Гленкърн. Лежеше на леглото си. Някой й беше свалил корсета и най-после можеше да диша свободно. Усещаше се дъх на изгоряло, а дясната ръка я болеше, сякаш нещо я беше уболо.

Чувстваше се уморена до смърт. Клепачите й бяха толкова тежки, че нямаше сили дори да отвори очи. Защо беше толкова слаба? Какво я потопи в този дълбок сън?

Внезапно си припомни какво се беше случило. Последните минути в съдебната зала… Алън, който не я удостои дори с поглед след прочитането на присъдата… Искаше да го извика, но от устните й не излезе нито звук.

Франсис попипа челото си и простена от болка.

В един ъгъл на затъмнената стая нещо се раздвижи. Алиса се надигна от пейката, на която беше седяла през цялото време, и пристъпи към леглото.

— Знаех си, че няма да се чувствате много добре при събуждането — проговори съчувствено тя. — Затова и казах на старата лейди да почака отвън. Тя изгори няколко пера, за да дойдете на себе си. Я оставете младата лейди да си поспи, рекох й. Бедната лейди Ан не знае какво значи да изгубиш любимия си. Аз обаче го знам много добре. — Тя потупа Франсис по рамото и продължи: — Старата лейди изпрати за лекаря и той ви пусна кръв.

Франсис се надигна и огледа като обезумяла познатата обстановка.

— Алън! Трябва да говоря с него! — Не можеше да мисли за нищо друго. Дължеше му обяснение.

Алиса я изгледа тъжно.

— Както чух, той няма особено желание да разговаря с вас.

— Не ме е грижа. Трябва да отида при него. — Франсис отново попипа челото си. Виеше й се свят, но сега трябваше да бъде силна. — Донеси ми дрехите — нареди остро тя.

— Ей, да не съм ви робиня. — Алиса запали една свещ и я закрепи до леглото. — Тази нощ няма да мръднете оттук — заяви спокойно тя. — Денят беше достатъчно напрегнат и имате нужда от почивка. — Тя притисна Франсис обратно във възглавниците. — Не се движете — нареди енергично тя. — Време е за децата. Да ги донеса ли тук, за да ги накърмя? — Алиса избухна в смях. — Само като си представя, че са колкото ваши, толкова и мои…

Франсис я сграбчи за китката.

— Никога не казвай това! — изсъска тя. — Не и в тази къща, разбираш ли! Ако с детето ми се случи нещо по вина на глупавите ти приказки, веднага ще те убия!

Алиса уплашено отстъпи назад и изгледа страхливо Франсис.

Младата жена преметна крака през ръба на леглото и заключи:

— Добре, а сега ми донеси дрехите.

Очите на Алиса отново бяха пълни със съчувствие.

— Не исках да ви кажа… Той е обкръжил къщата с войници и е дал строги заповеди. Не ви е позволено да излизате, преди да са минали трите дни.

 

 

Франсис се опита да умилостиви Гленкърн.

На следващия ден, когато той излезе, тя направи опит да подкупи един от войниците със смарагда на Камерън, но не успя.

— Не се вълнувайте — посъветва я вечерта Алиса. — Той ще бъде обявен за човек извън закона едва след три дни, но ще остане тук, сигурна съм.

— Откъде знаеш? — усъмни се Франсис.

— Гътри — отговори гордо Алиса. — Той си пъха носа навсякъде. Не бих се учудила, ако някой ден ми каже с каква шарка е ризата на краля.

Франсис безмълвно се поздрави за обещанието да се грижи и за Гътри. След като бе разменила няколко думи с готвача, момчето беше назначено за чираче в кухнята. Непрекъснато го пращаха по пазарите да купува всевъзможни неща, забравени от готвача. При всяко излизане той носеше нови и нови улични клюки.

— Вие би трябвало да знаете най-добре защо е решил да остане тук — добави с намигане Алиса.

Франсис кимна.

— Да. Той обича да рискува кожата си. Винаги го е правил.

Всъщност би трябвало да е уплашена до смърт, че любимият й е останал в страната въпреки дебнещата го опасност, но макар и лишена от всякакъв разум, тази мисъл я зарадва. Останал е, за да я види още веднъж. За какво друго? Това означаваше… О, това можеше да означава само, че е разбрал защо тя е трябвало да даде тези лъжливи показания. Сега нямаше да я намрази.

Но Франсис не можеше да разчита само на това.

На следващия ден — деня, в който изтичаше даденият на Алън срок — граф Гленкърн се върна рано сутринта в градската си къща и намери пътя към частните си покои препречен от бледа, но решителна млада жена.

Когато чу шума отвън, предвещаващ завръщането на лорда, Франсис не си даде труд дори да се облече. Наметна се с първата дреха, която й попадна под ръцете, елегантен халат от ватирана бяла тафта, и хукна боса надолу по стълбите.

— Както виждам, отново носите мой подарък — усмихна се Гленкърн и й подаде ръка. — Приемам го като знак за помирение.

Франсис направи лек поклон. Може би лордът щеше да прояви малко повече готовност да се отзове на желанията й. Но Гленкърн беше непоколебим.

— Това не е според уговорката ни. — Той почука с пръст по омачкания пергамент, който Франсис беше захвърлила гневно на писалището, вбесена от неотстъпчивостта му. — Тук е написано, че Алън Камерън ще бъде свободен, и това стана. Написано е също, че ще останете в дома ми, и вие това и правите. Тоест всичко е според уговорката ни. Не мога да допусна да се мотаете из пристанището и да търсите любовника си. Дори ако изключим скандала, там ще бъде много опасно за вас. Както знаете, днес при залез-слънце изтича срокът, даден на Камерън. След това имат право да го арестуват, а аз не мога да допусна бъдещата ми жена да попадне сред такава бъркотия.

— Не искам Алън да напусне страната с убеждението, че съм го излъгала и предала! — извика възбудено Франсис. Не можеше да повярва, че Гленкърн няма сърце и не й дава възможност поне да се оправдае.

Лордът се усмихна студено.

— Така няма да ни се налага да се тревожим заради него в бъдеще. Ако младият ви любовник реши, че сте се омъжили за мен по принуда, това ще го наведе на някои глупави мисли и нищо чудно да започне да крои планове как да ви отвлече. Не съм ли прав? Искам в къщата ми да цари мир.

Франсис пристегна колана на халата. Мръзнеше, макар да не беше студено.

— Вие сте жесток и безмилостен, Гленкърн — заговори спокойно тя. — Когато сключихме споразумението, аз вярвах, че то ще позволи на Алън да живее свободно в Шотландия и да узнае, че не съм го предала. Тъй като обаче изменихте уговорката ни от чиста злоба, аз вече не се чувствам обвързана с даденото обещание.

Гленкърн сведе очи, лицето му отново стана безизразно.

— Така ли? Е, все пак бяхте достатъчно любезна да ме предупредите.

Той разклати малкото звънче на писалището си и даде строга заповед да охраняват всяка стъпка на лейди Франсис до края на деня. Тя имаше свобода на движение в къщата, но не й се позволяваше да престъпи прага.

— Отговаряте с главите си — предупреди лордът двамата мъже, които беше избрал за това поръчение.

Франсис се оттегли в стаята си и започна да се съветва с Алиса. За да не събуди подозрението на стражите пред вратата, от време на време тя повишаваше глас и започваше да говори за проблемите около децата.

— Няма да успеем — пошепна дойката. — Няма как да излезете оттук. Може би е по-добре аз да му отнеса вест. Никой няма да ми обърне внимание.

— Да — кимна уморено Франсис. — Може би.

Когато донесоха децата, двете жени се възползваха от шума, за да продължат разговора си.

— Вземи старата ми черна рокля, Алиса — пошепна Франсис. — И наметката. Имам и едно дебело палто, малко износено, но иначе топли много…

По-късно през деня лейди Ан съобщи зарадвано на брат си, че Франсис изглежда се е примирила със съдбата си. Прегледала всичките си дрехи и изпратила дойката Алиса да разпредели старите рокли и палта между бедните.

— Слава богу, че най-сетне се отказа от мръсните дрипи, с които слезе от планината — допълни тя. — Освен това е решила да пече сладкиши. Преди малко слезе в кухнята, за да й покаже готвачът как се прави замък от марципан.

— Толкова по-добре — промърмори Гленкърн и отново посвети вниманието си на документите, с които беше отрупано писалището.

Това и очакваше. Всички жени бяха еднакви. Никоя не можеше да го измами. Все пак имаше два брака зад гърба си. Отначало започваха да се карат, после проливаха потоци сълзи, а накрая, изтормозили порядъчно своя господар и повелител, се примиряваха със съдбата си.

Е, Франсис не беше плакала, но това не означаваше нищо.

Гленкърн тъкмо се поздравяваше с умението си да вразуми това дръзко момиче, когато откъм кухнята долетяха уплашени викове.

 

 

На пристанището цареше обичайното оживление и не беше никак лесно да се открие един определен планинец в гъстата навалица. Франсис и Алиса, пристиснали до гърдите си двете бебета, напредваха твърде бавно и вече бяха започнали да се отчайват.

Изискано облечени граждани и полуголи пристанищни работници бяха изпълнили доковете. Улични търговци предлагаха стоката си, точеха се върволици от докери, които товареха и разтоварваха корабите.

Гътри умело си проправяше път през множеството и навсякъде успяваше да се осведоми. Най-после получи желаните сведения от един фламандски търговец на коприна.

— Няма да се качи на кораба тук — пошепна той на Франсис и Алиса, които бяха застанали настрани и с нетърпение чакаха да научат нещо.

По външност двете не се отличаваха ни най-малко от останалите жени, които се срещаха по кейовете. Франсис беше доволна от идеята си да изпрати Алиса напред със старите дрехи, които сега беше намъкнала над елегантната рокля. Така нямаше да направят впечатление никому.

Въпреки това тя улови няколко любопитни погледа, отправени към нея и Алиса. Затова се зарадва, когато Гътри пое по път, водещ далеч от оживения кей.

— Не ни забелязаха — увери я Гътри, когато Франсис сподели с него опасенията си. — Не разбирате ли защо ви зяпат така? Мъжете обичат да гледат красиви жени — обясни мъдро той. — А вие сте дяволски красива. Мама също не е за изхвърляне, особено след като я хранихте до насита. — Той хвърли одобрителен поглед към Алиса.

Майка му се засмя поласкано и го почука по носа.

— Слязъл е по-надолу по брега — заговори отново Гътри. — Хората казват, че Гленкърн е заповядал на капитаните да не го вземат на борда, за да го залови, щом мине залез-слънце. Затова той се е скрил в една кръчма ей там долу и чака. — Момчето посочи дървената къщурка, доста отдалечена от останалите. — Ще се качи в последната секунда.

— Как ще го направи, след като хората на Гленкърн дебнат отвсякъде? — уплаши се Франсис, която с мъка успяваше да върви в крак с него.

— Разбира се, че ще е трудно — промърмори Гътри. — Но се надявам, че с вас ще му е по-лесно. — От гърлото му се изтръгна дрезгав смях. — Да се обзаложим ли, че никой няма да се сети да търси убиеца Камерън заедно със семейството му?

 

 

— Какво правиш тук? — извика сърдито Алън.

Беше застанал с разкрачени крака пред вратата, която водеше в кръчмата, сякаш искаше да й препречи пътя към последното си убежище.

Франсис се почувства зле. Беше дошла, за да бъде с него, а той се държеше като чужденец и я гледаше враждебно. Свали качулката от главата си и пристъпи напред.

— Идвам с теб.

— Откажи се от това намерение. Какво, да не ти омръзна богатството на Гленкърн? Не можеш да продадеш един мъж и след три дни да си го върнеш обратно, Франсис. Спомни си, че си сключила сделка с лорда, и спазвай условията й.

Думите я прободоха право в сърцето. Всичко можеше да понесе, само това не. Алън не биваше да затваря сърцето си за нея и да я отпраща с подигравка и злоба.

— Какво знаеш ти за сключената сделка? — извика задавено тя. — Направих го, за да спася живота ти!

Алън горчиво се изсмя.

— Не ти ли хрумва по-добро извинение? Ако не беше дошла да свидетелстваш, Гленкърн не беше в състояние да ми стори нищо. Да не мислиш, че не видях как седяхте един до друг, облечени в кадифе и коприна? Май нямахте късмет. Съдията Аргайл осуети плана ви и не поиска главата ми. Признай, Франсис. Гленкърн ми каза, че те е спечелил още в Бюли. — Смехът му беше още по-горчив. — А аз, глупакът, не му повярвах и се нахвърлих върху него. За награда хората му ме пребиха до смърт.

Вятърът се засили и развя наметката на Франсис. Един мъж изникна зад Алън и го подръпна за ръкава.

— Да вървим — прошепна настоятелно той. — Капитанът иска да използва вечерния бриз.

В душата на Франсис се надигна отчаяние. Алън не можеше да си тръгне просто така! До края на живота си щеше да вярва, че го е предала.

— Алън, чакай! — изплака тя. — Трябва поне да ме изслушаш.

Но той й беше обърнал гръб. Тя се затича след него. Внезапното движение събуди бебето в ръцете й и то се разплака жално.

При този звук Алън се обърна като ужилен и хукна към нея. Набитият мъж с безформена шапка на главата подскачаше развълнувано около него и бъбреше нещо на непознат език. След малко разпери гневно ръце и се затича към кея.

— Нашият син, Фан? — попита Алън и протегна ръце да вземе детето.

Франсис погледна бебето в ръцете си. Беше Александър, синът на Алиса. Случайно носеше него, не малката си дъщеря.

— Той не е… — започна тя, но Алън вече беше взел детето от ръцете й. Прегърна го толкова нежно и внимателно, сякаш се боеше да не го счупи. Залюля го в ръцете си, малкият отвори очи, разхълца се и нададе пронизителен писък.

— Нашият син — прошепна гордо Алън. — О, Фан, ти ми донесе нашето момченце. Мисля, че заради него съм готов да ти простя всичко.

Франсис прехапа устни. Защо животът е толкова несправедлив? Какво престъпление беше извършила, та Алън трябваше да й прощава? Тя отвори уста, за да каже истината за Александър, но не й даде сърце да го стори. Лицето на Алън грееше от гордост и щастие. Рядко беше виждала този израз на лицето му. Така сияеше само когато получи от лорд Геър първия си меч и в деня, когато лежаха под дървото и мечтаеха за общото си бъдеще. Сега не беше време да му разкрие истината. По-късно, когато се скриеха на сигурно място, щеше да му обясни всички обстоятелства. Може би тогава разочарованието нямаше да бъде толкова голямо. Може би… може би скоро щеше да забременее отново. Тя се извърна и бързо даде знак на Алиса да не я издава.

Шумът на пристанището непрекъснато се усилваше. Скоро щеше да отплува големият фламандски кораб. Товарачите крещяха и ругаеха, защото се бояха, че нямат достатъчно време да качат на борда всички донесени стоки. На кея се бяха наредили много жени, които махаха на фламандските си кавалери и ги изпращаха с дръзки благопожелания. Внезапно шумът заглъхна.

Алън не се забави нито миг. Хвърли бърз поглед през рамо, изръмжа някакво проклятие, върна детето на Франсис и извади камата си.

Едва сега Франсис забеляза отряда тежковъоръжени мъже, които бяха преградили пътя към кораба. Те си пробиваха отмерено път през навалицата, разблъскваха жените и сваляха шапките от главите на мъжете. Очевидно търсеха червенокосия Алън Камерън.

— Алън, недей! — Франсис отчаяно се опитваше да го задържи. — Твърде много са. Не можем ли да се скрием някъде? — Още докато говореше, тя застана между Алън и кораба. Гътри се мушна като невестулка до нея и ако случайно погледнеха в тази посока, войниците щяха да видят само една жена с две деца.

Макар и неохотно, Алън прибра камата обратно в ножницата.

— Може би си права — призна той. — Но знаеш ли как ми се искаше да се позанимая по-сериозно с Гленкърн? Хайде, да минем през кръчмата.

Той улови ръката на Франсис и я поведе към полусрутената дървена барака. Алиса и Гътри ги следваха по петите. Франсис трябваше да се убеди в това след бърз поглед през рамо, защото Алиса носеше малката й дъщеря.

Втурнаха се да тичат, сякаш от това зависеше животът им, и тъкмо когато влязоха в опушената кръчма, силен вик издаде, че войниците са ги забелязали и са тръгнали да ги преследват.

— Слава на Бога! — изохка Франсис, като видя, че кръчмата има задна врата.

Алън грабна детето от ръцете й и я побутна към вратата.

 

 

Франсис и Алън тичаха през тъмните улици, заобикаляха купчини гниещи отпадъци, прекосяваха тъмни задни дворове.

На два пъти им се наложи да минат направо през къщите. Очевидно обитателите на първата бяха приятели на Алън, защото им отвориха вратата и без да питат, ги насочиха към един скрит страничен изход.

В другата къща Алън залепи бърза целувка по носа на дрипавото малко момиче, пошепна нещо в ухото му и то побърза да ги отведе в мазето за въглища. Излязоха навън, покрити с черен прах, но виковете на преследвачите бяха останали далеч назад.

Дадоха си малко почивка, но гонитбата продължаваше. Правеха остри завои, криеха се по ъглите, катереха се през огради и се шмугваха през безброй порти.

Франсис чуваше зад гърба си пъхтенето на Алиса и ободряващите подвиквания на Гътри, който караше майка си да бърза. Тя самата разчиташе на помощта на Алън.

Крясъците на преследвачите затихнаха, а по някое време и съвсем престанаха да се чуват.

Завиха край още един ъгъл и Алън забави ход.

— Ей сега ще си починете — обеща той на изтощените жени.

Само след няколко минути влязоха отново в кръчмата, където беше започнало преследването и чийто собственик очевидно беше близък приятел на Алън. Промъкнаха се през зеленчуковата градина и влязоха вътре, без никой да ги види. Кръчмарят, набит мъж на около четиридесет години с лъскав гол череп, заобиколен от тънка ивица черна коса, вече ги очакваше.

— Добре ги заблудихте — изръмжа вместо поздрав той. — Войниците вдигнаха цялото пристанище на главата си, а тук ви търсиха дори по шкафовете. Когато един от тях напъха нахалния си нос в кухнята, моята бабичка го цапна с тигана по главата. Никога не бях се смял така — обясни той и отново избухна в смях. После погледът му падна върху мокрия вързоп в ръцете на Алън. — Всемогъщи боже! Кой би помислил, че нашият капитан Камерън ще капитулира пред едно бебе!

Алън се смути и побърза да предаде детето на Алиса.

— Това ли е вашата малка лейди? — попита любопитно кръчмарят.

— Не, другата.

Мъжът изрева въодушевено и се заудря по бедрата.

— Ето го пак нашия Камерън! Две наведнъж! — После се обърна и се поклони пред Франсис. — Не исках да кажа нищо лошо, милейди.

— Този джентълмен — обясни Алън — е моят добър приятел Джейми Драмънд. Служихме заедно във Фландрия, но той се върна и стана преуспяващ… хм… търговец.

— При което не всички стоки, с които търгувам, носят митническия печат на краля — обясни ухилено Джейми. — Но при мен сте на сигурно място, милейди. В моята къща има няколко тайни местенца, където никой войник няма да ви открие. Именно по тази причина търговията ми процъфтява.

Франсис учудено огледа бедняшката стая и вехтите мебели.

— Е, нали трябва да си пазя името — промърмори Джейми. — Иначе ще дойдат някои любопитни и ще почнат да задават въпроси.

Франсис прихвана полите си и направи дълбок реверанс.

— Не исках да ви засегна, сър. — Усмихна му се и продължи: — Ние сме ви дълбоко задължени за гостоприемството.

Джейми отново се ухили.

— О, вашата лейди умее да се изразява много изискано, Камерън. — Той потупа Алън по рамото и добави: — Май е истина, че сте важен човек горе в планината. — Смушка го приятелски в ребрата и посегна към една лоена свещ. — А сега ме следвайте. Ще ви покажа къде ще спите тази нощ.