Катлийн Фрейзър
Господарката на замъка (11)

Единадесета глава

За щастие пътят не беше глуха уличка, която да свърши в някой заден двор. От двете му страни имаше пресечки или входове, които водеха към други улици. Франсис завиваше ту наляво, ту надясно и дойде на себе си едва когато се озова на тясна улица с много завои. Калдъръмът беше толкова лош, че тя се уплаши да не си счупи крака в някоя от големите дупки.

Отново я прониза болка. Тя простена високо и се облегна на някаква стена. Стонът й разкъса мъртвешката тишина, която цареше на улицата, и стресна дори самата нея. Едва не се издаде, защото в същия миг чу някъде наблизо шум от бързи стъпки и викове. Този подлец Доналд! Как можа да излезе толкова бързо от кръчмата! Ако се съдеше по шумовете, беше успял да събере цял отряд и да го поведе по следите й.

Франсис стисна здраво зъби. Болката заплашваше да я разкъса. Какъв беше този брат, който я гонеше като дивеч по улиците на Единбург! Никога, никога нямаше да му го прости!

Болката отслабна и тя успя да се раздвижи. Виковете се бяха отдалечили. Очевидно търсачите бяха притичали покрай нея по някоя от успоредните улички. Франсис изстена, но упорито продължи пътя си.

Тя напредваше бавно, защото не виждаше почти нищо пред себе си. В този бедняшки квартал улиците не бяха осветени. Всъщност, наоколо й вече нямаше къщи, а само бедняшки колиби, в които живееха цели семейства. От време на време Франсис виждаше деца, които въпреки студа си играеха край купчините боклук пред къщите, или дебело забулени жени, които на минаване й хвърляха зли погледи.

След като на няколко пъти зави безцелно зад първия срещнат ъгъл, Франсис напълно се обърка в този страшен лабиринт. Защо продължаваше да тича? Къде отиваше? Мръзнеше с цялото си тяло и беше изтощена до смърт. Сви се в една суха ниша, която предлагаше известна защита от пронизващия вятър. Малко по-нататък по улицата играеха деца и веселите им викове долитаха до нея.

Когато реши да избяга, единствената й мисъл беше да се озове колкото се може по-далеч от Доналд. Сега обаче разбра, че студът е също толкова опасен за детето, колкото и Гленкърн. Трябваше да помоли да я подслонят някъде, за да може да се стопли.

Трябваше да стисне здраво зъби, за да се изправи. След няколко минути стигна до играещите деца. В този момент от отсрещната уличка изскочи някакво момче и налетя право върху нея. То сграбчи палтото й, за да се задържи на крака, и изкрещя някакво проклятие по адрес на преследвачите си.

Другите деца не посмяха да се приближат до непознатата дама, но направиха кръг около нея, заподскачаха и запяха някаква подигравателна песничка. Франсис не разбираше какво пеят, чу само постоянно повтарящите се думи „Алиса“ и „курва“. Отново я прониза остра болка и тя се преви на две. Дрезгав вик изпълни уличката. Децата замлъкнаха за момент, но скоро отново зашумяха.

Франсис отново чу странния крясък, който премина в неясен поток от думи. Не беше възможно да е изпищяла тя, защото зъбите и устните й бяха стиснати до болка.

— Можете ли да вървите, милейди? — попита момчето, което я беше блъснало.

Едва сега младата жена забеляза, че се опира с цялата си тежест на слабичките му рамене. Беше истинско чудо, че момчето не е рухнало под нея.

Малкият я задърпа да тръгне с него.

— Още малко, милейди — изпъшка той. — Мама скоро ще роди четвъртото си бебе.

Думите му нямаха никакъв смисъл за Франсис, но беше по-просто да го последва, отколкото да му отговори. Децата разтвориха кръга и я пропуснаха да мине.

— Ти вещица ли си? — изписка с тънко гласче едно тригодишно момиченце.

Момчето, което подкрепяше Франсис, изръмжа нещо в отговор и заплаши децата с юмрук.

— Не ги слушайте, милейди — пошепна то и зъбите му затракаха от студ. — Още малко остава. Вървете с мен.

 

 

Къщичката, в която я отведе, беше осветена само от мътното пламъче на една-единствена газена лампа. Вътре цареше леден студ, защото нямаше камина, в която биха могли да запалят огън. Слабата светлина и облекчението, че се е отървала от ледените прегръдки на вятъра и отряда преследвачи, изпълни Франсис с дълбока благодарност.

В най-отдалечения ъгъл на тънък сламеник лежеше жена и стенеше. Главата й се мяташе насам-натам. Една старица, увита с черен шал, беше коленичила до нея и вдигаше полата й.

— Имаш още много време, момиче — заключи тя, след като привърши с прегледа. — Не се вълнувай толкова. За четвърти път ти е и знаеш как става.

Жената на сламеника промърмори неразбираем отговор, сви крака и нададе пронизителен писък. Едва сега Франсис осъзна, че другата жена също има родилни болки. Огромният й корем беше в пълен контраст с мършавите ръце и крака. Косата й беше мокра от пот, от изхапаните устни капеше кръв.

Франсис бързо отвърна поглед и се олюля назад, но момчето не я изпускаше от очи.

— Сложи още малко слама, Мели — извика със странния си дрезгав глас то. — Тази вечер имаш още една клиентка.

Нова болка прониза Франсис и тя падна на колене на мръсния под. Беше толкова замаяна от страх и болка, че смътно разбираше какво става около нея.

— Легнете тук, милейди — чу се гласът на старата.

Две яки ръце я хванаха под мишниците и й помогнаха да се изправи. Жената я отведе до сламеника и Франсис с благодарност се отпусна на постелята. Същите грапави ръце разкопчаха роклята й.

— Я, какво хубаво палто — проговори гласът. — Вдигнете се малко да го издърпам. Жалко ще е да го нацапате с кръв.

Толкова я болеше, че едва успя да се надигне. Все пак послуша жената и направи всичко, което й бе казано. Заби крака в пода, улови коравите ръце на старицата и ги дръпна с всичка сила.

Болката не искаше да престане. С разширени от ужас очи, Франсис се взираше като безумна наоколо си и мъчителните й стонове изпълниха помещението.

— Бебето ще я убие — изпищя от своята постеля Алиса, която тъкмо си почиваше между два пристъпа. Тя се подпря на лакът и се вгледа със съмнение в младото лице изпод разбърканите къдрици. — Като си спомня как беше с първото…

— Глупости! Само се преструваше — скастри я строго старата. — Малката има късмет. Ще свърши още преди ти да си започнала.

— Сигурно — кимна Алиса. — Ако продължава толкова бързо, главата му ще я разкъса. Като си спомня как беше с третото…

— Забрави. Млъкни най-сетне и се изправи малко да походиш, та да ти стане по-леко. — Мели я щипна окуражаващо по бузата и отново се наведе над Франсис. — Няма да ти позволя да умреш — промърмори тя и нежно помилва челото й. — Бъди спокойна, старата Мели ще ти помогне.

По-късно Франсис си спомни този разговор, но сега всичко около нея беше обвито в гъста, непрогледна мъгла. Действителна беше само ужасната болка, която разкъсваше тялото й.

Франсис чуваше писъци на жена, високи и пронизителни, сякаш безкрайни. Не, това не можеше да бъде тя! Или все пак? Когато изплува от червената мъгла, в която беше пропаднала, и усети колко сухо и болезнено е гърлото й, реши, че наистина тя е викала толкова силно и дълго. Мели намокри сухите й устни с някакво парцалче.

Старческите ръце отново се заеха с долната част на тялото й. Разтваряха и дърпаха, докато Франсис едва не загуби свяст. Внезапно усети режеща, огнена болка. Нещо искаше да излезе от тялото й, но отворът беше твърде тесен. Между бедрата й се стече топла влага — и болката престана. Господи, какво блаженство.

Франсис щеше веднага да заспи, но Мели продължаваше да масажира корема й.

— Готово, свършихме вече — промърмори след няколко минути тя. — Добро момиче. Нали ти казах, Алиса. Тя свърши, преди ти да си започнала. И какво красиво малко момиченце си роди.

Мели беше вдигнала високо дребничкото, сбръчкано и зачервено същество и Франсис жадно протегна ръце към него.

— Искам да прегърна детето си — прошепна едва чуто тя.

 

 

Мели уви бебето в някакво платно и го сложи в ръцете на Франсис. Макар че беше уморена до смърт, младата жена се усмихна щастливо и се вгледа във влажната, сплъстена косица. Колко страдания бяха преживели и тя, и Алън, за да дойде на бял свят това мъничко същество!

— Никой няма да посмее да ти навреди — зашепна нежно ти. — Аз ще те пазя.

Очите й се затвориха и тя потъна в неспокоен сън. Мели побърза да почисти мръсната слама от постелята й.

Макар и в полусън, Франсис усети, че в колибата отново цари бъркотия. Струваше й се, че преживява отново страшните родилни болки. Слушаше писъците на Алиса и хапеше устни. Раждането протече много по-леко. След няколко кратки, оглушителни викове прозвуча доволното квакане на новороденото.

— Силно, здраво момче — промърмори одобрително Мели и вдигна високо малкия. Като чу тези думи, Франсис най-сетне заспа дълбок, спокоен сън, като през цялото време не изпусна детенцето от прегръдките си.

Когато се събуди, газената лампа беше изгаснала, а през полуотворената врата падаше сива ивица светлина. Забеляза, че са я преместили близо до Алиса и двете са увити с палтото й. Мели седеше на трикрако столче до вратата и държеше в ръце увито в дрипи вързопче.

Чу се силен плач и Франсис забеляза още едно вързопче на сламеника до Мали.

— Синът ми… Дай ми моя син — пошепна Франсис.

— Не, не, милейди — изхихика Мели. — Синчето е на Алиса. Вие родихте сладка малка дъщеричка. — Тя се приведе и сложи бебето в ръцете на Франсис. Младата жена отметна завивката и се вгледа замечтано в червеното личице.

— Толкова е мъничка — прошепна уплашено тя.

Мели цъкна с език и заклати глава.

— Струва ми се, че се роди с цял месец по-рано. Май майката е имала много грижи, докато я е носела.

Франсис се стресна и хвърли бърз поглед към старата жена. Не беше ли споменал някой за някаква вещица? Побърза да направи кръст под палтото. Мели изглежда разбра какво става с пациентката й и отново се засмя.

— Не се страхувайте. Не съм вещица. Но ви познавам, лейди Франсис. Двете с Алиса ви видяхме, когато ви преведоха през „Грас Маркет“. Аз ви дадох гъша мас. Всеки знае, че имате много грижи.

Франсис се отпусна изтощено на сламеника.

— Защо не ме прогони, щом знаеш коя съм? Не ти ли е ясно, че се излагаш на голяма опасност? Войниците на Гленкърн са по петите ми.

— Сега, през нощта? — изсмя се Мели. — О, не, те надали ще посмеят да си напъхат дългите носове в нашия квартал. През деня обаче ще бъде друго. Затова ви съветвам да се махнете оттук, ако, разбира се, имате достатъчно сили. Не ми е приятно да ви моля за това, но не искам войниците да ви намерят тук. Ако искате, оставете бебето при мен — добави колебливо тя. — То е толкова малко, че може и да не оживее. Така вашият великодушен граф няма да се тревожи заради него.

— Не! — Франсис притисна малкото до гърдите си и то изплака тихо и жално. Другото бебе също се събуди и нададе такъв силен рев, че събуди майка си. Мели побърза да сложи бебето на гърдите й.

Франсис изненадано се вгледа в едрата, здрава гръд на Алиса. Откъде имаше толкова мляко, след като мършавото й тяло издаваше честата липса на храна?

— Така е винаги с мен, нали, Мели? — усмихна се гордо жената. — Имала съм предостатъчно мляко за всичките си хлапета. Изсмукваха ме до последната капка. Трябваше да видите каква бях по-рано, докато бях по-млада! Имах сребърни прибори, на масата всеки ден имаше хляб и се обличах в красиви дрехи.

— Само не споменавай как ги печелеше — изръмжа Мели.

Алиса вдигна безгрижно рамене и в този миг Франсис осъзна, че тя е майка на момчето, което я беше довело.

— А какво ще кажеш за себе си? — попита предизвикателно Алиса. — Обичаше да си служиш с моите сребърни прибори, нали, не плюеше върху тях! — Тя се приведе над синчето си и гордо добави: — Какво хубаво, силно момченце. — Помилва нежно червената му косица и замечтано продължи: — Баща ти сигурно е онзи як червенокос гвардеец. Май не е лошо да те заведа при него. Може да те задържи и да те направи войник. Дали ще ти хареса, малкият ми? Едър, смел войник с блестяща ризница!

Детето заудря с юмручета по едрата й гърда и започна да пищи. Алиса го сложи в скута си и ритмично го затупа по гръбчето. След малко дълбоко въздъхна.

— Ако баща ти не те иска, остава ти само улицата. Както стана и с другите.

С празен, тъжен поглед тя обходи стената насреща си, но след малко избухна в дрезгав смях.

— Защо ли съм седнала да си блъскам главата! Я върви ни донеси стомна бира, Мели.

— С какво ще я платя? — ядоса се старата.

— Ще ти го върна двойно, щом се изправя на крака — обеща тържествено Алиса.

Мели изръмжа нещо под носа си, загърна се в наметката си и закуцука навън.

 

 

Дъщеричката на Франсис се разплака. Младата жена я вдигна и отвори роклята си отпред, както беше направила Алиса.

Другата жена се приведе напред и огледа внимателно детето.

— На ваше място не бих си правила труда да я кърмя — отбеляза делово тя. — Няма да ви позволят да я храните сама. Изисканите дами не се занимават с бебета. Сигурна съм, че лордът е решил да даде бедното момиченце за отглеждане.

Франсис притисна детето до гърдите си. Мисълта, че ще я разделят от него, беше непоносима.

— Ти си всичко, което имам — прошепна тя. — Няма да позволя да те отнемат от мен.

Когато малката продължи да плаче, Алиса протегна ръце.

— Я ми я дайте. — Тя намести детето в скута си и му поднесе преливащата от мляко гърда. Плачът на бебето веднага престана и то се зае да суче с неочаквано усърдие.

— Имам предостатъчно мляко — каза Алиса. — Не ви ли е необходима дойка? — Изпълненият с надежда поглед засегна болезнено Франсис. Тя осъзна, че възможността да я последват в къщата на Гленкърн е спасение за Алиса и детето й.

Дали обаче щяха да й позволят да задържи детето? Очевидно жената от бедняшкия квартал беше слушала достатъчно клюки, за да знае, че граф Гленкърн няма да позволи на Франсис да запази детето от другия мъж. Нали то всеки ден щеше да й напомня за безмилостно убития съпруг?

Защо не можа да роди момче! Момчето щеше да стане мъж и един ден да си върне Бюли. Изминалите месеци бяха успели да убедят Франсис в безпомощността на жените да се намесват в мъжките борби. Дъщерята не можеше да поиска обратно наследството си. Защо не можа да роди син…

В този миг бе осенена от невероятна мисъл. Ако беше родила син, положението веднага се променяше. Може би Реформистката църква не признаваше католическия брак с Алън, но древното шотландско семейно право не можеше да бъде отминато с лека ръка. Ако мъжът и жената живееха заедно и бяха създали дете, бракът им се считаше за законен.

А синът правеше брака наистина валиден. Синът на Алън и Франсис трябваше да бъде признат за законен наследник на Бюли. Още повече, той можеше да стане водач на клана — възможност, която не се откриваше пред първородната дъщеря. Дали при тези обстоятелства кралят щеше да даде Бюли на Гленкърн? Защо пък да не определи самата нея за настойница на малкото момче, докато излезе от детската възраст? Планът й добиваше все по-ясни очертания. Ако беше родила сина си в дома на Гленкърн, детето щеше да бъде убито веднага след раждането си. Ако обаче излезеше пред очите на обществото и покажеше новородения си син, и тя, и детето нямаше защо да се страхуват за живота си. Ако малкият умреше или просто изчезнеше, хората щяха да започнат да задават въпроси и Гленкърн щеше да изпадне в много неловко положение. Играта му щеше да претърпи пълен неуспех.

Освен това синът беше най-доброто средство да бъде спасен животът на Алън. Тук, при нея имаше едно момче, което се беше родило миналата нощ! Ако вземеше за няколко дни детето на Алиса, само докато успее да убеди Гленкърн, че Бюли има законен наследник…

Не, не. Как да го направи? Детето на Алиса беше едро и силно, косичката му беше червена. Дъщеричката й обаче беше мъничка, тъмна и очевидно недоносена. Никой нямаше да ги сметне за близнаци.

Не, но можеше да ги размени!

При тази мисъл Франсис потрепери. Да даде детето си? Никога. Побърза да отхвърли тази ужасяваща мисъл.

Ами ако беше само за един ден? За един-единствен ден! За да спаси живота на Алън!

Дали Гленкърн щеше да й позволи да задържи дъщеря си? Ако се върнеше разкаяна в къщата му, можеше да изгуби всичко. Ако обаче разменеше бебетата, щеше да спечели всичко — и Алън, и детето си.

Ако се споразумееше с Гленкърн, щеше да има достатъчно власт да запази детето си. Щеше да повика Алиса, да я направи дойка на момчето и всяка щеше да си върне своето дете.

Ами ако планът се объркаше? Франсис прогони далеч тази неприятна мисъл. Ако нещата се объркат, вече няма да има надежда нито за Алън, нито за нея и детето. Не, тя трябваше да успее. Трябваше поне да опита.

Първо обаче трябваше да поговори с Алиса.

Франсис се подпря на лакът и се загледа в преждевременно състарената жена, която кърмеше дъщеря й. На лицето й беше изписано същото майчинско изражение, както когато хранеше момченцето си.

Очевидно беше, че е загрижена за дребното и слабичко момиченце.

А момчето имаше червена коса!

— Алиса — заговори спокойно Франсис. — Алиса, искаш ли да ми помогнеш?

После двете жени събраха глави и зашушукаха надълго и нашироко, загърнати в палтото на Франсис, за да се пазят от студа.

— Признавам, поемаме голям риск — каза най-после Франсис. — Няма да го крия от теб. Но какви изгледи имаш ти в тази обстановка?

Движението на ръката й включваше всичко — неотоплената хижа, малкото полуизгнили мебели и мръсната уличка пред вратата, където свинете се ровеха в купчини боклук.

— Вярно е — въздъхна Алиса. — Нито аз, нито децата ми имат възможност да се измъкнат оттук. Не мога да се погрижа дори за Гътри, а малкото ми момченце е в много по-лошо положение.

— Аз ще се погрижа за Гътри — обеща Франсис, макар да не й беше много ясно как ще изпълни обещанието си. — Разбира се, ще се погрижа и за теб. Само си помисли, момчето ти ще живее охолно и ще бъде на сигурно място, каквото и да се случи с мен.

— На сигурно място — повтори Алиса, сякаш не можеше да повярва. — И винаги ще има достатъчно за ядене. Не смея дори да мечтая.

Тя млъкна за миг и толкова силно притисна до себе си кърмачето, че то започна да плаче.

Франсис чакаше с лудо биещо сърце. Надяваше се… Всъщност не знаеше на какво точно се надява, но трябваше да използва и най-малката възможност да спаси Алън. Въпреки това я болеше непоносимо от мисълта, че ще наложи да се раздели с малката си дъщеря, макар и само за един ден.

Но нима бебето не беше на по-сигурно място тук, отколкото в къщата на богатия лорд? Със сигурност беше така, поне докато Франсис успееше да сключи споразумение с Гленкърн.

— Наистина ли ще се грижиш за него като за свое собствено дете? — попита повторно тя.

Алиса се вгледа в малкото, зачервено момиченце, което продължаваше да суче жадно от гърдата й, и лицето й омекна.

— Разбира се — прошепна едва чуто тя. — Щом е засукало млякото ми, не мога да го изоставя. — Бледото, измършавяло лице бе озарено от блага усмивка. — Всичко е ясно, милейди. Вие ще вземете моето, а аз ще пазя мъничката госпожица. Утре ще ви я върна.

— Утре — кимна Франсис. — Ела на задния вход. Ще кажа на готвача да те чака там. Трябва само да кажеш, че си дойката на лейди Франсис.

Двете жени замълчаха за момент, после Франсис протегна ръка и нежно помилва тъмното кичурче, което се виеше на челцето на бебето. Дъщеря й беше толкова малка, толкова лесно ранима, толкова беззащитна. За момент цялата й смелост я напусна. Имаше ли право да се възползва от едно толкова малко същество, дори когато ставаше въпрос за живота на Алън? Още докато си задаваше този въпрос, тя осъзна, че няма друг избор.

— Е, тръгвайте вече — въздъхна Алиса. — Нека свършим и тази работа. — Тя уви сина си в дрипавите пелени и почти грубо го пъхна в ръцете на Франсис. — Вземете го — прошепна дрезгаво тя. — Гътри ще ви води. Хайде, вървете. Вземете го, преди да съм размислила. — Тя се обърна към стената и притисна момиченцето до гърдите си.

Франсис стана, без да може да откъсне очи от дъщеря си. Но времето напредваше. Навън беше съвсем светло. Хората на Гленкърн можеха да се появят всеки миг.

— Ако… ако не се върна, наречи я Сара — прошепна задавено тя. После се обърна и, ослепяла от стичащите се по лицето й сълзи, се втурна навън. Оставяше новородената си дъщеря, без да знае дали някога ще я види отново.

 

 

Бледата тъмнокоса жена, загърната в скъпо кадифено палто, която стискаше в прегръдките си червенокосо, увито в дрипи бебе, веднага привлече върху себе си погледите на любопитната тълпа.

Гътри, който уверено я изведе от криволичещите улички на бедняшкия квартал, вървеше до нея и с удоволствие отговаряше на многобройните въпроси, които валяха от всички страни. Още преди да достигнат главната улица, всички рибарски жени, вехтошарките и търговките вече знаеха, че лейди Франсис — бедната невинна жертва на могъщия граф — е дарила живот на великолепно момче.

Към странното шествие се присъединяваха все повече хора и всички бяха готови да се закълнат, че бебето просто е отрязало главата на баща си Алън Камерън.

Добре, че поне е червенокос, помисли си облекчено Франсис, не преставайки да благодари за благопожеланията, които й подвикваха от всички страни. През последните месеци тя беше нещо като народна героиня за жителите на Единбург. Никой не пестеше съчувствието и уважението си.

Когато се срещнаха с първия отряд, тръгнал да я търси, гневът на тълпата се изля в страшни викове. След като цяла сутрин бяха търсили напразно Франсис, войниците бяха привлечени от внезапния шум и веднага се видяха заобиколени от крещящи, диво жестикулиращи хора.

Един войник не може дори да вдигне пиката си, когато няма достатъчно пространство, за да раздвижи ръцете си. Освен това повечето войници помнеха много добре какво беше станало през 1595 година, когато простолюдието се вдигна на въстание, и нямаха ни най-малко желание да рискуват главите си, дори за могъщ лорд като Гленкърн.

Те се оставиха множеството да ги повлече чак до кметството. Франсис влезе вътре с гордо вдигната глава и поиска синът й Александър Камерън — дете на Франсис Мъри от Бюли и Алън Камерън от Бюли — да бъде вписан в гражданския регистър.

— Законно или не?

Този въпрос щеше да бъде изяснен едва когато успееше да се споразумее с Гленкърн. Франсис се изчерви и сведе поглед.

— Трябва ли да запишем това още сега?

Писарят беше само един обикновен мъж и не можеше да устои на тази възхитителна млада жена с мек шотландски изговор, която на всичкото отгоре бе пламнала от свян. Освен това човекът също беше проследил вдигналия голям шум процес и сега се почувства много важен, че именно той бе удостоен с честта да запише в книгите новороденото бебе. Какво ли щеше да каже жена му! Затова не продължи да настоява и записа момченцето без повече увъртания.

— Ще бъде много жалко, ако нещо се случи със сина ми, нали? — отбеляза с невинна физиономия Франсис. — Смятате ли, че е вероятно граф Гленкърн да си отмъсти на едно невинно дете?

Писарят побърза да отрече. Ала след като мисълта се настани в главата му, сметна, че е най-добре да осигури охрана на детето, докато бъде произнесена присъдата над Алън Камерън.

 

 

Преди да се яви пред очите на Гленкърн, Франсис облече най-красивата дреха, която й беше подарил. Рокля от тежък брокат с широки ръкави и надиплени поли. Франсис имаше чувството, че са я стегнали в броня, но великолепната одежда съответстваше на важността на разговора, който й предстоеше. Скована от твърдия корсет, тя изглеждаше стройна и гъвкава както преди бременността си.

Граф Гленкърн я чакаше долу, в облицованата с дърво приемна. Франсис влезе с високо вдигната глава и пристъпи с достойнството на кралица. Повитото в чисти пелени дете загърнато с една от дантелените покривки на лейди Ан, спеше мирно в ръцете й. Определеният от градския съвет страж я следваше по петите.

При вида му Гленкърн се намръщи грозно.

— Необходим ли е този мъж? — попита грубо той.

— Не, всъщност не — отговори с престорено равнодушие Франсис. — Нека ме чака пред вратата. Градският съвет беше много загрижен за сигурността ми.

Гленкърн не можеше да изхвърли войника на улицата, тъй като това щеше да предизвика истински обществен скандал. Макар че много му се искаше да го стори, той се задоволи да кимне и зачака вратата да се затвори зад гърба му.

После строго попита:

— Какво трябва да означава всичко това?

Франсис смирено сведе поглед.

— Наистина, милорд, и аз не го разбирам. Понякога бременните жени имат халюцинации, нали вие го казахте. Сигурна съм, че сте загрижен за благото на сина ми, колкото и аз.

Гленкърн отвратено отвърна глава от хленчещото бебе, което Франсис му показваше.

— Хубаво дете — изръмжа той. — Доколкото изобщо разбирам от деца. Но не ви съветвам да губите ума си по него. Малките деца боледуват често и много от тях умират.

Побиха я студени тръпки. Тя нагласи детето по-удобно в скута си и успя да се овладее. В усмивката й нямаше и следа от страх.

— О, аз съм уверена, че синът ми ще израсне силно и здраво момче. Градският писар ме увери, че никога не е виждал толкова добре развито бебе. Сигурно ще остане много учуден, ако синът ми бъде… отнесен от някоя внезапна болест.

Око за око. Франсис продължи да се усмихва, чакайки отговора на Гленкърн.

— Достатъчно — отсече ядно той. — Този път ме разочаровахте, но се радвам, че все пак сте сложили един от подаръците ми. Това означава ли, че сте готова да се подчините на волята ми?

Франсис кимна едва забележимо.

— Само при определени условия, милорд.

Погледът му я пронизваше.

— Не съм свикнал да обсъждам условията на някакво недорасло момиче.

— Така ли? — Без да се съобрази с последните му думи, Франсис продължи: — С раждането на сина ми нещата се промениха, милорд. Смъртта на Алън вече не е изгодна за вас, тъй като наследникът на Бюли е жив и здрав. Разбира се, ще мине доста време, преди синът ми да поеме водачеството на клана, но ако Алън умре, ще се наложи да му бъде определен настойник, който да управлява земите от името на детето. Как мислите, кой ще бъде настойникът, определен от краля? Може Негово Величество да избере вас. Но може и мен. Все пак Бюли няма да стане част от имуществото ви. Ще можете само да се ползвате от доходите му, докато синът ми стане пълнолетен. — Франсис помълча малко и добави: — Всичко това е възможно само ако бракът между мен и Алън бъде признат за валиден. Ако свидетелствам пред съда, че съм била принудена да се омъжа за него, бракът ще бъде обявен за незаконен. Следователно Александър е копеле и няма право на наследство.

Франсис отговори с достойнство на мрачния поглед на лорда и притисна детето до гърдите си, защото не искаше той да забележи треперенето на ръцете й.

— Както вече казах, милорд, аз поставям определени условия. Смъртта на Алън вече не е изгодна за вас и ако се закълнете, че ще го пуснете на свобода, аз ще дам показания, каквито искате.

Значи още не знае, че съм на път да загубя делото, каза си облекчено Гленкърн. Лицето му остана неподвижно.

— За да го последвате веднага, щом излезе от затвора, нали? Не мога да го допусна.

Франсис сведе поглед, за да скрие сълзите си. Сега идваше най-трудната част от сделката. След малко вдигна решително глава. Трябваше да отиде докрай.

— Не, милорд. Аз ще остана и ще се подчиня на желанията ви. Само ви моля да запазите живота на Алън.

Гленкърн пристъпи към прозореца. Обърна гръб на Франсис и се загледа в голата градина. Премръзналите есенни рози поклащаха тъжно обрулените си от вятъра стъбла. Скоро щеше да настъпи пролетта и градината щеше да стане отново зелена и весела. Дали и това студено, затворено момиче щеше да се откаже от упорството си и да сподели леглото с него?

Лордът беше уверен, че никоя жена не може да се противи дълго. Какво го беше грижа, че все още беше влюбена в младия Камерън?

Той се обърна и погледът му свари Франсис неподготвена. Бебето в ръцете й се протягаше и тя бе свела глава към него.

В този момент тя приличаше на мадоната, която преди години бе спасил от развилнелите се реформисти. О, да, трябваше да има тази жена! На всяка цена! Не толкова Бюли, колкото нея!

— Съгласен съм с вашите… условия, милейди — произнесе спокойно той. При това не беше сигурен в себе си. Ако Франсис узнаеше колко я е ощетил… Ами! Жените нямат мозък. Никога нямаше да й хрумне да проучи по-основно как стоят нещата.

— Бихте ли ми дали писмена гаранция, милорд?

— Какво? — Гленкърн се усмихна недоволно, прозрял намека в думите й. — Вие ми дадохте думата си. Нима думата на граф Гленкърн не е равностойна на вашата?

Франсис продължи да го гледа мълчаливо, докато той се предаде и седна зад писалището си. Посегна към мастилницата и перото и написа исканото обяснение на пергаментов свитък. Посипа го с пясък, стана и го подаде на Франсис.

— Ето ви всичко, което искахте, милейди. Щом дадете показания пред съда, Алън Камерън ще бъде свободен. След като обявят присъдата, ще продължите да живеете в моя дом. Съгласна ли сте с това?

Франсис прочете внимателно написаното, уви пергамента на руло и го пъхна в корсажа си.

— Да, милорд. Много ви благодаря.

Въпреки детето в ръцете си, тя направи прелестен реверанс и излезе от стаята, преди Гленкърн да е намерил предлог да я задържи още малко.