Катлийн Фрейзър
Господарката на замъка (9)

Девета глава

Пътуването до Единбург беше мъчително, защото Гленкърн наложи бързо темпо. Край на всички малки улеснения, които хората му й бяха оказвали по време на пътуването до Бюли. Тогава Франсис не бе разбрала какво означава да си пленница, но днес вече й се струваше, че през целия си живот е била такава.

Този път знаеше отлично какво я очаква. Още първата сутрин Гленкърн беше побързал да й опише бъдещето в най-черни краски. Ала безмилостното отнасяне с нея, което започна в деня на тръгването, имаше и своята добра страна: то я упойваше и не й позволяваше да се задълбочи в нерадостните си мисли.

— Този път няма да има светски разговори — заяви злобно Гленкърн. — Опитах се да бъда любезен, но щом държите толкова много на безбожието си, нека ви достигне наказващата ръка на Господа.

Франсис го изгледа учудено. Никога не беше разговарял с нея с този тон. Веднъж Алън й беше разказал за привържениците на новата църква, които не почитали нито свещениците, нито Светата Дева, а засипвали слушателите си с набожни слова и твърдели, че само те притежават ключа към рая. Досега Гленкърн се държеше като опитен светски човек. Какво ли целеше с това ново поведение? Тя го изгледа въпросително.

— Когато някой завладее незаконно замък като Бюли и се опълчи срещу волята на краля, това се счита за държавна измяна — продължи след кратка пауза Гленкърн. — Още по-лошо е, когато този човек завладее насила не само замъка, но и владетеля му. В нашите неспокойни времена съкровено желание на краля е да цивилизова вас, варварите планинци — дори ако това означава да ви изтреби до корен. — По лицето му се плъзна хладна усмивка. Само очите му оставаха неподвижни. — Аз съм ви взел под своя защита, лейди Франсис — във всяко едно отношение. Обясних на краля, че сте невинна жертва на жестоко изнасилване и нямате нищо общо с негодник като Камерън. Тъй като вие настоявате, че той наистина е ваш съпруг и отхвърляте бащинската ми обич и загриженост, не ми остава нищо друго, освен да се присъединя към мнението на краля. Вие сте виновна в предателство към Негово Величество също като Алън Камерън. А тъй като продължавате да упорствате и отказвате да ни помогнете в залавянето на бунтовника, който е заслужил справедливо наказание, вие ще бъдете съдена вместо него.

Франсис вдигна високо глава и събра цялата си смелост.

— Големи думи, Гленкърн! Но те не са в състояние да скрият истината. Защо не я признаете открито? След като не можахте да получите Бюли с моя помощ, сега сте готов да минете през трупа ми. Всичките ви словоизлияния имат за цел да оправдаят една подла и коварна кражба. За бога, Гленкърн, много повече предпочитам моите „варварски“ сънародници, както благоволихте да ги наречете, отколкото мръсните ви интриги. Никой от тях не би посегнал на една беззащитна жена.

— Аз също бих желал да го избягна — отвърна сухо Гленкърн. — За мен смъртта ви ще е истинска загуба. Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

— И как ще го предотвратите? — попита предизвикателно Франсис. — Ако си въобразявате, че доброволно ще ви предам земята си, очевидно ме бъркате със слабохарактерния ми брат. Не е много ласкателно за мен, Гленкърн.

В действителност Франсис не беше толкова сигурна в себе си. Дали наистина щеше да предпочете смъртта пред един прост подпис върху парче пергамент? Нима имаше такива безумни хора? Някой мъж, да. По въпросите на честта мъжете открай време имаха странни възгледи.

Но тя, Франсис Камерън, тя обичаше живота и хранеше надеждата някой ден да заживее отново с любимия си. Обичаше детето, което растеше в утробата й. Трябваше да пази и неговия живот. Не беше ли готова да направи всичко заради него? Е, дори да беше така, нямаше защо да го признава пред Гленкърн.

Лордът избухна в подигравателен смях.

— Подпис на жена? Та той не струва нищо. Но ако Алън Камерън застане пред съда, това означава свобода за вас.

— Има да чакате — промърмори Франсис. — Уверена съм, че той отдавна е напуснал тази страна. — Или скоро ще го стори, добави на ум тя.

— Така ли? — Гленкърн поклати глава. — Много жалко, ако се окаже вярно. Но ако случайно е още в Шотландия, без съмнение ще узнае за случилото се с вас. Разпространих вестта по всички пристанища. Все пак пратениците ми разполагаха с добре отпочинали коне и не яздеха по обиколни пътища. Не смятате ли, че са достигнали пристанищата преди вашия млад негодник?

Гленкърн не беше губил време. Знаеше със сигурност, че новината се е разпространила в Лийт, още преди Алън да е стигнал дотам. Какво ли щеше да направи младежът? Сигурно щеше да побърза да се предаде в ръцете на правосъдието, за да спаси любимата си.

Грижата за Алън беше тежък товар за Франсис. Ако съпругът й отидеше на доброволна смърт заради нея… О, господи, не! Не биваше да го допуска.

Имаше една-единствена, последна възможност.

Франсис заби токовете на ботушките си в хълбоците на коня и изтръгна юздите от ръцете на мъжа, който яздеше до нея и водеше коня й. Войникът не беше обърнал внимание на разговора й с Гленкърн. И без това беше бесен, че трябва непрекъснато да охранява една бременна жена — отгоре на всичкото в окови — която според него беше напълно безпомощна.

Франсис бързо набра преднина. Внезапно пътят се спусна стръмно надолу и се скри в тясна, обрасла с ниски дървета клисура. Клоните шибаха лицето й, но тя не можеше да го предотврати, тъй като оковите спъваха движенията й. Освен това трябваше да стиска с все сила юздите, защото щеше да загуби контрол над коня. Препъвайки се, плъзгайки се непрекъснато по гладкия сипей, животното все пак успя да изкатери отсрещния склон, който водеше вън от клисурата. Франсис се приведе напред и почти полегна върху гърба на коня.

Когато достигна върха на хълма, жребецът се успокои и тя успя отново да се изправи на седлото. Преди обаче да успее да го пришпори, един ездач заобиколи хълма в пълен галоп и посегна към юздите й.

Беше Гленкърн. Съумял да действа по-бързо от останалите, той беше заобиколил клисурата и тръгнал направо към мястото, от което Франсис беше излязла. Следваха го трима войници.

— Какво искахте — да избягате ли или да се самоубиете? — попита подигравателно той.

— Все едно какво — отговори ядно Франсис. — Важното беше да осуетя плановете ви.

От този ден нататък двамата не размениха нито дума. Франсис беше заставена да язди между двама мъже, които здраво стискаха юздите на коня й.

Пътят, който слизаше от Бюли, всъщност не беше истински път, а по-скоро пътека, по която караха стадата към пазарите на равнината. Вече бяха паднали първите есенни дъждове и утъпканата пътека беше осеяна с пукнатини и дупки, които допълнително усложняваха ездата.

При скоростта, с която се придвижваше Гленкърн, Франсис страдаше ужасно от тръскането на коня. Много скоро остри болки пронизаха тялото й. Ръцете й бяха съвсем безчувствени. Много й се искаше да помоли лорда да язди малко по-бавно и щеше да го стори, ако той беше наблизо. Но след провалилия се опит за бягство лордът яздеше начело на малкия отряд, докато тя беше в средата, обкръжена от войниците му.

 

 

На втория ден блатистата почва бе попарена от ранна слана. Това беше благоприятно за ездачите. Неприятното беше, че леденият вятър запращаше в лицата им ледени иглички, които пробождаха като иглички незащитеното лице на Франсис, щом излезеха на открито. Два пъти трябваше да прекосят някаква река.

Когато достигнаха втория брод, там ги очакваше жестока изненада. Реката беше силно придошла от последните дъждове и част от крайбрежната растителност беше заляна с вода. Трябваше да слязат към реката по гладък, тинест склон, който конете преодоляха с огромни усилия.

Водите на реката, които влачеха тиня и всякакви растения, стигнаха до задниците на конете. Франсис усети, че дъното е покрито с движещ се пясък, който плашеше и без това нервните животни.

Тя затвори очи, вкопчи се в мократа грива на коня си и отправи гореща молитва към Светата Дева. Ако се свлечеше от гърба на коня, щеше да потъне като камък с окованите си ръце и натежалото от бременността тяло.

Беше мокра до кости и трепереше от студ. Ако водите на придошлата река я погълнеха, вече нямаше да усеща нищо, а Гленкърн нямаше да може да я използва, за да изнудва любимия й. Трябваше й само малко усилие, за да се плъзне от седлото.

Все пак конете успяха да прекосят мътните води и да се изкатерят по полегатия склон. Слава богу, това беше последният брод за деня. Долният край на наметката й беше съвсем мокър. Вятърът го увиваше около краката й и й ставаше все по-студено.

Когато падна нощта, Франсис беше толкова измръзнала и изтощена, че не усещаше нищо.

Скоро пред очите им се появи групичка израсли нагъсто дървета, в средата на която се издигаше някаква къщурка.

Беше само бедняшка хижа, в която миришеше на торфен огън и на добитъка, който живееше под един покрив с хората. Разделяше ги само тънка, измазана с глина стена. Ала Франсис беше благодарна, че можа да се постопли край огъня.

Млякото и овесената каша, които й поднесе едно плахо дете, бяха по-вкусни от всички изискани ястия, които приготвяше френският готвач на Гленкърн. Бойкият й дух отново се събуди.

След като приглади с пръсти разрошените си къдрици и разпростря полите си да съхнат край огъня, тя се почувства достатъчно силна и поиска сметка от Гленкърн за безогледното препускане.

— Вече доказахте, че ако искате, можете да яздите много бързо — отговори равнодушно той.

Още от ранния следобед, когато прекосиха втората река, Франсис усещаше силни болки в долната част на тялото.

— Ще убиете детето ми — изсъска тя, но веднага съжали за думите си.

Гленкърн я измери с обичайния си хладен поглед, усмихна се и излезе от хижата. Очевидно му беше все едно дали тя ще изгуби детето си или не. Никога нямаше да разбере колко много означава то за нея.

 

 

През следващите дни яздеха в умерено темпо, но Гленкърн нито веднъж не благоволи да размени дори една дума с Франсис. На няколко пъти даде почиваха, за да може Франсис да се възстанови, но нито веднъж не й свалиха веригите. Напротив, след като се бе опитала да избяга, те бяха още по-здраво затегнати и младата жена едва успяваше да поднесе ръка към устата си. Когато най-сетне стигнаха пред портите на Единбург, китките й бяха ужасно разранени.

Студеният планински вятър беше отстъпил мястото си на влажна, неприятна мъгла. Когато влязоха в града, валеше ситен дъжд и Франсис бе свела глава, за да се прикрие, доколкото беше възможно, под качулката на наметката си. Затова и не успя да разгледа непознатото за нея място, макар че бе слушала много за достопочтения стар град, за дебелите му каменни стени, многоетажните тухлени сгради и огромния замък, който царуваше на хълма. Равнодушна, затворена в себе си, Франсис яздеше напред, сложила окованите си ръце върху седлото. Дъждовната вода капеше от качулката й.

Внезапно някой дръпна главата й, после я блъсна в гърба, за да се изправи.

— Да не сте решили да се криете? — попита подигравателно Гленкърн. — О, не, искам целият град да види позора ви.

Той замахна и я удари през лицето. Отслабнала от глада и умората, Франсис едва не се строполи на земята. Болката извика сълзи в очите й, но тя се изправи гордо и изгледа предизвикателно Гленкърн.

Едва сега младата жена можа да види къде се намират. Яздеха през широка, обградена от внушителни тухлени сгради улица, която гъмжеше от любопитни хора. Страните на Франсис пламнаха от срам, но тя вдигна глава и се усмихна.

— Лейди Франсис!

Дочула името си, младата жена обърна глава. Между войниците се бе провряла бедно облечена жена, която бързо пъхна нещо в окованите й ръце.

— Гъша мас за ръцете ви, милейди — извика старицата. — Момчето ми също беше изранено от оковите, преди да го обесят ей там. — Тя посочи с глава на изток. В края на обширен площад беше издигната бесилка!

Тъй като навалицата все повече се увеличаваше, ездачите бяха принудени да спрат. Ала Гленкърн не се смути и замахна с камшика си към старата жена.

— Махай се от пътя ни! — изкрещя той. — Не разрешавам да се говори с пленницата. — Той посегна към юздите на коня й. — Ще минем оттук. — И посочи тъмната уличка между две къщи, която се изкачваше стръмно нагоре.

Минаха под арката, следвани от възмутените викове на множеството, а един особено смел мъж хвърли буца пръст по Гленкърн. Лордът даде кратка заповед и двама от войниците застанаха с извадени мечове пред арката, за да спрат развилнялата се тълпа. Франсис не се разтревожи от хулните думи на гражданите, които бяха по адрес на Гленкърн, не по неин. Но се запита защо лордът се беше принизил дотам да я удари пред толкова хора.

Тясната уличка излизаше на обширен площад, разкриващ гледка към големия замък. Влязоха през тежката външна порта. Дори и тук отекваха виковете на възмутените хора, които открито изразяваха съчувствието си към окованата пленница.

В замъка Франсис бе отведена в малка стая. Скромно обзаведено, но много уютно помещение с килими по стените, тапицирана дъбова пейка и мангал с въглища, на който Франсис можеше да си топли ръцете. Гленкърн я остави тук, без да каже нито една дума, и тя предположи, че с довеждането й в Единбург лордът е изпълнил задачата си.

Седнала на пейката, младата жена прекара няколко часа в чакане. Когато хладният вечерен въздух проникна в покоите й, тя се сви на кълбо пред тлеещия мангал. Малко по-късно се появиха двама мъже. Първият свали веригите й, докато вторият стоеше и гледаше. Ковачът не беше сръчен като брата на Пийдър. Няколко пъти пилата остърга кожата на Франсис, а веднъж сгорещеното от търкането желязо опари ръката й и остави болезнен мехур.

Никой от двамата мъже не каза нито дума, нито отговори на въпросите на Франсис. Едва когато тръгнаха да излизат, единият й се усмихна и отвори уста. Младата жена с ужас зърна огромен червен белег на мястото на езика му.

Зави й се свят и трябваше бързо да извърне глава. Ами ако тази среща беше белязала детето й? Не, мъжът очевидно й мислеше доброто. Успокояващо, макар и малко грубо, той я потупа по рамото, като че искаше да я утеши. После отново се усмихна, този път със затворена уста, и бързо излезе.

Когато падна мрак, една жена донесе на Франсис свещи и табла с вино, хляб и студено месо. Тя също не искаше или не можеше да говори.

Камбаната на близката църковна кула биеше на всеки кръгъл час. Франсис броеше часовете и наблюдаваше как свещите бавно се смаляват. Като живота ми, мислеше тя. И като живота на Алън. Къде ли е той тази нощ? О, мили боже, нека стигне жив и здрав в Лийт!

Колко й беше студено! Жарта в мангала не можеше да я стопли. Усещаше студа с всяка фибра на тялото си. Ами ако всичките й мъки бяха напразни? Лятото, прекарано на острова, беше забулено в мъгла. Споменът за него също не успя да я стопли. А нощта в пещерата сякаш беше само сладък сън. Жестоката действителност бяха каменните стени, оковите и силата на мъжете, които я държаха в плен.

Беше почти полунощ, когато вратата отново се отвори.

Този път влезе Гленкърн. Франсис неволно отстъпи крачка назад. Той се приближи до нея, улови брадичката й и обърна лицето й към светлината. Огледа я изпитателно, но младата жена се взираше равнодушно някъде в далечината.

С неочаквана нежност лордът помилва подутата й буза.

— Много съжалявам, че ви ударих толкова силно — каза съкрушено той. — Моля, повярвайте, не е в навиците ми да бия беззащитни жени. Но уличната паплач беше много впечатлена, вие също, нали? Веригите също оказаха желаното въздействие. С едно нещо обаче се гордея още повече — че наредих да ви сложат оковите още в Бюли, не малко преди да влезем в града. След като прекарахте няколко дни с тях, бяхте в състояние, способно да трогне и най-закоравелите сърца. Аз също бях трогнат, повярвайте.

— Не мога да си представя, че в гърдите ви бие човешко сърце — отговори Франсис, отблъсна ръката му и се отдръпна.

— О, не сте права, знайте това — увери я разсеяно Гленкърн. — Моето сърце бие за вас, лейди Франсис. Окована във вериги, вие бяхте двойно по-желана за мен — победена жена, обкръжена от враговете си. Каква тъжна, достойна за съчувствие гледка! А сега затворена в замъка. Бедната млада жена! Простият народ беше покъртен. — Студена усмивка изкриви устните му. — Впрочем, вие изиграхте превъзходно ролята си. Съжалявам, че не ви посветих в плана си предварително, но се боях, че тогава няма да изглеждате толкова убедителна.

Той разгъна палтото, което беше донесъл, и я загърна с него. Топлото, обшито с кожи кадифе, което ухаеше на билки, й се стори скъпоценност от някакъв друг свят. Франсис благодарно се сгуши в топлото палто, докато мислите се блъскаха лудо в главата й.

— Навън е ужасна поледица — оплака се Гленкърн. — Но се налага да вървим пеш. Не искам да настинете.

— Изненадана съм от загрижеността ви.

Мъжът се направи, че не е чул подигравателната забележка, и спокойно продължи:

— Разпространих вестта за задържането ви навсякъде в страната, но Алън Камерън още не е дотичал да спаси любимата си. Възможно е наистина да се е прехвърлил в чуждата страна. Но може би просто изчаква да види ще осъществя ли заплахите си или не. В такъв случай се надявам днешното представление да го е убедило. Докато посланието стигне до него, мълвата ще го е разкрасила до невероятни размери. Ако младият момък е дори наполовина толкова смел и честолюбив, колкото ме убеждавате, той няма да губи време и ще се втурне да освободи любовницата си и нероденото си дете от жестоките ми ръце.

Франсис се загърна още по-плътно в палтото и благодарно нахлупи голямата качулка, която скриваше лицето й.

— Защо смятате, че ще ви повярва? Много добре знае, че няма да ме освободите, дори и ако той се предаде в ръцете ви. По-добре е поне единият да е свободен, а не и двамата да сме във ваша власт.

Хладната усмивка на Гленкърн я накара да потрепери.

— Наистина ли мислите, че ще рискува? Наистина ли мислите, че той ще живее свободно, докато вие плащате за делата му?

Франсис не можа да отговори. Очите й се напълниха със сълзи и тя се прокле за глупостта си. През цялото време, докато беше в плен на Гленкърн, се бе опитвала да го убеди в любовта си към Алън. По този начин само беше дала силен коз в ръцете му. Сега щеше да хване в капана си и своя мъж. Как можа да бъде такава глупачка! Защо му разказа всичко за любовта си?

— Да не бях разменяла и дума с вас! — извика горчиво тя. — Как ми се иска да ви ударя!

Гленкърн поласкано наклони глава, сякаш му беше оказала голяма чест.

— Както виждам, започвате да проумявате. — Той й предложи ръка. — Тръгваме ли?

Франсис огледа малката стая.

— Защо? Тук ми харесва.

— Това не е подходяща обстановка за дама във вашето състояние. Там, където ще ви отведа, е много по-удобно, повярвайте. — Забелязал объркването на Франсис, той избухна в сърдечен смях. — О, небеса, нима мислехте, че ще ви хвърля в затвора? Разберете най-после, лейди Франсис, ужасните заплахи, към които бях принуден да прибягна, бяха само за пред хората. Докато сме в Единбург, вие ще разполагате с всички удобства, които се полагат на бъдещата ми съпруга. Естествено, тълпата няма да узнае нищо. Ще живеете в моя дом под грижите на сестра ми. Самият крал позволи да остана ваш настойник, докато дойде време за съд.

— Кога ще стане това?

Усмивката на Гленкърн стана още по-широка.

— О, това зависи изцяло от младия Камерън, нали?

Той се поклони отново и я поведе към вратата. Излязоха от замъка през една скрита вратичка и се озоваха в тъмна, безлюдна уличка.

Гленкърн бе отказал да го придружават факлоносци и Франсис едва пристъпваше по заледения калдъръм. Това не беше единственото препятствие по пътя й към свободата. Двама войници на Гленкърн вървяха напред, други двама ги следваха. Освен това стените на къщите от двете страни на уличката бяха дебели и високи като зидове на затвор.

 

 

Алън спря за миг пред стените на Единбург и се вгледа в тъмното море от къщи. Тук щеше да свърши свободата му. Разположен сред безкрайната равнина, градът му приличаше на остров и му напомняше един друг остров високо в планината, където беше живял щастливо с Франсис. Споменът за тези летни месеци го стопляше и до днес. Сега обаче беше ноември и съдбата му готвеше изненади.

Трябваше да напрегне всичките си сили, за да запази самообладание, когато стражите на портите поискаха меча му. Той изпълни нареждането им, но много скоро съжали за това. Пазачите знаеха каква рядка риба са уловили в мрежите си. Един от тях се нахвърли върху обезоръжения мъж и замахна с камата си. Алън се обърна светкавично, така че острието само закачи рамото и не стигна до сърцето.

— Стой настрана, Джоки! — изкрещя капитанът. — Заповядано ни е да го отведем жив. — И той лично поведе Алън към замъка, защото беше сигурен, че богатият улов ще му донесе повишение.

Предаде го в ръцете на един любезен пазач, който побърза да го отведе в затвора. Алън трябваше отново да събере всичките си сили, за да се задържи на крака, когато вратата на килията хлопна зад гърба му. После свали ризата си и посегна към раната, причинена от камата на пазача.

Прорезът беше дълбок, но в сравнение с болките, които му причиняваше, почти не кървеше. Алън откъсна парче от ризата си и превърза раната, колкото можа. После приседна на грубата дървена пейка и се замисли за бъдещето си — което сигурно скоро щеше да свърши. Защо да превързва раната? Отчаян до смърт, той все пак се надяваше с цялото си сърце, че ще му дадат възможност отново да види Франсис.

Още първият му посетител се погрижи да унищожи тази надежда.

Алън седеше от два дни във влажната килия и вече се питаше дали Гленкърн няма намерение да го остави да изгние тук. Въпреки това беше твърдо решен да издържи докрай. От него се искаше да дойде в Единбург и да застане пред съда. Е, той беше дошъл и беше твърдо решен да остане жив до деня на съдебното дело.

Все пак беше направил една ужасна грешка, и осъзна последствията от нея едва през тези два дни: беше дошъл в града сам — сам и нощем. Освен стражите на портите нямаше други свидетели на пристигането му. Това даваше възможност на Гленкърн да премълчи и да го остави да се скапе в затвора, а през това време да прави с Франсис каквото си иска. Е, дори и в този случай врагът му нямаше да има причини да накаже Франсис. Това беше единствената му утеха.

Алън се вкопчи в тази утешителна мисъл и в гордостта си. Нищо друго не му оставаше.

Когато най-после вратата на килията му се отвори, той не издаде дори с потрепване през какъв ад е минал. Водата, която му бяха донесли, миришеше на гнило, но пък можеше да се измие с нея. Алън много държеше да запази самоуважението си и да остане в добър външен вид.

Когато в килията влезе Гленкърн, младежът с мъка прикри изненадата си. После приседна толкова спокойно на дървената пейка, сякаш беше чакал само няколко минути. Беше грижливо измит и сресан. Кафеникавите кървави петна по ризата му бяха скрити от наметката, с която беше загърнал раменете си. Синята барета беше дръзко нахлупена върху червените къдрици. Дългите крака бяха обути в плътно прилепнал панталон с цвета на наметката.

В продължение на един дълъг миг двамата мъже се гледаха мълчаливо. Може би Гленкърн се учуди, че намира пленника в толкова добро състояние, но с нищо не го показа. Алън се учуди не по-малко колко изискан изглеждаше този мъж, който го беше гонил безмилостно из планините. Не можа да се удържи и избухна в смях.

— Радвам се, че затворът не ви е лишил от чувство за хумор — проговори ледено лордът. — Позволявате ли да узная причината за този изблик на веселост?

Алън се облегна назад и опъна предизвикателно дългите си крака.

— Просто се изненадах — обясни усмихнато той. — Представях си ви съвсем различно. Не приличате на безсъвестен ловец на хора. Изглеждате по-скоро като църковен настоятел.

— Ако трябва да бъда искрен, ще ви призная, че наистина съм такъв — отговори любезно Гленкърн. — Принадлежа към настоятелския съвет на Истинската реформирана църква.

Алън пое шумно въздух.

— Това е ново за мен. Докато следвах в този град, вие бяхте заклет привърженик на другата страна.

— Времето на могъщите католически лордове отмина — обясни най-спокойно Гленкърн. — Мъдрият мъж усеща от коя посока духа вятърът.

— И нагласява платната си според него, нали? Смятам, че промяната не ви е направила по-беден?

— Небето ще ме възнагради — отговори величествено лордът.

— А междувременно ще се сдобиете с колкото се може повече земя.

Гленкърн вдигна ръка.

— Достатъчно! Мога да разбера, че сте се заинтересували от религията предвид близкия си край, но днес трябва да обсъдим други неща.

— Само едно — отговори с твърд глас Алън. — И разчитам на честната ви дума. Ще освободите ли лейди Франсис?

— Естествено — кимна Гленкърн. — Впрочем тя от доста време насам се движи свободно.

— Това означава ли, че се е върнала в Бюли?

— Не, от къде на къде? — Гленкърн подръпна дантеления си ръкав. — Реши да остане известно време в Единбург. Жените бързо променят решенията си.

Лицето на Алън грейна в усмивка.

— Значи мога да я видя?

— Ако дамата пожелае. Тази сутрин беше възпрепятствана да ме придружи. Доколкото си спомням, предстоеше й среща с търговеца на коприна. Или беше чистачката? Признавам, че не се ориентирам добре в тези неща. Знам само, че и двете със сестра ми Ан бяха развълнувани. Крякаха като квачки и не успях да се намеся с нито една дума, макар че горях от нетърпение да им разкажа за залавянето ви.

Гленкърн плесна артистично с ръкавиците си и се вгледа внимателно в огрените от слънцето пръстени по ръцете си.

— Сигурен съм, че младата лейди ще намери няколко минути и за вас — утре или вдругиден.

Алън подигравателно се изсмя.

— Не вярвам на нито една ваша дума, Гленкърн. Не е нужно да се преструвате пред мен. Сключихме сделка и тя предвижда да освободите Франсис, когато аз се предам. Откъде мога да съм сигурен, че не сте хвърлили и нея в някоя тъмна дупка? А вие сте дошли да ми разправяте празни приказки!

Гленкърн нахлузи едната си ръкавица и грижливо я приглади.

— Е, добре, ще се постарая да убедя дамата, че трябва да ви посети. Във всеки случай… Не, може би е по-добре да не идва. — Той духна върху златния пръстен, който красеше десницата му. — Боя се, че тя малко се срамува от номера, който ви погодихме.

— Номер ли? — смръщи вежди Алън.

— Ами да, никога не е ставало въпрос, че бих могъл да изправя лейди Франсис пред съда вместо вас. Откровено казано, аз силно се съмнявах, че ще повярвате в тази невероятна история. Само лейди Франсис успя да ме убеди.

— Тя ви е… — Алън скочи на крака. — Лъжете! Каквото и да сте замислили, Гленкърн, никога няма да успеете да ме убедите, че Франсис е знаела за намеренията ви.

— Както желаете. — Гленкърн нахлузи и втората ръкавица и тръгна към вратата. Очите му оставаха приковани в Алън. — Да не сте повярвали, че дамата е готова да сподели нещастната орисия на един планински разбойник, след като е видяла колко други възможности й предлага животът? Живяхме два месеца в Бюли, Камерън. Имах достатъчно време да я убедя. Щом оставим зад гърба си този досаден процес, ще гръмнат сватбените камбани. Е, утешавайте се, че предавайки се, поне сте осигурили щастлив живот на любимата си. Уверявам ви, че тя ще бъде щастлива с мен.

— Това е мръсна лъжа! — Алън скочи като тигър към вратата и стисна врата на лорда в железните си ръце. Гленкърн изкрещя пронизително за помощ и двамата се строполиха на пода.

В килията нахлуха пазачите. Издърпаха Алън и с очевидно удоволствие се нахвърлиха да го бият. Тъй като бяха много, той беше безпомощен. Дори когато се свлече в несвяст на пода, продължиха да го обработват с ръце и ботуши.

Гленкърн беше този, който им заповяда да спрат. Алън лежеше на пода в безсъзнание, целият в кървави петна.

— Достатъчно — заповяда строго лордът, когато един от хората му понечи да изрита безжизненото тяло. — Искам го жив пред съда.

Гленкърн остана последен, за да се увери, че всички пазачи са излезли навън. Спря на вратата и хвърли съжалителен поглед към проснатата на пода фигура. Самият той не беше пострадал. Само колосаната му яка се беше скъсала, а по ръкавиците му имаше кървави петна.

— Е, млади приятелю, получи си наказанието, задето два месеца ме разиграваше из планините — проговори тихо той. — За останалото ще се погрижи почитаемият съд.

 

 

Гленкърн уведоми Франсис, само че Алън се е предал и че той е предприел всички необходими стъпки за завеждане на съдебно дело. За случилото се в затвора тя узна по други пътища. Какви ли не клюки се носеха из града, говореше се дори, че след заслуженото наказание затворникът бил на умиране.

В продължение на половин ден Франсис плака в разкошните покои, предоставени й в къщата на Гленкърн. Най-после осъзна какво греховно пилеене на време е това. Изми лицето си и се замисли какво трябваше да се направи. Ако изобщо можеше да постигне нещо, то щеше да стане само с помощта на сестрата на Гленкърн, лейди Ан.

Още от първите дни на познанството им Франсис знаеше, че възрастната неомъжена сестра на лорда не е като него. Лейди Ан беше толкова мека и закръглена, колкото Гленкърн беше твърд и мършав. Тя имаше добро сърце, съчувстваше на всички и Франсис веднага съумя да я подчини на желязната си воля. Ако можеше да излезе само с лейди Ан, без хората на Гленкърн да я следват на всяка крачка, щеше веднага да се срещне с Алън.

Трябваше да пусне в ход целия си артистичен талант, за да намери начин да го види. Всъщност, това не беше особено трудно. Малко сълзи, уверения, че ще се примири по-лесно с участта си, ако й позволят да види за последен път Алън, и лейди Ан се убеди, че ще успее да вразуми младата жена и брат й ще й бъде благодарен цял живот.

Стражите имаха заповед да не ограничават свободата на лейди Ан и Франсис, ако двете дами остават в рамките на града. Само трябваше да ги придружават. Тъй като собствената сестра на лорд Гленкърн гарантира, че са им разрешили да посетят затворника, никой не заподозря нищо и само след няколко минути двете жени бяха сред дебелите каменни стени. Лейди Ан чакаше в коридора пред килията на Алън, защото не искаше да пречи на двамата млади. Нека се радват на последната си среща, каза си добродушно тя.

Преди пазачът да отключи вратата на килията, Франсис хвърли бърз поглед през прозорчето. За нейна изненада, Алън изобщо не изглеждаше променен. Само лицето му беше подуто. Той седеше на дървената пейка и си подсвиркваше някаква песничка.

Когато ключът се завъртя със скърцане в бравата, Алън вдигна поглед. При влизането на Франсис скочи с грейнало лице.

— Франсис! Вече не смеех да се надявам.

После обаче огледа скъпото й, изискано облекло и погледът му се помрачи. Какво му разправяха за някакво бедно, отчаяно момиче, което било прекарано през целия град оковано във вериги?

Без да иска, той си припомни твърденията на Гленкърн, че Франсис нарочно го е примамила в капан, за да се отърве колкото се може по-скоро от бедния си съпруг. Разбира се, това бяха само лъжи, но все пак…

Вместо грубата вълнена рокля, в която я бе видял за последен път, днес тя носеше смарагдовозелено палто с богато набрани ръкави. Четвъртитото, обшито с дантели деколте разкриваше млечнобялата й кожа. Дългата коса беше вдигната в сложен кок и украсена със зелена кадифена шапчица. Беше обута с елегантни ботушки от мека кожа.

Алън стъписано отстъпи крачка назад, а Франсис, която веднага усети недоверието му, спря като закована на прага. Гордостта й не допускаше да му се натрапва.

— А хората по улиците твърдят, че си бил на умиране, Алън Камерън! — извика с добре изиграно възмущение тя, за да свали напрежението от лицето му. — Защо поне не се престориш на слаб и болен? Лейди Ан ще се разочарова, че няма да приложи самарянските си умения.

Въпреки че полагаше всички усилия, Франсис не можа да удържи треперенето на гласа си. Алън не мръдваше от мястото си. Погледът, устремен в лицето й, беше хладен и отблъскващ.

— Какво ти е, Алън?

— О, не, нищо — отговори сухо той. — Изглежда, Гленкърн вече има право да ти купува дрехи?

Франсис огледа скъпите си одежди и лицето й пламна.

— Аз съм пленница в дома на сестра му — отговори овладяно тя. — Следователно нямам избор по отношение на облеклото. И знай, че не беше никак лесно да ме пуснат при теб. Защо се държиш като чужд? Няма ли поне да ме целунеш?

Този път се изчерви Алън.

— Прости ми, Франсис. Гленкърн каза… Аз си помислих…

Той сложи ръце на раменете й и леко я целуна по челото.

Франсис затвори очи и зачака. Но напразно. Алън я пусна и бързо отстъпи назад, сякаш не можеше да понася повече близостта й.

Франсис стисна до болка меките си устни. В никакъв случай не биваше да избухне в плач и да започне да го обвинява в равнодушие. Не беше дошла за това. Приседна на дървената пейка и зачака да се овладее.

— Какво ти е казал Гленкърн, та се отнасяш с мен като с чужд човек? Алън, нямаме време, не разбираш ли! Трябва да измислим нещо, за да излезеш оттук.

От гърлото на мъжа се изтръгна дрезгав смях.

— Би трябвало да бъда птица и да отлетя през прозореца. Гленкърн каза, че надали ще намериш време да ме посетиш в затвора. Увери ме, че покупките и разглеждането на града отнемали цялото ти време.

Франсис смръщи чело и го изгледа сърдито.

— Ти да не си полудял? Какво разглеждане? Не ти ли казах, че съм пленница?

— Въпреки това намери начин да дойдеш.

— Не беше лесно. — Франсис улови ръцете му и той стисна нейните с все сила. Ала пак не я погледна.

— Алън, кажи ми какво става в главата ти. Вече не издържам.

И тогава думите се изляха като поток от устата му — историята, разказана от Гленкърн, думите на войника в Илън Дюн, обградената от войниците пещера, а сега и елегантните й дрехи…

Франсис го гледаше, без да разбира. Продължаваше да седи неподвижно, само по бузите й избиха червени петна.

— И ти повярва, че съм способна на такова нещо?

— Имаше време, когато ти също вярваше, че съм те изоставил — напомни й Алън.

От гърдите на Франсис се изтръгна странен звук — нещо между хълцане и смях.

— Прав си. О, Алън, никога вече не бива да вярваме на хорските приказки. Те са изтъкали около нас цяла мрежа от лъжи, а ние се блъскаме в нея като слепи. Погледни ме и ме слушай. — Тя притисна ръката му до гърдите си и го погледна право в очите. — Ти си моят законен съпруг, моята единствена любов. Никога няма да те напусна доброволно, чуваш ли ме? — Трябваше да й повярва, непременно трябваше да й повярва. Слава богу, напрегнатите черти на лицето му се отпуснаха. — Моля те, Алън… Ако ми нямаш доверие, защо се предаде на Гленкърн?

Алън падна на колене и скри лице на гърдите й.

— Франсис, Франсис — зашепна задавено той. — Ти си всичко, което имам на този свят.

Той я обгърна с ръце и я притисна толкова силно до себе си, че тя едва не изпищя. По лицето й се стичаха сълзи. Ръцете й се заровиха в червената коса, която толкова обичаше.

След известно време Алън се отдели от нея и двамата мълчаливо се погледнаха в очите. Франсис подсмръкна и потърси носната си кърпа.

— Аз… Това отмина. Време е да помислим как да се измъкнеш оттук.

— Няма никакъв смисъл — възрази овладяно Алън. Той посегна към ръката й и я стисна в своята. — Достатъчно ми е, че те видях за последен път. Животът ми свършва, Франсис. Никой не може да ме спаси.

— Защо си толкова сигурен? — ядоса се Франсис.

— Имах достатъчно време за размисъл.

— Очевидно си имал достатъчно време да си въобразиш куп глупости — разсърди се още повече тя. — Ти си смел воин, Алън Камерън, но нямаш достатъчно разум. Разкажи ми как ще протече съдебното дело. Не разбирам как си го представя Гленкърн. Може ли да те обвини, че си изнасилил собствената си жена?

— Той ще обърне всичко наопаки — отговори Алън. — Ще видиш.

— И какво от това? Аз ще стана и ще кажа какво е било. Трябва да вярваме в справедливостта, Алън. Истината ще излезе на бял свят.

— Справедливост? — повтори мрачно Алън. — Доколкото разбрах, процесът ще се води от съдията Аргайл. Говори се, че и той е като Гленкърн.

— Браво на теб! — разгорещи се Франсис. — Предаваш се още преди битката да е започнала. Виж ти какви били Камеръновци! А после доброволно ще пъхнеш главата си в примката, така ли?

Алън я целуна, за да я накара да замълчи. Как да я убеди? Самият той беше наясно. Имаше достатъчно време, за да размисли. И най-смелият воин не можеше да се справи сам с превъзхождащ го противник. Такива неща ставаха само в старите балади. Съдебната система в Единбург не му вдъхваше особено доверие. Достатъчно дълго беше следвал право, за да знае по какви заобиколни пътища върви справедливостта. За разлика от Франсис той беше прозрял плана на Гленкърн до последната подробност. Лордът трябваше да се отърве от един неудобен съпруг, за да заеме мястото му.

— Франсис — проговори сериозно Алън, — трябва да ми обещаеш нещо.

— Всичко, каквото искаш.

— Не бива да се омъжваш за Гленкърн, дори и да ме обесят. Знам, че ще ти е нужен мъж, Франсис. Не искам да погребваш сърцето си с мен. Но не искам този мъж да бъде Гленкърн.

Франсис нямаше никакво намерение да мисли отсега за смъртта.

— Лейди Франсис? — На вратата се появи лейди Ан. Двамата се отделиха един от друг с виновни лица. — Време е да тръгваме, мила.

Макар и неохотно, Франсис стана. Алън също се надигна. Двамата се погледнаха, без да проговорят. В този поглед беше всичко, което не можеше да се каже с думи. После Алън сложи ръце на раменете й и я обърна към вратата.

— Тръгвай, сърце мое. Побързай… и не се обръщай. Не бих могъл да го понеса.

— Пак ще дойда — обеща Франсис.

Това обещание и кратките милувки бяха последният спомен, който Алън отнесе в мрака, обгърнал го отново след затварянето на вратата.

 

 

Да сдържи обещанието си не беше толкова просто, колкото й се струваше отначало. Хората на Гленкърн се обезпокоиха от дългото отсъствие на двете жени, защото се бояха от гнева на господаря си. По обратния път Франсис беше доста грубо отделена от лейди Ан и претърсена за евентуално послание. Едва когато войниците се убедиха, че не носи нищо, й позволиха да влезе в къщата.

Тази вечер Гленкърн проведе дълъг разговор със сестра си. На следващия ден очите й бяха червени и подути. Разходките из града бяха прекратени.

На Франсис беше забранено да напуска къщата, а когато се оплака на Гленкърн, той обоснова отказа си със студената зима и благородната си загриженост за здравето й.

Остатъкът от зимата премина в напразно търсене на изход, докато Гленкърн през цялото време беше зает да намира свидетели, да раздава подкупи и да изнудва съдиите, подбрани по негов избор.

Когато през март най-сетне започна съдебното дело, Франсис усети облекчение. Поне щеше да види отново Алън.