Катлийн Фрейзър
Господарката на замъка (10)

Десета глава

Гленкърн дълго се колеба, преди да позволи на Франсис да вземе участие в съдебните заседания. Младата жена упорито отказваше да свидетелства срещу съпруга си. Веднъж дори го заплаши, че показанията й ще оневинят Алън.

— Така лъжите на свидетелите ви ще излязат на бял свят — заяви твърдо тя.

— Няма да го допусна — отвърна мрачно Гленкърн. — Ако се опитате, ще наредя да ви изхвърлят от залата.

Като видя изпълнения със съмнение поглед на Франсис, той благоволи да й обясни по-подробно:

— Как мислите, защо трябваше да минат толкова месеци до започването на съдебните заседания? Исках да бъда напълно уверен, да изключа всички съмнения, а това изисква време. Сега имам достатъчно свидетелски показания, а съдиите и без това са на моя страна. До края на тази седмица ще бъдете вдовица, лейди Франсис.

Ледени тръпки пробягаха по гърба й.

— И не си мислете, че сте в състояние да спасите кожата на любимия си. В момента, в който пристъпи прага на съдебната зала, той се разделя с живота си.

Франсис закри лице с ръцете си. Алън беше казал същите думи…

Гленкърн, който не преставаше да я дебне, се усмихна доволно. Май не беше толкова трудно да сломи съпротивата й. Трябваше само да знае как.

Той сложи ръка на рамото й.

— Искам да помислите сериозно, мила моя. Нямате никакви изгледи да спасите Камерън. Ала все още имате време да спечелите благоволението ми. Ако продължавате да упорствате, аз няма да забравя това и ще ви го напомня, когато станете моя жена и бъдете в моя власт. Докажете ми, че сте готова на помирение, и аз ще бъда снизходителен съпруг.

— Какво да направя? — пошепна глухо Франсис. Струваше й много усилия да продължи да му се съпротивлява. Ако Алън наистина щеше да умре след няколко дни, животът губеше целия си смисъл.

— Дайте показания срещу Камерън. Изтрийте публично позора си.

Франсис го изгледа смаяно, после сърдито му обърна гръб.

— Пак ли започвате старата песен, Гленкърн? — изсмя се подигравателно тя. — Толкова ли сте глупав да мислите, че бих могла да предам Алън, само за да ви направя услуга?

Гленкърн я изгледа с каменно лице.

— Както желаете. Свидетелските показания са достатъчни, за да го обесят три пъти. Вие сте глупачка, защото пропиляхте и последната си възможност да заслужите благоразположението ми. Помислете още веднъж какво точно искате — да бъдете моя съпруга или моя пленница.

Той се обърна и с бързи крачки напусна стаята.

Франсис положи огромни усилия да убеди лейди Ан, че е редно да присъства на съдебните заседания.

В крайна сметка Гленкърн сам взе решение да я отведе в съдебната зала. Естествено, щяха да я охраняват през цялото време, за да не привлича вниманието на зрителите. Гленкърн много се надяваше, че като види Алън окован във вериги, съпротивата й ще рухне. Възнамеряваше дори да я принуди да присъства на обесването, ако дотогава не роди детето си. Макар че не искаше да й причинява такава болка. От друга страна, беше готов да се възползва от всяко средство, за да прекърши волята й.

В края на първия ден обаче, той трябваше да проумее, че е станал жертва на една от малкото заблуди през живота си. Как можа да доведе Франсис в съдебната зала! Нищо не мина според плана му. Зрителите се смееха на свидетелските показания, самият Аргайл поиска още свидетели, а крясъците на тълпата, която искаше да чуе лейди Франсис, опънаха до край нервите му и все още кънтяха в ушите му.

 

 

След отлагането на съдебното дело сър Уолтър Кар, кралският адвокат, се прибра в кантората си и зачака идването на Гленкърн. Разговорът беше доста неприятен. Сър Уолтър направо заяви на посетителя си, че няма да минат без свидетелските показания на младата дама.

— Какво правихте толкова време, по дяволите! — наруга го невъздържано Гленкърн. — Не можахте ли да извъртите делото така, че да минем без свидетелските показания на тая жена?

Сър Уолтър се изправи в целия си, макар и не особено внушителен ръст. Въпреки това трябваше да отметне глава назад, за да погледне Гленкърн в очите. Взря се в колосаната му яка и проговори с достойнство:

— Подготвих случая въз основа на наличните доказателства и свидетелски показания, милорд. Никога не е ставало дума, че…

Той затърси отчаяно правилните думи. Сам не разбираше как нишката се изплъзна от ръцете му. Писмените показания бяха недвусмислени. Не беше очаквал никакви затруднения. Беше сигурен, че ще прати момъка на бесилката.

Кой знае по каква причина, всичко се беше объркало. Виновни бяха само Алън Камерън и лейди Франсис. Нещастната, забулена в черно млада дама и стройният, дързък млад мъж, който стоеше гордо изправен, въпреки веригите си, и отговаряше ясно и уверено.

Обвинението в убийство и изнасилване звучеше недостоверно. Пред съда бяха застанали двама влюбени, които могъщата ръка на Гленкърн желаеше да раздели. Всеки го виждаше, включително и съдиите.

Ала когато видя как колосаната яка потрепери от гнева на собственика си, той предпочете да не изказва на глас размишленията си.

— Е? — изкрещя Гленкърн.

Сър Уолтър нервно се покашля.

— Мога само да повторя онова, което вече казах на Ваше Благородие. Показанията на лейди Франсис са извънредно важни. По улиците се говори, че тя обича похитителя си и е тръгнала с него доброволно. Ако не го отрече публично…

— Какво ме засягат хорските приказки! — озъби се ядно Гленкърн. — Какво е мнението на съдиите?

— Същото, милорд. — Сър Уолтър безпомощно разпери ръце.

В помещението се възцари напрегнато мълчание. Сър Уолтър трепереше от студ и беше скрил ръце в широките кадифени ръкави на жакета си. Гленкърн се взираше с празен поглед в облицованата с дърво стена.

След малко сър Уолтър се осмели да добави още нещо:

— Може би братът на дамата ще успее да я убеди.

— Доналд? Този пияница? — Гленкърн избухна в подигравателен смях, но бързо млъкна. — Всъщност, предложението може би не е толкова лошо — промърмори замислено той. Каза кратко довиждане на сър Уолтър и излезе от кантората.

Може би си струваше да опита. Доналд знаеше, че е изцяло зависим от Гленкърн. Лесно щеше да се съгласи да въздейства върху Франсис. Младата жена нямаше представа колко се е объркало делото и сигурно продължаваше да вярва, че Гленкърн е в състояние да влияе върху изхода му.

След като й беше заявил, че любимият й ще умре, тя се беше ожесточила в съпротивата си. Но ако накараше Доналд да й опише подробно как ще стане самото обесване, това можеше да окаже противоположното въздействие.

 

 

Поне в едно отношение Гленкърн имаше късмет през този толкова лош ден: когато хората на лорда намериха Доналд в любимата му кръчма и без много приказки го взеха със себе си, той почти не беше пиян.

Накараха го да потопи главата си във ведро с ледена вода и той вече беше в състояние да изслуша нарежданията на лорда.

— Уплаши я до смърт, ако искаш — обясни Гленкърн, — но не желая да я насилваш, разбра ли?

Доналд кимна.

— Най-трудно ще ти е да я изведеш вън от къщи — продължи замислено лордът. — Много е наедряла и едва ходи. Ако откаже да тръгне с теб, кажи, че аз съм заповядал.

Когато Доналд й съобщи, че Гленкърн й е разрешил да се разходи навън, Франсис дори се зарадва. Не искаше да седи повече затворена в стаята си и да спори със съдбата. Страдаше ужасно от наложеното й бездействие. Не можеше да забрави деня в съдебната зала. Повтаряше си за кой ли път думите на съдията, блъскаше си главата да намери някакъв изход. Поне да знаеше какво са си казали съдиите, когато скриха глави зад папките. Колко пъти се опитваше да се моли, но нямаше сили да каже докрай и най-простата молитва.

След като изслуша предложението на Доналд, тя побърза да се увие в топлото си палто.

— Каква скъпоценна дреха — отбеляза брат й и хвърли завистлив поглед към обточената с кожи качулка. — Подарък от Гленкърн, нали? Паднала си на меко, сестричке.

— Не съм ти истинска сестра — поправи го остро Франсис. — И без това ми е неприятно да те видя. — После обаче въздъхна виновно. — О, съжалявам, Доналд. Не биваше да го казвам. Все пак съм ти благодарна, че ще напусна за известно време тази ужасна къща.

— Ти просто не можеш да излезеш от кожата си — засмя се Доналд.

Франсис го изгледа сърдито. Откъде идваше това добро настроение? Веселието на брат й обикновено беше знак, че е замислил нещо лошо.

Пръстите му жадно опипваха скъпия плат. Доналд ценеше богатството най-много от всичко. Може би затова беше толкова весел.

— Наистина скъпоценно нещо — повтори той. — Надявам се, че няма да ме забравиш, когато станеш жена на лорда и високопоставена дама.

— Глупости — отряза го Франсис. Много й се искаше да хукне напред, за да се наслади на малкото свобода, която й бяха предоставили, но тялото й беше твърде натежало. — Най-високото място, на което искам да се изкача, са хълмовете край Бюли, Доналд. Ще се върна там, веднага след като освободят Алън. — Гласът й звучеше твърдо, макар да не изпитваше ни най-малка увереност. Но не се осмеляваше — и не си позволяваше — да си представя друг изход на процеса.

— Не се самозалъгвай, Фани — отвърна грубо Доналд. — Забрави Алън и си осигури благоволението на Гленкърн. Защо не помислиш с какви богатства ще те отрупа лордът, каква власт ще имаш? Кожи и бисери колкото искаш, Франсис.

И той продължи да й описва бъдещето в най-ярки краски. Трябвало само да завоюва благоразположението на богатия и силен лорд. Франсис изобщо не го слушаше. След известно време гласът му заглъхна в рева на студения мартенски вятър, който гонеше снега по улиците.

 

 

Франсис подложи лицето си на напора на вятъра и се почувства лека и свободна.

Двамата с Доналд се отклониха от главната улица и поеха по една тясна уличка. В този толкова бурен мартенски ден градът беше почти пуст. Малкото минувачи оглеждаха учудено бременната жена и придружителя й и се питаха какво ли търсят двамата по улицата в такова ужасно време.

Франсис пристъпваше тежко. Отдавна вече не носеше корсет, а свободни, широко скроени рокли, които поне отчасти скриваха състоянието й. Вече и те я стягаха. Тя разтърси глава и свали качулката си, за да усети студената милувка на вятъра.

— Ей, да не си полудяла, Фан? Ще настинеш. — Доналд спря и побърза да нахлупи качулката на главата й.

Франсис не се възпротиви. Брат й имаше право. Вятърът беше толкова леден, че цялата трепереше.

— Къде отиваме? — попита тя.

Когато излязоха от къщата, беше толкова зарадвана да се озове отново на свобода, че нито за миг не й хрумна да попита накъде са се запътили. Но откакто вървяха по улицата, усещаше някакво странно теглене в кръста, което се появяваше с обезпокояваща редовност. Опитваше се да върви изправена, но това не беше възможно с този грамаден корем. Много й се искаше да се приберат в къщи.

— Не е далеч — увери я Доналд. Измери я с кратък поглед и попита: — Умори се, нали? Вече няма да ти се налага да вървиш пеш, Франсис. Съпругата на Гленкърн е много високопоставена дама. Все пак и ти трябва да дадеш нещо от себе си. Отдавна съм ти казал, че не е хубаво да настройваш Гленкърн срещу себе си. Щом си е втълпил, че трябва да се ожени за теб, той ще го направи и ти не бива да се противиш. Най-доброто начало е да дадеш показания срещу Алън.

— И ти ли запя неговата песен? — проговори подигравателно Франсис. Пореден пристъп на болката, този път много по-силен. Тя се облегна на една каменна стена и се опита да си поеме дъх. Болката се премести към стомаха. Дали не беше яла нещо развалено? Внезапно болката изчезна. — Защо да свидетелствам срещу Алън? Не, не е нужно да ми отговаряш. Знам какво ще кажеш: „за да се харесаш на Гленкърн“. А аз ще ти отговоря, че това не ме интересува. Я по-добре ми кажи нещо друго: защо за Гленкърн е толкова важно аз да обвиня Алън? Напи си е купил достатъчно свидетели?

— Разбира се, че не е толкова важно — побърза да я увери Доналд, припомнил си нарежданията на Гленкърн. — Алън е предварително осъден. Не можеш да промениш нещата. Гленкърн се е справял и с много по-трудни дела. Наистина ли мислиш, че някакъв си планинец би могъл да му попречи да завоюва Бюли и теб? Опитай се обаче да разбереш, че само ти би могла да помогнеш на Алън.

Да помогне на Алън? Нима беше възможно?

— Как да помогна на Алън, кажи, моля те, Доналд. — В този миг болката я прониза като с нож. Франсис спря и се преви на две. Обзе я уплаха. Дали детето нямаше да се роди преждевременно? Май беше време да се връщат.

Тя направи няколко крачки и се вслуша в тялото си. Бяха стигнали края на уличката и излязоха на един площад, който й се стори познат.

— Е, не можеш да спасиш живота му — попари надеждите й Доналд. — С него е свършено. Но можеш поне да облекчиш края му. Гленкърн не е отмъстителен. Животът на Алън не струва нищо от мига, в който се ожени за теб, защото Гленкърн отдавна беше решил да вземе и теб, и Бюли. Ако се подчиниш на лорда и изпълниш желанието му, Алън ще умре от бърза смърт. Ето, това можеш да направиш за него.

Почти нищо, каза си намусено Доналд. Но не бива да й оставям време да размисли, защото ще забележи колко невероятна е историята, която сме съчинили.

— Ела — каза й той и сложи ръка под лакътя й. — Пристигнахме.

 

 

Двамата излязоха на открито и вятърът ги заблъска с пълна сила. Валеше сетен дъждец, но капките замръзваха във въздуха и калдъръмът беше опасно хлъзгав. Франсис се огледа и си спомни: бяха минали пред този площад, когато я доведоха в града.

Доналд я сграбчи за раменете и я блъсна да върви нататък. Франсис изпищя уплашено, защото се побоя, че внезапното движение ще събуди болката в кръста. Тя се подхлъзна на вледенения камък и политна към Доналд. Той не я изпускаше от ръцете си и я стисна още по-грубо. Така успя да я предпази от падането.

— Мястото не е много приветливо, нали? — проговори близо до ухото й той. — Знаеш ли какво е онова, ей там? Би трябвало да го знаеш. Наскоро любимият ти накара да издигнат същото пред прозореца ми.

Бесилката. Като зловеща сянка, тя се очертаваше в настъпващия мрак. За миг Франсис повярва, че в дъното на площада са издигнати две бесилки. Припомни си тази в Бюли и как беше молила Алън да я разруши. Ето че тя отново се появи, като ужасяващ призрак от миналото.

Франсис изпищя ужасено и скри лице в качулката си. Доналд обаче я дръпна, хвана я за косата и безмилостно изви главата й назад, за да види отново бесилката.

— Погледни я — изсъска той. — Ето къде ще увисне любимият ти, ако продължаваш да упорстваш. И не само това. Смъртта му ще бъде ужасна, Франсис. Да отнемеш замъка от законния му собственик означава държавна измяна и Гленкърн ще се погрижи Алън да бъде признат за виновен в предателство към държавата. Знаеш ли какво означава това?

Франсис знаеше. Тя се опита да се изтръгне от безмилостната хватка на Доналд и да запуши ушите си, но той беше по-силен и не я освободи. Тялото й се разтърси от нови страшни болки, докато той продължаваше ожесточено:

— Ще го доведат тук на количка. Ти ще гледаш от прозорците там горе. Няма веднага да го обесят, Франсис. Ще го оставят да се полюлее жив на въжето. Хората трябва да имат поне малко развлечение, нали? Когато лицето му почернее и езикът му изскочи навън, ще отрежат въжето и ще го налеят с вино, за да дойде на себе си. После ще му изтръгнат червата и ще ги изгорят пред очите му. Само си представи как ще пищи твоят смел герой! Казват, че няма по-страшни болки от тези. И това не е всичко — продължи язвително Доналд. — Накрая ще го разсекат на четири части, ще го напълнят с катран, ще го зашият и ще го окачат на въжето. Не му се полага дори християнско погребение, Франсис. Никога няма да намери вечен покой. Искаш ли да бъдеш виновна за всичко това?

Беше непоносимо. Болката я заливаше на вълни, а ужасяващите картини, които Доналд рисуваше пред очите й, едва не я подлудиха. Тъй като не можеше да запуши ушите си, тя нададе пронизителен писък, който заглуши леещия се поток от думи. Брат й гневно я сграбчи за раменете и с все сила я разтърси.

— Млъкни. Ще чуеш всичко, което имам да ти кажа. Такава е заповедта на Гленкърн.

Гленкърн! Отново и отново Гленкърн! Обля я гореща вълна, светът се разми пред очите й. Стори й се, че зад примесения със сняг дъжд изниква лицето на Гленкърн, лицето на мъжа, причинил цялото й нещастие.

 

 

Режеща болка прониза тялото й. Светът около нея потъна в мрак. Когато черната пелена се издигна, тя бавно осъзна къде се намира — големият площад, призрачната бесилка, застаналият до нея Доналд.

Вече знаеше какво означават тези непоносими болки. Детето й искаше да излезе на бял свят. Тук ли щеше да го роди, в присъствието на Доналд? Той я мразеше от дъното на душата си и със сигурност щеше да убие малкото безпомощно същество, ако сметнеше, че по този начин ще направи услуга на Гленкърн.

Тази мисъл завладя Франсис и прогони всичко останало от съзнанието й. Гленкърн щеше да убие и Алън, и детето му. Тя трябваше да избяга, да се махне от Доналд, преди болките да зачестят и редовността им да му издаде, че сестра му ей сега ще роди. По-късно щеше да мисли за спасението на Алън. Първото й задължение беше да спаси детето си.

Франсис се облегна тежко на ръката на Доналд и се престори, че е близо до припадък. В действителност току-що взетото решение й вдъхна нови сили. В паузите между болките бе обзета от стария си борчески дух. Сведе глава с добре изиграно смирение и пошепна:

— Ще направя това, което Гленкърн смята за правилно, Доналд. Но, моля те, престани с тези страшни описания.

Доналд се ухили и я потупа по рамото.

— Добро момиче. Гленкърн ще се зарадва да го чуе. Връщаме ли се?

— След… след няколко минути. — Франсис все още нямаше план, но домът на Гленкърн беше последното място, където искаше да се върне. — Мисля, че ще припадна…

До къщата, пред която бяха застанали, се отваряше тъмна, тясна уличка. Накъде ли водеше? Франсис никога не беше идвала в тази част на града. Тя притисна ръка до челото си, направи няколко олюляващи се крачки и се облегна на стената. Волю-неволю, Доналд трябваше да я последва. Тъй като беше пуснал ръката й, очевидно не се боеше, че ще му избяга.

— Сигурно ще мога да се справя с обратния път, ако ми донесеш нещо за пиене — проговори немощно тя. — Моля те, Доналд. Толкова ми е зле. Дано виното ме изправи отново на крака.

Изкушението беше твърде голямо за стария пияница. Той хвърли нерешителен поглед през рамо към отсрещната кръчма. Мамещата светлина на свещите зад опушените стъкла му напомни, че не всички жители на града са се прибрали по къщите си.

— Ела с мен — предложи й той.

— Не мога… Толкова е далеч. — Болката отново се надигна към корема и отне дъха й. Тя се опря на каменната стена и страхливо зачака решението на брат си.

Доналд не можа да устои на изкушението. Освен това беше убеден, че е пречупил волята на сестричката си. Защо да не си позволи поне глътчица вино?

— Побързай, чакам те — настоя уморено Франсис. — Не ме оставяй сама. Вече е тъмно.

Това го убеди. Запъти се с големи крачки през площада.

Франсис го изчака да се скрие в кръчмата, прихвана полите си и хукна да бяга. Тичаше като безумна нагоре по стръмната уличка, защото знаеше, че от бягството й зависи животът на нероденото дете.