Катлийн Фрейзър
Господарката на замъка (14)

Четиринадесета глава

Когато Алън отново дойде в съзнание, отдавна бяха на път за Фландрия. Корабът се носеше напред, тласкан от силен попътен вятър. Надлъж и нашир, докъдето стигаше погледът, се виждаха само пенести вълни.

— Май ми стана навик да напускам прибързано Шотландия — промърмори Алън и попипа отока на челото си. — Трябва ли обаче да боли толкова?

Франсис, която не се отделяше от леглото му, въздъхна облекчено. Боеше се, че той ще побеснее, но мъжът й очевидно беше забравил случилото се на крайбрежните скали.

Въздишката й дойде твърде рано, защото още в следващия миг лицето на Алън потъмня.

— Синът ми! — изкрещя той, скочи и хукна към рейлинга. Сушата беше само неясна тъмна ивица в далечината и корабът непрекъснато се отдалечаваше от нея. Алън стисна парапета толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха, но гласът му прозвуча учудващо спокойно: — Кажи на Луи Гиб да обърне кормилото.

Франсис поклати глава.

— Няма да го направи, Алън. Едва успяхме да им избягаме, не помниш ли?

Алън посегна към камата си.

— Ще направи това, което му казвам. Сериозно ли смяташ, че ще изоставя сина си на произвола на съдбата?

Вече нямаше право да премълчава истината. Ако изчакаше, Алън щеше да се нахвърли върху капитана и да се случи нещастие.

— Алън — произнесе заклинателно тя, — почакай, трябва да ти кажа нещо. Не рискувай живота си заради едно дете, чийто баща не си ти.

Като улучен от гръм, Алън се обърна.

— Франсис… вярно ли е това?

Тя вида мъката, изписана по лицето му, но трябваше да каже цялата истина.

— Вярно е, Алън. Ти никога не ме попита защо Гленкърн се съгласи на тази сделка. Накарах го да повярва, че имам син от теб, който след твоята смърт ще стане законен наследник на Бюли. Затова му се наложи да обяви нашия брак за незаконен и детето за копеле.

Внезапно лицето на Алън стана толкова леденостудено, че й заприлича на Гленкърн. Имаше чувството, че двамата непоколебими мъже са обединили силите си, за да я смажат. Тя направи умолителен жест с ръка.

— Замених Бюли за твоя живот, Алън!

— Какво ме е грижа за Бюли! — изсъска ядно той и погледът му я прониза. — Защо не ми каза по-рано?

Франсис усети, че гърлото й е пресъхнало. Но трябваше да издържи докрай.

— Ти… ти толкова се гордееше, че имаш син. Не ми даде сърце да ти призная истината. А и се боях за живота ти, за всички нас. Не знаех дали ще се измъкнем здрави и читави. Смятах да ти разкажа всичко това по-късно.

— Сигурна ли си? — попита подигравателно Алън и се отвърна от нея, сякаш не можеше да я понася. — Все пак той е твое дете — проговори най-после той. — Нали беше бременна? Не можеш да го отречеш. Сигурно не обичаш много сина си, макар че се опита да ми го подхвърлиш. — В гласа му прозвуча презрение. Без да я поглежда, зададе следващия въпрос: — Чие копеле е, Франсис? На Гленкърн? Принуди те да му се отдадеш, нали? Затова ли беше толкова сигурен, че ще се омъжиш за него? Кажи ми, не се срамувай. Няма да те обвиня в нищо.

Бесен гняв се надигна в гърдите на Франсис.

— Ти имаш непостижим талант да правиш от две и две пет, Алън Камерън! — изкрещя извън себе си тя. Дали ударът по главата беше помътил разума му, та не можеше да преброи месеците след раздялата им? Да я обвинява, че го е мамила с Гленкърн! Не, той не заслужаваше да узнае истината. Нека сам разкрие решението на загадката! Щом се вразуми и си спомни, че имаше още едно дете, може би щеше да му каже, че му е родила дъщеря. Сега обаче не му дължеше повече обяснения.

Франсис се обърна рязко и тръгна да търси Дънкан Дю, комуто беше поверила Сара по време на бдението до постелята на мъжа си.

 

 

— Той изобщо не заслужава такова прекрасно момиченце като теб — зашепна й нежно тя. Детето отвори тъмните си очички и я погледна, сякаш беше разбрало всяка дума. — Черни очи и черни коси — продължи тихо Франсис. — Ти си моето момиче, нали, мъничката ми? Само мое. Какво ни е грижа за тези проклети мъже?

Корабът беше препълнен и Франсис и Алън не можаха да поговорят отново. И без това й беше трудно да намери скрито местенце, за да накърми малката Сара. Доставяше й безкрайна радост да храни сама бебето си.

Веднъж Алън я завари тъкмо когато кърмеше и по лицето му премина тъмна сянка.

— Какво толкова си се загрижила за хлапето на оная курва? Гледаш го като собствено дете! — изфуча той и пусна края на вдигнатото от Дънкан платно, което закриваше Франсис от любопитните погледи на екипажа.

— Изчезвай оттук! — изкрещя гневно Франсис. — Не са ми нужни глупавите ти приказки. Щом слезем на сушата, ще се отървеш от мен. Нямам никакво намерение да се влача през половината свят след човек, който ме засипва с подигравки и обиди.

Без да каже дума, Алън й обърна гръб. Кога, кога най-сетне щеше да проумее грешката си? Да нарича Сара хлапето на курвата! За нищо на света нямаше да му признае истината! Не, докато не възвърнеше доверието си в нея.

Франсис не можеше да предполага, че Алън съжали за острите си думи веднага щом се изплъзнаха от устата му. Не беше нужна и мрачната физиономия на Дънкан, за да му подскаже колко лошо се е държал. Въпреки това старият му спътник сметна, че има право да му каже мнението си.

— Малката и без това е полудяла от скръб по собственото си бебе. Трябва ли да я натъжавате още повече? Сигурно предпочитате да избухне в плач и да се облее в сълзи пред всичките тези хора? Трябва да се гордеете с жена като нея, готова да ви последва накрай света. И да се радвате, че има дете, с което да се утешава. Няма да се учудя, ако наистина ви напусне. Заслужавате си го.

Дънкан остави Алън сам и отново приседна с мрачна физиономия пред опънатия навес, за да плаши евентуалните натрапници. Нямаше намерение да крие, че е преминал изцяло на страната на Франсис.

Санди Род изслуша проповедта му и побърза да се намеси, за да примири двете страни.

— Не се сърдете на Дънкан — заговори той и окуражително потупа Алън по рамото. — Още ли не сте разбрали колко непредвидими са понякога жените? Днес казват едно, утре друго. Щом стигнем Фландрия, тя ще се успокои и всичко ще бъде наред.

Алън промърмори някакво проклятие и отблъсна ръката на Санди.

— Ти не разбираш. Дънкан е напълно прав.

Той тръгна обратно към кърмата и се загледа замислено в пенещите се вълни. Шотландия беше останала далеч назад. Там беше оставил всичко — долините на Бюли, родината си, сина, който беше негов само за малко. Какво го чакаше във Фландрия? Какво можеше да предложи на Франсис, освен несигурния живот на наемническа жена, която няма своя родина и никъде не се задържа по-дълго. Наистина заслужаваше да го напусне още във Флашинг.

 

 

— Ще се погрижа да живееш добре — обеща Алън, когато влязоха в пристанището. — Не искам да следваш отряда. Като начало, ще ти потърся квартира във Флашинг. Когато си извоювам добра служба, ще имам повече пари и ще можеш да живееш, както подобава на дама.

От вниманието й не убягна, че не беше споменал Сара с нито една дума. Сигурно предполагаше, че веднага ще остави „хлапето на курвата“ при чужди хора.

— Не е нужно да се тревожиш за мен, Алън — отвърна хладно тя и се уви плътно в топлата наметка. — Мога да се справя и сама.

Тежко натоварен носач се промуши между тях. Франсис отстъпи назад, за да му направи място, при което двамата ездачи зад нея дръпнаха силно юздите на конете си и се разкрещяха на непознат език. Младата жена притисна бебето до гърдите си и уплашено се огледа. Пристанището гъмжеше от хора, също както в Единбург, но тя не разбираше нито дума от странния им, твърд език. За момент куражът я напусна.

— По дяволите! — изкрещя Алън и Франсис се засрами от облекчението, което изпита. Не, той нямаше да я остави сама в чуждия град. — Разбира се, че ще се погрижа за жена си.

— Е, добре — промърмори тя и се уви още по-плътно в наметката. — От мен да мине.

Франсис смяташе, че Алън ще живее с нея и Сара. Но веднага щом намериха подходяща квартира, той й обясни, че възнамерява да се яви в полка си и че сигурно няма да се виждат известно време, защото ще има много работа в лагера.

— О! — В сърцето й се надигна паника. — Значи няма… да прекараш нощта тук?

Алън направи колеблива крачка към нея.

— Дали съм добре дошъл?

Точно в този момент малката Сара нададе оглушителен писък. Погледът на Алън се помрачи и той направи отвратен жест с ръка.

— Отивай в проклетия си лагер! — избухна Франсис. — И остани там през целия си живот. Ние нямаме нужда от теб.

Алън излезе навън и препусна към лагера, за да разбере дали ще го приемат в стария му полк.

Работата бе уредена за минути. Едва успя да каже името си, когато полковник Мъри изскочи от палатката си.

— Камерън! — изкрещя той. — Не е възможно! Какво ви води насам, стари приятелю? Сигурно ви омръзнаха безкрайните дъждове в планината. Е, какво стана с наследството ви? — Той огледа внимателно Алън и продължи: — Май не всичко е минало гладко, а? Доколкото си спомням, имаше някакъв братовчед. Но не се притеснявайте. Идвате като по поръчка. Ще заемете старата си служба. Не можах да ви намеря свестен заместник. Никой не е в състояние да се справя с дивите планинци толкова добре, колкото вие. В момента са под командата на Логи О’Букън, но проблемите им сигурно ще ме отведат в гроба.

— Може би на Логи няма да му е приятно, че отново ще служи при мен като лейтенант — усъмни се Алън.

Мъри избухна в смях.

— Можете ли да ми покажете мъж, който върши работата на капитан, а получава заплата на лейтенант? Логи си изкриви езика да учи мекия ви галски, но нищо не излезе. Справя се с аркебузиерите, но не постигна нищо с пиките. Това вече не го разбирам. Аркебузата не е оръжие за джентълмени. Ако продължава така, скоро няма да можем да го различим от простите пехотинци. О, не, Логи ще се зарадва, че се върнахте.

 

 

Когато се върна във Флашинг, Алън разказа, че отново е назначен с чин капитан.

— Ще живееш ли при нас? — попита умолително Франсис и веднага се презря за този тон. Чувстваше се толкова сама, изгубена в този непознат град. Сара беше неспокойна и не спираше да плаче. Трябваше постоянно да я носи из стаята. На всичкото отгоре не разбираше нито дума фламандски. Английският беше неприятен, но този език беше направо ужасен! Можеха ли цивилизовани хора да разговарят с такива звуци? Това не беше език, а заболяване на гърлото.

Алън отвърна поглед, защото Франсис отново носеше Сара на ръце.

— Необходим съм в лагера. Логи не може да се справи с нашите планинци.

Франсис усети, че съпругът й е много далеч от нея. Мислите му бяха при войниците в лагера. Да върви по дяволите! Да се маха, щом не се интересува повече от нея. Тя не беше някоя си просякиня, а лейди Франсис Бюли.

Въпреки това едва не се разплака от облекчение, когато Дънкан Дю заяви, че остава с нея.

— Омръзна ми да си играя на война — обясни уморено той и се обърна към Алън: — Но ще ви придружа до градските порти.

Докато вървяха по улицата, Дънкан стана неприятно ясен.

— Наистина ли ще изоставите жена си? — попита неодобрително той. — Сама с детето, а и не говори нито дума английски!

При споменаването на детето лицето на Алън потъмня.

— Франсис е упорита — отвърна мрачно той. — Ще се справи и сама. Но щом ти доставя удоволствие да седиш при нея и да гледаш как глези хлапето на курвата, няма да те спра.

Дънкан спря и Алън продължи пътя си сам.

— Човече божи — промърмори той и го изпрати с гневен поглед. — Ако не бях прост селянин, щях веднага да започна да ухажвам вашата лейди. Вие не я заслужавате.

Макар че не одобряваше поведението на Алън, Дънкан не можеше да промени нищо. Алън прекарваше цялото си време в лагера и обучаваше усилено поверения му отряд.

— Двайсет пики и само шестдесет и пет аркебузиери! Логи, как си допуснал това? Не разбираш ли, че бойната сила на отряда е сериозно подкопана?

Лейтенантът вдигна рамене.

— Не бяхте през януари в Търнхаут и не знаете какво стана. Загубихме много хора, а вие през това време си почивахте в Шотландия.

— Почивах си… — Алън прехапа устни и разтърси глава. — Може би някой ден ще ти разкажа що за почивка беше това.

Тъмните очи на Логи блеснаха.

— Напрегнато беше, нали? Е, аз също бих рискувал главата си, ако можех да прекарам няколко нощи с красива лейди като вашата.

Алън замахна и го просна на земята с един-единствен удар. Момъкът трябваше да разбере веднъж завинаги, че не може да разговаря така с него.

 

 

През следващите дни Логи разбра, че се е излъгал по отношение на Алън и чернокосата красавица, която капитанът беше довел от Шотландия. Алън не прекарваше нощите си с нея, а оставаше в лагера. Отиваше в града само когато службата го налагаше, и всеки път вземаше Логи със себе си. Оскъдните му посещения при лейди Франсис бяха толкова кратки, че противоречаха дори на изискванията на учтивостта. Ограничаваха се почти само в кратък поздрав и във въпроса има ли нужда от нещо.

Логи разбираше основанията на капитана си, но съжаляваше, че положението е толкова объркано. Лейди Франсис беше не само красива, но и особено любезна дама, която даряваше с възхитителна усмивка дори достоен за съжаление блуден син като него. Е, ако Алън не я удостояваше с внимание, това не значеше, че той трябва да следва примера му. Следователно, трябваше да я посещава по-често, особено като се имаше предвид, че дамата винаги го канеше на вечеря и обичаше да бъбри с него.

Франсис се радваше, че има компания. Макар че вече бе привикнала с новата обстановка, държанието на Алън продължаваше да я наранява. А не можеше да му поиска сметка, защото обикновено пристигаше, придружен от Логи. Нямаше как да му каже и истината за Сара. Как да се обърне към него в присъствието на един чужд човек и да му изкрещи: „Впрочем детето, което заповядваш да свалят в кухнята при всяко твое посещение, е собствената ти дъщеря!“.

Това беше напълно изключено. Без съмнение Алън щеше веднага да я обвини в лъжа. Не й оставаше нищо друго, освен да чака деня, в който мъжът й щеше да събере малко повече кураж и да се обясни открито с нея.

Междувременно Логи внасяше малко разнообразие в монотонния й живот. Докато пребиваваше в къщата на Гленкърн, тя беше придобила вкус към изискани разговори — а с Дънкан не можеше да общува по този начин. С Логи обаче можеше да разговаря дори за политика, той й носеше новини от цял свят. Франсис тайно се забавляваше на умението му да клюкарства като рибарските жени на Лийт.

— Какво искате да кажете с това „млади момко“? — възмути се Логи, когато тя го обвини, че е прекалил с пикантните истории. — Аз съм цяла година по-възрастен от вас! — Той се изправи в целия си ръст и приглади меката кафява брадичка, която за съжаление не беше особено гъста. — Вече съм водил отряда и съм вземал пленници — продължи той и изпъчи гърди. — Не ме смятайте за недорасло хлапе. На ми ли вярвате, че разпознавам от пръв поглед красива ли е една жена или не? — Той притисна Франсис до гърдите си и залепи несръчна целувка на устните й, преди тя да е успяла да се отдръпне.

След като се опомни от първата уплаха, Франсис избухна в смях. Логи наистина беше още дете! Въпреки това целувката му й напомни отдавна забравени неща. Припомни си силните ръце на Алън, топлината на тялото му и неволно се изчерви. Побърза да се откъсне от Логи, който беше по-смутен и от нея.

— Недейте така, Логи — укори го меко тя. — Защо въвеждате в дома ми грубите войнишки привички? Да не искате да ви посоча вратата? — Като видя уплахата, изписала се по лицето му, Франсис побърза да добави: — Знаете, че любезната ви компания много ще ми липсва. Въпреки това ще ме принудите да извърша тази стъпка, ако не поправите маниерите си.

В очите на Логи проблесна упорство, но той отстъпи назад и промърмори някакво извинение. След малко обаче заговори с нарастващ гняв:

— Просто не проумявам, че сте твърдо решена да останете вярна на вашия Камерън. Него изобщо не го е грижа за вас.

Думите му улучиха Франсис като плесница. Нима подробностите от брака им вече се разискваха в лагера?

— Ще ви бъда благодарна, ако престанете с тези неприлични забележки — отвърна хладно тя. — Нямате право да клюкарствате за мен и за мъжа ми.

Логи плахо погали ръката й.

— Нямам ли право? — попита тихо той. — Смятах, че сме приятели…

Този нежен жест беше повече, отколкото Франсис можеше да понесе.

— Недейте! — пошепна отчаяно тя. — Не искам съжаление. Но… — Тя се отпусна на пейката до огъня и се загледа безволно в пламъците. — Логи, ако сте наш приятел, трябва да знаете защо Алън се държи така. Знам, той не иска да задържа Сара, но не мога да проумея, че продължава да се сърди. Никога не е бил такъв. Сигурно има и друга причина.

Логи не посмя да срещне погледа й.

— Той не разговаря с мен за това.

Франсис се взираше с отсъстващ вид в пламъчетата, които се виеха над въглищата. Топлото сияние на огъня правеше помещението уютно, трепкащата му светлина рисуваше танцуващи сенки по медните гърнета, които фламандската прислужничка лъскаше всеки ден с пясък, и по малките прозорци, зад които се простираше сивото небе. Над люлката на Сара Логи беше опънал шнур, на който бяха нанизани блещукащи стъклени перли.

Малката стая беше уютна, топла и приятна — и препълнена с вещи. Понякога й ставаше непоносимо мъчно за свободата на високата планина. Колко ли по-лошо беше за Алън, който бе прекарал почти целия си живот под чуждо небе? Може би той просто не понасяше тясната стая. И без това постоянно миришеше на ядене и мокри пелени.

Франсис вдигна глава.

— Ще отида да го видя в лагера и ще поговоря с него — реши внезапно тя. — Ще ме придружите ли, Логи?

Младият мъж се стресна и уплашено отстъпи назад.

— Аз… Не мисля, че е много прилично, лейди Франсис — измънка той и нервно подръпна брадата си. — Лагерът е пълен с недодялани войници… По цял ден ругаят… Не, наистина, лейди Франсис, там няма да ви хареса.

Франсис отхвърли съмненията му с величествен жест.

— Виждала съм и по-страшни неща.

Логи затърси отчаяно още причини да я разубеди. Знаеше много добре защо Алън не я иска там, но как да й го каже? Имаше строга заповед да не споменава нито дума.

Франсис послуша известно време обясненията му, но те само затвърдиха намерението й. Накрая стана, наметна старото си вълнено палто и повика фламандското момиче, за да му повери Сара.

— Ако вие се противите, Дънкан ще ме придружи — каза спокойно тя. — Премълчавате нещо и аз съм твърдо решена да открия какво е то.

Виновната физиономия на Логи я наведе на друга мисъл.

— Логи! — извика тя и в очите й засвяткаха опасни искри. — Дали той… Да не би да има друга жена в лагера?

Това беше решението на проблема! Логи се улови за тази идея като удавник за сламка.

— Няма нищо сериозно — промърмори той. — Мъжете имат нужда от тези неща… Но вие не се тревожете, лейди Франсис. Най-добре е да не му обръщате внимание.

— Да не му обърна внимание? — Франсис ядно запрати палтото на пода. — Какво говорите! След всичко, което изстрадахме… Наистина ли мислите, че ще скръстя ръце и ще чакам Алън да се насити на фламандската си курва? Ще ида да я измъкна от палатката още преди да е изминал и един час, или ще взема следващия кораб за Лийт. Бог ми е свидетел, че не съм прекосила половината свят, за да се обеся на врата на мъж, който не ме иска. Но преди това… — Заплахата в гласа й беше недвусмислена. — Преди това ще я убия — и него също! Ако не, ще се погрижа и на двамата да им се иска да съм го направила.

Когато се появи прислужницата, нарежданията на Франсис заваляха като оръдеен огън:

— Извади черната кадифена рокля и я изчеткай. После приший дантелата, която купих вчера, на най-хубавата ми фуста. Първо обаче стопли вода и сложи в коритото ароматни треви. Логи, вие идете в съседната стая и ме чакайте.

 

 

След малко повече от час Франсис беше готова да тръгне по пътеката на войната. Бойното й снаряжение сигурно не съответстваше на обичайното, но отговаряше на плановете й. Черната кадифена рокля беше малко износена, но дантелите, които се подаваха дръзко изпод полите, скриваха дребните недостатъци. Косата й беше сплетена на две дебели плитки, над които носеше по обичая на тукашните жени колосано бяло боне. Корсетът й беше толкова стегнат, че едва дишаше, но талията й беше като на младо момиче.

Освен това тя се надяваше, че корсетът ще я поддържа изправена, защото само при мисълта, че може да завари Алън с друга жена, започваше да й се вие свят. Ами ако наистина не я желаеше и просто не смееше да й го каже открито, след като тя беше сторила толкова много за него?

Няма да го понеса, каза си тя. Но побърза да се овладее. Ще се справя, закле се решително тя. Ще понеса всичко, дори само заради Сара.

Мисълта за малката дъщеря й вдъхна нови сили. Алън може и да не я обичаше вече, бракът им може и да не беше законен, но тя продължаваше да гледа на себе си като на негова съпруга, а Сара беше роденото от брака им дете. Това и щеше да му каже, все едно какво я очакваше в лагера. Той трябваше да знае, че има дъщеря, и да я признае за свое дете. Франсис нямаше да се върне в Шотландия и да отгледа дъщеря си като копеле, разчитайки единствено на милостта на Гленкърн.

— Дънкан, внимавай за детето, докато се върна — нареди тя. — Ти си единственият, в когото имам пълно доверие.

Ездата до лагера премина в мълчание. Денят беше ясен и студен, тинестата почва беше замръзнала. Логи трябваше да положи много усилия, за да удържи плашливия си жребец, а Франсис, която седеше на седлото зад него, беше потънала в мислите си.

Стресна се едва когато Логи дръпна юздите пред палатката на Алън и й помогна да слезе от седлото. За частица от секундата в сърцето й се надигна паника. За малко да го помоли да я отведе обратно. Франсис разтърси глава и побърза да се овладее. Господарката на Бюли не се страхуваше от нищо. Отметна платнището на входа и влезе вътре с лудо биещо сърце.

Трябваха й няколко секунди, преди да привикне с полумрака. Онова, което видя, нямаше нищо общо с гнездото на разврата, което си беше представяла. Палатката едва побираше малката, отрупана с документи маса, и тясното легло, на което Алън се беше излегнал и спеше.

Шумът от стъпките й го стресна. Той скочи на крака и разтърка очите си.

— Логи! Не ти ли казах… По дяволите! — Беше познал Франсис. — Какво правиш тук? Наредих на Логи да те държи далеч от лагера!

Най-лошите й опасения се потвърждаваха. Франсис изрита захвърления на пода шлем и тръгна право към Алън.

— Къде е тя?

— Кой? — Алън прокара пръсти по косата си. — Франсис, тук не е място за теб. Хайде, ще те отведа обратно в града.

— И дума не може да става. Омръзна ми да живея „под твоя защита“. Оставяш ме сама, а ти мърсуваш тук в лагера. Логи ми разказа за другата жена. Нищо чудно, че не ти остава време за нас.

Макар че я заболя ужасно при мисълта за изневярата на Алън, Франсис усети, че гневът й бързо се е изпарил и любовта отново излиза на преден план. Тя протегна ръце и едва не избухна в сълзи.

— О, Алън, защо направи това? Какво ли не изстрадахме, за да сме заедно, а сега ме изоставяш заради някаква си проститутка! Наистина ли не ме обичаш вече?

Смущението, изписало се по лицето на Алън, изчезна. Изглежда, започваше да разбира.

— Разбира се, че те обичам, Франсис.

— Защо тогава не идваш в града?

Алън отмести поглед към дъното на палатката. Франсис познаваше това изражение. Открай време се държеше така, още когато бяха деца и търсеше претекст, за да не я вземе със себе си.

— Имам много работа… — започна колебливо той.

Ама че лъжец! Нямаше ли най-сетне да престане да я лъже! Винаги умееше да се измъква. В гърдите й се надигна гняв. Тя грабна мастилницата, която стоеше на масата, я и запрати по Алън. Той се приведе светкавично и на платното се образува голямо мастилено петно.

— Имал работа! — изкрещя извън себе си Франсис. — По дяволите, не можеш ли поне да бъдеш честен!

Алън избухна в смях и това още повече я разяри. Тя сграбчи парче желязо, което очевидно беше част от ризницата му, размаха го над главата си и се нахвърли върху него. Алън отстъпи крачка настрани, улови я за китката и натисна ръката й надолу. Но Франсис не се предаваше.

— И имаш нахалството да ми се присмиваш! — фучеше като разярена тигрица тя, опитвайки се да му оскубе косата със свободната си ръка. — Ти и твоята курва сигурно ми се смеете.

Франсис не беше на себе си. Заудря го с все сила, за да се изтръгне от желязната му хватка. Но Алън беше по-силен. Откъм входа прозвуча задавен смях.

— Ще те науча аз… — изръмжа заплашително Алън и се опита да извие ръцете й на гърба. — Как посмя да дойдеш тук и да се държиш като някоя рибарка! — Ръцете му се сключиха около нейните като клещи.

— А сега, милейди… — Той сведе бавно глава и впи устни в нейните, Франсис понечи да извърне лицето си, но той успя да й попречи. Устните му завладяха нейните, корави и топли.

Изкушението беше твърде голямо и Франсис не устоя. След кратко колебание тя отвори уста и отговори на целувката му. Притисна се до него, а когато той разхлаби хватката си, побърза да обвие с ръце врата му.

Гръмогласният смях зад гърба й ги стресна. Двамата се разделиха, уловиха се за ръце и се обърнаха към Логи О’Букън, който стоеше пред входа и весело се тупаше по бедрата.

— Най-после разбрах… — проговори задъхано той. — Процесът… Изнасилването… — Не можа да продължи, разтърсен от нов пристъп на смях.

Алън пусна ръката на Франсис и весело смушка приятеля си в ребрата.

— Изчезвай оттук, момко. Най-добре изпробвай новите си познания при някоя лавкаджийка.

Логи хукна навън, преди да си е навлякъл гнева на капитана, и Алън отново се обърна към Франсис.

— Ела — проговори нежно той. — Знам как да те убедя колко много си ми липсвала.

И я притегли към леглото.

— Нямам никакво намерение… — започна Франсис, но възражението й потъна в целувката му. Тя затропа с юмруци по гърдите му, но той я избута към леглото, без да изпуска устните й.

— Не се мъчи — промърмори Алън с тон на победител. — Няма да ми избягаш. — Той се засмя, повали я на леглото и легна отгоре й с цялата си тежест. Целувките му станаха още по-настойчиви. Франсис имаше чувството, че я е понесла силна вихрушка. Но не можеше да диша и в сърцето й се надигна паника. Успя да освободи ръката си и с все сила го удари. Алън веднага освободи горната част на тялото й и виновно помилва бузата й.

— Прости ми, Франсис, не исках да те уплаша. Толкова отдавна жадувам за теб.

— Така ли? През последните седмици не го показа нито веднъж.

Страхът изчезна, крайниците й натежаха от приятна леност. Алън вдигна глава и я погледна сериозно.

— Вярвай ми, Фан. Обичам те както първия ден. Никога не съм искал да се отърва от теб. — Той въздъхна и започна да разкопчава жилетката си. — Боя се, че няма да ни позволят да останем заедно.

— Кой, Алън? — Франсис седна на леглото и му обърна гръб, за да развърже корсета й.

Той го направи, при което подсвиркваше леко през зъби и описваше кръгове и спирали по разголения й гръб. Но не отговори на въпроса й.

Корсетът се отвори и освободи гърдите й. Алън я изви назад, сложи я да легне напреки в скута му и започна да милва зърната с устни и зъби. Франсис стенеше от удоволствие и притискаше главата му до себе си. Когато той отново се изправи, тя задърпа нетърпеливо ризата и я свали от раменете му. Внезапно тялото му се сгърчи от болка.

— Ти си ранен! — изплака уплашено Франсис, като видя дълбокия, огненочервен прорез на рамото му. — Как стана?

Алън избягна погледа й.

— Просто злополука… Когато стреляхме с лък — обясни кратко той.

— Ами това? — Франсис докосна внимателно синините на хълбока му.

— Ами… паднах от коня — отговори колебливо той.

Франсис го изгледа строго.

— Алън Камерън, кога най-сетне ще престанеш с тези глупости и ще ми кажеш истината?

Вместо да й отговори, той я грабна в прегръдките си.

— Ако продължаваш да седиш полугола, ще настинеш — пошепна в ухото й той. — Нека да те стопля.

Близостта му замая главата на Франсис, но й останаха достатъчно сили за един последен протест.

— Да не мислиш, че повярвах в тази глупава история?

После обаче забрави всичко около себе си и се понесе на вълните на насладата. Беше отново с любимия си. Двамата се освободиха от останалите си дрехи и скоро се сгушиха един в друг, загърнати в палтото му. Целувките му бяха по-буйни и настойчиви от всякога, милващите ръце разпалиха до крайност желанието й. Тя се надигна насреща му, пое го дълбоко в себе си и пулсиращата мъжка сила изпълни докрай тялото й. Двамата отново станаха едно и достигнаха заедно върха на блаженството.

След известно време се отпуснаха изтощени на твърдото легло и Франсис се сгуши на гърдите му.

— Толкова ми е хубаво тук, с теб — промърмори сънено Алън. — Иска ми се да е винаги така. Но по-добре е да се върнеш в града, преди да се е стъмнило.

— Нямам намерение да се връщам в града — отговори сърдито Франсис, седна на леглото и посегна към ризата си. — Оставам тук, с теб.

— Не — отговори Алън с глас, който не търпеше противоречия. — Облечи се. Ще се върнеш, и толкова. Лагерът не е място за жени.

— Смятам, че вече предостатъчно съм слушала тези увъртания, Алън Камерън — отвърна високомерно Франсис. — Май Логи имаше право да твърди, че издържаш някаква си фламандска курва? — Тя се намръщи, започнала да разбира. — Защо ли каза именно това?

Алън отново избягна погледа й.

— Защото му заповядах да те държи далеч от лагера, все едно под какъв претекст. Откъде да знам, че ще му хрумне такава глупост? Но както и да е, ти ще се върнеш още сега в града и ще продължиш да се грижиш за дъщеря ни, жено! — заповяда той и леко я плесна отзад.

Франсис изпищя и скочи от леглото.

— Нашата… дъщеря?

Алън се отпусна назад, скръсти ръце зад тила си и я изгледа с ленива усмивка.

— Ти май повярва, че не мога да броя до девет? — Усмивката му стана още по-широка. — Сигурно не съм бил съвсем наред с главата, когато те обвиних, че си ме измамила с Гленкърн. След като се вразумих, ми стана ясно, че никога не би направила такова нещо.

— А после повика на помощ пръстите си и преброи месеците, така ли? — попита остро Франсис, защото все още не можеше да му прости страшното подозрение.

Алън сви рамене.

— Трябва да признаеш, че не ми каза почти нищо. Заяви, че Александър не е мой син, но премълча чие дете е всъщност. Трябваше да бъдеш малко по-ясна.

— Е, добре. Но ти ще признаеш, че тогава имах основания да се държа така с теб — отговори разгорещено тя. — Можеше и сам да пресметнеш, че Сара е твоя дъщеря, вместо да ме обвиняваш във връзка с Гленкърн.

Алън протегна ръка и я притегли към себе си.

— Мисля, че нервите и на двама ни бяха опънати до скъсване — призна примирително той. — Както казах, аз се успокоих и лесно намерих разрешението на загадката. Ти не изглеждаше особено разтревожена от загубата на момчето, а през цялото време се грижеше за малката. Няма ли най-после да ми обясниш как стана всичко?

Франсис нямаше причини да отлага. Алън трябваше най-сетне да чуе цялата истина.

— Бедното ми момиче — прошепна Алън, след като тя свърши, и приглади немирните къдрици на челото й. — Боя се, че не те посрещнах особено сърдечно, когато дойде при мен. Учудвам се, че не ме прониза със собствения ми нож.

— Аз също — отговори сериозно Франсис. — На няколко пъти за малко да го направя. — Тя въздъхна и се сгуши в него. — Но къде ще намеря друго такова момче като капитан Камерън, който умее да забавлява отлично дамите, които го посещават в палатката му?

Алън се засмя и я притисна до себе си.

— Ние сме създадени един за друг, Франсис. Въпреки това ме е малко срам за теб. Одеве се нахвърли като фурия отгоре ми, а това никак не подобава на една дама. Е, аз също бях виновен, защото трябваше веднага да видя, че очите на Сара са същите като твоите.

Още преди Франсис да успее да каже нещо, Алън седна на леглото и протегна дългите си крака.

— Е, скъпа моя, време е да се върнем към сериозните неща от живота. Чака ме много работа. Днес в пристанището ще влезе кораб с новобранци и аз трябва да избера най-добрите. Ще тръгнем заедно и ще те оставя в къщи.

— Прав си — съгласи се неохотно Франсис. — Може би така наистина е най-добре.

Алън, който се обличаше с гръб към нея, не можа да забележи искрите в очите й.

— Радвам се, че ставаш разумна — засмя се той.

— Разбира се — потвърди сериозно Франсис. — Знам си мястото.

Той се обърна изненадано, но тя го очакваше и лицето й беше напълно безизразно.

Вече беше решила, че мястото й е тук. Нито за миг не повярва в „дребните злополуки“, които й описваше Алън. Не, тук ставаха странни неща и тя трябваше да разкрие истината. За тази цел щеше да остане при Алън. Дънкан Дю и фламандското девойче щяха да се грижат за Сара.

Преди това обаче, трябваше да се върне още веднъж в града. Трябваше да намери дойка за Сара и да събере дрехите си. Ако имаше късмет, щеше да бъде отново в лагера, преди Алън да се е върнал от пристанището. И щеше да изстиска до последна капка Санди Род, за да научи строго пазената тайна.

 

 

Всичко стана по плана. Франсис се носеше като вихрушка из жилището. Фламандското момиче се смая, Сара пищеше с всички сили, а Дънкан Дю изобщо не разбра какво става. Франсис веднага намери дойка, събра нещата, който й бяха необходими, и изпрати Дънкан Дю за кола и кон.

— Върни се по най-бързия начин у дома — нареди му тя, след като разтовариха нещата й в лагера. — Не искам да оставям момиченцето си при чужди хора, без да има поне един човек от нашата долина.

Дънкан й направи още една, последна услуга. Намери Санди Род и го доведе в палатката на Алън.

Франсис го прие, както подобаваше на господарката на Бюли. Само след няколко минути успя да изтръгне всичките му тайни. Подозренията й се потвърждаваха.

Намери дори време да разопакова нещата си преди завръщането на Алън и да ги нареди в палатката. Свърши и тази работа и доволно се огледа.

Когато Алън и Логи се върнаха в лагера, беше почти тъмно. Франсис позна по гласовете им, че са пили, и се помоли Алън да не е толкова пиян, че да не може да води разумен разговор.

Логи пръв провря глава през платнището, но побърза да я отдръпне.

— Исусе и Мария! — провикна се уплашено той. — Това не е вашата палатка.

Алън го избута настрана.

— Глупости. Как няма да позная собствената си палатка? Какво търсиш тук?

— Няма ли поне веднъж да ме попиташ нещо друго. Вече става досадно. Мисля, че е по-добре първо да седнеш, за да можем да разговаряме на спокойствие.

Алън клатеше глава, сякаш не можеше да повярва в онова, което виждаха замъглените му от виното очи. Той се запъти, олюлявайки се, към един от столовете, украсен сега с възглавница, отпусна се на него и смаяно се огледа.

— Не мога да повярвам — измърмори той. — Лампи… килими… възглавници… истински чаршафи. Сигурно си се преуморила да шеташ.

— В никакъв случай — отговори спокойно Франсис. — Остана ми време да поговоря надълго и нашироко със Санди Род.

Алън се направи, че не е чул язвителната й забележка.

— Избий си го от главата — изкрещя той, сякаш пред него беше застанал някой новобранец. — Събери тия партакеши и изчезвай по същия път, по който си дошла.

Франсис приседна елегантно на отсрещния сандък и грижливо разпростря полите си.

— Върнах обратно Дънкан с колата — обясни с усмивка тя. — Боя се, че ще трябва да се примириш с присъствието ми, поне тази нощ. А сега да поговорим сериозно. Как мислиш, да задържим ли Логи или да го отпратим?

Алън направи заповеднически жест с глава и Логи изскочи навън. Франсис го изчака да спусне платнището и се обърна към Алън, който я наблюдаваше с нарастваща бдителност.

— Кой се опитва да те убие? — попита без заобикалки тя.

Алън вдигна вежди.

— Да не мислиш, че и другите са като теб? Сигурно ще се изненадаш, но повечето от моите хора смятат, че съм добър командир, и не хвърлят мастилниците по мен.

— Това не е отговор — сряза го Франсис. После въздъхна и скръсти ръце в скута си. — Говорих със Санди Род, Алън.

Лицето му оставаше безизразно.

— Е, и?

Франсис вдигна ръка и се взря в големия смарагд на рода Камерън.

— Според мен, „злополуките“ стават прекалено често, не мислиш ли?

— Не си права — възрази веднага Алън. — Такива неща се случват навсякъде.

— И всеки път жертвата си ти? Не, Алън, някой е решил да те премахне.

Мъжът въздъхна дълбоко и преметна крак върху крак.

— Понякога наистина ми се иска да си бях взел някоя глупава женичка. Признавам, станаха няколко злополуки, но нищо не можа да се докаже. Животът ми не е лесен и няма да стане по-лесен от това, че ще се тревожа и за теб. Как смяташ, защо седя в лагера, докато другите офицери спят в топлите си легла? Защо стоя далеч от теб и Сара? Франсис, не искам да се забъркваш в тази каша.

— Ти си истински рицар — отговори остро тя. — Не можа ли поне да ми кажеш истината? Щеше да ми спестиш много мъки. Всъщност, това вече няма значение. Мястото ми е при теб. Няма да мръдна оттук.

— Ето затова не ти обясних — отговори ядосано Алън. С това темата беше приключена. Поне за тази нощ.

На следващата сутрин Алън беше повикан по служба още преди разсъмване и Франсис се зае да му приготви нещо за ядене. Когато се върна вечерта, премръзнал и мокър до кости, на скрина го чакаше чисто бельо, а вечерята димеше на масата. Алън вече не отвори и дума, че ще изпрати жена си в града.

 

 

На следващия ден се случи нещо, което накара и двамата да се замислят.

Започна се сутринта, когато Алън заяви решително, че днес щял я отведе в града, дори ако трябвало да я метне на седлото или да я повлече за косите. Франсис му напомни, че откакто е дошла, поне не е имало „злополуки“.

— Да не мислиш, че присъствието ти в лагера ме пази като с магическа пръчица? — изсмя се Алън.

В този момент Логи провря глава през платнището.

— Карате ли се или се обичате? — попита предпазливо той. — Отвън не става много ясно.

— Не се караме — отговори мрачно Алън. — Тъкмо обяснявах на Франсис, че днес ще я върна в града.

— Спести си усилията — подхвърли иронично тя. — Никъде няма да отида.

— Е, добре — каза Логи. — Докато намерите решение, аз ще се заема с новобранеца, който уж бил от вашия край. Поне така твърди той. Хванах го да дебне около палатката ви и взех от ръцете му това. — Той посочи острия предмет, който стискаше в десницата си.

— Сгиън-Дю! — извика Франсис и посегна към острието. — Такава скъпоценна вещ! Много скъпа за един обикновен новобранец.

— Бях готов да му изтръгна истината — продължи с мрачна усмивка Логи, — но глупостта му го спаси. Говори само галски, а не ми се искаше да викам преводач. От малкото думи, които разбрах, става ясно, че имал нещо общо с Бюли, но не съм съвсем сигурен. Английският му е много по-лош дори от моя галски.

— Невероятно — отбеляза сухо Алън. Хвърли поглед към треперещото същество, което Логи влачеше за яката, и поклати глава. — Бюли? Този момък не е от клана Камерън. Или… — Той се обърна към Франсис. — Познаваш ли го? Може би си наела нови хора, докато ме нямаше?

Франсис огледа брадатия момък, който трепереше като подгонен дивеч и се опитваше да проследи разговора, от който зависеше животът му.

— Мисля, че… Не съм сигурна — проговори колебливо тя. — Прилича ми на Сюмъс Мъри, един от хората на Доналд. Но Сюмъс беше старец.

— Сюмъс! — Планинецът падна на колене пред Франсис и думите избликнаха като поток от устата му.

Франсис не разбра почти нищо.

— Какво става? — попита нетърпеливо Логи. — Какво казва?

Франсис го накара да замълчи с рязко движение на ръката. Историята беше съвсем проста, но въпреки това Франсис се увери с няколко бързи въпроса, че е разбрала правилно.

— Доналд значи! — изкрещя гневно Алън и се приведе напред, за да не изпусне нито дума.

— Кой е Доналд? — попита Логи.

Минаха няколко минути, преди да получи отговор.

Момъкът беше по-малкият брат на Сюмъс Мъри и след заминаването на Франсис за Единбург беше постъпил на служба при Доналд. Господарят на Бюли го изпратил в лагера, за да намери човек на име Алън Камерън и да го убие. Щял да го познае по червената коса и високия му чин. Ставало въпрос за племенна разпра.

Мъжът не скри, че не се интересува много от племенните междуособици и най-вече от господарите, които не уреждат сами сметките си. Франсис и Алън с учудване узнаха, че господар на Бюли е Доналд, а не Гленкърн.

При това Доналд не бил законният владетел на замъка, продължи с горчивина мъжът. Той просто защитавал правата на малкия си племенник. Никой не знаел къде била майката на детето, но се говорело, че един от могъщите лордове на юга я е убил. Да, този лорд бил граф Гленкърн.

Тъй като мисията му се провалила, нека капитан Камерън бъдел така добър да го накаже с лека смърт.

— Ей сега — обади се Логи и извади меча си.

Алън поклати глава.

— Недей. Не ми се вярва той да е последният. Направи от него добър войник, за да остане жив и да разказва на децата си какво е видял. — Той се наведе към свития на пода мъж и му каза нещо на галски. — Така. Смятам, че ме разбра. Дай му пика, Логи.

— По-добре да побия главата му на пиката. Така следващият ще знае какво го очаква — изръмжа Логи, прибра меча обратно в ножницата и избута човека навън.

В палатката се възцари мълчание. Франсис гледаше изпитателно Алън. Най-после той избухна в смях и вдигна рамене.

— Е, това не променя положението.

Тя го изгледа невярващо.

— Така ли? Вече знаеш кой иска да те убие… Няма ли да се прибереш в къщи и да накажеш Доналд, както заслужава?

— Как да го направя? Все пак за главата ми е обявена награда. Ти не разбираш нищо от политика, Фан. Тук не става въпрос за обикновена племенна междуособица, не и след като работата стигна до така нареченото кралско правосъдие. Аз съм публично осъден държавен изменник и това няма да се промени, ако убия Доналд. Питам се само… — Очите му станаха замислени. — Питам се каква роля играе Гленкърн в тази интрига?

Щяха да го узнаят, още преди да свърши денят.

 

 

Пощенското корабче от Лийт донесе писмо от брата на Логи, който живееше в Единбург. Тъй като беше зает през целия ден, лейтенантът намери време да го отвори едва вечерта. Той седеше в палатката на Алън и с мъка разчиташе думите на трепкащата светлина на свещта.

— О, тук няма нищо за мен — промърмори след известно време той и протегна писмото към Алън. — Но вас непременно ще заинтересува. Трябва обаче да си го прочетете сами, ако успеете да разчетете драсканиците на брат ми. Написал е някои интересни неща за граф Гленкърн. Нали това беше човекът, който ви прогони от Шотландия?

Алън кимна. Приближи писмото до свещта и напрегнато започна да разчита нечетливия почерк. След малко вдигна вежди и изненадано изсвири през зъби.

— Какво пише там? — попита Франсис.

— Гленкърн не е получил Бюли.

— Това вече го знаем. Иначе Доналд нямаше да се настани там като господар. Надявах се в писмото да пише, че Гленкърн е изпаднал в немилост. — Тогава можехме да се върнем в Шотландия, прибави безмълвно тя. Сърцето й беше пълно с копнеж по родните места. Това беше най-съкровеното й желание.

— Не е чак толкова лошо — обясни Алън. Сгъна писмото и го върна на Логи. После забарабани с пръсти по масата и очите му засвяткаха. — Изглежда, че самият крал — Бог да го благослови — се е заинтересувал от изчезването ти, Франсис. Заподозрял е нещо лошо, след като господарката на Бюли е изчезнала безследно от къщата на Гленкърн. И то само три дни след произнасянето на присъдата ми. Кралят очевидно е бил осведомен за интригите на Гленкърн и за начините, по които си присвоява нови земи. Накратко казано, Гленкърн не е изпаднал в немилост, но кралят няма да му даде Бюли, докато не те заведе при него жива и здрава. — Алън избухна в смях. — Гленкърн падна в собствения си капан.

Франсис скочи и се заразхожда неспокойно напред-назад. Най-после беше възвърнала предишната си жизненост!

— Значи можем да се върнем в Бюли!

Алън поклати глава.

— Не, Фан. Нима отново ще се предадеш в ръцете на Гленкърн?

— В никакъв случай! Не разбираш ли, Алън? Щом Гленкърн има неприятности с краля, ще поискаме нов процес. Сигурна съм, че ще успеем! Ще отида при краля и ще му обясня, че съм била принудена да дам фалшиви показания. Той ще нареди да се проведе нов процес.

Алън вдигна подигравателно вежди.

— Как си го представяш? Влизаш в палата на Холироуд, покланяш се почтително и заявяваш: „Моля, Ваше Величество, аз дадох лъжливи показания срещу Алън Камерън и искам да ми върнете замъка, ако обичате“. Много ми се иска да присъствам на тази сцена.

Той избухна в смях, към който се присъедини и Логи. Франсис усети, че се изчервява. Така, както го представяше Алън, наистина изглеждаше глупаво. Но все трябваше да има някакъв начин!

— Чуй ме, Франсис — заключи Алън, след като престана да се смее, — нека не говорим повече за това. Тук имам достатъчно работа, а в Шотландия съм обявен за човек извън закона. А ако ти решиш да се качиш на някой кораб и да слезеш на сушата в Лийт, Гленкърн ще те залови още в същия миг и ще се ожени за теб, преди да си успяла да си отвориш устата. Нито дума повече, разбрахме ли се?

Франсис сведе глава.

— Е, добре — пошепна покорно тя. — Няма да кажа нито дума повече.

Това беше обещание, което можеше да му даде без колебание.