Катлийн Фрейзър
Господарката на замъка (6)

Шеста глава

Щом забеляза Алън в двора на замъка, Франсис се успокои. Може би все пак щяха да забравят изминалите три години и да простят дори на Гуендолин. Бяха отново заедно, днес беше сватбеният им ден. Бедната Гуен не знаеше какво значи любов и не биваше да я мразят заради това, което им беше сторила. Гуендолин беше поставила целия си живот в служба на близките си. Единствената й вина беше, че предвиди същата участ и за Франсис. Дали изобщо знаеше, че съществува нещо по-добро?

Франсис вече не се сърдеше и на Алън, който бе поел делата на замъка в свои ръце като нещо, разбиращо се от само себе си. Нали й беше обещал, че ще управляват заедно Бюли, а и досега в заповедите му нямаше нищо нередно.

С едно изключение.

— Много си снизходителен към Доналд — обвини го направо Франсис. — Трябва да го пратиш в затвора. Помниш ли малката килия в кулата, където от тавана капе вода и се стича по стените? Помниш ли колко обичахме да играем там като деца? Гледката на течащата вода ще го утешава за загубата на изисканите френски вина.

Макар че не й даваше сърце да мрази старата си леля, Франсис беше безмилостна по отношение на Доналд. Не й беше трудно да си представи, че той е причинителят на всички злини, похитителят на Алън и виновникът за сватбата й с Хю. Гуендолин е била само инструмент в ръцете му. Смъртта на Хю също беше по негова вина. О, да, лесно беше да мрази Доналд от дъното на душата си.

Алън само се засмя и сложи ръка на рамото й.

— Пак моята малка избухливка! Не се тревожи, Доналд е на сигурно място. Стаята му гледа към двора на замъка.

— Това е вярно — кимна Франсис. Въпреки топлите слънчеви лъчи я побиваха студени тръпки.

— Искам да може да гледа навън — обясни кратко Алън.

Вместо да продължи с обясненията си, той я взе за ръка и я поведе покрай главната отбранителна кула, откъдето се чуваха удари на чукове и брадви. Като видя грубо скованото скеле, Франсис извика стъписано.

— Бесилка! Искаш да го обесиш?

Алън стисна здраво устни.

— Като господар на Бюли аз имам право да съдя онези, които рушат мира в клана.

Той бе повишил глас и Франсис разбра, че Доналд чуваше ясно всяка негова дума. Закованият с решетки прозорец се намираше само на няколко сантиметра от равнището на двора. Санди Род седеше до него, дялкаше някаква тояжка и тихо разговаряше със затворника.

— Не бива да правиш това, Алън! — извика смутено Франсис. — Не можеш просто да го обесиш, особено без подкрепата на църквата.

— Изпратих да повикат свещеника.

Преди Франсис да успее да възрази още нещо, Алън я издърпа по-далеч от малкия прозорец, за да не ги чуе Доналд.

— Благодаря ти, любов моя. Чудесно изигра ролята си. Уплахата ти беше впечатляваща.

— Не съм играла роля — ядоса се Франсис. — Ти май се отнасяш с нас като с марионетки, на които дърпаш конците? Какво си намислил, Алън?

— Всяко нещо с времето си.

До идването на свещеника, който пристигна след около час, Франсис не успя да изтръгне нито думичка от устата на Алън.

 

 

Доналд Мъри беше прекарал ужасна нощ и още по-ужасна сутрин. Физически се чувстваше горе-долу добре, защото, макар Дънкан и Санди да се бяха отнесли доста нелюбезно с него, не бяха проявили жестокост. Помещението, в което го бяха затворили, също беше поносимо. Разполагаше със сламеник, стомна за вода и кофа. Въпреки това Доналд се чувстваше много зле. Цяла нощ не беше затворил очи. Какво знаеше за плановете му Алън? Беше ли научил какво е станало преди три години и какво възнамеряваше да прави сега? Доколко беше прозрял в сърцето му?

Утрото потвърди най-лошите му опасения. От прозореца си можа да проследи издигането на бесилката. Дори да беше хранил известни съмнения за предназначението й, Санди се погрижи да ги разсее. Войникът с готовност го увери, че самият той ще има честта да увисне на издигнатата специално за него бесилка.

— Вие сте истински късметлия — отбеляза небрежно Санди, продължавайки да дялка клечиците си с нервираща грижливост. — Господарят ще…

— Не го наричай така — изсъска с омраза Доналд. — Той няма повече права върху титлата от мен.

Санди спря за малко да дялка и замислено изгледа лицето на Доналд зад решетките.

— Така ли? Защо не?

Доналд бързо възвърна част от самообладанието си.

— Род без водач се присъединява отново към семейния клан — обясни високомерно той. — Ако това не е възможно, както е в нашия случай, защото кланът Камерън живее на източното крайбрежие и от него ни делят други родове, кралят лично определя настойник.

Санди се изплю презрително на земята и отново се зае да дялка.

— Откъде да вземем настойник? Сигурно имате предвид брата на лейди Франсис?

— Точно така — кимна Доналд. После махна на Санди да се приближи. — Измъкни ме оттук и ще ти се отблагодаря, когато кралят ме определи за настойник. От Бюли могат да се изкарат много пари. Знам какво говоря. — Той се ухили многозначително и потърка палеца о показалеца си. — Е, какво ще кажеш?

— Ами да. — Санди закима с глава, но искрите в очите му бяха недвусмислено предупреждение. — Без съмнение, бих могъл да спечеля немалко, ако ви услужа, но има още една малка подробност, която ме кара да си блъскам главата.

— Имаш думата ми — увери го тържествено Доналд. Перспективата да подкупи един от хората на Алън му вдъхна нова смелост. — Не, по-добре е да потвърдя писмено.

— Хм… — Санди дялкаше с ножа си тънки, дълги тресчици, които се събираха на купчинка в краката му. — Не се съмнявам в думата ви — обясни делово той. — Но как смятате, колко време ще мога да се наслаждавам на новото си богатство, ако Алън Камерън узнае за сделката ни?

— Лесно ще се справим с него — разгорещи се Доналд. — Той ти има доверие. Ще се приближиш до него, ще му забиеш ножа и готово. Вече няма защо да се боим от него.

— Така значи. — Санди съсредоточи всичките си сили в разцепването на една по-дебела пръчка. — Ами Гленкърн? — попита след малко той. — Нали трябва и с него да се споразумеем. Сигурно вие ще говорите с него, беден селянин като мене няма достатъчно разум в главата си.

— Точно така! — Доналд едва сдържаше ликуването си. — Значи си съгласен? Ще ме измъкнеш ли оттук?

— Вижте какво… — Последва дълго мълчание, докато Санди внимателно набучваше създаденото от него произведение на изкуството на върха на камата си. — Ще ви кажа какво мисля. — Той огледа внимателно творението си.

— Какво? — попита нетърпеливо Доналд.

Санди замахна светкавично и камата се заби в обраслия с мъх процеп между два камъка. Дървото се счупи с остър шум, а камата остана забита в пръстта, докато дръжката й продължаваше да вибрира.

— Смятам, че ще имате късмет, ако днес умрете от бърза смърт. — Като видя смаяната физиономия на Доналд, той отметна глава назад и злобно се изсмя. — Не разбрахте ли най-сетне, човече — продължи след малко Санди, — Алън Камерън се превръща в кръвожаден вълк само щом подуши предателство. А човек като вас, който преди три години го продаде на наемниците, за да омъжи момичето му за бедния идиот… Повярвайте ми, ни най-малко не се изненадах, когато реши да ви обеси. Очаквам да изпробва върху вас и някои от интересните игрички, на които ни научиха във Фландрия. Разказах ли ви вече за нещастния момък, който се промъкна в лагера, за да ни подслушва? Минаха само десет минути, преди да започне да говори. Алън Камерън се разочарова, че всичко стана толкова бързо. По му е приятно да удължи малко удоволствието, разбирате ли? А какво направи с крадеца…

И Санди заразказва надълго и нашироко съчинените от самия него истории за страшните мъчения, измислени от Алън за нещастните му жертви, както и за онези, които се осмелявали да му се противопоставят.

Доналд го слушаше като замаян. Трепереше с цялото си тяло, защото вярваше във всяка от казаните думи.

Когато Алън най-после доведе свещеника в затворническата килия на Доналд, за да изслуша изповедта му, дебелият мъж седеше с омекнали колене на сламеника си. Вече нямаше ни най-малко съмнение, че Алън е твърдо решен да го обеси.

— Изповядай се — нареди подигравателно Алън. — Имаш достатъчно грехове. Но не се бави много. Сигурно ще ми достави удоволствие да изслушам с подробности престъпленията ти, но за съжаление бързам. Ако говориш твърде дълго, отчето няма да има време да ти даде опрощение. — Той се облегна небрежно на стената, докато Доналд падна на колене пред свещенослужителя.

— О, отче, нали няма да допуснете да убият невинния човек!

Доналд умоляваше напразно. Селският свещеник служеше много отдавна на господарите на Бюли, той получаваше хляба си от тях и не смееше да се противопоставя на заповедите им. Надали би рискувал кожата си, особено след като именно той беше човекът, сключил онзи злощастен брак преди три години. Въпреки това старецът се осмели да протестира, но само срещу присъствието на Алън при това свято дело.

— Както желаете — отговори равнодушно младежът. — Нека тогава умре като езичник, както стана с братовчеда ми, убит по негова заповед вчера. Трябва да благодари само на великодушната си сестра, че ви повиках да го изповядате. Тъй като имам твърде малко време, за мен ще бъде по-лесно веднага да го обеся.

— Не! — Доналд се повлече на четири крака по пода и прегърна ботушите на Алън. Целият трепереше от страх. — Не сега. Първо ще се изповядам.

— Тогава оставам — отговори твърдо Алън. — Ей, Дънкан! — извика към вратата той. — Донеси плочата за писане.

Ухиленият войник внесе високият пулт за писане, който беше служил на стария Гиливрей. Под мишница стискаше няколко омачкани пергаментови листа, старо гъше перо и шише с бледо мастило.

— Записвайте всичко, което казва — нареди Алън на свещеника. — Ще бъде много жалко, ако злодеянията му останат скрити за потомците. Ще съчиним балада и всички деца по улиците на Единбург ще я запеят.

Колкото и уплашен да беше свещеникът, последните думи на Алън бяха твърде много дори за неговата готовност да понася страданията.

— Аз съм дошъл тук да освободя бедния човек от греховете му! — извика възмутено той. — А не да съчиня памфлет от изповедта му. Ако непременно искате да я имате в писмен вид, седнете вие пред пулта.

Алън избухна в смях.

— Прекрасна идея, отче. Твърдят, че имам чудесен почерк, а и аз няма да изпусна половината от разказа му, както вероятно ще сторите вие.

За съжаление накъсаната изповед на Доналд не предостави достатъчно добър материал за написване на балада. Доналд си призна, че е организирал отвличането на Алън, но не се призна за виновен в други престъпления, освен в сладострастие, пиянство и игра с фалшиви зарове. На края все пак съобщи, че се е свързал с Гленкърн, за да стане господар на Бюли. Дошъл, за да лиши Хю от титлата му.

— Прекрасна история — процеди през зъби Алън, забарабани по пулта за писане и изгледа заплашително Доналд. — Само че забрави една подробност, приятелче.

Доналд закърши ръце.

— Не, нищо не съм пропуснал! Не бива да ме измъчваш!

— Така ли? Боя се, че се налага да поосвежа малко паметта ти. — Той потопи перото в мастилото и продължи: — Сега ще запиша следното: Доналд Мъри потвърждава, че никога няма да предяви претенции към замъка Бюли, че съжалява дълбоко, дето е направил опит да завоюва водачеството на клана и че признава Алън Камерън за негов законен глава, него и всички наследници, с които ще го дари съпругата му Франсис Мъри.

По време на тази дълга реч перото на Алън усърдно дращеше по хартията. След като свърши, той посипа написаното със ситен пясък, за да изсъхне мастилото.

— Хайде, подписвай! — нареди той на хленчещия Доналд и му подаде перото. — За да не можеш по-късно да твърдиш, че документът е фалшив.

— По-късно… — смотолеви Доналд. — Няма ли да ме обесиш?

— Ако подпишеш, бесилката става излишна — отговори кратко Алън.

— Нито един съд няма да признае подписа, поставен под принуда — осмели се да възрази свещеникът.

Алън се обърна към него.

— Бесилката е още на мястото си, отче. Ако държа на мнението ви, ще ви го кажа.

С треперещи пръсти Доналд постави подписа си под текста и Алън посипа пясък върху мокрото мастило. Прочете отново последния откъс, нави пергамента на руло и с доволно кимване го прибра във вътрешния джоб на жилетката си.

— А сега да се върнем на вас, отче — заговори отново той. — Както чувам, справяте се отлично с венчалните церемонии.

Свещеникът се разтрепери от глава до пети, повярвал, че е настъпил часът на разплатата.

— Аз… Аз само се подчиних на заповедта на лорд Геър — измънка през сълзи той. — Не е ли мой дълг да следвам нарежданията на господаря?

Алън вдигна подигравателно вежди.

— Точно така. Сега господар на замъка съм аз, затова ви нареждам да извършите още една брачна церемония. Последвайте ме в параклиса.

 

 

Франсис, която Алън бе изпратил в стаята й веднага след идването на свещеника, не беше на себе си от гняв. Любимият й отново я изключваше от делата си. Нямаше никакво намерение да се преоблече за предстоящата сватба. Опитът й да се промъкне в двора и да наблюдава ставащото в стаята на Доналд, беше осуетен от решителния Юън.

— Той каза, че това не е работа за една лейди — обясни й кратко и ясно Юън.

— Ще ти го напомня, когато дойдеш следващия път да търсиш впрегатен добитък, Юън. — Франсис го изгледа с цялата ярост, на която беше способна, но селянинът не се впечатли особено.

— Възможно е, но ако не го послушам, вече няма да са ми нужни впрегатни животни.

Франсис се предаде и се върна в спалнята си. Значи така Алън си представяше съвместния им живот! Вече беше успял да подкопае уважението, с което тя се ползваше сред селяните. Години наред се бе трудила за тези неблагодарници, и какъв беше резултатът? Веднага щом се върна Алън, всички се втурнаха да му служат.

Макар че кланът нямаше особено много хора и се състоеше предимно от мирни селяни и овчари, те веднага изявиха готовността си да последват дръзкия млад мъж с изваден меч. Гениалният начин, по който Алън бе успял да завладее замъка, им направи силно впечатление, а обявяването на предстоящия брак с Франсис се оказа достатъчно да го признаят за свой законен господар.

Франсис скочи и започна нервно да се разхожда из стаята. Милостиви боже! Нима Гуендолин беше права да твърди, че задачата на жените се ограничава в чакане и молитви? Какво жалко съществование! Франсис предпочиташе да бъде мъж и да тръгне с другите на война.

Когато Алън най-после се появи в рамката на вратата, с усмивка на победител на сияещото си лице, Франсис беше толкова ядосана, че изобщо не забеляза свития на руло пергамент, който любимият й размахваше като плячка.

— Всичко е наред — оповести тържествено той. — Свещеникът чака, за да благослови съюза ни. А това тук ще ни осигури благословията на краля. — И той повдигна пергаментовото руло.

Франсис потропа с връхчето на обувката си.

— А моето съгласие се разбира от само себе си, нали? За него няма защо да говорим! Какво ще стане, ако не пожелая да се омъжа за теб?

Алън обгърна талията й с две ръце.

— Твърде късно — отвърна през смях той. — След онова, което преживяхме, ти си моя завинаги. Трябва ли отново да те убеждавам? С удоволствие бих го направил още сега, сърце мое, но не бива да караме свещеника да чака.

Той я целуна бегло и я побутна към леглото.

— Би ли искала да видиш плодовете от тазсутрешната ми работа?

Франсис не искаше, но любопитството победи. Алън разви пергамента и го вдигна насреща й.

— Аз, Доналд Мъри, признавам… — зачете тя. — Но това не е почеркът на Доналд — промърмори след малко тя.

— Не, но признанието е негово. Направи го, тласкан от смъртен страх, и не изпусна нито един от греховете си. Дълъг списък, но не се полага на една дама да го чете. Важен е подписът му под последната част. — Той посочи разкривените букви.

Погледът на Франсис пробяга по последните редове и тя шумно си пое дъх.

— „… признавам Алън Камерън за законен глава на клана… всички наследници, с които го дари съпругата му Франсис Мъри“ — прочете тя. Вдигна очи и гневно изгледа любимия си. — Така значи! Чудесно си го направил. Снощи си осигури мен, а тази сутрин дойде редът на Бюли. Свещеникът ти трябваше, за да изслуша тази изповед. Как смяташ обаче, ще има ли някаква стойност подписът на един мъртвец?

— Доналд не е мъртъв — отговори спокойно Алън. — Обещах му да го освободя, ако подпише документа.

По гърба на Франсис пробягаха студени тръпки. Внезапно се почувства, сякаш някой я беше спуснал в гроб. Стана й леденостудено. Алън продължаваше да й говори, но думите му идваха някъде много отдалеч и не достигаха до нея. Дебелите стени на замъка станаха прозрачни, Франсис насочи поглед през тях и видя огньовете, пламнали по полята на Бюли, видя плачещите и молещи за пощада хора.

В следващия миг видението изчезна. Франсис посегна към челото си и се огледа учудено. После попипа стената зад гърба си, сякаш искаше да се увери в здравината й.

Алън продължаваше да стои пред нея. Но сега мълчеше и я наблюдаваше.

— Страшна поличба — прошепна тя. — Не биваше да издигаш бесилка, без да имаш намерение да я използваш. Веднага накарай да я разрушат, Алън. Ако я оставиш, ще поиска кървава жертва.

Някъде дълбоко в себе си тя знаеше, че вече е късно. Второто лице й се явяваше само в мигове на голяма беда. Разрушаването на дървеното скеле не можеше да отклони надвисналото над долината нещастие. Преди три години женитбата й за Хю беше цената на мира. Каква нова жертва щяха да поискат от нея?

Когато Алън забеляза празния й, обърнат навътре поглед, той я взе в прегръдките си и я зацелува, за да я върне в действителността със силата на волята си. Спомни си, че и друг път беше виждал Франсис в такова състояние. Независимо от това дали й се бе явило Второто лице или не, той не искаше да пада сянка върху сватбения им ден.

— Франсис! Фан, погледни ме! — проговори меко, но настойчиво той. Зацелува студените й бузи и устни, докато тя се пробуди от замайването и започна да отговаря на целувките му с все по-разпалваща се страст. Той усети желанието, което я бе обзело и което заплашваше да надвие и него.

Беше му неизказано трудно да се откъсне от нея в този момент, когато я желаеше с всяка фибра на тялото си. Толкова му се искаше да я вдигне на ръце и да я отнесе на голямото меко легло, което още не бяха споделили.

Не, този път всичко трябваше да се извърши в определения ред. Първо Франсис трябваше да стане негова жена пред Бога, за да може да му ражда деца и да продължи рода Камерън. Колкото по-скоро се венчаят, толкова по-малка ще бъде опасността Лаклан или Гленкърн, или който и да било друг да се възползва от овдовялата господарка на Бюли, за да започне нова междуособица.

— Свещеникът чака — повтори предупредително Алън, когато Франсис неохотно отвори очи. Той прибра пергамента отново в джоба на жилетката си и се обърна.

Франсис следеше всяко негово движение. Разбира се, признанието на Доналд беше по-важно за него! В сърцето й отново се надигна гняв.

— Нека чака, ако ще цяла вечност! — изсъска сърдито тя. — Ти си планирал всичко до най-малката подробност, нали, Алън Камерън? Ти ли си наследник на Бюли или аз? Омръзна ми да ме отпращаш като някое дете, а ти да раздаваш заповеди наляво и надясно.

— А аз няма да допусна да ме сложиш под чехъл — отвърна Алън и очите му заискриха опасно. Той сграбчи Франсис за китката и я принуди да го погледне. — Ще работим заедно, когато това е възможно. Има обаче неща, от които жените трябва да се държат по-далеч. Когато застанем пред свещеника, аз ще се закълна да те защитавам, Франсис. Това означава, че ти няма да се намесваш в неща, които не те засягат. Нима щеше да ти достави удоволствие да видиш как се отнасям с брат ти? Ами ако се беше наложило да използвам сила, а не само заплахи? Ти ли щеше да нажежиш желязото в огъня? Велики боже, после сигурно ще поискаш да отидеш вместо мен на война!

— И това ще бъде по-добре, отколкото да седя бездейна в Бюли. — Франсис се опита да се изтръгне от ръцете му, но нямаше сили да се справи с желязната хватка. Той се засмя, целуна я зад ухото, а тя прехапа гневно устни, защото тази кратка милувка изпрати сладостни вълни по цялото й тяло.

— Твоето време щеше да свърши само след една седмица, Франсис — обясни той. — Щом вестта за смъртта на Хю се разпространи на юг, лешоядите ще долетят и ще се нахвърлят върху теб. Трябва ти мъж, който да те защитава, и този мъж съм аз.

Той я пусна и отново се усмихна.

— Освен ако не ме искаш. Е, какво ще кажеш, милейди? Кажи ми, че не ме искаш, че не ме обичаш. Кажи ми, че ти е противно да те докосвам.

Франсис обви ръце около врата му, притегли главата му към себе си и затвори устните му с жарка целувка. Пусна го едва когато и двамата останаха без дъх.

— Обичам те, Алън — пошепна тя. — Но не искам да се отнасяш с мен като с дете.

Той я целуна още веднъж.

— Стига вече — заповяда с добре изиграна сериозност. — Да не смяташ по целия път към олтара да ругаеш и да ми крещиш? Това би означавало позор и за двама ни. Време е да вървим в параклиса. После ще продължим този спор… ако все още искаш.

Той плъзна ръце по тялото й, напомняйки й, че могат да прекарат времето много по-приятно.

Франсис усети как коленете й омекват, а когато Алън я поведе към параклиса, през целия път не пусна ръката му.

 

 

— Санди! — извика Алън на приятеля си, когато минаха покрай него. — Донеси гайдата. Имаме нужда от музика.

Ето че Франсис отново застана в малкия параклис и свещеникът извърши втора венчавка. Този път до нея беше Алън. Това означаваше ново начало, което щеше да заличи завинаги годините на раздяла.

След като церемонията свърши, Алън пъхна една златна монета в шепата на свещеника и го побутна навън към двора.

— Е, отче — как ви беше името! — заслужихте си я с честен труд. А сега си вървете в къщи. Тук вече няма работа за вас.

Той замълча и изненадано вдигна вежди, когато забеляза малката група мъже в долния край на двора. Тъй като замъкът се огласяше от пронизителните звуци на гайдата, никой не бе чул пристигането им.

На набързо скованата носилка беше положено мъжко тяло, завито със старо одеяло. Гуендолин беше коленичила до него, ридаеше и кършеше ръце. Зад нея стояха двамата мъже, които Алън беше изпратил да търсят тялото.

— Ето го! — изпищя Гуендолин и обвинително посочи Алън. — Той е убиецът! Взе вдовицата, а кръвта на бедното ми момче още лепне по пръстите му.

— Боя се, че съм се излъгал, отче — проговори спокойно Алън. — Днес ви предстои да изпълните още една церемония. — Той погледна Франсис. — Какво става с леля ти?

— Мисля, че шокът я е лишил от разум — пошепна Франсис. Тя отиде при Гуендолин и се опита да я изправи на крака. — Елате, лельо, имате нужда от спокойствие.

— Не, докато убиецът се разхожда на свобода!

Франсис я дръпна нетърпеливо за ръката.

— Лъжете се, лельо. Алън не е убил Хю. Пронизал го е един от хората на Доналд. Било е нещастен случай. Елате, ще ви помогна да си легнете.

— Остави ме! — изплака Гуендолин. — Не съм полудяла. Който и да е нанесъл смъртоносния удар, вината е на Алън. Ако не се беше върнал, моят Хю щеше да е жив и до днес. — Тя отново посочи обвинително Алън. — Само се приближи, ако смееш! — изпищя тя. — Тогава всеки ще види как раните на Хю се разтварят. — Тя се откъсна от Франсис и с все сила дръпна одеялото от покрития с прах труп.

— По дяволите! — изръмжа Алън и се запъти към вратата. — Отче, кажете заупокойната молитва. Двамата мъже ще имат грижата да го погребат. Отведете най-после тази луда вътре.

Вместо да останат при мъртвия, двамата мъже го последваха в залата.

— Има още нещо, което трябва да ви кажем — заяви без предисловия единият. — Когато тръгнахме обратно…

Докато слушаше разказа му, Алън вдигна крак на една пейка, приведе се напред и толкова се напрегна, че забрави дори да диша.

 

 

Щом Алън изчезна от очите й, Гуендолин се успокои и позволи да я отведат в стаята й. Франсис избягна пътя през залата, за да не срещнат Алън, и предаде старата дама на грижите на Джанет.

— Пази я да не слезе долу — заповяда на слугинята тя. — Не преди да сме погребали Хю, Бог да успокои душата му. — Тя се прекръсти бързо. Поне това му дължа, каза си тя и побърза да излезе от стаята на леля си и да се върне на двора.

Трупът на Хю все още беше открит, така че дълбоката, покрита със засъхнала кръв рана ясно личеше. Мъжете, които го бяха донесли, не се виждаха никъде. Франсис посегна към завивката, за да покрие мъртвото тяло, но внезапно се поколеба.

Не можеше да откъсне очи от застиналото мъртво лице. Заспал вечния си сън, Хю беше придобил необикновено достойнство и зрелост. Меките му устни бяха здраво сключени, остро изсечената линия на брадичката напомняше на лорд Геър. Сигурно така беше изглеждал баща му на млади години. Някой беше затворил очите на Хю и бе пригладил назад русата му коса, която иначе винаги висеше разрошена.

— Можеше да станеш чудесен мъж, Хюи — прошепна задавено Франсис.

Очите й се напълниха със сълзи и тя побърза да завие неподвижното тяло.

Понечи да се изправи, но отново бе обзета от онази странна отмала и се отпусна безсилно край носилката на Хю. Стори й се, че чува пращенето на пламъците по стените и страшния звън на оръжия. Ужасените викове на деца и жени проглушиха ушите й, а от прозорците на замъка започна да излиза пламък.

Все пак тя знаеше, че това е само видение, че е коленичила в прахта до мъртвия Хю и че в двора на замъка няма никой, освен нея.

Главата й забуча, светът се завъртя около нея и тя си припомни, че не е хапвала нищо от вчера на обяд. Тялото й сякаш нямаше тежест, всичко около нея беше странно и недействително.

Внезапно пред вътрешния й взор се разстла цялата долина. Сякаш летеше високо в небесата на гърба на величествен орел и я виждаше ниско под себе си. Видя зелените поляни, червената степ, чворестите стълба на дърветата между стръмните скали и сребърната лента на реката, чиято повърхност блестеше на слънчевата светлина. Но къде бяха хората? Защо всичко беше опустяло? Сякаш мина цяла вечност, преди да разбере: купищата пепел, които все още димяха, бяха последните остатъци от хижите на арендаторите.

Макар че дворът на замъка беше огрян от топлото лятно слънце, Франсис усети ледения повей на северния вятър. Замириса й на сняг. Тя се спусна над долината и се насочи нагоре към планинските вериги, пресечени от клисури и пещери. Ето къде бяха жените и децата — свили се изтощени под скалните издатини. Тези хора гладуваха!

Кой се е осмелял да причини това зло на клана ми?

В сърцето й се надигна бесен гняв, който я отведе обратно в замъка. Видя двора, охраняван от отряд въоръжени мъже, а пред затворените порти се бяха струпали гладни и мръзнещи селяни. Гневът я задушаваше. Внезапно мрачната картина на ужаса се разкъса. Погледът на Франсис се проясни. Отново беше лято, а тя беше коленичила до мъртвото тяло на Хю. Освен нея в двора нямаше жива душа.

 

 

Пред очите й причерня и тя усети, че се свлича на земята. Когато отново дойде на себе си, беше просната напреки върху мъртвия. Разтърси глава, за да прогони световъртежа. Трябваше да положи големи усилия, за да се изправи. В този момент някой сложи ръка на рамото й.

— Трябва да се овладееш — прозвуча успокояващият глас на Алън. Франсис пое протегнатата му ръка и срещна укорителния му поглед. — Днес е денят на твоята сватба, Франсис. Не смяташ ли, че безкрайната ти тъга е малко неподходяща? — Тя усети наранената гордост в гласа му, но сега това не беше важно.

— Не става въпрос за Хю — обясни задавено тя и се вкопчи в любимия си. — Аз… видях страшни неща. Голямо нещастие е надвиснало над долината. Трябва да бягаме, Алън, преди да са дошли войниците.

Алън скръсти ръце пред гърдите си и я изгледа със смръщено чело.

— От кого научи?

— Какво?

— Аз узнах само преди минути. Онзи тип, който ни избяга, не бил човек на Мъри, а шпионин, изпратен от Гленкърн да следи Доналд. Той е предупредил господаря си и войниците на Гленкърн веднага са потеглили насам. Ще бъдат тук още преди настъпването на нощта. Няма да имаме време дори да затворим вратите, камо ли да съберем добитъка.

Погледът му се плъзна покрай нея и се загуби в далечината. Устните му се раздвижиха, докато изброяваше на ум нещата, които трябваше да се направят, за да се подготви Бюли за защита.

— Няма да задържим замъка — заклеваше го Франсис. — Чуй ме, Алън. Половината арендатори са вече по планинските пасища. Нима ще успееш да ги върнеш със стадата им, преди да са дошли хората на Гленкърн? Те ще изгорят къщите, а хората, които не успеят да се скрият в замъка, ще паднат под мечовете им или ще умрат от глад.

— Кога хората от Бюли са отказвали да следват господаря си? — извика Алън с искрящи от гняв очи.

— Никога! — отвърна разгорещено Франсис. — Но аз съм господарка на Бюли и забранявам да ги призоваваме на оръжие.

Двамата се гледаха дълго. Най-после Алън сведе поглед.

— Повярвай ми, Алън, знам какво ще се случи — пошепна Франсис. — Видях всичко. — Тя беше победила, но усети потребност да се защити. — Видях бедата, която се спуска над долината. Трябва да се махнем оттук. Няма да задържим замъка, затова не искам други да умират заради нас.

Алън я гледаше сериозно.

— Мисля, че имаш право. Ако съм научил нещо през последните години във Фландрия, то е да познавам кога една битка е без изгледи за успех. Въпреки това не разбирам откъде знаеш, че хората на Гленкърн са тръгнали насам — промърмори той, после се обърна и даде заповед да оседлаят конете.

 

 

Алън и Франсис излязоха от двора на замъка, възседнали конете си, придружени само от Дънкан Дю и Санди Род. Предоставиха на Доналд честта да посрещне с добре дошли войниците на Гленкърн.

Носеха със себе си само най-необходимото. Мъжете бяха напълнили торбите си с храна, а Франсис бе свила във вързоп най-хубавата си наметка и малкото останали й накити. Пръстенът на клана Камерън с големия смарагд беше обърнат навътре и на пръста й се виждаше само тясна златна халка. Човек не знаеше какво го очаква по пътищата.

Гуендолин отказа да тръгне с тях и Франсис трябваше да я остави на грижите на Джанет.

— Гленкърн няма да й стори зло — увери я Алън. — Няма основания да го стори, даже напротив. Ще се оправдае поне в собствените си очи, ако член на семейството остане да живее в замъка. А тя със сигурност няма да оспори правата, които е узурпирал… Много ми се иска да мога да видя как Доналд ще го поздрави с добре дошъл — продължи през смях Алън. — Как мислиш, колко време ще мине, преди да е изхвърлил брат ти навън заедно с една кесия, много по-лека от онези, с които беше свикнал при теб? Как може Доналд да е толкова глупав и да се довери на човек като Гленкърн?

Франсис се присъедини към смеха му и малката групичка продължи пътя си през долината, в която вече се спускаха вечерните мъгли. Франсис не знаеше къде отиват и кога отново ще види своя обичан Бюли. Но тя беше с Алън. Сега това беше най-важното.

 

 

— Отиваме в Илън Дюн — обясни Алън, когато дадоха кратка почивка на конете. Бяха изминали няколко мили и спряха край един склон, от който се разкриваше великолепна гледка.

Франсис изяде парче овесена питка и отпи глътка от манерката на Дънкан Дю. Закашля се и побърза да му я върне. Облечена в избелялата си вълнена рокля, скрита под грубата наметка с нахлупена дълбоко над очите качулка, за да я предпазва от влагата, тя се чувстваше като по-рано.

Мисълта за Илън Дюн, самотен остров в най-северния край на планината Дюн, придаваше на бягството им нещо романтично и приключенско. Това усамотено кътче от високата планина беше единственото наследство, което бащата на Алън бе оставил на сина си. Макар че по времето, когато живяха заедно в Бюли, Алън често посещаваше планинския си имот, Франсис никога не можа да го убеди да я вземе със себе си. „Ездата е твърде дълга и тежка за момиче“, казваше й той, а и Гуендолин никога нямало да я пусне.

— Пътят няма да е никак лек — рече в този миг Алън и Франсис избухна в смях, тъй като двамата очевидно бяха мислили едно и също.

— И по-рано казваше така — отвърна тя. — Този път обаче си принуден да ме вземеш и аз ще ти докажа, че мога да се справя. — Тя се изправи и отупа полепналите по полата й сламки.

След като изминаха половината път, от въодушевлението й не беше останало почти нищо, но решението й да издържи докрай беше твърдо като желязо. През последните три години не беше имала много време за езда и разходки, и беше отвикнала. Мускулите на бедрата я боляха непоносимо от постоянното напрежение. Не само трябваше да се държи на седлото, ами и да помага на кобилата си, да не изгуби каменистата, хлъзгава пътека, проверявана внимателно от Санди, който вървеше напред пеш.

Алън беше решил да избягват всяко човешко присъствие и Франсис трябваше непрекъснато да слиза и да се крие с коня си зад някоя скала или храсталак, ако насреща им се зададеше пътник. Колкото повече навлизаха в планините, толкова по-редки ставаха подобни срещи, а и едва очертаните пътеки изчезнаха напълно.

Франсис можеше да се ориентира само по коня на Дънкан, който ситнеше пред нея. Алън яздеше последен и непрекъснато се обръщаше назад, за да се увери, че не ги преследват, Франсис трябваше да събере всичките си сили, за да се задържи на седлото. Гордостта й не допускаше Алън да забележи мъчителната умора.

При следващата почивка тя не посмя да слезе от седлото, защото я беше страх, че скованите крайници ще откажат да й служат. Насочи коня към стръмната скална стена и изтощено се облегна на хладния камък. Изяде още едно парче овесен хляб, докато Санди хранеше кобилата с шепа овес.

Постепенно Франсис започна да мрази Дънкан и Санди, които след кратката заповед на Алън се метнаха безгрижно на седлата и се скриха като невестулки в нощта, за да изследват местността, през която им предстоеше да преминат. Те бяха свикнали с този суров живот, но тя не беше. Намрази и Алън, който непрестанно я подканваше да побърза, без да произнесе нито една съчувствена дума.

— Умори ли се? — Загриженият въпрос на Алън я прободе право в сърцето. — Знаех си, че ще ти бъде много трудно.

Но Франсис издържа.

 

 

Нощното небе тъкмо започваше да се развиделява, когато мъглата се вдигна и Франсис видя за първи път Илън Дюн. Скалистият остров беше разположен между почти отвесни канари и бе заобиколен с разпенени води. От височината на планинския гребен, където бяха застанали, каменната стена се спускаше отвесно към буйните води, които бяха естествената защита на острова.

Насред скалистия остров се простираше зелена поляна, обкръжена от гъсти храсталаци. Няколко огромни, обрасли с мъх каменни блокове лежаха близо един до друг и изглеждаха като остатъци от гигантска куклена къща. За момент изгряващото слънце надникна иззад каменната стена и потопи поляната в море от злато. После мъглите отново се спуснаха и Франсис потрепери от влажния утринен студ.

Сметна, че е изключено да стигнат до острова от тази страна, но Алън знаеше пътя. От конете и от хората се изискваше извънредна предпазливост. Всички пристъпваха бавно по тясната камениста пътека, която се виеше надолу по каменната стена.

Най-после стигнаха реката, която пълнеше с водите си езерото Дюн. То остана вляво от тях, а те навлязоха в малка горичка и яздиха, докато достигнаха един доста широк страничен ръкав на реката. От другата страна се издигаше полегатият бряг на острова.

Франсис беше твърде уморена, за да се възпротиви, когато Алън посегна към юздите на кобилата й.

— Това е единственият брод — обясни той. — И то само когато нивото на водата е ниско. Щом се покачи, никой не може да намери път към острова. Тук ще бъдем на сигурно място, Франсис. След малко ще си отпочинеш.

Гласът му прозвуча толкова гордо, сякаш й казваше добре дошла в някоя великолепна, заобиколена от градини и плодородни поля господарска къща.

— Бих предпочела да си остана тук — промърмори уморено Франсис.

Изразът на лицето му издаде колко е учуден, но младата жена беше твърде уморена, за да обяснява каквото и да било.

След като прекосиха реката, те се изкачиха по зеления хълм. Кобилата веднага наведе глава и се зае да пасе. Франсис скочи от седлото, но коленете й бяха изтръпнали и щеше да падне, ако Алън не я беше задържал. Последното, което си спомняше, бяха силните му жилави ръце, когато я понесе към своя остров.

 

 

През следващите години, прекараните на острова месеци живееха в спомените на Франсис като време на несмущаван от нищо мир и покой. Всички дни бяха слънчеви. Затворени в това отдалечено от света място, те чуваха твърде малко за събитията в долината.

На няколко мили от острова имаше малко село, само няколко хижи, приютени на завет край планинския склон. От време на време Санди отиваше да купи от селяните пресни яйца, а понякога и по едно мършаво пиле, и донасяше новини.

Така узнаха, че Гленкърн е завзел Бюли и — както беше предрекъл Алън — само след няколко седмици се е отървал от Доналд. Братът на Франсис се върнал в Единбург и живеел от парите, които му давал Гленкърн. Арендаторите на Бюли мърморели, но не се надигнали открито срещу новия си господар.

Като чу това, Франсис усети облекчение. Другата новина обаче разяри Алън и той руга дълго на непознатия й фламандски език.

— Говорят за изнасилване — съобщи Санди. — Оня кучи син Гленкърн е обявил навсякъде, че е много загрижен за живота на любимата си братовчедка лейди Франсис, която е опозорена от Алън Камерън и отвлечена кой знае къде.

Франсис избухна в смях и се претърколи по гръб. Тя лежеше край реката, дъвчеше една тревичка и безуспешно се опитваше да улови някоя пъстърва.

— Какъв любящ братовчед си имам — проговори през смях тя. Протегна ръка и издърпа Алън до себе си на тревата. — И колко е прав. Вие наистина сте страшни хора. — Тя намигна на двамата мъже, които с рошавите си коси и одърпани дрехи наистина приличаха на разбойници. — Май наистина трябва да се страхувам за живота си.

— Разбира се, че трябва, жено — потвърди Алън. — Особено ако пак изгориш овесения хляб.

Двамата избухнаха в смях и напрежението отслабна. Въпреки това чутото не излизаше от ума на Франсис и тя заговори отново на тази тема, когато двамата с Алън останаха сами.

— Как Гленкърн се осмелява да твърди подобно нещо! — извика гневно тя. — Свещеникът ни венча съвсем законно и лордът сигурно го знае.

Алън тъкмо лъскаше шлема си със старо парче кожа. Завъртя го на слънцето и Франсис затвори ослепено очи.

— Боя се, че може — отговори след кратко мълчание той. — Държавна религия е протестантизмът. Кралят отдавна води спорове с католическата аристокрация от планините. Докато нямаме син, бракът ни може да бъде обявен за невалиден. — Той изгледа косо Франсис. — Може би Гленкърн те иска за себе си. Това е най-добрата възможност да получи Бюли.

— Но Доналд каза, че лордът е старец!

— Още няма шейсет, а вече е погребал две жени. Може би му се е дощяло едно чернокосо момиче, което ще му донесе като зестра цял замък и на всичкото отгоре ще го дари със синове. — Той млъкна и поклати глава. — По-добре е Санди да не ходи вече в селото. Не искам да увисна на бесилката в Единбург, нито пък Гленкърн да вземе съпругата ми за жена.

Като видя, че думите му разтревожиха сериозно Франсис, Алън я привлече усмихнато в прегръдките си и я целуна.

— Не слушай глупавите ми приказки. Май твърде дълго съм бил войник, затова виждам навсякъде опасности. Просто не бива да се мяркаме в селото, защото определеното от Гленкърн възнаграждение може да изкуши някой от ония бедни дяволи да ни издаде. Ще си доволна ли, ако през следващите седмици се храним само с овесен хляб, риба и диви плодове?

Франсис привлече главата му към себе си и му отговори с дълга целувка, която изрази неизречените на глас мисли. Внезапно Алън се отдели от нея и я остави сама, засегната и смутена.

 

 

През следващите дни Франсис имаше чувството, че Алън я избягва, освен това не преставаше да се извинява за оскъдния живот, който я принуждаваше да води. Нима не проумяваше, че тя не желае нищо друго, освен да е с него на този усамотен остров и да го обича? След всички грижи и задължения през изминалите три години, които се бяха стоварили на гърба й след смъртта на лорд Геър, на това отдалечено място тя се чувстваше щастлива и безгрижна. Алън беше до нея, ден и нощ, а това беше повече, отколкото беше посмяла да си представи дори и в най-смелите си мечти.

Санди и Дънкан прекарваха дните си край реката или ходеха на лов. Държаха се настрана и не смущаваха влюбените.

Понякога Алън и Франсис се държаха като две безгрижни деца. Обикаляха острова, събираха диви плодове и се обзалагаха кой пръв ще напълни кошницата. Друг път Алън се превръщаше в търпелив учител. Разказите му за Единбург и равнината разкриваха пред духовния й взор един нов свят. Той й рецитираше стихотворения или чертаеше в пясъка разположението на войските, за да онагледи описанието на някоя важна битка. През това лято Франсис научи много нови неща, макар че този метод на обучение беше твърде необичаен. Като приятел и учител Алън беше ненадминат. Въпреки това над прекрасното лято скоро падна тъмна сянка.

След деня, когато до ушите им достигна вестта за злостните клевети на Гленкърн, Алън спря да се люби с нея.

Нощ след нощ двамата лежаха един до друг на оскъдната им постеля. Колко пъти беше усещала надигащото се у него желание по накъсаното му дишане и внезапното напрягане на тялото. Но когато протегнеше ръка и го докоснеше, той меко я отблъскваше.

Една сутрин Франсис беше коленичила край брега и чистеше риба за закуска, когато Алън пристъпи до нея и седна на един камък.

— Трудно ти е, нали? — попита през стиснати зъби той.

— Не е по-трудно от онова, което трябваше да върша в Бюли — отговори весело Франсис. Изплакна рибите и ги сложи в изплетената от жилава трева кошница.

Алън взе ръцете й в своите и потиснато заразглежда изранените пръсти с изпочупени нокти.

— И аз бих могъл да върша това вместо теб — прошепна той, но побърза да прибави: — Въпреки всичко ти си и си оставаш преследвана жена. И виновният съм аз. Какво ще стане, когато дойде зимата? Знаеш ли, Франсис, аз дълго мислих. Може би е по-добре да се върнеш в Бюли. Гленкърн няма да ти стори нищо.

Франсис се изправи и грижливо зави рибите с няколко листа.

— Ами ако поиска да му стана жена? — попита тихо тя. — Това нищо ли е?

Алън скочи от камъка и се отдалечи с големи крачки.

— Не те ли интересува? — извика подире му тя, но не получи отговор.

На този ден Франсис осъзна, че не може да живее повече така. Ако Алън й се беше наситил и искаше да я изпрати обратно в Бюли, тя щеше да си отиде.

Но първо трябваше да й докаже, че опасенията й се потвърждават.

 

 

След закуска Франсис помоли Алън да я придружи на малка разходка. Искаше да бъдат далеч от Дънкан и Санди, за да може да приведе в изпълнение смелия си план.

Почти час се катериха по скалите и сипеите, докато стигнаха до самия връх. Внезапно Франсис заяви, че е чула шум на вода.

— Защо не? — засмя се Алън. — Нали сме на остров.

Франсис се вслуша със затаен дъх.

— Не — проговори решително тя. — Шумът е различен. Не чуваш ли?

Тя се обърна и пое водачеството. Гъвкава като невестулка, прескочи няколко камъка и се мушна в гъстия храсталак, без да я е грижа, че клоните драскат лицето й и се закачат в роклята й. Но изкачването си струваше.

Когато застана пред водопада, Франсис затаи дъх и спря като прикована. Алън, който я следваше по петите, едва не я блъсна. Малката рекичка, която падаше по стръмната стена, сякаш идваше от нищото. Тя изскачаше от една издадена скала и падаше почти отвесно в кристално ясно, заобиколено с блестящо зелени треви езерце.

Франсис прегърна Алън и се притисна до него. Двамата се взираха дълго в прекрасната картина, разкрила се така внезапно пред очите им. След малко обаче Алън се скова и се отдръпна. Франсис го освободи, но не пусна ръката му. Това беше прекрасно местенце за онова, което си беше наумила.

— Чудесна гледка, нали? — пошепна едва чуто тя.

Алън издърпа ръката си, скръсти ръце зад гърба си и се облегна на едно дърво.

— Да — отговори кратко той.

— Нещо съвсем особено — продължи Франсис. — Водопад посред острова. Почти толкова необичайно, колкото и мъж, който не спи с жена си.

Тя застана плътно пред него, толкова плътно, че го докосна с гърдите си. Все още задъхани след изкачването, те се издигаха и спускаха неравномерно и привличаха като магнит погледа на Алън. Той трябваше да положи голямо усилие, за да отмести очите си към искрящия на слънцето водопад.

Франсис пристъпи още по-близо. Телата им се докоснаха. Тя прокара пръст по ръката му и усети как мускулът се напрегна.

— Ако вече не ме желаеш, просто ми кажи — прошепна Франсис, затвори очи и зачака присъдата му.

Той сложи ръце на раменете й и меко, но решително я отблъсна.

— Знаеш, че не е така.

— Тогава кажи ми защо го правиш! — Франсис почти изкрещя тези думи.

— Не биваше да те довеждам тук. — Той също беше повишил глас. — Тук е място за мъже. Трябваше да бъдеш някъде в сигурно убежище, където да мога да те защитавам, а не да живееш като подгонен дивеч. — Той свали ръце от раменете й. — Що за мъж съм аз? — В гласа му звучеше дълбока тъга. — Да се оженя, без да мога да предложа на жена си нищо, освен този далечен остров и перспективата да бъдем проследени и убити от шпионите на Гленкърн.

Франсис се надигна на пръсти и го целуна със страстна отдаденост.

— Ти си мъжът, когото искам, мъжът, когото обичам. Нали съм твоя жена пред Бога и пред хората. Това не е ли достатъчно?

Алън колебливо я обгърна с ръце и мълчаливо я притисна до себе си.

— Аз не те заслужавам — прошепна потиснато той.

Франсис избухна в смях. Планът й успя.

— Така ли смяташ? Припомни си го, когато следващия път ме наругаеш заради изгорения хляб. — Тя притегли главата му надолу към устните си. — И никога повече не споменавай, че искаш да ме отпратиш — закле го тя. — О, любими мой, да не мислиш, че мога да живея без теб?

Устните им се намериха в дълга, страстна целувка, която в миг унищожи съмненията, които ги измъчваха, и накара телата им да пламнат от дълго потисканото желание.

 

 

Алън вдигна Франсис на ръце и я понесе надолу към езерцето. Положи я внимателно на меката трева и я зацелува бурно, докато сваляше роклята й. Тя усети милувката на слънцето върху голата си кожа и кръвта кипна буйно във вените й.

— Не ме изоставяй, Алън — умоляваше тя. — Никога не ме напускай.

— Тихо, сърце мое, тихо — шепнеше нежно той.

Свали набързо жилетката и панталоните си, приведе се над нея и замилва с устни връхчетата на гърдите й.

Франсис простена сладостно и тялото й се изви като дъга насреща му. Той я галеше възбуждащо бавно, изследваше всяко местенце по тялото й с ръце и устни, докато й се стори, че всеки миг ще експлодира. Тя обви с ръце врата му и поиска да го привлече върху себе си, но той безмилостно я притисна в тревата и продължи да я милва. Когато пламъците на страстта заплашиха да я изгорят, тя изкрещя дрезгаво. Бързо, преди възбудата да е отлетяла, Алън я притисна плътно до себе си и проникна в нея. Движенията му разпалиха отново желанието й и я отведоха до изпепеляващ екстаз. Изтощена до смърт, Франсис се отпусна в меката трева.

Когато отново отвори очи, видя застаналия на брега Алън. Погледът му беше устремен към нея.

— Време беше — закачи я той. — Толкова се старах да задоволя дамата.

Франсис закри голотата си с грубата наметка и му хвърли дяволит поглед.

— Великодушието ти е неизчерпаемо — отговори тя и прибави: — Нима това беше всичко? О, скъпи Алън, а аз си бях представяла насилниците много по-различни. Точно така ще кажа на Гленкърн.

— Дръж си езика зад зъбите — изрева Алън и се запъти към нея. — Никой ли не ти е казал, че си се свързала с най-големия негодник в страната? А сега…

Франсис сви колене и понечи да скочи, но той беше много по-бърз. Сграбчи я за китките и я задържа.

— Сега ще те хвърля във водата. Винаги правя така с жертвите на дивата си страст, особено, когато ми се присмиват.

Блъсна я, Франсис загуби равновесие и разпери ръце. Случайно улови крака му и не го пусна, докато не стигнаха до сините води на езерцето. Водата се разплиска навсякъде и Франсис потрепери, когато опръска разгорещеното й от любенето тяло. Тя си пое дълбоко въздух и се потопи. За щастие, езерцето не беше дълбоко и дъното му беше песъчливо. Тя се обърна, размаха ръце и заплува бързо към брега. Алън я следваше по петите.

Когато изскочи от водата, усети силно плясване по голото си задниче.

— Ти не си никакъв джентълмен! — укори го през смях Франсис. — Иначе нямаше да се възползваш толкова безсрамно от безпомощното състояние на една дама. — Тя се уви в наметката си и побърза да се отдалечи. Скри се зад едно дърво и зачака Алън да излезе от водата.

— Имаше късмет, че езерото е толкова плитко — проговори с тракащи зъби той. — По дяволите, колко е студено! — Той отново се потърси. — Боя се, че милейди ще трябва да ме пусне под наметката си.

— О! — промърмори след малко Франсис. — Какво съживяващо въздействие имала студената вода! Май трябва да ти предпиша всекидневна студена баня.

Алън се засмя и подръпна мократа й коса.

— Ти си ненаситна. Само да знаех какво зверче вземам за жена…

— Защо? — отговори делово Франсис. — След като не ни пускаш в селото, трябва да си потърсим други развлечения.

Скоро след това наметката се раздвижи като жива и деловитостта на Франсис се разколеба.