Катлийн Фрейзър
Господарката на замъка (3)

Трета глава

В планините, 1596 година

Франсис спря за миг пред излъсканото стоманено огледало край вратата, за да хвърли изпитателен поглед в него, както правеше всяка сутрин, след като преди три години бе станала жена на Хю и господарка на Бюли. Все още в замъка нямаше нито едно истинско огледало, но и никоя почтена жена не използваше подобни суетни глезотии, както непрекъснато я поучаваше Гуендолин. Беше напълно достатъчно сутрин да се убеди с кратък поглед дали колосаната яка на врата й е чиста и косата е грижливо подредена под лененото боне, което носеха омъжените жени. Както винаги под снежнобялата шапчица надничаха няколко черни къдрици и Франсис ги забоде с опитна ръка.

Обикновено тя извършваше този утринен ритуал в движение, защото всекидневните задължения я държаха непрекъснато в напрежение. Трябваше да обикаля арендаторите, да надзирава момичетата на становете, да разпределя запасите, предавани от наемателите, да се грижи за Хю и да води сметките на имението.

Къде остана безгрижното младо момиче, което бродеше по хълмовете в износената си вълнена рокля и винаги, когато му се удаваше случай, се измъкваше навън от тесните стени на замъка. Три години отговорност за благото на поверените й хора бяха превърнали дръзкото девойче в тиха, бледа, усърдна домакиня, по лицето на която вече се бяха изписали първите тревожни бръчици.

Лицето й се беше издължило още повече и Франсис съзнаваше отлично, че в едно истинско огледало нямаше да види и следа от свежия тен и искрящия поглед, заради които Алън многократно я беше дразнил. „Огнена главица“ — наричаше я често той…

Алън… Странно колко болезнена беше мисълта за неверния любим. Не бе чула нищичко за него, откакто беше заминал преди три години и я бе оставил сама с умиращия лорд и слабоумния му син.

Франсис стисна устни и обърна гръб на отражението си в огледалото. Какво значение имаше, че ако Алън се върнеше сега, тя нямаше да му предложи особено приятна гледка? Той явно не се интересуваше ни най-малко от нея, иначе нямаше да я изостави в такова притеснено положение. Тя се бе примирила с участта си. Чувстваше дори известно удовлетворение, че управлява толкова добре замъка и имотите, завещани й от лорд Геър заедно с грижите за Хю. Но днес…

Отново беше лято. Един от онези редки слънчеви дни, които по-рано прекарваше с Алън по хълмовете. Тя огледа отново образа си в огледалото и сякаш се видя стара и посивяла. Каква беше тя всъщност? Нито момиче, нито жена, нито пък вдовица. Може и да съм омъжена, каза си тя, но нямам мъж. Да ме вземат дяволите, ако позволя да ме погребат, без да съм живяла!

Гуендолин седеше с бродерията си на любимото си място в залата под един от високите тесни прозорци. Щом я видя, Франсис внезапно бе обзета от съжаление. Гуен беше остаряла в Бюли. Беше се пожертвала за семейството. Първо беше отгледала Хю и Франсис, после бе седяла до леглото на болния си брат.

— Отивам на торфището — каза Франсис. — Сигурно скоро ще свършат. Днес грее слънце и ездата ще ми се отрази добре. Не бихте ли желали да ме придружите, лельо Гуендолин?

Старата дама се усмихна унесено и с обичайния си жест притисна ръка в кръста си.

— Не, дете. Нали знаеш, след тази дълга зима и хладната и влажна пролет усещам всяка кост по тялото си.

— Още едно основание да се възползваш от слънцето, което се появява толкова рядко — настоя Франсис, макар че не изпитваше особено желание да се съобразява с уморения тръс на затлъстелия жребец на Гуендолин.

— Не, трябва първо да завърша тази възглавница. — Гуендолин вдигна гергефа си и показа на Франсис дребната шарка, изобразяваща птици и цветя. — Защо не вземеш Хю? Той ще се радва да поязди.

— Не. — Франсис се приведе и целуна Гуен по бузата. — Днес по изключение няма да играя ролята на бавачка. Ако Хю има нужда от чист въздух, нека излезе с някой коняр.

Не искаше да бъде безсърдечна, а и знаеше колко е привързан Хю към нея. Ала празното му дърдорене и необходимостта да наблюдава всяка негова крачка щяха да развалят прекрасния ден и да се стоварят върху гърба й като огромна тежест. Ако трябваше да води коня на Хю за юздата, това щеше да вгорчи цялата й радост от ездата.

Гуендолин въздъхна, но не възрази нищо и Франсис побърза да се измъкне. В сърцето на старата дама се надигна чувство на вина. Момичето беше само на деветнадесет години. Може би тя и Геър бяха сложили на раменете му твърде тежък товар? Само за една нощ Франсис трябваше да стане възрастна и да поеме отговорността за целия клан. Но какво друго можеха да направят?

Все пак не беше честно, замисли се потиснато Гуендолин. Междувременно Франсис трябваше да носи дете на гърдите си, друго да се е хванало за полите й, а не да язди из полята като мъж и да се занимава със задачите на управителя. Това щеше да отклони мислите й от… О, не, Гуендолин дори не се осмеляваше да изрече името му.

Дано в слуха нямаше нищо вярно. Защо беше нужно Алън да се връща, след като беше минало толкова време? Цели три години не бяха чули нито дума за него. Ами ако наистина бе решил да се върне? Какво щеше да направи Франсис? Ако бракът й беше истински и имаше деца, те щяха да заемат цялото й внимание и да я предпазят от изкушение. Но така, както стояха нещата…

Гуендолин отново въздъхна и мрачно се наведе над гергефа си. Сигурно беше грешка, че оставиха Франсис и Хю да живеят един до друг като брат и сестра. От друга страна обаче, Хю надали беше в състояние да създаде дете.

 

 

Франсис можеше да каже на Гуендолин, че Хю изобщо не е годен да стане баща. Единственото добро нещо в безутешния й брак беше, че той е изостанал не само умствено, но и физически. Той възприемаше Франсис като един вид бавачка, която обичаше с цялото си сърце, следваше я на всяка крачка и гордо й показваше красивите цветя и камъчета, които бяха цялото му богатство. Никога досега не бе повдигнал възражение срещу отделните спални.

Макар и да страдаше от принудителното си монашеско съществувание, Франсис все пак се радваше, че Хю никога не бе настоял да осъществи съпружеските си права. Междувременно й беше станало ясно, че съпругът й ще си остане десетгодишно момче до края на живота си. Само при мисълта, че може да дойде в леглото й, започваше да й се гади.

Не, в тази прекрасна сутрин тя не копнееше за присъствието на Хю. Птиците по небето пееха с пълно гърло, поляните и дърветата се зеленееха, всичко беше чисто и свежо. Но какво щеше да стане после? Кой би могъл да утоли копнежа на тялото й?

Франсис пришпори кобилата си. Онова, от което се нуждаеше сега, беше един бърз галоп. Нищо чудно, че трепереше от нетърпение. По цял ден беше затворена и умираше от скука. При следващата доставка на жито за Инвърнес щеше да замине с колите и да си купи няколко книги. И всеки ден щеше да излиза на езда…

— О, божичко! — произнесе гласно Франсис и кобилата забави ход. — Това ли е всичко, което мога да очаквам от живота?

Обзе я дълбока тъга. Само след няколко години щеше да изглежда като Гуендолин, само дето нямаше да държи в ръце гергеф, а томче със стихове.

По същия начин можех да прекарам целия си живот и в затвора, каза си обезкуражено младата жена. Като бедната кралица Мери, която англичаните бяха обезглавили. Осъждането на шотландската кралица Мария Стюарт беше една от ужасяващите истории, с които беше израсла. Днес вече й се струваше, че годините на пленничество са по-страшни от самото обезглавяване.

Но някъде дълбоко в себе си Франсис знаеше, че няма друг изход, освен да се примири със съдбата си. Макар че що за съдба беше това! Съпруга ли беше? Не! Не беше и водач на клана. Фактът, че е жена, не й позволяваше да бъде. Въпреки това играеше и двете роли и спазваше всички наложени й от тях ограничения. Какво можеше да направи? Да си вземе любовник? Немислимо, да не говорим за това, че надлъж и нашир нямаше подходящ мъж.

Франсис отново пришпори кобилата си. Когато достигна първата група на вадещите торф, тя вече се беше съвзела и отново влезе в ролята, която се очакваше от нея: господарка на Бюли и законна представителка на слабоумния си съпруг.

Тежкият труд по ваденето на торфа беше свършен. Мъжете се бяха върнали по нивите си, а натрупаните чимове торф се сушаха на слънцето. Преди две седмици отделните чимове бяха наредени по традиционния начин: първите три бяха поставени така, че да образуват нещо като палатка, а четвъртият се слагаше отгоре като покрив. Сега жените нареждаха полусухите парчета така, че тежестта им да изстиска от торфа и последните капчици вода. Ако времето се задържеше слънчево до края на седмицата, торфът щеше да изсъхне напълно и селяните можеха да го натоварят на каруците.

Това беше и предлогът Франсис да излезе днес на торфището. Стар обичай беше владетелите на замъка да предоставят на хората впрегатни животни, защото торфът беше тежък. Като ответна услуга всеки селянин предаваше определена част от торфа си в замъка, за да има с какво да се топлят господарите.

Веднъж Франсис беше чула, че долу, в равнината, в богатите имения имало толкова много и толкова дебели дървета, че собствениците им се отоплявали с дърва през цялата година. Франсис дори не можеше да си представи, че в Бюли биха могли да горят дърва. По степните хълмове на платото растяха твърде малко дървета и всички се грижеха всеотдайно за тях, за да издържат дългата зима. Дървото се използваше за греди и дръжки на инструменти и в никакъв случай не за горене. Пък и нима огънят без торф топлеше истински?

Франсис открай време обичаше веселото настроение по време на събирането на торфа. В действителност присъствието й тук горе не беше абсолютно необходимо. Жените отлично знаеха какво трябва да направят, а ако им трябваха впрегатни животни, щяха да изпратят човек в замъка.

Франсис беше дошла, защото сред смеещите се и бъбрещи жени, които бяха вдигнали високо полите си и мъкнеха торфените чимове, облени от топлото слънце, се чувстваше като на празник. За много от тях тези два или три дни бяха първият удобен случай през новата година да се измъкнат поне за малко от опушените си хижи. Събирането на торфа им беше като детска игра, защото повечето жени влачеха без усилия тежките ведра с вода чак от извора в двора на замъка, а през зимата носеха на добитъка тежки бали сено през снега и леда.

Франсис поздрави жените с усмивка и назова няколко по име, но днес не й беше до приказки. Достатъчно й беше да седи на гърба на коня и да наблюдава как си вършат работата.

Разголените ръце и крака на жените блестяха на слънцето, избелелите от пране дрехи представляваха само заглушени цветни петна сред кафеникавата степ. Някои работеха и пееха, ала повечето използваха удобния случай да си разменят последните селски клюки. Подхвърляха си шеги, веселият им смях отекваше в околните хълмове.

Защо и сега не съм доволна, помисли си Франсис при вида на тази весела идилия. Трябва да бъда щастлива, че ми позволиха да живея тук и не ме омъжиха някъде далеч. Тази мисъл я помири с нещастния й брак, който беше причината да остане тук, в любимата си долина.

Помири я, но само до известна степен.

 

 

— Бог с вас, лейди Франсис! — извика Мораг, жената на Тамъз Ойг, който беше слязъл на юг с полковник Мъри и останалите. — Най-малкото ми момче пак има треска, също като миналия месец. Ще наминете ли покрай нас на връщане?

Франсис обеща, че още същата вечер ще изпрати на детето една от билковите отвари на Гуендолин.

Приближи се и друга жена и помоли Франсис за извинение, че мъжът й не е излязъл на полето. Бил много болен.

Друга млада жена на име Елъсед гордо показа на Франсис блестящия червен цвят, който беше успяла да постигне при боядисването на вълната с прибавяне на щипка енювче.

— Това не е чак толкова важно — подразни я Шонад. Тя избухна в смях, приглади полите си и се провикна с добродушна ирония: — Елъсед се смята за изискана дама като лейди Франсис, която по цял ден седи на възглавница и бродира, докато ние, бедните душици, се скъсваме от работа.

Франсис не можеше да приеме подобна закачка. Тя скочи от седлото и пристъпи към Шонад.

— Значи, ти мислиш, че ние горе в замъка седим по цял ден и не вършим нищо? Ей сега ще ти дам да се разбереш, Шонад. Колко чима торф можеш да наредиш, преди слънцето да се е скрило зад Дяволската шапка?

Двете застанаха една до друга и се заеха с нова купчина, а другите весело заръкопляскаха.

Работата беше доста по-трудна, отколкото я помнеше Франсис. Май през последните три години се беше изнежила. Няколко кичура коса се изплъзнаха от бонето и залепнаха за изпотеното й лице.

Само след час тя свали горната си пола и корсажа и продължи да работи по долна риза, както правеха всички жени. Въпреки всичко физическата работа й доставяше удоволствие. Франсис се наслаждаваше на острия мирис на пресен торф и степни треви. В продължение на половин час работи като самозабравила се, влагайки всичките си сили в желанието да надмине Шонад.

Така я завари Доналд — покрита с прах, засмяна, с развени коси и затъкнати в колана поли като селянка.

Внезапното замлъкване на заобиколилите я жени й показа, че нещо не е наред, Франсис хвърли последното парче торф върху високия куп и с въздишка се надигна.

От гърба на едрия жребец, необходим за натежалото му тяло, я гледаше несъщият й брат. Той беше препуснал насам право през торфеното поле, без да го е грижа, че е преобърнал няколко грижливо наредени купчини. Жените се оттеглиха мълчаливо и оставиха Франсис сама с Доналд.

 

 

— Така значи! — Гласът на Доналд преливаше от презрение. — Да не би господарката на Бюли да си прекарва времето по този подходящ начин? Но ти открай време си имала предпочитания към селския живот, така ли е, мила сестрице?

Той я огледа дръзко и Франсис смутено осъзна, че стои пред него полугола. Ала нищо във вида й не издаде смущението й.

Тя отговори невъзмутимо на погледа му и издържа, докато Доналд отвърна очи. В течение на изминалите три години се беше научила, че при такива битки с очи Доналд винаги предпочита да се оттегли. Въпреки това не й беше лесно с него. В началото той бе изказал намерение да остане в Бюли и да управлява имението, макар и на заден план. Но Франсис успя скоро да се справи с него. Доналд мразеше оскъдния живот в планината. Франсис му обеща щедра издръжка — повече, отколкото можеше да си позволи — и той потегли доволно надолу към равнината, за да прекарва времето си в Единбург в пиене и игри.

Два или три пъти годишно той се появяваше в Бюли, най-често, за да поиска още пари. В началото Франсис отстъпваше на желанията му. После започна да му показва арендните книги с надеждата да събуди разума му, защото от тях ставаше ясно, че не може да намери повече пари. Накрая се задоволи да посреща исканията му с втренчен, непоколебим поглед, на който той не можеше да се противопостави.

— Ако поискаш повече пари — беше му казала направо при последното му посещение, — ще престана да те издържам. Има една граница, която не бих прекрачила, дори за да се отърва от теб.

Тогава Доналд се предаде и отстъпи. Парите му се изпращаха на всеки три месеца и Франсис беше започнала да вярва, че брат й най-после ще престане да я безпокои. Дали сега не беше дошъл, за да я изпита? Не беше много сигурна. Затова продължи да го гледа мълчаливо, отбелязвайки новите опустошения по лицето му, причинени от безпътния живот.

Съдбата не се беше отнесла благосклонно към Доналд. Още по времето на смъртта на лорд Геър той беше тлъст мъж на средна възраст и приличаше на мекотело. Сега очите му бяха помътнели от пиенето и ръцете му трепереха.

Не за първи път Франсис се възмути до дън душа, че изискванията на тази жалка личност просто обезкървяват Бюли. Когато за първи път понечи да го изгони от дома си, Доналд заплаши да се върне с всички привърженици на Мъри и заедно с Лаклан Камерън да оспори наследството на Франсис и Хю. Тогава тя му даде известна сума и го убеди да се откаже от плана си и да заживее в Единбург. Междувременно Лаклан беше остарял, синовете му бяха слезли на юг, за да търсят щастието си и на Доналд нямаше да му е толкова лесно да я изнудва.

Може би Доналд изобщо не осъзнаваше настъпилата промяна. Пристигаше с коня си насред царството й, сякаш лесно можеше да осъществи някогашните си заплахи.

Само да се опита да пусне корен в дома ми, каза си мрачно Франсис. Като нищо ще се стигне до някоя злополука.

Побиха я ледени тръпки. Исусе, как можа да си помисли такова нещо! Нима беше готова да го убие? Не, в никакъв случай, само малка злополука, колкото да го сплаши…

Ала мисълта заседна в главата й и тя внезапно осъзна колко се е променила през последните три години. Младото момиче оттогава нито за миг не би помислило колко лесно може да пострада човек, незапознат с живота във високото плато. Откакто беше господарка на Бюли, се бе научила да мисли като мъж.

 

 

— Както винаги си възхитена да ме видиш, нали, сестричке? — прекъсна мълчанието Доналд. — Ако можеш да се откъснеш за малко от това просташко удоволствие, бих те помолил да се върнеш с мен в замъка. Имаме да обсъдим важни неща. — Той обърна коня си и потегли по пътеката, без да дочака отговора й.

За момент Франсис се изкуши да не му обърне внимание и да прекара целия ден на открито, както го беше замислила. Но каква полза? Все някога щеше да се върне в замъка и да се изправи срещу него. По-добре да свърши тази работа веднага. Първо обаче трябваше да успокои жените. Твърде често бяха преживявали последствията от посещенията на Доналд. Последствия, които правеха трудния живот на селяните в долината още по-тежък.

Франсис обърса с ръка сгорещеното си чело и сравни двете купчини торф. Тази на Шонад беше по-висока от нейната. Тя се усмихна и протегна ръка на жената.

— Ти спечели, Шонад. Само забравихме да се уговорим за наградата. Какво ще кажеш за бъчвичка бира от избата на Бюли? Кажи на баща си да дойде да я вземе.

Бодрият й тон постигна желаното въздействие. Жените я наобиколиха и през смях започнаха да я поздравяват. За изненада на Франсис, Шонад сведе поглед и се поколеба да приеме предложената й ръка.

— Облогът не беше честен — каза тихо тя. — Бях започнала да се уморявам… Ако бяхме довършили куповете, ти щеше да ме надминеш, лейди Франсис.

Младата жена се усмихна. По този начин селянката се опитваше да изрази съчувствието си, поради внезапното появяване на Доналд.

— Е, не успяхме да ги завършим. Но ти заслужи честно бъчвичката с бира. Сега коя от вас ще ми помогне да се кача на седлото?

Преди няколко години тя щеше да се метне без чужда помощ на издръжливото си високопланинско пони. Днес обаче, като господарка на Бюли, трябваше да язди дългокрака английска кобила с дамско седло.

По време на обратния път Франсис се опитваше да открие причината за внезапното появяване на Доналд. Ала не стигна до задоволителен резултат. Вероятно го бе довела липсата на пари. Дали да му даде? Не, този път не, закле се твърдо тя. Простият и монотонен живот в замъка Бюли щеше скоро да го прогони. Ако не, тя щеше да подпомогне малко съдбата.

Ала решителността й силно се разколеба, когато влезе в залата. След като очите й се настроиха от ярката слънчева светлина към царящия във вътрешността на замъка полумрак, тя видя Хю. Той беше приседнал на една дървена пейка и главата му висеше безсилно настрана. Гуендолин седеше в креслото си и кършеше ръце.

Франсис прекоси залата и се приведе към съпруга си, който трепереше с цялото си тяло.

— Какво е станало, Хю? Да не те е обидил някой? — Тя забеляза празните му ръце и извика: — Къде ти е куклата?

— Доналд я взе — отговори с усилия Хю и захълца. След малко изтри с юмрук подутото си, мокро от сълзи лице. — Доналд казва, че трябва да се науча да бъда мъж. Вече не бивало да играя с кукли. Трябвало да играя с теб. Но аз… — Ридания разтърсваха едрото тяло. — Казах му, че си излязла на езда, без да ме чакаш. Той иска да те направя моя жена и казва, че тогава нямало да ме оставяш сам. Какво иска да каже, Фани? Нима ти не си моя жена?

При тези думи Франсис се уплаши, макар че Хю очевидно не съзнаваше какво говори.

— Франсис… — Гуендолин побърза да се притече на помощ на възпитаника си и сложи ръка на рамото й. — Той е още дете. Не знае какво говори. Само повтаря онова, което му е внушил Доналд.

Франсис се усмихна измъчено.

— Да не мислиш, че не знам? Просто…

Тя не довърши изречението си, защото Хю възбудено я задърпа за полата. Нима можеше да облече в думи изпълващите я чувства? Първо великолепната, безгрижна утрин в торфището, после отрезвяващото завръщане, което отново й напомни, че е обвързана до края на живота си с един малоумен…

Но Хю не беше виновен. Тя му се усмихна окуражително.

— Спокойно, Хю. Аз отдавна съм твоя жена. Няма за какво да се тревожиш. Доналд ще ти върне куклата. Ей сега ще ида да поговоря с него.

 

 

Ала Франсис не можа да сдържи обещанието си.

— Хвърлих куклата в огъня — заяви невъзмутимо Доналд.

— Какво си направил? — Франсис прекоси с ядни стъпки малкото помещение. — Как се осмеляваш да се домъкнеш тук и да…

— Да поемеш грижата за Хю — допълни подигравателно Доналд. Той се ухили и се отпусна на креслото. — В Единбург разговарях с един приятел. Той е адвокат и е в услуга на Гленкърн.

Франсис спря като закована. Гленкърн! Властният и богат граф отдавна беше хвърлил око на земите на Бюли. Мощта му нарастваше от година на година, той присъединяваше към имотите си клан след клан, при което средствата му невинаги бяха почтени. След смъртта на лорд Геър Франсис знаеше, че ако при Камерънови се стигне до открити сблъсъци за наследството, Гленкърн ще се възползва от първата благоприятна възможност.

— Да, да, Гленкърн. — Доналд беше наблюдавал с коварно задоволство пребледняването на Франсис. — Веднага си казах, че сигурно помниш този човек. Приятелят ми ме просвети как стоят нещата. Когато водачът на клана не е в състояние да поеме управлението в свои ръце, защото е още дете или… — Усмивката му стана още по-широка. — … слабоумен идиот, короната има право да му определи настойник.

— Хю не е слабоумен идиот — изкрещя Франсис. — Той е само малко бавен. Освен това има мен.

— Жена-настойник? — изсмя се подигравателно Доналд. — Не ме карай да се смея. Сигурно ще ти е много трудно да докажеш душевното здраве на съпруга си пред съда. Особено ако се държи като днес сутринта, когато му взех куклата.

— Нарочно си го направил! — изкрещя разярено Франсис. — Хю беше доволен и щастлив, докато двете с леля Гуен се грижехме за него.

— Знам, знам, скъпа сестричка. Само се надявам да докажеш това достатъчно убедително пред съда, който ще свика Гленкърн. Как мислиш ще се представи Хю, ако го отведат в Инвърнес и го затворят заедно с другите луди, докато стане време да се гледа делото му?

Франсис притисна с длани пламналите си бузи и отчаяно се опита да намери изход от създалото се положение.

— Само не разбирам каква изгода имаш от това ти, Доналд — прошепна тя. — Какво ще стане с издръжката ти, ако Гленкърн поеме Бюли?

— Сигурен съм, че ще се споразумея с него.

— Имам впечатление, че вече си го направил — отсъди горчиво Франсис. — Той те е подкупил, за да обявиш Хю за луд и да участваш в нечестната му игра. Тъй като аз съм само жена и Хю няма наследник, замислите ви изглеждат лесноосъществими. Но нима наистина смяташ, че Гленкърн ще бъде по-щедър от мен? Не бъди глупак, Доналд. Аз изстисках от Бюли всичко възможно и го дадох на теб. Гленкърн със сигурност няма да го направи.

— Може и да си права — кимна замислено Доналд. — Тогава двамата с теб трябва да намерим някакво разрешение. Имам дългове и Гленкърн обеща да ги изплати. Ако го направиш ти…

— Колко?

Той назова сума, двойно по-висока от годишната му издръжка.

— Нямам толкова, Доналд. Почакай да мине жътвата. — Ала това беше само празно обещание. Единственият изход беше да продаде земя. Но какво щеше да стане тогава с наемателите?

— Щом трябва да чакам, ще остана тук — отговори с подчертано спокойствие Доналд. — Това ми е много удобно… особено сега.

— Какво искаш да кажеш?

Доналд прехапа устни и прокле на ум невниманието си. Очевидно слуховете за завръщането на Алън не бяха стигнали до Франсис. Във всеки случай, стига хората на Гленкърн да не допуснеха някоя грешка, тя щеше да узнае за това твърде късно. Дотогава трябваше да я залъгва.

Той се засмя смутено.

— Ами много просто. Ще остана тук, защото кредиторите от Единбург са по петите ми. — Той се опря с дебелите си ръце на креслото и направи опит да изглежда внушителен. — Помисли за онова, което ти казах, сестричке. А аз ще отида да си поговоря с Хю. Знаеш ли, Фани… — Той млъкна и тлъстото му лице се разкриви от коварна усмивка. — Сигурен съм, че все ще намериш начин да събереш парите.

 

 

Остатъкът от деня Франсис прекара наведена над арендните книги от последните три години. След смъртта на Гиливрей тя водеше счетоводството сама. Правеше го с удоволствие, защото заниманието не беше чак толкова досадно, колкото домашните задължения. Освен това спестяваше една заплата. Хората, които умееха да четат и пишат, струваха скъпо.

След като часове наред бе търсила начин да удовлетвори прекалените искания на Доналд, тя затвори книгите и се облегна обезкуражена на стола си. Нищо не можеше да направи. Дори в добри години приходите на замъка идваха най-вече от арендните вноски, плащани в натура. Част от вълната и добитъка продаваха на пазара в Инвърнес. Оттук идваха сребърните монети, които пращаше на Доналд. Другата част от вноските оставаше в замъка и се използваше за домакинството. Зимните месеци бяха дълги и сурови и също изискваха значителни средства за преживяване.

В лоша година обаче, Франсис намаляваше арендните вноски. Нещо повече, тя разпределяше между бедните дребни селяни част от храните, които беше получила като арендни вноски. Ако сега увеличеше арендата, селяните щяха да гладуват. Количествата месо и вълна, които носеха необходимите на Доналд пари, в никакъв случай не биваше да бъдат увеличени. Не можеше една ливада, на която няма място и за десет овце, да изхрани двадесет, а измършавелият през зимата добитък нямаше как да се превърне за една нощ в едри и здрави говеда, годни за продан.

Дълго след настъпването на вечерта Франсис отмести с въздишка арендните книги и духна димящия фитил, който си позволяваше да запали вечер.

— Не е възможно — повтори тя. Прозина се, протегна се и потърка парещите си очи. За сън не биваше и да се мисли. Заплахите на Доналд не излизаха от главата й.

Дали щеше да стои и да гледа бездейно как Гленкърн завзема Бюли? Това променяше плановете й из основи. Вече не можеше да става и въпрос за „злополука“, която да го прогони обратно в Единбург. Трябваше да спечели време, да го убеди, че му е по-изгодно да остави имота под нейно ръководство. Но как да го направи?

Търсейки отговор на този въпрос, тя се качваше нагоре към спалнята си. Нямаше нужда от свещ, за да намери пътя, защото познаваше всяко стъпало, всяка извивка на коридора. Стигна в стаята си, без да събуди никого.

След смъртта на лорд Геър тя бе отказала да се настани в голямата му спалня, защото открай време не харесваше помещението. Вместо това обзаведе стаи за себе си и Хю в новото крило. Свързаните едно с друго помещения правеха брака им да изглежда нормален, макар всеки в замъка да знаеше, че съпрузите спят разделени.

Стаята на Франсис беше обзаведена скромно: голямо легло с балдахин, скрин за дрехите, леген и кана за миене на масичката до стената. Малкото й скъпоценни книги бяха прибрани дълбоко в скрина, за да не ги намери Хю, който от време на време влизаше в стаята й, да не се заиграе с тях и да ги скъса.

Тази вечер Франсис беше твърде уморена, за да отключи шкафа и да подреди нещата си вътре. Не можеше да си позволи и слугиня при тази непрекъсната битка за запазване на имота и задоволяване капризите на Доналд. Момичето, което се грижеше за Гуендолин, переше и гладеше и нейните дрехи. Всичко останало вършеше сама.

Тази вечер младата жена не си направи труда дори да запали свещ. Съблече се в тъмното, нахвърля дрехите на един стол и набързо изми лицето си с мокра гъба. Студената вода я накара да потрепери и тя побърза да се пъхне под завивките.

— Франсис?

Съненият глас, който дойде от другия край на леглото, я накара да се вкамени. Побиха я ледени тръпки. В следващия миг се отпусна, защото позна гласа на Хю. Бедното момче! Сблъсъкът с Доналд го беше уплашил до смърт и сега беше потърсил убежище и утеха в нейното легло.

— Франсис! — Гласът му прозвуча доста по-силно, а мускулестата ръка, която обгърна рамото й, със сигурност не беше на малко момче. — Доналд ми каза да те чакам тук. Каза ми и какво да направя. Да ти покажа ли?

Франсис се опита да го отблъсне. Напразно. Вдърви се от отвращение, усетила как голото мъжко тяло се притиска до нейното.

— Вече знам какво правят женените хора — шепнеше усърдно Хю. — Доналд ми показа. Ние не сме знаели как, Франсис.

Той опипа несръчно бедрата й и залепи влажна целувка на врата й.

Франсис се хвърли настрана и заби лакът в ребрата му. Хю изпищя изненадано и я пусна. Франсис се отдръпна в края на леглото и се уви до брадичката.

— Не може така, Хю. Не бива да спиш в леглото ми, наистина не бива.

Дали беше успяла да го вразуми с острите си думи? Скърцането на леглото издаде, че той отново се приближава. Франсис не издържа и скочи от леглото.

— Не! Почакай, Хю! — С треперещи ръце тя запали една свещ.

При вида на обляното в сълзи лице на съпруга й страхът изчезна.

— Сърдиш ли ми се, Фани? — попита плачливо той. — Не исках да ти причиня болка. Доналд каза, че ще ме обичаш още повече, ако го направя.

Франсис протегна ръка и помилва разрошената му коса.

— Няма нищо, Хю, момчето ми — започна да го утешава тя. — Доналд нищо не разбира. Аз те обичам много, Хю, но не ти позволявам да идваш в леглото ми.

— Не позволяваш да идвам в леглото ти — повтори послушно Хю. Той подсмръкна и стана.

При вида на силното мъжко тяло Франсис преглътна и побърза да отвърне поглед. И Гуендолин, и тя се бяха излъгали.

Макар да беше безнадеждно изостанал в ума си, Хю притежаваше физическата зрелост на възрастен мъж.

— Всемогъщи боже! Я се погледни, Хю. Може да настинеш. Ето, увий се. — Тя му подаде вълненото одеяло и той послушно се уви. — Така, а сега се връщай в леглото си.

Добре познатият, деликатно-предупредителен тон успокои малоумния и без да й противоречи, той се запъти към стаята си. Франсис го сложи в леглото и се върна обратно със свещ в ръка.

За първи път съжали, че на вратата й няма резе. След тридневното пленничество преди смъртта на лорд Геър изпитваше ужас от заключени помещения. Понякога вратата й оставаше широко отворена и тя се наслаждаваше на усещането за свобода — поне в едно отношение. Тази нощ обаче побърза да затвори тежката дървена врата и примъкна големия шкаф за дрехи пред нея.

Не й се вярваше Хю да я обезпокои отново. Ала само при мисълта за неумелите му опити за близост преди малко започваше да й се гади.

 

 

На другата сутрин Франсис узна, че Доналд е излязъл на езда, без да каже къде отива. Усети облекчение. В първия миг й мина през ум мисълта, че се е отказал от плана си и се е върнал в Единбург. Ала това щеше да бъде още по-лошо от оставането му в Бюли, защото тогава непременно щеше да се обърне към Гленкърн.

Затова почти се зарадва, когато видя двама от пазачите му да се мотаят из двора. Къде бяха другите? Миналия ден конярят се беше оплакал, че Доналд му е обесил на врата петима мъже заедно с конете им. Защо днес бе взел със себе си трима от тях?

Франсис попита Гуендолин, но старата дама толкова се стресна, че изпусна бродерията си.

— Откъде да знам, дете? Нима мислиш, че брат ти ми се доверява?

Франсис се наведе и помогна на леля си да събере разпръснатите конци.

Цяла сутрин беше нервна и не можеше да си намери място. Остана дълго в тъкачната, подреди вълната по цветове и разреса с дървен гребен обърканите прежди, докато не я заболяха ръцете от необичайната работа.

Около обяд болките стигаха до лактите й, ръцете й лепнеха от овчата мазнина. Шумът от бързи стъпки в залата й даде дългоочаквания повод да спре поне за няколко минути монотонната работа.

Хълцайки и кършейки ръце, Гуендолин стоеше насред залата и слушаше босия Пийдър, който сипеше многословни извинения.

— Какво е станало, лельо Гуен? — Франсис хукна надолу по стълбата и двамата обърнаха безпомощни лица към нея, сякаш те бяха тези, които трябваше да получат отговор.

— Хю е изчезнал — отговори през плач Гуендолин. — Бедното ми невинно момченце! Още вчера ти казах, че трябваше да го вземеш със себе си, Франсис! Сега виждаш какво става, когато го оставяш сам. Сам е извел коня си, докато този мързеливец е спал в сеното.

Франсис едва не се изсмя на глас. „Бедно, невинно момче!“ — каза си сърдито тя. Ама че глупости! Да го беше видяла нощес… Франсис не можеше да разбере вълнението на леля си.

— Хю се справя отлично с конете — опита се да я успокои тя. — Е, проявил е непослушание и е излязъл на езда сам, но ще огладнее и ще се прибере. — Франсис не беше сигурна, че Хю ще намери сам обратния път, но конят му — като всички коне на Бюли — щеше да се справи сам.

— Така е, нищо няма да му се случи — закима усърдно Пийдър. — Нали ви казах.

Ала нищо не беше в състояние да успокои Гуендолин.

— Нищо не разбирате — изплака сърцераздирателно тя. — Нищичко! — После тихо прибави: — За всичко съм виновна аз.

— Моля ти се, лельо Гуен — проговори нетърпеливо Франсис.

— Наистина не разбирам защо си толкова развълнувана.

— Той е тръгнал да поздрави Алън — пошепна едва чуто Гуендолин.

— Да поздрави… кого? — Франсис се вцепени, гореща вълна заля тялото й.

Колко често в самотните нощи през първата си брачна година Франсис бе мечтала Алън да се върне и да я вземе. Беше минало много време, преди да се примири с горчивата истина: Алън никога не я беше обичал истински. Беше избягал при първите появили се трудности. Рицарят на бял кон, който можеше да я спаси от този пуст, самотен живот, просто не съществуваше. Едва след като осъзна това и се примири с тъжната действителност, тя намери сили да подреди живота си в Бюли и дори да изпита известно удовлетворение. Беше жестоко от страна на Гуендолин да събужда в сърцето й старите надежди.

Старата дама клатеше отчаяно глава. Бръчките по лицето й бяха станали още по-дълбоки.

— Говори се, че Алън се е върнал. — Тя отново захълца. — Преди три седмици го видели в Единбург.

— Преди три седмици? — Франсис едва успя да потисне смеха си. — Защо ви е толкова страх, че ще се появи именно днес? Сигурно е обиколил всички кръчми и се е удавил в някоя бъчва с вино.

Защо я заболя толкова при мисълта, че Алън е живял наблизо цели три седмици и не е побързал да дойде при нея?

— Моля се на Бога да пукне някъде там долу! — изсъска разярено тя. Ала през главата й мина друга мисъл. — Затова ли дойде Доналд? — попита се бързо тя. Брат й беше казал „особено сега“ и беше побързал да намери някакво глупаво извинение. Дали заплахата на лорд Гленкърн имаше нещо общо със завръщането на Алън?

— Сметнахме, че е най-добре да не ти казваме нищо — призна Гуендолин.

— По дяв… — Франсис с мъка потисна напиращото на устните й проклятие. — Лельо, аз вече не съм дете. Нося отговорност за имота, за клана. Трябва да знам какво става в замъка. Имам неприятното чувство, че криете от мен още нещо. Защо Хю е тръгнал да посрещне Алън? Това би трябвало да означава, че Алън се е запътил насам, така ли?

Гуендолин кимна.

— Доналд остави хора на пост. Тази сутрин му съобщиха, че са видели Алън. Сигурно Хю ги е подслушал и тайно е тръгнал по следите на Доналд.

Франсис вдигна вежди.

— Е, и? Естествено е, че Хю иска да види братовчед си. Той винаги го е обичал. Но Доналд… — Тя спря, защото през главата й премина ужасяваща мисъл. — Защо излезе Доналд, лельо Гуендолин? — Тя се приведе над леля си, готова да я сграбчи за раменете и да я разтърси. — Решил е да го убие, така ли? — Без да чака отговор, Франсис обърна гръб на старата дама и закрачи нервно към другия край на залата. Корсетът притискаше гърдите й, пред очите й се появиха черни петна. — Какъв герой! Устроил му е засада, нали? Решил е да убие невъоръжен човек, който дори не подозира какво му се готви! Защо мразите толкова Алън? А вие, лельо? Вие се тревожите, че в засадата може да попадне Хю, нали?

Гуендолин вдигна глава и посрещна твърдо гневния поглед на племенницата си.

— Аз го отгледах! — извика задавено тя. — Ти и Алън бяхте вече големи, когато дойдохте в замъка. Вие нямахте нужда от мен. Но Хю щеше да умре, ако не бях аз. След смъртта на майка му Геър дори не поглеждаше бедното дете. Нямаше да му вземе дори дойка, ако не бях дошла аз. Така е, Хю винаги е бил мой. Той се възхищаваше от теб и от Алън и ви обожаваше, но най-много обичаше мен. Наблюдавах го на всяка крачка, пазех го да не му се случи нещо. А когато дойде време Геър да умре, се погрижих наследството му да бъде осигурено. Доналд никога не би се погрижил за него. Аз защитавах Хю през целия му живот, а сега го изложих на опасността да стане жертва в борбата между Алън и Доналд. Бедното ми невинно дете, бедният малък Хю! — Гуендолин закри лицето си с ръце и отново се разхълца.

— Значи Доналд иска да го убие. — Франсис все още не можеше да осъзнае чутото. Ала плачът на Гуендолин беше достатъчно потвърждение. — Защо, защо? — И какво означаваха думите на леля й, че тя е съхранила наследството на Хю? Не, сега не беше време да мисли за това. Обърна се. — Трябва веднага да изпратиш хора… — започна тя, но спря, забелязвайки, че Пийдър вече не е в залата. Понечи да го върне, но се отказа. Доналд беше тръгнал преди няколко часа. Щяха да минат часове, преди да се съберат селяните от отдалечените хижи, да им обясни как стоят нещата и да ги изпрати по следите на Доналд.

— Какво мога да направя? — проплака измъчено тя. — Исусе, какво мога да направя?

Гуендолин спря да плаче и вдигна поглед.

— Чакай и се моли, детето ми. И аз правя същото. Това е твоята съдба, съдбата на всички жени и трябва да й се подчиняваме. Време е ти също да го научиш.