Елизабет Гейдж
Табу (31)

12

Норман Уеб удържа на обещанието си.

Обади се на Кейт и я изведе на вечеря в един не скъп, но добър холивудски ресторант. През цялото време говориха за Холивуд. Познанията му по всички въпроси, свързани с кинобизнеса, от актьорската професия и снимачния процес до машинациите на могъщите продуценти и шефовете на студиа, бяха истинско откровение за Кейт. Когато говореше с него, тя осъзнаваше в какъв илюзорен свят са живели през цялото време приятелките й от сорта на Мелани. За кандидат-актрисите Холивуд бе като вълшебната пещера на Али Баба, която щеше да им донесе слава и богатство само ако кажеха „Сезам, отвори се“ и ако натиснеха там, където трябва. Норман й разясни, че киното е труден, високо конкурентен бизнес, в който дори онези, които вече бяха успели, трябваше да бъдат издръжливи, неизменно привлекателни и способни да прилагат безбройните трикове на занаята.

В края на вечерята предложи на Кейт да се срещнат на следната сутрин на ъгъла на Ла Бриа и Санта Моника.

— Време е да започнем истинското ти образование — каза.

Кейт подрани за срещата и седна на една пейка. Когато видя Норман да се задава с меката си шапка на главата, бастуна в ръка и свежо цвете на ревера, тя се усмихна.

— Рано пиле рано пее — каза той, щом я погледна. — Значи сме на линия. Готова ли си да запретнеш ръкави и да работиш?

Кейт стана.

— Да тръгваме — хвана я той под ръка. — Искам да ти покажа нещо.

Заведе я до портала на „Уърлдуайд Пикчърс“, каза няколко думи на пазача и я вкара вътре.

— Как успя… — попита Кейт.

Норман се усмихваше, въртеше бастуна си и вървеше напред.

— Норман Уеб — човекът, който отваря всички врати. Не ви ли вкарах двете с приятелката ти в „Амбасадор“? Само като махна с ръка, момичето ми, и много неща ще станат по-лесни.

Той огледа студийния терен.

— Навремето работех тук. Всяка сутрин идвах в едно от ония бунгала до южната ограда. Обикновено полупиян… Но, бога ми, влизах и си свършвах работата. Имаше момент, когато не можеха да минат без мен.

Кейт бе смаяна от студийния терен. Наоколо имаше какви ли не сгради и декори. Улици от Дивия запад, стари бостънски имения, френски селски площади, италиански дворци, ренесансови фасади. Общото между тях бе, че бяха някак миниатюрни — може би три четвърти от това, което биха били в реалния живот, и изглеждаха съвсем, ама съвсем фалшиви.

Когато сподели това с Норман Уеб, той се засмя.

— Научаваш още нещо за Холивуд, мила моя. Камерата не може като човешкото око да разпознава подробностите или перспективата. Затова тя е сляпа — точно колкото трябва, за да вземе тези фалшиви неща за истински. А що се отнася до размерите, просто снимаш актьорите на преден план, а дълбокият фокус на лещата се погрижва за всичко останало. Всичко изглежда като истинско. Това е Холивуд, Кейт. Царството на илюзията. Никой не вижда какво се Крис отдолу, затова всеки мисли, че е истинско.

— Къде отиваме? — попита Кейт.

— Трябва да свършим една работа — отвърна той. — Не исках да те викам у дома, понеже съседите може да се раздърдорят, нали знаеш. — Той й смигна иронично. — Затова сметнах, че е най-добре да използваме някой от старите офиси. Аз вече не работя тук и никой не иска и да чува за сценариите ми, но имам някои стари приятели, като пазача при портала. Така че за малките си консултации ще се възползваме от помощните средства на „Уърлдуайд“.

— Какви консултации? — попита Кейт.

— Ще видиш — отвърна той загадъчно.

Заведе я в една от административните сгради и я вкара в малка и зле осветена, но оборудвана стая. В нея имаше диван, малък стол и голямо бюро. Две от стените бяха покрити с големи огледала.

— Тук никой никога не идва. Няма да ни смущават, а на нас точно това ни трябва.

Кейт остави палтото си на закачалката и погледна към него.

— Искам да се срещна с един човек — продължи Норман. — Не тази седмица, не и другата, но в най-скоро време. Казва се Алфред Доузиър. Много тачен импресарио. Почти не се занимава с начинаещи. Повечето от клиентите му са утвърдени жанрови актьори и изпълнители на мюзикли. Постоянно работят и го крепят в бизнеса. Не обръща много внимание на новаци, освен ако не са му били препоръчани лично от доверено лице.

— Значи няма да ми обърне внимание — каза Кейт.

Норман поклати глава и се тупна с пръст в гърдите.

— Довереното лице съм аз. Едно време, когато все още бях някой в тоя град, направих на Алфред няколко услуги. Той знае, че с мен вече е свършено, но помни кой му е правил добро. Ще те приеме. Ще те чуе как четеш.

Кейт го погледна безизразно.

— Това е всичко, което мога да направя за теб — каза Норман. — Мога да ти дам начален старт. Останалото ще трябва да постигнеш сама. Трябва да помниш, че Алфред мрази начинаещите. Не може да понася риска. Залага само на сигурни неща. Затова, Кейт, преди да влезеш в кантората му, трябва да направим от теб нещо сигурно.

Кейт се усмихна.

— Тежка задача.

Норман бе седнал зад бюрото. Затършува из чекмеджетата, намери парче хартия, извади голяма черна автоматична писалка и написа един-единствен ред.

— Хайде, прочети ми това.

Кейт погледна листа. Почеркът на Норман бе разкривен и ексцентричен, но четлив. Беше реплика от диалог.

— Госпожо Пемброук, някой чука на вратата — прочете Кейт.

Норман се усмихна.

— Остави това и ме гледай.

Той стана и заобиколи бюрото. Кейт седна на твърдия стол до вратата и зачака.

Той се изправи в цял ръст, застана с ръце до тялото и сериозно каза:

— Госпожо Пемброук, някой чука на вратата.

Кейт се усмихна. Изглеждаше досущ като английски иконом, въпреки че дори не се постара да промени произношението си.

Сега той разкопча сакото си, бръкна с една ръка в джоба си, облегна се назад на бюрото и смигна многозначително.

— Госпожо Пемброук, някой чука на вратата…

Кейт се засмя. Норман се бе преобразил до неузнаваемост. Този път не беше иконом. Тъкмо обратното. Беше гост, вероятно любовник, във всеки случай някой, който познаваше госпожа Пемброук твърде добре. В начина, по който каза „Госпожо Пемброук“ бе заложена точно толкова красноречива ирония, колкото трябваше, за да загатне, че знае някои непозволени тайни за въображаемата госпожа и че няма да се спре пред нищо, за да получи от нея това, което иска. Появата на „някой на вратата“ явно бе прекъснала интимен разговор между него и госпожа Пемброук.

— Как го направихте? — попита Кейт.

— А я виж това — каза той.

Събра ръце пред себе си, наведе се леко напред, прие ужасено и трагично изражение и тихо изрече:

— Госпожо Пемброук, някой чука… някой чука на вратата.

Този път Кейт бе завладяна от чувството, че чукащият на вратата носи лоши, страшни новини. А самият Норман безспорно играеше ролята на вярна прислужница, икономка или довереница — във всички случаи на жена. С една най-обикновена промяна в поведението и изговора си бе възпроизвел ситуация на ужас, неотложност и открита трагедия.

Очите на Кейт бяха широко отворени.

— Това е изумително! Норман, били ли сте някога актьор?

Норман поклати глава.

— Не, мила, но познавам всичките им трикове. В края на краищата, нали петнайсет години съм писал за тях! Особено в немите филми, където езикът на тялото е всичко и вместо с думи трябва да внушиш идеята с изражение. Налагаше се да познавам средствата на занаята им, като че ли пиша за себе си. Сега нека ти покажа още някои неща.

Той прочете репликата още шест-седем пъти. И всеки път успяваше чрез малка промяна на лицето, гласа или поведението си не само изцяло да предаде смисъла й, но и да създаде сценична атмосфера, която я поставяше в определен контекст. Въображаемата госпожа Пемброук се менеше според това, което той искаше да покаже, и всеки път сцената придобиваше ново, драматично звучене.

Това бе невероятна демонстрация на различните актьорски тънкости и когато всичко свърши, Кейт тихо изръкопляска.

— Невероятно!

Норман поклати глава.

— Не е невероятно, Кейт. Това са просто основни положения на сценичното изкуство. Оръжието, което всеки професионален актьор притежава, когато се явява на прослушване. И това е нож с две остриета. Едното ти осигурява ролята. Другото ти позволява да изглеждаш добре на екрана или на сцената — зависи от ролята. Не е необходимо да си гениален, за да го постигнеш. Но без него няма да можеш да направиш първите си стъпки в този град.

Кейт се намръщи.

— Аз мисля, че не мога да го постигна.

Норман се усмихна.

— Всичките тези години си била добра сервитьорка нали?

Тя кимна.

— Това е друго…

— Да, друго е — съгласи се Норман. — Но е вариация на същата тема. Твоят проблем, мила моя, е да проникнеш до таланта, който вече притежаваш, и да го накараш да работи в твоя полза на една нова арена. А аз съм тук, за да улесня това.

Кейт го погледна скептично.

— Ами…

— Няма ами — присмя й се Норман и постави цигара в цигарето си. — Запретвай ръкавите, млада госпожице, и на работа.

 

 

Следващите четири седмици бяха убийствени за Кейт. Срещаше се с Норман в „Уърлдуайд“, затваряше се с него в същата сбутана стая и се мъчеше да придобие основните умения от актьорския арсенал: как да се слее с литературен образ, който в действителност не съществуваше.

Помагайки си с огледалата в репетиционната, за да преценява резултата от упражненията си, Кейт четеше реплика подир реплика и упражняваше стотици нюанси и драматични модулации. Норман я принуждаваше да забравя напълно себе си и тя се научи как да преобразява лицето, гласа и тялото си и да ги превръща в инструменти на илюзията. Насаме с огледалото тя създаде ситуации и образи, успя да изрази надежда и печал, победа и гибел. Никое от тези чувства не бе истинско, ала тя трябваше убедително да ги представи. Колкото по-упорито работеше над тях, толкова по-малко реална чувстваше самата себе си.

Това бе най-трудното, което Кейт някога бе правила, понеже не се получаваше естествено. Цял живот се бе борила срещу капаните и съблазните на света, затваряйки се в себе си, вкопчвайки се в независимостта си и стоейки на разстояние от онова, което я заобикаляше. Норман Уеб искаше от нея да забрави драгоценната безопасност на собствената си личност и безразсъдно да се втурне към въображаеми характери и ситуации.

Кейт нееднократно искаше да се откаже от всичко. Беше убедена, че й липсва вроденият инстинкт, необходим за да стане актриса. Но Норман бе напълно убеден в противното. Не искаше и да чуе за протестите й и я караше да работи до премаляване като същински жесток надзирател.

Точно когато бе на дъното на отчаянието, изгубила всякакъв кураж, и единствено мислеше как да се откаже от борбата, Норман неочаквано й каза:

— Това е достатъчно. Вече си готова.

Кейт се вторачи в него с изумление.

— Ти се шегуваш.

— Никога в живота си не съм бил по-сериозен. Уговорих ти среща с Алфред Доузиър за утре сутринта в десет.

Кейт го погледна умолително.

— Не съм готова. Никога не съм се чувствала по-неподготвена.

Норман се усмихна.

— Остави на мен да преценя. Ти само си облечи нещо по-така и утре в десет бъди на Сънсет Булевард 8500.

Кейт въздъхна и кимна послушно. Щеше да го направи заради Норман.

Но не й се искаше да мисли за физиономията му в случай, че не успееше.

 

 

Разликата между агенциите на Алфред Доузиър и Барни Ливингстън бе от земята до небето. Алфред Доузиър сякаш бе обладан от мания за показност. В преддверието на кантората му висяха истински британски пейзажи с ловджийски хрътки и коне и величави дъбове. Мебелите му бяха от фина кожа, килимът — елегантна ръчна изработка. Секретарката му, жена на средна възраст с бифокални очила, седеше зад полирано орехово бюро. Няколко клиенти чакаха господин Доузиър. Но, както й бе обещал Норман, на Кейт не й се наложи да чака. Извикаха името й точно в десет. Алфред Доузиър отдаваше голямо значение на точността.

Беше нисък, кръглолик човек с очила в телени рамки и костюм от три части. Приличаше по-скоро на банков чиновник, отколкото на холивудски агент. Беше вежлив, но не и сърдечен. Въпреки дундестия му външен вид, от него лъхаше дълбока резервираност. Учтиво й подаде стола за посетители и се оттегли зад голямото си бюро, върху което имаше само една автоматична писалка на поставка и една-единствена папка. В кабинета нямаше пепелници. Господин Доузиър не понасяше пушенето.

— Е, госпожице Хамилтън — започна дребното човече, — разбирам, че искате да станете актриса.

Кейт се усмихна.

— Аз вече съм актриса, сър. Бих искала да стана актриса, представяна от Алфред Доузиър.

Той прие забележката с усмивка.

— Предполагам, че познавате статистиката за безработните във вашата професия?

— Да, сър — отвърна простичко Кейт.

— Добре тогава, да видим какво можете.

Той извади един лист, който доста напомняше на онзи, който й бе дал Барни Ливингстън. На него бяха написани редици от реплики.

— Защо не станете и не ми прочетете третия ред от долу на горе?

Кейт се изправи и застана в средата на стаята, където той можеше да я вижда. Беше си облякла плътно прилепнала рокля, която открояваше сочните форми на тялото й, и бе отишла на фризьор за случая. Знаеше, че изглежда привлекателна. Но от израза на Алфред Доузиър не можеше да разбере дали изобщо му прави впечатление. Предполагаше, че единствената му цел е да я изгони колкото може по-бързо. Прослушването бе чисто и просто една формалност.

Тя погледна третата реплика от долу на горе и прочете:

— След като си вече в леглото…

Кейт се усмихна на агента.

— Ще ми дадете ли някаква насока?

Той поклати глава.

— Оставям изцяло на вас.

Кейт кимна и отново прочете репликата.

После се наведе напред и погледна надолу. Лицето й се озари от нежна усмивка, тя изви ръка, сякаш галеше някого и каза:

— След като си вече в леглото.

От благия тембър на гласа й ставаше повече от ясно, че тя е майка, целуваща детето си за лека нощ. От нея лъхаше нещо майчинско и сладко. Насочваше вниманието към въображаемото дете, към което се обръщаше, но също и към себе си като майка.

— Много добре — вдиша вежди Алфред Доузиър. — Можете ли сега да го кажете другояче?

— Разбира се — отвърна Кейт.

Сега се дръпна назад. Погледна към агента от долу на горе. Сложи единия си крак зад другия и заигра бавно с коляно. Кършеше рамене и показваше добре оформените си гърди. Езикът й се стрелна и близна горната й устна.

— След като си вече в леглото!

Докато думите се плъзгаха от устата й, от цялото й тяло лъхаше сладострастие.

Този път изцяло бе променила контекста. Явно бе момиче, което се е запознало с някакъв мъж на работното си място. Мъжът сигурно я бе попитал в колко свършва работа, а тя му отвръщаше предизвикателно и подигравателно: „След като ти си вече в леглото“.

Агентът бе впечатлен. Гледаше съсредоточено към Кейт.

— Много добре. Кажете ми, госпожице Хамилтън, не съм ли ви гледал някъде? Струвате ми се позната.

— Имам само няколко епизодични появявания — каза Кейт. — Все още не съм получавала говорещи роли. Имах някои проблеми с агента си.

Настъпи дълго мълчание. Алфред Доузиър внимателно я гледаше. Очите му бяха студени като ледени топчета. Малките му нежни ръце бяха сключени върху бюрото.

После се усмихна.

— Мисля, че можем да направим нещо за вас. Моля ви, седнете, госпожице Хамилтън. Бих искал да ви покажа един от стандартните ни договори. Може би ще пожелаете адвокатът ви да го прегледа…

Кейт поклати глава.

— Не е необходимо, господин Доузиър. Знам, че мога да ви имам доверие.

Той се усмихна.

— Доверието е добре като начало.

Натисна копчето на интерфона и каза нещо на секретарката. След малко Кейт подписваше втория си договор с холивудска агенция. Когато свърши, Алфред Доузиър й стисна ръката и я изпрати със същата хладна вежливост, с която я бе приел в кантората си само няколко минути по-рано.

Когато излезе на Сънсет Булевард, Кейт въздъхна с облекчение. Чувстваше се, сякаш си бе взела отпуск от реалността. Краката й не вървяха, а летяха и тя не знаеше как отново да слезе на земята. Всичко, което й се бе случило, откак срещна Норман Уеб и започна да учи с него актьорство, й се струваше нереално. Нямаше нищо общо между този свят и живота, в който преди се чувстваше толкова сигурна.

Може би най-сетне бе пристигнала в Холивуд.

 

 

Седмица след събеседването с Алфред Доузиър Кейт отиде на прослушване за говореща роля в един уестърн, който се снимаше от „Парамаунт Пикчърс“. Въоръжена с фото досието си, с новия си статут на клиентка на Алфред Доузиър и с уменията, на които я бе научил Норман Уеб, без да се смята собствената й желязна воля, тя получи ролята.

Кейт имаше една-единствена реплика. Заснемането на сцената й отне двайсет минути. Платиха й осемнайсет долара — стандартната тарифа за игра на парче — от които след приспадането на процента на Алфред Доузиър и допълнителните удръжки за данъци останаха четиринайсет долара и петдесет и два цента.

Две седмици след това й дадоха ролята на сервитьорка в заведение през сухия режим за „РКО-мюзикъл“. Този път репликите й бяха две и й платиха двайсет и два долара.

Седмица по-късно Алфред Доузиър я повика на прослушване за историческа драма, в която игра прислужница на благородна дама. Кейт се усмихна, когато видя, че една от трите й реплики бе: „Господин Абърнати, племенникът ви чака долу“.

Кейт се усмихна, припомни си уроците с Норман и „Госпожо Пемброук, някой чука на вратата“.

След като получи възнаграждението си за тази роля и за трите други, които я последваха, Кейт направи равносметка на приходите си. През последния месец бе изкарала повече като актриса, отколкото като сервитьорка.

Погледна в огледалото. Чак сега можеше да приеме, че Норман е бил прав.

Беше станала актриса.