Катлийн Фрейзър
Господарката на замъка (13)

Тринадесета глава

Помещението, в което трябваше да прекарат следващите дни, беше под земята и до него се стигаше, като се вдигнеше един капак в кухненския под. Който не знаеше за съществуването на капака, никога нямаше да го открие между плочките с различна големина, от които беше направен подът. Едва когато Джейми натисна един камък на камината, в пода се отвори процеп, под който беше капакът.

— Ето — обясни делово Джейми. — Понякога в къщата ми са складирани стоки, за които никой не трябва да знае. Долу са на сигурно място, преди да дойдат купувачите и да си ги приберат.

Ниското помещение не беше нищо повече от една рампа, която водеше надолу към водата. В горния край подът беше покрит с камъни, долу се състоеше само от пясък и тиня и Франсис чуваше ясно шума на разбиващите се вълни.

Тя изгледа люлеещата се стълба, която слизаше в тъмната дупка, и потрепери.

— Ще ви дам фенер — обади се Джейми. — А старата ще ви хвърли няколко завивки.

Франсис се зарадва, че поне децата нямаше да слязат с тях долу. Алън и Джейми бяха на мнение, че Алиса с Гътри и двете кърмачета няма да привлече подозрението върху себе си.

— Някое и друго хлапе в повече тук изобщо не прави впечатление — обясни с пренебрежителен жест Джейми. — Ако някой ме попита, ще кажа, че Алиса е братовчедка на жена ми и мъжът й я е изоставил с всичките им деца. Ще кажем, че малките са близнаци? А може би в крайна сметка и двете са твои, а?

Алън отрече възмутено.

— Жената е дойката, която Франсис е довела в къщата си, а болнавото мъниче е дъщеря й. Двете нямат нищо общо едно с друго.

Гътри, който се беше свил под масата, избухна в смях. Издърпаха го за ухото от скривалището му и го предадоха на майка му.

Така беше решено, че в подземната дупка ще слязат само Алън и Франсис. Междувременно всеки жител на Единбург познаваше лицата им. Щяха да останат долу, докато Джейми намери нов кораб за Фландрия.

— Не мога обаче да кажа кога ще стане това — промърмори съжалително Джейми, докато жена му събираше кожи и завивки. — През следващите дни трябва да бъда много предпазлив, особено когато задавам въпроси за минаващите кораби.

— Знам — кимна Алън и стисна ръката му. — И не настоявам. И без това рискуваш живота си, скривайки ни тук.

Жената на Джейми се върна в кухнята, натоварена с одеяла и кожи. Джейми ги взе от ръцете й и ги хвърли в мрачната дупка. После подаде лампата на Алън и окуражително го потупа по рамото.

— Слизайте. Ще ви съобщя, когато въздухът е чист.

 

 

Франсис заслиза предпазливо по люлеещата се стълба. Още преди Алън да е успял да я последва, тя вече бе разпростряла върху каменния под хвърлените завивки и с учудване установи, че някои от тях бяха толкова ценни, че дори взискателният граф Гленкърн не би ги сметнал неподходящи за къщата си.

После капакът се затвори и двамата останаха сами. Алън въздъхна с облекчение и се търкулна върху завивките.

— Как можеш… да си седиш и да не правиш нищо! — възмути се Франсис. Нервите й бяха опънати до скъсване, чувстваше се като дивеч в капан. Не можеше дори да седне и се разхождаше неспокойно насам-натам. Може би щеше да й бъде по-леко, ако дъщеричката й беше с нея. След онзи първи ден, когато трябваше да остави Сара при Алиса, тя не се отделяше от малкото си момиченце. Мисълта, че би могла да го загуби, я преследваше ден и нощ.

— В момента можем само да седим и да чакаме — отговори спокойно Алън. — Освен това аз не седя, а лежа. Докато воювахме, се научих да не изразходвам напразно силите си. Човек никога не знае кога ще му потрябват. Ела при мен, скъпа. — Той протегна ръка към нея. — Почини си, доколкото можеш.

Франсис разбра, че любимият й има право, и полегна до него на дебелия пухеник. Въпреки това не можа да се отпусне. Защо ли се чувстваше толкова зле? По-рано й беше достатъчно само да е с Алън и светът губеше своето значение. Оставаха само двамата, любовта им, чувството за близост. Дали той все още я обичаше? Или само се опитваше да извлече най-доброто от положението, в което бяха попаднали?

— Алън — започна нерешително тя.

— Хм — промърмори лениво той.

— Ти не искаше да дойда с теб, нали?

Мъжът се подпря на лакът и се загледа надолу към нея.

— Не е лесно да си жена на войник, Фан.

— Предпочиташ да се омъжа за Гленкърн, така ли? — попита тихо тя.

— Не знам, мила — отговори толкова сериозно Алън, че Франсис усети пробождане в сърцето. — За известно време вярвах… Ти даде показания срещу мен. Какво можех да си помисля?

Точно от това се страхуваше! И макар че беше подготвена, неприкритият укор я засегна дълбоко. Как смееше да я съди толкова прибързано!

— Това беше цената за живота ти — отговори невъздържано тя. — Не знаеше ли това? Гленкърн не ти ли каза? Така се бяхме споразумели: ако аз свидетелствам, че бракът ни не е бил сключен законно, и дам съгласие да се омъжа за него след процеса, той ще те освободи. В противен случай… — Гласът й пресекна. — В противен случай щеше да умреш със смъртта на предателите, Алън. Доналд ме отведе да видя бесилката и ми описа всички ужасяващи мъчения, свързани с публичната екзекуция.

Споменът завладя цялото й същество. Страшните думи на Доналд продължаваха да я преследват. Освен това опасността не беше отминала. Войниците на Гленкърн можеха да се появят всеки миг, а те двамата седяха тук като плъхове в капан.

Алън помилва бузата й и усети сълзите й. Обгърна я с ръка и я привлече към себе си. Тя скри лице в рамото му и тялото й се разтърси от трудно потискани ридания.

— Няма нищо, мила, всичко е наред — промълви успокояващо той и помилва косите и гърба й. — Не бива да ме осъждаш, Фан — каза той, когато хълцанията й постепенно заглъхнаха. — Толкова време прекарах съвсем сам в онази проклета килия… Ти ми обеща, че ще дойдеш пак, но не се появи до началото на процеса. А пред съда се държеше така, сякаш нямаше търпение да ме видиш на бесилката.

— Толкова малко ли ме познаваш! — извика през плач тя и вдигна глава.

— Откъде можех да знам, по дяволите! — разсърди се и той, но бързо се успокои. Франсис не можеше и не биваше да знае, че без злощастните й показания процесът можеше да вземе друг обрат. Тя вярваше, че е откупила живота му, като е сключила споразумение с Гленкърн. Как можеше да се съмнява в нея при тези обстоятелства? Нямаше право и да я попита защо все пак беше нарушила уговорката с Гленкърн. Сигурен беше, че лордът не я е освободил доброволно…

Отново започнаха да го мъчат съмнения. Побърза да ги прогони и продължи да утешава Франсис.

— Права си — прошепна меко той. — Никога не биваше да се съмнявам в теб.

Напрежението в гърдите й отслабна. Франсис се сгуши в него и притихна. Ухаещата й коса милваше врата му.

Когато над главите им се чу шум, Франсис скочи уплашено. Капакът се отвори и в процепа се появи кръглото лице на Джейми.

— Вечеря — обяви той и им подаде голяма купа с агнешка чорба. После отново затвори капака.

— Точно сега ли — промърмори разочаровано Алън. — Е, нищо, да се нахраним, докато е топла.

Франсис вечеря с апетит. Пиха отлично френско вино, което, както я увери Алън, не беше минало през кралската митница.

Лека-полека Франсис се успокояваше. Този Джейми Драмънд наистина беше хитра лисица и никой не можеше да го измами. Все щеше да му хрумне нещо, за да ги изведе от страната. Нали по този начин щеше да се погрижи и за собствената си сигурност.

 

 

След като изпразниха купата, Алън въздъхна доволно и отново се отпусна на меката постеля. Избута лампата зад една скална издатина и помещението потъна в полумрак.

— Много е удобно тук — отбеляза полугласно той. — Ела при мен, Фан. Най-после имаме малко време един за друг. — Когато Франсис не го послуша, той се надигна и нежно я дръпна до себе си. — Ето, така е по-добре — прошепна той и започна да милва челото и страните й. След известно време ръката му се плъзна по-надолу, обиколи врата й слезе към гърдите. Трябваше да я гали дълго, докато почувства, че тялото й се отпуска под милувките му.

Сигурно беше преживяла страшни неща. Можеше да си представи как Гленкърн и Доналд са обединили силите си, за да й втълпят, че животът му зависи изцяло от волята на лорда. Всъщност така си и беше. Самият той бе вярвал в това месеци наред. Едва начинът, по който се бе развил процесът, беше успял да го убеди в противното. Но дори и ако го бяха оправдали, златото на Гленкърн щеше да каже своята тежка дума. Да, вероятно Франсис наистина му беше спасила живота с тези показания. Макар че само Бог знаеше колко зле се беше почувствал, докато я слушаше.

Франсис леко въздъхна и се раздвижи. Той усети как тялото й тръпне под милувките му и за кой ли път изпита възхищение от нея — от естествения, непринуден начин, по който реагираше на докосването му. Той плъзна ръка по бедрата й и побърза да вдигне полите й, защото грубата тъкан на роклята му беше неприятна.

Постепенно Франсис се отърси от страха и грижите си. Мислите й се върнаха към острова, където бяха прекарали прекрасни, безгрижни месеци. Споменът затрептя ярък и прекрасен и тя отново преживя онези скъпоценни мигове. Нежностите на Алън бяха част от този сън и когато той се наведе над нея, тя побърза да разтвори устни за целувка.

Целувката му беше гореща и настойчива, ръката му продължи да милва тялото й. Пръстите му намериха гърдите й, разкопчаха корсажа и докоснаха нежно меката кожа. Франсис усети хладния полъх на морето и силно се притисна до Алън. Копнееше за топлината му, за любовта му.

Мъжът простена и скри лице между гърдите й. Тя се надигна срещу него, а когато устните му се сключиха около зърното на гърдата й, от устните й се изтръгна сладостен стон. Алън нежно помилва лицето й. Докосването беше съвсем леко, но заедно с възбуждащия натиск на устните му успя да събуди в гърдите на Франсис буря от усещания.

Тя усети как Алън подръпна полите й и се надигна, за да го улесни. Копринената завивка приятно охлади кожата й. Алън бързо се освободи от дрехите си, взе я отново в обятията си и между тях вече нямаше нищо — нито Гленкърн, нито стените на затвора, нито недоразуменията.

— Толкова е прекрасно да те държа отново в прегръдките си — прошепна дрезгаво Алън и притисна лице в свивката на врата й.

Франсис усещаше ръцете и устните му върху тялото си и когато повярва, че ей сега ще загине от сладката мъка на насладата, започна да го умолява да престане. Той я послуша и меко проникна в нея. Внезапно обаче спря.

— Не искам да ти причиня болка — прошепна той. — Не е ли много рано за това?

— Не, о, не! — изстена Франсис и се надигна да го поеме целия в себе си. Не я беше грижа, че може да я заболи.

Алън се раздвижи и пламъците на страстта отново се разгоряха. Накрая Франсис нададе задавен вик и се изгуби в спусналата се червена мъгла.

Алън простена дълбоко, притисна я до себе си с всичка сила и тялото му се разтърси под напора на освобождаването. После се отпусна до нея, все още скрил лице във врата й. Ръката му обгръщаше талията й, готова да я защити от всеки враг.

По някое време чу как ударите на сърцето й постепенно се успокояват и дъхът й става по-равномерен. Или това беше неговият? На върха на насладата двамата се бяха слели в едно.

След малко обаче се разделиха и отново се превърнаха в две отделни лица. Ръката на Алън продължаваше да я пази. Беше прекрасно да е отново в обятията му, да я усеща толкова близо до себе си. След дългата, самотна зима това беше истинско блаженство.

Въпреки всичко съмненията не го напускаха… Винаги, когато Франсис идваше при него, войниците се оказваха наблизо. Тогава в пещерата, днес следобед на пристанището. Когато се срещнаха в пещерата, тя дори не подозираше, че Гленкърн я е надхитрил и хората му са я проследили. Възможно ли беше историята да се повтаря? Все пак тя дойде при него в последния момент, когато срещата им можеше да има съдбоносни последствия. Даденият му срок изтичаше и той тъкмо се готвеше да се качи на кораба.

— Франсис?

Тя се протегна лениво и вдигна очи към него.

— Как успя да се измъкнеш от къщата на Гленкърн? — попита той колкото можеше по-небрежно. — Не вярвам да те е освободил доброволно. Или се лъжа?

Франсис скочи като ужилена. Слабата светлина на лампата огря разбърканите черни къдрици и потопи в мек ореол пълните гърди под отворения корсаж.

— Да не мислиш, че Гленкърн ме е изпратил като примамка, за да те залови, Алън Камерън? Той нямаше защо да рискува. Половината град знаеше, че ще се мотаеш до последния момент в пристанището. Знам го от Гътри, сина на дойката ми. Войниците на Гленкърн трябваше само да те издебнат, преди да се качиш на борда на фламандския кораб. Защо му бях аз?

Алън въздъхна потиснато. Думите на Франсис звучаха убедително. Какъв глупак беше да я подозира. И все пак… Тя не отговори на въпроса му.

— Трудно ли ти беше да избягаш от къщата му? А и не си сама — дойка, две кърмачета, едно по-голямо момче. Как успя да се справиш?

Франсис приглади косата си назад и започна да закопчава корсажа си.

— Щом непременно държиш да узнаеш, ще ти кажа — отговори сърдито тя. — Направих пожар в кухнята. Надявам се, че разпитът е приключен.

Алън избухна в смях. Прегърна я и задуши съпротивата й с буйни целувки. Двамата се затъркаляха по завивките като лудуващи деца.

— Наистина ли го направи? — Той не можеше да си поеме дъх от смях. — Ако знаеш колко ми се иска да съм бил там! Сигурно Негово Благородие сам е мъкнал кофите с вода, за да угаси пожара! — Той се смя, докато от очите му потекоха сълзи.

През следващите дни Алън и Франсис имаха достатъчно време да разговарят за всичко случило се през изминалите месеци.

Веднъж тя го обвини, че й няма доверие.

— Нали си обещахме никога вече да не се вслушваме в онова, което говорят хората? Въпреки това ти повярва на приказките им и си помисли, че съм те предала.

— О, Франсис! — Алън посегна към нея в полумрака. — Повярвах в твоите собствени думи. Не ми се сърди, че за момент се усъмних в теб.

— За момент? — повтори ядосано Франсис. Припомни си колко време беше стояла отвън, на вятъра и студа, и се беше опитвала да го убеди в невинността си. — Искам да знаеш, че не съм ти простила и още дълго няма да го сторя.

Той я грабна в обятията си и я зацелува, за да я умилостиви.

Друг път го попита кога се е научил да се ориентира толкова добре в пристанищния квартал и къде е намерил тези верни приятели.

— Аз съм предпазлив човек и държа да съм подготвен за всички превратности на живота — отговори с усмивка Алън. — Добрият войник винаги има точен план. Не помниш ли, че миналото лято прекарах три седмици в Единбург, преди да се върна в Бюли? Но не съм си пилял времето само по кръчмите, макар че ти очевидно беше убедена в това. — Той подръпна нежно разпилените й къдрици.

— Ама че си и ти! — засмя се Франсис. Не можа да устои на изкушението да го подразни. — Значи си имал точен план, така ли? Знаел си дори за скривалището под кръчмата? — Той кимна самодоволно. — Гръм и мълния, колко си умен — прошепна с възхищение в гласа Франсис и го изгледа с големите си очи. — Как си успял да се справиш с всичко това… С други думи, оставил си се да те затворят, да те пребият до смърт, да те осъдят като предател и да те изпратят в изгнание — и всичко това, само за да се скриеш в това чудесно скривалище?

Алън избухна в смях.

— Честно казано, някои събития не бяха включени в плана ми. Но ще признаеш, че скривалището на Джейми е много добро, нали?

— Разбира се — кимна Франсис. — Винаги съм си мечтала да се любя с теб в някоя мрачна и влажна дупка.

Алън легна отгоре й и я сграбчи за раменете.

— Така ли? Ако не си държиш езичето зад зъбите, ще те любя долу в тинята.

Въпреки тези весели закачки повечето часове под земята бяха изпълнени с тревожно очакване. Колко ли време щеше да мине, докато Джейми намереше подходящ кораб?

Само един-единствен път им бе позволено да се качат горе. Беше късна вечер и дори предпазливият Джейми се беше убедил, че не ги заплашва опасност.

През цялото време Франсис не можа да се откъсне от постелята, където спеше Алиса с двете деца. Алън и Джейми бяха седнали до една маса и разговаряха с приглушени гласове.

Разкъсвана между радостта и страха, Франсис разглеждаше малката си дъщеричка и радостно установи, че тъмната коса е започнала да се къдри също като нейната.

— Ей, това не е нашето дете — обади се зад гърба й Алън. — Нашето момче има червена коса, забрави ли?

Очевидно беше дошло времето да му каже истината.

— Алън… — започна колебливо Франсис.

— Да? — Той докосна малкото юмруче на бебето и пръстчетата веднага се сключиха около палеца му. — Само го виж — проговори с блеснали очи той. — Здраво хваща нашият син. Той ще запази Бюли, сигурен съм. Аз ще се върна и замъкът отново ще стане мой. Тази мисъл ми дава сили да продължа.

Нима можеше да му разкрие точно сега, че имат дъщеря, а не син?

— Тихо, не ги буди — прошепна едва чуто тя.

 

 

На следващия ден пристигна капитанът. Казваше се Луи Гиб, същият, който на времето командваше пощенския параход, с който Алън беше отведен в Лийт по заповед на Доналд.

Луи Гиб беше едър и широкоплещест, с дълги бакенбарди и силни ръце. Огромната му фигура изпълни цялата кухня. Франсис, която тъкмо излизаше през отвора в пода, имаше чувството, че се е озовала пред великан от старите шотландски предания.

— Помните ли ме, човече? — изрева гръмогласно капитанът, още преди Алън да се е измъкнал от дупката.

— И още как — засмя се Алън. — Веднъж вече ме измъкнахте от Шотландия, макар че тогава не ви бях кой знае колко благодарен.

Насядаха около излъсканата кухненска маса и известно време се гледаха мълчаливо. Алън потропваше с крак, на лицето му беше изписана усмивка, но внимателните му очи не се откъсваха от лицето на фламандеца.

Насреща му беше капитанът, широко разкрачил крака. Той се хвана за ръба и тежката маса се разклати, сякаш беше лека като перце.

Внезапно от гърлото му се изтръгна добродушен смях.

— Всичко е наред, приятел! Ще ви взема на борда… дори само заради стария мошеник Джейми.

— И заради добрата цена, която получи за бордото — подхвърли язвително Джейми.

— Дръж си устата — укори го добродушно Гиб. — Между приятели не се говори за цени. — Той протегна ръка на Алън. — Сигурно няма да повярвате, но често съм се питал какво е станало с вас. Смел момък бяхте. Но още тогава си бяхте устати, и вие, и приятелите ви.

— Чули ли сте нещо за тях? — попита бързо Алън и се обърна към Франсис: — Дънкан и Санди бяха на кораба, с който възнамерявах да отплавам.

— Не, не бяха — поправи го капитанът. — Когато стана ясно, че няма да успеете, побързаха да слязат. Онзи дълъг планинец — Дънкан ли му беше името? — веднага разпозна корабчето ми.

— Това е жена ми — представи я Алън. — Камериерката също ще дойде с нас. Има и три деца, две кърмачета и едно момче на около дванадесет години.

Франсис развеселено се усмихна при мисълта, че Алиса беше повишена в ранг на камериерка. Очевидно Алън се смущаваше да изрече думата дойка пред друг мъж.

— Три хлапета! — изсвири през зъби капитанът. — Усърден момък сте вие, а? А момчето е на цели дванайсет… Гръм и мълния! Много пъти съм чувал, че планинците си ги бива, но това вече е прекалено. Няма да е лесно да ги качим на борда. Какво ще кажете, ако оставим половината тук? Е, добре, както искате — побърза да се съгласи той, след като Алън неодобрително смръщи чело. — Обещах да ви изведа оттук здрави и читави, а Луи Гиб държи на думата си. — Той стовари мощния си юмрук върху масата.

Алън, Джейми и капитанът обсъдиха всички подробности около бягството, Франсис ги остави и отиде при децата. Въпреки това се вслушваше напрегнато, за да улови поне няколко думи от приглушения им разговор.

Ядоса се, че мъжете отново я изключват от плановете си, макар че от тях зависеше и нейният живот. Но не й убягна раздразнението на Алън, когато капитанът го закачи за четиричленното му семейство. Потисна усмивката си и си каза, че моментът не е подходящ да настоява на правата си.

 

 

Франсис съжали за своето решение още същата вечер, когато излязоха навън с набързо събрания багаж и тя все още не знаеше къде отиват, макар че беше положила големи усилия да изтръгне истината от Алън.

— Много е просто — каза й той. — Трябва само да стигнем незабелязано до определеното място. Там ще ни чака лодка.

Не беше толкова просто. По границите на града бяха поставени войници, които спираха всички минувачи.

Като забеляза тъмната фигура на моста, Алън промърмори някакво проклятие.

— Златото на Гленкърн — отбеляза горчиво той.

В този момент Франсис се зарадва, че не й беше разкрил плановете си и че през цялото време бяха седели заедно в подземното скривалище. Така поне не можеше да я заподозре, че го е предала.

— Чакайте тук — пошепна той. — Щом се отдалеча, претичайте през моста.

— Какво… — Но Алън беше изчезнал безшумно в мрака.

Малко след това под моста се чу кучешки лай. От същата посока изсвистя камък и улучи привелия се напред войник. Той изрева и се надвеси над парапета. Улучиха го още два камъка. Той се разяри, хукна надолу към храсталака и изкрещя:

— Спри!

Чу бързите стъпки през моста, но вече беше късно. Когато се втурна назад, успя да забележи само крайчето от полата на Алиса. Призраците бяха избягали.

Бяха изминали почти половин миля, когато Алън отново се присъедини към тях. Дишаше тежко, от одрасканата му буза капеше кръв, но настроението му беше повече от великолепно.

— Още малко остава — ободри той Алиса, която се опираше на рамото на Гътри. Взе кошницата от ръцете й, грабна и едно от децата.

Оставаха им само няколко крачки до мястото, което бяха уговорили с капитана.

— Ще чакаме тук, докато изгрее луната, така ли? — попита Франсис.

Алън поклати глава.

— Не, лодката ще дойде по-рано, иначе ще пропуснем прилива. — Той се взря внимателно в морето, после претърси брега с поглед. — Не бива да губим време — прошепна той. — Гленкърн или някой друг негодник е платил скъпо, за да ни задържи в страната.

— Нима има и друг, освен Гленкърн, който отдава някакво значение на това?

Алън вдигна рамене.

— Много бих искал да разбера. Войниците не са единствената опасност, която ни грози. С тази рана се сдобих благодарение на един друг момък. — Той докосна рязката на бузата си. — Беше някой от нашите хора, Франсис, защото ми извика нещо на галски, когато слязох под моста. Приятел, рекох си и хукнах към него — а той ме посрещна с извадена кама!

Планинец! Франсис не можеше да си поеме дъх.

— Не ти ли каза кой го е изпратил?

— Не ми остана време да го попитам — отговори мрачно Алън. — Камата стърчи между собствените му ребра. Важно е обаче друго — сам ли беше или не? — Той се надигна и отново се огледа. — Ето я най-сетне и лодката.

Скоро и другите чуха плясъка на греблата. Франсис вдигна полите си и грижливо уви малката Сара. Бебето беше толкова нежно и крехко, а нощта беше леденостудена.

— Не бой се, миличкото ми — пошепна нежно тя. — Още малко и ще бъдем на сигурно място.

Алън навлезе във водата и й протегна ръка, за да я издърпа в лодката. Внезапно Франсис бе уловена от две силни мъжки ръце, които я вдигнаха високо във въздуха.

— Внимавай, детето! — извика уплашено тя. — Ти ли си, Дънкан?

— Аз съм, ами кой. Колко добре изглеждате, лейди Франсис.

В този момент откъм сушата долетяха приглушени шумове. Група ездачи препускаха в пълен галоп към брега.

— Да се махаме! — изкрещя мъжът на кормилото. — Това не беше уговорено.

Гребците веднага потопиха греблата дълбоко във водата и се насочиха в открито море. Алън отчаяно се опитваше да задържи лодката.

— Чакайте, глупаци! — изкрещя той. — Те не могат да минат през скалите.

Това беше вярно. Всички ездачи, с изключение на един, спряха конете си, когато пясъчният бряг премина в хлъзгав сипей. Самотният ездач обаче продължи невъзмутимо напред и навлезе във водата.

— Бързо, да се махнем оттук! — извика капитанът.

Дънкан улови ръката на Алън, която стискаше ръба на лодката, и насила го издърпа на борда. После протегна ръце към Алиса.

— Хайде, хвани се за мен!

Алиса, която не можеше да запази равновесие върху хлъзгавата скала, протегна към него плачещия Александър. Ездачът се хвърли между тях, нанесе силен удар на жената, която политна назад, и изтръгна детето от ръцете й. После описа елегантен кръг и излезе от водата.

Междувременно гребците бяха успели да отдалечат лодката. Алиса се беше свила на кълбо на скалата, а Гътри се опитваше да я изправи на крака.

— Да ви вземат дяволите! — изкрещя извън себе си Алън. — Върнете се, заповядвам ви! Синът ми остана на брега.

В следващия момент върху главата му се стовари тежко дървено ведро и той се строполи на дъските.

— Ще се оправи — промърмори съчувствено Луи Гиб и доволно огледа свършената работа. — Не беше уговорено да рискувам лодката си заради някакъв си ревльо.