Катлийн Фрейзър
Господарката на замъка (7)

Седма глава

Накрая Франсис беше тази, която престъпи заповедта на Алън. Трябваше да отиде в селото.

През целия юли и първата половина на август двамата с Алън бяха безкрайно щастливи. Ала когато лятото приближи края си, Франсис усети потребност да поговори с друга жена. Беше забелязала някои промени в тялото си, който й създаваха тревоги.

Гуендолин беше твърде благонравна, за да я просвети. Сега съжаляваше, че не беше обръщала достатъчно внимание на полугласните разговори между селските жени, които се въртяха все около раждане на деца, смърт и болести. Тя беше млада и здрава и имаше достатъчно задължения като господарка на замъка, за да се занимава с клюки.

Сега обаче й се искаше да е слушала малко по-внимателно тайнственото шепнене между Джанет и Майри. Спомни си скритите им погледи към едно от момичетата в долината и как брояха нещо на пръсти. Момичето изглеждаше доста напълняло, особено в талията.

Беше вечер и Франсис се бе съблякла в колибата си. Стегна талията си с колан, за да провери дали се е разширила. Не, беше тънка както винаги. Изобщо не беше напълняла.

Когато обаче Алън пристъпи изотзад към нея и обгърна с две ръце гърдите й, от гърлото й се изтръгна болезнен вик. Гръдта й беше толкова чувствителна на натиск, че я болеше и от най-малкото докосване.

— Днес май си решила да си играеш на недостъпна? — засмя се той.

Франсис се отдръпна и тежко се отпусна върху изсушената трева, която й служеше за постеля. Уви се в наметката си и му обърна гръб. Главата й бучеше. Мина доста време, преди да събере сили и да му отговори.

— Нищо ми няма — промърмори тя.

Алън стоеше пред нея и я наблюдаваше внимателно. Държанието й беше странно и той заключи, че пак е имала видение.

Франсис се усмихна измъчено.

— Не, не беше Второто лице. Просто за момент ми се зави свят.

Лицето на Алън се разведри и той кимна успокоено.

— Трябваше да ми кажеш, че си неразположена, Фан. Знаеш, че няма да ти досаждам. Тази нощ ще спя отвън при Дънкан и Санди. — Той се обърна и излезе от хижата.

Франсис поклати глава и остана загледана подире му. Неразположена! О, небеса, де да беше това!

 

 

На следващата сутрин Алън провря глава през вратата и съобщи на Франсис, че възнамерява да иде на лов с Дънкан и Санди. Ако не се чувстваше толкова зле, младата жена щеше да избухне в смях при вида на почтителната му физиономия. Алън май смяташе, че жена, която кърви, е обградена с тайнствена магия.

За съжаление грижите й бяха от съвсем друг род. След като сутрешното гадене премина, Франсис изми лицето и ръцете си в студената речна вода и се облече. С боси крака, само с избелялата от пране рокля и вълнената наметка на раменете си, тя приличаше на селско момиче. В този вид можеше спокойно да се покаже в селото. Нямаше да направи впечатление на жителите му, за разлика от Алън и Санди, в които отдалеч се разпознаваха войниците.

Тя прекоси брода и скоро намери пътеката, която се качваше към селото. Слънцето бързо изсуши влажните поли и капките вода по краката й. Степната трева беше мека и Франсис напредваше бързо. Чувстваше се отлично и вече беше склонна да сметне прилошаването си от предната вечер за временно неразположение. Дали не беше по-добре да се върне обратно на острова, за да избегне опасността да бъде заловена от Алън?

Но вече бе застанала на тясната, утъпкана от много човешки крака пътека, която водеше към хижата на селската магьосница. Франсис я позна по отдалеченото й местоположение, както и по висящите на околните храсти снопове билки и червени ленени конци. Там сигурно живееше някоя стара жена, която селяните смятаха за вещица. За да се изхранват, тези старици продаваха магически питиета и амулети. Това беше благоприятно за нея, тъй като такива жени не клюкарстваха за посетителите си.

Колибата беше много бедна, наклонена от вятъра, но вътре миришеше тръпчиво на сушените билки, които висяха на връзки от ниския таван. Франсис трябваше да се наведе, за да не ги събори от куките им.

— Имате късмет — изграчи приятелски старицата и нежно отмахна разбърканите къдрици от челото на непознатата си посетителка. — Голям късмет. Щом още отсега ви е лошо, значи ще родите силно момче, малка лейди. Добре сте направили, че сте дошли при старата Мойдри. Тя ще ви направи силна, за да сте готова за трудния час. — Магьосницата огледа опитно новодошлата. — Но дотогава има още доста време.

Франсис се стресна. Най-лошите й опасения се потвърждаваха. Беше забременяла. Мойдри веднага пресметна колко месеца й остават до раждането, още преди да беше чула въпроса й. После се скри в задната част на хижата и след малко се появи с глинена чаша, пълна с някакво зелено, вонящо питие. Нареди на Франсис да го изпие до последната капка. Вкусът му беше ужасен, но младата жена с учудване усети, че й се отрази добре.

— Всеки ден си варете чай от билките, които ще ви дам — поръча Мойдри. — Поне докато престане да ви се гади сутрин. И ходете колкото се може повече. — Тя разтри краката на Франсис и доволно заключи: — Засега сте много добре. Силна и млада. Не е нужно да лежите по цял ден. Вие, дамите, обичате да се излежавате, затова раждате трудно.

— Не разбирам за какво говориш — излъга несигурно Франсис. — Аз не съм дама. — Тя побърза да се измъкне, преди Мойдри да е продължила с въпросите си.

 

 

За зла участ по обратния път Франсис бе забелязана от едно момче, излязло да си играе в степта. Тъй като нямаше какво друго да прави, малкият я проследи чак до реката, при което фантазията му рисуваше страшни битки и дрънкане на оръжия. Мъжествен воин преследваше цяла глутница крадци на добитък. Момчето не можа да издържи и още вечерта се похвали с приключението си. Разказа на баща си за непознатата чернокоса дама, която прекосила брода и се изгубила в гората на прокълнатия остров. Бащата от своя страна веднага си спомни за възнаграждението, обещано за залавянето на господарката на Бюли.

Само след два дни съгледвачите на Гленкърн прекосиха брода на разсъмване.

 

 

Ако Алън беше прост, неопитен планинец, те щяха да изненадат островитяните и да ги вземат в плен. Но с течение на годините Алън се беше превърнал в предпазлив воин и не се беше отказал от навика си да оставя някой на пост през нощта, макар че всички останали смятаха тази предохранителна мярка за твърде пресилена.

Предупредителният крясък на Санди Род събуди Алън и Дънкан, когато вторият нападател още не беше преминал реката.

Алън грабна оставения до леглото меч, скочи на крака и се втурна навън, още преди Франсис да се е събудила. Тя чу виковете, дрънченето на оръжията и в първия момент си помисли, че сънува. Ала когато под дървената врата на хижата й се извиха пламъци, разбра, че не е сън.

Задната стена беше от преплетени клони, замазани с глина. Франсис проби дупка в плета и понечи да се промъкне през нея. Беше нахлупила качулката дълбоко над очите си, за да се защити от лютивия пушек.

Внезапно нечии силни ръце я сграбчиха и я издърпаха навън. Прозвуча дрезгав смях.

— Хванах я! Да се махаме оттук, преди онзи червенокос дявол да ни е докопал!

Франсис изпищя за помощ, но дебелата наметка задушаваше всеки вик. Започна да се бори като обезумяла и успя да освободи лицето си.

— Алън! — изкрещя пронизително тя.

Мъжката ръка веднага запуши устата й. Побързаха да я вдигнат на коня и я хвърлиха напреки на седлото като чувал с брашно.

— Да тръгваме! — нареди задъхано мъжът, който продължаваше да затиска устата й.

Малката група навлезе в брода и водата се разплиска на всички страни. Бяха трима мъже, но водеха със себе си още три коня. Франсис успя да извърти глава и да хвърли поглед назад. Хората на Гленкърн бяха успели да отвържат техните коне и сега ги караха пред себе си. Без да разполага с кон, Алън нямаше да може да ги преследва. Франсис зарита като луда. Може би щеше да се смъкне от седлото. Но силната мъжка ръка я сграбчи за колана и я намести по-добре.

— Само не ни създавай трудности — изрева дълбок мъжки глас. — След като беше толкова любезна да ни покажеш пътя.

Случайно Алън чу тези думи. Те го засегнаха толкова дълбоко, че за момент отпусна меча и застина неподвижен.

— Да, да, точно твоята малка лейди ни доведе тук! — изкрещя му един от другите мъже. — Сигурно й е омръзнало да живее с теб.

Гръмогласният им смях заглуши отговора на Алън. Когато конете прекосиха брода и потеглиха в бърз галоп, Франсис осъзна две неща: тайното й посещение при старата Мойдри е повело съгледвачите по следите й. И, което беше още по-лошо, Алън се беше отказал да ги преследва. Неподвижен като статуя, той стоеше на брега на реката и гледаше как войниците на Гленкърн отвличат жена му.

 

 

Тримата ловци на хора яздиха почти два часа в луд галоп по тесните, стръмни планински пътеки. Позволиха на Франсис да седне едва когато слязоха да починат. Един от мъжете завърза ръцете й и закрепи въжето за седлото.

Много скоро ръцете я заболяха ужасно и всичко се разми пред очите й. Не разпознаваше местата, през които минаваха, загуби всяка ориентация. Къде я водеха?

Започна да й се гади и трябваше да напрегне всичките си сили, за да се задържи на седлото. Когато гаденето отслабна, тя напрегна слух и се опита да долови поне част от разговора между мъжете.

Така узна, сглобявайки думите им, че отвличането й няма нищо общо с обичайните племенни междуособици, а е заповядано лично от Гленкърн, който я е търсил през цялото лято.

Всъщност заповедта се отнасяла и за Алън, но мъжете не очаквали такава ожесточена съпротива. Предпочели да се спасят с бягство, особено след като се сдобили с най-важната част от плячката: с господарката на Бюли.

Гленкърн! Въпреки отново надигащото се гадене и жестоките болки в ръцете, Франсис си припомни какво беше казал Алън — че Гленкърн иска да се ожени за нея и че няма да признае католическия брак. Не, това бяха глупости! Тя беше законна съпруга на Алън и носеше под сърцето си неговото дете.

От разговора между мъжете Франсис узна също, че имат заповед да не й причиняват зло, а да я отведат здрава и читава при Гленкърн. Тя усети известно облекчение при мисълта, че няма да я изнасилят или дори да я убият. Не, Гленкърн надали щеше да й стори зло. Най-вероятното беше известно време да я подържи в плен.

Слънцето тъкмо изгряваше, когато конете тръгнаха по-бавно. Тъй като бяха прекосили много бързо планината, Франсис не можеше да каже на кое място се намират.

Когато заобиколиха един хълм и пред очите им се разкри широка панорама, младата жена загуби всяка надежда. Долината под тях гъмжеше от войници. Сега вече нямаше значение дали Алън е решил да ги преследва. Как ли беше постъпил? След онази злощастна забележка сигурно беше повярвал, че Франсис го е предала. Както и да е, той нямаше да се справи с цял отряд въоръжени до зъби мъже.

Войниците на Гленкърн се държаха съвсем различно от планинците. Не бяха взели предохранителни мерки, не бяха поставили и постове. Бяха налягали или седяха в степните треви, сякаш изобщо не възнамеряваха да защитават лагера си от неприятелско нападение.

Очевидно тъкмо беше подаден сигнал за тръгване, защото някои войници търкаха очи и примигваха сънено към утринното слънце. Други се бяха съблекли и се миеха в близкия поток. Повечето бяха вече готови и чакаха, обути в ботуши с шпори.

Погледът на Франсис беше привлечен от високия, мършав мъж с посивяла коса, възседнал благороден жребец. Би трябвало и в Бюли да имаме такива коне, каза си тя.

Когато влязоха в лагера, Франсис забеляза, че повечето мъже носят на шлема или ризницата си парче плат на зелени и червени карета.

— Защо всички мъже носят еднаква шарка? — осведоми се любопитно тя.

Ездачът до нея се ухили.

— Лордът го измисли — обясни той. — За да ги разпознават в битката. — Той се изплю презрително на земята. — Тия благородни господа измислят само глупости. Ако мъжът не може да различава приятеля от неприятеля, той няма да седне да брои и каретата.

— Може би лордът ви просто е решил да се изфука — предположи Франсис. — Иска да покаже на целия свят колко много мъже служат под знамената му. Чувала съм, че граф Гленкърн е властолюбив и твърде алчен човек, който се интересува единствено от увеличаването на земите си. Очевидно му доставя голямо удоволствие да се хвали с богатството си.

По време на този разговор сивокосият ездач на великолепния жребец се беше приближил до тях. Отблизо лицето му не изглеждаше толкова твърдо и строго, тъй като очите му бяха обкръжени от многобройни ситни бръчици. Франсис неволно си каза, че той се държи също толкова изправен на седлото, колкото и младежите около него. Облеклото му беше просто и съобразено с условията. Стар и опитен войник, каза си младата жена, който е започнал да служи на Гленкърн, след като се е уморил от дългогодишното наемничество в чужбина.

— Не сте права, лейди Франсис — проговори непознатият, свали шапка и учтиво се поклони. — Граф Гленкърн е горд мъж, но има всички основания за това, тъй като е сторил много за запазване на мира в планината. Образованите хора не оценяват богатството на един мъж по окъсани войници като тези. — Той посочи небрежно към отряда. — Впрочем, те са само малка част от войската на Гленкърн.

— Мир! — изсмя се горчиво Франсис. — Така ли го наричате вие? Този човек присвои земята на роднините и съседите си! О, да, скандалната известност на славния граф Гленкърн достигна и до нас в Бюли. Ако някой планинец вземе някое добиче от пасището на съседа си, това се нарича кражба и хората от равнината бързат да обесят бедния човечец, стига да успеят да го хванат. Когато обаче някой дързък англичанин измами съседа си и му вземе земята с помощта на подкупени адвокати, вие намирате това за славна постъпка и му се кланяте. Можете да кажете на господаря си, че е на грешен път, ако смята, че Франсис Мъри от Бюли ще му бъде признателна, ако открадне дома и земите й. Нека само се осмели да се покаже северно от Стърлин и ще види как постъпваме ние, планинците, с крадците и пладнешките разбойници.

Разгорещената реч на Франсис не направи никакво впечатление на мъжа. Той се усмихна, сякаш бе чул добра шега.

— О, разбира се, че ще посмее — проговори като на себе си той. — И още как! Струва си, дори само за да се запознае с една толкова смела и възхитителна дама като Франсис Мъри.

Франсис сведе поглед към извехтялата си, покрита с прах и тиня рокля. Тъй като ръцете й все още бяха вързани, не можеше дори да приглади назад немирните си къдрици и да изтрие праха от лицето си.

— Излишно е да ми се подигравате, сър — отговори величествено тя. — Нима това са добрите маниери на юга, за които сме слушали какви ли не хвалебствия?

— Огледайте се — отговори непознатият. — Всички тези хора са планинци, макар че служат на човек, когото презирате. Самият Гленкърн е планинец, обаче образован, и за него ще бъде удоволствие да вечеряте с него в замъка му Бюли.

Франсис се изправи като свещ.

— Докато съм жива няма да има ден, в който ще седна да вечерям с Гленкърн в своя замък — изсъска сърдито тя. — Можете да го кажете на господаря си, ако се срещнете с него по-рано от мен.

Думите й отново накараха непознатия да се засмее.

— На господаря? Боя се, че той не се интересува особено от мнението ви, милейди. Аз служа на краля, а неговият единствен интерес е да постави това бунтовно високопланинско гнездо под умелото управление на верния си слуга граф Гленкърн.

— А вие изобщо не му помагате, нали? — озъби се ядно Франсис. — Нямате ли си собствени интереси?

— О, напротив — отговори с усмивка той. — Смятам дори, че ми предстои особено важна битка. Чакам я с истинско нетърпение.

Той вдигна ръка за поздрав и потегли напред.

 

 

Половината от войниците тръгнаха с Франсис и пазачите й. Останалата част от пътя премина под строга охрана. Яздеха на юг и изобщо не бързаха. Трябваха им цели три дни, за да изминат пътя, който Алън и Франсис бяха преодолели за една нощ.

Вечер спираха и искаха подслон в малките къщи на арендаторите. Златните монети, които водачът на отряда не пестеше, поощряваха гостоприемството на бедните селяни. Дори Франсис беше впечатлена от изложеното на показ богатство. Ако се съдеше по хората му, граф Гленкърн сигурно беше много богат и разполагаше с неограничена власт. Толкова злато, колкото раздаде началникът на войниците по пътя, Бюли не можеше да събере за цяла година.

Без да го осъзнава, Франсис промени мнението си за тайнствения лорд. Повечето войници, които прекосяваха тази страна, дори не помисляха да заплащат храната и леглото си. Просто вземаха, каквото искат, и си отиваха.

Затова и селяните бързаха да изведат добитъка на пасищата, още щом видеха отряда да наближава селото им. После грабваха покъщнината си и я скриваха някъде по-далеч. При вида на златните монети обаче, държанието им веднага се променяше.

Когато първата вечер войниците заговориха един от селяните, той се разтрепери с цялото си тяло и ги увери, че няма нищо, ама нищичко, с което да услужи на благородния господар. Ала когато капитанът му подхвърли една златна монета, той сякаш се преобрази. Наведе се светкавично, захапа златото с почернелите си зъби и изкриви лице в ужасяваща гримаса.

— Истинско злато! — прошепна невярващо той. — Ще ви дам всичко, което поискате.

Така беше и при втората нощувка. Макар че страхът за Алън и неизвестността на собствената й съдба не преставаха да я мъчат, Франсис не можеше да се оплаче от начина, по който спътниците й се отнасяха към нея. Напредваха бавно и правеха почивка винаги, когато тя пожелаеше. Вечер й предлагаха истински комфорт: прясно нарязана трева в постелята, варено пиле и глътка ракия от манерката на капитана, когато не можеше да преглътне дори хапка от умора или отново й се гадеше.

Първия ден Франсис едва не загуби кураж от изтощение и самосъжаление. Промяната беше твърде внезапна — след месеци безгрижен живот с Алън на острова. В следващия миг се бе озовала в ръцете на Гленкърн. Най-страшното обаче беше, че Алън повярва в предателството й.

Франсис непрекъснато си внушаваше, че той просто се е вслушал в гласа на разума и се е отказал от преследването. Щом намери нови коне, той непременно ще я последва. Ала тогава в ушите й зазвучаваха злокобните думи на войника, които Алън също бе чул, и куражът я напускаше.

Франсис беше потънала в мрачните си мисли и не забелязваше къде я водят. Всъщност, беше й все едно. Когато прекара и втора нощ в една бедняшка колиба, тя бе обзета от страшна уплаха.

— Та аз дори не успях да му кажа за детето — пошепна отчаяно тя.

Нощта беше черна като катран. Франсис лежеше под одеялото, дадено й от един войник, и безпомощно хълцаше. Плака с горещи сълзи, докато очите й започнаха да парят и пред очите й заиграха червени кръгове. Мисълта, че Алън не знаеше нищо за детето си, беше повече, отколкото можеше да понесе.

 

 

На следващата сутрин Франсис стана като замаяна и безпрекословно се подчини на нарежданията на войниците. Какво друго й оставаше? Започна да гледа на случилото се като на нещо необратимо и се примири със съдбата си. Внезапно на душата й олекна. Щеше да отиде, където я отведяха, и да направи всичко, което беше нужно, за да опази себе си и детето. Останалото не беше толкова важно. Преди всичко не биваше да мисли за Алън. Ако искаше да оцелее след този кошмар, трябваше да прогони Алън от мислите си и да приеме предизвикателствата, които й предстояха.

 

 

Късно следобед на третия ден Франсис видя в далечината кулите на Бюли. Макар че се връщаше като пленница на Гленкърн, познатата гледка стопли сърцето й. Тук поне щеше да бъде на своя земя, докато Гленкърн беше омразният „чужденец“, на когото планинците не смееха дори да пресекат пътя. Тук, заобиколена от своите хора, тя щеше да намери начин да го надхитри. Жизнеността й отново се събуди.

Само мисълта за Алън продължаваше да я измъчва. Не биваше да мисли за него. Трябваше непрекъснато да отклонява вниманието си, а в Бюли щеше да има много възможности за това.

Умиротворението при вида на добре познатите стени, позлатени от следобедното слънце, изчезна, веднага след като тежката порта се затвори със скърцане зад гърба й. Огледа изпълнилите обширния двор мъже, отчаяно търсейки поне едно познато лице. Когато слезе от коня и понечи да тръгне към главното крило, пазачите, макар и почтително, й препречиха пътя. Очевидно бяха получили заповед да я отведат в затвора.

— В кулата е много влажно — възпротиви се тя. — Ще се разболея. Лорд Гленкърн няма да се зарадва, като чуе, че не се отнасяте добре с мен.

Ако успееше да накара мъжете да я отведат в някоя от стаите на главното крило, можеше да избяга от замъка по същия път, по който Алън беше влязъл.

— Строга заповед от графа на Гленкърн и Бюли — обясни кратко капитанът.

Франсис се вцепени на мястото си. Как се осмеляваше този човек да използва името на предците й!

Гневът й помогна да издържи изкачването до малката стая в кулата, където вместо Джанет Бюти я очакваше някаква жена от равнината с конско лице. Тя не разбираше галски и след известно време Франсис започна да се пита дали пък не говори и английски, защото отговорът на всички въпроси беше един и същ:

— Лорд Гленкърн ще разговаря с вас, когато има време.

Е, поне не го нарича „граф на Гленкърн и Бюли“, помисли си Франсис, когато жената най-после си отиде и заключи вратата след себе си. Вече можеше да се отдаде необезпокоявано на мислите си.

Изтощена до смърт, тя приседна на едно ниско столче и се загледа с отсъстващ вид в скръстените си ръце. Постепенно започваше да вярва, че е осъдена да прекара част от живота си зад заключени врати и да зависи от нарежданията на някой мъж. Дали Гуендолин не беше права да твърди, че жената трябва да се примири с участта си? Може би наистина беше време да престане да се занимава с неща, които не бяха нейна работа, и да се задоволи с отреденото й място.

Наистина ли трябваше да се ограничи с женски занимания като предене и тъкане и да се посвети на грижите за детето си, като остави съдбата на родината си в ръцете на мъжете? В края на краищата те бяха по-силни от жените. Дори Алън не се съветваше с нея, преди да вземе решение, макар че й бе обещал.

Толкова беше уморена! Защо не се предаде? Гленкърн очевидно беше по-добър, отколкото се твърдеше. Беше се погрижил да й донесат гореща вода и чисти дрехи. Със сигурност той беше наредил на хората си да плащат за подслона и храната, и да не лишават Франсис от нищо по време на дългия път към Бюли.

Всички тези неща я утешиха, макар и да не го осъзнаваше.

Най-после можеше да се измие както трябва. Чистата, грижливо изчеткана коса падаше на гъсти вълни по раменете й, а шумът на прясно колосаната пола изпълваше сърцето й с доволство и я убеждаваше, че мъжът, който е положил толкова грижи за нея, в никакъв случай не е чудовище.

 

 

Франсис още седеше на столчето, когато вратата се отвори и в килията влезе странният непознат, с когото беше разговаряла в началото на пътуването.

Тогава единствената му отлика от обикновените войници бе, че яздеше великолепен жребец. Днес обаче бе облечен като благородник. Колосаната яка беше по-висока от нейната, а черната кадифена шапка беше украсена със сребърна лента, обшита с бисери. Ватираният жакет от черно кадифе разкриваше широките, обшити с дантели ръкави на блестящобялата копринена риза. Разкошното облекло обаче беше в забележителен контраст с мършавата му фигура и строгите черти на лицето.

Той се поклони мълчаливо пред Франсис и й подаде ръка. Тя се надигна и докосна с пръсти ръкава му.

— Дошли сте да ме отведете при лорд Гленкърн ли? — попита тихо тя.

— Точно така. Той ми нареди да попитам дали сте останала доволна от обслужването.

Франсис потвърди с кратко кимване. Учтивото, дружелюбно държание на чужденеца й създаде чувство за нереалност. Само преди три дни я бяха изтръгнали от прегръдките на съпруга й по заповед на същия този човек, който беше изпратил придворния си да я отведе при него.

— Лорд Гленкърн добре подбира хората си — проговори тя, само за да каже нещо. Погледът й измери изпитателно възрастния мъж. — Изненадана съм, че сте приели да служите като негов пратеник, сър. Нали наскоро споменахте, че нямате друг господар, освен краля?

Познатата й вече усмивка отново пробяга по тънките мъжки устни.

— Казват, че е истинско отличие да служиш на човек като лорд Гленкърн.

— Но вие… Какво е мнението ви за него, сър? — настоя Франсис, докато слизаха надолу по стълбите.

Чужденецът се покашля, сякаш отговорът не беше съвсем лесен.

— Е, що се отнася до лорда, милейди, аз споделям вашето мнение.

— Моето? — Франсис толкова се изненада, че спря насред залата. — Аз никога не съм го виждала.

В залата шетаха няколко прислужници, напълно непознати на Франсис.

— При последната ни среща вие го описахте като властолюбив и алчен човек. И двете са верни. Може би трябва да добавя, че той винаги получава онова, което иска.

— Не се и съмнявам — отвърна Франсис, докато прекосяваха вътрешния двор, за да стигнат до главното крило. — Особено ако противниците му са винаги по-слаби от него. Никак не е трудно да отнемеш земята на една безпомощна жена.

Спряха пред вратата към малките покои и чужденецът изгледа изпитателно Франсис, преди да отвори вратата.

— Всъщност не ми приличате на безпомощна жена, лейди Франсис. А и не бих казал, че сте по-слаба. Негово Благородие ще се разочарова, ако ви види така потисната. Във ваше лице той търси съюзница, не пленница.

Думите му напомниха на Франсис за изразените от Алън опасения. Но тя просто не искаше да повярва.

— Откъде знаете това — точно вие? — попита предизвикателно тя и пристъпи прага.

В покоите ги очакваше богато наредена маса, отрупана със студено месо, апетитни пастети и отворена бутилка вино. Два стола с високи облегалки приканваха за сядане, но стаята беше празна.

Когато чу вратата да се затваря зад гърба й, Франсис се обърна и се озова лице в лице с непознатия, който я беше придружил дотук. На мършавото му лице беше изписана обичайната усмивка.

— Мога ли да ви помоля да седнете, лейди Франсис — покани я учтиво той. — Суровият въздух на тази варварска планина възбужда апетита ми. — Той придърпа стол за Франсис и седна насреща й, без да я изчака.

Младата жена едва си поемаше въздух.

— Вие… Вие сте Гленкърн!

— Доста време ви трябваше да отгатнете.

Как можа! Защо трябваше да разпитва точно него?

— Направихте ме на глупачка!

— Не, това си беше лично ваша заслуга, скъпа моя. Обаче не се оставяйте тази дребна случка да ви развали апетита. Както вече споменах, не сте казали нищо за моя характер, с което да не мога да се съглася. В действителност аз се гордея, че съм безсъвестен и честолюбив. А вие, лейди Франсис, сте моята пълна противоположност.

При тези думи в гърлото на Франсис се надигна горчилка. Тя се олюля, падна на стола и закри лицето си с ръце.

Трябваше да мине известно време, преди истинският смисъл на думите му да достигне до съзнанието й.

— Наистина ли сте толкова жаден за бедната ми земя? — попита тихо тя. — Пък и вече имате Бюли. Какво ще спечелите, ако ме държите тук?

— Вас — отговори кратко Гленкърн. — Женитбата ни ще узакони придобивката ми. Както правилно отбелязахте, аз предпочитам да печеля земите си по закон, а не с помощта на меча. Впрочем, вие и така сте извънредно възбуждаща плячка. Ще бъдете моята възхитителна съпруга, която ще ми роди синове, макар да съм вече на възраст.

Той отряза парче от пилешките гърди и й го подаде.

— Смея да ви препоръчам това студено печено. Специалитет на готвача ми.

Без да обръща внимание на предложеното й ядене, Франсис втренчи поглед в лицето му. Усмивката му я караше да трепери.

— Аз… Боя се, че не разбирате как стоят нещата, сър. Аз съм законна съпруга на Алън Камерън.

— Но, моля ви, скъпа моя — укори я снизходително Гленкърн. — Тази история с венчавката сигурно ви е свършила добра работа на времето. Успяла е да заличи позора ви, но вече не ви е нужна, защото сега аз съм вашият защитник. Скоро ще станете моя съпруга и ще забравите всички злини, които ви е причинил онзи млад негодник.

Погледът му се плъзна по тялото й. Пълните гърди, посинелите устни и тъмните кръгове от очите не убягнаха от вниманието му.

— Нахранете се добре. Нужни са ви сили, за да запазите детето, което расте в утробата ви.

Франсис изненадано вдигна очи.

— Откъде знаете? Аз самата съм сигурна едва от три дни.

— Аха… Значи е вярно. Не бях съвсем уверен, но имах предчувствието, че сте забременяла. Кажете ми, знае ли младият Камерън, че ще става баща? Не, нали? Толкова по-добре. Ще съумея да извлека полза от това. Разбира се, жалко е, че ще трябва да отложим сватбата до раждането. Но нямам никакво намерение да дам името си на едно копеле. Ще дадем детето за отглеждане, за да не ви напомня постоянно за онова злощастно изнасилване.

Франсис скри ръце под масата и ги стисна толкова силно, че пръстите й побеляха.

— Отново се лъжете, сър. Няма да има сватба. Аз съм омъжена жена. Не е имало никакво изнасилване. Аз тръгнах доброволно с Алън. Той е моят законен съпруг, бащата на детето ми.

Гленкърн поклати глава и напълни чашата на Франсис.

— Тъжно, много тъжно — въздъхна той. — Вече съм чувал, че някои бременни жени получават странни видения. Горещо се надявам, че жестоките преживявания не са смутили завинаги духа ви. Е, ще имате достатъчно време да привикнете с новото си положение. Детето няма да се роди преди март, нали? Дотогава ще сте размислили. — Той поднесе чашата към устните на Франсис. — Пийте… Така е по-добре. Утре трябва да напусна Бюли и не искам да умрете от глад, докато отсъствам. Трябва да мислите за детето си.

Франсис беше на края на силите си и твърде потисната, за да му отговори, както заслужаваше. Тя взе филия хляб и започна да яде. Ароматът на прясно изпечен хляб я удари право в носа, а виното, което й беше налял Гленкърн, също оказа своето въздействие.

Едва сега забеляза, че е много гладна. Погълна набързо няколко парчета пилешко и остатъка от филията. После посегна към купата със сладкиши. Мънички тестени копия на замъци и войници, пълнени с мед и марципан — никога по-рано в Бюли не бяха сервирали такива вкуснотии. Франсис изяде две и с въздишка се облегна назад.

— Много добре — похвали я Гленкърн, който се бе задоволил с парче сирене и чаша вино. Радваше се, че Франсис яде с такава охота. — Докато ме няма, готвачът ми ще ви приготвя всичко, за което жадува сърцето ви. Казват, че бременните жени имали странен вкус. Трябва със съжаление да ви призная, че нямам опит в това отношение, тъй като и двете ми съпруги бяха безплодни.

Франсис улови замъгления му поглед и потрепери. Не й убягна и жестоката гънка около устата. Неволно се запита каква ли съдба е сполетяла двете нещастни жени, не успели да задоволят желанията на Гленкърн.

— Не се тревожете — заговори мъжът, сякаш бе прочел мислите й. — Няма никакво съмнение, че ще удовлетворите очакванията ми във всяко едно отношение… веднага щом се освободите от илюзията, че насилието, упражнено от онова копеле Алън Камерън, е било женитба.

Франсис скочи като ужилена.

— Алън не е копеле… Ние сме свързани в свещен брак. Не мога да стана ваша жена! Вече си имам съпруг.

Гленкърн внимателно попи устните си с фината ленена салфетка и я изгледа със съжаление.

— Не се тревожете за такива дреболии. Не ме ли разбрахте? След няколко дни вече няма да има значение по какъв начин са ви принудили на онзи злощастен брак. — Франсис го изгледа въпросително и той продължи: — Тъй като войниците ми не успяха да изпълнят докрай поставената им задача, аз ще се погрижа лично да уредя нещата. Утре напускам Бюли, за да проследя мъжа, осмелил се да ви обиди, и да го заловя. Ще действам по обичайния за планинците начин. Дължа ви го, лейди Франсис. Трябва да възстановя накърнената ви чест. — Той направи многозначителна пауза и добави едва ли не небрежно: — Когато се завърна, така нареченият ви съпруг вече няма да е между живите.