Елизабет Гейдж
Табу (6)

5

Бавно тръгна към центъра на града.

Не познаваше географията на областта, а още по-малко на щата. Нямаше идея къде може да отиде. Беше късно и тъмните улици я плашеха. Трябваше да вземе решение.

Отиде до автогарата. Реши да хване първия междуградски автобус независимо в каква посока отива.

Преди да излезе от къщи, беше взела малкото си спестени пари. Имаше общо осемнайсет долара, събрани от подаръци за Коледа и от редките случаи, когато бе гледала деца.

Първият междуградски автобус пътуваше за Стоктън. Кейт си купи билет и седна в чакалнята. Трябваше да чака само петнайсет минути. Когато извикаха пътниците, тя се качи, подаде билета на шофьора и седна отзад до прозореца. Автобусът бе полупълен със сънени пътници с безизразно вторачени в прозорците очи. Видя двама военни, седнали заедно, един самотен търговски пътник и няколко бедни семейства, тръгнали да търсят работа. Малкото им вещи бяха събрани в големи хартиени торби и омачкани картонени куфари. Децата им изглеждаха недохранени.

Автобусът потегли. Скоро градът остана далече назад. Кейт гледаше вторачено с изморените си очи към непознатия нощен пейзаж на родния си щат. Никога не бе идвала насам. Майчините й роднини живееха в Мендота — точно в противоположната посока от дома й. Така че сега портокаловите горички и обширните хълмисти поля, които се нижеха край прозореца, й бяха напълно чужди.

Изведнъж Кейт се почувства непоносимо самотна. Извади от куфара снимката на баща си и я загледа. Очите бяха същите, меки и замечтани, от стария костюм с жилетка се виждаше колко беден и в същото време скромно изискан е бил татко й. Направи й впечатление формата на лицето и челото му и за пръв път й дойде наум, че всъщност прилича на него. Това я разтуши.

Но я накара също така да осъзнае, че е сам-сама на този свят. Татко й си беше отишъл завинаги, а майка й бе останала зад гърба й. Отсега нататък щеше да е сама. Нямаше дом, към който да се връща.

С тези мисли в главата, здраво стиснала снимката на баща си в ръка, Кейт заспа.

 

 

Два часа по-късно я събуди рязкото залитане на автобуса, който спираше на автогарата в Стоктън.

Тя слезе, изнесе куфара си и направи няколко несигурни крачки по тротоара. Навън беше още тъмно. Автогарата се намираше в търговската част на града — центърът бе доста по-голям от това, с което бе свикнала. Достраша я да се скита из нощните улици.

Върна се на автогарата и седя в чакалнята, докато се зазори. Тогава излезе и закрачи напред с куфара в ръка. По улиците боботеха камиони, градски автобуси и коли. Многобройните огромни административни сгради, фабрики и складове я смайваха и плашеха. Градчето, в което прекара детството си, не я беше подготвило за такова огромно и шумно място.

Още бе твърде рано и всичко бе затворено. Кейт продължи самотната си обиколка. Беше изморена и куфарът й се виждаше по-тежък, но не искаше да забавя крачка. Страхуваше се, че ако спре да почине, последната й смелост ще я напусне.

Скоро въздухът се постопли. Денят щеше да е горещ. Носеше се зловоние на смет, бензин и мазна ресторантска кухня. Кейт изпита глад и едновременно с това погнуса.

Мина покрай магазини за облекло, където можеха да се купят сукнени палта за 6 долара и 95 цента, кожени обувки за 1 долар и 75 цента, шлифери за 2 долара и 69 цента. В една бръснарница имаше реклама за подстригване и бръснене за 30 цента. В магазин за електроуреди продаваха електрическа пералня за 47 долара и 50 цента и газова печка за 23 долара и 95 цента. Мина край ресторант, където порция свинско — пържоли или бут, струваше 25 цента, а чиния овнешко — задушено или гулаш — 15 цента.

Даде си сметка, че не е хапвала нищо след сандвича от предната вечер и за малко да влезе в ресторанта. Ала околните миризми бяха убили апетита й. Освен това искаше да пести. Купи си ябълка за едно пени от продавач на плодове, прибра я и продължи нататък.

Когато пресичаше някаква уличка, изведнъж замръзна на място. Една жена, навлечена с няколко ката протъркани дрехи, хванала две дребни дечица и две огромни пазарски торби, се беше надвесила над боклукчийската кофа и ровеше в нея. Кейт видя мухите, които бръмчаха с пикиращи движения над отвратително смърдящата смет.

Докато я наблюдаваше, жената изрови нещо за ядене — вероятно прогнил картоф, отърси го от мухите и го подаде на едното от децата — малко момченце. То го поднесе към устните си с празен поглед. Кейт се извърна и закрачи по-бързо.

Чувстваше се съвсем объркана. Не знаеше накъде да върви, нямаше цел, беше напълно изгубена.

Точно тогава видя таблото за обяви на стената на някаква административна сграда.

„РАБОТА ЗА СРЕДНИСТИ. ДОБРО ЗАПЛАЩАНЕ, НОРМИРАН РАБОТЕН ДЕН. МОЛБИ СЕ ПРИЕМАТ В СТЕНОГРАФСКА КАНТОРА УЛИЦА ЦЕНТРАЛНА 223.“

Кейт дълго и съсредоточено чете обявата. Дойде й наум, че може да излъже за образованието си. Защо не? Не беше трудно. А и в училище беше учила машинопис. Не беше добра, но можеше и да се справи.

Вече знаеше къде отива. С нов прилив на сили измина няколко преки натам, накъдето реши, че трябва да върви, срещна един полицай и го запита как се отива до улица Централна.

— Върнете се по същия път — каза той унило. — Минавате три преки в западна посока, после завивате наляво. Там е Централна.

— Благодаря.

Тя тръгна обратно, като се ориентираше по местата, край които бе минала на отиване. Когато намери улица Централна, бързо сви по нея. Краката й се бяха изморили, но тя вървеше, понеже имаше цел.

Номерата бавно се точеха по вратите на жилищни кооперации, малки предприятия и административни сгради. От 37 до 78 имаше цели три пресечки.

Когато стигна до номер двеста, Кейт вече бе изминала седем пресечки и бе капнала от умора. Пред сградата с номер 223 вдигна очи и замря.

Беше пуста. Прозорците бяха заковани с дъски.

Тя стоеше и гледаше втренчено празната постройка, неспособна да реши дали да продължи нататък, или да се върне.

До ушите й достигна някакъв глас.

— Търсите ли нещо, млада госпожице?

Тя се стресна, обърна се и видя друг полицай, доста по-стар от първия. Гледаше я подозрително.

— Аз… такова… да — отвърна тя. — Търся стенографската кантора. Мислех, че е на този адрес.

Той мрачно се усмихна.

— Фалираха преди година. Няма смисъл да ги търсиш.

— Така ли? Благодаря.

Той се обърна и продължи обхода си, като удряше с палката по бедрото си.

Кейт внезапно усети смъртна умора. Искаше да седне някъде, но наоколо не се виждаха пейки. Бавно тръгна обратно по пътя, по който бе дошла.

Чувстваше се още по-слаба и много гладна. Поднесе към устата си ябълката и понечи да я захапе. Но при спомена за жената с двете деца до боклукчийските кофи й се доповръща. Прибра ябълката в чантата си и забрави за нея. Накрая намери пейка пред една автобусна спирка и седна.

Затвори очи и за миг остана така. Видя стаята си у дома. Видя шкафа си, албума с изрезките за Ив Синклер, няколкото книги, плюшените си животни и училищните тетрадки. Неизвестно защо това, което най-много й липсваше, бе собствената й възглавница. Знаеше, че дълго няма да спи в топло и познато легло.

Сега всичко изглеждаше неимоверно далечно. И пустотата от тази раздяла се разпростираше в Кейт като черна отрова, прогонваше от нея всичко, което някога бе чувствала, мислила и мечтала, не й оставяше нищо, освен предчувствието за нещо студено, приближаващо от бъдещето.

Тя седеше така, унесена в празни мисли. Събуди я свистенето на грамадни колела и приглушеният звън на камбанка.

Беше автобусът. Стар градски автобус с табелка над прозореца на шофьора: „Ул. Централна — Покрайнини“.

Без да се замисли, Кейт се качи. В града й беше омръзнало. Искаше само да се махне оттук независимо в каква посока. Купи си билет с монетите, които събра по дъното на чантата, и седна.

Почти дремеше. Градът отминаваше край нея. Чуждите улици, мрачните лица на хората, които не познаваше и никога нямаше да познава, ревящите клаксони на колите, наситеният с пушек въздух я бяха приели недружелюбно и тя с радост ги оставяше зад гърба си.

Малко поспа. Когато се събуди, забеляза, че улиците не бяха толкова оживени. Големите магазини и търговските предприятия се бяха сменили с евтини къщурки, после се появиха незастроени парцели и дори някаква нива.

Най-после автобусът, в който бяха останали само Кейт и още един пътник, навлезе в покрайнините на града.

Шофьорът спря и извика:

— Последна спирка!

Другият пътник — мъж в работно облекло, с черна метална кутия за храна, слезе от автобуса. Кейт остана на мястото си. Не знаеше какво да прави.

Шофьорът се вгледа в нея през огромното си огледало за обратно виждане и повтори:

— Последна спирка, госпожице!

Кейт с неудоволствие стана от мястото си, взе куфара и слезе от автобуса. Старото возило отпътува, бълвайки кълбета мазен пушек, а тя застана на един кръстопът сред нивя и овощни градини.

Другият пътник постоя известно време, загледан в нея. После отнякъде се появи раздрънкана открита камионетка и спря до него. Той се качи. Зад кормилото седеше жена в работно облекло. Камионетката потъна в един от полските пътища.

Кейт се огледа. На кръстопътя имаше пътни табели.

На едната стрелка пишеше: „САКРАМЕНТО — 40 МИЛИ“, а на другата — „МОДЕСТО — 22 МИЛИ“.

Кейт бе объркана и ядосана на самата себе си. Чудеше се защо чисто и просто не се беше върнала с автобуса обратно до Стоктън. В тая затънтена провинция със сигурност нямаше нищо за нея. Вече беше почти пладне. Денят преваляше, скоро щеше да дойде нощта, която за другите — хората като онзи работник, когото жена му току-що бе прибрала — означаваше дом и сигурност, но за Кейт предвещаваше единствено безцелно бродене и самота.

Подтиквана от неясната мисъл да стигне до някое градче и да намери къща със стаи под наем, тя тръгна покрай пътя.

Измина миля, после още една. Денят беше жарък. Краката й бяха уморени и изранени. Навлизаше все по-навътре в полето. От двете страни на нажежения път се редяха портокалови градини и полета със захарно цвекло. Мина покрай една ферма, но от град нямаше и следа.

Най-после, не съвсем убедена дали взима правилно решение, тя се обърна и тръгна да се връща. Щеше да хване рейса за Стоктън и да се опита да намери евтина стая под наем.

Напечените поля се замъгляваха пред уморените й очи. Надяваше се, че не е сбъркала пътя от изтощение. Еднообразната гледка само утежняваше нещата. Вече не беше сигурна в посоката.

Тъкмо започваше да изпада в паника, когато по полския път с голяма скорост се зададе ревяща кола. Спирачките пронизително изсвистяха и колата спря до нея. Вътре имаше трима младежи.

— Да те откарам ли? Накъде си?

Кейт погледна през прозореца. Шофьорът беше младо момче с джинси и фланелка — явно работник. Изглеждаше сериозен и доста нетърпелив.

— Автобусната спирка за града — отвърна тя.

— След две минути си там — усмихна се той. — Скачай вътре.

Тя влезе в колата.

Известно време пътуваха мълчаливо.

Шофьорът я погледна сериозно и попита:

— Оттук ли си?

Тя поклати глава.

— Отде си?

Кейт трескаво се чудеше какво да излъже. Хвана се за първото нещо, което й дойде наум.

— От Сакраменто.

От задната седалка се разнесе смях.

Кейт не се обърна. Гледаше пътя право пред себе си.

— Кво правиш по тия места? — продължи да разпитва шофьорът със същия сериозен вид на анкетьор.

— Дошла съм на гости — отвърна Кейт.

— На гости — повтори шофьорът.

Сега се усмихваше. Имаше неприятна усмивка.

Кейт крадешком погледна към задната седалка. Там имаше двама младежи, и двамата пушеха цигари и крепяха бутилки бира между коленете си. Единият се изхили цинично, когато я видя, че го гледа.

Движеха се по-бързо, най-малко с петдесет-шейсет мили в час. Колата подскачаше по неравния полски път.

После бързо профучаха през един път, който й се стори познат. За част от секундата Кейт разпозна пътя, по който беше дошла от града, дори видя автобусната спирка.

— Това беше моята спирка!

— Не, не беше — отсече шофьорът все така сериозно.

Изведнъж тя си даде сметка, че странният, напрегнат израз на лицето му се дължеше не на нетърпение или недружелюбност, а на това, че беше пиян. Не можеше да сбърка похотливата усмивка. Тя се проклинаше, че не я бе видяла още в началото, когато спря да я качи.

Колата се движеше още по-бързо. Шофьорът съвсем съзнателно натискаше яростно газта.

— Извинете, мога ли да сляза? — запита Кейт.

Шофьорът я погледна с престорено учудване. Вдигна иронично вежди и отвърна:

— Разбира се!

Но колата не забавяше ход.

— Нямате ли намерение да намалите? — запита тя.

Той изведнъж удари спирачките и свърна по черен път, който се опъваше като стрела през безкрайни редици портокалови дървета. Отново набра скорост и запрепуска между дърветата. Ниско надвисналите клони се удряха в колата и я драскаха от двете страни.

Кейт се изплаши и се развика:

— Намалете! Пуснете ме да изляза!

Изведнъж нечия ръка я прихвана отзад през врата. Тя усети дъхаща на бира уста до ухото си.

— Кво става, сладур? Май не искаш да си общуваме.

Ръката обви врата й още по-здраво. Тя започна да се дърпа.

От задната седалка се носеше пиянски смях. Ръката се плъзна надолу и спря на гърдите й.

Неочаквано Кейт си спомни как предната вечер Рей прилепяше лицето си до нейното, как тялото му притискаше нейното тяло към леглото, как алкохолният му дъх я удряше в ноздрите.

При тоя спомен нещо в нея прещрака. Тя се извърна и с всички сили захапа увитата около врата си ръка, точно под лакътя.

От задната седалка долетя дрезгав писък.

— Проклета кучка! О, господи!

Тогава някой я сграби за косата. Тя изпадна в паника. Колата все още бясно препускаше. Отиваха все по-далеч в неизвестността.

Кожата на главата я болеше. Тя започна да се бори, извиваше се на всички страни и крещеше:

— Спрете, пуснете ме да изляза!

Ръката в косата й се вкопчи още по-здраво. Тя се замята от болки и ритна шофьора в хълбока. Той я напсува.

— Мръсна проклетница! — обади се някакъв глас.

Спирачките изсвистяха и колата спря. От черния път се надигнаха облаци прах.

Сърдитата ръка още беше в косата на Кейт. Шофьорът излезе и мина откъм нея. Усети, че я измъкват от колата. Повлякоха я по земята между две портокалови дървета. Вече можеше да види лицата на младежите. Бяха най-обикновени селски момчета, невежи и скиторещи пиячи на бира. Бе виждала такива у дома, въпреки че никога преди не бе общувала отблизо с някой от тях.

Но тия младежи бяха много пияни и разярени от съпротивата й в колата. Най-вече шофьорът, понеже го бе ритнала, когато бе на волана, и бе застрашила живота на всички. Двамата от задната седалка държаха ръцете й и се готвеха да я повалят. Шофьорът идваше към тях. Тя разбра, че той е главният. Смееше се някак неестествено и играеше с колана си.

— Трябва да бъдеш по-възпитана — започна той. — Сега ще се наложи да ти дам урок. Дръж краката й, Графе…

Кейт усети как мъжките ръце я събарят на земята. Едното от момчетата неумело се опита да разтвори краката й. Шофьорът събуваше джинсите си с израз на презрение.

На Кейт изведнъж й причерня. Сети се за Рей и за майка си, и за живота, който бяха водили през всичките години след смъртта на баща й. В ушите й звучаха разправиите на Рей и Ирма и противното скърцане на креватните пружини, когато се съвкупяваха. Сети се за мазното мъжко тяло, което толкова често бе притежавало майка й, а предната вечер се бе опитвало да обладае и самата нея.

И сега тия невежи селски хлапаци с мръсни усти искаха същото. Но тя нямаше да им го позволи.

Заизвива се бясно в ръцете на двамата младежи, които я държаха. Те се опитваха да я спрат, но бяха пияни и това ги правеше слаби, а тя черпеше сили в яростта си. Успя да освободи краката си и когато шофьорът се приближи, го ритна с всичка сила в слабините.

После се зае с другите двама. Все още я държаха здраво, но тя им се нахвърли с такава ненадейна ярост, че не след дълго се освободи и започна да се бие с тях като с равни.

Няколко минути по-късно всичко бе свършило. Кейт смътно си спомняше как двамата едновременно я биеха с плесници и я ритаха с разкривени от пиянски гняв грозни лица. Тя им отвръщаше с конвулсивни удари, риташе, драскаше и блъскаше с юмруци. Ударите се сипеха по нея и тя усети вкуса на собствената си кръв. Полата й бе раздрана, блузата й също. Незнайна сила, по-голяма от глада и изнемогата, й помагаше да се бие, докато те не се отказаха от нея и не избягаха.

Разнесоха се псувни, после смях, после колата запали. Моторът сърдито зарева и се разнесе облак прах. Бе сама. Бяха я блъснали на земята и си бяха отишли. В ушите й още кънтяха смехът и псувните им.

Дълго лежа на земята. Вдъхваше странния смесен мирис на портокалов цвят, на собствената си кръв и на бирената слюнка, която още бе по кожата й. Даваше си сметка, че по чудо се е спасила. Ако не бяха пияни, щяха сигурно да си постигнат своето.

Тогава й дойде наум, че може да се върнат.

Пое напряко през портокаловата горичка, на правоъгълни откоси от мястото, където я бяха оставили. Стигна до някакъв път. Тръгна по него. Не знаеше къде отива. Знаеше само, че трябва да бърза.

От време на време я задминаваше по някоя кола или камион. Никой не забави ход. Беше им благодарна за това.

Усети вкус на кръв в устата си. Тогава разбра, че са я удряли по-лошо, отколкото мислеше.

Чак тогава се сети, че куфарът и чантата й ги нямаше. Бяха останали в колата на младежите. Нямаше стотинка, нямаше дрехи и се клатушкаше по полския път в раздраните си пола и блуза.

Неизвестно защо от всичките тия беди не я болеше толкова, колкото от факта, че снимката на баща й — единственото нещо на света, което значеше нещо за нея, бе завинаги изчезнала. Когато се сети за загубата си, в гърлото й се надигна глухо ридание.

Продължи да върви, без да гледа накъде. Не знаеше колко е вървяла. Жаркото слънце започна да преваля към хоризонта. Скоро щеше да се смрачи.

Кейт видя встрани от пътя площадка за пикник. Имаше чешма за пиене. Използва възтоплата вода от крана, за да измие кръвта от лицето си. Дълго пи и й стана по-добре.

Тогава гладът й се обади с внезапна острота. Спомни си, че не бе яла нищо след снощния сандвич. Ябълката, която си бе купила сутринта, бе останала в чантата й и бе отдавна изгубена.

Краката едва я държаха. Тя тръгна из малкия паркинг. Имаше маса за пикник и под нея се валяха няколко парченца пържени картофи и хляб.

Имаше също непокрита боклукчийска кофа за хранителни отпадъци. Без много да му мисли, тя надникна вътре.

Видя нещо като кесия от пържени картофи с няколко парченца, останали по дъното. Протегна нерешително ръка.

Изведнъж се чу драскане по кофата и тя разбра, че вътре имаше някакво животно. Хвърли кесията и се изправи, но беше много късно. От кофата боязливо я гледаше голям сив плъх.

В този миг пред очите на Кейт изплува бедната майка от уличката в Стоктън, която хранеше сина си с прогнил картоф от боклукчийската кофа. Образът се сля с този на тримата младежи от колата, с воднистите очи на Рей в стаята й, с озъбеното от злоба лице на майка й, когато я пъдеше от къщи, и я обзе погнуса.

Кейт коленичи в прахта и повърна.

Остана там много дълго — поне така й се струваше. Плашеше се, че ако се изправи, ще започне отново да й се гади. Мръкваше. Тя знаеше, че трябва да тръгва.

За нещастие на паркинга нямаше тоалетна и не можеше да се види в огледало, за да оправи лицето си. Приглади доколкото можеше раздраните си блуза и пола и пое отново по пътя.

Имаше чувството, че върви от часове. Горещината в долината бързо се стопи във вечерния мрак и й стана студено. От борбата с младежите от колата я болеше цялото тяло.

След известно време установи, че в изправено положение я болеше вратът. После при всяка крачка от врата към гърба й се спускаха парещи бодежи. Ритниците и юмруците на нападателите й явно я бяха наранили по-зле, отколкото отначало си мислеше.

Разбра, че не може да стигне много далеч. Умираше от болки при ходене. А и бе спала много малко през последните двайсет и четири часа, което още повече утежняваше нещата.

Но продължаваше да върви напред. Тласкаха я животинският инстинкт за самосъхранение и убеждението, че за нея няма път назад, че никога нямаше да се върне. Каквито и изпитания да я чакаха, щеше да оставя предишния си живот все по-далеч и по-далеч зад себе си. Откакто се помнеше, винаги бе живяла без духовна цел. Сега поне знаеше от какво бяга.

Скоро дори тези мисли я напуснаха и тя механично местеше краката си, отчаяна и изпразнена от съдържание, и съзерцаваше враждебния свят през помътнели, безразлични очи, като бездомните деца, които бе видяла в Стоктън.

Няколко часа по-късно, съвсем сама в нощта, тя съзря на един полски кръстопът бензиностанция с ресторант. Приближи и затърси следи от живот. Вече не изпитваше смущение или чувство за благоприличие. Ако намереше някого, щеше да моли за помощ.

Пред тъмните прозорци на ресторанта висеше табела: „ВИНАГИ ОТВОРЕНО“.

В сградата никъде не светеше. На друга, по-малка табела, на стъклото на входната врата пишеше: „ЗАТВОРЕНО“.

Кейт бе прекалено изтощена, за да се смее на безсмислицата на двата взаимоизключващи се надписа.

На около петдесет метра зад ресторанта, на една стръмнина забеляза голяма къща. Като че някъде вътре светеше лампа.

Тя знаеше, че сама нямаше да може да продължи нататък. Повлече се нагоре по стръмнината, изкачи старите разнебитени стъпала и натисна звънеца.

Всичко бе тихо. Тя позвъни отново. Ръцете й трепереха. Дишаше начесто и неравно.

Най-после в къщата светна лампа. Чуха се стъпки. Някой идваше към вратата.

Лампата над вратата светна и я заслепи. Вратата се отвори и се показа възрастен мъж в износен фланелен халат.

Взираше се в нея през предпазната мрежа.

— Какво искате?

— Вратът ми… — започна тя замаяно. — Бях…

Преди да успее да продължи, тя се строполи безжизнено в краката му.