Елизабет Гейдж
Табу (35)

16

Ив Синклер изгуби равновесие.

За първи път в дългата й холивудска практика чувствата надделяваха над железния контрол на волята й.

Снимките за новия филм на Джоузеф Найт, временно озаглавен „Кадифената паяжина“, бяха за нея мъчение, което с всеки изминал ден ставаше все по-ужасно.

Всяка сутрин Ив пристигаше в студиото със зачервени очи и изтерзано сърце. Докато гримьорите се трудеха над очите й, тя отчаяно се бореше с чувствата си.

По цели нощи се мяташе в леглото си и мислеше за Джоузеф Найт.

Нещо в безучастния поглед на красивите му очи и в хладния, категоричен отказ на опита й да го прелъсти, я подлудяваше от омраза и безсилна страст.

Всяка вечер тя се прибираше вкъщи, за да учи репликите си за снимките на другия ден. Но вместо да се готви за филма, се улавяше, че репетира нещата, които й се искаше да му каже.

Бяха унищожителни, надменни думи. Искаше да го оскърби, да го унижи, да му покаже недвусмислено, че успехът му ще е от ден до пладне, че е вчерашен новак с жълто около устата, че е амбициозен хлапак в света на мъжете. Докато тя, Ив, бе професионалистка, отдавна извоювала място в живота, оцеляла в най-жестоката джунгла и развила изкуството си до степен, за каквато той не можеше и да мечтае, камо ли да разбере.

Във въображението си тя сипеше върху Найт безброй оскърбления. Разнищваше го до основи.

И все пак във всички въображаеми разговори натрапчивият образ на красивото му лице, доближаващо се до нейното, странните, галещи я черни очи, топлите устни, докосващи нейните, когато я обгръщаше в обятията си, бяха по-силни от цялата омраза, по-непреодолими от унижението и от жаждата й за мъст.

Ив се мразеше, понеже се вълнуваше като ученичка. Бе възмутена от себе си. Не можеше да разбере защо този мъж, този Джоузеф Найт й оказваше такова въздействие. Бе срещала десетки красиви и могъщи мъже в Холивуд. С много от тях се оправяше безпогрешно. Други, твърде опасни за съблазняване, отбягваше инстинктивно или понякога управляваше от разстояние по различни ловки начини.

Но никога никой от тях не бе пробивал здравата крепост на амбицията й и не бе достигал до сърцето й.

До този момент.

Ив се бореше с цялата мощ на силния си характер срещу това, което ставаше в нея. Бе решила в този филм да достигне върха на възможностите си, просто за да покаже на Джоузеф Найт на какво е способна. Щеше да изнесе филма на собствения си гръб, както бе правила толкова пъти с други филми. Със собствени усилия щеше да спечели „Оскар“ за Найт. Тогава щеше да му го захвърли в лицето и да му обърне завинаги гръб.

Но не стана точно така.

 

 

Благодарение на Ив още от първите седмици на снимките „Кадифената паяжина“ се оказа мъчен филм.

В студиото тя бе кисела и избухлива. Караше се с всички. Упрекваше оператора, че не била добре осветена. Подхвърляше на костюмиерите и на гримьорите, че я правели безцветна и смачкана в най-важните й сцени. Кореше другите актьори, включително и смаяния Самюъл Рейнс, че бавели репликите й и съсипвали темпото на филма, че не разбирали собствените си образи, че й отмъквали цели сцени.

Критикуваше сценария. Протестираше срещу репликите, които трябваше да произнася, твърдеше, че били слаби, че им липсвал драматизъм, че били психологически неиздържани. Непрекъснато спираше насред кадър — непростим грях за коя да е професионална актриса — и с въздишка обявяваше, че не можела да чете тия тромави реплики, които трябвало да се променят.

Другите около нея нервно поглеждаха встрани. Знаеха, че сценарият е писан от Джоузеф Найт. Когато го атакуваше, Ив нанасяше на Найт подли удари, понеже сценарият бе негов и целият филм бе замислен лично от него.

Лайтмотивът на сцените, които разиграваше, бе, че „Кадифената паяжина“ се прави от аматьори, от дебютанти, които нямат достатъчен опит, за да разбират тънкостите при снимането.

Самата Ив — изпитана професионалистка, тръбеше на всички страни досадата си от аматьорщината на продукцията.

Никой друг не споделяше мнението й, никой не я подкрепяше. Но това не й пречеше постоянно да го изразява с най-разнообразни степени на острота.

Към втората седмица от снимките Ив вече си бе нанесла огромна вреда. Бе обиждала всички участници във филма и бе съсипала със злобните си излияния стотина кадри. Актьорите и хората от снимачния екип на „Кадифената паяжина“ бяха като втрещени. Много от тях бяха работили с Ив и по-рано. С нея винаги се бе работило лесно, винаги се беше държала учтиво, като истинска професионалистка. Сега изглеждаше променена, неузнаваема.

Единственият човек, с когото не се бореше открито в студиото, бе Джоузеф Найт. Съпротивата й срещу него се изразяваше по други, непочтени начини. Мълчаливо изслушваше тихите му указания за всеки кадър и кимаше с привидно съгласие, след което не искаше и да знае за тях и изричаше репликите си както намери за добре, ако изобщо сметнеше за необходимо да ги каже.

Джоузеф Найт отказваше да се хване на въдицата, която тя така явно му пускаше. Тихо и възпитано нареждаше да се преснима кадър подир кадър, съветваше я както обикновено „да опита и така“, никога не избухваше и не й се караше пред другите, когато тя не зачиташе думата му. Явно обмисляше ситуацията и се чудеше как да постъпи, за да спаси филма. Студийното време беше скъпо. В този филм работеха двеста души. Ив бе звездата. Не можеше да си позволи да й се противопоставя и да съсипва филма.

Но въпреки че се опитваше да се държи дипломатично, Джоузеф Найт не можеше да избегне близостта с нея в студиото и тъкмо тази физическа близост бе пламъкът, който подхранваше ужасното й поведение.

Той неизменно стоеше зад камерата при всеки кадър или отиваше при нея между снимките, за да анализира репликите й. Ръцете я сърбяха от желание да докосне красивото му тяло, да го нарани, да го погали. А той всеки път си отиваше, обвит в хладния си професионализъм, точно както си бе отишъл през онази паметна нощ от фургона й, а тя оставаше и се мъчеше да скрие наранените си чувства от зорката камера.

А Ив не можеше да скрие своя смут от неумолимите едри планове, в които я снимаха, понеже в завършения филм по екраните на кинотеатрите из целия свят щеше да се появи петметровият й образ. Затова сега, когато изкуството да управлява лицето си бе съсипано от силните чувства, които я терзаеха, техническите въпроси на звездното й положение започнаха отново да я тревожат.

Ежедневните порции суров материал бяха твърде красноречиви. Ив почти напълно се разминаваше с героинята си. Трябваше да играе знойна, тайнствена жена, носеща тъмна и фатална прокоба, еднакво опасна за себе си и за мъжа, когото обичаше. Ролята бе нещо средно между любовна и трагична и изискваше тънко нюансирана игра.

Ив не играеше тази роля. В сцените си приличаше на разбесняла се самка, търсеща разплата. Приличаше на капризна ученичка. На ядосана изиграна жена. Приличаше на всичко друго, но не и на героинята си.

И все пак, както Джоузеф Найт сигурно забелязваше, когато клатеше глава над суровия материал, иронията бе в това, че между абсурдното поведение на Ив пред камерата и образа, който играеше, имаше нещо общо: и в двата случая насреща си имаше влюбена жена.

Състоянието й бе видно за всеки, но тя единствена знаеше причините за него. Та как да си признае, че играе зле, защото режисьорът не иска да я чука?

След първите десет дни от снимките Джоузеф Найт извика Ив настрана в присъствие на изпълнителния продуцент, за да й каже, че играта й създава трудности. Искаше да разбере дали нещо я тормози и да проясни атмосферата.

Когато погледна към двамата мъже, Ив сви устни. Беше й ясно, че Найт не иска да остава насаме с нея. Използваше помощника си като щит. Затова мило ги увери, че всичко е наред. Щяла да направи каквото искат от нея, само да й го кажат ясно. Накрая им заяви презрително, че в края на краищата това си е техен, а не неин филм.

След тази среща атмосферата в студиото, вместо да се разведри, още повече се влоши. Из целия снимачен павилион духовете започнаха да се нажежават. Ив сееше раздори с ядовитото си детинско поведение. Всеки виждаше, че филмът се проваля. Под напора на съпротивата на Ив колективният ентусиазъм се изпаряваше.

Но тя не искаше да признае, че нещо не е наред. Държеше се безцеремонно и безразлично с тези, които деликатно се опитваха да й говорят. Защо всички толкова се тревожели? Защо не я оставели на мира да си гледа работата?

Когато оставаше насаме във фургона си, тя изпитваше яростни изблици на самодоволство. Бе успяла да докара Найт до положението, към което се стремеше. Знаеше много добре, че той не може да си намери друга звезда. Най-напред цената щеше да е непосилна. И после огромната й сила на касова актриса бе ключ към успеха на филма. Та нали най-вече затова Найт й бе дал ролята. Вече не можеше да мине без нея. Беше твърде късно. И от практическа, и от финансова гледна точка му бе показала един хубав среден пръст.

И щеше да му го показва, докато не започне да се отнася с нея както трябва.

 

 

Някъде сред хаоса на тези седмици бе заснета кратката тротоарна сцена на Кейт Хамилтън със Самюъл Рейнс, както и по-дългата, в която го посрещаше на вратата на дома си и го скриваше от преследвачите му.

Джоузеф Найт лично режисира и двете сцени. За Кейт той бе внимателен и отзивчив режисьор. Обичаше да изпипва нещата и не се плашеше да преснима някоя сцена многократно, докато не получи желания ефект. Но се отнасяше към актьорите с уважение и зачиташе както умората, така и таланта им.

— Сега го погледни загадъчно — говореше й, когато снимаха сцената при вратата, като леко докосваше брадичката й, за да насочи главата й под необходимия ъгъл. — Помни, че самата ти си тайнствена жена. Имаш богато минало, въпреки че никога няма да научим за него. Ти си момиче, което е там случайно. Той ти е интересен и го харесваш. Виждаш, че е изпаднал в беда, и искаш да му помогнеш.

Кейт постъпи както й казаха и търпеливо изигра сцената няколко пъти, като според указанията променяше разни детайли в изпълнението си. Найт се доближаваше до нея и когато й обясняваше какво иска, очите им се срещаха. От близостта му Кейт изпитваше същото странно неудобство, както когато за първи път си стиснаха ръцете. Успя да го скрие в играта си и той сякаш остана доволен.

— Добре стана — каза, когато и последният кадър бе готов. — Мисля, че ще бъде силна сцена. Благодаря ви, госпожице Хамилтън.

— Наричайте ме Кейт. И аз ви благодаря.

На другата сутрин Джоузеф Найт прегледа суровия материал с изпълнението й. Това, което видя, го учуди. Очите й излъчваха настойчива тъга — изразът, който помнеше от първата им среща в студиото. Предаваше се на камерата с огромна, експлозивна сила. Найт бе тъй поразен, че попита помощниците си в прожекционната дали и те са го забелязали.

Отговорите им бяха уклончиви.

— Набива се на очи, но си изиграва ролята — каза Лари Уолш.

— Налага се на камерата — добави първият асистент-режисьор. — Може би прекалено се налага. Много изпъква. Но ти сигурно искаш точно това…

— Както кажеш, Джо — обади се операторът.

Найт отново погледна към екрана. Изглеждаше замислен. После ненадейно каза.

— Лари, искам да сложиш това момиче в последната сцена от филма. Сцената на смъртта. Искам да е там, когато убиват Сам. Цял ръст в шлифера, едър план. Мисля, че в нея има точно това, от което се нуждаем за тая сцена. Утре трябва да се свържем с агента й и да уредим нещата.

— Ще го направя — каза Лари Уолш.

Преминаха към друга сцена. Лицето на Кейт не излизаше от мисълта на Джоузеф Найт. Питаше се дали беше решил да я сложи на финала заради играта й, или заради странното въздействие, което упражняваше лично върху него. От една страна, сякаш в нея имаше тъкмо онова дребно нещо, от която филмът се нуждаеше. Но не беше ли обратното? Дали именно тя не разваляше всичко, дали той не утежняваше нещата, като по непонятни за самия него причини я слагаше в още една сцена?

Не знаеше.

Озадачен, той отново прогони Кейт Хамилтън от мислите си.

Този път му бе по-трудно.

 

 

На 21-ви септември вулканът, който се надигаше в „Кадифената паяжина“, най-сетне изригна.

Целият актьорски състав снимаше най-важната обща сцена от филма — сцената, в която героят, застрелян от полицейски детектив насред многолюдна улица, разговаряше за последен път с тайнствената жена. Това бе драматичната кулминация на филма, върху която Джоузеф Найт бе работил месеци наред.

Героинята на Ив, до този момент тайнствена и пленителна, трябваше да възприеме майчински нежно поведение при сбогуването си с героя, чиято гибел неволно бе предизвикала. Трябваше да предаде ласкаво съчувствие и трагична вина за страданието, което бе причинила.

Самюъл Рейнс, играещ умиращия герой, изглеждаше мъжествен и същевременно уязвим в обятията на героинята. Ив трябваше нежно да го прегърне, а камерата щеше да се съсредоточи върху лицата им в близък едър план, после щеше да се отдръпне и да обхване наблюдаващата ги тълпа, в която имаше няколко герои от по-раншни сцени във филма. После, без да се реже, подвижната камера щеше да тръгне назад и да покаже цялата улица и отвъд нея — безразличния град. Върху тази финална картина щеше да се изпише думата „КРАЙ“.

Това бе скъп кадър, в който участваха голям брой високоплатени актьори и статисти, без да се броят сценичните работници, кранистът и осветителите. Трябваше да се изпълни безпогрешно.

И точно на този кадър Ив реши да прекали с непоносимото си поведение.

Изигра сцената напълно погрешно. Не искаше и да знае за чувствата, които героинята й трябваше да пресъздаде, и се държа недодялано и детински, с което провали снимките и обезсмисли всички усилия на Джоузеф Найт.

Сцената се пресне многократно. Всеки път пагубното действие на играта на Ив ставаше все по-осезаемо. В този момент, когато се изискваше най-тънка обрисовка на характерите, тя умишлено проваляше не само собствения си образ, но и цялата сцена.

Джоузеф Найт я наблюдаваше втрещено иззад камерата. Искаше му се да спре и някой друг ден да заснеме отново цялата сцена. Но снимачният график бе напрегнат, а бюджетът ограничен. Кадърът трябваше да стане сега.

И все пак държането на Ив пред камерата беше безнадеждно. Заради нея нищо от заснетото досега не можеше да се завърши.

Между два дубъла Джоузеф Найт отиде при нея и търпеливо, като на дете, й обясни какво иска от нея. С мъка сдържайки ядните думи, които напираха на езика му, успя да се държи любезно и логично.

Ив го слушаше с отегчено, заинатено изражение и в следващия дубъл изигра сцената по същия начин, както и преди. Дори сякаш нарочно повтаряше абсурдното си изпълнение до най-малките подробности, за да го запамети.

Накрая Джоузеф Найт спря всичко и даде на екипа петминутна почивка. Повика Ив настрана на сериозен разговор. Обясни й колко много неща зависят от този кадър. Каза й колко необходимо е сътрудничеството й за успеха на филма. Каза й колко разчита на професионализма й.

Тя мълчаливо го изслуша. След разговора им Найт повика всички и отново засне сцената. Отново играта на Ив бе напълно неприемлива. Триумфалният израз в очите й в края на сцената бе очевиден. Сякаш изпитваше наслада от всеобщото изумление, което всяваше у околните.

— Стоп! — извика Джоузеф Найт. — Всички останете по местата си!

На площадката настъпи мълчание, в което се криеше нещо зловещо. И слепият можеше да види, че Ив Синклер умишлено се опитва да съсипе филма на Джоузеф Найт. От три седмици насам всички се питаха колко още Найт ще издържи на поведението й.

Отговорът не закъсня.

Джоузеф Найт бавно излезе иззад камерата и отиде на площадката. Ив все още бе в заетата поза и държеше в обятията си Самюъл Рейнс.

— Сам, излез за малко, моля те! — обърна се той към главния изпълнител.

Пребледнял от смущение, Самюъл Рейнс стана и напусна площадката. Джоузеф Найт погледна надолу към Ив. Тя предизвикателно се вторачи в него.

Погледът на Джоузеф Найт не беше гневен. И все пак в него имаше нещо толкова страшно, че всички в студиото затаиха дъх.

— Уволнена си — каза той на Ив. — Махай се оттук.

Не правеше никакво усилие да снишава гласа си. Плътните нотки прокънтяха сред стълпилите се в снимачния павилион актьори, статисти и сценични работници.

Ив го погледна с широко разтворени очи. Бе наистина поразена.

— Какво… какво каза?

Изразът му бе спокоен, почти приятелски.

— Казах, че си уволнена. Вече не участваш във филма.

Ив се изсмя късо и нервно.

— Не мога да повярвам. Ти гониш мен?

Джоузеф Найт не отвърна.

Когато Ив осъзна сериозността на ситуацията, чертите й се изкривиха от ненавист.

— Ти ли, некадърно животно? Мислиш си, че можеш да гониш Ив Синклер? За кой се мислиш, дявол да те вземе? Когато си поискам, мога да те купя и да те продам. Мога да те купя и да те продам! Ти ли ще гониш Ив Синклер, ти ли… ти ли…

Не й стигаха думи от ярост. Все още седеше на пода и го гледаше с омраза.

Ненадейно той се приближи и рязко я вдигна на крака. Хвана я за двете китки и се обърна към първия асистент-режисьор.

— Повикай охраната. Да я държат настрана от студиото, докато си прибере нещата. До половин час я изведи от сградата.

Ив бе започнала да го рита. Той я задържа на разстояние от себе си до идването на човек от охраната и му я предаде. Докато я отвеждаха към фургона, псувните й кънтяха из затихналия снимачен павилион. Когато вратата на фургона се затвори, проклятията й все още се чуваха. Нещо средно между викове и стенания.

Джоузеф Найт стоеше по средата на площадката. Изглеждаше потънал в мисли. Актьорите и снимачният екип слисано го гледаха, ужасени от застрашителната мощ, която се криеше в позата му. „Муха да бръмне, щеше да се чуе“ — говореха години след това свидетелите на този необикновен момент. Никой не смееше да помръдне.

Найт огледа скупчените актьори и членовете на екипа и замислено опря пръст в брадата си. Присъстващите почти усещаха как измерва щетите, нанесени на филма от Ив Синклер, и как се чуди дали проектът изобщо може да се спаси. Той бе професионалист, и то от най-добрите. Бе отнел девет „Оскара“ от Брайънт Хейс. Острият му ум навярно търсеше изход от критичния момент.

Мълчаливо обходи площадката. Огледа актьорите. Никой не срещна очите му. Огледа загрижения снимачен екип. Видя техника, който движеше камерата — чакаше инструкции.

Изведнъж очите му се спряха на Кейт Хамилтън. Тя стоеше на отбелязаното й място в шлифера си, както бе наредил на асистентите си да я облекат за финалния кадър. Русата й коса бе разпиляна по раменете. Очите й го гледаха съсредоточено. Единствена тя от присъстващите актьори не поглеждаше встрани. Той видя същия израз, запленил го при предишните им срещи — тъжен и много женствен, който не бе излизал от мислите му от момента, в който за първи път бе видял пробните й снимки.

Той сякаш изведнъж взе някакво решение. Отиде до нея и я погледна отблизо.

— Елате с мен. Трябвате ми.

Тя посочи с пръст към гърдите си.

— Аз? — Устните й беззвучно се размърдаха.

Той я хвана за ръката, отведе я в средата на площадката и тихо попита:

— Знаете ли за какво става дума в тази сцена?

Тя кимна.

— Наблюдавам я от четирийсет и пет минути.

— Искам да ми я изиграете.

Очите й широко се отвориха. Не можеше да повярва на ушите си.

— Сега слушайте. Тя е причинила смъртта му. Не е искала, но през цялото време е подозирала, че ще стане така. Обича го, но никога не е могла да му го каже. Сега трябва да му го каже, с очите си. С вашите очи. Разбирате ли?

Кейт все още го гледаше вторачено. Бе като зашеметена. Но силата на волята му сякаш я завладяваше.

— Вие сте го убили — повтори той. — Защото сте го обичали. И за двама ви е твърде късно. Кажете го с очите си.

Тя го погледна колебливо.

— Ще ми помогнете ли? — попита той.

Кейт бавно кимна. Чувстваше, че иска от нея нещо свръх възможностите й, граничещо с безумието. Но знаеше, че за него бе готова да рови земята, да прекоси планини и морета.

Той направи знак на Самюъл Рейнс, който излезе напред и отново зае позата си. Кейт падна на колене и обгърна главата му с ръце. Найт даде знак и камерата приближи.

Скриптерът, повече от объркан, дойде и застана пред камерата:

— „Кадифената паяжина“, сцена четиристотин шейсет и трета, шестнайсети дубъл.

Щракна плочата и изчезна.

Самюъл Рейнс, професионалист от класа, погледна в очите на Кейт. Бе напълно влязъл в ролята си. Никой не би отгатнал по изражението му, че току-що са сменили партньорката му.

— Мисля, че ще се срещнем отново — каза той репликата си.

Кейт не отвърна. Но дълбоко в себе си мислеше за Джоузеф Найт и за чувствата, които я вълнуваха, откакто го бе срещнала преди четири седмици в тази същата сграда. Очите й се озариха от светлина, обагрена от меланхолия и нежност.

— Ще мога да те виждам — каза Самюъл Рейнс с чезнеща усмивка на устните. — Казват, че всичко се повтаря. Ти вярваш ли?

Кейт отговори без думи. Лицето й бе изпълнено с отчаяние и любов. Камерата бавно се приближи.

— Целуни ме поне веднъж! — каза Самюъл Рейнс.

Докато тя се навеждаше, за да докосне с устни челото му, очите му се затвориха. Камерата бавно тръгна назад, вдигаше се все по-високо и по-високо. Кейт не помръдваше. Знаеше, както и всички наоколо, че филмът ще завърши с тази картина.

В снимачния павилион се чу колективна въздишка на облекчение. Всички бяха като замаяни не само от сцената между Найт и Ив Синклер, но и от изпълнението, което току-що бяха видели.

Джоузеф Найт стоеше зад камерата и гледаше в лицето на Кейт Хамилтън. Погледът му бе съзерцателен и оценяващ.

— Стоп.

Отиде до Самюъл Рейнс и му помогна да стане.

— Браво, Сам.

После погледна надолу към Кейт. Подаде й ръка. Тя я пое.

Тя стана. Той не пусна ръката й. Очите му пробягаха над актьорите и снимачния екип.

— Всички можете да си вървите — каза. — Ще ви чакам отново утре сутринта.

Снимачната площадка бавно опустя. Тишината бе все така дълбока, както и преди. Никой не знаеше какво ще стане.

Само Джоузеф Найт можеше да отговори.

Колкото до Кейт, тя не знаеше нищо, не чувстваше нищо, освен топлата ръка, която все още държеше нейната. Бе я хванала нежно, и все пак здраво, сякаш нямаше намерение никога да я пуска.

— Тази вечер ще имам нужда от вас — каза той. — Можете ли да ми отделите малко време?

— Разбира се, господин Найт.

 

 

Кейт прекара по-голямата част от нощта с Джоузеф Найт, Лари Уолш и оператора. Разглеждаха основните сцени на „Кадифената паяжина“ в опустелия снимачен павилион. В четири сутринта я освободиха и я изпратиха вкъщи с една от студийните лимузини, за да поспи.

В шест сутринта Джоузеф Найт събра отговорния екип на продукцията. Присъстваха Оскар Фройнд, няколко изпълнителни директори от „Монарк Пикчърс“ и шефът на правния отдел на студиото.

— Господа — започна Найт. — Новата изпълнителка на главната роля ще бъде Кейт Хамилтън.

Безстрастно изслуша общите възгласи на облекчение около конферентната маса, после се обърна към адвоката на студиото:

— Дан, искам днес да прекратиш договора на Ив Синклер. Състави нов договор с Кейт Хамилтън и го изпрати на Алфред Доузиър колкото може по-скоро.

После заговори на Лари Уолш:

— Лари, тази сутрин госпожица Хамилтън трябва да бъде заведена в гардеробната. Ще трябва веднага да пригодим костюмите на Ив за нея. Кажи в гримьорната, че искам съвещание днес следобед. Искам да започна да преснимам сцените на Сам с госпожица Хамилтън най-късно другата седмица — Хайде, всички на работа. Нямаме време.

Закри събранието и се върна на снимачната площадка, за да заснеме каквото е възможно, докато Кейт се готви за встъпването си в главната роля.

Цялото студио бе в състояние на пълен шок.

 

 

На другата сутрин случаят с изгонването на Ив Синклер пълнеше заглавията на всички официални публикации, свързани с шоубизнеса.

„НАЙТ ИЗГОНВА ИВ СИНКЛЕР ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИ“ — съобщаваше „Дейли Въраяти“.

„БУРЯ НА СНИМАЧНАТА ПЛОЩАДКА НА НАЙТ“ — тръбеше „Холивуд Рипортър“.

„СИНКЛЕР ИЗРИТАНА ОТ НАЙТ“ — пишеше „Лос Анджелис Таймс“.

Това бе най-нечуваният скандал от цяло десетилетие. Джоузеф Найт, превърнал се в най-нашумелия филмов творец в Холивуд след невероятното унижение, на което бе подложил Брайънт Хейс и деветте „Оскара“ за „Краят на дъгата“, отново бе шокирал филмовите среди. Ив Синклер, която дълго се смяташе за една от най-надеждните кинозвезди в Холивуд, бе изгонена от филма, който снимаше, и то пред всички актьори и техническия персонал. На нейно място Джоузеф Найт без много да му мисли бе сложил някаква непозната.

Това бе скандал на скандалите. Пресата бръмчеше като разбунен кошер.

Но изгонването на Ив Синклер бе само прелюдията на нещо, което щеше да разтърси Холивуд из основи.

Десет дни след като изгони Ив Синклер, Джоузеф Найт се ожени за Кейт Хамилтън.