Катлийн Фрейзър
Господарката на замъка (8)

Осма глава

Следващите седмици Франсис прекара под постоянна охрана в замъка, докато Гленкърн се отправи на север да гони Алън. За съжаление той не се задържа достатъчно дълго в планините, а се върна в Бюли и предостави търсенето на войниците си. Беше решил да посвети цялото си внимание на пленницата.

Не можеше да се каже, че Франсис се отвращаваше от него. В известна степен тя дори се наслаждаваше на всекидневното премерване на силите, макар че от ленивия му поглед и тънката, студена усмивка я побиваха тръпки. Дали не искаше да я убеди, че е сигурен в победата си? Че не му се налага да я принуждава, защото и без това е само въпрос на време, докато тя забрави Алън и доброволно сподели леглото с него?

Най-много я притесняваше, че свободата й на движение беше силно ограничена. Позволяваха й да напуска стаята си, но имаше право да се разхожда само в замъка или във вътрешния двор. Колкото и да се противеше, оплакванията й винаги се сблъскваха с твърд отказ.

— Във вътрешния двор има достатъчно чист въздух — заяви й Гленкърн и добави, смръщвайки отвратено нос: — Повече от достатъчно при постоянната планинска влага. Няма да намерите повече слънце, ако излезете през портата. Щом свърша с Камерън, ще ви отведа във Франция, скъпа моя. Притежавам чудесна къща в Лангедок, където слънцето грее през целия ден и зрее сладко, сочно грозде. Там със сигурност ще ви хареса.

Франсис прихвана полите си и стори ироничен поклон.

— Приемете моите най-смирени благодарности, сър. Но аз предпочитам да остана в Шотландия, тъй като съпругът ми също живее тук. — След тези думи тя се обърна и го остави сам, за да не слуша повече пренебрежителните му забележки за Алън.

Франсис отиде в тъкачницата, където предадената от арендаторите вълна беше струпана на купове и никой не я обработваше. Жените от долината се страхуваха да потърсят работа в замъка, тъй като войниците на Гленкърн се мотаеха навсякъде. Франсис потърси поне малко развлечение в тази иначе омразна дейност, за да не мисли непрестанно за Алън и преследвачите, които го гонеха по студените, негостоприемни хълмове на севера.

Тази мъчителна картина не излизаше от ума й, докато правеше усилия да изтъче сложната шарка. Десет нишки червено, две жълто, десет червено, а после четири ивици зелено, примесено с червено. Когато по хълмовете падаше слана, скалите ставаха хлъзгави. А сега да опъне конците. Да ги опъне здраво и да ги закрепи за кросното…

След известно време ръката я заболя толкова, че не можеше дори да я повдигне. Алън щеше да се довери на планинците и да потърси убежище при тях. Ала златото на Гленкърн представляваше огромно изкушение за тези бедни хорица… Дано да успее да се опази! Дано никой не издаде скривалището му!

През първите няколко дни Франсис работеше сама в тъкачницата. Единствената й компания бяха нерадостните мисли, които се въртяха все около Алън. Гуендолин си седеше в стаята, пееше си нещо и неуморно бродираше черните си шевици.

В началото Франсис се бе почувствала задължена поне няколко пъти да хвърли поглед в стаята й, но скоро се отказа дори от тези кратки посещения. След случилото се през последните месеци разумът на леля й очевидно се беше размътил. Тя живееше в свой собствен свят и избухваше в сълзи, винаги когато Франсис споменеше смъртта на Хю и последвалите я събития. Нищо не можеше да я накара да придружи младата жена в тъкачницата.

С времето жените от долината преодоляха плахостта си и отново се върнаха в тъкачницата на замъка, защото на големите станове платното ставаше по-здраво и по-тънко. От скритите им намеци Франсис за първи път узна нещо за участта на Алън.

Новините в планината се разпространяваха по много странни пътища. Ловците ги съобщаваха на калайджиите; жените ги узнаваха, докато събираха дърва, и ги предаваха на другите на рибния пазар. Скоро Франсис беше по-добре осведомена от Гленкърн.

На няколко пъти младата жена трябваше да положи много усилия, за да потисне усмивката си, когато Гленкърн многословно се чудеше защо гонитбата не напредва. Историята как Алън е примамил съгледвачите да го преследват в пробита лодка из езерото или как ги е повел по следа, завършила в собствения им лагер, вече се носеха из цялото плато.

Франсис беше сигурна, че би могла да изпрати вест на Алън, която да стигне до него по сложните горски пътища, стига само да иска. Но какво да му съобщи? Че е пленница в Бюли и че той трябва да пъхне главата си в устата на звяра, за да я освободи?

Не! Ако тя, Франсис Камерън, която толкова време беше носила отговорност за Бюли — не се сещаше нищо по-умно, тогава по-добре да не му изпраща никаква вест.

 

 

Макар че Франсис беше много облекчена, когато научи, че любимият й е жив и здрав, дните на пленничеството й се влачеха бавно и мъчително. Тя непрекъснато повтаряше на Гленкърн, че не е израсла като дама от изисканото общество, нито пък са я възпитавали в безделие и мързел. Въпреки това той упорито й отказваше разрешение да напусне замъка — до онзи студен октомврийски ден, когато получи важно писмо от капитана на отряда, който гонеше Алън Камерън.

Хората на Гленкърн бяха влезли в дирите на бунтовника и го следваха, доколкото можеха. Но нямаха толкова добри спътници като Дънкан Дю и Санди Род. Тъй като не бяха привикнали към суровия планински климат, търпението им бе поставено на тежко изпитание.

Пороен дъжд, продължил цели два дни, ги намокрил до кости и барутът станал негоден.

После попаднали в засада, организирана от Алън, и едва успели да се спасят, оттегляйки се в една тясна клисура.

Когато обаче се скрили в клисурата, върху главите им се изсипала лавина от камъни и били принудени да се откажат от преследването на Камерън и спътниците му.

В писмото на капитана се съдържаше недвусмисленото му мнение за задачата, с която го бяха натоварили. Той приписваше вината за неуспехите си на дивите планински реки, на тесните долини, на гъстите гори и стръмните, непроходими скали.

След това насочваше вниманието на Негово Благородие към многото жертви между войниците му. Някои от тях били със счупени ръце и крака, други имали треска. Оръжията също били пострадали, защото дулата им се пукали от постоянните падания.

За да извини провала си, капитанът прибавяше, че няма никаква възможност да залови убиеца Камерън и другарите му, защото те познавали отлично всяка гънка на планината и освен това разчитали на помощта на сънародниците си.

Писмото приключваше с подпис с много завъртулки, под който имаше послепис: „Тъй като се оказа невъзможно да изненадаме убиеца, аз смятам, че би било подходящо да го издебнем на място, където вероятно ще слезе да търси храна за през зимата. Затова смятам да се установя в Инвъргари, докато получа нови заповеди от Ваше Благородие“.

— Проклет да бъде този негоден безделник! — Гленкърн гневно захвърли омачканото писмо върху излъсканата до блясък дъбова маса. За щастие, в стаята нямаше никой, за да присъства на това необичайно избухване.

Гленкърн размисли малко, после отново посегна към писмото. Прочете го внимателно и на устните му се появи злобна усмивка.

— Така, така — промърмори на себе си той. — Значи дивечът е не по-малко умен от ловците. Не е лошо да проверим дали не може сам да падне в клопката.

Той излезе навън и даде няколко заповеди на прислугата в замъка, които изненадаха всички.

 

 

Франсис също се изненада, когато в една студена октомврийска вечер Гленкърн с готовност удовлетвори молбата й за малко повече свобода.

— Много сте бледа — каза на вечеря той, още преди да я е изслушал. — Не искам да изложа здравето ви на опасност. Взех решение всяка сутрин да ви извеждат на езда. Разбира се, няма да бъдете сама. — Погледът му се насочи към писмото на капитана, подредено при другите документи.

Франсис наведе глава над чинията си, за да скрие надигналото се в сърцето й вълнение. Първата крачка беше направена! Позволиха й да напуска замъка. Вече се виждаше свободна, в прегръдките на Алън. Побърза да се извини и се оттегли в стаята си.

През тази нощ Франсис нито за миг не затвори очи. Крачеше неспокойно напред-назад, терзана от съмнения и плахи надежди. Ако поне веднъж успееше да се измъкне от придружителите си и да се види с Алън! Със сигурност щеше да успее да го убеди, че не е имала намерение да насочи шпионите по следите им. Алън щеше да й повярва. Трябваше да й повярва, най-малкото заради детето, което бяха създали. Франсис помилва заобления си корем. Първо обаче трябваше да проучи докъде се простира новата й свобода. Изглежда, границите й се променяха от ден за ден. Очевидно всичко зависеше от това с кого от хората на Гленкърн излизаше на езда. Някои не я изпускаха нито за секунда от погледа си и ограничаваха до минимум времето за разходка. Други я оставяха да препуска, колкото си иска.

Един от мъжете, Раби О’Пийтс Мил, беше особено великодушен. Понякога позволяваше на Франсис да продължи пътя си сама, докато той спираше пред хижата на Юън и бъбреше с красивата Шонад.

Франсис използваше тези мигове свобода, за да размени няколко думи с мрачния Юън. Един път свали перлената огърлица от яката на костюма си за езда и му я подаде с поръчението да я предаде по някакъв начин на Алън.

— Не искам да знам по какъв път ще мине — усмихна се нервно тя. — Гленкърн…

Не знаеше как да изрази опасенията си. Вече отдавна не вярваше в жестокостта на лорда. Той нямаше да прибегне до мъчения, за да изтръгне признания от устата й, но я беше страх да не се разбъбри.

Макар че силите бяха неравни, тя все по-често се улавяше, че се радва на вечерните словесни престрелки, които поне внасяха малко разнообразие в монотонното й съществование. Именно тогава от устата й можеше да се изплъзне някоя необмислена дума. Не, по-добре, ако не знаеше нищо.

— Ако Алън… още ме иска… — Гласът й отказа. Страхът, че съпругът й ще откаже да приеме накита, заседна в гърлото й. Ала бързо се овладя. — Нали знаеш пещерата от северната страна на хълма? Кажи на Алън, че искам да се срещнем там. Ще го чакам след три дни… ако успея да се измъкна.

Юън кимна и грижливо скри накита в джоба на наметката си.

Тази вечер Гленкърн беше особено благоразположен. Противно на навика си той съобщи на Франсис, че през следващите дни ще я придружава само мързеливият Раби, защото другите войници отивали на учение.

— Какво учение? — учуди се Франсис.

Гленкърн се засмя в себе си.

— Ами… Ще се обучават да разчитат следи… Ловно обучение, ако мога да се изразя така.

— Най-добре да им вземете за учители няколко планинци — отбеляза остро Франсис. — Вашите хора от Пърт и Мори никога няма да станат истински добри ловци, каквито са планинците.

— Така ли? Е, зависи от дивеча, а по хълмовете се срещат различни видове. Сигурен съм, че хората ми ще успеят да се справят.

— Както искате — отговори равнодушно Франсис и прибави: — Вероятно ви е много скучно тук, горе. Много съжалявам, че не мога да ви осигуря развлечения в замъка си. Може би ще предпочетете да се върнете в Единбург?

Гленкърн се усмихна.

— Може и да се върна. Възможно е дори това да стане скоро. Позволявате ли да ви предложа малко от това агнешко? Сигурно ще се съгласите, че въпреки оскъдните продукти, с които разполага, моят готвач твори истински чудеса. Вярвам, че бих могъл да твърдя същото и за себе си.

Погледът му се плъзна многозначително по новата рокля на Франсис. Богато надипленото зелено кадифе беше украсено с малки сребърни верижки. Изрично я беше помолил тази вечер да облече подаръка му.

Франсис доволно установи, че безобидният иначе разговор й е дал много важни указания. Планът за бягство добиваше все по-ясни очертания. Всъщност Гленкърн сам й го подсказваше.

Третият ден след този кратък разговор започна ясен и студен. С нарастваща възбуда, Франсис се обличаше за сутрешната си разходка. Сега, когато свободата беше толкова близо, вече не можеше да повярва, че е възможна грешка или че Алън няма да дойде на уговореното място. Още преди да настъпи вечерта, щеше отново да лежи в прегръдките му.

Както обикновено Гленкърн се появи в обора да пожелае на Франсис приятна разходка. Вдигна въпросително вежди, като забеляза простата сива рокля, защото беше поръчал да й ушият специално за тези излети красив костюм за езда на червени и зелени карета. Все пак прие без възражения обяснението й, че новата рокля имала нужда от почистване и била занесена на перачката.

След като седмици наред беше мъгливо, Франсис се зарадва на този слънчев есенен ден. Небето беше ясно, макар и бледо, а свежият въздух напомняше за идващата зима. Конят на Франсис беше жив и бърз и щом излязоха от голямата порта, тя го пусна в галоп.

Доволно установи, че дори сега, когато коремът й беше започнал да се закръгля и да ограничава свободата на движенията й, тя можеше да препуска по-бързо от Раби. Е, не биваше да се издава още от самото начало. Затова дръпна юздите и зачака войникът да се присъедини към нея. В никакъв случай не биваше да я заподозрат.

Франсис спря край две бедни хижи, изпи спокойно предложената чаша мляко, а във втората дори каничка бира. След това въздъхна мързеливо и предложи на Раби да се връщат, тъй като била много уморена.

— Жалко, защото денят е прекрасен, милейди — промърмори Раби. — Дворът на Юън е зад следващия хълм. Ако издържите още малко, ще можете да отпочинете там.

Франсис потисна тържествуващата си усмивка и уж неохотно се съгласи с предложението му.

Когато достигнаха до хижата на Юън, всичко стана бързо и лесно. Шонад посрещна Раби с ослепителна усмивка, сякаш беше чакала с нетърпение появяването му. Подаде му кана бира и той я пое с благодарност. Когато Франсис му каза, че ще се поразходи малко из хълма, за да разгледа новата каменна стена на Юън, войникът само кимна и посвети цялото си внимание на бирата.

 

 

В полуразрушената дървена хижа, издигаща се в края на една от нивите, Франсис намери вещите, които й беше приготвил Юън: топло палто, кожена торба с прясно изпечен овесен хляб и бира.

Франсис закрепи вързопа за седлото и пришпори коня си. С малко повече късмет щеше да има добра преднина, преди отсъствието й да направи впечатление на влюбения Раби, и да стигне високо в планината, преди той да се откаже да я търси и да вдигне тревога. Дори тогава щяха да минат часове, може би и дни, преди Гленкърн да събере войниците си и да ги насъска по следите им.

Ездата в свежото утро оцвети страните й и Франсис започна тихо да припява някаква песничка. Най-после беше свободна! Край на унизителното пленничество, край на всекидневните срещи с Гленкърн и тъмните му намеци за бъдещето, когато щял да я притежава. Франсис си тананикаше весело, на няколко пъти дори запя високо, без да я е грижа, че могат да я видят и чуят.

Пътят към пещерата беше тесен, стръмен, обграден от двете страни с гъсти храсталаци. Последната четвърт миля Франсис измина пеша, водейки коня за юздата. Въодушевлението й от удалото се бягство постепенно отлетя и отстъпи място на надигащата се умора. Макар и с неудоволствие, Франсис си призна, че напредващата бременност започва да й тежи. Вече не беше толкова силна и издръжлива, както някога, когато препускаха към Илън Дюн.

— Взе ми всичката сила — прошепна нежно тя и сложи ръка на корема си. — Няма нищо. Алън ще ни защитава. Гленкърн няма да те види никога — и мен също.

Храстите пред входа на пещерата предлагаха естествена защита. Франсис трябваше да отмести един дебел клон, за да въведе коня вътре. После пусна клона, за да заличи следите си. Но май не беше нужно. Кой щеше да я търси тук, толкова близо до замъка? Гленкърн със сигурност щеше да сметне, че е тръгнала към Илън Дюн.

В пещерата беше тъмно и студено. Храстите пред входа закриваха слънцето и образуваха ситни шарки по пода. Франсис разстла тежкото палто, приседна на земята и се облегна с гръб на каменната стена. След малко заспа.

Когато се събуди, слънцето беше залязло, шарките по пода бяха изчезнали. Крайниците й бяха схванати. Трябваше да минат няколко минути, преди да си спомни коя е и къде се намира. Спечели! Беше вече вечер, а войниците на Гленкърн не я бяха намерили. Тук беше на сигурно място. Пещерата беше толкова близо до замъка, че на Гленкърн му трябваха най-много два часа, за да я открие.

Някакво шумолене на входа й припомни, че се е събудила от същия този шум. Сърцето й спря да бие. Някой отмести клоните и на входа застана тъмна фигура.

— Франсис?

— Алън!

Двамата паднаха в прегръдките си и дълго останаха така. Франсис се вкопчи с всичка сила в Алън, за да почувства с цялото си същество мускулестото му, жилаво тяло. Той я държеше здраво, сякаш никога вече нямаше да я пусне. Когато конят й изцвили някъде в мрака, двамата се стреснаха и Алън побърза да я пусне. След малко от гърдите му се изтръгна смутен смях.

— Прости ми. Нервите ми са опънати до скъсване. Не е особено приятно, когато хората на Гленкърн са постоянно по петите ти.

Франсис можеше много добре да си представи какво означава да те преследват, да прекарваш всяка нощ на друго място и никога да не можеш да се отпуснеш.

— Гладен ли си? — попита тя. — Донесох бира и пресен хляб… — Тя млъкна и тихо се засмя. — Е, беше пресен. Вече мина цял ден.

Алън се нахвърли върху хляба като изгладнял до смърт и започна да преглъща големи залъци.

— Всъщност, в планините има достатъчно храна — проговори той след голяма глътка бира. — Но бях зажаднял за пресен хляб. — Той обгърна с ръка Франсис и я привлече към себе си. — Но не това ми липсваше най-много. Можеш ли да отгатнеш кое?

Той се зае да разкопчава колана й. Внезапно спря и шумно си пое въздух. После предпазливо положи ръка върху закръгления й корем.

— Защо не ми каза нищо?

— Кога да го направя? — отвърна с въпрос Франсис. — В последно време нямахме възможност да се виждаме, нали?

Алън се засмя и я целуна.

— Това ще се промени, обещавам ти. — Той се приведе и притисна лице към корема й. — О, Фан, Фан, ти ще ми родиш син! — Той я притегли отново към себе си и зарови лице в разбърканите й коси. — Най-после си отново при мен. Не можеш да си представиш как се чувствах… Толкова месеци сам. Беше ужасно! Животът без теб не означава нищо за мен, Фан.

— Знам какво е било — отговори Франсис. О, да, разбира се, че знаеше! Толкова нощи, през които отчаяно беше копняла за него! Толкова нощи, през които се беше питала жив ли е, иска ли я още. А сега? Знаеше ли това сега?

— Алън — започна колебливо тя, — защо не тръгна след мен, когато ме отвлякоха?

Той я притисна с обич към себе си.

— Те подгониха конете ни, не помниш ли? Нямаше смисъл да вървим пеш.

— Да. — Франсис въздъхна облекчено. Камък падна от сърцето й. — Смятах, че си чул какво каза един от войниците. Че аз съм ги довела на острова. Реших, че ще обвиниш мен, че ще ме сметнеш за предателка. А нямах възможност да ти кажа истината. Аз…

Алън затвори устата й с буйна целувка.

— Няма какво да ми обясняваш. Знам, че беше лъжа.

Това беше само половината истина. Да, той бе открил, че са го излъгали, но доста по-късно. Едва когато му остана време да размисли над случилото се. В първия момент думите на мъжа го улучиха право в сърцето и го оставиха като замаян. Това състояние не трая дълго, но беше достатъчно, за да осигури значителна преднина на похитителите. Хиляди път оттогава се беше обвинявал, че не ги последва.

Франсис никога не биваше да узнае, че се е усъмнил в нея, макар и за кратко.

 

 

Алън страхопочтително помилва корема на жена си, после погали гърдите й, сякаш все още не можеше да осъзнае, че ще става баща.

— Това е началото на новия ни живот, Фан. Но в никакъв случай няма да ти позволя да дойдеш в планините и да споделяш с мен това непрекъснато бягство. Отиваме във Фландрия. Там имам приятели. Сигурно ще ми дадат старата служба.

Той я целуна нежно и се заигра с къдриците на тила й. Обля я гореща вълна.

— Въпреки това животът, който ще водим там, ще бъде много по-суров от този в Бюли.

— Отдавна обмисляхме това — напомни му Франсис. Гласът й звучеше уверено, макар че мисълта да напусне Бюли завинаги я плашеше до смърт. — Не помниш ли? Искахме да заминем заедно и ти да потърсиш работа някъде в равнината. Какво може да се възрази, ако тръгнем сега?

— Добре — реши Алън. — Така и ще направим.

Междувременно той бе свалил сивата рокля, беше разкопчал корсажа й и милваше наедрелите гърди с твърди тъмни зърна. Дишането на Франсис се ускори и тя се притисна към него.

Внезапно Алън спря и я погледна въпросително.

— Франсис?

— Сега не е време за разговори — пошепна тя и притегли ръката му обратно към гърдите си. После обаче й хрумна нещо друго. — Това няма да навреди на детето, нали?

Алън се засмя.

— Трябва да се случи нещо много страшно, за да изтръгне малкия Камерън от отреденото му място. Не се тревожи, няма да му навредим.

— Толкова копнеех за теб — призна Франсис, когато той отново започна да я гали. Тъй като трепереше от студ, Алън я притисна плътно до топлото си тяло, сякаш искаше да я стопли с огъня, който изгаряше сърцето му. Коремът й обаче правеше прегръдката невъзможна. Когато отново я разтърсиха студени тръпки, той се изправи на крака.

— Не може така — заговори решително той. — Не искам да настинеш. Ела, знам какво трябва да направим.

Обърна я настрана, за да бъде с гръб към него. После се притисна към гърба й и придърпа палтото върху двамата. Получи се нещо като гнездо. Франсис вече не мръзнеше, а и нежната игра на пръстите му я затопли. Той сключи ръце около гърдите й и започна да си играе със зърната, докато покриваше тила и раменете й с горещи, жадни целувки.

Франсис усети надигащото се в слабините й желание и тихо простена. После забеляза как тялото му също се напряга и потръпна от наслада. Ръката му се плъзна надолу, помилва закръгления корем и се насочи към бедрата й.

— О, Франсис! — простена Алън. — Не мога повече да чакам. Ти си всичко за мен, нали знаеш?

Франсис извърна глава и той я зацелува като умиращ от жажда, докато тя не издържа в тази неудобна поза и с въздишка се отдели от него.

Той проникна в нея и започна да се движи, първо предпазливо, после все по-силно и настойчиво. Франсис се отдаде изцяло на насладата от мига. Нагоди движенията си към неговите и страстта лумна с буен пламък в тялото й.

След малко изпищя и се изви като дъга в ръцете му. Като усети, че е достигнала върха, Алън я притисна с все сила към себе си и я последва във висините на насладата.

По-късно, докато двамата лежаха нежно прегърнати под дебелото палто на Юън, Франсис му разказа подробно как е организирала бягството си. Мислеше, че той ще се зарадва също като нея на успеха, но Алън загрижено я погледна и само поклати глава.

— Твърде лесно са те оставили да се измъкнеш — промърмори той. — Това не ми харесва.

Внезапното му мълчание накара Франсис да изтръпне. Обзе я страх още преди да е осъзнала от какво всъщност се е уплашила.

При следващите му думи по гърба й пробягаха студени тръпки.

— Проследи ли те някой?

— Не, разбира се, че не… — зашепна задъхано тя, но в същия миг си спомни странните шумове и далечния тропот на копита, който през цялото време я следваше. Тогава бе отдала всичко на опънатите си нерви. Устата й пресъхна. Нима беше подмамила Алън в капан? — Тоест… не съм много сигурна.

Сега мълчанието се проточи толкова, че й остави достатъчно време да прокълне десетки пъти ужасната си глупост. Как можа да бъде толкова безгрижна? Нямаше никакво друго обяснение за внезапно проявеното от Гленкърн великодушие, след като седмици наред я беше охранявал на всяка крачка.

Вечер след вечер двамата се бяха хранили заедно. Той й разказваше за политическите интриги в двора и се хвалеше с уменията, издигнали го в богат и могъщ господар. Тя, именно тя трябваше да знае към какви средства прибягва коварен и подъл човек като Гленкърн! Как можа да се хване на въдицата му!

— Не се обвинявай, Франсис — прошепна Алън, който беше разгадал мислите й. — Аз съм си виновен. Влязох в капана като някое сляпо пиле. Копнежът по теб очевидно е помътил разума ми.

Той се засмя, но Франсис не пропусна да отбележи колко горчив беше този смях.

— Може би щях да дойда дори ако знаех, че са ми заложили капан. Каква полза, че винаги успявам да се изплъзна от кучетата на Гленкърн, ако не мога да прекарам поне една спокойна нощ с любимата си жена? Не забравяй, че можех отдавна да замина за Фландрия. — Той продължаваше да я милва с истинска нежност. — Тогава нямаше дори да науча, че ще ставам баща! Нашето дете! Струваше си риска. О, Франсис, любима, ти ще ми родиш силен и здрав син!

Франсис извърна лице, за да не се видят сълзите й.

— Върви — пошепна едва чуто тя. — Върви бързо. Може би ще успееш да им се изплъзнеш. О, Алън, върви, преди да са те заловили.

Той обърна лицето й към себе си и изтри сълзите от бузите й.

— Още не — зашепна нежно той. — Още не се е стъмнило достатъчно. Вероятно чакат да падне нощта, за да ме хванат. Аз обаче ще се възползвам от мрака и ще им избягам. Повярвай ми, никой няма да ме види. Нима наистина смяташ, че двайсетина глупаци от Пърт са способни да заловят планинеца в собствената му страна? Имаме цял час. Хайде, Франсис, не плачи повече. Нека използваме както трябва оставащото ни време. — Той пресуши сълзите й с целувки.

 

 

През целия последен час, който Франсис и Алън прекараха под палтото на Юън, те лежаха неподвижно и се взираха в падащия навън мрак. Страхът им нарастваше. Алън беше решил да използва краткия промеждутък между падането на нощта и изгрева на луната, за да се измъкне незабелязано. Дотогава не им оставаше нищо друго, освен да чакат и да се молят хората на Гленкърн да не ги нападнат.

— Може би изобщо не са забелязали, че съм влязъл в пещерата — отбеляза Алън, за да окуражи Франсис. — Да не мислиш, че съм се появил с барабани и фанфари? Бях внимателен както винаги. — И той тихо се засмя. — Знаеш ли, това е идея! Ако все още седят отвън и чакат да се появя, ще им дам възможност да погледат гърба ми. Дънкан ме чака от другата страна на хълма с конете. Само трябва да се измъкна незабелязано оттук и готово.

И двамата знаеха колко голяма е опасността. Алън се облече и застана близо до входа, готов за тръгване. Едната му ръка обгръщаше рамото на Франсис, другата стискаше дръжката на меча.

— Ама че сме глупаци — прошепна след малко той, за да накара любимата си да се усмихна. — Вместо да се любим, сме сложили гол меч помежду си.

— Тръгни към Лийт — напомни му за трети път Франсис. — Оттам ще продължите по море. Сигурно ще намериш някой фламандски капитан, който те познава.

— Знам какво трябва да направя — увери я Алън. — Не е нужно да повтаряш все едно и също. Все още не съм сигурен дали трябва да замина и да те изоставя.

— Знаеш, че тук съм на сигурно място — закле го Франсис. — Гленкърн е много внимателен с мен. Нямаш никаква причина да оставаш тук.

И двамата знаеха, че не могат да тръгнат заедно. Тя нямаше да издържи препускането през дивите планини и долини. Освен това Алън в никакъв случай не желаеше да я изложи на опасностите, които го заплашваха на излизане от пещерата. Непрестанно я уверяваше, че за него не е опасно, но тя самата трябва непременно да остане в пещерата.

— Ще се върна — обеща той. — При теб и при детето. Не, още преди раждането му. Ще дойда да те взема, преди да замине следващият кораб за Фландрия. Приятелите от Единбург ще ми помогнат.

— Не! — изплака ужасено Франсис и Алън изплашено затисна с ръка устата й. Франсис сърдито го отблъсна. — Не — пошепна тя. — Обещай ми, че няма да се показваш в града. Ти имаш приятели, но Гленкърн има злато. Обещай — настоя тя. — Обещай, че ще тръгнеш право към Лийт, иначе… Кълна се в Бога, иначе ще тръгна с теб! — Тя сведе поглед. — Поне ще умрем заедно.

— Тихо, сърце мое, тихо. — Алън я обгърна с две ръце и я залюля като бебе. — Никой няма да умре. По-скоро ще ти вържа ръцете и краката и ще натъпча парцал в устата ти, отколкото да допусна да рискуваш живота на сина ми. Щом намеря подслон, ще изпратя Дънкан и Санди да те доведат. Кълна ти се… в живота на нероденото ни дете. Доволна ли си сега?

Франсис се притисна до него и го целуна — за последен път. Но побърза да го пусне.

— Вече е тъмно — прошепна с пресекващ глас тя, борейки се с напиращите хълцания. — Време е да тръгваш. Побързай… Бог с теб!

Тя се скри зад коня си в дъното на пещерата. Чу само едно-единствено кратко прошумоляване. Затаи дъх и се ослуша да чуе виковете и изстрелите, които щяха да означават, че Алън е открит. Но не чу нищо — нищичко. Дори тихия шум на отдалечаващи се стъпки, които да я уверят, че е излязъл.

Сякаш мина цяла вечност. Тя продължаваше да стои неподвижно и да се вслушва с лудо биещо сърце в шумовете на нощта. По някое време реши, че Алън вече е в безопасност. Преброи до сто, после издекламира на ум всички стихотворения, които беше научила от него. Стиховете бяха най-ценното й богатство, един от малкото й спомени за Алън.

След като свърши, беше твърдо убедена, че бягството му се е удало. Отпусна се на дебелото палто, скри лице в ръцете си и избухна в неудържим плач.

 

 

Намериха я на зазоряване. Вкочанена от студ, Франсис лежеше свита на кълбо под палтото и спеше. Мъжете, които я отведоха обратно в замъка, бяха учтиви и внимателни, но не обърнаха внимание на уверенията й, че се е загубила из хълмовете.

Заведоха я в залата, защото трябваше веднага да се яви пред Гленкърн — немита, измръзнала, с разрошена коса. Лордът, облечен в обичайния си кадифен жакет и снежнобяла колосана риза, изглеждаше по-изискан от всякога. Той се беше разположил на едно кресло край голямата камина, докато Франсис стоеше права пред него и повтаряше измислената си история. На няколко пъти мълчаливо отпи от бирата си и протегна крака към огъня. Сякаш не чуваше нито дума от разказа й.

— А палтото? — попита той, след като тя млъкна.

Франсис размишляваше трескаво. Дали щеше да й повярва, ако кажеше, че го е откраднала от къщата на Юън? Но защо й беше да краде палто, след като е искала да направи само малка разходка из хълмовете? Или да твърди, че го е намерила в пещерата? Не, той нямаше да повярва. Никой селянин наоколо не беше толкова богат, че да забрави зимното си палто в някаква пещера.

— Е, добре — промърмори отегчено Гленкърн. Изпразни с наслада богато украсената сребърна чаша и я остави на масата до него. — Ако не сте готова да кажете истината… Момичето ще проговори.

С разширени от ужас очи Франсис проследи как двама мъже довлякоха в залата Шонад, дъщерята на Юън. Момичето висеше като чувал в ръцете им. На бузата й личеше дебела червена резка. Погледът й обаче беше ясен и открит и в него се четеше искрено съчувствие към Франсис.

— Не се страхувайте, милейди — прошепна на галски тя. — Нищо не им казах.

Гленкърн не откъсваше очи от Франсис, доволен от ужаса, изписал се по лицето й.

— Още не са започнали да й причиняват болка — заяви той с прикован в нейния поглед. — Няма и да го направят, ако вие кажете истината и ни осведомите за плановете на любимия си. Иначе лошо й се пише.

— Пуснете я — помоли глухо Франсис и собственият й глас прозвуча чуждо в ушите й. — Тя не знае нищо. Тя се подчини на заповедите ми. Хората тук са свикнали да ми се подчиняват.

— Време е да отвикнат — отвърна подигравателно Гленкърн. — Във всеки случай не съм убеден, че малката не знае нищо. Вашите хора са твърде опърничави, за да се подчинят на заповед, която не разбират. Но нищо. Няма да настоявам повече, ако ми обещаете да отговаряте ясно и точно на всичките ми въпроси.

Той направи властен жест с ръка и двамата мъже повлякоха Шонад към вратата. Гленкърн започна да задава въпроси, толкова бързо, че Франсис нямаше време да размисли. Как е платила на Шонад? Какво е получила, освен палтото? Какви оръжия? Откъде познавала пещерата?

Всички тези въпроси получиха бързи отговори и приспаха бдителността на Франсис. Тя доби известна самоувереност и беше напълно неподготвена, когато Гленкърн зададе решителния въпрос:

— А какво ви каза младият Камерън, когато се появи в пещерата?

В последния момент Франсис осъзна какво означаваше този въпрос. Ако признаеше, че се е срещнала с Алън, Гленкърн щеше да разбере, че любимият й не може да е стигнал далеч. Какво да стори, за да го предпази от преследване? О, небеса, този път не трябваше да греши! Но как да мисли разумно, когато мъжът насреща й я пронизваше със злия си поглед?

— Той не дойде — каза най-после тя и успя дори да вложи известно съжаление в гласа си. — Чаках го цяла нощ. Беше ми толкова студено. Не дойде.

— Колко тъжно.

Заля я вълна на облекчение. Гленкърн очевидно й вярваше.

— Учудващо. Предана любовница като вас заслужава по-пламенен любовник.

Най-после Франсис можеше да му отговори, както й се искаше.

— Сбъркахте думите, милорд. Казва се „мъж и жена“. Аз не съм ничия любовница и няма да бъда. Никога.

— Не се ли усъмнихте поне малко в любимия си след това доказателство за вярност?

— Може да не е получил съобщението ми — възрази веднага Франсис. — А може и да е предугадил, че му готвите капан.

Гленкърн се приведе напред и очите му коварно блеснаха.

— Аха, значи все пак сте му изпратили вест. Кой я отнесе? Може би онова невинно селянче там? — Той махна заповеднически с ръка и един от мъжете избута Шонад към средата на залата. После изви ръката й на гърба и младото момиче падна на колене пред лорда с разкривено от болка лице.

— Разбира се, че му изпратих вест — заговори сърдито Франсис. — Веднага я пуснете! Да не мислите, че съм била такава глупачка да избягам от вас без предварително съставен план? Ако Алън беше дошъл, той щеше да ме вземе и да ме отведе далеч оттук.

Разпитът продължи. Франсис упорито настояваше на своето. Отговорите й бяха все един и същи. Не, Алън не се появил в пещерата. Не, нямала представа къде е сега. Не, Шонад не знаела нищо.

В планината вестите се изпращаха по толкова заплетени пътища, че никой не можеше да ги проследи.

— Значи не знаете какво възнамерява да предприеме Камерън? — попита за кой ли път Гленкърн.

Франсис дори не трепна.

— Нищо не знам. Освен едно: аз вече не съм част от неговите планове. — Мили боже, накарай го да ми повярва, помоли се безмълвно тя. Страхът тежеше като камък в стомаха й.

Гленкърн се облегна в креслото и замислено се заигра с пръстена си.

— Питам се…

Той отново даде знак на мъжете до вратата и един от тях изви болезнено ръката на Шонад чак до рамото. Момичето изпищя от болка.

— Пуснете я, за бога! — изкрещя дрезгаво Франсис. — Защо не помислите малко? Смятах ви за разумен човек, лорд Гленкърн. — Тя притисна ръце към корема си, за да удържи напиращия ужас.

Шонад спря да пищи и се отпусна безсилно на пода. Дългата й кестенява коса се разпиля като ветрило.

— Бихте ли се изразили малко по-ясно? — Гленкърн продължаваше да върти пръстена си.

Франсис насила откъсна очи от Шонад, за да успее да произнесе словото, което си беше приготвила. Не понасяше да гледа мъките на момичето. Ами ако на мястото на Шонад беше Алън? И това можеше да се случи, ако не успееше да убеди Гленкърн.

— Нали изпратихте подире ми своите хора? Нали през цялото време охраняваха хълма? Ако Алън беше дошъл, те непременно щяха да го видят. Никой не може да влезе в пещерата и после да излезе от нея, когато я охранява цял отряд войници. — Никой, освен Алън, нейния смел, несравним, обичан Алън, който се ориентираше из хълмовете дори насън!

Вторият мъж, който не участваше в мъчението на Шонад, пристъпи напред.

— Дамата казва истината, милорд — проговори дрезгаво той. По лицето му личеше, че е уплашен до смърт от проявената дързост да заговори, без да го питат. — Седяхме цяла нощ зад храстите и дебнахме, докато се вкочанихме от студ. Не изпускахме от очи входа на пещерата, след като госпожата влезе вътре. Не мина дори мишка, милорд, повярвайте ми.

— Може да я е чакал вътре — промърмори замислено Гленкърн. Погледът му не се откъсваше от падналата на пода Шонад. — Който умее да си служи с нагорещеното желязо, изтръгва всички тайни от устата на човека. — Той се обърна към Франсис, за да види въздействието на думите си.

Тя усети надигащата се слабост и едва успя да запази самообладание. Имаше време да моли за милост. Сега обаче пристъпи с иронична усмивка напред и застана между Гленкърн и падналото на пода момиче. Ако заповядаше да подложат на мъчения Шонад, тя нямаше да намери сили, за да издържи докрай. Трябваше да отклони вниманието му.

— Може би още е там! — извика тя и гласът й се пресече. — Попитахте ли хората си дали са претърсили пещерата както трябва? Може да се е вкаменил. Или да се е превърнал на птица и да е отлетял.

Тя прибра с една ръка замърсената си пола и направи дълбок реверанс.

— Боя се, че пилеете както своето, така и моето време с тези погрешни предположения, милорд. Разберете най-после — планът ви се провали. Примирете се с поражението. Аз също трябва да се примиря. И двамата нямахме късмет. Под вашето достойнство е да изливате гнева си върху едно бедно селско момиче. Какво е виновна Шонад, че планът ви не е успял?

Без да каже дума повече, тя се обърна и величествено закрачи към вратата. На минаване даде строга заповед на двамата войници:

— Вдигнете момичето и го отнесете навън. Сама ще се погрижа за него.

На излизане Франсис чу зад гърба си шум, който накара кожата й да настръхне.

Гленкърн се засмя. Тих, потискан смях, но Франсис беше сигурна, че е предназначен за нея.

 

 

Още същата вечер Франсис проумя защо се е смял лордът.

Беше прекарала целия ден в стаята си. Седеше наведена над гергефа, но не беше в състояние да се задълбочи върху сложната шевица. Мислите й следваха Алън по пътя към Лийт. Колко време беше необходимо за едно такова пътуване? Никога не беше слизала толкова на юг и не знаеше отговора.

Когато вратата се отвори и на прага застана Гленкърн, младата жена стреснато вдигна очи. Както винаги, лицето му беше безизразно. Без да чака покана, той влезе, прекоси с две крачки малкото помещение и застана до стола й. Свещите още не бяха запалени и в изчезващата светлина на мрачния есенен ден лицето му изглеждаше студено и твърдо като дяланите камъни на стените.

Франсис заби иглата в бродерията си. Не искаше Гленкърн да забележи треперещата й ръка. Какво искаше от нея?

— Утре рано тръгваме за Единбург — заговори след дълго, злокобно мълчание той. — Пригответе се. Нямате много време.

Това, изглежда, беше всичко. Гленкърн се обърна и съвсем спокойно излезе от стаята, също както беше дошъл. На вратата се обърна и хвърли бърз поглед към Франсис. При вида на заобления й корем изкриви презрително устни.

— Надявам се, разбирате, че след вчерашното произшествие не мога да ви дам толкова свобода, с колкото разполагахте преди. Сама сте си виновна, че вече не гледам на вас като на жертва. Вие сте съучастница на Алън Камерън.

Като каза това, той излезе в коридора и вратата се затвори с глух трясък зад гърба му.

Франсис все още не смееше да се помръдне. Какво искаше да каже с последната си забележка? Дали не възнамеряваше да я подложи на мъчения, за да изтръгне истината за намеренията на Алън?

От всички пори на тялото й бликна студена пот. Затрепери от леден студ, който нямаше нищо общо с идващата зима. Отначало Гленкърн заплашваше, че ще разпитва Шонад с помощта на нагорещено желязо. Но не го направи. Дали вече не съжаляваше, че е проявил великодушие?

Тази вечер Франсис не намери случай да му зададе този въпрос. Той не я повика, за да вечерят заедно. Вместо това един от хората му й донесе на дървен поднос обичайната вечеря на прислугата.

Франсис седеше пред чинията със зеле и овесена каша и неохотно ровеше в чинията си. Е, добре, ако заплахата му означаваше, че я лишава от компанията си, това не беше толкова страшно. Не беше толкова изнежена, че да не може без френско вино и месо с френски сосове.

— По-добре да се отнася грубо с мен, отколкото да ми замайва главата с ласкателствата си — каза си тихо тя. Припомни си как беше съумял да приспи бдителността й с учтивите си слова.

Когато утрото озари стаята й с бледата си светлина, смелостта й беше поставена на тежко изпитание. Едва сега осъзна какво е искал да каже Гленкърн.

— Какво ще правите с това? — попита невярващо тя и се вгледа уплашено във веригите, които беше внесъл един от хората му. Отстъпи назад и лицето й побеля като платно. Умолителният й поглед се насочи към Гуендолин, която по изключение бе излязла от стаята си, за да се сбогува с тях: — Лельо, нали няма да допуснете да ме оковат във вериги!

Гуендолин тананикаше някаква безсмислена песничка и подръпваше конците на бродерията си.

— Ние всички сме оковани във вериги, дете — отвърна отнесено тя. — Моите бяха вериги на любовта. Моли се твоите да не бъдат по-тежки. — Тя се обърна отново към черното платно. Както многократно беше обяснила на Франсис, трябвало да ушие покров за Хю.

Гленкърн беше облечен в обичайния си черен жакет, обшит с перли и сребърни нишки. Равнодушният му поглед беше устремен във Франсис.

— Пленниците не бива да очакват, че ще се отнасяме с тях като с гости — обясни хладно той.

В двора я чакаше братът на Пийдър, селският ковач, с цял куп инструменти. Отначало беше отказал да изпълни възложената му поръчка. Хората на Гленкърн го бяха завързали за собствената му наковалня и го бяха нашибали с камшик.

Когато слязоха в двора, Гленкърн каза на Франсис:

— Обяснете на този човек, че ако отново откаже, моите хора ще свършат работата сами. А те не са опитни ковачи и сигурно ще ви заболи. Мисля, че бихте предпочели той да ви сложи веригите.

Франсис обясни на ковача какво е заповядал Гленкърн. Страхът беше сковал цялото й тяло. През цялото време си мислеше, че братът на ковача беше убит през лятото именно от човек на Гленкърн. Не искаше още един член на семейството да умре заради нея. Тя се приведе и смело сложи ръцете си върху наковалнята.

По сплъстената брада на ковача се стичаха сълзи, докато изпълняваше задължението си. Франсис не преставаше да го успокоява и окуражава, увери го, че не го обвинява за нищо, и обеща, че ще настъпят по-добри времена, че все някой ден лордът ще изгуби властта си.

— Наистина ли, милейди? — попита ковачът. — Наистина ли ще се върнете? И Алън Камерън ли ще бъде с вас?

— Разбира се, че ще се върнем — отговори с твърд глас Франсис.

Разговорът им беше прекъснат от Гленкърн, които пристъпи напред, за да провери здравината на оковите.

— Добре ли е така? Чудесно. Качете я на коня.

Оковите на ръцете й бяха свързани с тънка верига. Друга верига водеше към железен колан около талията. Ключът беше у Гленкърн. Франсис можеше да движи ръце, доколкото позволяваше тежестта на веригите, но не можеше да се качи на кон без чужда помощ. При тези обстоятелства не можеше дори да се мисли за бягство.

Когато тръгнаха към главната порта, Франсис имаше чувството, че се разиграва някаква сцена от света на приказките. Наистина ли тя, Франсис Камерън, господарката на Бюли, напускаше замъка си окована във вериги?

Навън я очакваше изгубена купчинка обезкуражени хора, които проследиха с тъжни погледи младата си господарка. Черен ден за Бюли, който жителите му нямаше да забравят до края на живота си.